Чуждото е по-сладко

14.

Когато Елайза пъхна ключа в ключалката, чу вече почнатия звук от плача на Марта. Бързо отвори вратата и без да спира, за да свали сакото си или да ослани чантата си, се хвърли към сестра си и се опита да измъкне телефона от ръката й. Беше удивително силна за дребосък като нея и здраво стискаше слушалката.

— Затвори телефона, Марта.

— Моля те, моля те, моля те, върни се у дома. Трябва да поговорим. Обичам те, Майкъл — умоляваше го Марта.

— Сега ще изключа телефона — спокойно каза той.

— Не, не, не, не можеш просто да ме изключваш. Аз съм ти съпруга.

— Чуй ме, съжалявам. — В гласа му нямаше съжаление, а яд. Просто искаше да прекъсне разговора с нея.

— Аз съм ти съпруга. Аз съм ти съпруга. Аз…

— Затвори телефона. — Елайза изтръгна слушалката от ръката й и натисна копчето. — Нямаш ли никакво достойнство? — разярена попита тя.

— Не, вече нямам. — Марта се олюля към стената и зарила силно.

Елайза прегърна сестра си и лекичко я залюля. Боже, искаше й се здравата да нарита това копеле Майкъл. Лицето на Марта бе разкривено и почти неузнаваемо. Когато издиша, сякаш изплю въздуха — дъхът й ужили бузата на Елайза като щипещ мраз. Болката на Марта беше толкова очевидна, че тя се запита дали сестра й ще успее да я улови, да я затвори някъде и да я захвърли.

Бяха минали малко повече от четири седмици.

Дори Марта започваше да разбира, че става дума за нещо повече от „глупаво спречкване“.

— Къде са децата?

— Мейси спи, а Матю е в градината.

Елайза въздъхна с облекчение. Марта поне се стараеше децата да не стават свидетели на срива й.

— Нали се разбрахме да не му звъниш — скара й се Елайза. Знаеше, че Майкъл не й е позвънил. Той никога не се обаждаше. Доколкото тя знаеше, беше напуснал съпругата, децата и дома си, без да хвърли дори един поглед назад. Беше посетил децата само четири пъти през изминалите четири седмици. Общуването помежду им (неистово, ирационално и често в пияно състояние) се осъществяваше по инициатива на Марта.

— Трябваше да му се обадя. Позвъни ми брокерът.

— И ти му каза, че няма да купите Бридълуей, нали?

— Не точно.

— Марта, трябва да му кажеш — отчаяно настоя Елайза. Отдалечи се от сестра си, влезе в кухнята и сложи чайника на печката. През последните четири седмици стотици пъти й бе приготвяла чай. Не беше сигурна, че помагаше, но поне се занимаваше с нещо. Чувстваше се безполезна. Имаше нужда от занимание, дори и толкова тривиално като слагането на чайника. Понякога Марта го изпиваше, друг път течността си изстиваше в чашата, защото тя не й обръщаше никакво внимание. Елайза приготви чая и го отнесе на сестра си, която изобщо не бе помръднала. Нямаше сили. Елайза за пореден път се изненада колко дребничка изглежда Марта. Беше слаба жена, но сега направо се топеше през очите й. Понякога се боеше да я притисне твърде силно, да не би да я прекърши.

— Искаш ли аз да се обадя в агенцията. Не може да ги оставиш да си мислят, че са уредили продажбата, миличка, не е честно към продавачите.

— И към мен не е честно — възрази тя с учудващо силна горчивина. — Нищо не е честно.

Последните четири седмици бяха истински ад. Майкъл дори не искаше да разговаря с Марта. Не приемаше обажданията й.

Отначало му оставяше бодри и нехайни съобщения: „Скъпи, там ли си? Толкова е глупаво. Обади ми се. Хайде да изгладим нещата“. Или пък: „Получаваш ли съобщенията ми? Децата си легнаха. Моментът е удобен да поговорим, защото сега е спокойно. Вечерял ли си? Сготвих любимия ти агнешки гювеч“.

Гювечът остана неначенат, а тонът й ставаше все по-загрижен: „Майкъл, моля те, обади ми се. Искам поне да знам, че си добре“.

Сънуваше кошмари, че той си причинява ужасни неща. Не можеше да спи, защото получаваше пристъпи на паника, докато си представяше, че Майкъл лежи проснат в някоя отвратителна хотелска стая, а до него има празна бутилка с уиски и шишенце с аспирин. Когато в сряда след напускането му той все още не се бе обадил, Марта позвъни на всички болници в околността. Тогава Елайза й предложи да му позвъни от телефон, чийто номер не би разпознал.

Той отговори незабавно:

— Майкъл Уест.

— Елайза Евъргрийн. Значи си жив — сухо каза тя. Едва се въздържа да не добави „все още“, докато подаваше слушалката на сестра си.

Елайза слушаше как Марта го умолява, увещава, обяснява и се моли. Нужни й бяха четирийсет и пет минути да убеди съпруга си да се срещне с нея просто за да поговорят.

— Ще бъде забавно — додаде Марта доста нереалистично, — все едно сме на среща.

Първият път в известен смисъл бе нещо подобно. Една от неособено успешните срещи между непознати, каквито организираше Сила Блак8. Марта едва дочака да ги настанят на масата в ресторанта и веднага изстреля:

— Но какво те прави нещастен?

Вяха в местния италиански ресторант, едно от любимите места на Майкъл. На нея всъщност изобщо не й харесваше. Смяташе, че е прекалено скъп, а и го бяха посещавали твърде често, докато беше бременна с Мейси. Винаги свързваше жълтите стени със силното гадене, но въпреки това резервира маса там, понеже се надяваше да му достави удоволствие. Купи си нова рокля специално за случая и съвсем нетипично за нея се гримира.

— Не може ли най-напред да си поръчаме вечерята и после да подхванем сериозния разговор? — попита Майкъл със зле прикрито раздразнение.

— Разбира се, щом така предпочиташ. Тя се ненавиждаше заради глупаво сервилния тон, само че нали беше свикнала да се съобразява с предложенията му. Как можеше да мисли за храна в такъв момент? Даде си сметка, че трябва да бъде внимателна. Много внимателна. Майкъл си бе тръгнал в събота, а сега беше четвъртък вечер. Пет дни, почти цяла седмица. Кога бе минало толкова време? Как часовниците изобщо успяваха да тиктакат? Тя не можеше така. Беше като парализирана.

Винаги бе вярвала, че когато двама души са заедно, цялото е нещо повече от сума на отделните части. Това бе една от радостите на брака. Осигуряваше закрила. Човек никога не беше сам. Двамата с Майкъл казваха, че дори когато са разделени, се търсят и се чувстват свързани като с невидима еластична нишка. Ако изпитваха нужда един от друг, можеха просто да си позвънят или да си помислят за другия и думите им щяха да станат по-хубави, по-сигурни, по-сърдечни. Бяха си говорили такива романтични неща и Марта чистосърдечно бе вярвала в тях. С него тя бе личност, беше способна на всичко. Без него беше нищо.

Марта все още не можеше да повярва, че това й се случва. Майкъл едва ли наистина искаше да я напусне. Възможно ли бе? Че защо ще иска подобно нещо. Всичко бе едно ужасно недоразумение. Преди фаталната събота никога не си бяха лягали скарани. Да, бяха се спречквали, но винаги след това се бяха одобрявали. Повтаряха си, че ще се обичат вечно и ако имаха време и децата бяха заспали, се любеха, за да го потвърдят.

Дори и да не беше петък.

Вече пет дни живееха разделени, а Марта нямаше никаква представа защо. Трябваше да накара Майкъл да се върне у дома. Трябваше да бъде много внимателна.

Цяла вечност се взира в менюто, но нямаше никаква представа какво да си поръча. Той се спря на телешки дроб и сушена риба тон. Както обикновено избра най-скъпите неща от менюто. А както обикновено тя си поръча зелена салата и макарони — най-евтините ястия.

— Матю ти нарисува картина, ферма — ходихме в една ферма във вторник. — Затършува в чантата си и извади рисунката. Всъщност беше подарък за Елайза, обаче я бе свалила от хладилника и я бе донесла в ресторанта. Не искаше Майкъл да забравя децата. — Днес Мейси направи три крачки — е, държейки се за стола — занарежда тя.

— Чудесно. Много хубаво. Кажи им, че ги обичам. Целуни ги силно от мен.

Сърцето й се сви, защото осъзна, че той явно не възнамерява да се върне с нея у дома тази вечер. Тя само искаше нещата да се върнат в нормалното си русло. Искаше да се нахранят заедно, а накрая да си вземат палтата и да се приберат у дома заедно. Искаше той да остане в банята цяла вечност, докато тя бъбри и се провиква от спалнята. Искаше той да настрои алармата на часовника на нощното шкафче. Искаше да сложи студените си стъпала върху топлите му крака.

Майкъл взе рисунката. Държеше я наопаки, но това не бе непременно израз на уменията му като баща. Рисунките на Матю бяха доста неразбираеми.

— Цирк… много добре — промърмори Майкъл.

— Ферма… ходихме във вторник — поясни Марта.

Хапката заседна в гърлото й. Пи вода, но все не успяваше да преглътне. Възнамеряваше да се държи свободно и бодро. Искаше да обсъдят разумно положението си и с помощта на рационални доводи да успее да убеди Майкъл да се върне у дома. Всичко беше на нейна страна. Едва ли му се искаше да стои настрани, нали? Не и Майкъл. Той беше внимателен и разумен. Добър и отговорен. Точно затова бе решила да се омъжи за него. Той беше подходящ съпруг. Беше заложила на фаворита, не на трикракия аутсайдер, така че как можеше да изгуби? Не би могъл сериозно да възнамерява да изостави нея и децата. Не може да бъде толкова подъл, толкова жесток. Едва ли искаше да се разведе. Всеки път, когато думата „развод“ проникваше в съзнанието на Марта, сякаш я прострелваше с паралитичен куршум. Сковаваше се и оставаше напълно лишена от сили и от способността да говори.

— Как върни работата? — попита тя, както правеше всяка вечер през последните десет години.

— Не много добре — намръщи се Майкъл при спомена за това как бе минал денят му. — Още бракувани, боя се.

Неприятно й беше той да говори за уволнените хора като за „бракувани“. Според нея това обезличаваше нещата — ставаше дума за живота на хората.

— А твоята работа застрашена ли е? Затова ли е всичко? Майкъл, знаеш, че не давам и пет парк за Бридълуей — изрече Марта с надеждата, че е налучкала причината за нещастието му и поради това ще успее да предложи бързо решение на проблема в природата й бе да оправя нещата. Ако видеше нещо скъсано, посягаше към кутията с конците. Ако някое от децата счупеше някое украшение, веднага вземаше лепилото. Ако някой се чувстваше потиснат, купуваше му цветя, изпращаше му картичка и му правеше торта, за да повдигне духа му. Вярваше, че нищо не е непоправимо. Освен смъртта. Но бракът й не беше смърт, него можеше да поправи. Само ако знаеше какво не е наред.

— Напротив, много държиш на Бридълуей — бавно изрече той.

— Така е — призна тя, — обаче много повече държа на теб. Дългове ли имаме. Да не би да сме се прострели извън чергата си? Има ли нещо, което не искаш да ми кажеш?

— Нямаме дългове, Марта. Нищо повече от кредитните карти и ипотеката.

Не й обясни нищо повече. Замълчаха и зачакаха да им донесат поръчката.

Майкъл дъвчеше телешкия си дроб. Марта ровеше в салатата си.

— Друга жена ти има?

Въпросът я накара да се почувства съвсем дребничка. Нищожна.

— За бога, Марта, как можеш да си помислиш подобно нещо за мен!

— Не знам какво да си мисля.

Дали не преживяваше нервен срив? Тя скришом погледна към него. Странно, но малко се боеше да срещне погледа му. Не знаеше какво ще намери там. Той дъвчеше лакомо. Май се чувстваше добре. Изглеждаше добре. Не беше притеснен. Дали не си падаше по женски дрехи или пък нямаше тайни хомосексуални наклонности? Тя се замисли колко много време, пари и усилия влагаше той в гардероба си (само „Армани“, „Пол Смит“ и „Бос“) и отхвърли мисълта, че Майкъл обича да се облича с женски дрехи. Не можеше да си представи той да харесва крещящи найлонови ризи и екстравагантни бижута. Ноктите на ръцете и на краката му биха твърде неподдържани, за да е хомосексуалист. Господи, ама че странни мисли. Марта леко поклати глава — не разсъждаваше ясно, имаше нужда от сън.

До края на вечерята обсъждаха обзавеждането на ресторанта, виното и останалите клиенти. В девет и петнайсет взеха палтата си и той я откара у дома. Целуна я по страната. Каза й, че ще се обади, без да уточнява кога, и потегли.

От този момент оптимизмът на Марта, че става дума просто за глупаво спречкване, което може да бъде преодоляно с помощта на ясни доводи, започна да я напуска. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше съвсем очевидно, че срещата бе нежелана от Майкъл. Неохотата му личеше във всеки жест, дума, поза, дори в малките мускулчета над очите му. Той не искаше да бъде с Марта.

Тя плака цяла нощ. Не разбираше чий живот живее. Със сигурност не своя.

Марта и Майкъл излизаха на „среща“ веднъж седмично. Срещаха се да пийнат по нещо, да хапнат или ходеха на кино. Всеки път тя уреждаше деня и времето, мястото и бавачката. От него се искаше само да се появи.

Срещите бяха предварително обречени на съкрушителен провал. Марта просто искаше обяснение. Майкъл смяташе, че вече й е обяснил.

Вече не я обичаше.

Някаква смесица от страх и загриженост го караше да се съгласява на тези срещи. Имаше чувството, че просто няма избор — тя все опяваше, направо настояваше. Не би приела отказ от негова страна. Искаше да й каже, че вече от месеци се заглежда по други жени на улицата, в офиса, в баровете. Те също го заглеждаха. Малко от тях бяха красиви колкото Марта, но той се питаше дали някоя от тях би го обичала повече, отколкото обичаше децата си. Дали някоя би мърморила по-малко за късното му прибиране от службата, би се въздържала да контролира всеки миг от живота му и въпреки това би му правила свирки? Дали някоя от тях би оценила колко напрегната е работата му? Смяташе, че някоя от тях би могла, залозите бяха в негова полза. Беше сигурен, че някъде има жена, която може да го направи по-щастлив, отколкото е сега. Мислеше, че може би дори вече я е срещнал. Знаеше, че Марта едва ли иска да чуе точно това, но нямаше какво друго да й каже. Даде си сметка, че говори за банални нещо като времето и пътуването си от работата до дома. Възприе неутрален тон: хладен, учтив, категоричен.

Марта се чувстваше унижена от безразличието му и от начина, по който я отблъскваше. Никога не успяваше да скрие болката си — плачеше, поставяше го в неудобно положение или викаше, а това го отблъскваше. Знаеше, че трябва да стане привлекателна за него, но тя беше от жените, които държат на мъжете си, а не от тези, които успяват да ги спечелят отново, затова нямаше никаква представа как да се превърне в изкусителна примамка.

Приемаше съвети от всички, които й ги предлагаха — от Елайза, от майка си, от списанията, от архивни филми, от сутрешните програми по телевизията. Отначало купуваше нови дрехи за срещите си. Стратегията й бе се държи ведро и свободно — защото тя даваше резултат с жените от песните на Дъсти Спрингфийлд9. Купи си красива прилепнала по тялото роля от кашмир, защото смътно си спомняше прочетеното някъде, че ако предизвикаш у един мъж желание да те докосне, битката е наполовина спечелена, а кой не би искал да докосне кашмир? Елайза смяташе теорията и практиката за пълна глупост, но подкрепяше Марта, защото беше всеотдайна сестра — макар да намекна, че един съвременен прочит на теорията вероятно би дал по-голям резултат. Предложи на Марта да си купи сексапилни кожени гащи.

— Гащи ли? — ужаси се Марта. — Дори не съм влизала в магазин на Ан Самърс. Не знам дали бих посмяла, а и в момента отношенията помежду ни са такива, че той едва ли би искал да види гащите ми.

— Имах предвид панталон — поясни Елайза.

— Ти съвсем се промени, откакто беше в Калифорния — въздъхна сестра й. Само че се остави да бъде убедена, въпреки цената. Беше готова да опита всичко. Марта рядко харчеше големи суми за своето облекло, но понеже бързо слабееше, оправда огромната цена като наложителна, а не като каприз.

Нямаше никакво значение. Майкъл не забелязваше нито новите й дрехи, нито новата й фигура.

— Как изглеждам? — питаше го тя в началото на срещите им. Мразеше се, че си проси комплименти, обаче дните, когато ги бе получавала спонтанно, бързо потъваха в историята. Завъртя се пред него с надеждата да повярва в престореното й въодушевление.

— Добре — отговаряше той, както постъпваше винаги, когато й правеше комплименти преди. Марта се опитваше да оцени отговора му, обаче това „добре“ никога не й бе допадало. Искаше и се той да каже, че изглежда „зашеметяващо“.

— Ще хапнем ли? — питаше той, вземаше менюто и отместваше поглед, без дори да дочака отговора й.

На всяка среща се стараеха да се държат „добре“ един с друг. Но едно е да опитваш, друго е да го правиш. Марта закъсняваше и идваше изморена. Винаги планираше да бъде готова много по-рано, но тъкмо преди да тръгне някое от децата се събуждаше и се налагаше да го успокоява или пък се сещаше, че на следващия ден ще събират сметта и трябва да избута кофите до входната врата (което не беше лесна работа на тънки токчета). Никак не й беше лесно да изглежда — както бе предложила Елайза „самоуверена и безразлична“, след като целият й свят се рушеше като мимолетен пясъчен замък. Трудно й беше да изглежда изкусителна и омайна (както предлагаше Дорис Дей в един филм, който бе гледала предния следобед по Канал 5), когато си шокирана и унижена. Бе направо невъзможно да бъдеш интересна и вдъхновяваща, след като представата на отчуждения ти съпруг за разговор се изразява в даването на едносрични отговори (най-често „Не“ или „Не знам“) на всички твои задълбочени и опипващи почвата въпроси.

След всяка следваща среща Майкъл все по-трудно успяваше да погледне жена си в очите. Защо тя толкова държеше да се загръща с жалкото си страдание като с наметка? Защо твърдеше, че животът й е толкова труден? За бога, какво трудно имаше в това да дойдеш на време в някой ресторант. Беше убеден, че Марта нарочно закъснява, за да има повод да се оплаква колко труден е животът й без него. Нямаше да й позволи да го накара да се чувства виновен, каквото явно бе намерението й. Опитваше се да го манипулира. Погледът и предизвикваше у Майкъл странна смес от чувства. Чувстваше засрамен и подъл, което не му допадаше, затова в нейно присъствие стана раздразнителен и рязък. Не му беше забавно с нея. А той искаше да се забавлява. Не го ли разбираше? Е, да върви по дяволите, други го разбираха. Нощуването в хотелска стая не беше особено забавно, нито пък беше забавно да спи в свободната стая в дома на приятеля си, но вече съвсем ясно можеше да си представи времето, когато леглото отново щеше да стане забавно място. Майкъл никога не споменаваше за новите си приятели пред Марта.

Тя имаше чувството, че Майкъл й е направил сърдечна операция с боксови ръкавици и е забравил да я зашие. Дори си представяше, че все още е под упойка, защото в живота й се бе настанила някаква кошмарна нереалност. Срамуваше се, изпитваше болка от отворената си рана и се опитваше да я прикрие зад оживеното бъбрене за децата и за ежедневието си. Но ежедневието й бяха децата, затова просто нямаше за какво друго да говори. Майкъл бе единствената й друга тема за разговор. Ако я попиташе какво правят Елайза или родителите й, което той и без друго не правеше, нямаше да може да му отговори искрено. Мразеше неискреността, обаче не би могла да му каже, че те ритуално горят и намушкват интимните части на вуду кукла с неговия образ. След като каза на Майкъл, че й се е обаждал човекът от „Маджестик Уайн“, за да й съобщи, че са получили вино, към което той вероятно би проявил интерес, нямаше какво друго да му каже.

Осъзна, че го отегчава.

Преди всяка среща Марта излизаше от къщи красива и изпълнена с очакване. Обаче се връщаше смазана и тъжна. Когато пъхаше ключа в ключалката, напрягаше всички сили, за да се усмихне на Елайза. Беше смел, но безсмислен жест. Елайза винаги очакваше бдително завръщането на сестра си и следеше напредъка на нещата — или по-скоро липсата му — толкова запалено, колкото самата тя. Когато чуеше да спира кола, Елайза веднага изтичваше до прозореца. Наблюдаваше как Майкъл лепва студените си целувки на бузата на Марта. Що за среща беше това, ако мъжът не се опита да пъхне ръка в бикините ти? Не беше никак учтиво. Забелязваше приведените рамене на Марта и измъчената й усмивка, докато вървеше по алеята през градината. Затова не се заблуждаваше от широката усмивка, която сестра й се опитваше да й пробута като искрена, когато пристъпеше прага.

Разказът за срещите бе неизменна част от свързаната с тях рутина, но обикновено беше напрегнат и разочароващ колкото самите срещи. Най-често протичаше по следния начин. След като Марта прекрачеше прага, Елайза й подаваше чаша вино и питаше:

— Е, какво каза за себе си гуруто тази вечер?

Започна да нарича Майкъл „гуру“, защото той бе обяснил на съпругата си, че „преживява криза и има нужда да намери някои отговори за себе си“.

— Без майтап? Че ние това вече си го знаем, мамка му! — провикна се Елайза, когато Марта й предаде думите му.

Марта винаги съжаляваше, че е предала пред Елайза думите на Майкъл, защото тя всеки път ги омаловажаваше. Може би при разказа нещо се губеше, защото когато той ги изричаше, тя смяташе, че това е началото на положителна промяна.

— Моля те, не ругай толкова пред децата.

— Те спят.

— Тогава пред мен — не отстъпваше Марта.

— Просто не мога да се сдържам, Марта. Той ме влудява. Не може просто да станеш и да си тръгнеш след десет години, без да посочиш някаква причина.

— Твърди, че е посочил причина — чувства се нещастен.

— И защо е нещастен? Кога точно е разбрал, че е нещастен?

Разбира се, Марта също си бе задавала тези въпроси почти непрекъснато, след като Майкъл си бе тръгнал. Само че не бе направила и крачка напред към намирането на отговора.

Елайза кипна. Какви са всички тези приказки за щастие, за бога. Той беше женен, нали така? Не може да очаква непрекъснато да се чувства щастлив. Нищичко ли не знаеше за истинския свят? А и не му стигаше, че е навредил, ами сега оскърбяваше — защото точно това правеше, откакто бе напуснал съпругата и децата си. Изобщо не го интересуваше какво се случва. Марта всяка секунда размишляваше за връзката им, опитваше се да я проумее, да я анализира, да намери извинения и да оправи нещата. А той само повтаряше, че е твърде зает в работата си, за да мисли за разпадащия се брак.

— Ако подобно нещо се бе случило на мен, изобщо нямаше да има глупости като „да седнем и да го обсъдим“. Щях направо да отида в бюрото за правна консултация и да си намеря добър адвокат по семейните въпроси — кресна Елайза.

— Само че ние сме различни, не се е случило на теб и ти не си аз — възрази Марта.

„И слава богу“ — помисли си сестра й. Пое дълбоко въздух и се опита да прояви съчувствие:

— Добре, какво ти каза тази вечер.

— Всъщност, изглежда, започвам да разбирам защо не е щастлив.

— И защо? — каза през стиснати зъби Елайза.

— Потиска го това, че непрекъснато се караме и аз все му мърморя, освен това не му остава време да се вижда с приятелите си.

Елайза за миг остана безмълвна, след това възвърна любимия си начин на изразяване.

— Боже, това са скапани простотии, Марта.

— Елайза! — Марта отчаяно вдигна очи към тавана. Несдържаното избухване на сестра й можеше да накара дори баба им и дядо им да се обърнат в гроба, така че със сигурност би предизвикало и любопитството на едно невръстно хлапе с лек сън.

— Нали не вярваш на това?

— Ами напоследък доста се карахме. — Тя имаше навика да се съгласява с Майкъл. Правеше го от много време.

— Карахте се, защото него все го нямаше и защото ти трябваше сама да се оправяш с депата, и защото Матю беше съвсем малък, и защото Мейси имаше колики, и защото Майкъл настояваше да ходиш на фитнес, за да имаш съвършена фигура, и защото те пращаше да обикаляш агенциите и да намериш съвършения дом на мечтите, и защото всичко това просто бе твърде непосилно за теб.

Всяка следваща фраза, която започваше с „и защото“, беше изричана на все по-висок глас и с нарастващо възмущение.

— Може би това просто не му е харесвало. Просто не му харесват кавгите и оплакванията ми. Затова толкова често отсъстваше.

— А не му ли мина през ума да остане у дома и да ти помогне?

— Не.

— И какви са тези глупости, че не може да се среща с приятелите си? Той изобщо не би се виждат с никого, ако не беше ти. Ти каниш гости на вечеря, ти планираш пикници в почините дни, ти уреждаш да отидете на кино, ти помниш рождените дни на приятелите ви и имената на децата им.

— Знам, обаче той иска по-често да се среща сам с момчетата. Наистина работи ужасно много.

— Да, повечето от тях прекарва по ресторанти.

— Все пак отбелязахме някакъв напредък.

— Как ли пък не — въздъхна Елайза.

Марта изглеждаше наранена и тя съжали за невъздържаността си.

— Трябва да се боря за него — заяви Марта.

— Защо?

— Защото е мой съпруг и защото така постъпват хората. Борят се за съпрузите си.

Само че Елайза едва ли би я разбрала. Тя не бе омъжена. Несъмнено имаше право — като негова съпруга и майка на децата му Марта беше длъжна да направи абсолютно всичко, за да се опита да спаси брака си. Макар понякога да й се струваше, че е единственият човек на света, който е достатъчно старомоден, за да вярва в подобно нещо.

Обичаше го. И едновременно с това го мразеше.

Обичаше ли го, или го мразеше? Беше й почти невъзможно да прецени.

Елайза беше ужасно ядосана. Най-вече на Майкъл, защото беше толкова слабохарактерно и разочароващо копеле, но също и на сестра си, задето насърчаваше това негово поведение. Нямаше представа, че толкова презира начина на живот на зет си. Понякога й се бе струвало, че сестра й сякаш се е върнала в петдесетте години, но никога не бе поставяла под съмнение ролята на Марта — всъщност понякога дори бе копняла за нея. Е, поне за отделни моменти. Да не си задължен да работиш си имаше своите предимства. Завиждаше на сестра си, че не й се налага да се притеснява в какво настроение ще бъде шефката й, че не трябва да се бори с навалицата в метрото всяка сутрин и вечер, че не трябва да се занимава с досадни поръчки за покупки, които никога не отговаряха на пристигналите след това сметки и фактури. Разходките с децата в парка, рисуването, печенето на торти изглеждаха направо песен. Освен това винаги й се бе струвало, че Марта е щастлива. Елайза не искаше да се намесва, а и не се налагаше. В крайна сметка какво знаеше тя за брака, особено пък за брака на други хора?

Само че в момента дори един сляп, глух и ням непознат би прозрял онова, което сестра й не успяваше. Майкъл беше неразумен, безотговорен и нагъл боклук.

О, почувства се много добре, след като го каза, макар и само наум.

Елайза почти ежедневно насърчаваше Марта да промени стратегията. Твърдеше, че вече достатъчно се е опитвала да бъде ведра и красива, разумна и резервирана, толерантна и издръжлива, обаче Майкъл не е откликнал. Защо да не опита нещо по-уверено и да не вземе контрола донякъде в свои ръце? (Имаше предвид Марта да престане да се държи като изтривалка, само че успя да се въздържи и не го каза.)

— Трябва да не те открива толкова лесно. Трябва да излизаш повече. Не можеш да останеш вързана за телефона до края на дните си. — Марта я изгледа ужасено. — Не че този… ъ-ъ-ъ… проблем ще продължи до края на дните ти, обаче… — Елайза се отказа и без друго достатъчно се бе закопала.

— Но къде да отида и с кого? Нямам истински приятели.

— Това не е вярно.

— Ами поне в момента не мога да говоря с никого.

— Защото сама си решила да не им казваш в какво положение се намираш. Ако беше по-откровена с тях, може би щяха да ти окажат някаква подкрепа.

Всъщност Елайза малко се бе изморила да бъде единственият човек, когото Марта занимаваше с проблемите си. Тя беше сестра на Марта и като такава беше най-добрата й приятелка, обаче именно защото й беше сестра, беше длъжна да й поднесе най-здравословната доза от казването на нещата „право куме в очи“.

— Но това би било толкова унизително. Майкъл скоро ще се върне у дома. Не бих могла да понеса снизходителните им погледи, съчувствието или самодоволството им. Представи си, ако всички разберат, че съм го приела обратно след такова…

— Брутално отхвърляне — довърши изречението й Елайза. — Според мен не си справедлива с приятелите си. Ще видиш, че хората ще ти съчувстват много по-искрено, отколкото предполагаш.

Само че Марта не можеше да каже на никого. Чувстваше се такава неудачница, такава глупачка. Не знаеше дори защо я е напуснал. Не разбираше причината. Знаеше, че не е съвършена, обаче кой беше. Винаги бе правила всичко по силите си. Толкова много се бе старала. Бяха си обещали „докато смъртта ни раздели“. Бяха си обещали „и в добри, и в лоши времена“. И тя наистина го вярваше. Ако най-сериозният им проблем бяха няколко караници и няколко безсънни нощи заради коликите на децата, би трябвало да успеят да го преодолеят, споровете са здравословни. Навсякъде пише за двойки, които са преживели заедно ужасяващи неща — болести, безработица, бездетност, смърт. Някои двойки издържаха бурите — как можеше да признае, че е отстъпила още при първите леки дъждовни капки. Страхуваше се, че ако каже на хората, че Майкъл я е напуснал просто защото е нещастен, те ще допуснат, че тя крие някаква много важна тайна. Щяха да заподозрат, че тя има страстна връзка или че е алкохоличка, или че прикрива комарджийската си страст, или нещо също толкова драматично.

Или още по-лошо. Щяха погрешно да заключат, че Майкъл е безгръбначен и безотговорен страхливец, защото отстрани — ако човек не го познава добре — лесно можеше да се стигне до прибързани изводи. В крайна сметка не беше много хубаво да изоставиш жена си и децата си, нали? Щеше да е проява на по-голяма смелост и отговорност да останеш и да се опиташ да оправиш нещата. Марта не искаше хората да смятат, че се е омъжила за безгръбначен и безотговорен страхливец. Освен това, като не споделяше с никого, можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Ако не вдигаше телефона и не приемаше никакви покани, ако не излизаше и си стоеше у дома сама, може би щеше да успее да накара времето да спре. Може би.

— Не искам да излизам с никой друг. Не искам да се срещам с никой друг — повтори Марта.

Елайза въздъхна. Изобщо не беше съгласна със сестра си и се питаше дали е уместно да го каже. Струваше ли си да се бориш за един брак само защото беше брак? Прехапа езика си.

— Ами добре. Може би пък не трябва толкова лесно да го оставиш да се измъкне. Може би трябва да изискаш някои отговори. Накарай го да се замисли какво прави — предложи тя.

Марта беше отчаяна и уморена. Търпението й започваше да се изчерпва. Вероятно Елайза имаше право. Може би Майкъл щеше да я уважава повече, ако беше по-взискателна. А той наистина се нуждаеше от помощ. Тя сериозно обмисляше вероятността да е преживял нервен срив — това й се струваше по-приемливо, отколкото че го бяха хванати лудите. Вярно бе, че със сегашната си стратегия не постигаше нищо. Всеки път, когато отмяташе един ден в дневника си, чувстваше и се боеше, че бракът й се изплъзва.

Затова промени тактиката. Превърна четвъртата среща във възможност да разпита, да върти на шиш и да подложи Майкъл на безмилостен кръстосан разпит. Заби нокти в откритата рана на раздялата им и установи, че е показала колко дълбоко наранена и безпомощна се чувства още преди келнерът да е взел поръчката им. Новият подход също не помогна и дори влоши нещата. Тя не смяташе, че това е възможно, но с всяка минута Майкъл все повече се отчуждаваше и се затваряше в себе си.

— Кога престана да ме обичаш? — няколко пъти го попита тя. Вярваше, че ако знае поне това, ще успее да поправи нещата. Щеше да успее да се върне към времето и към онази Марта, която той бе обичал.

— Не съм преставал. — Той въздъхна и му се прииска Марта да остави нещата така. Мразеше да има отговорност към тази жена. Към жената, в която вече не бе влюбен. Не искаше животът му да се развие по този начин. Искаше да остане влюбен в нея, обаче не беше.

— Значи все още ме обичаш — не успя да прикрие вълнението си тя.

— Да, в известен смисъл. Ти си най-добрият ми приятел.

— Това е достатъчно, нали? — обнадеждено и умолително попита тя.

„Защо си го причинява“ — зачуди се Майкъл.

— Не. Не искам да остана с теб просто по навик — неохотно въздъхна той.

Думите се забиха болезнено в стомаха й. Марта се срина. Лежеше на боксовия ринг, усещаше вкуса на кръв в устата си, а гласът на рефера отекваше в ушите й. Тя си пое дълбоко въздух и си напомни, че може да е повалена, но не е извън играта.

— Къде сбърках? — нещастно проплака.

Майкъл не отговори.

— Лоша майка ли съм?

— Ти си прекрасна майка — увери я той.

— Лоша съпруга ли съм?

— Не, ти си прекрасна съпруга.

— Значи това, че ме обичаш, че съм най-добрият ти приятел, прекрасна съпруга и майка и фактът, че имаме две деца, не са ти достатъчни.

— Не, не са. Нещо липсва.

— Алчно копеле!

Марта не беше сигурна как точно се случи. Може да го бе направила инстинктивно, обаче запрати чашата си с вино по него.

Това беше последната им среща.

Тя не виждаше смисъл да се срещат отново. Съмняваше се, че Майкъл ще се съгласи отново да излезе с нея. Той мразеше сцените и едва ли щеше да й прости за случилото се в ресторанта. Освен това, когато предишната седмица ходиха заедно на кино, той потръпна, когато случайно докосна с коляно нейното, коляното на съпругата си. Марта имаше чувството, че ще повърне от болка.

През нощта лежеше в леглото самичка и вече не очакваше и дори не се надяваше да заспи. Думите му, че е прекрасна съпруга и майка, обаче това не му е достатъчно, бяха още по-болезнени от факта, че я бе напуснал. Бяха по-жестоки от оплакванията му. Ако смяташе, че е прекрасна съпруга и майка, но въпреки това не я иска, това бе все едно да й каже, че най-доброто, на което е способна, не е достатъчно. Десет години даваше всичко от себе си, стремеше се да го впечатли, искаше той да се гордее с нея, искаше да я признае — но се бе провалила.

Последните четири седмици бяха истински ад. След случката в ресторанта Марта се бе заклела пред Елайза, че повече няма да се опитва да се свързва с Майкъл и че просто ще чака той да я потърси. Елайза се надяваше той да го направи, защото и сестра й се надяваше, само че не залагаше особено на това. Марта прояви забележително въздържание цели четири дни (които й се сториха години), но ето че днес брокерът се обади с молба да му обясни причините за забавянето на размяната на договорите. Имало ли някакъв проблем, за разрешението на който можел да бъде полезен? Тя искаше да кресне: „Да, има скапан проблем, обаче не можеш да помогнеш. Не и ако не можеш да върнеш времето назад“. Вместо това се обади на Майкъл.

Не възнамеряваше да показва никакви чувства. Беше се заклела да не плаче. Щеше да се опита да не го укорява за липсата на отговорност (защото макар по-голямата част от Марта да бе шокирана и ужасена от себе си, че го е заляла с вино в ресторанта, малка частица от нея възприемаше случилото се като отдушник и би могла лесно да се пристрасти към подобни неща). Щеше да потисне гнева си. Щеше да се държи резервирано, спокойно, точно като Лорън Бакол10. Затова остана не по-малко изненадана от Елайза, когато си даде сметка, че ридае истерично и се моли на съпруга си да се върне.

Вече не можеше да има вяра дори на собствените си чувства.

Марта пое чашата с чай от Елайза и я обгърна с двете си ръце. Октомври беше много мек, обаче на нея непрекъснато й бе студено.

— Искаш ли да се обадя вместо теб на брокера — попита сестра й. Приклекна на пода и седна до Марта, опряла гръб на стената. — Ти трябва да се оправяш с толкова много неща, дори и ако Майкъл се върне…

— Какво означава „ако“. Разбира се, че ще се върне — продължи да настоява тя през сълзи между глътките чай.

— Да, разбира се. Е, когато Майкъл се върне, няма да ви е до купуването на нова къща. Ще трябва да си починете и да си вдъхнете увереност един на друг, преди да успеете да повдигнете духа си достатъчно, за да предприемете нещо.

— Но Бридълуей би било прекрасно ново начало за нас — повиши тон Марта.

— Ще свързвате къщата с цялата тази бъркотия. Ще намериш друга къща, когато му дойде времето. — Елайза насърчително стисна коляното й.

— За мен това е повече от къща — проплака сестра й.

— Знам, миличка, обаче ще се наложи да се откажеш от нея.

Марта усети как нова остра болка пронизва тялото й. Беше се вкопчила в мисълта за дома на мечтите, защото се опитваше да приеме огромната промяна, която я бе връхлетяла. Не й ли стигаше, че съпругът й я бе изоставил. Че бе лишил децата от стабилното семейство, което тя винаги бе искала да имат? Че беше изтрил миналото и бе разрушил бъдещето й?

Но ако нещата наистина стояха така, какво значение имаше една къща в общото бъдеще?

Марта си пое дълбоко въздух и се опита донякъде да си възвърне самоконтрола, с който бе известна (в исторически план).

— Добре, подай ми телефона. Ще се обадя на брокера. — Макар смелата й усмивка да бе неуверена, поне бе истинска.

15.

Последните срещи на Елайза не бяха по-успешни, отколкото тези на Марта. Вярата й вън вечния щастлив живота с мъжа, който има пенсионна осигуровка, бе сериозно накърнена от раздялата на Марта и Майкъл, само че тя нямаше никакво намерение да го признава.

Когато пристигна в дома им онзи понеделник, се надяваше, че ще получи помощ и напътствия. Надяваше се те да одобрят решението й да сложи край на една безперспективна връзка и да си намери мъж, който иска да има деца и осигуровка. Дори смяташе, че ще я запознаят с приятели на Майкъл в голф клуба. С нетърпение очакваше да я приобщят към щастливото си семейно обкръжение, на което толкова пъти се бе възхищавала. Искаше й се да чете на децата приказки в топлата оранжева светлина на спалните им, пълни с играчи и сладки сънища. Надяваше се да поеме своята част от задължението да ги кара с колата в забавачката или на часовете по плуване. Искаше да участва във вечерите, може би дори щеше да яде чиока, за бога! Само че това домашно блаженство бе изчезнало.

Изпарило се бе. Нямаше го.

След като тя се чувстваше измамена, един бог знае как се чувстваше Марта.

Вместо да й поднасят чаши с горещ шоколад и чинии с овесени сладки, Елайза се оказа в центъра на сложна семейна драма. Първата й мисъл беше да си плюе на петите и да се върне при родителите си и дори при Грег, обаче само един поглед към сестра й напълно изтри тази мисъл от главата й. Тя беше необходима.

Естествено, в качеството си на жена на трийсет години и няколко месеца, която живее през двайсет и първи век и има много приятели в подобно положение, Елайза многократно бе изричала: „Всички мъже са негодници“. Знаеше също, че първоначалния шок от една раздяла може да се преодолее само с шоколад, никотин и сълзи. Следващият стадий бяха обидните имена и злепоставянето: наричаш въпросния мъж всичко от задник до влечуго и изреждаш множеството му престъпления срещу жените. Последният стадий преди възстановяването беше безразборното чукане, рисковано и разгулно. Този начин на възстановяване от разбито сърце бе използван от Елайза и от нейните приятелки след разпадането на многобройните им връзки. Само че сестра й категорично отказа да опита изпробваното и сигурно лекарство. Понякога приемаше предложената й чаша вино, а един-два пъти дори изпи половин бутилка наведнъж, обаче не искаше и да чуе за шоколад. Нито пък искаше да ругае Майкъл. Твърдеше, че е объркан или потиснат. Чудеше се къде е сгрешила тя и твърдеше, че за него това сигурно е толкова болезнено, колкото е за самата нея.

— Съмнявам се — безсилна кресна Елайза. Дни наред бе наблюдавала как сестра й коленичи и търка пода, сменя пелени, прибира играчки, моли се на децата да ядат и да спят. Наблюдаваше я как бърше шкафове, подове, прозорци и горната част на гардеробите. Елайза не можеше да разбере дали според Марта тези дейности са важни, или просто се опитва да бъде заета с нещо. Опитваше се да й помага, като къпеше децата и им четеше приказки преди лягане, но Матю усещаше, че нещо не е наред, и отчаяно се бе вкопчил в майка си. Елайза често намираше Марта заспала в леглото му — веднъж дори я откри да спи на кълбо в малкото легълце на Мейси. Смаяна бе не само от онова, на което бяха готови майките, за да успокоят децата си, но и от това колко се бе смалила Марта. По-голямата й сестра внезапно й се стори толкова мъничка.

Уязвима.

Освен с отказите си да се напие, да напълнее или да повиши тон на бившия си съпруг, тя се противопоставяше на традицията и по третия стадий на възстановяването. Дори Елайза не можеше да си представи Марта да се чука безразборно, за да се възстанови.

Елайза обаче искаше да си легне с някого. Не си бе давала сметка колко прекрасен сексуален живот бяха имали с Грег, докато не се разделиха. Сега сексът й липсваше. Не Грег. Сигурна беше, че не той й липсва. Че какво да й липсва шумът и хаосът ли? Но все пак нещо й липсваше, така че сигурно беше сексът. Само че да си легне с някого не се оказа толкова лесно.

В началото щеше да е изключително безчувствено от страна на Елайза да спомене за насъщната си нужда да получи достъп до бележника с адресите и телефоните на Марта. Странно, обаче сестра й не посрещна новината за раздялата на Елайза с Грег толкова въодушевено, колкото бе очаквала. Каза само: „Горкият Грег, горката ти“. Тя реши, че просто е хванала Марта в лош момент.

След като бяха живели заедно няколко дни, Марта внезапно прояви известен ентусиазъм към плана на Елайза да започне да търси нов господин Съвършенство. Подходящият господин Съвършенство.

— Познавам няколко кавалери, които може да се окажат това, което търсиш — подхвърли тя една вечер, докато прелистваше бележника си.

На Елайза й се стори странно, че сестра й има бележник, а не електронен органайзер.

Стори й се странно и това, че нарича мъжете „кавалери“.

— Кой, кой? — попита, без да си прани труда да прикрива въодушевлението си.

— Ами, можеш да започнеш от Тед.

— Тед ли? — Не можеше да не си помисли за „Плей Скул“11. Що за име на зрял човек беше това Тед? Означаваше ли това, че ще бъде много космат? Все пак нямаше да допусне да се откаже още на този начален етап — винаги можеше да му измисли прякор, в който имаше повече въображение.

Марта се усмихваше. Познаваше сестра си достатъчно добре, за да е наясно какви мисли й минават през главата.

— Да продължавам ли? — закачливо попита тя.

— Да. Да, разбира се. Как изглежда?

— Би трябвало да попиташ какви са перспективите му, ако си толкова твърдо решена да си намериш почтен съпруг с пенсионна осигуровка и така нататък.

— Да, така е — неохотно призна Елайза, — обаче не искам да излизам с човека слон, ако ще да е и изпълнителен директор на всички компютърни компании вън Великобритания.

— А, разбирам — отново се усмихна Марта, понеже знаеше, че се сестра й ще се задоволи само с красив мъж.

— Какво?

— Нищо. Нищо не съм казала. Тед е банкер, висок, рус и по всеобщо мнение е доста красив.

— Рус?

— Да.

— О!

— Какво?

— Нищо.

— Елайза, защо казваш „нищо“, след като явно има нещо.

— Предпочитам тъмнокоси мъже.

— Значи Тед е твърдо „не“.

— Не, по-скоро е „може би“. Хайде да направим списък.

Елайза скочи да потърси лист и писалка. Прецени като добър признак факта, че сестра й бе успяла да каже десетина изречения, без да насочи разговора към Майкъл. Може би точно от това имаше нужда — нещо, което да отвлече вниманието й от собствените й проблеми.

Седна на канапето до Марта и начерта три колони. Над тях написа: „Готин“, „Става“ и „За нищо на света, ако ще и да е последният мъж на земята“. Марта се ухили. Под „Става“ Елайза написа „Тед“.

— Ето го и Таркин. Той е тъмнокос. Адвокат е.

— Това истинското му име ли е? Наистина ли познаваш човек, който се казва Таркин? — смая се Елайза. — Не, съжалявам, не мога. Ще се хиля всеки път, когато го произнасям. Не мога да си представя как казвам: „Да, да, да, Таркин“, докато пъшкам страстно. Не, това ми и идва повече.

— Е, той не е виновен, че се казва така — засмя се Марта. — Родителите му са го обременили с това име, преди да е бил в състояние да отправи възражение.

— Само че би могъл да си го смени с държавен вестник. А ето че не се е възползвал от тази възможност.

— Много е мил.

Елайза въздъхна и написа „Таркин“ под „Тед“. Марта прегледа бележника си и се опита да изрови възможно най-много подходящи кандидати. Сестра й винаги намираше възражения: „звучи много снобски“, „определено е твърде кратко“, „тъпо име“ се срещаха най-често, както и „не може да танцува“, „звучи тъпо“, „звучи егоистично“, „разведен — твърде тежко бреме“. Последният й коментар предизвика размяна на остри реплики:

— Извинявай, Марта, не исках да прозвучи така.

— Защо ми се извиняваш?

— Е, сигурно не всички смятат, че разводът представлява тежко бреме — излъга Елайза, смутена, че е подхванала тази тема.

— Защо се извиняваш на мен? — ледено повтори въпроса си сестра й.

— Няма конкретна причина — отговори тя и отново насочи вниманието си към списъка.

Когато приключиха, Елайза разочарована установи, че под „Готин“ не е записала нито едно име, под „Става“ имаше четири, а под „За нищо на света, ако ще и да е последният мъж на земята“ имаше седем.

— Може би си твърде придирчива — допусна Марта. Тя смяташе, че единайсетте мъже, които беше предложила, до един са подходящи кандидати съгласно изискванията на Елайза. Всъщност, докато разлистваше бележника си, бе приложила известна цензура и имаше още три имена, които не си бе дала труда да предложи, фактът, че познаваше толкова много свободни мъже на тази възраст, беше истинска рядкост и някои от приятелките й вече се бяха възползвали от съдържанието на дебелия й кожен бележник. Нито една от тях не беше толкова придирчива като Елайза. Всъщност Марта не смяташе, че някой от мъжете в бележника й е подходящ за Елайза толкова, колкото беше Грег, само че сестра й беше достатъчно голяма, за да греши, ако така е решила.

— Дай да си изясним нещата. — Тя си беше водила бележки, докато Елайза бе правила коментарите си по време на подбора. Така беше устроена. Взе тетрадката си и с глас, все едно беше протоколчик на съвещание, обобщи критериите на сестра си.

— Значи търсиш висок, загорял…

— Строен, палав робот любовник — прекъсна я тя през смях. Беше изпила по-голямата част от една бутилка шардоне.

— Елайза, от само себе си се разбира, че нямам представа от възможностите им в спалнята. Канила съм тези хора на вечеря, а не…

— За чукане — довърши Елайза изречението, защото се съмняваше, че сестра й ще го направи.

— Точно така, не за „чукане“ — каза Марта така, сякаш се опитваше да произнесе нова дума на чужд език, което в известен смисъл си беше точно така. Двете жени отметнаха глави и се засмяха. Елайза си каза, че за пръв път от много време насам чуваше Марта да се смее. Не се бяха смели толкова дори и преди Майкъл да я напусне.

— Сега се съсредоточи — продължи Марта с престорена сериозност. — Търсиш висок, загорял, тъмнокос мъж на около трийсет години, който печели добре, умее да танцува, обича индийска храна за вкъщи, обаче обича и да дава вечери в дома си, за предпочитане да е музикален, да чете, да има много свои приятели, но освен това да иска да се среща и с твоите. Да няма предишен брак, да няма деца, да няма лош дъх и да иска да се ожени следващото лято.

— Общо взето, това е.

— Ще падне голямо търсене.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Ами добре, ще сваля малко възрастовата граница — съгласи се Елайза.

— Е, това ще реши проблема — усмихна се Марта и се пресегна към бутилката шардоне. Беше празна. — Да си отворим ли още една?

16.

Със сигурност не беше от мъжете, които Елайза харесваше. Обаче побърза да си напомни, че в момента търси точно такъв мъж. Беше слаб, а раменете му бяха приведени. Твърде много време прекарваше на бюрото си. Изобщо беше ли стъпвал във фитнес зала? Не беше тъмнокос (както й бе обещала Марта), обаче не беше и рус — беше нещо средно и неподдаващо се на описание. Имаше хубава усмивка, обаче дали това можеше да компенсира потните му ръце?

— Ти сигурно си Елайза — каза Таркин. Скочи на крака да я посрещне, при което столът му се удари в съседната маса и една чаша с вино се разля. Беше бяло вино и се изля на пода, а не върху хората, обаче те въпреки това се засуетиха и ги смутиха. Той щедро им купи нова бутилка. Според нея това беше мил жест. Седна и й се прииска да го хареса.

— Изобщо не приличаш на Марта. — Ушите на Таркин все още бяха яркочервени след инцидента с виното. На Елайза й се искаше да престане да я зяпа, но просто не можеше. Той се обърна, за да види какво е онова нещо зад гърба му, което до такава степен поглъща вниманието й.

Тя най-сетне отново погледна очите му, които бяха много хубави.

— Не, не си приличаме. Всъщност сме доста различни.

— Винаги съм смятал, че Марта е страхотно момиче. Направо прекрасна, съвършена — заяви Таркин. — И че Майкъл е голям късметлия.

Елайза се разкъсваше между две противоположни чувства. Беше доста поласкана заради Марта — щеше да й е много приятно, когато довечера й предаде комплимента. Сестра й се нуждаеше от всичко, което можеше да повдигне самочувствието й. От друга страна, в света едва ли има нещо по-потискащо от това мъжът, с когото се срещаш, да харесва по-голямата ти сестра.

— Боже, тя наистина е самата прелест — продължи да се прехласва Таркин.

— Да си поръчаме ли вино? — попита Елайза. Мислено вече го бе зачеркнала от колонката „Става“ и го бе понижила в третата колонка. И без друго името му не й допадаше особено. Все пак нямаше възможност често да посещава ресторанти като „Куалино“, затова реши максимално да се възползва от случая.

— Хубава идея. Харесваш ли „Пуле Фюме“. Знам, че е любимото на Марта.

Тя се усмихна храбро и се зачуди дали ще издържи до лепкавия пудинг с карамел.

Следващата среща на Елайза беше с един доста слабоват като кандидатура журналист на име Себастиан. Тя имаше опасения още преди да се срещне с него.

— Според мен от журналист не става свястно гадже — заяви пред Марта. — Работят твърде много и обичат работата повече от жените си.

— За бога, Елайза! Ако към изискванията ще добавиш и това мъжът, когото търсиш, да те обича повече от всичко друго, трудната ти задача ще заприлича на Херкулесов подвиг.

— Не е нужно да му обича повече от всичко останало — е, поне не веднага, но трябва поне да ме предпочита пред сестра ми или пред работата си — отвърна на удара тя. Доста преувеличаваше слабостта на Таркин към Марта, защото бе забелязала, че това я ласкае. Не че Марта проявяваше някакъв интерес към друг мъж, освен към Майкъл, само че имаше нужда от повдигане на духа.

— Себастиан наистина изглежда добре. Според мен трябва да му дадеш шанс.

Себастиан беше красив. Всъщност тя дори се поразтревожи, когато забеляза, че двамата с него доста си приличат. И двамата бяха високи, имаха хубав загар и бяха грациозни. Щяха да бъдат прекрасна двойка — обаче това на очите му очна линия ли беше?

Срещнаха се в един модерен бар, което допадна на Елайза. Не знаеше как да се облече за срещата си в „Куалино“ (накрая избра черен костюм с панталон, който обличаше само на събеседвания за работа и на погребения, обаче интересното бе, че се оказа съвсем подходящ за атмосферата онази вечер). Бар „Ви“ поне беше място, каквото често бе посещавала. Спокойно можеше да се довери на гардероба си от „Дизел“.

Барът беше малък, но изглеждаше доста по-просторен, защото стените и таванът бяха покрити с мозайка от миниатюрни огледални плочици, а това леко притесни Елайза, понеже не успяваше да задържи вниманието на Себастиан — той твърде често се заглеждаше в собственото си отражение.

След като час и половина се съревновава с огледалата и с вниманието към привлекателния барман, Елайза се извини и отиде да се обади на Марта.

— Той е гей.

— Винаги сме се чудели дали не е така.

— Е, вече знаеш.

— Откъде си сигурна? Не реагира ли на авансите ти?

— Не, Марта, не съм правила никакви аванси, обаче повярвай ми, този тип е гей.

— Добре, тогава ще те чакам да се прибереш.

— Да, добре — въздъхна тя. — Едва ли ще закъснея.

Третата среща на Елайза беше с мъж на име Хенри. Той я накара отново да се замисли дали имената определят характера на човека. Нейните приятели се казваха Нийл, Мат, Марк, Дейв и други подобни. Приятелите на Марта се казваха Хенри, Пиърс, Себастиан и Таркин. Как е възможно? Дали всички с име Таркин проявяват афинитет към хората с име Пиърс? Дали не се търсеха нарочно? Опита се да си представи, че най-добрият приятел на Грег се казва Джерард. Възможно бе, защото той беше много общителен и не би имат предразсъдъци по отношение на някого само заради името му (за разлика от нея), обаче сигурно би го съкратил до нещо готино като Джед или би му измислил някакъв глупав прякор. Въпреки това Елайза си напомни, че е много по-вероятно ипотеки и акции да притежават хора, носещи името Хенри, Пиърс, Себастиан и Таркин. Просто трябваше да насочи вниманието си към това.

Хенри беше консултант по мениджмънт. Тя нямаше никаква представа какво точно представлява работата му, обаче беше сигурна, че е очарователна. Хенри предложи да се срещнат в бара на Олдуич и да пийнат шампанско. Елайза реши, че мястото е достатъчно лъскаво, и с радост се съгласи.

— Как мина? — попита Марта, веднага щом тя прекрачи прага.

— Ами, той е симпатяга, да, свестен е.

— „Симпатяга“ или „готин“? — Марта познаваше изразните средства на сестра си — всъщност „симпатяга“ се намираше на светлинни години от „готин“.

Елайза седна на големия оранжев диван и разкопча обувките си. Размърда пръсти. Обувките с десетсантиметрови токчета изглеждаха фантастично, обаче несъмнено бяха инструмент за мъчение, измислен от женомразци. Пое чашата с горещ шоколад, която Марта й подаде, и сви крака под себе си.

— Хайде, искам подробности — настоя есетра й.

Елайза установи, че й става все по-трудно да разказва за срещите си. Все пак тези хора бяха приятели на Марта.

— Беше малко надменен. Нали разбираш, той е от хората, които смятат, че мъжете са по-висша раса, защото могат сами да отварят бурканите.

Тя явно нямаше намерение да казва нищо повече, затова Марта реши, че трябва да я подкани.

— Хареса ли ти как изглежда?

— Не е зле.

— Не е зле ли?

Марта трудно преценяваше доколко привлекателен е даден мъж, защото не бе поглеждала друг, освен Майкъл, през всички години, през които бяха заедно. Обаче знаеше, че повечето от приятелките й смятат Хенри за готино парче. Споменаването на името му по време на разговор със сигурност ускоряваше пулса. Всъщност тя малко се притесняваше, докато уреждаше тази среща на сляпо за Елайза, защото на Хенри му се носеше славата, че е донжуан със страх от обвързване, който следва мотото: „Дръж се зле с жените, за да поддържаш интереса им“. След това обаче реши, че Елайза е в състояние да се справи с такъв мъж, и беше права — тя се оказа достоен противник. Хенри очевидно не бе проникнал под бронята й, а тя категорично бе устояла на чара му.

— Хубостта му обаче е твърде очебийна — додаде Елайза, но всъщност просто се опиташе да се държи учтиво.

— А и каква хубост търсиш? — попита Марта, която започваше да губи търпение от придирчивостта на сестра си.

— Ами, твърде спретнат е за мен. Предпочитам мъжът да е малко по-…

— Небрежен?

— Точно така.

— По-секси.

— Да.

— По-опасен.

— Абсолютно.

— Това не е външен вид, който отличава много бизнес партньори в най-големите консултантски компании в света. Когато ги избират за поста им, предпочитат да залагат на безопасността.

— Предполагам. Както и да е, той съзнаваше, че е хубав, а аз не обичам подобна суета. Мразя да се държат така, сякаш ти правят услуга, че излизат с теб. Боже, не им ли стига, че техните оргазми винаги са истински?

— Той е мъж. Какво очакваше?

— Очаквах поне да е запомнил името ми.

— Е, това може да бъде минимално изискване — съгласи се Марта.

Двете жени замълчаха и Марта се запита дали Елайза няма най-накрая да признае, че това търсене е нелепо. Дали няма да признае, че Грег е идеалният мъж за нея, и да се прибере при него, преди да е станало твърде късно.

Възцари се мълчание, което накрая Елайза наруши, като попита:

— Е, кой е следващият в списъка?

17.

Марта обикаляше полупразната галерия и се опитваше да се съсредоточи върху експонатите. Две седмици, след като Майкъл си тръгна, родителите й настояха на всяка цена да отдели малко време за себе си и й предложиха да се грижат за децата всеки вторник и сряда. Господин и госпожа Евъргрийн не обсъждаха с Марта напускането на Майкъл, но присъствието му беше още по-натрапчиво тъкмо защото името му не се споменаваше. Марта беше признателна за мълчанието им, но не знаеше дали е умишлено, или е просто съвпадение. То й даде възможност да събере последните трохи на почти изгубената си гордост.

Мълчанието на семейство Евъргрийн се дължеше на факта, че не знаеха какво да кажат. Харесваха Майкъл, обичаха Майкъл, толкова много години им беше като син. Не можеха да проумеят как така едната им дъщеря бе отхвърлила подходящия за нея партньор, а другата бе отхвърлена от съпруга си, при това в една и съща вечер. По тяхно време нещата не бяха толкова сложни. Тогава може и да нямаше миялни машини и уредби за DVD, или както там се наричаха, но нямаше и толкова безмилостни очаквания. Хората изглеждаха много по-доволни, много повече умееха да ценят нещата.

Наистина, Майкъл и Марта се бяха оженили млади, но същото важеше и за господин и госпожа Евъргрийн. Да, бракът не е лесно нещо — всеки, който е бил женен, в даден момент се пита дали това не е съвсем неестествено положение. Винаги има други изкушения, други възможности, друг възможен начин на живот, други поли или панталони, които да преследваш. Но като цяло предимствата са повече от недостатъците. Със сигурност нищо на света не може да се сравни с прекрасното усещане да се обърнеш назад и да погледнеш към споделения си с някого живот. С човек, който ти е помогнал да го изживееш по-добре. Какво си мислеше Майкъл, като зарязваше децата си така? Техните внуци! Горкият човечец, сигурно преживяваше нервен срив. А горката Марта беше толкова отслабнала и съсипана. Честно казано, родителите на Марта не разбираха каква е причината Майкъл да напусне семейството си.

Не бил щастлив, така каза Марта. Че защо, за бога, не беше щастлив?

Чувстваха се безпомощни, като гледаха как голямата им дъщеря отново се превръща в малко момиченце. Винаги се бяха гордеели с уравновесеността и решителността на Марта. Поиска да си пробие ушите — но само на едно място. Работи усилено в училище и в университета и винаги излизаше само с по едно момче. Разбира се, те обичаха и Елайза и се гордееха с нея, само че тя винаги им бе създавала повече грижи и никога не знаеше какво точно иска. Луташе се и се местеше от една група приятели в училище към друга, от една група гаджета към друга, от една професионална кариера към друга, и все не изглеждаше доволна или щастлива.

Останаха много доволни, когато най-сетне си намери работа като редактор на музикални клипове, каквото и да представляваше това. Не им се струваше особено стабилна работа, а и я бе намерила доста късно — двайсет и седем не е най-подходящата възраст да стъпиш на първото стъпало от кариерата си, но тя явно харесваше работата си. Не разчитаха особено да се задържи там. В крайна сметка изглеждаше толкова щастлива с Грег, макар че той определено беше странен, се държеше добре и семейство Евъргрийн го харесваше. Съжаляваха, че той вече няма да присъства в живота им. Това непрекъснато идване и напускане. По тяхно време беше по-лесно.

Марта обаче винаги изглеждаше доволна. Тя беше щастлива да бъде майка и съпруга, което в днешно време бе нещо доста необичайно и истинско облекчение. Една дъщеря, която обикаля клубовете и упорито отказва да се омъжи, макар вече да е прехвърлила трийсетте, е предостатъчна за всяко семейство. Кой би допуснал, че предаността на Марта ще се превърне в такъв проблем? Беше се посветила на децата и съпруга си. Никога не бе желала да бъде нещо друго, освен съпруга и майка, а сега огромна част от тази нейна самоличност й бе отнета и тя изглеждаше непълноценна.

За господин и госпожа Евъргрийн не бе лесно да обсъждат положението на Марта със самата нея, защото тя почти не признаваше, че положението е трудно. Тактиката й беше да продължава така, както бе живяла и преди Майкъл да я напусне. Само дето не се виждаше с никого от приятелите си. Самоналожената й самота тревожеше родителите й. Непрекъснато я питаха какво би искала, но тя не можеше да им отговори. Като че ли бе способна само да чака следващия ход на Майкъл. А семейство Евъргрийн се бояха, че такъв няма да последва. Затова кротко, но категорично настояваха да вземат децата за ден-два седмично, за да дадат на Марта възможност да поразсъждава логично и последователно.

Е, най-малкото, поне щеше да може да ходи до тоалетната, без някой да я съпровожда.

Господин и госпожа Евъргрийн имаха право до известна степен. Докато беше сама. Марта наистина имаше време да обмисли положението с Майкъл. Само че тя мислеше за него и докато се занимаваше с прането или приготвяше храната.

Всъщност почти не мислеше за друго. Толкова много мислеше за това, че главата я заболяваше, само че все още нищо не проумяваше.

Знаеше, че родителите й й мислят доброто. И несъмнено изпита облекчение, че има възможност да излезе от къщи, да затвори вратата зад гърба си и да тръгне по алеята, без да бута двойната количка, да мъкне чантата с дрешки за преобличане и преповиване, бурканчета с храна, одеялце, плюшено зайче и други подобни.

Но след като затвори вратата, не знаеше къде да отиде. Марта ходеше най-вече на детски площадки или в супермаркети. Когато за пръв път излезе сама, чувстваше ръцете си непривично леки. Втурна се към магазините, за да купи неща, които да носи и да запълни празнината. Купи панталони за Матю, лента за коса и малко пухкаво кученце за Мейси, което беше като живо. Купи лак за нокти на Елайза, няколко луковици за градината на баща си и последната книга на Джейми Оливър за майка си. Харчеше, все едно трупаше държавен дълг. Понякога терапията действаше и притъпяваше болката й, но друг път не — просто й припомняше колко тривиален е животът й. Запита се колко пари трябва да похарчи за един ден, за да докаже, че съществува.

— Времето е много променливо, нали? — заговори я усмихнатата продавачка в „Бейбигап“. Двете с Марта си кимаха учтиво, защото тя беше редовен клиент. — Да не би да сте настинали — като че ли малко сте отслабнали. Как сте?

Ужасно, смазана, съсипана.

Ако говори с приятелите си, това би означавало да признае поражението си, но изведнъж възможността да се поразговори с някой непознат й се стори успокоителна. Може би отдалечеността от ситуацията щеше да й даде гледна точка, която тя отблизо нямаше.

— Съпругът ми ме напусна.

— Това е ужасно, мила. Кога се случи?

Марта й разказа всичко. И това й помогна. Наистина й помогна. Продавачката откликна с безусловно и простичко съчувствие. Окуражена от този успех, спомена пред жената от магазина за играчки, че в момента живее сама, и жената й стисна ръката. Топло, сухо ръкостискане. Младежът от градинския център каза, че той ще достави по-тежките неща, защото няма мъж, който да й помогне с пренасянето им.

Тези мили жестове донякъде облекчиха болката й. На Марта й олекна — каза си, че ако сподели с достатъчно непознати и види достатъчно съчувствени усмивки, получи достатъчно сърдечни ръкостискания и достатъчно помощ за тежките чанти, ще успее да запълни празнината в живота и в сърцето си. Затова говореше ли, говореше. Започна да разказва на всеки срещнат. Казваше, че е в шок, че не може да проумее, че е съсипана и че ще го чака да се върне у дома, защото какво друго й оставаше! Така поставяше в неудобно положение продавачките в магазините, фризьорите и милите старици, които седяха в автобуса и се притесняваха за сметките си за газта. Марта не забелязваше смущението им, защото бе погълната от самосъжалението си.

— Колко неприятно! — казваха хората. Клатеха глави, натъжени най-вече от факта, че историята й им звучеше ужасно познато.

— Защо ви напусна? — попита жената, която превеждаше учениците през кръстовището.

Марта отново се почувства отчаяна и глупава. Не можеше да отговори. Отгоре на всичко постъпката му я бе оставила безмълвна. Да й се налага да отговаря „Не знам“ — ама че глупост! Ама че безотговорност!

Опита се да разсъждава: „Аз съм хубава и приятна, обожавам децата и готвя добре. Поддържам безукорен ред в дома си. Не харча прекалено за себе си. Е, поне доскоро не го правех. И го обичам. Или по-скоро го обичах?“.

— Друга жена ли има? — опита се да й помогне жената.

— Едва ли.

— Сигурно има — настоя жената.

Така ли беше? Марта не знаеше, а би трябвало да знае, нали би трябвало да има известна представа дали съпругът й си има любовница. Другите жени май притежаваха усет за подобни неща. Шийла в месарницата смяташе, че той „сигурно има друга връзка“. Сестрата в приемната на лекаря заяви, че „всички мъже имат“. Дори Елайза намекна, че според нея това е възможно. Но как да повярва? Как просто ей така да престане да вярва и да се надява? Как да си помисли за него нещо толкова лошо, след като десет години го бе обожавала?

Не знаеше как.

Марта обичаше непознатите търпеливо да изслушват разказа й и да я прекъсват само с ужасено или озадачено цъкане с език. Неприятно й беше да говори с непознати, които настояват да разказват за собствените си разочарования или провали. А такива имаше много. Но какво можеше да й помогне, ако знае, че всеки си има по една подобна неприятна история като нейната? Всеки познаваше някого, комуто се е случило точно същото нещо. И каква утеха й носеше това? Безотговорността и изневярата са широко разпространени — голяма новина, няма що!

— Зет ми напусна сестра ми, докато беше бременна с близнаци — осведоми я жената в химическото чистене.

— Съпругът на приятелката ми току-що я напусна, а са женени от шестнайсет години. Оказа се, че той през цялото време е имал връзка със секретарката си и че дори е спал с нея — със секретарката — в нощта на сватбата, тоест на сватбата на приятелката ми.

— Ужасно! — промълви Марта и беше така. Наистина.

Само че ужасните постъпки на други хора не правеха постъпката на Майкъл по-малко ужасна. Чуждата болка не облекчаваше нейната, всъщност дори я засилваше. Сякаш плътният облак на измамата бе пропълзял над главата й и я задушаваше. Оглеждаше ли се наоколо, виждаше само мрачни и затворени лица, тъжни и изпълнени с разочарование житейски истории, осуетени мечти и разбити сърца. Не й помагаше, че според всички останали истинската трагедия в нейната история бе фактът, че тя е нещо съвсем обичайно и често срещащо се. Никой не даваше и пет пари, че с брака й е свършено. Смятаха, че няма нищо необикновено в това магията просто да изчезне. Марта пък оприличаваше положението на нова прическа — никой, освен нея, не я забелязваше. Не искаше да повярва, че нарушените обещания са приемлива част от света, в който е въвела Матю и Мейси. Би предпочела да вярва, че е откачалка.

Това беше шестият ден, в който излизаше самичка, и усещането, че е забравила нещо важно (тоест децата), започваше да отслабва. След първоначалната интензивна терапия чрез пазаруване Марта посвещаваше свободното си време на неща, за които после би могла да разкаже на Майкъл, ако изобщо й се удадеше подобна възможност. Макар да се съмняваше, че в момента има много възможности за разговор на общи теми — не и след фиаското с виното. Предишната сряда ходи във фитнес залата, а след това прегледа „Файненшъл Таймс“. Вчера ходи в центъра „Саут Банк“ за лекцията на един военен кореспондент, който бе прекарал няколко много интересни години, наблюдавайки как хората се избиват. Днес беше дошла в малка галерия съвсем близо до Каледониън Роуд. Изложбата беше много модерна и бе посрещната с прекрасни отзиви във всички неделни вестници. Казваше се „Заличаване“. Може би Марта щеше да направи по-разумен ход, ако бе избрала нещо друго, обаче Майкъл много харесваше модерното изкуство.

Не беше сигурна, че и тя го харесва. У нея се прокрадвала подозрението, че всъщност става дума за новите дрехи на царя. Бяло платно, закачено на бяла стена? Ценеше символиката, обаче да плати петдесет хиляди лири за тази инсталация, когато децата в нужда в много страни можеха да спасят зрението си с храна само за няколко лири, не й се струваше редно. Какви чувства можеше да предизвика у нея нещо толкова фалшиво?

В галерията нямаше много хора. Големите галерии в града привличаха туристи през всеки ден от седмицата, но организаторите на нещо толкова специализирано като това не биха могли да се надяват, а вероятно и не се стремяха към тълпи от посетители. Кураторът на галерията приемаше експозицията твърде на сериозно, за да иска да привлече масовата публика и да спечели одобрението й. Марта се залита дали не усеща липсата на нещо (освен на съпруга си). Дали не пропускаше нещо от културна гледна точка? Останалите трима-четирима души в галерията изглеждаха напълно погълнати от изложените им произведения. Може би тя беше еснафка. Един мъж стоеше пред онова голямо черно платно („Липса“) вече дванайсет минути — беше засякла времето. Какво толкова го бе очаровало. Защо хората забавят крачка, докато разглеждат картините в някоя галерия? Дали нещо ги завладява? Дали това е признак на уважение?

Или просто скуката най-сетне е изцедила запасите им от енергия и те се шляят, защото са потиснати?

Може би съпругата на този мъж неотдавна го е напуснала? Ако е така, можеше да разбере защо той беше като парализиран от картината, наречена „Липса“.

Божа, каква потискаща изложба!

Вратата на галерията се отвори широко и вътре проникна малко есенно слънце, което освежи потискащата обстановка. Уличното движение и пешеходците се носеха покрай галерията — приглушеното и разсеяно бръмчене на тънещите в културно невежество. Марта толкова искаше да е навън с тях и да се наслаждава на слънцето, вместо да се рови в скучния каталог, изреждаш значението на различни видове заличаване. Изведнъж изпита завист към хората извън галерията за тяхното блажено безразличие.

Какво търсеше тук? Майкъл харесваше модерното изкуство, не тя. Оставаше й да види още четири платна в залата и три в съседното по-малко помещение.

Можеше просто да излезе.

Да си тръгне.

Да се присъедини към културно невежите, щастливи хора на улицата. Мисълта й се стори кощунствена, но в същото време я накара да се усмихне. Никога не си беше тръгвала по средата на филм, макар някои от филмите да бяха абсолютен боклук — струваше й се непочтено по отношение на хората, които харесваха филма. Никога не бе оставяла недочетена книга, колкото и зле да бе написана — струваше и се грубо по отношение на автора. Ако си тръгнеше от галерията сега, поемаше риска да засегне персонала и да си навлече неодобрението им. Но отвън беше толкова прекрасно, а изложбата изобщо не й харесваше.

Марта неусетно се озова на улицата. Силното есенно слънце топлеше лицето й, докато хладният вятър си играеше с косите й и развяваше дългото й палто, което танцуваше като вълшебните дрехи от филмчетата на „Дисни“, които Матю толкова харесваше. Любимото му филмче беше „Пепеляшка“ — Марта не бе казала това на Майкъл, понеже й се струваше, че по някаква причина той не би го одобрил.

Откри едно кафене и си поръча кафе с мляко и голяма кифла с боровинки. В момента можеше да яде каквото си поиска, без да напълнява. Защо да не се възползва? Не че беше яла бог знае колко през последните няколко седмици. Готвеше много неща с намерението добре да се натъпче, обаче още при първата хапка стомахът й се свиваше. По някаква причина излизането от галерията бе станало причина да огладнее и тя изяде цялата кифла. След това облиза пръста си и обра с него трохите от чинията. Когато приключи, отиде да потърси телефонна кабина.

Беше около четири и половина и улиците бяха оживени. Толкова много живот. Такава врява. Толкова неща се случваха. Стори й се странно, че животът край нея упорито продължава, сякаш нищо не се е случило. Толкова много хора категорично заявяваха, че не е станала космическа катастрофа — заявяваха го най-нахално, като чакаха автобус, ядяха сандвичи, позволяваха на кучетата си да замърсяват тротоарите.

Безброй майки си проправяха път с детските колички по претъпканите улици и успяваха да преодолеят твърде тесните и тежки врати на магазините. Напоследък Марта започна да обръща внимание на левите ръце на жените, които бутаха детски колички. Дали бяха омъжени? Тя беше единствената самота майка сред всичките си приятелки. Не че наистина беше самотна майка — беше сигурна, че това положение е само временно, но ако да кажем, станеше самотна майка, тогава щеше да е единствената сред познатите си. Тази мисъл не й вдъхна утеха. Първо, не желаеше да прави нищо извън общоприетото. Предпочиташе да се вписва. Второ, и това беше главното, защо те не успяха, след като всички останали бяха успели? Потръпна. Последният път, когато бе гледала левите ръце на жените, които срещаше, беше малко след като навърши двайсет години и искаше да се сгоди. И тогава също й се струваше, че всяка носи пръстен. Погледна собствените си пръстени, красиви и класически. Обикновена златна халка и пръстен с няколко диаманта. Камъните все още искряха ярко и подигравателно.

Измамно.

Марта се вгледа по-внимателно. Всички майки без изключение изглеждаха напрегнати. Заети и неспокойни. Значи пръстените не ги предпазваха от това, нито пък им помагаха да се справят с изтощението. Марта кимна и леко се усмихна на две от жените. Те откраднаха секунда от тревожните размишления какво да купят за чая и отвърнаха на усмивката й.

След като Майкъл си тръгна, Марта престана да се интересува особено какво тя или децата ще хапнат със следобедния чай. Изведнъж й се прииска да се върне обратно в света на тези тривиални неща, винаги бе твърдяла, че животът е в подробностите. Подробности като това да намериш най-подходящата чаша с Телетъбис, от която Матю да пие плодовия си сок. Тя придаваше голямо значение на дреболиите, а Майкъл — никакво. Запита се дали някога отново ще има сили за истинско обвързване. Надяваше се. Пое дълбоко въздух. Въздухът наистина ухаеше приятно. Прозрачен и остър. Постара се да изправи рамене, защото още от ученичка ходеше по-прегърбена.

Наблюдаваше как една млада майка и момиченцето й избират тиква. Тя също трябваше да купи. Можеше да издълбае нещо, немного страшно, например котка. Мейси беше мъничка за страшен тиквен фенер, може би щеше да се уплаши. Ако купи тиква, можеше да я издълбае тази вечер, така щеше да си има занимание. Подаде парите за една голяма и тежка тиква и изпита смътното усещане за съпричастност, за принадлежност. Самотата, която повече или по-малко я поглъщаше след напускането на Майкъл, леко се оттегли.

Можеше ли да принадлежи на нещо друго, а не на Майкъл?

Освен жените с колички по улиците се движеха много групи ученици, които отлагаха неизбежния момент на прибирането си у дома и на тормоза за домашните. Дали майките и бащите на всички живееха заедно? Едва ли, не и според статистиката, прецени Марта. Замисли се за Дон, една от най-старите си и най-скъпи приятелки. Тя беше майка на три деца, две от които близнаци, и беше една най-сърдечните, забавни и здравомислещи жени, които познаваше. Родителите на Дон се бяха развели, когато била съвсем малка. Може би тази вечер щеше да й позвъни и да й разкаже какво се случи.

А като се замисли за жените, с които се бе сближила в родилния дом, три от тях бяха от семейства на разведени родители. Марта беше сигурна, че ако се обади на която и да е от тях и сподели проблемите си, те ще й окажат подкрепа. Може и да беше първата от връстничките си, която се развежда, обаче със сигурност не беше първата разведена жена на света. От нищо не следваше, че разведените родители са по-лоши от онези, които остават заедно, или пък че има по-голяма вероятност децата им да имат проблеми. Познаваше много емоционално увредени и неподготвени за живота хора, които произлизаха от добри семейства. Майкъл беше безспорен пример.

Не че при Марта нещата щяха да завършат с развод.

Но ако станеше така.

Спомни си, че търси телефонна кабина, и попита един младеж къде е най-близкият телефон. От дребничкия му ръст заключи, че сигурно е на около дванайсет години, обаче пушеше и едното му ухо беше пробито. Той явно се поучуди, че тази лъскава мадама се нуждае от неговата помощ, но все пак я упъти учтиво, заеквайки смутено и изразявайки се граматически неправилно. Каза „мамка му“ само веднъж.

Марта порови в чантата си. Винаги си носеше портмоне с дребни монети за телефон, за разни автомати и за бакшиши. Най-напред позвъни на майка си, за да провери дали децата са добре. Разбира се, че бяха добре.

Всъщност госпожа Евъргрийн нямаше особено желание да говори за децата.

— Много се забавляваме — увери тя дъщеря си. — Няма защо да се тревожиш и да бързаш да се прибираш. Двамата с баща ти ще им дадем да вечерят и ще ги изкъпем. Можем да останем до късно, ако искаш. Защо не поканиш някого на едно питие? Купи ли си нещо хубаво?

— Кифла с боровинки.

— Само това ли? Никакви дрехи или музики? — Майка й така и не научи да казва компактдискове.

— Не говориш с Елайза, не забравяй.

— Невинаги сте били толкова различни. Когато бяхте по-малки, и двете харесвахте еднакви неща — ти наистина подхождаше към всичко малко по-кротко, обаче и двете обичахте да си купувате записи и дрехи.

— Така ли? — Не си спомняше кога е била дете. Не си спомняше много неща от времето преди Майкъл. Като се замисли сега, смътно си спомни, че тогава си прекарваше доста добре. Забавляваше се.

— О, да. И двете обичахте шумната поп музика, дрехите, грима и момчетата. — Госпожа Евъргрийн се опита в гласа й да прозвучи неодобрение, но не успя. Всъщност едни от най-щастливите години от живота й бяха, когато момичетата й постепенно се превръщаха в жени. Бяха толкова жизнерадостни и изпълнени с надежда, все бъбреха, клюкарстваха, забавляваха се. Трудно й бе да ги гледа как остаряват. Марта — такова разочарована, а Елайза — толкова неспокойна.

— Не си ли спомняш?

— Не, не съвсем ясно — призна Марта.

— Всяка събота трите ходехме да пазаруваме, за да ви купим дрехи за срещите ви с момчета същата вечер.

— Наистина ли?

Изведнъж си спомни как двете с Елайза часове наред мъкнеха майка си по безброй тесни пробни в магазините.

— Как изглеждам? — питаха те.

— Прелестно — незабавно изстрелваше госпожа Евъргрийн (и наистина го мислеше).

— Не, не е вярно, коремът ми стърчи!

— Тази рокля ми скъсява краката!

— Тъпо е! — Това беше най-тежката присъда.

— Боже, бяхме ужасни! — въздъхна Марта, като си спомни колко неблагодарни са били.

— Не, бяхте си съвсем нормални момичета. Често бяхте дори забавни.

Тогава наистина много се смееха. Смееха се по време на разказите за ужасни срещи, смееха се на новите танци, смееха се на упоритите новоизпечени ухажори, смееха се на късите разкроени поли и на дългите гащи.

Марта се освободи от тези мисли и се върна към по-нещастното си минало.

— Не забравяй, че Мейси има нужда…

— … да й разтъркам гърдичките след баня. Няма да забравя.

— А Матю понякога е много капризен. Пилешкото бутче е в хладилника, обаче ще го изяде само ако махнеш количката и го нарежеш на парченца.

— О, не, Марта, днес на обяд много щеше да се зарадваш. Матю се нахвърли на бутчето заедно с баща ти. Изяде всичко заедно с кожата. Много обича да се прави на мъж. Пилето е изядено. Смятам да им приготвя макарони за чая.

— А Мейси?

— За нея също, ще й ги нарежа на ситно. Не се тревожи, не забравяй, че съм го правила и преди — весело додаде госпожа Евъргрийн. Явно беше в стихията си. Обожаваше да бъде с децата, но още по-силно искаше нещо, което Марта може би не бе осъзнала съвсем ясно — да помогне на дъщеря си, да й даде възможност да се откъсне.

Марта я увери, че ще се прибере за къпането, и затвори. Погледна през зацапаното стъкло на телефонната кабина. Учениците бяха изчезнали, не виждаше и младите майки — сега по улицата усмихнати вървяха десетки двойки. Изпита към тях нещо като омраза. Имаше и много пенсионери с изморен вид, които просто се разхождаха. Забеляза, че носят големи пазарски чанти, но всъщност купуват само едно-две неща. Консерва с котешка храна, четвърт шунка, съвсем малка глава карфиол. Така на следващия ден щеше да се наложи да излязат отново и да купят нещо друго. Допускаше, че така си създават занимания.

Боже, а тя с кого щеше да остарее?

Позвъни на сестра си:

— Елайза, аз съм.

— Здрасти Аз. Какво правиш?

— Нищо особено. Мама и татко ще се погрижат за децата днес.

— Значи си млада, свободна и сама, късметлийка такава.

Думите се откъснаха от устата на Елайза, преди да успее да ги обмисли добре. Проблемът беше в това, че Марта й се бе обадила по средата на много отговорна среща за цветовете и обработката на едно много важно видео. Не можеше да се очаква Елайза да постави разпадащия се брак на сестра си начело в списъка си, нали? Естествено, Марта не искаше да бъде млада, свободна и сама, така че изобщо не се чувстваше късметлийка. Елайза искаше да вземе обратно думите си, обаче нямаше как. Напоследък сестра й беше станала прекалено чувствителна. Липсваше й спокойната Марта, на която можеше да разчита в миналото.

— Току-що говорих с мама и децата явно са добре и без мен — каза Марта. Гласът й звучеше измъчено и някак насила, сякаш се опитваше да изрече думите още преди да ги е обмислила.

— Ами това е добре, нали? — попита Елайза. И наистина така смяташе, обаче усещаше, че сестра й е на друго мнение.

— Не съвсем — промърмори Марта.

— Защо, мила? — Елайза направи знак на шефката си, че трябва да излезе с телефона от стаята. Тя нетърпеливо й махна с ръка. Все пак ставаше дума за развод, не за смъртен случай. Въпреки това не побърза да свърши с разговора.

— Знам, че мама и татко се опитват да ми помогнат, като идват да гледат децата два пъти седмично. Наистина е много мило, че ми предложиха да ги гледат тази вечер, обаче… — Тъничкото балонче на щастието, което Марта надуваше, като си тръгна от една скучна изложба, изяде една кифла и купи тиква, се беше спукало. За няколко минути животът й се бе сторил поносим. Само че внезапно отново се почувства самотна и нещастна. Слънцето избра точно този момент да се скрие зад облак. Марта потрепери. — Никой няма нужда от мен. Не мога да накарам Матю да яде пилето с кожичката, за нищо не ставам.

Само след няколко думи щеше да се разплаче. Фактът, че децата се чувстваха щастливи в нейно отсъствие, всъщност говореше добре за нея. Тя искаше да бъдат спокойни и уверени пред други хора. В крайна сметка не ги беше изоставила на някоя гара с провесена през шията табела, бяха с дядо си и с баба си. Само че никога не се бе чувствала толкова самотна и потисната.

— Какво? — Елайза се обърка. Тя използваше най-различни критерии, за да преценява успехите или неуспехите си като личност. Постиженията й на работата, наличието на връзка, която я прави щастлива, дали си бе спомнила да прати на родителите си поздравителна картичка за годишнината от сватбата им — обаче да накараш Матю да яде пилешкото заедно с кожичката определено беше нещо ново за нея. — Виж, ще поговорим за това, когато се прибера. Трябва да тръгвам, шефката ми ме вика. — Елайза се чувстваше ужасно, задето има работа.

— Да, добре. И без друго парите ми свършват. — Марта отчаяно се опитваше да преглътне риданията си. Сестра й го долавяше по гласа й.

— Парите ти ли? Откъде се обаждаш?

— От телефонна кабина на Каледониън Роуд.

— От телефонна кабина ли? — Ама че странно! — Нямаш ли мобилен.

— Не, Майкъл имаше.

Замълчаха. Елайза се бореше с желанието да изстреля: „Е, на теб това не ти върши особена работа, нали?“, а Марта се бореше със сълзите си.

— Е, сега, когато си само момиче в града, ще трябва да си купиш мобилен телефон. Много е важно — пошегува се Елайза.

— Не искам да съм само момиче в града. — Нуждите и желанията на Марта бяха съвсем скромни. Искаше спретнат, топъл и безопасен дом. Нещо, което би трябвало да е гарантирано за човек с нейния произход, възраст и обществено положение. Искаше децата й да са здрави, щастливи и да не се държат като хулигани на детската площадка. Искаше съпругът й да има приличен доход, но — и това беше най-важното нещо за нея — да го печели с работа, която му допада. Искаше родителите й спокойно да доживеят до дълбоки старини. Искаше да не забравя рождените дни на приятелите си. Не желаеше да се развежда. Не искаше, когато стане на петдесет и пет години, сама да обикаля парковете.

Не искаше да е само момиче, което вилнее из града.

— Знам, Марта — решително заяви Елайза. — Обаче това е истината. Независимо дали ти харесва.

18.

Елайза се прибра след девет, което не беше късно, като се има предвид, че беше работила върху окончателния монтаж на видеоклипа на един относително известен състав. Обикновено групите пристигаха в монтажната около единайсет вечерта, а след това настояваха да си поръчат храна, алкохол и наркотици. Понякога истинската работа дори не започваше преди един през нощта. А много често окончателното одобрение се получаваше едва на зазоряване. Тъй като беше най-новият член на екипа, тя винаги трябваше да остава до горчивия край. Понякога й се струваше, че най-важната страна на работата й е в края на сеанса да натовари на таксита членовете на групата възможно най-дискретно. Само че музикантите от тази група бяха професионалисти. Пристигнаха в студиото в два следобед, както се бяха уговорили, нямаше никакви изненади от страна на редакторите при обработката на материала, нито пък желания от страна на групата за промени в последния момент. Клипът стана много готин. Елайза беше горда, че има участие в изработването му, макар и съвсем скромно. Към седем и половина всичко беше подписано, подпечатано и доставено и макар тя също да бе поканена за едно напълно заслужено питае, отклони поканата. Трябваше да се отбие набързо на Тотнъм Корт Роуд, а след това искаше да се прибере у дома по възможно най-бързия начин.

Тревожеше се за Марта — още от разговора им за пилешките кожички.

Проклетият Майкъл!

Когато Елайза се прибра, децата вече спяха, а родителите им си бяха тръгнали.

— Къде са мама и татко. Уплаши ли ги?

Марта поне прояви приличието да изглежда донякъде виновна и изобретателна.

— Изглежда, не изразих признателността си толкова красноречиво, колкото би трябвало.

Всъщност Марта се чувстваше ужасно безполезна. Господин Евъргрийн беше поправил течащото кранче в килера на долния етаж. Освен това беше сменил две крушки и беше поставил етажерка в стаята на Матю. Очевидно искаше да покаже неспособността на Майкъл да се справя с ремонтите у дома, което обиди Марта. Освен победата с пилето, майка й бе имала време да зареди хладилника, бюфета и фризера. Беше почистила с прахосмукачка и беше сменила чаршафите. Наистина откакто Майкъл си беше тръгнал, Марта малко беше позанемарила къщата. Преди къщата й изглеждаше като извадена от списание, а сега приличаше на кочина.

Марта наистина не виждаше смисъл да разтребва, защото къщата като че ли сама се разхвърляше още на следващия ден. Преди за нея беше въпрос на принцип играчките на децата да бъдат прибрани до една преди седем вечерта. Същото важеше и за дрехите, които съхнеха по радиаторите през деня. (Майкъл мразеше да вижда подобни неща, струваше му се като в работническо жилище. Защо имаш сушилня, след като сушиш дрехите по радиаторите?) Сега играчките се търкаляха по подовете през цялото време и Марта с учудване си даде сметка колко много време й спестява това. Не го използваше, за да сгъва чорапи или да реже зеленчуци, както правеше, докато Майкъл живееше у дома. Сега предпочиташе да гледа сериали и да чете списания. Донякъде я утешаваше фактът, че животът на героите беше по-объркан от нейния. Не помнеше кога за последен път бе бърсала хладилника отвътре. Днешната намеса на майка й я накара да се почувства безполезна и разобличена. Беше една провалена домакиня.

— Можеха да ме дочакат да се видим — малко нацупено отбеляза Елайза.

Марта реши да не й споменава, че е оставила родителите си с впечатлението, че сестра й ще се прибере много късно, смени темата:

— Търсиха те по телефона.

— Кой?

— Хюбърт.

— А, да, запознахме се на вечерята у твоята приятелка Клоуи през уикенда. Бях пияна, затова му дадох телефона си — въздъхна Елайза.

— Ами обади му се.

Тя се подчини. Вече започваше да губи интерес към търсенето на господин Пенсионно осигуряване, обаче усещаше, че трябва да продължи да го прави — понеже какво друго й оставаше?

— Здрасти, Хюбърт, обажда се Елайза Евъргрийн.

— Елайза. Радвам се да те чуя. Как си?

— Ами, добре съм. — Елайза не се стараеше да бъде интересна.

— Чудесно. И аз съм добре. Всъщност днес ми се случи нещо доста забавно.

Дъра-бъра. Тя се съмняваше, че нещо наистина забавно може да се случи на човек на име Хюбърт, затова престана да го слуша.

Включи се само, когато го чу да казва:

— Трябва пак да се видим.

— Защо не.

Точно от това насърчение се нуждаеше той:

— Ако искаш, може да дойда с велосипеда да пием чай.

Чай ли! Боже, щеше да приеме среща с Мечока Рупърт12.

— Чудесно — отвърна тя с престорено въодушевление.

За щастие, Мечока Рупърт не беше особено чувствителен по отношение на нюансите в един разговор. Той живееше в свят, където срещата на чай наистина беше страхотна идея. Елайза определи датата и часа и затвори. Изглеждаше унила. Чаят беше толкова евтин. Той дори не се опитваше да я впечатли. Може и да беше на тридесет години и да не бе женен, обаче беше мъж, който се интересуваше само от себе си.

— Мама остави гювеч с говеждо. Искаш ли да сервирам? — предложи Марта, опитвайки се да повдигне духа й.

— Добре — съгласи се Елайза и веднага се пооживи. — Обаче преди това имам изненада за теб.

Излезе от стаята и Марта я чу как пухти, докато мести нещо в коридора. Сплете пръсти и се помоли да не е кученце.

Елайза се върна с голяма кутия в ръце.

— Направи малко място.

— Компютър? — попита Марта, без дори да направи опит да прикрие отвращението си.

— Не е просто компютър, а ключът към твоя колан на целомъдрието, прекрасна девице.

— Какво?

— Нямаш мобилен телефон, така че няма как да получаваш съобщения. Нямаш компютър, така че нямаш и имейл. Как възнамеряваш да флиртуваш през двайсет и първи век?

— Изобщо не възнамерявам да флиртувам.

— Ужасно пораженческо отношение — скастри я Елайза авторитетно и за миг Марта се почувства като по-малката сестра. — Ето, вземи. — Елайза й подхвърли една по-малка кутия. Беше мобилен телефон.

Нужни им бяха четири часа и половина да нагласят системата. Нито една от тях не би могла да включи в автобиографията си „умение за разчитане на инструкции“, но и двете изпитаха огромно задоволство, когато компютърът проработи и на екрана му започнаха да се появяват малките иконки.

Елайза беше на седмото небе. Компютърът и телефонът бяха най-скъпите подаръци, които бе правила, и да бъде щедра много й допадна. Марта категорично оказваше да приеме какъвто и да е наем, затова за пръв път след пристигането си в Лондон сестра й се видя с малко пари.

— За какво може да ни послужи това? — все още се чудеше Марта.

— На всяка цена трябва да имаш достъп до интернет.

— Защо?

— Защото е много самотно да живееш в тъмните векове.

Марта изглеждаше угрижена и предпазлива.

— Електронната поща е много забавна — окуражи я сестра й.

Тя все още не беше убедена. Боеше се, че имейлът може да се окаже като телефонния й секретар — поредното напомняне, че никой не се интересува от нея.

Елайза сякаш прочете мислите й и я утеши:

— Най-малкото можеш да пазаруваш по интернет.