Чуждото е по-сладко

31.

— Е, този твой метод май не донесе шеметен успех, а?

— Не, май не. Мар, просто не мога да продължавам това търсене — изпъшка Елайза.

— Но ти се срещна с някои от най-бляскавите и търсени ергени в Лондон, Елайза.

— Знам. И точно това ме притеснява.

Момичетата се и засмяха и замълчаха, за да отпият от кафетата си.

— След като изготвянето на списък с изискванията ти за желани партньори се проваля толкова отчайващо, защо смяташ, че при мен ще подейства? — попита Марта.

— Продуктивността е в това да знаеш и да преследваш каквото искаш. А трудността е наистина да срещнеш мъж, който отговаря на изискванията.

— И така ми е добре. Страхотно се забавлявам с Джак и не ми трябва нищо повече, освен страхотно забавление.

— Така ли?

— Да.

Елайза потъна в едно от типичните си мълчания, които изразяваха явното й несъгласие. Не че не беше съгласна, че Марта се забавлява страхотно с Джак — това беше очевидно. Тревожеше я фактът, че когато престане да бъде забавно, което неизбежно щеше да се случи — и вероятно не след дълго, Марта нямаше резервен план, а всеки трябва да има резервен план. За нея и за всеки зрял човек на Запад, освен за сестра й, беше съвършено ясно, че това развлечение с Джак няма и не може да продължи. Марта щеше да се влюби и което беше още по-зле, щеше да му каже, и тогава той щеше да си плюе на петите. Елайза беше съгласна с Марта, че Джак е великолепен. Беше остроумен, чаровен и вълнуващ и точно в това беше проблемът. Такъв мъж не би се обвързал с едно цяло семейство, защото пред него имаше твърде много други варианти, други възможности.

Беше съвсем възможно неговата роля в живота да е на сексбог, който да обслужва жените в Западен Лондон. Обаче защо да се затваря в толкова тесни географски пространства? Би могъл да обслужва жените от Северен, Южен, Източен и Западен Лондон, както и в цяла Европа, и в Щатите. Можеше да дарява наслада, където си поиска. Той не съзнаваше, че всеки път, когато дарява наслада, причинява и болка. След разказите на Марта двете се надяваха той да се задържи малко по-дълго време, отколкото е нужно, за да закусиш. Съвсем човешко бе надеждата да се превръща в очакване, а къде беше мястото на Марта във всичко това? Върнеше към пълно стопяване, ето къде. Елайза просто смяташе, че е хубаво сестра й да има и резервен план. Може би, ако Марта изготвеше списък с критериите си за съвършения мъж, щеше да забележи и да признае колко далеч е Джак от този идеал.

— Когато започна цялата тази работа, ти каза, че може да имаш и други „голи приятели“.

Марта наистина го бе казала, но никога не бе вярвала в това. Не беше такава. Беше моногамна, колкото и явно старомодно за бе това. Беше казала, че може да приеме възможността да има и други „голи приятели“ само колкото да извини Джак, че го прави.

Почувства се доста неудобно — мразеше тягостното мълчание. Сестра й го знаеше. Елайза мразеше нещата да не стават, както иска тя, а пък Марта знаеше това. Въпросът беше коя ще проговори първа.

— Добре. Имаш ли писалка? — предаде се Марта.

— Ето. — Елайза доволно размаха писалка и бележник. Настроението й веднага се подобри и напомни на Марта за Матю, след като завоюваше някоя трудна победа, например позволение да не изяде граха си.

— Добре. Искам мъж, който да чисти котления камък от чайника и да сменя водния филтър.

— Това ли е най-важното нещо?

— Това е символично. Ако се справя с тези тривиални домакински задължения, със сигурност е човек, който може да пъхне и купчина бели дрехи в пералнята.

— Значи търсиш някой с изразени женски способности?

— Ха, ха! Не. Всъщност търся някой надарен като магаре, който умее да използва инструмента си неприлично често — заяви Марта.

Елайза се засмя. Харесваше новата си забавна и небрежна сестра. Беше много по-забавна от сестрата, чиято най-голяма грижа беше, че „Флора“ са сменили опаковката си.

— Добре, друго?

— Ами, явно трябва да ме обича. Цялата. — Марта се усмихна при тази мисъл. — Нали знаеш как понякога се случва да си много разстроена за нещо и когато те попитат: „Какво има“, ти упорито отговаряш: „Нищо“?

— Аха.

— И чакаш да те попитат: „Не, наистина, какво има?“, защото искаш да проявят настойчивост. По-скоро искаш той да те открие.

— Аха. Само че мъжете никога не го правят — въздъхна Елайза.

— Е, моят съвършен мъж ще го прави. Той ще ме обели като… като… — поколеба се, търсейки точните думи — като лук.

— Страхотно сравнение!

— Разбираш какво имам предвид.

Марта беше готова за душевен стриптийз. Искаше да бъде опозната. Напоследък бе започнала да вярва, че си струва да я опознае човек и че идеалният мъж за нея ще го знае.

— Добре — въздъхна отново Елайза. Жалко, че сестра й беше такава романтичка. Типична Дева.

Марта, освен това смяташе, че идеалният й мъж ще обича тя да го хване и с ръката си умело да го накара да свърши бързо и върху тялото й. Само че не мислеше, че може да сподели това с някого.

Освен с Джак.

Тя водеше този разговор, застанала в рамката на вратата между кухнята и задната градина. Матю и Мейси хранеха врабчетата — в лондонските паркове рядко имаше по-екзотични птици. Понякога можеш да видиш гълъб, но само ако туристите на Трафалгар Скуеър са били особено неприятни. Слабото зимно слънце танцуваше по усмихнатите им лица. Януари обикновено беше мрачен и сив месец, с некачествени стоки по рафтовете на магазините, а най-интересното нещо, което предлагаше, бе безплатно членство в клуба на жените, контролиращи теглото си. Тази година обаче януари й се струваше прекрасен.

— Ей, вие двамата, влизайте вътре и си измийте ръцете — провикна се Марта. Не се надяваше особено Матю да я послуша или Мейси да я разбере. Почти веднага след това се обърна отново към Елайза и продължи: — Но освен това ще си заслужава да го познава човек. Ще бъде силен. Физически, емоционално и нравствено.

— Не искаш много, нали?

— Да, искам. Знам, че е така. Обаче и давам много.

Елайза си каза, че е много хубаво да чуе как Марта цени себе си, наистина е приятна промяна, допадаха й дори само думите.

Разбира се, самата тя бе обречена на неуспех. Това търсене на съвършения мъж не водеше до никъде. Опита се да насочи сестра си към нещо по-реалистично.

— А не трябва ли да се държи добре с децата и да получава прилична заплата?

— Това е много старомодно — коментира тя. Намигна и след това добави по-сериозно: — Това са критерии за съпруг, а аз не си търся съпруг. Вече съм имала. Търся вълнение, а това определено изисква съвършено различни качества.

— Дали е разумно?

— През целия си живот съм била разумна и виж докъде ме доведе това. Мисля, че имам право на известна безотговорност. Можеш да ми заемеш от твоята.

— Не е честно! В момента се опитам да бъда отговорна. Имам си кутия за джунджурии на бюрото и всяка вечер правя копия на документите си. Подстригах си косата, купих си костюм. Търся си съпруг със сериозни доходи, сериозен гардероб и сериозна работа.

— Значи наистина вярваш, че си проявила отговорност, като напусна Грег?

— Напълно.

— Удивително.

— В момента говорим за теб, а не за мен — нацупи се Елайза.

— Добре. Аз също искам обичайните неща. Хубава външност, хубава усмивка, хубави зъби, тъмна коса, за предпочитане зелени очи, без телесни миризми, без пърхот, да ненавижда футбола (просто не мога да преживея още едно първенство за Световната купа, без да полудея), широки рамене, стегнато дупе, да не е женен, да няма товар от миналото, с чувство за хумор.

Елайза препрочете списъка с критериите й.

— Господи, Марта, а уж аз съм придирчива! Този списък е напълно нереалистичен. Няма такъв мъж. Ти търсиш неженен, невероятен, чувствителен, усмихнат сексбог, който е готов да надене гумените домакински ръкавици. Такъв мъж не съществува.

— Съществува — усмихна се тя. Облегна се на кухненския плот с неприлично самодоволна усмивка на лицето и си помисли: „Джак е всичко това. Наистина“.

32.

Споразумяха се да се справят с развода без намесата на адвокати. Марта реши, че това е начинът, който най-вероятно ще й позволи да се държи изискано, щедро и великодушно, макар Елайза да я мислеше за луда.

— Нямам нужда от адвокат, вярвам на Майкъл. Никога няма да ме остави без пари за децата.

— Марта, само преди няколко месеца ти вярваше, че той изобщо няма да те изостави. Точка.

Точка ли? Поредният американизъм. Боже, понякога ненавиждаше откровеността на Елайза. Все едно й изтръгваше ноктите на краката.

— Защо постъпваш така, Марта?

— Как?

— „Да си останем приятели“. Никога ли не ти се иска да започнеш да чупиш чинии или да изрежеш чатала на всичките му панталони?

Често.

Марта, която в крайна сметка беше човешко същество, си беше мислила да сипе захар в резервоара на неговия бокстър. Или да изпрати по имейла на колегите му някои неудобни снимки — имаше откъде да подбере. На една от тях той беше облечен само с жакет и тиранти. Добре, той ходеше на парти, където хората се обличаха като героите от филма „Роки Хорър Шоу“, обаче колетите му едва ли знаеха. Имаше и снимки от ергенския му уикенд, и други, на които беше облечен с костюма си на командос, което според нея беше глупаво (но знаеше, че според някои мъже не е така). Имаше и една, заснела от кума им, на която Майкъл беше припаднал, след като беше изпил задължителните дванайсет халби бира. Вяха обръснали цялото му тяло, освен веждите. Марта беше бясна. Повторното поникване на космите се оказа крайно неудобно и за двамата по време на медения им месец. Добре, че бяха пощадили веждите му — клопката, устроена от приятелите му, не бе навредила поне на снимките от сватбата.

Не че имаше някакво значение как изглеждаше който и да е от двамата на тези снимки. Сватбените им снимки постепенно изчезнаха от много бюфети навсякъде из страната.

Такива дребни отмъстителни постъпки бяха чиста лудост. Малки жестове, които нямаше и не можеха да премахнат болката й, затова бяха безсмислени.

— Какъв е смисълът да ставам гадна? — Ядоса се на себе си, че се е разгневила. Мразеше кавгите с Майкъл, макар понякога да не успяваше да се въздържи. Наистина нямаше нужда от никаква агресивност. Какво ще постигна?

— Спокойствие.

— Моля?

— Ще се почувстваш по-добре — увери я Елайза.

— Всъщност не съм сигурна.

Да се справиш сам с развода си включваше и купуването на молби за две лири и петдесет от една книжарница на Чансъри Лейн. Марта знаеше това, защото имаше една изключително полезна Интернет страница, която напътстваше хората в процедура на развод.

Тя имаше ограничен опит с Чансъри Лейн, макар да бе прекарала в Лондон целия си съзнателен живот. Там нямаше никакви магазини и супермаркети, малко ресторанти — накратко, нищо, което да стане причина да ходи там. Знаеше, че Чансъри Лейн се намира близо до Странд, където беше Кралският съд. Знаеше го, защото гледаше новините в шест часа и често бе виждала камери, които заснемаха коментарите на оправданите обвиняеми или на техните адвокати.

Марта бутна вратата на книжарницата и някакъв звънец оповести присъствието й. Това беше много подло, надяваше се да се шмугне вътре незабелязано, да купи молбата и да излезе, без да привлича ничие внимание. Обиколи рафтовете, разглеждайки всякакви перфоратори и различни по големина пакети с лепенки. С учудване установи, че човек не може да купи дори папка с механизъм за защипване на листовете за цената на молба за развод. Папката струваше две лири и седемдесет и пет, освен ако не пазаруваш на едро. Цялата операция беше евтина и противно унизителна. След като обикаля из магазина като че ли цял месец. Марта осъзна, че няма да успее да намери необходимия й документ без помощта на продавача.

По някаква случайност той явно бе стигнал до същия извод.

— Мога ли да ви помота? — попита по-младият от двамата продавачи.

Не би трябвало да има значение, че е мъж, но всъщност имаше. В най-тежките си моменти тя вярваше (противно на всякаква логика), че те всички „са се наговорили“. Че всички мъже изоставят жените си, флиртуват и не умеят да спазват клетвите, които са дали в църквата, облечени в костюм, взет под наем от „Мос Брос“. Тази мисъл й причиняваше болка, но още по-болезнено беше съзнанието, че всъщност е направила неправилен избор.

Продавачът беше пълен и раздърпан и изглеждаше като изваден от килера подобно на възрастен учен, само най-вероятно беше на около трийсет години. Коремът му се диплеше над панталоните и напълно скриваше колана. Марта не би забелязала подобно нещо, но в момента беше трудно да погледне по-нагоре от кръста му — не искаше да среща погледа му. Когато най-сетне успя да го направи, онова, което видя, не й допадна. По някакъв начин този мъж се бе досетил какво й трябва и това му доставяше удоволствие, нямаше съмнение. Всъщност очевидната й болка и смущение му доставяха удоволствие.

— Бих искала да купя молба за развод — каза тя. Произнесе всяка дума отчетливо, сякаш произношението беше от изключително значение.

— Изневерява ли някоя от страните? — попита пълният продавач. Марта забеляза, че той си гризе ноктите и че пръстите му приличат на наденички. Обзалагаше се, че носи панталони изкуствена материя, макар че не можеше да види, защото краката му бяха скрити зад плота. Изобщо не й хареса.

— Не — каза и напрани всичко по силите си отговорът да прозвучи царствено. Искаше й се да може да отговори: „Да, съпругът ми спи с жена ти — какво ще кажеш“. Или може би това все пак бе малко прекалено. Тя се развеждаше с Майкъл заради безотговорното му поведение и трябваше да приведе три примера. Само три.

— Ама че съм глупав, всъщност няма значение, защото формулярът е един и същ — ухили се продавачът.

Марта би искала да каже, че се е усмихнал, но всъщност той се ухили. Подозираше, че този тип се възбужда, когато пита жени като нея дали те или съпрузите им го правят с готини гаджета, обаче не разполагаше с доказателства за това. Просто му подаде парите и се опита да не обръща внимание на влажната му от пот длан.

Тъкмо се канеше да излезе от магазина, когато й хрумна нещо.

— По-добре ми дайте две — каза. Не я биваше в попълването на формуляри, така че сигурно щеше да допусне някаква грешка.

— Бигамията е престъпление, нали знаете — засмя се продавачът. Той нямаше никаква представа колко престъпно е четири живота, които са били неразривно свързани, да бъдат откъсната един от друг. Марта го удостои с леден поглед и напусна магазина.

Следващата крачка беше попълването на проклетия формуляр. Трябваше да даде примери за безотговорното поведение на Майкъл. Очевидно „Той не ме обича“ не се броеше. Двамата спокойно бяха решили какво да пишат, като се спряха на причини за развода, които не бяха унизителни и жестоки. Според нея това също беше обидно. Причините за един развод би трябвало да са драматични и големи.

След това отиде в пощата и направи много ксерокопия на молбата и на брачното им свидетелство. Изпрати пакет в импозантния съд, като не забрави да го направи с препоръчано писмо. Разбра, че цялата процедура може да отнеме само дванайсет седмици. На нея й бе отнело повече време да избере украсата за масите на сватбения обяд.

Би трябвало всичко да е някак по-величествено, по-сериозно, мислеше си Марта, докато на излизане маневрираше с количката на Мейси през тесния вход на пощата. На улицата се огледа.

Реши, че денят е подходящ да свали пръстените си. Не знаеше защо ги е носила толкова дълго. По сантиментални причини? За да покаже на света, че е била уважавана, омъжена жена, преди да зачене двете си деца? Ха! На Джак не му харесваше, че носи годежния си пръстен и сватбената халка. Не й беше казал: „Не ми харесва, че носиш пръстените си“, но я беше попитал защо продължава да ги носи. Тонът му подсказваше, че това не му допада. Въпросът имаше основание, а отговорът „по навик“ прозвуча нелепо. Имаше нещо мило и старомодно, макар и малко нелепо, в това, че Джак няма нищо против да си легне с една омъжена жена, но не и с такава, която носи пръстените си.

Марта не се чувстваше като омъжена жена. Чувстваше се като момиче, затова пръстените трябваше да изчезнат. Вече дори себе си не заблуждаваше. В момента пръстите й бяха толкова изтънели, че пръстените бяха станали хлабави. Много лесно ги свали.

Усети ръката си някак оголена и сигурно седмици след това щеше да търка с палец мястото на безименния си пръст, където носеше пръстените. Всеки път, когато го направеше, с удивление установяваше, че на пръста й няма нищо. Някога толкова се гордееше с пръстените си. Годежният и беше любим. Помнеше първия път, когато бе правила любов като сгодена жена. Смяташе, че никога вече няма да се люби с друг мъж. Смяташе, че е на сигурно място, че е завършена личност. Но това беше отдавна. Сега пръстът й беше гол.

Майкъл дойде да вземе останалите си дрехи и лични вещи. Всичко мина, както си бе обещала съвсем цивилизовано.

Поне докато не се разплака и не се разкрещя като обезумяла.

— Знаеш ли, Майкъл, най-лошото от всичко е, когато Матю и Мейси ме попитат защо вече не сме семейство, а аз трябва съвсем искрено да им призная, че не знам.

Той я притисна силно към себе си и нищо не каза.

Беше наел някакви бял микробус. Каза, че ще дойде към единайсет и че най-вероятно ще успее да приключи до четири и половина. От позицията си на по-мъдрия и отговорен човек, който бе организирал живота им в продължение на години, Марта знаеше, че това време няма да му стигне да онакова вещите си и да ги изнесе. Той не го знаеше, защото винаги тя бе вършила по-голямата част от подобни дейности, докато се местеха от апартамент в апартамент, а накрая и в къщата. В техния дом. Трудно й бе да устои на градения с години навик, затова му помогна да прибере костюмите, пуловерите, ризите, фланелките, бельото, чорапите и обувките си. Прибра дори тъмносиния му халат за баня. Същият като нейния. Но преди това го изпра, защото нямаше нищо по-хубаво от ароматна, чиста и пухкава хавлия.

Освен може би две аромати, чисти и пухкави хавлии, които висят една до друга на вратата на банята.

Старателно опакова и всички книги, видеокасети и дискове на Майкъл. Даде му дори „Били Елиът“, макар че много обичаше филма, защото всъщност той си беше негов. Матю и Мейси му го бяха „купили“ за Деня на бащата. Празнините по рафтовете с книгите и компактдисковете й напомниха за празнините, които оставя след себе си феята на зъбчетата в устата на седемгодишно дете. Разделиха си мебелите, съдовете и спалното бельо. Той взе боята за обувки, тигана с незалепващо дъно и велосипеда за планинско каране. Навсякъде останаха празнини, физически, емоционални, исторически и нравствени. Разделиха живота си. Разделяха се.

— Как мина, малка мис Е? — попита я Джак, когато й позвъни по-късно същия следобед.

— Добре — отвърна. Никога не бе лъгала Джак и не искаше да започва сега, ако ще и с благородна лъжа, затова додаде: — Предвид обстоятелствата.

— Сигурно е било много неприятно.

— Да. — Огледа дома си. Изглеждаше ограбен, непълен. Не приличаше на дом. — Непрекъснато търся разни неща, преди да си дам сметка, че вече не са тук, че са изчезнали заедно с Майкъл.

— Какви неща?

— Пластмасовите кутии.

— Моля?

Марш долови учудването му. Зарадва се, че не е в стаята при нея, защото щеше да види, че плаче, и сигурно щеше да му се стори странно човек да плаче за някакви пластмасови кутии.

— Пластмасовите кутии — повтори тя в телефонната слушалка.

— Какви кутии?

— Ами с най-различна големина и плътно прилепващи капаци. Държа храната на децата в тях. Днес следобед разчиствах след закуска и понечих да прибера шунката в такава кутия, обаче установих, че вече нямам пластмасови кутии.

— И какво направи? — попита Джак, престорено притеснен. Марта се замисли върху разговора, който водеха, и на устните й се прокрадна усмивка.

— Увих шунката във фолио. — Вече имаше опасност да се разсмее.

— Много съобразително, миличка. Добре, че си се сетила — похвали я Джак и попита: — Искаш ли да се отбия?

Джак пристигна в дома на Марта половин час след тона. Донесе вечеря, усмивката и сексапила си. Тя му отвори вратата и той изобщо не си губи времето с празни приказки. Не можеше да каже нищо, за да я утеши. Вместо това обхвана лицето и с ръце и я целуна. Наистина я целуна. Ръцете му обгърнаха цялата й глава. Уплаши се, че може да се изгуби в тях. Отвори очи и видя, че той не е затворил своите, гледаше я така, сякаш тя бе от огромно значение. Жизненоважна. Захапа ухото й, при което по гърба й се развихри електрическа буря, премина през задника й, отдолу и после вътре в нея. Той отдръпна ръка от брадичката й и я постави върху гръдта й, а след това силно, но нежно потърка зърното между палеца и показалеца си.

Устните му не се откъсваха от нея, докато я възбуждаше, след това я обсипа с множество леки и приятно болезнени ухапвания. Без да я съблича и без да й позволи да помръдне, я доведе до оргазъм. Марта дишаше тежко, сърцето й биеше учестено, гръдта й порозовя, бельото й беше мокро. Свърши веднъж, след това втори и трети път. Това й помогна. Съзнанието й беше преизпълнено с миризмата на секс и с усещането за пулсиращата в гениталиите й кръв, а това й помогна да забрави за изгубените пластмасови кутии, за изгубения съпруг и за изгубеното си семейство. Той свали джинсите и блузата й. Тя се движеше бързо и безсрамно, разсъблече го, след това захвърли и дантелените си бикини. Стояха голи в кухнята и в прегръдките си и се целуваха, след това продължиха да се целунат.

Хората все й повтаряха, че разводът е като смъртта, че трябва да тъгува, че е нормално да се чувства объркана, тъжна и сърдита. Марта не знаеше дали това е правилно, всичко, което искаше, е да се чувства жива. С всеки прекрасен тласък се усещаше озарена, развълнувана, будна. Той я вдигна и тя обгърна кръста му с крака. Насочи го към кухненската маса, за да се облегне на нея вместо той да поема цялата й тежест — не че за него имаше значение, тя бе лека като перце. Притискаше я все по-плътно към себе си и всеки път проникваше малко по-дълбоко, по-бързо и по-силно. Държаха се като животни, които не можеха и никога нямаше да се наситят едно на друго. Чукаха се страстно, често и с огромна надежда и нежност. Беше момиче, след това жена, а сега отново беше момиче.