Чуждото е по-сладко

48.

Марта и Джак бяха решили изцяло да се насладят на последния си месец заедно. Решиха да няма никакви оплаквания, никакви сълзи, никакви избухвания — същите правила, които важаха за Матю. Едва сега си дадоха сметка, с какво е принуден да се справя малчуганът. Джак бе освободен от задълженията си в лондонския офис, за да може да подреди нещата си преди заминаването. Всъщност той прекарваше повечето от свободното си време в игри с Марта, Матю и Мейси. Реши, че иска да види всички забележителности на Лондон. Тъй като бе живял в Лондон през целия си живот, той, естествено, не бе ходил на Кулата и в музея на мадам Тюсо, нито пък се бе возил на „Окото на Лондон“. Заеха се да поправят този пропуск, като помъкнаха децата по туристическите забележителности. Ядяха бургери от картонени кутийки и си купуваха твърде скъпи и зле изработени ключодържатели от магазинчетата за сувенири. Веднъж ги заваля дъжд, а те бяха забравили чадърите си, изгубиха пътя и търпението си в метрото — точно като истинско семейство.

Качиха се да се повозят на двуетажен туристически автобус с открит таван. Марта искаше да стане, да грабне микрофона от екскурзовода и да кресне на града, обзета от гняв, че е срещнала Джак в толкова неподходящ момент от живота си. Помнеше времето, когато единственото й желание бе да се вмести в клишето, да изчезне. Вече не се боеше да бъде различна. Все пак не сподели терзанията си с целия град — и без друго никой нямаше да я чуе заради шума на уличното движение. Вместо това попита Джак как вървят нещата с молбата му за зелена карта. Опита се да не се спъне, когато той й каза, че всичко върви като по вода.

Прояви разумен интерес към парите, които той получи от продажбата на колата си, от транспортирането на мебелите си и отдаването под наем на собствения си апартамент. Опаковаха картините, компютъра и компактдисковете му в кашони, които щяха да бъдат изпратени с кораб в новия му апартамент, които нямаше да превърнат в свой дом. Марта се бореше с ужасното си усещане за дежа вю — не проумяваше откъде намира сили отново да се справя с всичко това. Неведнъж му повтаряше, че е приела заминаването му. Неведнъж изреди причините, поради които беше невъзможно да остане.

— Можем да се виждаме през уикендите — полетът е само седем часа — предложи Джак с нереалистична надежда.

— Много е скъпо. Как ще си позволим да пътуваме? Не сме Мадона и Гай Ричи, освен това аз съм свободна през седмица. Как ще поддържаме подобна връзка?

— Хората го правят. Ще е твърде напрегнато за децата. Трябва да мисля за тях. Може да приема работата за няколко години и после да се върна.

— Може би, но не мога да разчитам на това, а няма да прекарам следващите няколко години, като си представям с какви мисли и с кого се събуждаш. Няма да се получи. Беше достатъчно трудно и за няколко месеца. И преди да ми възразиш ще започнеш да се срещаш и с други хора. — Това беше евфемизъм, обаче не можеше да назове нещата по-точно. Винаги щеше да има безкрайно много възможности.

— Мога да остана. Има и други възможности.

— Ти обожаваш Ню Йорк, а освен това работата е прекрасна. Може да минат години, преди да ти предложат нещо подобно в лондонския офис. Освен това, ако откажеш предложението, от фирмата ще сметнат, че не си достатъчно амбициозен. Ще те изтласкат настрани. Не можеш да се отказваш от кариерата си толкова рано.

— Бих могъл, ако ти ме помолиш.

Марта не отговори. Не можеше да го помоли за такова нещо. Не можеше да контролира или да диктува нещата! Това не беше любов. Един ден той щеше да се събуди и ще се намрази, задето отглежда чужди деца, задето съботните му нощи зависят от неблагонадеждни и подвластни на хормоните бавачки.

Елайза смяташе, че това е щастливата карта на Марта и че сестра й трябва да окаже емоционален натиск.

— Виждала съм го с децата. Той ги обожава. Можеш да си послужиш с аргумента, че те вече са изгубили баща си — настояваше тя.

— Много почтено — саркастично отвърна Марта. — Освен това не са изгубили баща си. Майкъл живее на пет минути път.

Беше бясна на сестра си, но онова, което я вбесяваше най-много, беше фактът, че тя имаше право. Може би можеше да убеди Джак да остане. Той беше много любящ и почтен човек. Това заедно със сексуалната му разкрепостеност я оставяше почти безпомощна.

Ако той се събудеше, защото тя безмълвно плаче, заровила лице във възглавницата, тя не му признаваше, че причината затова е действителността, казваше, че е сънувала кошмар.

— Така ли, миличка? За какво?

Това я объркваше. Не разчиташе на такъв интерес.

— За далек20 — лъжеше тя.

Джак целуваше клепачите й и я притискаше към себе си, докато тя отново се унесе. Тялото му следваше извивките на нейното и потта им се задържаше смесена в свивките на коленете й. Щеше да й липсва топлината му. Марта знаеше, че ще й липсват още много други неща, свързани с Джак, освен смесването на потта им. Щеше да й липсва нежността му. Той непрекъснато я целуваше. Целуваше носа й, целуваше върховете на пръстите й, целуваше я по улиците, целуваше я в магазините, целуваше я в метрото, целуваше я всеки път, когато тя се обърнеше към него и му кажеше: „Целуни ме“. Което се случваше неприлично често.

Той беше един цял красив свят.

Щеше да й липсва способността му да вижда най-доброто в хората и в ситуациите. Щеше да й липсва ведрата му невъзмутимост. На децата щеше да им липсва енергията му — особено способността му безкрайно да ги носи на раменете си. Щяха да й липсват очите му, които преливаха от чувства. Щеше да й липсва движението на члена му вътре в нея. Щеше да й липсва чувството му за хумор, начинът, по който непрекъснато си спомняше някакви глупости. Щяха да й липсват дори глупавите му цитати от филми.

Вече се чувстваше изгубена.

И двамата говореха, че ще продължат да поддържат връзка. Чертаеха подробни планове какво ще правят, когато Марта и децата му отидат на гости. Но и двамата се съмняваха, че плановете им ще бъдат нещо повече от утешителни мечти. Нима тя можеше да наблюдава как Джак гради свой собствен живот, съвсем отделен от нейния? И най-вече, как щеше който и да е от тях да успее да си изгради нов живот, ако просто стоят на страничната линия и навестяват спомените си? Трябваше да скъсат напълно.

Беше започнала да обмисля как ще запълни празнината след заминаването му. Не искаше отново да преживява самотата, която я бе сполетяла, след като Майкъл ги бе напуснал. Сутрешното излизане на кафе не й се струваше особено привлекателно, би било по-забавно да излезе с приятелки някоя вечер в местната пицария и да изпият гарафа-две бяло вино. Щеше да запълни празнотата, като сама взима решения за грижите за децата, като си купи нов диван, постави допълнителни полици в детската стая или закара колата на сервиз. Възнамеряваше да прочете листовката с техническите инструкции, преди да отиде в сервиза. Макар да нямаше особена надежда да разбере напълно какво й говори механикът, искаше да бъде достатъчно убедителна, за да му попречи да я обере до шушка. Кандидатства за работа на половин ден като административен секретар в кварталното начално училище. Прекрасно съзнаваше, че това място няма перспективи за израстване в кариерата, но в училището имаше дневна забавачка, в която можеха да ходят Матю и Мейси, щеше да има дълга отпуска и учителките й допадаха.

Елайза се изнесе от дома на Марта и се върна при Грег. Това не беше изненада за никого другиго, освен за Елайза. Марта знаеше, че командаджийското, но приятелско присъствие на сестра й ще й липсва. Нямаше да й е лесно да живее сама, но беше време отново да си стъпи на краката. Всъщност може би за пръв път щеше да си стъпи на краката, но се чувстваше готова за това. Освен това си струваше да види блаженото щастие на Елайза и на Грег. Беше доволна, че коледното й желание се бе сбъднало.

Планираше да запълни празнината, като ускори процедурата по развода.

Марта изчака, докато и двете деца заспят дълбоко и спокойно. Джак беше в дневната и прибираше играчките, докато с едно око поглеждаше към програмата по кабелната телевизия. Сменяше каналите и все успяваше да намери по нещо забавно, макар че повечето хора ги смятаха за отегчителни. От време на време се провикваше към Марта: „Ела да видиш Холи Бери — много е различна с дълга коса“ или пък „Виждала ли си как полярната мечка лови риба? Ела бързо“. Марта застана на прага и се трогна от това, че той прибира играчките на децата и че иска да сподели с нея всичко от къпането на Матю и Мейси до мнението си за това кой супермодел най-вероятно бързо ще слезе от сцената. В такива моменти беше сигурна, че колкото и наръчници за автомобили да изчете, това нямаше да й попречи да усеща липсата му.

Пресуши чашата си с вино и заглуши гласчето, което повтаряше: „Защо на мен, защо на мен“ и напоследък непрекъснато надаваше вой от сърцето й. Взе една от книжките за оцветяване на Матю и грубо откъсна три-четири страници. След това потърси писалка, което не беше лесно във века на електронната комуникация. На бюрото, което все още смяташе за бюрото на Майкъл, нямаше нито една. Писалките в буркана от сладко на рамката на кухненския прозорец, бяха изсъхнали, а във вазата до масичката на телефона имаше само моливи. Качи се в спалнята и започна да рови в чекмеджето с бельото си. Спомняше си, че… Да, права беше. Писалка от „Тифани“, подарък за трийсетия й рожден ден. Оттогава стоеше в кутийката си в очакване на „специалния повод“ и с надеждата да избегне риска да бъде забравена на нечие бюро или в някой магазин. Е, този повод беше достатъчно специален. Идеалната писалка за случая. Започна да пише.

49.

— Закъсня, Майкъл — каза Марта още с отварянето на вратата.

— Не започвай, Марта. Имах тежък ден в офиса.

— Аз също имах тежък ден. Ходих на зъболекар, където ми пилиха зъба, докато Мейси пазеше равновесие върху корема ми, а Матю нападаше медицинската сестра. В продължение на четирийсет минути се карах по телефона с някакъв бюрократ от Националната здравна служба, а единственото, което исках, бе да променя часа на Мейси за посещение при лекаря. Освен това ходих на събеседване за работа. Само защото си служа с буркани с макарони и с пастели, а не с лаптопи и с презентации на „Пауър Пойнт“, не означава, че животът ми е лишен от смисъл. Животът ми е толкова важен, колкото и твоят — заяви тя.

— Добре — призна Майкъл малко изненадан. Не беше свикнал с новата Марта, с която се сблъскваше напоследък. Питаше се дали в Ню Йорк не е ходила на някакви курс по повдигане на самочувствието и дали там не помпаха хората с предизвикващи агресивност химикали, които пускаха през вентилационната система. Не се осмеляваше да попита. Странното беше, че тази уверена и невъзмутима Марта му допадаше. Напомняше му за момичето, за което се бе оженил.

Той огледа кухнята, в която стояха, и се опита да надникне в дневната. Марта знаеше, че търси Джак, който беше излязъл. Не му допадаше идеята да се запознае с Майкъл и досега бе успявал да го избягва. Знаеше, че сега сред средната класа беше модерно да си стискаш ръцете, да си бъбриш и да се държиш цивилизовано с бившия приятел на гаджето си, само че той не възнамеряваше да го прави. Не ревнуваше от Майкъл, обаче не го харесваше. Не можеше да МУ прости, че не обича Марта. Не можеше да му прости, че е имал шанса, който самият той никога нямаше да има — свободата да обича Марта без всякакви граници, ограничения или проблеми.

— Джак не е тук — предизвикателно заяви тя. — Излезе, но ще се върне по-късно вечерта. — Искаше да му бъде пределно ясно, че няма причини да крие Джак и че той не се спотайва някъде на втория етаж. — Имаме да обсъждаме много неща, така че ние преценихме, че е по-добре да излезе и да ни остави насаме. — Обожаваше да казва „ние“ пред Майкъл, защото това означаваше тя и още някой. Искаше й се да се запознае с Джак, защото знаеше, че тогава той щеше да умре от ревност. Не защото Джак редовно докосваше с ръце цялото тяло на Марта, а защото той имаше невероятни качества и способности.

Направи на Майкъл чаша кафе и след това двамата седнаха един срещу друг на масата в кухнята. Съдебното разпореждане за прекратяването на брака им лежеше на масата помежду им. Срещаха се, за да обсъдят последните подробности, свързани с развода им. Само след няколко дни Марта щеше да поиска окончателното решение. И тогава всичко щеше да приключи.

Край.

— Направих списък с нещата, които трябва да обсъдим — каза тя. — Подредила съм ги по групи в зависимост от приоритетите.

— Приоритети ли? — попита той и в гласа му се долови развеселеност, учудване и известна тревога.

— Да, по приоритети — настоя тя, без да издава, че стомахът й се бе свил.

— Децата със сигурност са основният ни приоритет — самодоволно заяви Майкъл.

Марта си пое дълбоко дъх. Разбира се, тя знаеше, че децата са техният приоритет. Винаги са били нейният приоритет. Безкрайните нощи, когато бе седяла будна и ги бе слушала да плачат. Беше ги хранила, преобличала, люляла, гушкала, беше си играла с тях, но въпреки това понякога не искаха да заспят. Те бяха нейният приоритет и когато ги водеше на плувния басейн, макар самата тя да мразеше да плува, защото се страхуваше. Те бяха нейният приоритет и когато се бе отказала от работата и от тялото си. Те бяха нейният приоритет и когато ги водеше на имунизация и страдаше, когато студената игла проникваше в прекрасните им пухкави бебешки крачета. Те бяха нейният приоритет и когато всяка сутрин се караше с тях, защото искаха шоколад, и когато трябваше да си измият зъбите. Те бяха приоритетът й и когато животът й се бе превърнал в нескончаем цикъл от чистене, бърсане, възпитаване и утешаване. И когато се сражаваше със сложната система на детските принадлежности: високи столчета, които винаги бяха мръсни, колички, които отказваха да се свиват, чаши с капак против разливане, които се разливаха, кубчета, които винаги се озоваваха във видеото. Децата винаги бяха нейният приоритет.

Само че никога не бяха неговият. Не и ако трябваше да бъде честна пред себе си. Той нито веднъж не бе ставал нощем, за да успокои плачещо дете. Дори сега трябваше да я пита къде държи пелените и кой размер са тези на Мейси. Той не купуваше обувки, жилетки или палтенца, не се грижеше за ежедневните им нужди. (Можеше ли някоя майка да си представи, че ще мине покрай магазин на „Бейби Гап“ и няма да й се прииска да купи последната колекция? Иска ти се, дори да не можеш да си го позволиш.) Очевидно това беше ген, който липсваше на Майкъл. Децата бяха нейният приоритет и когато се бе отказала да започне прекрасен нов живот в Ню Йорк. Защото дори да бе спечелила в съда правото да ги отведе в чужбина, знаеше, че за децата й е най-добре да поддържат връзка и с двамата си родители.

Марта имаше чувството, че ще избухне от възмущение, задето Майкъл изобщо намекна, че тя има някакви друг приоритет, но вместо това си пое дълбоко въздух и се въздържа. Искаше да се съсредоточи върху списъка. Ако успееше да мисли за него като за дневен ред на делово заседание и ако успееше да си представи Майкъл като колега, с когото работи по общ проект, може би щяха да успеят тази вечер да не се скарат.

Което би било много добре.

Марта бе изтощена от кавги. Беше имала достатъчно кавги с Майкъл.

Списъкът й не беше взискателен или неразумен, но тя твърдо бе решила какво иска да спаси от пепелището на брака им.

— Не искам да напускам къщата, ако това е възможно — каза тя.

— Съгласен съм. За децата ще е по-добре да останат тук.

Марта го погледна и се опита да прикрие смайването си. Не беше очаквала той да се съгласи толкова лесно.

— Опитах се да намеря начин да удължа ипотеката и да я поема аз, за да изплатя дела ти. Не очаквам да издържаш мен, но…

— Децата изцяло. Какво предлагаш?

Тя предложи една сума. Това бе процент от заплатата, която уебсайт със съвети за процедурата по разводите препоръчваше като разумна сума.

Майкъл каза, че според него това са много пари.

— Не точно. Това препоръчва съдът — категорично заяви тя.

Той се съгласи.

— Да започна работа — тихо каза Марта. Не беше сигурна как ще реагира на това Майкъл. Докато бяха женени, той беше против тя да работи. Твърдеше, че не е добре за децата, освен това щеше да обърка дължимите от него данъци.

— Да, спомена, че днес си била на събеседване. Смятам, че идеята е добра, това ще ти осигури известна независимост.

Дали някой друг си бе позволявал да се държи толкова покровителствено с нея? Само че Марта успя да се сдържи. В крайна сметка Майкъл се съгласяваше с всичко, което му предложеше — не можеше да се оплаква само защото не й харесва начинът, по който го прави. Зачака да види дали ще я попита каква работа започва. Не го направи. Въздъхна. Защо се учудваше, че проявява толкова слаб интерес към живота й?

Бавно прегледаха списъка й. Разделяне на пенсионните полици, на акциите, на отговорностите по заемите и по ипотеката. Разделянето на съвместния им живот изглеждаше невероятно сложно, но за щастие ипотеката им се оказа разумна, защото Марта бе получила огромна отстъпка, когато доброволно се бе съгласила на намаление на заплатата си, след като бе установила, че е бременна с Матю. Тогава бе имала изключителен късмет. Със сумата намалиха ипотеката си. Марта си бе направила сметката трябваше да биде предпазлива, да направи някои икономии, но щяха да успеят да се справят. Щеше да продаде рейндж роувъра, да върне половината пари на Майкъл и все пак да може да си позволи по-малка и по-икономична кола. Може би дори щеше да успее да ремонтира мансардата и да я даде под наем на някои чуждестранен студент. Беше прекрасна стая и дори имаше малка баня. Освен това щеше да е хубаво да си има компания, а на малчуганите щеше да се отрази добре да общуват с човек от различна култура. Тя и децата щяха да бъдат добре, нямаше опасност да гладуват.

Стигнаха до края на списъка и двамата въздъхнаха шумно. Бяха успели да уточнят последните подробности около развода си, без да се скарат. Беше нужно и двете страни доста да се сдържат, но в крайна сметка бяха успели. Спогледаха се и се усмихнаха.

— Глупаво е да се гордеем, че не сме се скарали, нали? — изрече Марта онова, което двамата си мислеха.

Той се усмихна и почти се засмя — тя се изненада, че по лицето на този мъж, когото вече смяташе за непознат, пробягват следи от някогашния Майкъл, нейният съпруг. Пое си въздух и изпита усещането, че ще потъне в тази интимност. Чувството продължи съвсем кратко, след това съпругът й отново изчезна и Марта се почувства странно ограбена, и се зачуди дали не си бе въобразила.

— Искаш ли чаша вино? — предложи тя. Не беше близнала алкохол, докато не свърши потенциално опасният разговор за пари, но сега й се искаше да пийне една чаша. Не беше сигурна дали пият, за да празнуват, или в памет на нещо минало.

— Чудесно — усмихна се Майкъл. Разхлаби вратовръзката си, както правеше обикновено. Жестът му беше тревожно познат. — Добре ли прекара в Ню Йорк?

Тя знаеше, че просто се опитва да се държи приятелски.

— Градът е удивителен.

— Нали? — съгласи се той.

— Не знам защо не съм ходила досега трябваше да те придружа на някое от многобройните ти пътувания.

— Може би трябваше.

Марта се смути. Майкъл никога не я бе канил на деловите си пътувания. Не искаше думите й да прозвучат критично или изпълнени със съжаление. Просто й беше трудно да намери неутрална територия.

— Щастлива ли си с Джак? — Това със сигурност не беше неутрална територия.

— Да — призна тя.

— Много бързо ми намери заместник — гласеше коментарът му.

Марта се замисли над думите му.

— Не гледам на нещата така. Джак не е ничий заместник. Той е… нещо важно само по себе си.

— Да не би да твърдиш, че не го сравняваш с мен?

Думите „често“ и „в негова полза“ се стрелнаха в съзнанието на Марта, но се въздържа и нищо не каза.

— Опитвам се да не го правя — отвърна много по-внимателно. Достатъчно се бяха наранявали. Не искаше да го боли повече от необходимото. Майкъл наистина бе разбил мечтите й, беше смазал сърцето й и беше унищожил познатия й живот. Но ако трябваше да бъде честна пред себе си — умение, което преоткриваше и на което се радваше — този изход я бе освободил. Беше разменила съпруга си за изкуствени татуировки, приказни светлинки, дълбока, изпълнена с любов и силна връзка, загорели бедра, изтъркани джинси и чувство за собствената си стойност.

Двамата млъкнаха. Марта се приближи до чекмеджето, за да намери тирбушона. Погледна през прозореца към красивата градина. Беше тъмно, но на светлината на кухненския прозорец успя да различи пролетните цветя, нарцисите и минзухарите, които най-сетне бяха цъфнали — слънчевите жълти и люлякови цветове танцуваха красиво във въздуха. Градината изглеждаше изпълнена с щастие и покой.

Той проследи погледа й.

— Елайза ми каза за работата на Джак в Щатите.

— Кога успя! — Тя се подразни, но за щастие стоеше с гръб към него и той нямаше как да разбере, освен ако не я наблюдаваше внимателно. Само тогава можеше да забележи лекото повдигане на раменете, когато през гърба й премина напрегната тръпка. Реши за не казва на Майкъл за решението си да не води децата в чужбина. Не искаше той да разтълкува погрешно постъпката й. Не го правеше заради него, правеше го заради Матю и Мейси.

— Каза ми, че те е помолил да заминеш с него — продължи той. Марта се обърна. Остави чашата му с вино пред него и отпи голяма глътка от своята.

— Да, така е.

— Но ти си му отказала.

— Да.

Седяха мълчаливо един срещу друг. Марта не се сещаше за нищо, което искаше да каже или да чуе.

За разлика от нея обаче Майкъл явно искаше да каже нещо и искаше тя да го чуе:

— Марта, може би в момента съм много далеч от целта и ако е така, моля за извинение, но това означава ли, че за нас има някакъв шанс?

Тя не повярва на ушите си. Не разбираше.

— Какво искаш да кажеш?

Той има смелостта да я погледне право в лицето с блестящите си очи. С очите, в които се бе влюбила преди повече от десет години. С очите, които Мейси бе наследила.

— Не знаех, че все още съществува „ние“ — каза. Гласът й издайнически потрепна в средата на изречението.

— Марта, „ние“ винаги е съществувало — умолително каза той. — Ти, аз, Матю и Мейси.

Свят й се зави. Примигна силно, опитвайки се да прогони проклетите сълзи (на какво се дължаха?) и да се опита да се съсредоточи.

— А Елинор? — попила Марта. — Все още ли спиш с нея?

— Да.

— Това любовна връзка ли е?

— Престани да ме питаш. Марта. Виж, и двамата допуснахме ужасни грешки през последните шест месеца.

Това важеше ли и за нея?

— И двамата си казахме много ужасни неща.

Това беше истина.

— Но е съвсем ясно, че трябва да бъдем заедно, че сме по-щастливи заедно.

Така ли беше? Марта не знаеше. От толкова време чакаше това признание. Още откакто Майкъл беше затворил вратата зад гърба си през септември. Дали го бе обзела сантименталност, или двамата с Елинор просто се бяха скарали? Защо, след като беше чакала толкова дълго, внезапно не искаше да чуе това? Смяташе, че откакто я е напуснал, той изглежда по-щастлив, и в това имаше известна логика. Не искаше да чува, че цялата преживяна болка е била напразно.

— Смятах, че не ме искаш, но когато научих, че си отказала на Джак, осъзнах, че все още имам шанс.

Марта се взря неразбиращо в Майкъл. Не успяваше да следи логиката му. Какво имаше предвид с това, че не го иска? Разбира се, че го бе искала. Беше го молила буквално на колене, беше го умолявала да я обича, да не напуска нея и децата. Той не я искаше. Не я искаше, каквато беше — домакиня, чиято най-голяма амбиция бе да има прекрасно семейство и съпруг и чиято най-голяма грижа беше Майкъл и неговото щастие. С него се бе чувствала сигурна. Скоро обаче сигурността се бе превърнала в зависимост, а после стремително се бе преобразила в свръхзависимост. Не можеше да каже точно в кой момент личността й се бе сляла с неговата, подчинила се бе на неговата, а след това бе напълно заличена. Беше го отегчавала, а сега можеше да си признае, че бе отегчавала и себе си. Вече не искаше да е досадна личност, но продължаваше да смята, че той е бил неблагодарен. Когато я напусна, тя бе пропаднала в огромна бездна. Почувствала се бе нищожна. Нямаше нищо. Нищо не представляваше.

Сега обаче отново бе станала личност.

Беше се преоткрила. Не й беше лесно. Всъщност й беше ужасно трудно. Джак й беше помогнал да се преоткрие и тя му беше благодарна за това. Беше просто Марта. Не Марта, съпругата на Майкъл, а Марта, майката на Матю и на Мейси. Дори не беше Марта, приятелката на Джак.

Щеше да е много хубаво, ако Майкъл беше пожелал да й помогне да открие отново онова дръзко и изпълнено с надежди момиче, в което се беше влюбил, но не го беше направил.

— Джак няма откъде да знае, че когато изгориш на слънцето, защото отказваш да спазиш съвета на производителите на слънцезащитния крем, нелогично продължаваш да настояваш, че пламналите ти ръце и крака на сутринта несъмнено ще бъдат кафяви — поде Майкъл.

Марта се усмихна. Вярно бе, че всяко лято изгаряше и упорито твърдеше: „На сутринта ще бъда кафява“. Той винаги кимваше в отговор на думите й, не й се противеше и се преструваше, че й вярва.

Джак не знаеше това.

— Той не знае забавния факт, че ти винаги изпускаш сапуна в банята — продължи Майкъл. Имаше предвид факта, че ръцете на Марта бяха малки и всеки път, когато си взимаше душ, изпускаше хлъзгавия сапун. Някога той намираше кукленските й ръце за привлекателни и посрещаше това с усмивка. Само двамата с теб знаем, че бъркотията в дома ни е дело на малкия таласъм — въодушевено изрече.

Тя кимна и не си направи труда да го поправи. Преди раждането на децата двамата си бяха измислили едно същество, което уж живееше в шкафа им за обувки — Малкия таласъм. Той беше виновен за цялата бъркотия, за всичко счупено и за изгубените ключове. Истината беше, че сега бъркотията, всичко счупено и изгубените ключове се дължаха на едни малки таласъмчета с много по-човешки облик, само че той не знаеше това.

Приятно беше да си разменят стари шеги. През последните няколко месеца бяха толкова ядосани един на друг и на самите себе си, унижени от провала си, разочаровани и отчаяни, че им бе невъзможно да прекарват спокойно времето си заедно. Майкъл седеше срещу нея и се усмихваше с характерната си мила усмивка. Беше такъв мил човек, когато се запознаха.

Усмивката му й действаше като ключ, който отваря вратата. Внезапно Марта се потопи в спомени, които смяташе, че е погребала. Първата им почивка заедно — ужасен и евтин пакет, защото по онова време печелеха съвсем скромно. Всеки ден извървяваха километри, докато си намерят усамотен плаж, за да избягат от пийналите или заболи нос в клюкарските списания туристи. Новите сандали на Марта й бяха неудобни, направиха и пришки и я болеше, докато ходеше, но не му каза — искаше да изглежда по-смела, по-силна и по-умела, отколкото беше. Хранеха се в един бар тапас — едно и също меню всяка вечер, защото целият остров бе осеян с поангличанчени ресторантчета, които предлагаха „истинска английска закуска с бял хляб, риба и чипс“. Избягнаха и моравите на цвят ликьори, а също и претъпканите и шумни клубове, понеже искаха да бъдат сами. Връщаха се в хотела рано и се любеха. Ходиха в един воден парк и се снимаха как се спускат по пързалките, снимки, които скъса миналата есен, защото все още пазеше образите в главата си.

Обичаха се. Много. Той й предложи брак на един плаж на Бахамите — беше преценил откъде ще виждат залеза. Веднъж заедно наблюдаваха звездите през телескоп. Беше държал ръката й, когато получи хранително натравяне. Заедно боядисаха детската стая. Танцуваха. Наблюдаваха фойерверките в чест на настъпването на новото хилядолетие от Лондонския мост и след това се прибраха у дома пеша. Пристигнаха чак в четири сутринта. Толкова много спомени. Десет години.

Майкъл явно размишляваше за същото, защото прекъсна потока на мислите й:

— Наистина ли искаш да започнем на чисто и да запазим спомените?

Марта не му каза „вече започнахме“. Нито пък каза „никога няма да можем да наваксаме“. Тези две мисли се появиха в главата й почти едновременно. Освен това тя вярваше в качеството, не в количеството.

Марта и Майкъл заедно бяха минали под венчилото. Това винаги щеше да бъде важно, жизненоважно. Бяха се обичали. Искаше да помни тези неща. Все още го обичаше.

В известен смисъл.

Но беше ли достатъчно?

Един ден щеше да каже на Матю и на Мейси: „Ние наистина се обичахме“.

Джак не знаеше за малкия таласъм, но вече бе научил, че Марта никога не е само гладна — тя просто умираше от глад, че никога не й е просто студено — винаги направо замръзваше, и че никога не й е топло — направо завира. Забавляваше се с начина, по който тя се хвърляше от една крайност в друга. Но въпреки това двамата бяха намерили свое собствено пространство. Свои собствени фрази. Веднъж много искаше да каже на Джак, че той „не е просто едно красиво лице“, но се бе объркала и бе казала, че „просто не е красиво лице“, фразата им стана любима и винаги предизвикваше буен смях. Той знаеше коя е любимата й книга. Всяка вечер й носеше чаша вода в леглото, защото имаше лека алергия към пуха във възглавниците и нощем се будеше, кашляйки. Това, че го събуждаше, нямаше значение, защото тогава и двамата се уверяваха, че „не кашлицата те вкарва в гроба, а ковчегът“. Не беше бог знае какво, но това бе тяхната интимност. Когато се любеше с Джак, тя опитваше вкуса не само на члена му, но и на мислите му. Той целуваше клепачите й и я виждаше цялата. Той я промени, даде й изключително хубави мисли и спомени. Бързо се превръщаше в целия й свят. Дори бе поизоставил навика си да цитира непрекъснато реплики от филм, за които тя дори не беше чувала.

Но Джак заминаваше.

И тя отново щеше да остане сама.

Мислеше за всичко това, докато пиеше виното си, а Майкъл чакаше. Пиеха от чашите, които Марта бе купила, защото той бе взел другите, само че преди това пиеха от чашите за кафе, които бяха купили заедно. Всичко беше толкова объркващо. Много по-объркано, отколкото искаше да бъде животът й.

— Децата ми липсват, Марта.

— Не се съмнявам — тъжно кимна тя и учудващото беше, че не й се налага да се бори с импулса да кресне: „И чия е вината за това, по дяволите?“. Просто й беше мъчно за Майкъл.

— Какво се случи, Майкъл? Защо си тръгна?

Той явно изпитваше болка. Знаеше, че го измъчва в момента, но трябваше да разбере. Минаха месеци, а тя все още не проумяваше. Вероятно просто му придаваше твърде голямо значение. Може би за нея нещата стояха по-просто. Както в математиката някои хора смятат, че квадратните уравнения са изключително красиви, а други просто се плашат от тях и се разплакват само при мисълта за тях. За да може да продължи напред, трябваше да разбере напълно къде бяха объркали.

— Помниш ли как сме си говорили за двойките по ресторантите, които се хранят заедно, обаче не си продумват?

— Да — отвърна тя.

— Уплаших се, че ставаме като тях.

Марта кимна. Вярно беше. Животът й беше като този на златната рибка на децата (наречена без всякакво въображение Голди, макар че Джак я наричаше с по-забавното име Рогче). Тя прекарваше дните си, като се въртеше безцелно в кръг и забравяше, че само преди секунди е била на същото място. Глупаво наблюдаваше живота, живота на другите, но не казваше нищо, камо ли да участва в него. Чувстваше се като тази златна рибка.

— Трябваше да ми кажеш. Можехме да оправим нещата. Със сигурност — уверено каза Марта. Понякога ровя в някое чекмедже и попадам на нещо, което ти си ми купил, обици или шал, специално подбран подарък, който показва, че си ме обичал.

— Наистина те обичах, Марта. Обичам те.

— И ми се иска да изкрещя, че нещата много са се променили. Онова, което имахме, беше bona fide.

Майкъл вече не познаваше речника на съпругата си, но познаваше начина й на разсъждение. Казваше му, че е твърде късно. Тя съжаляваше, но той бе допуснал да стане твърде късно.

На Марта й се искаше да не бе станало така. Искаше й се това да не се бе случвало и двамата да бяха останали завинаги влюбени. Толкова много й се искаше, че копнееше да се свие на кълбо и никога повече да не се налага да става.

— Може би не е твърде късно — каза той.

Тя се разплака. Учуди се, че изобщо са й останали сълзи. Откъде бликаха. Години наред бе вярвала, че всяка дума на Майкъл е закон. Доверяваше се на неговия избор на мястото, където да живеят, на дрехите й и дори на вината, които трябва да пие, затова й се стори изключителна ирония на съдбата, че в момента не може да му повярва. Колкото и да й се искаше.

— Ти разби сърцето ми, Майкъл. Поеми някаква отговорност.

50.

— И си доволна от решението си, така ли? — попита Елайза.

Марта отдръпна телефона от ухото си, изгледа го възмутено и изплези език, което беше много незряло от нейна страна, обаче се почувства много по-добре.

— Да не искаш да кажеш, че според теб съм взела неправилно решение?

— Не.

— Добре.

— Не непременно.

— Не непременно ли? И откога си толкова голям фен на Майкъл?

— Не съм негов фен, просто…

— Какво?

— Ами ти само за две седмици успя да разкараш двама мъже. Според теб това разумно решение ли е?

— В кой век живееш, Елайза?

— Не казвам, че жените не могат да се справят без мъже…

— Добре. — Боже, имаше ли нещо по-досадно от наскоро сгодила се жена! Елайза вярваше, че решението на всички проблеми е да намериш любовта на живота си. Беше проповеднически настроена.

Най-лошото от всичко беше, че Марта бе съгласна с нея.

Разбира се, стига да не й се налагаше да отиде от другата страна на земното кълбо, което щеше да причини много болка и да предизвика проблеми, вместо да ги реши.

— Виж, Мар, просто се опитвам да ти кажа, че… Съжалявам, че всичко е толкова сложно.

— Да, аз също.

— Днес май няма да ти е никак лесно.

— Не, никак.

Джак заминаваше в осем без десет за Ню Йорк. Марта беше решила да не ходи на летището с него. Майка й и баща й, Елайза и Грег и дори Майкъл бяха предложили да гледат децата, за да може да го изпрати, но тя отказа. Мразеше сбогуванията и колкото и опит да трупаше, никога нямаше да й допаднат. Сбогуванията бяха жестоки и тъжни. Не искаше да стои на терминала и да плаче.

Какво още можеха да си кажат?

През последните седмици Джак й беше казал възможно най-милите думи, беше й оставил премного силни и ярки спомени, към които да се връща. Достатъчно, но не твърде много. Не възнамеряваше да живее живот, изпълнен със съжаление и със спомени. Щеше да живее пълноценно. Джак никога не беше съдил Марта и не й беше лепвал разни етикети. Не беше гледал на нея, казвайки си „провален брак“ или „самота майка“, или „домакиня, умираща от скука“. Той виждаше само малката мис Е — веселата, секси и забавна мис Е, която трябваше да ходи по клубове, барове и модни магазини толкова често, колкото трябваше да ходи в местния парк или на събрания на Националната асоциация на родителите. Джак я бе накарал да се чувства красива, силна и значима, а най-хубавото от всичко беше, че май нямаше нужда него, за да поддържа това свое убеждение. Можеше да се справи и сама. Трябваше.

— Мама и татко споменаха, че днес може да се отбият у вас — каза Елайза.

— Така ли?

Намеренията им бяха прозрачни. Марта се почувства леко виновна, че им причинява толкова тревоги, но всъщност се радваше, че може да се отбият просто ей така. Искаше да се почувства обгърната от безусловната им обич. Смяташе, че ще е по-поносимо да наблюдава как наближава осем без десет, ако родителите й са с нея и тя трябваше да се преструва, че не наблюдава часовника.

— Двамата с Грег също нямаме планове. Какво толкова може да прави човек в петък вечер? Затова и ние смятахме да минем и може би да донесем нещо за хапване.

Марта беше признателна. Знаеше, че Елайза би могла да си измисли хиляди по-интересни приключения в петък вечерта.

— Благодаря ти, Елайза, би било чудесно.

— Какво ти се хапва — индийско, тайландско?

— Тайландско.

— Добре.

— Добре.

Марта позволи на децата да останат по-късно от обикновено. Извинението, което използва пред тях и пред себе си, беше, че баба им, дядо им, леля им и чичо им ще им идват на гости. Истината беше, че не искаше да остава сама дори за един час. Освен това просто нямаше сили да се бори с тях за миенето на зъбите. Децата си да дадоха сметка, че това (да стоиш до след седем) не е никак зле, ако си на три години и по-малък, затова се държаха безупречно. Матю търпеливо помагаше на Мейси да пъхна пластмасовите формички в правилните дупки. Вероятно нямаше значение, че доскоро самия той бе твърдял, че триъгълникът, звездата и квадратът са „кръгли“. Марта сложи няколко бутилки вино да се изстудяват, но устоя и не отвори само за себе си. Щеше да почака да пристигнат и останалите. Огледа дома си. Радваше се, че няма да се налага да се мести. Домът й изглеждаше щастлив. Може би не точно в този момент, но през повечето време.

Ранният залез напълни кухнята с оранжева светлина. Тя се напрегна, за да съзре хоризонта. Виждаше предимно къщи и апартаменти, обаче едно ясно късче от залеза си проправи път в пренаселеното лондонско небе и обеща на около седем милиона души, че в крайна сметка лятото ще дойде. Марта видя един самолет в небето. Разбира се, това не беше самолетът на Джак, беше твърде рано, просто се размекваше. Но се запита кой е на борда на този самолет и кой е откъснат от любимите си хора.

Или пък лети към тях. Защото Марта все още вярваше, че по някакъв начин всичко се подрежда. Може би просто за нея все още не беше настъпил моментът. Обаче тя вярваше в това, нямаше друг изход.

Беше чистила през целия следобед. Вече не се вманиачаваше по чистотата и реда. Вече нямаше време да търка бежовите килими с белина или да подрежда готварските си книги по азбучен ред, но тъй като майка й щеше да идва на гости, мина с прахосмукачката и раздигна съдовете от чая на децата. Не й отне много време. Освен това изникнаха Клеър и Дон. Клеър се стараеше да не споменава, че Джак заминава, но няколко пъти повтори поканата си Марта и децата да й отидат на гости в неделя на обяд. Тя възнамеряваше да приеме. Дон беше по-пряма и я попита дали се чувства гадно, а после каза: „Не ми отговаряй, че как иначе ще се чувстваш“. Освен това Марта влезе в Интернет и плати няколко сметки, но следобедът се нижеше ужасно бавно.

Взе едно списание и започна да разлиства лъскавите страници. Вече не се налагаше да седи и да брои на пръстите на ръцете си божите дарове в живота си. Вместо това бе обзета от силното усещане, че навсякъде е заобиколена от хубави неща. Същите, както и преди децата й, семейството, приятелите. Беше благодарна за прекараното с Майкъл време. Между тях не се бе получило, но това не означаваше, че случилото се нямаше значение. Съвместният им живот значеше много за нея. Все още беше загадка защо не се бе получило — и двамата го бяха искали, макар и по различно време. Но дали ако се върнеше назад във времето или обърнеше поглед към миналото, нещата щяха да се променят? Съмняваше се, защото чувстваше, че се намира там, където й е мястото. На това ново място се чувстваше смела и силна, това беше мястото, което би искала да сподели с Джак.

Нямаше представа как ще запълни времето до идването на семейството си. Нямаше представа как ще прекара остатъка от живота си.

Запита се какво ще прави през цялото време, което обикновено прекарваше с Джак, времето, което запълваха с развлечения и бъбрене. Беше й обяснил за прекалено рязкото и прекалено плавното вземане на завоите при шофиране, за пикселите на екрана на телевизорите, за работата на двигателите, тя пък му беше обяснила за хиперболата, за особеностите на гръцката трагедия и че зелето влияе добре на напуканите зърна на гърдите. Двамата заедно бяха играли „Ай Спай“. Бяха разделили всички свои приятели и роднини на видове според света на Мечо Пух (защото е истина, че в крайна сметка всеки в света може да бъде сведен до един Пух, Тигър, Прасчо, Мори, Кенга или Ру, би трябвало да има и Бухали, обаче Марта не познаваше такива). Говориха си кой супергерой биха искаш да бъдат. (Джак искаше да бъде Супермен. Марта не искаше да си избере, смяташе, че е много самотно да си супергерой.)

Истината беше, че двамата не бяха от хората, способни да променят съществено света. Ако беше така, щяха да открият лекарство за смъртоносни болести и да напишат план от пет точки за запазване на световния мир. Те обаче бяха просто обикновени хора. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да избегнат сърдечните заболявания и напълняването, като се хранят разумно, като премахнат поне част от заплахите на училищните площадки, като отгледат поне две деца, сред чиито ценности на първо място стоят любовта, честността и уважението.

Марта смяташе, че това е достатъчно. Животът й беше достатъчно значим.

— Ние си отключихме, скъпа — обади се майка й. Марта внезапно си даде сметка, че Елайза пъха някаква храна в микровълновата. Грег отваряше виното, госпожа Евъргрийн целуваше нея и децата, а господин Евъргрийн наглеждаше градината.

— Къде са подносите?

— Да не би да си подкастряла храстите?

— Искаш ли пролетно ролце?

— Децата слушаха ли днес?

Разговорите не спираха. Явно бе сключено тактическо споразумение да не споменават името на Джак. Но точно затова то отекваше по-силно. Всички те бяха дошли, за да й засвидетелстват своята обич и загриженост, което несъмнено означаваше, че в даден момент ще има семейна препирня — нищо сериозно, само какво да гледат по телевизията или кой да отскочи до гаража, за да купи шоколад. Дребни неща, които показват, че са загрижени един за друг, а не обратното. Марта се ободри и си даде сметка, че с нетърпение очаква тайландската храна и вечерта със семейството си. С нетърпение очакваше живота си.

Щеше да отиде да види някой двойник на Елвис. Щеше да разговаря с бавните възрасти дами на главната улица, които нямаше с кого другиго да си поговорят, понеже щеше да има време за това. Щеше да постави камина в спалнята си. Щеше да плаче, когато приятелките й раждат, без да се притеснява, че е истерична или че е прекалено емоционална. Вече бе сменила гардероба си, можеше дори да заведе децата до Австралия на гости на своя приятелка от училище, която бе емигрирала там преди години. Щеше да се научи да кара сноуборд. Щеше да си купи нови мебели за трапезарията. Щеше да се запише на курс по аранжиране на цветя, вече никакви извинения. Щеше да снима децата всеки ден, ако й се приискаше, дори да й се струпаха непроменени. Щеше да започне новата си работа щеше да пропуска хранения, щеше да яде шоколад, а утре, ако й се приядяха, щеше да си направи пържени яйца.

Марта дотолкова бе погълната от своята стратегия за оцеляване, че се наложи баща й почти да я разтърси, за да привлече вниманието й.

— Марта, търсят те по телефона.

Тя се обади от коридора, защото там беше най-тихо. Децата бяха превъзбудени, защото почти всичките им скъпи хора се бяха събрали на едно място и те упорстваха с детските си номера. А възрастните като че ли им подражаваха.

— Марта? — Гласът му прозвуча много нежно и както винаги Марта се почувства едновременно обичана и обичаща, желана и желаеща.

— Да?

— Аз съм.

— Знам, глупчо, знам. — Искаше й се да не се бе обаждал. Тъкмо започваше да се чувства смела. Не искаше да преживява едно сбогуване, беше му го казала съвсем ясно.

— На летището съм.

— И това знам. — Тихо подсмръкна и се надяваше той да не чува разбитото й сърце и писъците на душата й.

— Малка мис Е, знаеш ли всички причини, поради които не се получи?

— Да, знам ги. — Главата й уморено се въртеше, прогонваше ги, а след това признаваше, че няма как да ги избегне.

— А можеш ли да се сетиш за една причина да се получи? Само една?

Разговорът им беше прекъснат от съобщение по високоговорителя: „Последно повикване за полета на «Бритиш Еъруейз» БА 0179 за Ню Йорк“.

Марта чу съобщението, така че би трябвало и той да го е чул. Джак не му обърна внимание. Ако не внимаваше, щеше да забави самолета. Тя се опитваше да възпре риданията си, но в съзнанието й нахлуха образи, които заплашваха да разколебаят решимостта й. Видя как двамата танцуват в кухнята, преструвайки се на Адам Ант, и как танцуват във „Фабрик“, преструвайки се, че са страшно готини. Спомни си за шоколадовото сърце и за остроумията. Спомни си как Джак правеше самолетчета от хартия, къпеше децата, сменяше водния филтър, караше зимни кънки. Мисълта, че трябва да се откаже от тези спомени й причиняваше толкова силна болка, че тялото й сякаш бе в преса. Имаше чувството, че ще запищи.

— Само една — изхълца тя.

— Коя е тя, миличка? Коя е причината? — неистово попита Джак.

— Повикване за пътуващите с полета в деветнайсет и петдесет на „Бритиш Еъруейз“ за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излизане.

„Разкарай се“ — помисли си Марта. Имаше предвид досадната говорителка, не любовта на живота си.

— Миличка, чуй ме, напоследък ми изреди много причини защо не може да се получи. Можеш ли да ми кажеш само една, поради която ще се получи? Само една.

— Обичам те, Джак, обичам те и без надежда сърцето ми ще се пръсне. — Вече ридаеше по-силно. Боже, беше такова дете. Понякога й се струваше, че през тези месеци не беше научила нищичко.

— И аз те обичам, малка мис Е. И палавите ти деца, и объркания ти живот. Обичам ги.

Марта усещаше, че и той може всеки момент да се разплаче.

— И това знам.

„Повикване за господин Джак Хоуп, пътуващ с полета в деветнайсет и петдесет БА 0179 за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излитане.“

— Викат ме.

— Знам…

— Трябва да вървя.

— Знам.

— Но, Марта…

— Какво?

— Ще се върна.

— Това реплика от някакъв проклет филм ли е?

— Не… Всъщност, да, Арни. Обаче това са и мои думи, миличка…

Марта се върна в дневната. Влизането й бе посрещнато с откос от объркани въпроси. Явно всички знаеха кой се е обадил и се бяха опитвали безуспешно да не подслушват.

— Какво ти каза — попита госпожа Евъргрийн.

— Всичко наред ли е? — попита господин Евъргрийн.

— Е? — попитаха Елайза и Грег.

— Джак ли беше? — попита Матю.

— Каза, че ще се върне — усмихна се Марта.

— Ура! — заподскача на място госпожа Евъргрийн, Матю заликува, а Мейси, която вероятно почти не разбираше какво става, но се зарази от вълнуващия момент, започна да се киска и да отмята глава назад, а от гукането й Марта също изпита желание да се засмее. Не знаеше какво да направи. Смееше се и плачеше едновременно. Дори господин Евъргрийн явно изпита облекчение.

За щастие, Елайза поддържаше връзка с действителността.

— Кога? Кога ще се върне? — попита тя.

— Елайза, стига — меко каза Грег. Сложи ръка върху тази на Елайза, като че физическото възпиране можеше да спре острия й език. Само че предпазливостта му бе закъсняла. Думите бяха изречени и злото бе сторено. Настроението се развали.

— Не каза — призна Марта.

— Изненада, скапана изненада.

— Но аз му вярвам.

— Ще престанеш ли с това доверие! Да, може да се върне, когато Матю завършва гимназия или пък някой трябва да заведе Мейси до олтара. Може дори да се върне по-скоро. Може да се върне, след като е изчукал още няколко жени в Ню Йорк, обаче може и да не се върне, защото е срещнал някоя, която много му харесва, и е решил да остане.

— Не би постъпил така.

— И защо не? Не е достатъчно просто да каже, че ще се върне. На теб ти е нужен сега. Имаш нужда от него да ти помага с децата, да ги подхвърля във въздуха, а те да пищят от удоволствие. Имаш нужда да ги помага с тежките пазарски чанти. Имаш нужда от него, за да те обслужил — ти си на трийсет, в разцвета на половата си зрялост. Извинявай, татко. — Елайза си даде сметка, че сигурно баща й си мечтае земята да се разтвори и да го погълне. Не беше чувал дъщерите си да говорят за секс, откакто морските им свинчета бяха родили. Тогава Елайза беше на осем и беше направо очарована. — Имаш нужда от него, за да се оправя с данъка на колата ти.

— Мота и сама да правя всичко тона. Е, освен да се обслужвам — призна Марта. — Извинявай, татко.

— Знам, че можеш, Марта, но не искам да се налага да правиш тези неща сама. — Елайза стоеше на вратата между кухнята и дневната. После тежко се отпусна на един стол и каза: — Ако те обича, трябва да е тук, до теб.

Тя цялата трепереше. Искаше повече за сестра си. Марта заслужаваше повече.

— Не мога да го накарам, Елайза. Не мога да го принудя. Дори не искам да го правя. Това не е любов.

— Но какво ще правиш? — Тя наистина искаше да има някакво решение.

Марта си помисли, че са възможни много решения.

— Ще се справя. Нямам представа как ще се развият нещата, но мисля, че ще се справя.

51.

Събралите се загубиха настроение след избухването на Елайза. Изядоха храната, но веселостта изчезна, а госпожа Евъргрийн не успя да убеди никого да изяде последното парче рибена торта, макар че сосът от манго беше много вкусен. Насочи вниманието си към почистването на кухнята. Господин Евъргрийн излезе, за да купи няколко шоколада, с надеждата да възвърне доброто настроение. Елайза се опита да изкупи вината си, като прочете приказка на децата и ги сложи да си легнат. Грег и Марта останаха сами. Изгледаха повторението на епизод от „С единия крак в гроба“ в пълно мълчание, докато тя повече не можеше да издържа и попита:

— Според теб права ли е?

— О, да, винаги и за всичко — пошегува се той. — Поне пред хората. Ти за кое точно питаш?

— За чукането с други жени. За това, че ако наистина ме обичаше, щеше да бъде до мен.

Грег сви рамене. Явно се чувстваше неудобно. В момента може и да беше сгоден, може и да бе успял да направи на Елайза относително сносно предложение за брак, но това не означаваше, че умее да разговаря с жените за любов и за други подобни неща. Джак му харесваше. Струваше му се забавен. Харесваше и Марта, тя имаше добро сърце. Харесваше я още повече, откакто готините й модерни дрехи пасваха на готината й модерна личност. Само че не изгаряше от желание да го въвлекат в разговор от типа „според теб той обича ли ме истински“. Неговият опит сочеше, че такъв разговор рядко завършва добре.

Спаси го звънецът на входната врата. Вероятно господин Евъргрийн си бе забравил ключовете. Марта остави Грег да отвори. Е, и без друго явно много му се искаше — напрано скочи от дивана. Не го беше виждала да се движи толкова бързо, откакто Бразилия отбеляза втория си гол на полуфиналите за Световната купа — тогава скача безкрайно дълго, обзет от ярост и разочарование.

— Знаеш ли какво, Марта? — провикна се той, когато отвори вратата. — Мисля, че Елайза имаше право.

— Така ли?

— Да, момиче, ако наистина те обичаше, щеше да иска да е до теб сега.

— Добре — отвърна тя и потъна още по-дълбоко в депресията, която не се дължеше единствено на тъжния тембър на Виктор Мелдрю.

— Ей, миличка, отмести се, този филм май не съм го гледал.

Беше Джак.

Седна до нея на дивана. Марта зяпна, неспособна да продума.

Грег явно много добре се владееше. Представи се като идеалния домакин и подаде на Джак кутийка „Карлинг“, обаче веднага след това я дръпна.

— О, извинявай, сигурно предпочиташ портокалов сок, нали? Сега ще ти донеса от кухнята.

Марта все още не можеше да продума. По дяволите, кой й пусна кранчето? Пак плачеше. Дали някога щеше да престане?

— Хей, миличка, какво има? — попита Джак. Наведе се и нежно целуна лицето й, по което се стичаха сълзи. — Нали ти казах, че ще се върна?

Очите му представляваха екзотична и еротична смесица от страст и любов. Дълбока, дълбока любов. Тя вярваше в нея. Беше достатъчно мъдра и глупава, за да вярва. И достатъчно смела, за да го признае. Притежаваше достатъчно оптимизъм, за да се надява на това. Достатъчно влюбена, за да го знае.

Той я обичаше.