Чуждото е по-сладко

24.

„Те не ме харесват. Усещам, че съм им противна мислеше си Марта, докато оглеждаше останалите гости на празненството по случай рождения ден. Навсякъде по мен пише «жената в червено». В яркочервено. Сигурно всяка жена си мисли, че няма да пусне съпруга си да припари до мен. А всеки мъж си мисли, че сигурно имам някакъв скрит недостатък може да не се вижда, обаче е сигурно, че имам. Че защо иначе ме е напуснал съпругът ми? Сигурно всички допускат, че съм кръгла нула в леглото или че имам труден характер, или че съм ревнива и досадна. Защото знаят, че трябва нещо важно да не ми е наред. Само че не знаят какво.“

Марта също не знаеше. Болката да бъдеш нежелана от човек, който е казал, че ще те иска вечно, беше непоносима. Разочарованието, отказът да повярваш, отвращението. Тя не допускаше, че някой ще поиска да прекара и пет минути с нея, без да изпита нуждата да се поразсее с малко кабелна телевизия.

— Какво ще пиеш, Марта? — попита мило някой от компанията. (Мило, защото приятелите й бяха мили хора, или защото не я мразеха. Те я харесваха. Имаше право, наистина не разбираха защо е сама, обаче не допускаха, че това ще продължи дълго.)

Понечи да си поръча портокалов сок, обаче реши, ще й трябва нещо повече от витамин С, за да издържи тази вечер. Никога не знаеше какво да отговори. Макар напоследък двете с Елайза си бяха устройвали по някой гуляй. Всъщност постигаше забрава само с хубаво шардоне. Не харесваше бира и силен алкохол. Обичаше да си пийва по чаша вино, при това само по време на ядене, а вината, които продаваха по кръчмите, обикновено не бяха хубави.

— Коктейл с бяло вино — поръча тя най-накрая, съзнавайки, че ще сметнат питието й за доста слабо. Приятелката й донесе голяма чаша бяло вино със сода.

Марта го изгълта бързо и след това предложи да почерпи всички с по едно питие. Не понасяше жени, които не черпят никого, защото са сами. Категорично не искаше да бъде такава жена, затова почерпи всички, а след това организира обща каса. Доста щедро. „Всъщност тук е много приятно — помисли си Марта. — Забавно е, отморяващо.“ Не че имаше с какво толкова да сравнява. Не можеше да си спомни кога за последен път двамата с Майкъл са посещавали някой клуб. Преди осем години. Възможно ли бе да е толкова отдавна?

Разбира се, тя беше посещавала клубове и с колегите си от службата. Канеха и Майкъл, обаче винаги се оказваше, че има друг ангажимент или пък е твърде зает, за да я придружи. Само че тя напусна работа преди три години. Наистина ли не беше танцувала от три години? Е, ходеха на сватби. Обичаше да танцува, обаче напоследък партньорите й все бяха по-ниски от метър (Матю и неговите приятелчета). Танцуването у дома не се броеше. Кога бе престанала да танцува с Майкъл? Кога изобщо беше престанала да танцува? Внезапно си даде сметка, че не вижда ясно чашата си, плуваше пред очите й. Примигна, за да прогони горещите, гневни, сантиментални сълзи, избистри погледа си и си наля още едно питие. Знаеше си, че като мисли за Майкъл, нищо хубаво не се получава. Не можеше да губи повече време, за да гадае защо той не я иска. Жестоката истина беше, че просто не я иска и толкова.

Той губеше.

Храната се бавеше като че ли цяла вечност, обаче разговорът вървеше гладко въпреки страховете на Марта. Много от жените също имаха деца и тя се чувстваше спокойна, докато обсъждаше с тях предимствата и недостатъците на ваксината против ДТК, макар да не разбра защо се обърка и на два пъти я нарече ДКТ. В помещението беше топло и Марта беше много жадна.

И закачливо настроена.

Боже, не можа да повярва, че си го бе помислила! Но наистина се чувстваше възбудена, нямаше защо да отрича. Кой купи шампанското? Много й бе приятно да изпие чаша шампанско, нямаше причина да откаже. Боже, нима продължаваха да говорят за ваксината ДКТ, нямаха ли какво друго да обсъждат? Марта веднага се почувства виновна. Ужасна мисъл. Неотдавна с радост би говорила за децата си цяла нощ. Разбира се, от три години не бе мислила за друго, обаче тази вечер внезапно й се прииска да занимае мислите си с нещо различно. Тази вечер искаше да се разсее. Може би се дължеше на новата й велурена пола и на черното й горнище в цигански стил.

Само дето не разбираше защо новата й велурена пола и черното й горнище в цигански стил ще са причината да забележи мъжете, които седяха на съседната маса. Да забележи колко красиви бяха и най-вече един от тях.

Марта се изчерви и се зарадва, че никой от присъстващите не умее да чете мисли. Господи, за какво си мислеше. Твърде много време прекарваше с Елайза. Взе една бутилка, в която беше останало малко вино, и го изля в чашата си. Сложи бутилката до празните бутилки на масата.

— Да си поръчаме ли още? — предложи тя.

— Хубава идея — да имаме сили, докато чакаме храната — съгласи се някой и изведнъж незнайно откъде на масата се появиха още две бутилки бяло и две бутилки червено вино. Странно, обаче бялото вино в заведението имаше нелош вкус, след като веднъж свикнеш с него.

Храната най-сетне пристигна и безспорно беше вкусна. Само че Марта така и не установи този факт. Опита се да хапне, но малките парченца непрекъснато падаха от вилицата й. Беше доста унизително. Накрая се отказа — беше много по-лесно да надига чашата с виното си. Музиката от дансинга на долния етаж отекваше в тялото й и на нея й ставаше все по-трудно да стои на едно място.

— Хайде да слезем долу да потанцуваме.

Марта се огледа, за да види кой е направил това предложение, и смаяна установи, че е самата тя. Сигурно салсата й влияеше по този начин. Изведнъж си даде сметка, че няма да има проблеми да танцува под звуците на салсата. Никой не владееше този танц, а и какво бе казала Елайза? Просто клатиш ръце и крака. Точно това щеше да направи.

Никой не танцуваше. Около дансинга стояха доста латиноамерикански типове със съмнителен вид. При нормални обстоятелства Марта би стиснала чантичката си и не би припарила до дансинга, преди да се напълни. След това може би щеше леко да започне да се поклаща около чантичката си. Тази вечер обаче, заредена с голяма доза южнокалифорнийска смелост, тя искаше да се изперчи с фънки облеклото си и държеше да го направи веднага.

— Хайде — нареди тя.

Мъжете от компанията й отказаха на поканата, но една-две по-смели и също толкова пияни жени се присъединиха към нея. Съмнителните типове това и чакаха. Скочиха като леопарди, впиха се в тях като пиявици. Изведнъж Марта се оказа заобиколена от осем глупаво ухилени мъже. Разкъсваше се между ужасното неудобство (ризите на мъжете бяха по-крещящи от музиката, а лицевото им окосмяване бе над средното) и възхищението си (те наистина умееха да танцуват, но трябваше ли да се доближава чак толкова?). Спомняше си как майка й я бе учила да приема покана за танц, когато й бъде отправена, защото мъжете се нуждаели от доста голяма смелост да поканят някоя жена, а в крайна сметка, нали и те са хора.

Това бе показателно за познанията на майка й.

Марта обаче беше по-склонна да спазва правилата, отколкото внезапно да се разбунтува, затова учтиво танцува по веднъж с всеки мъж, който я покани. Смая се, че мълчанието й бе възприемано като насърчение и поканите за танци валяха една след друга.

Нисичките мъже си я предаваха един на друг, докато накрая Марта бе напълно сигурна, че главата й и помещението се въртя около тялото й.

Ето го пак.

Красавецът.

Марта би го нарекла готино парче.

Страхотно парче.

Нищо че носеше верижка на шията.

— Не бихте ли искали да танцувате с мен и да ме избавите от тези ужасни ризи? — застана Марта пред страхотното парче и двамата му приятели и се запита как се е озовала там и как ще се справи с унижението, ако той й откаже. Защо изобщо го направи? Може би защото сестра й бе казала, че най-рискованото нещо, което някога е правила, е да промени готварска рецепта на Делия Смит. „Е, виж ме сега, скъпа Елайза!“ Молеше се на бога майката на страхотното парче да го е научила на същите правила, на които я бе научила нейната майка. Не помнеше кога за последен път е канила на танц мъж, при това напълно непознат. Със сигурност беше, преди да се запознае с Майкъл. Само че, като се замисли, преди Майкъл тя винаги първа излизаше на дансинга и изобщо не се срамуваше да покани някого на танц. В крайна сметка това беше просто танц.

— Добре. — Той подаде чашата си на своя приятел и я последва на дансинга. — Значи сте готова да танцувате с дявола, макар че това тук трудно може да се нарече лунна светлина.

— Моля?

— Нали се сещате, Джак Никълсън, Жокера от „Батман“. Той пита жертвите си дали… — Страхотното парче замълча, защото видя, че Марта не схваща шегата.

— Да — каза тя, защото не знаеше какво друго да каже.

Винаги имаше риск. Ами ако той танцуваше като някакъв чичко? Марта го погледна по-смело и се опита да се съсредоточи. Наистина беше страхотен. Няма значение, ако ще да танцува и като прачичо й. Не беше висок, обаче тя беше около метър и шейсет и не обичаше мъже, по-високи от метър и осемдесет. Той вероятно бе висок около метър и седемдесет и пет, строен, с широки рамене, къса коса, хубави дрехи и… ами-и-и, май само това бе в състояние да забележи. Чертите му бяха някак неопределени, но това се дължеше повече на изпития от нея алкохол, отколкото на неговите гени.

Умееше да танцува. Всъщност много го биваше. И беше забавен. Непрекъснато правеше някакви смешни движения, едновременно нелепи и секси. Да се мяташ така изисква известна самоувереност, а самоувереността винаги е секси. Наблюдаваше го и усети странно стягане, някакъв болезнен копнеж между бедрата и в стомаха си. Не беше съвсем наивна, каквото и да мислеше Елайза. Разпозна стягането като приятно надигащо се сладострастие.

Салсата внезапно й се стори изкусителна, а не глупава, и идеята просто да потанцува невинно, без никакви задни мисли, отстъпи на заден план. Марта осъзна, че направо иска да му извади душата. Отдавна не се бе чувствала по този начин и й се стори някак непозволено. Но приятно. Непозволено и приятно. Омайно. Мелодията се промени и Марта си даде сметка, че има опасност той просто да се усмихне учтиво и завинаги да потъне в тълпата, да се върне при приятелите си.

Той не го направи.

Остана при нея и танцуваха още пет-шест пъти. Марта забеляза изпълнените с възхищение погледи на останалите жени в клуба, които я наблюдаваха със зле прикрита завист, и се почувства върховно.

— Едно питие? — попита той. Тя кимна. — Какво да бъде?

— Бяло вино. — Никакво колебание. Дори не си помисли да се прави на по-модерна, като си поръча някаква бира или силен алкохол.

— Как се казваш? — опита се тя да надвика музиката и глъчката на тълпата.

— Муад Диб. Името може да бъде оръжие. — Тя го погледна неразбиращо. Ама че странно име. — Муад Диб е герой от „Дюн“.

— Не съм го гледала — отвърна тя и се почувства като задръстена домакиня, каквато си беше.

— Играеше Стинг — додаде той и извиси тон в края на изречението, както правят хората, когато очакват да знаеш за какво ти говорят.

Марта поклати глава, за да покаже, че това не й помага особено. За нея не бе необичайно да не разпознава препратки към популярната култура, освен ако не се отнасят и „Боб Строителя“ или за „Туинис“.

— Как е истинското ти име?

— Джак. Джак Хоуп.

Марта кимна и отчаяно се опита да запечата името в паметта си. Съзнаваше, че е безнадеждно пияна, но не искаше да го обиди, като забрави името му, поне не през следващите двайсет минути.

— А ти си?

В този момент й се прииска родителите й да я бяха я кръстили Скарлет.

— Марта.

— Много необичайно — светкавично изкоментира той.

— Ужасно е, нали? — изкиска се тя. — Мразя го.

— Е, миличка, а как е фамилното ти име?

— Евъргрийн — съобщи Марта моминското си име, без дори да се замисли, че всъщност все още се казва Уест.

— Тогава ще те наричам малката мис Е.

„Малката мис“ — помисли си Марта. Харесваше й.

Малката мис Е и Джак си говориха през цялата вечер. Разказаха живота си един на друг. Задаваха си обичайните въпроси: любими цветове, предпочитана музика, магазини, от които купуват дрехите си, фактът, че като малък Джак бе издраскал с пергел името Рамбо на ръката си. Понеже знаеше, че Елайза ще я попита, Марта го помоли да й каже зодията си.

— Кой филм предпочиташ — „Старски и Хъч“13 или „Царете на хазарта“14?

— „Царете на хазарта“?

— Честно?

Да, показват повече цици и голи задници.

— Точно така.

Каза му, че слуша Били Холидей, въпреки инструкциите на Елайза да подметне за „Кемикъл Брадърс“ и за „Фрийстайлърс“, ако стане дума за музика. Призна му, че харесва Пол Йънг, след като явно бе по-приемливо да признае, че си пада по някой от „Спандау Балей“. Каза, че в момента любимият й цвят е зеленият, защото бил символ на независимостта и на оздравяването, но обикновено предпочитала синьо или сребристо. Каза, че има две деца и че е пред развод, което обобщаваше всичко. Зачака го да й каже, че отива до тоалетната. Приятно бе да пофлиртуват, но сега, след като бе изплюла камъчето, всичко щеше да приключи. Още преди да е започнало. Очакваше той да изчезне.

Обаче не стана така. Той просто каза:

— Ами… „Блу Питър“ или „Магпай“?

— „Блу Питър“.

— Аз също. „Моркъм и Уайз“15 или „Двамата Рони“16?

— А, трудно ми е да кажа. И двата бяха добри, но от различно време. Не съм съвсем сигурна, обаче май предпочитам „Моркъм и Уайз“.

— И аз смятам така — ухили се Джак Хоуп. Поигра си с въображаеми (вероятно застанали накриво) очила. Марта също му отвърна с усмивка. Не помнеше кога някой бе искал мнението й и бе изслушвал отговорите й. Чувстваше се фантастично, освободена. Имаше усещането, че разговаря с някоя от добрите си приятелки или с Елайза, а не с мъж. Не виждаше нищо нередно да му го каже и без всякакви усилия да премине от тривиалното към удивително интимното. Той й разказа за семейството си, за майка си, която го бе разочаровала, и за забележителния си баща. Разказа й за първата и за последната си любов. Тя се запита дали той се държи толкова интимно и открито с всички — надяваше се да не е така. Надяваше се по някакви начин да е успяла да отключи нещо в него. Попита го дали е така. Не беше. Той бе открит и честен с всички.

— Защо не? — Честността бе нещо важно за Джак. Разговорът започна да плува пред очите на Марта. Не беше съвсем сигурна какво казва, но сигурно бе очарователно. Или поне интересно. Джак явно бе заинтригуван. А всичко, което казваше той, беше забавно, умно и смешно. Не беше сигурна как точно започнаха да се целуват. По-вероятно тя го бе помолила да я целуне. Съвсем просто. И смело.

Той целуваше превъзходно.

Устните му бяха твърди и нежни. Изкусни, пасваха си.

Не беше сигурна в кой момент я вдигна. Съвсем буквално. Вдигна я неочаквано и тя обхвана тялото му с крака като Джулия Робъртс в един филм. Накара я да се почувства толкова крехка, съвсем като момиченце. Подхождаха си. Намираха се в някакъв клуб, целуваха се и си подхождаха. С него се чувстваше като филмова звезда.

— Ти не пиеш ли? — попита Марта, съзнавайки ясно, че тя пие достатъчно и за двамата.

— Не.

— Ще шофираш ли?

— Да, но не затова не пия. Никога не пия.

„Алкохолик е“ — каза си и веднага се зае да преценява дали е достатъчно силна да се справи с подобно нещо, защото ако този мъж беше алкохолик и имаше нужда от някого, който да е достатъчно силен, за да му помогне да се справи с това, искаше да е тя.

— Алкохолик ли си? — попита Марта. Беше твърде пияна, за да увърта или да се замисли дали въпросът й не звучи нахално.

— Всички ми задават този въпрос.

Тя се засегна. Не искаше да бъде като всички. Само че той явно не се бе обидил:

— Не, не съм. Просто вкусът не ми е приятен.

Откога думата „вкус“ звучеше толкова секси?

Всичко, което знаеше, би трябвало да я накара да се въздържи от следващия си ход. Възпитанието й, сегашното й положение, месните новини, правилата. Не биваше да приема поканата му да я откара вкъщи. Със сигурност не трябваше да предлага да си намерят местенце, на което да спрат. Със сигурност не трябваше да му прави свирка. Но какво да направи? Не можеше да допусне животът просто да се изниже покрай нея — паметник на пропуснатите възможности.

Може би алкохолът й вдъхваше смелост. А може би бе съзнанието, че винаги бе играла по правилата, а докъде я бе довело това? Както и да е.

Членът му миришеше на чисто. Той самият миришеше на чисто. И беше красив. Голям, прекрасен, прав, силен, симетричен. Марта винаги бе смятала, че пенисите изглеждат доста глупаво. Имаха странна форма и грозни цветове — но неговият беше истинска наслада. Самият той беше наслада.

Вдигна глава с изцапана със сперма и със слюнка буза, но се чувстваше чиста. Не се почувства изцапана, както би могло да се очаква, като се има предвид, че беше доста пияна, че бе на трийсет и две години и се намираше в някакъв автомобил на по-малко от километър от дома си.

Вярваше му.

Той я закара. Къщата беше притихнала и Марта изпита необяснимо облекчение, че Елайза си е легнала. Не й се говореше с никого. Искаше само да си легне и да сънува.

С мъка отвори очи и с учудване установи, че слънцето напира зад пердетата. Беше декември, небето не трябваше ли да е сиво? Раздвижи глава — не я болеше. Не трябваше ли да има махмурлук? Не трябваше ли първата й мисъл да я изпълни с неописуем ужас, към който бързо да се добавят срам и разкаяние?

Никакви подобни признаци.

Марта изпъна ръце и крака. Божичко, беше си легнала гола! Пресегна се, взе пижамата си и едва бе успяла да дръпне горнището над главата си и да намъкне долнището, когато Елайза, Матю и Мейси нахълтаха в спалнята й.

— Стани и се усмихни! Донесла съм ти чаша чай и много се надявам да се чувстваш ужасно. — Елайза подаде Мейси на сестра си и постави чашата с чая на нощното шкафче. Матю скочи върху леглото, едва не преобърна чашата и се пъхна под завивките до майка си и сестра си. Елайза вече беше облечена, обаче не можа да устои, затова също се покатери на леглото в половината на Майкъл — поне Марта все още я наричаше така.

— Добре ли прекара?

— Много, благодаря.

— Така си и помислих. Знаех си, че ще ти хареса да излизаш. Кога се прибра? Трябва да е било много късно, защото гледах някакви филм по „Скай“ докъм три.

— Да, струва ми се, че беше към четири.

— Че какво прави до това време? Да не би да отидохте у Клеър за по едно питие?

— Не.

— Какво тогава?

— Няма да повярваш.

— Опитай.

— Бях в Холанд Парк и правих с-в-и-р-к-а — изрече думата по букви, макар че Матю нямаше откъде да знае какво означава.

— Какво? — Елайза рязко се изправи и този път чашата с чая наистина полетя. Засуетиха се за салфетки, попиха течността. — Шегуваш се, нали?

— Не.

— Кой е той? Познавам ли го?

— Не. Вчера се запознахме.

— Мамка му, Марта! — Замисли се какво да каже. Беше сигурна, че сестра й изпитва угризения и унижение, затова не искаше да е твърде сурова, колкото и смаяна да бе. — Виж, не се тревожи, Марта. Много хора правят глупости, когато са пияни. Пиши го в графата „житейски опит“ и не му мисли много, че е било унизително.

— Не се чувствам унизена.

— Сигурно се мразиш. Това е също толкова лошо. Не му мисли много и не се мрази.

— Не се мразя.

— Така ли?

— Не, прекарах великолепно — увери я тя и се усмихна, тъй като си припомни как Джак я вдига и как тя се притиска към него. „Дръзка маймунка“ — бе й казал той. Беше внушителен, красив, голям, всъщност огромен. Изглежда, свирката, която му направи, наистина му хареса. Стана много твърд и пулсираше. Беше толкова секси да си желан така първично, така непресторено. Марта се почеса по носа и се запита как е възможно да се превръща в жена, която се интересува от красиви мъжки членове.

Елайза впери поглед в сестра си. Не можеше да реши как да реагира. На лицето й бяха изписани смесица от смайване, удоволствие и гняв. Марта не би трябвало да прави подобни неща. Елайза не мислеше за себе си като за човек, който се противопоставя на промените. Но подобно поведение от страна на Марта бе наистина странно. Тя искаше всичко да се върне постарому — а това не беше постарому. Или пък беше? Ако си припомнеше дните, прекарани в училище, сестра й доста се бе понатискала по време на танците, организирани в църквата. Двете се криеха в спалнята си в събота сутрин, ядяха препечени филийки, пиеха чай, не обръщаха внимание на родителите си и си разказваха за целувките с език.

Но с език, не с член.

— Е, какъв е той? — промърмори.

— Много е мил.

— Много мил ли? Звучи ужасно. Искам подробности.

Марта взе да усуква — вдигна Матю от леглото и го настани на пода с един пъзел. Нямаше мърдане. Не само беше отвикнала от официалната практика да си разказват всичко, но и бе забравила, че трябваше да опише този тип и срещата си с него до най-малките и ужасни подробности. Обаче не беше в състояние да го направи — а дори да можеше да го опише, едва ли някой щеше да й повярва.

Той беше божествен.

Съвършен.

Мъж, за каквито се разказва само във филмите или в книгите. Не беше истински.

Погледна Елайза и се зачуди откъде да започне. Сестра й чакаше, лицето й бе пламнало от нетърпение и възбуда.

— Ами, трудно е да се каже точно.

— Започни от външния му вид — как изглежда?

— Божествен, съвършен. Като герой от книга или от филм.

Марта се ухили широко, просто не успя да се въздържи. Елайза помръкна. Кимна и се опита да се усмихне насърчително, обаче Марта забеляза как в погледа й се прокрадна предпазливост.

— Какво? — сърдито попита тя.

— Нищо, нищо. Продължавай.

— Защо изглеждаш толкова притеснена?

— Не съм.

— Напротив. — Марта целуна дъщеря си и разсеяно я погъделичка с пръст по крачето. Мейси засия.

— Ами, мъже като във филмите и книгите просто не съществуват. Няма такива. Точно затова си купуваме книгите и ходим на кино, за да видим мечтите си осъществени — заяви Елайза. Съжаляваше, че тя трябва да съобщи тази новина на Марта. От друга страна, все никой трябваше да го направи. Сестра й беше като агънце, понесло огромна табела „Ела, изяж ме“, и се канеше да влезе в леговище на лъвове.

— Е, Джак е такъв. Той изглежда великолепно, тялото му е направо смъртоносно, откровен е, облича се добре и е много мил — не се предаваше Марта.

„Направо смъртоносно ли“ — помисли си Елайза. Това ли бе изрекла сестра й току-що?

— Откъде знаеш, след като току-що сте се запознали?

— Не знам откъде, просто знам.

— Умее ли да танцува? — опипа почвата Елайза. — Да, божествено, обаче не пие.

— Виждаш ли, винаги има по някакъв дефект. Как така не пие? Да не е алкохолик?

— Казва, че не е — подразни се Марта не само защото тази мисъл бе споходила и нея. — И какво ако е? — предизвикате попита.

Сестра й само изви вежди.

— Значи е от типа „моето тяло е моят храм“, така ли? Не пие, понеже в алкохола има много калории. Чалнат на тема здраве.

— Просто не му харесва вкусът на алкохола — въздъхна Марта. Много й се искаше Елайза да не е толкова твърдо решена да я залива с ледена вода. — Виж, прекарах страхотна нощ. Това е всичко. Не съм смазана от чувство за вина или от срам. Не се чувствам омърсена или порочна. Просто преживях нещо страхотно. Нали ти ми каза да рискувам?

— Имах предвид да си купиш кожена пола, а не да правиш свирки на публично място на напълно непознати мъже.

— Не го чувствам като непознат.

— Но е такъв. Можеше да е някой убиец.

— Не е.

— Той няма да те уважава.

— Струва ми се, че ме уважава.

— Толкова си наивна.

— А ти си толкова недоверчива.

— Няма да ти се обади.

— Ха, ха, точно тук грешиш! — Протегна се, намери мобилния си телефон и ликуващо го вдигна. Беше получила съобщение със следния текст: „Здравей, прекрасна. Да се видим по-късно?“.

Сестра й се изуми. Освен това не можеше да повярва, че Марта е успяла да осъществи операцията по размяна на телефонните номера и да се ориентира в менюто на мобилния си телефон.

— Няма да се омъжвам за него, само ще се размотаваме — защити се Марта.

„Ще се размотаваме.“ — Тя не размотаваше нищо, освен кълбото с конците.

— Е, трябва да призная, че много бързо се учиш — каза Елайза. — Матю, Мейси, хайде да оставим майка ви сама, ще отидем да закусим.

Тя стремително напусна стаята — жалко, че не носеше една от онези широки поли с тюл, за да подсили ефекта.

Марта не очакваше, че сестра й ще реагира така. В крайна сметка беше чувала безброй нейни разкази за подобни подвизи, но никога не си бе позволявала да я съди, макар понякога да й се бе искало. Елайза твърдеше, че няколко подходящи еднократни свалки вдъхват самочувствие. Тя не беше жена, която смята, че подобни неща те омърсяват. Марта се вбесяваше най-вече, защото съзнаваше, че тук не става дума дали Елайза одобрява, или не поведението й от морална гледна точка — знаеше, че възраженията й са плод на загрижеността й. Сестра й не смяташе, че тя би могла да се справи с подобно нещо, не смяташе, че е достатъчно опитна, защото сексът беше неин специалитет, не на Марта. „Що за снизходително отношение — помисли си тя, — аз съм раждала два пъти, разбира се, че аз водя. Освен това съпругът ми току-що ме напусна — няма опасност някой да разбие сърцето ми, то вече се разпадна. В безопасност съм.“

25.

Ще гледаш ли децата тази вечер? — попита Марта Елайза.

Вече час събираше смелост да зададе този въпрос. Беше нахранила децата, бе ги изкъпала, така че нямаше да е трудно да ги наглежда, а и Елайза по принцип нямаше нищо против да й помага. Всъщност нали точно тя я подтикваше да излиза по-често? Само че я обземаше подозрението, че сестра й няма да одобри плановете й.

— Защо? Къде отиваш? — попита Елайза, без да вдига поглед от списанието си.

Марта я познаваше твърде добре и знаеше, че цялото й внимание не е насочено към статията.

— Ще излизам с Джак, ако нямаш нищо прогни, мамче. — Опита се да се пошегува с настойническото поведение на по-малката си сестра, но всъщност то я подразни. Дръпна завесите, за да остани навън зимната нощ и да скрие щастливата семейна сцена. Матю си играеше кротичко с влакчето си, а Мейси пиеше млякото си. Марта се наведе, за да вдигне дъщеря си и да я гушне. Вдъхна аромата на току-що измитата й коса, най-скъпия парфюм. Калвин Клайн не би могъл да бутилира такова ухание.

— Вече си приела, така ли? — раздразнено попита Елайза.

— Не, казах евентуално, но преди това трябва да проверя дали можеш да гледаш децата — отвърна Марта търпеливо.

И послъга.

Вече бе обещала на Джак. Беше преценила, че сестра й едва ли ще излиза някъде в понеделник вечер и ще бъде свободна да гледа децата.

— Значи си му казала, че имаш деца? — предизвикателно попита Елайза.

— Да.

— И той как реагира?

— Готино.

„Готино, готино“ — повтори думата наум Елайза. Съвсем нормална дума, която бе станала необикновена, защото беше изречена от сестра й. Погледна към Марта, за да види дали новият й предвзет речник не я кара да се чувства неудобно. Тя изглеждаше съвсем спокойна. Всъщност най-странното нещо у нея бе, че изглеждаше съвсем сдържана, съвсем естествена.

— Е, трябва да призная, че е доста нетърпелив. Изпраща ти съобщение почти веднага и те извежда навън по-малко от двайсет и четири часа, след като сте се запознали — гласеше коментарът на по-малката есетра.

— Наистина ли мислиш, че е нетърпелив? — Марта подхвърли Мейси във въздуха и отново я хвана — тя се засмя и забърбори на бебешкия си език. Марта също се засмя. Елайза не бе сигурна дали се смееше заради Мейси или от задоволство от нетърпението на Джак.

— Разбира се, че е нетърпелив.

— Сериозно? — Марта не можеше да скрие радостта си.

— Да, нали все още не си спала с него.

— Ще гледаш ли децата, или да се обадя на агенцията? — спокойно попита Марта и не се хвана на въдицата.

— Да — въздъхна тя.

— Благодаря — рече Марта, обърна се и се запъти към вратата. Тъкмо излизаше от дневната, когато Елайза добави:

— Виж, Марта, не че имам нещо против да гледам децата…

— Знам — увери я сестра й и затвори вратата.

Не бе изречено нищо съществено, но двете си бяха казали ужасно много неща.

Марта смяташе, че няма нужда Елайза да се притеснява чак толкова все пак не бе пропиляла последните два дни в мечти по Джак. Не бе прехвърляла през ума си казаното от него, начина, по който се усмихва или по който се движи. Не бе планирала какво да облече или да каже на първата им среща. Не бе написала името му на черната дъска на Матю. Не бе ликувала, когато й позвъни, нито пък бе танцувала от радост, когато й предложи да се срещнат.

Просто се бе съгласила.

И все пак наистина бе хубаво да изпитва подобно вълнение, да се чувства жива.

Марта нямаше време да вземе ароматизирана вана, нито пък да ексфолира кожата си, да си втрие антицелулитен крем, да овлажни кожата на лицето и на тялото си и да се гримира напълно, както правят момичетата, когато им предстои много специална среща. Не обърна никакво внимание на бельото си и дори на облеклото си. Матю имаше лека температура. Нищо тревожно, но това го правеше капризен. Притичваше от спалнята си, докато се опитваше да го успокои с приказки, с играчки и е „калпол“. Тъкмо беше пробвала две почти еднакви черни блузи и две почти еднакви бели блузи, когато Мейси повърна в леглото и се наложи да смени чаршафите.

— Много ли е зле? — попита Елайза.

— Не, само е преяла и е прекалено възбудена — обясни сестра й, докато махаше изцапания чаршаф.

Елайза се стараеше да не пречи много.

— Матю, да не си давал на Мейси „Смартс“?

— Нали каза, че е хубаво да черпя — погледна я Матю с големите си сини очи и напълно я обезоръжи.

— Така е, скъпи, вярно е. — Марта приклекна, за да се изравни със сина си, и го прегърна. Мейси връхлетя върху майка си и брат си за една групова прегръдка. — Може би не трябва да излизам — поколеба се Марта, внезапно я беше обзело чувство за вина.

— Не излизай, мамо. Остани с Матю и с Мейси — помоли я Матю. Удивително бе как само за секунда състоянието му се променяше от възторг в отчаяние.

Марта погледна Елайза в очакване на напътствия. И без друго беше закъсняла и съвсем не изглеждаше блестящо. Ако децата наистина бяха болни, нямаше да си го прости.

Елайза надушваше неприятности около този Джак Хоуп. Сестра й очевидно се колебаеше. Можеше да се възползва от предимството си и да я убеди да не излиза. Можеха да си отворят бутилка шардоне и кутия шоколадови бонбони. Щяха да си прекарат божествено.

— Хайде, Матю — въздъхна Елайза, хайде да оставим майка ти да се приготви. Остави това, Марта, аз ще сменя чаршафите. Ако не побързаш, наистина ще закъснееш много.

Работата беше там, че сестра й изглеждаше много щастлива.

По-щастлива, отколкото си спомняше да я е виждала някога.

Марта не си спомняше как изглежда той. Не точно. Помнеше, че е страхотен, обаче, боже, ако представата й се дължеше на изпития алкохол и той беше всъщност страшен, а не страхотен? Ами ако не го познаеше? Ако се окажеше някакви задник? Ако я беше помислил за мръсница? Тя се бе държала точно по този начин. Дали щеше да разбере, че не е такава, и дали изобщо му пукаше. Ами ако беше досаден и нагъл? Може би просто й се бе сторил интересен в сравнение с Майкъл. Марта се зарадва на мислената си нападка към Майкъл — в жестокостта имаше нещо много привлекателно.

Косата й все още бе влажна, беше си сложила туш на миглите и гланц за устни, джинси и черна риза. Изпъшка — трудно можеше да бъде обвинена в прекалена решителност. Какви ги вършеше? Беше се разделила със съпруга си само преди три месеца, какво търсеше на среща с друг мъж. Дали не прибързваше? А обикновено беше толкова предпазлива. Как да не се чувства странно!

Само че не се чувстваше така.

Бутна тежката дървена врата. Странно място за среща бе избрал. „Ол Бар Уан“. Очакваше да предпочете някой модерен бар в Уест Енд, където се изискваше специално облекло, каквото тя нямаше. А този бе любимо заведение на Марта от едно време — често бе идвала преди раждането на децата си. Тук се чувстваше удобно.

Е, в повечето случаи. В момента не се чувстваше удобно. Сега сърцето й бе свито.

В този момент го забеляза.

А сърцето й слезе в гащите, което й се стори доста странно.

Стоеше до бара. Явно току-що беше дошъл, защото плащаше за портокаловия си сок. Усмихна й се.

— Да ти поръчам ли нещо? Изглеждаш прекрасно. — Целуна я по устните, като че ли това беше най-естественото нещо на света.

Беше удивителен. Как е могла да се съмнява? Защо не спомена пред Елайза какво фантастично тяло има? Невероятни рамене! Как е могла да забрави тези очи. Забележителна смесица от зелено и жълто. Напомняха й за разходка в лятна гора. Бяха точно като цвета на листата на високите букове, когато са изпъстрени със слънчеви петна. Как е възможно човек да има очи с цвета на летен ден?

Значи той наистина беше интересен, не се дължеше само на изпитото вино. Беше интелигентен, загрижен, любопитен и опитен. И както при първата си среща се увлякоха в разговор. Говориха за работата му (беше уебдизайнер на доста висок пост, доколкото успя да схване Марта), за приятелите му, които бяха смисълът на живота му, за баща му (който го бе отгледал) и за другите членове на семейството му (които бе оставил зад гърба си).

Той беше плашещо модерен. Казваше, че е „съвсем непретенциозен“, и макар да се изразяваше доста образно, беше небрежно готин. Носеше дрехи на „Дизел“, не връзваше връзките, а ги пъхаше в маратонките си — явно така беше по-гот. Марта знаеше, че Матю би останал възхитен от това, и се питаше колко време ще успее да скрие от него тази информация. Джак слушаше музикални групи, за които нямаше никаква надежда тя да е чувала. Боравеше с речник, който й беше непознат, обаче успяваше някак да го разбере. Той „влизал в зона“. Тя била „страшно парче“. Приятелите му били „готини пичове“. Едно хубаво яке било „трепач“. Играеше видеоигри и беше влюбен в Улала — Лара Крофт си била изпяла песента. Той просто живееше за момента. И тя искаше да живее заедно с него.

А най-странното бе, че въпреки това бе стопроцентов джентълмен. Беше почти като от друг свят в галантното си ухажване спрямо нея. Не беше съвършен, но определено имаше опит. Не се бе учил да отваря вратите на дамите още от подготвителното училище. Всъщност единственото, което бе научил в държавната гимназия, която бе завършил, бе да разбива врати на автомобили. Кавалерстваше на жените, защото ги харесваше. Не беше стеснителен. Забавляваше я с разкази как е изгубил девствеността си на четиринайсет години (или по-скоро, как я бе пропилял, обаче тя остана трогната от това, че свалил якето си, за да може момичето да легне на него). Нямаше престижни титли и звания, но умът му препускаше и отправяше предизвикателства, сякаш бе дългогодишен член на клуба „Оксфорд Юниън“. Внимателно изслушваше и задавайте въпроси. Говореше с въодушевление.

Тя започваше да се влюбва в него.

Не, това, последното, не можеше да е истина.

Би било твърде бързо. Би било нелепо.

Само че се чувстваше така, сякаш се влюбва.

Той беше забавен, много забавен. Умен. Интересен събеседник и осведомен. Когато я погледнеше, очите му подпалваха душата й и тя гореше в някаква смесица от наслада и болка.

Той беше то-о-о-олкова секси!

— Кои каза, че са мъжете, с които беше онази вечер? — попита Марта, стараейки се да държи мислите и погледа си настрани от панталоните на Джак.

— Дейв и Дрю. Работим заедно.

— Като че ли вече ми каза това. — Смътно си спомняше тона.

— Така е.

— Извинявай, бях пияна.

— Знам.

И двамата се засмяха, и Марта с облекчение установи, че не се налага да се извинява. По някакъв начин всичко, което казваше или правеше пред Джак, беше уместно.

— Как са Матю и Мейси? — попита той.

Остана поласкана, че е запомнил имената на децата й.

— Добре, прекрасно. Малко са настинали и капризничат, обаче… Е, нали знаеш… прекрасни са.

— Всъщност не знам. Никога не съм общувал отблизо с деца. Не истински.

— Нямаш ли приятели с деца? — учуди се Марта. Нейният свят бе населен с малки човечета.

— Малко от приятелите ми имат приятелки, камо ли деца.

Добре, идеално. Не искаше през цялото време да разговарят за деца. Това можеше да го прави и със собствените си приятели. Имаше нужда да се позабавлява, да се поразсее.

— Ние сме закоравели ергени — додаде той.

Закоравели. Това не звучеше добре. Не че търсеше сериозна връзка. Не, искаше само да се позабавлява, да се поразсее. Понякога й се струваше, че органистът тъкмо прибира нотите, след като е свирил на сватбата й.

— Не търся баща за децата. Те си имат. Не си търся и съпруг, защото, формално все още си имам.

Това пък откъде дойде? Може би чашата шардоне беше виновна.

— А търсиш ли си гадже?

— Не. — Наистина не си търсеше, не го правеше активно.

— Това е добре, защото тъкмо приключих с една връзка и искам известно време да не се обвързвам.

Марта се пообърка. Ако не искаше да се обвързва, какво търсеше ръката му на крака й? Защо я бе целунал, когато влезе в бара? Къде й беше мястото?

— Тъкмо приключи ли?

— Ами, разделихме се през лятото.

Това й се стори доста прилично отдавна.

— Тя ли те напусна. Липсва ли ти?

— Не, всъщност аз сложих край. Не съм с разбито сърце или нещо подобно. Не изпитвам горчивина и не съм объркан. Просто се забавлявам достатъчно добре с „голите си приятелки“ и нямам нужда от гадже.

— С „голите си приятелки“ ли?

— Нали ти разказах в събота?

Марта го погледна неразбиращо.

Джак се ужаси:

— Не си спомняш, така ли?

— Какво не си спомням.

— За „голите приятелки“.

— Припомни ми.

Той й обясни ситуацията. Накратко, искаше да редува жените, с които прави страстен секс, но не искаше да лъже за това. Не обичаше да лъже. Лъжите объркваха нещата. Искаше да стане ясно, че „голите приятелки“ са нещо различно от жените, с които просто си лягаш, защото и той като повечето мъже, ако му се удаде възможност, би си легнал с която и да е мадама с тяло и пулс. „Голи приятелки“ можеха да му бъдат само жени, които му допадат, и с които може да разговаря и да се смее, а не само апетитни мацки.

Марта с учудване установи, че идеята за „голите приятелки“ не я отблъсква напълно. Той успя за я представи така внимателно и ненатрапчиво, че тя наистина й допадна. Всъщност дори се възбуди от нея. Беше поласкана, че е поканена да участва. Не искаше гадже. Не искаше да намери мъж, който да замени Майкъл, не смяташе, че това е възможно. Един съпруг и баща на децата ти не може да бъде заместен. Но как да разтвориш нещо повече от краката си, след като си обичал и си изгубил? Как да разтвориш сърцето и съзнанието си? Имаше обаче нужда да бъде прегръщана. Искаше да бъде докосвана, защото когато Джак я галеше по бузата или прибереше зад ухото й кичур коса, се чувстваше прекрасно. А когато целуваше връхчетата на пръстите й едно по едно, се чувстваше особено прекрасно.

Върнаха се в дома й и правиха всички обичайни неща, които бяха много необичайни за Марта.

— Ами… чай или кафе? — предложи тя и се усмихна лъчезарно с надеждата така да прикрие нервността си.

Наистина беше нервна, защото бяха дошли в дома й за пламенен секс, а не да пият по нещо. Вяха обсъдили въпроса най-подробно в бара и решиха кои са точните названия за нещата, все едно сключваха делово споразумение. Джак каза, че според него Марта е фантастично готина и че с най-голямо удоволствие би я чукал до сутринта. Тя беше поласкана. Имаше нужда отново да се почувства желана. Искаше някой да има нужда от нея. И двамата разбираха и признаваха, че има и други хора, които се стремят да ангажират умовете и сърцата им. Те щяха да уважават и да признават значението на тези други хора. За Марта „другите хора“ бяха Матю и Мейси. За Джак бяха неопределен брой други „голи приятелки“.

Може и да не звучеше като най-романтичното предложение, което бе получавала — беше прекалено модерно, за да е романтично, обаче на нея й бе дошло до втръсване от романтика. Брачната клетва беше нещо много романтично, обаче се бе оказала твърде крехка. Сделката допадаше на Марта. Струваше й се простичка. Нямаше усложнения, нямаше как да изгуби. Струваше й се, че това е най-доброто, което може да получи, когато е вече бракувана стока. След като собственият й съпруг не я искаше, от кого можеше да очаква да събере парчетата? Интимността, с която бе свикнала, беше разрушена и й липсваше. Искаше отново да я създаде, дори и за съвсем кратко време. Искаше леглото й да се затопли не само от грейката. Дори и за една нощ. Не можеше да погледне по-напред във времето.

— Не обичам топлите напитки, имаш ли някакъв сок?

— Никакви алкохол, никакви кофеин, откачалка такава!

Прииска й се да си прехапе езика. Забележката й би трябвало да е забавна, но всъщност прозвуча обидно. Погледна Джак — той се усмихваше. Със своята мила и ненадменна усмивка. Марта побърза да се извини и запя стара песен на Адам Ант за един тип, който не пуши и не пие. Въпросът бе какво прави той тогава. Закърши тялото си по начин, който в най-добрия случай би трябвало да е секси или поне забавен. Боеше се, че се държи налудничаво. Имитацията й на Адам Ант не беше лоша, но не беше и особено добра, а Марта изпитваше съмнения относно оригиналността й. Усмивката на Джак стана малко по-широка, но тя остана с чувството, че той просто се опита да се държи любезно, макар изнасяното от нея представление да е толкова слабо, че той дори не знаеше кого точно се опитва да имитира. Отвори хладилника и започна да изрежда на висок глас асортимента, който предлагаше на Матю и на малките му приятели.

— Имам портокалов сок, „Рибена“, ягодов шейк и мляко.

— Мляко, моля.

Марта усети как й прималява. Прозвуча й като малко момче. Толкова учтив и такъв детски избор. Изведнъж красотата на Джак престана да я смущава — той беше просто мъж, чиято предпочитана напитка беше млякото. Тя инстинктивно топна пръст в кофичката с кисело мляко и начерта на носа си бяла линия в стила на Адам Ант. Обърна се към Джак и извика:

— Стани и дай парите!

Не можеше да си спомни точните думи на тази песен на Адам Ант, затова само изтананика мелодията.

Този път усмивката се разля по цялото му лице и озари и очите му. Това май бе най-голямата усмивка от многото, които пускаше през цялата вечер. Той се огледа в кухнята и сякаш по силата на някакво вълшебство (Марта остана докрай убедена, че наистина става въпрос за вълшебство) забеляза маската от костюма на Батман на Матю и си я сложи.

— Много готин бандит си! — отбеляза тя.

Джак запя. И той не знаеше думите. Заподскача из кухнята, като се правеше, че стреля с пистолети. Духна връхчето на показалеца на дясната си ръка.

Марта се включваше, където можеше.

— В следващия стих не се ли казваше нещо като „да похарчим парите, за да изглеждаме добре“?

— За да изглеждаме размазващо — възбудено уточни Джак.

— Да, точно така, римува се. А после не беше ли нещо за привличане на погледа? — додаде Марта.

— Точно така, миличка.

Би трябвало да прозвучи като стих от песен, но не беше.

Целувките се получиха. Някои хора умеят да се целуват, а други — и това е най-шокиращото — не. Това е дарба. Марта умееше. Джак също. Двамата заедно умееха. Получаваше се. Целуваха се цяла вечност. Той целуваше устните, брадичката, страните й, кле пачите, ушите и шията й. Наистина му харесваше да я целува. Явно за него времето изобщо не беше фактор, просто лъкатушеше по тялото й. Не оставяше впечатлението, че иска да пристъпи към следващата фаза, което беше добре, понеже не беше сигурна как точно се пристъпва към следващата фаза.

Не съвсем. Не си спомняше добре.

Е, все пак беше минало доста време.

Опита се да не мисли за това. Вероятно Джак имаше по-точна представа. Целувките му бяха различни — ту нежни, ту леко груби, отново нежни — и предизвикваха шемет в главата й.

Е, и в бикините й.

Боже, какви си беше сложила? Имаше голяма вероятност да са от любимите на всички майки ластични гащи. Така и не се бе решила да ги изхвърли, а и освен това бялото памучно бельо беше най-удобно. Макар че не бе най-подходящото за съблазняване.

Само че докато стигнат до бикините, Джак една ли щеше да е склонен да се откаже.

През цялото време, докато я целуваше, той я галеше, сякаш съзнаваше, че трябва да заличи самотата й. Всяка ласка нежно прогонваше самотата от тялото й и отчаянието от съзнанието й. Докосването му я възстановяваше, утешаваше я и скоро — за един кратък миг — когато Марта забрави да се притеснява, докосването му я възбуди. Той умело я водеше от една поза към друга, което я нравеше миниатюрна като кукла, а него — много силен. Клишето събуди у Марта желание да запее, да заподскача и да затанцува. Той докосна гърдите й и направо ги възпламени. Прокара палеца си по хълбока й към ципа на джинсите й и тя изви гръб, безмълвно закопняла той да смъкне ципа.

Боже, наистина ли смяташе да стигне до края? Джак издърпа фланелката си през глава. Гърдите му бяха великолепни, невероятни. Никога не беше виждала подобно нещо, не и в действителност, не и сред гаджетата на приятелките си, не и у някой непознат на улицата, дори не и в рекламите. Имаше широки рамене, златиста кожа, плосък корем, нито един недостатък. И малка татуировка в средата на гърба. Изглеждаше фантастично. Не бе подозирала, че е жена, която може толкова да се възбуди от физическата красота.

Да, наистина щеше да отиде до края.

По дяволите, винаги бе харесвала мъжете заради ума им, а не заради мускулите им. Само че вечерта, която бе прекарала с Джак, показваше, че може да извлече полза и от двете качества. Възможно ли бе? Честно ли беше? Ако Джак съществуваше, означаваше ли това, че има някой отблъскващо грозен и противно глупав, който се опитва (обаче не успява) да се намъкне в „Ол Бар Уан“ тази вечер? Вероятно, може би дори не само един. По дяволите честността.

Не помнеше в кой точно момент той смъкна джинсите й, сантиметър по сантиметър, но със сигурност го направи точно навреме. Тя лежеше на килима на дневната, само това си спомняше. Може би понеже лежеше на килима в дневната и се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди Елайза или децата, се почувства точно както се бе чувствала като ученичка, когато тихичко се бе натискала с гаджето си на дивана на родителите си, съзнавайки, че едно прекалено пламенно изпъшкване незабавно ще привлече вниманието им.

Хладните му пръсти се плъзнаха към изпъстрения й с лунички гръб и прокараха линия от едната луничка към другата, сякаш играеха на стара детска игра. С едно бързо и почти неуловимо движение той свали ризата й, разкопча и свали сутиена й. Обхвана гърдите й с длани. Сякаш очакваше да му подскаже къде и колко силно би искала да я докосне след това. Той изстена тихичко и бавно, съвсем бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света за нея, хладните му пръсти дразнеха и възбуждаха нервната й система до краен предел.

Това вече никога нямаше да бъдат гърди. Марта имаше цици. Секси, желани, доставящи наслада цици. Почувства се желана, едва ли не преследвана. Възбудена и възбуждаща.

Той отново я положи върху килима.

Носеха се бързо и настойчиво, бавно и продължително. Потта се тичаше по гърба на Марта, от което кожата й заискри. Той смучеше, галеше я и най-сетне я прониза с умение, от която тя остана без дъх, без думи, безпомощна и обнадеждена. Усещаше как постепенно я завладява. Големият му и красив пенис бе поел контрола и тя свърши — и пак, и пак. Всяка вълна топла течност, която се разливаше между краката й, постепенно заличаваше историята на живота й. Целувките му изгаряха устните й, както киселината отстранява отпечатъците от пръсти. Преди него тя беше никоя.

Усещаше аромата на пола си — беше фантастичен. Прекрасен. Краката й бяха по-дълги, гърдите й бяха по-наперени, талията й беше по-тънка. Чувстваше се изпълнена с нови възможности, с мечти. Би трябвало да се чувства странно. Това бе очаквала — след като години бе правила любов само с един мъж, би трябвало да се чувства странно с непознат.

Но не беше така.

Имаше чувството, че чистото му, гладко и стегнато тяло е направено само за да доставя удоволствие на чистото й, гладко и стегнато тяло. Имаше чувството, че е направена, всъщност създадена, за да го поеме в себе си. Да го задържи.

Всичко стана бяло, след това черно.

Мислеше, че е отворила очи, но не беше сигурна, че вижда ясно. Зрението й постепенно започна да се прояснява и пред погледа й се появиха притворени очи. Той се усмихна неспокойно — дали се бе справил? Щастлива ли бе? Чувстваше ли се така, както се чувстваше той? А той чувстваше ли се така, както се чувстваше тя? Вгледа се в него, изучавайки всичко, дори нежната и почти прозрачна кожа на клепачите му. Структурата на плътните му твърди устни. Искаше да го запомни, да го изконсумира, да го погълне целия, искаше да се превърне в него. Искаше да се приближи толкова, че да влезе под кожата му, искаше да се превърне в кожата му.

Лежаха в дневната, осветена единствено от уличната лампа. Марта зарови лице в рамото му и сля съществуването си с неговото. Той я притисна още по и плътно към себе. Твърде възможно бе да е целунал всеки сантиметър от тялото и съзнанието й. Беше стигнал до нея. Тя си даде сметка, че е трябвало да се затвори. Да бъде по-предпазлива. Всяка чувствителна костица в тялото й крещеше за повече сдържаност, дискретност, бдителност, неохота. Но Марта скочи. Гмурна се. Падна. Без оглед на приличието, което би следвало да спазва.

Бяха я отритнали, когато се чувстваше на дъното, но сега имаше надежда.

Беше обичала и бе изгубила, но все още имаше вяра.

26.

— Я да видим дали съм разбрала правилно — настоя Елайза. — Цяла нощ?

— Аха.

— Не ти вярвам.

— И аз не вярвах, когато слушах хората да разказват, обаче е истина.

— Цифри, говори с цифри.

— Четири.

— Значи вече си влюбена в него, така ли?

— Ха, ха, не съм казала подобно нещо. Вече не беше сигурна какво означава да си влюбена, но реши, че е по-безопасно да смени темата. — Веждите му са прекрасни.

— Веждите ли? Боже, трябва да изглежда ужасно, след като се налага да хвалиш веждите му.

Марта се усмихна и тихичко си затананика.

— Всъщност е точно обратното. Той е то-о-о-олкова съвършен, че дори веждите му са съвършени. Изглеждат така, сякаш всяка седмица ходи при Ейми. — Ейми беше тяхната великолепна козметичка, така че и двете прекрасно съзнаваха сериозността на отправения от Марта комплимент. — Нали знаеш какво изпиваш, когато срещнеш на улицата някой известен човек? Някоя звезда от сапунен сериал, по която си падаш.

— Да.

— И обикновено се разочароваш. Учудваш се, че всъщност е доста нисък или пък има лоша кожа.

— Да.

— Е, Джак не ме разочарова. Беше още по-вкусен, отколкото си спомнях. Миглите му са толкова дълги, и стигат чак до скулите му. Скулите му са като изваяни. Кожата му непрекъснато мени цвета си. Има героична брада. И знаеш ли какво, Елайза, изглежда така, както си представяш, че трябва да изглеждат гладиаторите. Изглежда добре дори когато не е спал.

Сестра й изви вежда, за да изрази недоверчивостта си, примесена със здравословна доза раздразнение. Марта осъзна, че не е постигнала бог знае какво със смяната на темата.

— Марта, приятелко, ти изпитваш похот.

Разговорът се състоеше на следващия ден в дневната. Двете сестри украсяваха коледната елха. Надяваха се да приключат, преди Матю да се прибере от забавачката и преди Мейси да се събуди от следобедния си сън. Бяха успели да свалят голямата кутия с играчките от тавана и бяха успели да закрепят дървото на стойката му. Дори се бяха справили с ужасно досадната задача по пробването на лампичките. При това, естествено, установиха, както става винаги, че лампичките, които предишната Коледа са били наред, сега бяха сдали багажа. Марта излезе да купи нови. Купи ги от местния магазин за дрънкулки и плати много повече от стойността им, но все пак бяха много красиви. „Какво толкова — помисли си, — нали се забавляваме!“ Освен това беше поласкана, че Елайза си е взела почивка този следобед, за да й помогне с украсата.

Елайза беше решила да посвети част от оскъдната си и безценна ваканция по празниците, за да помогне на Марта, понеже беше сигурна, че това би било трудно емоционално изпитание за нея — всяка дрънкулка сигурно й навяваше спомени.

— Хвърли тази отвратителна звезда в кошчето — тази година коледното ми дърво ще е увенчано от фея — нареди Марта.

— Моля?

— Гледай колко е стара. Виж, гланцът остава по пръстите ти.

— Точно там е работата — шокирана бе Елайза. — Това е смисълът на коледната украса — да бъде малко поостаряла.

— Никога не съм подозирала, че страдаш от прекалена сантименталност — коментира сестра й. — Не, изхвърли я, хвърли и този гирлянд, и всички фигурки на Дядо Коледа без бради.

— Ама дървото ти ще остане съвсем голо.

— Няма, ще купя нови.

Елайза се нацупи. Изобщо не беше очаквала от Марта подобно нещо. Не трябваше ли да бъде по-отнесена? По-сантиментална? Не беше ли редно да е поне малко по-носталгично настроена. Не че искаше сестра й да продължи да тъгува по Майкъл, но как така този тип Джак напълно го бе изтикал от картинката? Вбесяваше се от наивността на Марта. Напрано не проумяваше. Разбира се, този Джак я бе накарал да се чувства прекрасно, той имаше опит, така че явно беше генератор на оргазми. Вероятно бе накарал десетки жени да се чувстват прекрасно. Горката Марта. Как е възможно на тази възраст и в тази епоха да е такава непоправима романтичка?

Реши, че трябва да вкара известна доза предпазливост относно новата връзка на сестра си.

— Я да видим дали съм разбрала правилно тази работа с „голите приятелки“. Значи той има много приятелки при това го казвам, като с пръсти изписвам във въздуха кавички около думата „приятелки“. — Марта въздъхна. Елайза не й обърна внимание и продължи: — Има много „приятелки“, с които спи, обаче те не са му гаджета.

— Да.

— Обаче ги води на вечеря, на кино, по барове — редовно се среща с тях.

— Да.

— Тогава как така не са му гаджета?

— Казва, че гадже е момиче, с което спориш в супермаркета.

— Много романтично. Колко вдъхновяващо, мамка му. Боже, тези типове са доста нахални. Надявам се, че си му казала да се разкара.

Елайза стискаше пластмасов, останал без брада Дядо Коледа. Натискът стана непоносим за немощното му тяло и главата му хлътна под пръста й. Съвсем ясно бе, че си представяше лицето на Джак на негово място. Или пък на Майкъл. А може би на Таркин, на Пиърс, на Чарли или на Себастиан. А може би всички бяха в списъка й.

— Не точно — призна Марта, взе счупената голобрада фигурка и я хвърли в кошчето. Мислено си отбеляза да купи на Елайза топче, което да стиска, когато е под напрежение. Явно бе доста напрегната след раздялата си с Грег — той й влияеше толкова добре.

— Как така „не точно“? — настоя да уточни Елайза.

— Ами, той не иска да има връзка само с една жена — голяма работа — сви рамене тя.

— Голяма работа е, Марта. Ти не си за това.

— Ти пък откъде знаеш? — Марта съсредоточено се опитваше да намери подходящото място за една дървена червеношийка.

— Ти не можеш да се справиш с подобно нещо, ти са категорично моногамна.

— В момента това ме устройва. Не искам веднага да се впускам в друга връзка. Освен това аз самата мога да правя тази работа с „голите приятели“ с други мъже.

Елайза едва не се задави, но успя да се овладее. Би било ужасно да се задави до смърт, преди да има възможност да изпелтечи:

— С кого? Вече от седмици се опитвам да се съблека, но на практика е невъзможно в средите, в които се движиш ти. Мъжете в твоя бележник предпочитат да заведат една жена на чай, отколкото да я притежават сексуално.

Сестра й се наведе, за да вземе следващата играчка. Избра малък войник, изпънат и с пушка до тялото си.

— Остави ме на мира, Елайза.

Обаче тя не можеше да го направи.

— Марта, няма да се получи. И престани с това скапано тананикане — настоя, обзета от растящо смущение. — Проблемът е, че това е типично за теб. Спомни си. Винаги се влюбваш в мъжете, с които спиш.

Марта престана да си тананика за миг, но само защото един ослепителен спомен току-що бе пронизал съзнанието й — мигът, в който великолепният пенис на Джак бе проникнал в горещото й, изпълнено с очакване тяло. През цялото време не бе откъснал поглед от нея, сякаш правеше магия, а очите му дълбаеха в ума й, както пенисът му — в тялото й.

— Снощи Майкъл се обади.

— Така ли?

— Няма ли да попиташ какво каза?

— Какво каза? — подчини се Марта, но за сестра й беше ясно, че мислите й са другаде. Прехвърли в ума си вероятността за пръв път през живота си Марта да е опитала наркотици, но я отхвърли. Само че трябваше да има някакво друго обяснение, освен сексуалните умения на този случаен познат, нали?

— Каза, че искал да обсъдите как да си разделите мебелите — докладва.

— Колко навременно от негова страна — промърмори Марта и се върна към темата на разговора, която наистина я интересуваше. — Джак ме попита какво мисля. След това, докато лежахме един до друг.

— Не ти вярвам. Никой мъж не пита жената какво мисли. Не им пука. Измисляш си.

— Не, честно, наистина ме попита.

Не можеше да повярва, но понеже разговаряше с Марта, която никога не лъжеше, реши да приеме думите й за истина.

— А ти какво мислеше?

— Не знам. Едва ли има значение.

— Не, май няма.

Замълчаха и известно време вниманието им беше насочено към елхата. Докато поставяше един бял пластмасов гълъб на бодливата клонка, Елайза се обади:

— Марта, има нещо, което трябва да знаеш. Всяка жена, която е излизала с обаятелен мъж, си мечтае за едно и също нещо.

— Така ли? И какво е то?

— Да бъде жената, която ще накара готиното копеле да се установи.

— Сериозно?

— Да. И знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Нито една жена не е успяла.

— Сериозно?

— Сигурно ти е казал, че ще ти се обади.

— Да, така е.

— Е, няма да го направи.

— Вече ми се обади. — Елайза се опита да скрие изненадата си, а Марта ликуването си. — Ще намине довечера.

— Правиш го като компенсация.

— И на кого му пука, ако се опаря.

— Допускаш грешка.

— Е, поне е нова грешка.

27.

Елайза се чувстваше гадно, но това бе обичайно за нея през декември. Дните й се сливаха в опустошителна смесица от купони, дълги обеди и задължително съпътстващите ги махмурлуци. Всичките й обещания тази година да се отнесе по-зряло към сезона на празниците бяха отлетели. Дори прие повече покани от предната година. Не че имаше друго място, на което би искала да отиде. Вече не й беше приятно да стои у Марта, а нямаше свой дом.

Беше ядосана. Не беше сигурна към какво или към кого е насочен гневът й, имаше много възможни заподозрени. От по-малкото към по-голямото — сърдеше се на Фред и на Ела, с които беше прекарала по-голямата част от предната нощ, подпирайки бара в „Атлантик“. Защо Фред предложи трета текила? И защо никой от тях не се сети да хапнат нещо, за да си подложат преди това? Беше доста безразсъдно да купуват бутилки шардоне само защото бяха изпили една. Добре, наистина се бе забавлявала и Ела я бе напъхала в едно такси. Честно казано, сутринта дори се бе обадила, за да провери дали е жива и здрава (което беше приблизително така), но това все още не компенсираше безотговорното им поведение от предишната вечер.

Освен това направо й бе дошло до гуша от хората, които купуваха коледни подаръци. Защо бяха оставили за двайсет и втори декември всичките си коледни покупки за всеки от приятелите, роднините, колегите и познатите?

Самата тя не бе имала избор, защото беше много заета да ходи по различни купони, приеми, обеди и вечери, които медийната индустрия организираше по това време на годината. Боже, махмурлукът я мъчеше прекалено силно, за да се заеме сериозно с този проблем.

В момента й бе дошло до гуша и от Марта. Откакто се бе запознала с този Джак Хоуп, да се живее с нея не беше същото. Тя вече нямаше време за разговори. Е, наистина питаше дали едни или други панталони вървят с една или друга блуза и понякога искаше да поговорят за някоя нова песен, обаче явно не се нуждаеше от сестра си толкова, колкото в началото на есента. Вече не се налагаше Елайза да подава носни кърпички, да бърше насълзени очи и да успокоява наранено сърце, макар че сега Марта неприлично често я молеше да гледа децата. А онзи ден се втурна в стаята й и я попита дали няма презерватив. Проклятие! Честно казано, това донякъде смущаваше Елайза. Да знае, че по-голямата й сестра прави секс, не се различаваше много от това да знае, че родителите й правят. Ужасна мисъл. Травмираща.

Като стана дума за родители, тя доста се дразнеше и от господин и госпожа Евъргрийн. Съвсем ясно беше, че Марта е добре. Правеше повече секс от средно буйно съзряло зайче и никога през живота си не бе изглеждала по-добре — новата й прическа наистина й отиваше, както и новите дрехи и бижута. Но можеше ли да убеди в това господин и госпожа Евъргрийн? Ни най-малко. Те упорито продължаваха да звънят на Марта ежедневно, за да я питат как е. Тя най-подробно ги уверяваше, че е „много щастлива“, но те не можеха да го приемат. Затова като капак на всичко звъняха на Елайза в службата, за да потвърди, че сестра й „наистина е добре, а не е опитва да ни щади, защото тя просто е прекалено грижовна и така нататък“.

Мамка му, ами Елайза? Никой не се интересуваше дати тя е добре. Не се преуморяваше от секс, всъщност изобщо не правеше секс. Не профукваше едно малко състояние за дрехи всяка събота. Косата й не растеше от само себе си в стил: „О, толкова ти отива, защо винаги не я носиш така?“. Всъщност ставаше точно обратното. Докато Марта експериментираше с по-небрежен външен вид, Елайза се опитваше да усмири буйните си коси. Прибързано се подстрига в жестоко къса прическа. Би трябвало да привлича вниманието към нежните й черти, само че вместо това изглеждаше все едно е била шест месеца в женски затвор. Не се получи и всеки път, когато се погледнеше в огледалото, й идваше да се разплаче.

Само защото беше напуснала Грег, не означаваше, че не тъгува за него. В крайна сметка бяха живели заедно четири години. Може и да не бяха женени, но то си беше почти същото. Във всяко отношение той беше първата истинска любов в живота й. Ако мъжете, с които се бе срещала след това, бяха представителна извадка, а се боеше, че е точно така, имаше сериозна опасност той да си остане и единствената любов в живота й.

— Здравей.

— Здравей.

Ето го. Стоеше на касата в „Бутс“ и си купуваше крем за бръснене, все едно беше нещо съвсем нормално. Само че не беше. Не и когато видът му я остави без дъх, а дробовете й се свиха, сякаш бяха спуснати балони. Елайза беше ходила на осем срещи на вечеря и на шест обяда. Беше ходила на кино четири пъти, на концерт два пъти, два пъти на боулинг и дори бе изиграла една партия скуош, само че нито един от подходящите за съпрузи мъже, с които Марта я бе запознала, не бе станал причина в сърцето й да засвирят фанфари или дори да се почувства така, сякаш лети. Не изпита страст към нито един от тях.

Освен това изпълняваше.

— О, Грег! — наведе се да го прегърне, защото беше по-естествено да го докосне, отколкото да не го направи. Той изглеждаше и миришеше познато, но бе и някак странен. Познат като дома и странен като красива нова мебел вкъщи.

— Как си? — усмихна се той с характерната си широка ленива и леко крива усмивка. — Изглеждаш различно.

— А, да, косата. — Ръката й се стрелна, за да пипне онова, което бе останало на главата и. Дали изглеждаше по-зряла?

— Ново палто?

— Да, според теб дали подсказва, че отдолу се крие млад и многообещаващ изпълнителен директор?

— Не особено, Лайза. Всъщност не се сърди, обаче сякаш казва: „А, майка ти ли ти помогна да го избереш“.

Тя се засмя и кимна.

— Е, като оставим настрана ужасната прическа и модния гаф, как си?

Би трябвало да се почувства обидена, ала не стана така.

— Добре съм. Добре, гот, много гот — промърмори.

Той отново се усмихна.

— Е, това е добре.

— А ти? — попита тя.

— Не съвсем зле, нали знаеш?

Не знаеше. Какво искаше да каже? Дали му липсваше? Дали сърцето му бе разбито? Или беше безразличен? Дали не се чукаше с някоя висока и едра нимфоманка, която би искала да й бъде добра приятелка? Защо й пукаше?

— Турнето, беше ли…

— О, да. Беше много забавно. Сега обаче отново се върнахме в действителността.

— В действителността ли? Продаваш шапки? — изкиска се тя. Прозвуча грубо, макар да не бе възнамерявала да стане така. Искаше забележката й да прозвучи забавно.

— На мен ми харесва — сви рамене Грег.

Елайза се почувства заслужено наказана и изпита желание да си върви. Винаги реагираше така на неудобните ситуации. Колко от мъжете, с които бе излизала досега, бяха казали, че харесват работата си? Нито един. Най-хубавото нещо, което ги бе чувала да изричат, бе, че „взимат добри пари“ или че „поне се занимават с нещо“

Елайза тъкмо се канеше да се извини и да си тръгне, когато Грег попита:

— Как е Марта?

— А, значи знаеш.

— Знам.

— Много е добре.

Той изглеждаше озадачен.

— Позвъних и няколко пъти, за да видя дали не бих могъл да й помогна с нещо.

— Да, тя ми спомена, но няма причина да се тревожиш. Марта се чувства прекрасно. Наистина прекрасно — чука се и това й отива. — Отново изпита желание да се зашлеви. Как може да говори такива глупости? — Липсваше ми.

Например като тази глупост. Защото можеше да доведе само до:

— И ти ми липсваше.

А как отговаря човек на подобна реплика? Елайза погледна към торбите в магазина, оформени специално за предстоящите празници. Върху тях имаше пожелание „Щастлива Коледа и мирна Нова година“. Нямаше ни най-малка вероятност това да се сбъдне за нея.

— Как са семейство Бианки?

— Липсваш им.

— И на мен ми липсват.

Господи, ама че глупав разговор. Защо стоеше като закована? Защо просто не се обърнеше и не си тръгнеше?

И защо той просто не я целунеше? Нито за миг не бе откъснал очи от нея и макар да шареше с поглед из магазина, като че ли страдаше от ужасен астигматизъм, и гледаше ту към пода, ту към тавана, ту към щанда с гримовете — само не и към Грег, въпреки това той успяваше, повече или по-малко, да задържи погледа й. Беше поне смел опит.

— Не ти ли липсва, Лайза?

— Кое?

— Онова. Ние. Нещата, които правехме. — Тя веднага допусна, че той има предвид нещата, които са правили в леглото и остана много учудена, когато Грег уточни: — Как си изпращахме глупави пощенски картички.

— Как забравяхме рождените си дни — додаде.

— Как ходехме облечени единствено в потта на другия.

— Как забраняхме да платим сметките по кредитните карти.

— Как се хранехме един друг с пръсти, как използвахме телата си като чинии.

— Как пазарувахме в гаража на Калън, вместо в супермаркета, което би било значително по-разумно.

— О, да, разумно. — Той се усмихна и Елайза нямаше нужда да й казва какво си е помислил — че нито един от тях двамата не се славеше особено със здрав разум. — Как четяхме на светлината на свещ — добави.

— И как восъкът се топеше върху килима — възрази тя.

Само че се престори на по-сърдита, отколкото беше в действителност.

Грег се предаде.

— По-добре да тръгвам, трябва да напазарувам още много неща. Сигурно понеже вече си разумна, си привършила с покупките още през ноември.

— Разбира се — излъга Елайза. За щастие носеше ръкавици без пръсти и можеше да сключи пръсти, без той да забележи. Беше суеверна и не лъжеше, без да кръстоса пръсти. Това й се струваше наистина нечестно.

— Добре, ами тогава… Весела Коледа.

— Да, и на теб.

Грег се наведе да я целуне. Дали възнамеряваше да я целуне по бузата или по устните? Тя бързо завъртя глава, за да премахне всякакво съмнение. Страхуваше се, че ако мишената му бяха бузите й, ще се разплаче от разочарование. Това се дължеше на махмурлука, нали? Затова се чувстваше прекалено емоционална. Той улучи мекичката долна част на ухото й и целувката продължи само една наносекунда, но беше най-еротичната целувка, която беше получава от три месена. Грег прошепна в ухото й:

— Можеш да смениш дрехите и прическата си, обаче не можеш да смениш сърцето си, Елайза.

Тя подскочи:

— Но можеш да промениш намеренията си.

— Да, но не и сърцето.

Той се обърна и се изгуби сред тълпата от хора, пазаруващи за Коледа.

Елайза го наблюдаваше как се отдалечава. Грег беше мъж и не даваше пет пари дали някой ще забележи новата му прическа, обаче… Той се спря, обърна се и извика:

— Между другото, Лайза, новата ти прическа е много готина.

Ура!

Негодник.

28.

През целия декември Марта прави точно това, което правеше през декември. Купуваше коледни картички и ги изпращаше, без да чака последния момент — точно както препоръчваше Кралската пощенска служба. Проправяше си път през тълпи купувачи с дълги списъци и малко време. Набираше добре обмислени подаръци за приятелите и за семейството си. Увиваше ги в огромно количество хартия и ги украсяваше с нелепо много панделки и лентички. Организира парти за децата и за техните приятелчета. Купи пуйка, изпече торта и направи пудинг. Отиде на коледната служба в Уестминстърското абатство. Направи на Матю костюм на съдържател на странноприемница за детската пиеса за Рождество Христово. Окачи чорапчета.

Непрекъснато беше заета с нещо и това правеше живота й поносим.

Единствената разлика между този декември и предишните в живота на Марта беше фактът, че тази година често се кара с Майкъл (защото всъщност се оказа много трудно да бъдеш изискана, милосърдна и щедра) и че прави много, наистина много секс с Джак (защото се оказа твърде лесно да бъдеш желана, готина и очарователна). Скара се с Майкъл, понеже той не прие поканата й да прекара деня на Коледа с тях. Можеше да приеме факта, че съпругът й отхвърля нея, но не можеше да му прости, че се откъсна от децата им. Нима не искаше да види личицата им, докато правят на пух и прах създадените от нея шедьоври от опаковъчна хартия и панделки? Скараха се, защото Майкъл искаше да вземе част от нейната коледна украса, за да украси своя апартамент. Скараха се, защото той й беше купи изключително скъп подарък за Коледа, след като обикновено си правеха съвсем малки мили подаръчета. Какво означаваше този подарък? Дали не се опитваше да я подкупи? Или търсеше помирение? Той отрече. Дали не беше заради гузна съвест? Скараха се, защото той каза, че се радва на празниците, а според Марта това беше чудовищно.

Ужасните изпълнения на песента „Рудолф, еленът с червено носле“, които звучаха във всички универсални магазини, я потискаха. Ангелските гласове и лица на тълпата от хора в Уестминстърското абатство не я развълнуваха. Получи много картички, все още адресирани до нея и до Майкъл, защото много от приятелите им дори не знаеха, че ще се развеждат, а това я накара да се почувства неловко. Всички картички по традиция й пожелаваха „Весела Коледа и щастлива Нова година“, което й звучеше като подигравка.

Не се скараха за Джак. Марта се обади на Майкъл и му каза за Джак. Причините да постъпи така бяха сложни. На Елайза обясни, че държи да е честна и пряма, не я биваше да увърта. В крайна сметка нали съпругът й й беше казал, че не я иска. Той й заяви, че е свободна да прави, каквото поиска. Но една малка частица от нея — съвсем малка — беше уверена, че Майкъл ще установи разликата между това тя да се среща с друг на теория и в реалността. Не разкри на Елайза користните си мотиви за това обаждане — желанието й да го накара да ревнува. Съпругът й изобщо не бе притеснен от факта, че тя толкова бързо е срещнала друг мъж, всъщност реагира с облекчение и я насърчи.

Според Марта това беше крайно обидно.

През целия декември тя продължи да се грижи за децата си и се справи отлично. Четеше им, играеше с тях, обличаше ги, учеше ги на разни неща, предпазваше ги. Готвеше, чистеше и посрещаше гости. Тези неща изпълваха живота й със смисъл. Но истински се отпускаше само в присъствието на Джак. Животът й беше поносим и дори изпълнен със смисъл и без Джак, но с него беше и приятен. Денят й се изпилваше с радост, ако той й пратеше съобщение, позвънеше й или я посетеше. Този мъж й носеше вълнение. Беше нещо само нейно. Ако още половин дузина жени мислеха същото за него, е, това беше риск, който беше готова да поеме. Тя имаше нужда от него.

Правеха много секс.

Правеха страхотен секс и точно това беше най-прекрасното.

Надяваше се, че красивият му пенис ще я запуши достатъчно, за да не позволи на оптимизма й да отлети. Много често се чувстваше самотна, но когато беше с него беше по-малко самота, а когато се любеха, изпитваше наслада. Това беше истинско облекчение.

— Само за секс ли става дума? — попита Елайза.

— Да, и за забавление — изкиска се Марта с грейнало лице.

Сестра й не беше сигурна, че решението взима Марта. Тя се държеше като порнозвезда. Носеше тесни или силно изрязани блузи и прозрачни ризи. Добре, това бяха дрехите, с които непрекъснато се обличаха Елайза и нейните приятелки, и наистина не изглеждаха прекалено похотливо, защото Марта не беше особено надарена в гърдите, също като нея, но въпреки това се чувстваше неудобно. Освен това сестра й непрекъснато говореше за секс.

— Някога снимала ли си се? А записвала ли си се на камера?

Боже, Елайза започваше да се чувства едва ли не целомъдрена.

— Кажи ми още нещо за забавлението — подкани я Елайза. Беше чула предостатъчно подробности за похотта и не беше сигурна дали може да поеме още, преди да избухне от завист.

— Гледахме страхотни филми на DVD.

Голи. Бяха гледали филмите голи. Филми, за които Марта изобщо не беше чувала. А най-хубавото било, че яли пуканки от телата си. И това от жена, която заключваше вратата на банята, докато си взима душ, и спеше с пижама. Сега спеше обляна от пот.

— Нощем ме приспива, като ми рецитира „Глупавият стар бабун“ на Спайк Милиган. Помниш ли го? Четяхме си го като деца.

— Да, помня го — нетърпеливо отговори сестра й.

Джак рецитираше Милиган обикновено след като бе извадил душата на Марта от чукане най-малко два пъти, но тя усети, че Елайза едва ли ще поиска да узнае тази подробност.

— Играх видеоигри с него. — Вече знаеше какво означава специална клавиатура и макар да бе малко вероятно някога да запомни името на бързия бодлив таралеж, камо ли да му помогне да спаси света, беше играла на Рез, а това бе най-щурото забавление, което можеше да си представи. И това бяха правили голи. Но и този път прецени, че ще е най-добре да не огласява този факт.

— Направихме залог в една заложна къща дали ще има сняг по Коледа. Била ли си някога в заложна къща? Този път бяха облечени. В крайна сметка беше декември.

— Какво толкова специално има в Джак?

— Не съм ли ти казвала?

— Не. Е, спомена, че доста се разнежваш, когато си мислиш за него, че има голям пенис, че обича да те целуна и че е удобно, че работи в Холанд Парк. А, да, спомена и че се облича добре, и че е хубаво, че не пие, защото може да те кара у дома, обаче май не знам нищо друго за него.

— Колко странно от моя страна! — възкликна Марта. И наистина беше изненадана. — Ами, откъде да започна? Той е фантастичен приятел. Нищо не възприема като затруднение, ако го прави за приятелите си. Никога не е изневерявал. Дори не се е целувал с друга жена, когато е имал приятелка.

— Това с рядкост.

— Рядкост ли? Смятах, че изобщо не съществува, докато не срещнах Джак.

— Само че продължава тази работа с „голите приятелки“, така че може да прави, каквото си иска, понеже няма постоянна приятелка.

Марта реши да не обръща внимание на думите й.

— Детството му е било много трудно. Можел е да стане жесток и суров човек, можел е да стане дори измамник, но е предпочел по-почтения път. Работил е здраво за всичко, което притежава: нищо не му е дошло наготово от богати родители, които го обожават. Единственото, което са му дали родителите му, са примери за добро и зло, олицетворявани съответно от баща му и от майка му. Напуснал е училище на шестнайсет години, обаче работи същото, каквото и мои приятели, завършили Оксбридж. Като юноша е продавал плодове и зеленчуци, за да си купи велосипед. Обича котките си и играе с децата ми с нежност, от която сърцето ми направо се разтапя. Специален е, защото когато влезе някъде, държи главата си високо вдигната и има всички основания за това.

— Това е жалко, Марта, а ти дори не забелязваш. Би трябвало да има някаква уловка.

— Жалко е, че ти никога не виждаш нищо друго.

— Просто ми се струва, че всичко става твърде бързо.

— Разбирам как изглежда отстрани, обаче не ми пука. Не ми пука какво мислят другите. — Преди да изрече тези думи, Марта не подозираше, че са верни, но сега вече беше сигурна.

— Виж, плашиш ме. В един момент си образцова съпруга, а в следващия едва ли не учиш Памела Андерсън на кревати номера. Не казвам, че ти отиваше да бъдеш образцова съпруга — не ти отиваше. Обаче в момента изобщо не си на себе си. Според мен си в шок.

Марта се обърна към сестра си и бавно изрече:

— Чувствам се повече на себе си, от когато и да било.

Елайза се смая колко много сила и убеденост може да се съдържа в това тъничко гласче и в това кратичко изречение. Каза си, че трябва да потърси в Интернет информация за посттравматичния стрес. Може би Марта страдаше от нещо такова.

— Ами другите му „голи приятелки“? — отчаяно попита. — Говори ли изобщо за тях?

— Аз никога не питам.

Джак не лъжеше Марта. Понякога й се искаше да можеше да я излъже, щеше да е много по-лесно. Веднъж допусна грешката да го попита дали е спал с една негова позната. Момичето й допадаше, преди да чуе отговора му. Джак целуна Марта, когато й каза истината, и тя не можа да разбере дали целувката беше, за да я накара да млъкне, или за да я утеши. Постигна и двете. Бе дръпнал Марта да се изправи, а след това я бе вдигнал на ръце, както се вдига булка и се пренася през прага. Залюля я. Тя затвори очи и нищо не каза. Може би щяха да успеят да преминат през този праг, ако не задаваше прекалено много въпроси и ако не изискваше твърде много отговори.

— Просто е, Елайза. Честно е. Ние само се забавляваме и според мен това може да продължи до безкрай. Няма причина да не е така. — Марта повтаряше разговора, който беше провела с Джак предната вечер. Всъщност той беше предложил да се забавляват до безкрай.

Тя бе попитала:

— До безкрай същото ли е като завинаги?

— Може би, миличка.

„Може би не“ бе останало неизречено.

Двамата много се забавляваха и Марта си напомни, че вероятно това се дължи на факта, че никой от тях не иска да се влюбва. Понякога си мислеше, че може да поиска това. Опитваше се да си представи какво би било да превърти на бързи обороти лентата на живота си до момента, в който той я моли да се омъжи за него и двамата заживяват щастливо завинаги. Животът им щеше да стане по-подреден. След това си напомни, че това няма значение. Бракът не е гаранция. Съпрузите могат да си тръгват. Листът хартия, който тя винаги бе вярвала, че е уникално обвързване за цял живот — единствената останала магия в един свят, управляван от технологиите, доходите и финансовите баланси — в крайна сметка беше само парче хартия. Как човек да изпитва доверие в този век? Векът на кражбите по мобилен телефон и на порнография по Интернет? Как да повярваш, че някъде там има човек, който е отвъд всичко механично, всичко диаболично и всичко роботизирано и е самата любов?

Знаеше, че няма никакви гаранции, а само много спасителни клаузи. „Голите приятели“ беше една от тях. Завинаги беше много време, така че безкрайно може би беше добро предложение. Безкрайно забавление. Звучеше чудесно. Защо да усложняват нещата?

Марта разтвори широко ръце и Мейси със залитане се отправи от леля си към майка си — едното несигурно краче пред другото.

— Смело момиче. Стъпвай уверено — насърчи я майка й. — Гледай нагоре, не надолу.

Дъщерята и майката едновременно се учеха да ходят. Единият крак пред другия. Ден след ден, нямаше друг начин. Най-добре да не мислиш за нищо друго, освен за тук и сега. Марта трябваше просто да се съсредоточи върху това да бъде щастлива.

Заради Джак се научи да забелязва плакатите в метрото, които рекламираха нови групи или ресторанти. Четеше нови книги и ги обсъждаше. Дори препрочете предишните си любими книги, което означаваше, че вече няма време да рови в шкафа под стълбите. Тъй като Джак бе влязъл в живота й, тя започна да ходи в магазини, чиито витрини дори не се бе осмелявала да погледне, и те се оказаха съвсем не толкова ужасни. Момичетата в „Мис Сиксти“ явно смятаха, че има пълното право да пробва прокъсаните фънки джинси. Всъщност завиждаха на тънката й талия и я попитаха каква диета спазва. Тя им каза онази със зелевата супа, понеже й се стори, че ще е малко грубо да признае, че е на диетата на зарязаните съпруги. В магазина на „Дизел“ продавачите определено флиртуваха с нея, поне онези от тях, които не бяха обратни — и тя също им се усмихваше флиртаджийски. Явно никой не смяташе, че положението на Марта като майка, а скоро и на бивша съпруга, й отнема правото да изглежда добре. Всъщност, когато обясняваше, че децата са нейни, реакцията обикновено беше: „Наистина ли? Мислех, че сте им леля, бавачка или нещо подобно!“, а после следваше възхищение: „На каква диета бяхте, за да възстановите фигурата си?“.

Марта знаеше, че това са продавачки, на които им се плаща да правят комплименти и да я накарат да се почувства добре, за да се развихри с кредитната си карта. Вероятно работеха на комисиона, но въпреки това се чувстваше добре. Снобките в дизайнерските отдели на големите универсални магазини никога не я бяха карали да се чувства толкова добре.

След като Майкъл я напусна, започна да пропуска ежемесечното си ходене на фризьор. Понякога сутрин успяваше само да навлече някакви дрехи, а степента на всеотдайност, необходима за поддържането на изряден външен вид — посещения при козметик, фризьор и други подобни — просто не бе по силите й. Точно преди Коледа обаче реши, че трябва да направи нещо с косата си. Когато между другото спомена пред Джак, че ще ходи на фризьор, той попита:

— Какво смяташ да си правиш?

— Ами вероятно обичайното, да се подстрижа. Вече от много време нося косата си така — е, може би малко по-пригладена и по-къса, но, общо взето, с тази прическа. Всъщност откакто се помня. Мисля да си пусна дълга коса.

Не си бе дала сметка, че възнамерява да си пусне по-дълга коса, докато не го изрече на глас.

— Добре — усмихна се той. — Много ще ти отива по-небрежна прическа. Само че каквато и прическа да си направиш, винаги изглеждаш великолепно.

След това я целуна и правиха секс на масата в кухнята!

На масата в кухнята!

Спомни си, че най-забавното нещо, което беше правила на кухненската маса до този момент, бяха поканите за тържеството на Мейси. Не можеха да се мерят с това.

Джак винаги искаше да знае какво си е купила този ден и какво са обядвали с децата. Питаше я какви са плановете й за уикенда, какви коледни подаръци е избрала за родителите си. Питаше я какво чете, дали й е харесал втория албум на „Фън Лавинг Криминалс“. Допускаше, че тя има мнение, и Марта с учудване установи, че е точно така. Той беше единственият човек, който не мислеше за нея като за притежание на Майкъл, което по някакъв начин (който също не можеше да обясни) й позволяваше да говори за всичко, като се започне от тайнственото увеличаване на броя на случаите на алергия към фъстъци (Марта и Джак бяха единодушни, че като ученици не са познавали нито един човек с алергия към фъстъци) и се стигне до слагането на превръзка на очите по време на секс (да, може би само веднъж, просто да опитаме). Чаршафите, на които правеха любов, попиха цялата й болка, също като попивателна хартия.

Разговаряха за всичко, но Елайза я предупреди да не говори с Джак за връзката си с Майкъл. Каза, че щяло да му писне. И тя наистина се опита да държи тази тъжна и объркана страна от живота си настрани от насладите и забавленията. Не искаше да опорочава вълшебния свят, който си създаваха, но й беше трудно да не говори за това след разговор с Майкъл, който протичаше горе-долу по следния начин:

— Трябва да поговорим за пари, Марта.

— О! — Тя рядко се замисляше за пари.

— Да. Както знаеш, живея под наем, а това не е евтино. — И кой беше виновен? — Освен това къщата е прекалено голяма за трима.

— Четирима сме заедно с Елайза.

— Но тя не е там за постоянно, нали? — Че кой беше? — Трябва да продадем къщата.

Марта се обади на Джак и той й каза, че предишната вечер е сънувал Кайли, но точно в решителния момент на проникването, Кайли се превърнала в Марта.

Това повдигна духа й.

— Не се тревожи заради него, малка мис Е. Той си е все същият нещастник.

— Това е заглавие на песен — „Бейсмънт Джакс“. — Марта се усмихна — вече свикваше с това, вече познаваше навиците му.

— Не, аз го измислих. И наистина го мисля.

Тя се обаждаше на Джак и когато бе приключила с всички задачи от списъка си за деня и бе завладяна от мрачно чувство на безполезност, защото си бе спомнила как с ролята й на съпруга бе свършено. Ако (както бе станало на коледната пиеса в забавачката, в която участваше Матю) изпитваше болезнена самота и непоносима, завладяваща празнота, защото синът й беше единственото дете без баща, а тя бе единствената жена без съпруг, звънеше на Джак.

— Божичко, животът е гадна работа, нали? „Баща ти беше хамстер, а майка ти миришеше на бъз“ — каза той.

— Моля?

— Монти Пайтън, миличка, не се ли сети?

— Какво са ни дали римляните? — изкиска се Марта и за миг забрави, че животът й се бе отклонил от нейния план. За миг просто се забавляваше.

— Пътищата, канализацията — отговори Джак и след това предложи на Марта всякакви други роли, които би могла да играе, освен тази на домакиня: на медицинска сестра, на ученичка, на уличница.

Искаше я. Желаеше я. Разсмиваше я. Смяташе, че е секси. Смяташе я за умна. Смяташе я за интересна. А ако този красив, интелигентен и сексапилен бог смяташе това, тогава може би беше истина.

Винаги й се обаждаше, щом й обещаеше, което се случваше по няколко пъти на ден. Винаги идваше, когато обещаеше, което също беше често, освен това носеше вечеря, а не очакваше тя да му готви. По това време на годината се организираха много тържества, така че й беше почти невъзможно да намери бавачка, но Джак явно нямаше нищо против. Не скучаеше, ако останеше у дома заедно с Марта. Не се втурваше да върши нещо друго, да се обажда на приятели, да влиза в Интернет, не четеше търговски списания и не я пренебрегваше. Отначало Марта се плашеше от времето, което прекарваха заедно — понеже не правеха нищо особено. Искаше да се развърти в кухнята, да прави сладкиши, да опакова коледни подаръци или да почисти бюфетите. Обичаше да върши неща, които по категоричен начин доказваха, че е целеустремена и че от нея има полза. Но Джак изглеждаше щастлив да се мотаят, както казваше той. Да си бъбрят, да се смеят, да си разказват разни истории, просто да са заедно. Понякога, когато се чувстваха преизпълнени с енергия, тя вадеше стар албум със снимки и го забавляваше със свои фотографии от колежа.

— Изобщо не си се променила — казваше й с усмивка.

Марта погледна към снимката, която държеше Джак. Оттам я гледаше грейналото лице на слабо засмяно момиче. Беше облечено с тясна бяла фланелка и оръфани избелели джинси, носеше грамадни халки, които бяха модерни в началото на деветдесетте години, и маратонки на бос крак. Момичето беше в някакви бар с група приятели. Марта си спомняше кога бе направена снимката — няколко минути след края на последния й държавен изпит. Момичето вярваше, че всички житейски изпитания вече са приключили, и точно затова се смееше толкова безгрижно.

Нямаше представа, че животът й ще бъде серия от изпитания. И че няма да се справи с най-сериозното от тях още преди да навърши тридесет и три. Не успя да запази брака си, въпреки че толкова много го искаше. Усети как я залива огромна вълна от негодувание. Имаше чувството, че е подвела момичето от снимката. Животът й беше катастрофа, не бе издържала изпита.

Джак сякаш прочете мислите й и внимателно повтори:

— Изобщо не си се променила. Изглеждаш точно както тогава.

Марта наистина беше облечена с джинси и фланелка. Не носеше чорапи или обувки, но ноктите й бяха красиво оформени и лакирани с тъмночервен лак. Наистина приличаше малко на момичето от снимката.

— Наистина ли понякога изглеждам толкова безгрижна? Такава оптимистка? — попита го тя. Знаеше, че ще й каже истината. Бяха си обещали никога да не се лъжат. Марта вярваше в честността на Джак, защото той твърдеше, че честността прави живота по-лесен, а той обичаше лесния живот.

— Да, малка мис Е, ти винаги се смееш. Ти си един от най-усмихнатите хора, които познавам. Много си щедра, а като се има предвид какво преживяваш в момента, смятам, че е направо удивително как успяваш да си толкова спокойна и безгрижна. Но само и би могла да кажеш дали наистина си изпълнена с оптимизъм. Така ли е?

Тя се замисли и предпазливо отговори:

— Понякога.

Почувства се изпълнена с оптимизъм, когато той плъзна ръка под блузата й. Ръцете му бяха големи, а тялото й беше слабичко, така че я обгърнаха почти цялата. Започна да я целуна, като нежно подръпваше, хапеше и смучеше устните й. А след това не толкова нежно. Тялото й мигновено откликна и се изви към него. Лежаха на пода — рядко сядаха на дивана или на столовете, предпочитаха да се изтягат като тийнейджъри. Той я придърпа по-близо, легна по гръб и тя бързо се озова отгоре. Помръдна палеца си, за да докосне извивката на гърдата й. Тръпка на възбуда се надигна между краката й и пробяга по цялото й тяло, тя се усмихна насърчително и се наведе, за да го целуне отново, но той я задържа и принуди и двамата да изчакат. Ръцете му се размърдаха, шареха навсякъде, стиснаха дупето й, дразнеха зърната на гърдите й, галеха шията й. Тя свали фланелката си и седна срещу него полугола.

— Обожавам фантастичните ти наперени гърди, толкова са секси — каза той и се надигна да ги засмуче. Марта никога не бе харесвала малките си гърди, но изведнъж се възгордя с тях. Сведе поглед към пурпурните им зърна, които бяха настръхнали от неговото внимание, и беше принудена да се съгласи: наистина бяха секси, самата тя беше секси. Свалиха дрехите си, без да обръщат внимание кой кого съблича, важното беше да почувстват допира на кожата си възможно най-бързо. Той я преметна, но така, че тя се почувства в безопасност и защитена, а не унижена и застрашена. Прокарваха езиците и пръстите по телата си, нейните — по пениса му, по топките му, по задника му. Неговите ръце бяха между краката й, вътре, вън, отново вътре. След това пръстите вече не можеха да се докосват достатъчно, не можеха да обхващат и да стискат достатъчно, двамата започнаха да използват дланите си, след това меката вътрешна част на ръцете си, след това целите си тела, за да се докосват и да се търкат един в друг. Летяха, гърчеха се и се катереха към задъхани, страхотни, фантастични оргазми.

В такива моменти Марта наистина се изпълваше с оптимизъм.

29.

Джак попита Марта дали иска да излезе с него, с Дейв, с Дрю и с приятелката на Дрю, Сара. Щяха да ходят на клуб. Тя се съгласи още преди да осъзнае какво означава това. Смяташе, че така е най-добре. Ако се бе замислила предварително, до такава степен щеше да стане жертва на първичен страх, че най-вероятно щеше да предпочете поредната вечер пред телевизора, гледайки повторенията на „Законът“.

Клуб.

С приятелите му.

За нея това беше все едно да кажеш на човек, страдащ от агорафобия, че едно хубаво пътешествие до Сахара ще е много забавно. Клубът беше минно поле. Истинският клуб е много по-рисковано начинание от сладникав салса бар. Марта имаше предчувствието, че простото полюшване на бедра няма да е достатъчно. Ами ако приятелите му не я харесат. Подобно нещо можеше да разруши една връзка. Джак беше изключително отворен и търпелив. Внезапно й хрумна, че той просто проявява състрадание и че тя в крайна сметка е загубенячка, откачалка. Приятелите му със сигурност щяха да забележат това. Как танцуват хората в днешно време? Някога беше доста добра танцьорка за човек, който няма никакъв музикален слух. Обаче това беше отдавна. Навремето (много добре знаеше, че да започнеш изречение с „навремето“ означава да се поставиш наравно с баба си) беше достатъчно да надуеш свирката и да размахаш ръце във въздуха — като човек, който неистово се опитва да изгаси пламнал тиган. Даваше резултат. Не беше сигурна дали и сега стратегията е подходяща. Попита Елайза:

— Чувала ли си за клуб „Фабрик“?

— О, да, много е готин.

Коментарът не насърчи особено Марта.

— А какво музика свирят?

— Ами, най-различна. Има няколко помещения, където свирят различна музика — хаус, хип-хоп, брейк.

— Аха.

— Много е голям, направо можеш да се изгубиш.

Можеше да се наложи да прибегне до тази мярка. Струваше ли си да пита?

— Ами… как се обличат хората там?

— Всичко става.

Много й помогна.

Дори с ограничените си познания Марта заключи, че „всичко“ не означава елегантен тъмносин костюм или елегантни кожени обувки. Разгледа гардероба си с отвращение. Не можеше да си спомни и дори да си представи как изобщо бе смятала предишните си дрехи за приемливи. А пък Джак беше виждал всичките й нови придобивки. Какво да облече?

За нещастие, едно от добрите качества на Джак беше, че е много точен. Пристигна един час по-рано, отколкото го очакваше.

— Така ли ще си облечена? Не се оплаквам, изглеждаш главозамайващо.

Тя беше отворила вратата по бельо и увила с кърпа все още мократа си коса.

— Много смешно. Влизай, преди да съм умряла от студ или пък госпожа Бентън от номер четири да се е обадила на Отдела за борба с порока. Много си пада по доброволните съседски акции. Виждам как перденцата й помръдват.

Джак се засмя, сякаш наистина беше казала нещо много смешно.

— Всъщност не знам какво да облека. — Веднага съжали за това признание и й се прииска да изтръгне гласните си струни. Признанието издаваше безпокойството и притеснението й.

Той обаче се усмихна.

— Естествено, нали си момиче. Хайде, покажи ми с какво разполагаме.

Последва я по стълбите, а тя ликуваше не само защото я беше нарекъл момиче (което е обидно, докато си още момиче, обаче като станеш жена, направо си умираш за това фактологически невярно мило обръщение), но и защото не му беше все едно как ще се облече тя.

Разбира се, понеже Марта беше омъжена години, беше свикнала с това да се приготвя пред погледа на друг човек. Ето как ставаше това. Пробваше няколко почти еднакви костюма (черни, дълги до коленете рокли с къс ръкав, ако отиваха на вечеря, и джинси „Гап“ и колосани бели ризи, ако отиваха на кино). След като изпробваше по няколко пъти всички почти еднакви дрехи, избираше онази, която бе облякла най-напред. Поглеждаше се в огледалото и оставаше доволна от избора.

За около десет секунди.

След това се обръщаше към Майкъл и очакваше от него да затвърди увереността й.

— Как изглеждам? — колебливо питаше тя.

— Добре — отговаряше той, а понякога дори я поглеждаше.

Марта никога не оставаше напълно убедена. Ако изглеждаше добре, нямаше да се налага да пита.

Познаваше процедурата, затова се смая, когато Джак разгледа закачалките в гардероба й, придружавайки действието с коментари като: „Това е много секси, обличала ли си го?“ или „Винаги изглеждаш зашеметяващо в това и много ми харесва, когато го носиш с ботуши“. Той нямаше нищо против, че тя изпробва многобройни комбинации и неведнъж правеше предложения като „Изпробвай пак тази блуза с пола“. Заяви, че изглежда направо убийствена в дрехите, на които се спряха накрая. Марта започваше да се притеснява, че в крайна сметка Елайза има прано. Той беше прекалено готин, за да е истински. Сигурно беше гей.

Но тогава той обхвана с длани гърдите й, целуна шията й и двамата закъсняха, защото се чукаха безпаметно пред огледалото.

Когато наближиха клуба, Марта си спомни за една от многобройните причини, поради които се бе отказала да посещава клубове. Беше декември, тя беше съвсем леко облечена, а опашката се точеше чак до Нюкасъл. Бодигардовете бяха направо образцови. Огромни, около метър и осемдесет и в двете посоки, облечени в черно и биха могли да научат Вини Джоунс на ясна дикция. Очевидно не пускаха зъзнещите бъдещи клиенти на клуба вътре, въпреки че може и да бе празно. Репутацията на клуба зависеше изцяло от дължината на опашката и от трудно получавания достъп. Единственото, което доставяше на бодигардовете по-голямо удоволствие от това да карат клиентите ненужно да чакат, е да гледат тъжните им физиономии, като наблюдават как членове на клуба или хора от списъка с гостите отиват направо най-отпред. Марта смяташе, че тази практика е обидна и несправедлива, докато не установи, че Джак е член на клуба, и не се наслади на мимолетното усещане за значимост, когато се понесоха напрано към червеното въже и незабавно бяха пуснати вътре.

Приятелите на Джак бяха приятни. Явно смятаха, че Марта има пълното право да бъде сред тях. Никой не предложи да си ходи у дома и да се захваща да търка грила. Смееха се на шегите й, но не и на танците й, нямаха нищо против, че пие бяло вино или каквото там й харесва, стига да черпи, когато е неин ред, и приеха за даденост, че тя е „с Джак“. Джак развеждаше Марта из клуба за ръка. Демонстрираше правата си над нея не очевидно и натрапчиво, а дискретно и интимно. Държеше ръката си зад гърба и размърдваше пръсти, докато тя не ги хванеше, след това стискаше здраво. Показваше й второкласни знаменитости, представяше я на познатите си, обсъждаше с нея музиката. Целуваше шията и устните й, казваше й, че е ослепителна, и искаше да е сигурен, че си прекарва приятно.

Танците се оказаха по силите й.

Забавни. Всъщност фантастични.

Марта с облекчение установи, че рязкото мятане на ръцете, което беше популярно навремето, се е завърнало (ако изобщо беше напускало сцената, може би си е било популярно през цялото време, обаче тя откъде да знае). Май трябваше само да размахаш ръце във въздуха и да поразкършиш тяло.

Джак беше толкова добър танцьор, че тя се запита дали не би следвало да се смути, и със сигурност щеше да стане така, ако в съзнанието й непрекъснато не проблясваха спомени, от които по гърба й пробягваха тръпки, тялото й настръхваше, а очите й се разширяваха. Не можеше да забрави, че само преди няколко часа този мъж беше проникнал в тялото й, вперил в нея поглед с мъчителна и скандална настойчивост. След подобна интимност й се струваше малко неуместно да се притеснява дали движенията й на дансинга са модерни, или не. Двамата се движеха едновременно, приятно поклащайки бедра, сякаш бяха свързани. Предизвикваха погледи, изпълнени едновременно с възхищение и завист. И Марта осъзна, че изглеждат прекрасно заедно. Сякаш бяха създадени един за друг, сякаш наистина бяха заедно.

Тя се смая, когато погледна часовника и установи, че отдавна минава полунощ. Джак забеляза погледа й и каза:

— Права си, трябва да помислим за бавачката, така че най-добре да тръгваме.

Каква загриженост. Прииска й се да го целуне.

И го направи.

Дрю и Сара също тръгнаха, защото искаха да използват Джак да ги закара, а Дейв остана в клуба, защото се надяваше да тръгне в съвсем различна посока. Дрю и Сара веднага се възползваха от задната седалка и започнаха да се кискат и да си бъбрят, както правят двойките, които искат да се изолират от света. Марта се усмихна щастливо. Влюбените на задната седалка бяха толкова погълнати един от друг, че двамата с Джак имаха възможност да поговорят. Тя се отпусна на седалката си и се обърна към него.

— Прекарах една наистина прекрасна вечер, Джак.

— Беше готино, нали, миличка? — Усмихна се той и постави ръка върху бедрото й.

Тя се наслади на момента. Провери тялото си. Започна с единия крак, като лекичко го завъртя. Нищо. Вдигна и двете си стъпала на няколко сантиметра от пода и след това отново ги спусна. Краката не я боляха. Завъртя глава — шията не я болеше и не изпука. Накрая се наведе напред и изпъна гръб — и той не пулсираше.

— Какво става, милинка, упражненията да не ти дойдоха в повече? — закачливо я попита Джак.

— Не, тъкмо обратното — усмихна се Марта. Чудеше се къде е изчезнала цялата раздразнителност, с която беше свикнала да живее преди. Нямаше и следа от главоболието или от болката ниско в гърба. Краката не й тежаха.

— Чувствам се комфортно и наистина щастлива — сияеща каза тя.

— Да, седалките наистина си ги бива. Спортните седалки на Рекаро са едно от подобренията в субару импреза WRX. Старите турбо на импреза нямаха такива седалки.

Той обожаваше колата си, но… Прииска й се да го удари. Трябваше да разбере какво се опитва да му каже. Имаше предвид, че се чувства комфортно емоционално, а не на скапаните му седалки. Той отново се бе ухилил.

— А, разбирам, това е шега.

— Разбира се, миличка — потвърди той и добави: — Много ни е гот, миличка.

Гот. На езика на Джак това означаваше комфортно.

Нощта беше прекрасна. Не беше напрегната, нито пък сложна. Никой не се караше, нито се припираше. Никой нищо не изискваше. Никой нямаше нужда да бъде заведен до тоалетна — е, освен Сара, но за да могат да си поговорят за грима, а не защото трябваше някой да й избърше дупето. Никой не искаше нищо и не очакваше нищо от нея. Никой не бе разочарован от нея. Като че ли всички искаха да бъдат с нея. И най-вече Джак.

Докато се прибираха, заваля сняг.

— Може и да спечелим залога си за снежна Коледа — развълнувано обяви Марта.

— Може би, миличка, случвали са се и по-странни неща!

В светлината от фаровете на колата се носеха вихри от снежинки, сякаш бяха в някакъв холивудски филм. „В следващата сцена ще правим секс пред горяща камина“ — помисли си Марта, което всъщност се оказа вярно. Той оприличи снежинките на танцуващи светулки. Джак каза, че му напомнят на една сцена от „Междузвездни войни“.

— Моля?

— Когато Хилядолетният сокол се гмурва в хиперпространството.

— А, да.

Въпреки това беше романтично да наблюдават снега. Марта беше ухажвана и това й харесваше. Отново замълчаха. Чуваше се само отсеченото движение на чистачките и скърцането на гумите на колата по снега. Надяваше се снегът да се задържи достатъчно, за да могат децата да го видят на сутринта. Помисли си дали да не ги събуди още сега, за да могат за пръв път да зърнат снега!

— Ти не си професия или пари в банката, не си дори красива снежинка — изрече Марта.

— „Боен клуб“?

— Да.

— Ти току-що цитира „Боен клуб“, Марта. Или по-точно, цитира погрешно — каза Джак с широка усмивка. Явно беше смаян и впечатлен.

— Така е, Джак — засмя се тя. Чувстваше се така, сякаш принадлежи към някакъв елитен клуб.

Нощта наистина беше съвършена. Цялата. Е, с изключение на момента, когато той зареждаше с бензин, а Дрю попита:

— Вие двамата двойка ли сте вече?

— Не. Със сигурност щях да знам, ако беше така — усмихната отговори Марта, доволна от бързия си отговор. Знаеше, че това е остроумие, с което Елайза би се гордяла.

— И каква е разликата между вас двамата и една двойка? — попита Сара. Току-що се бяха запознали, обаче бяха жени и затова знаеха, наистина знаеха, че се харесват, и си спестиха празните приказки. Ако бяха мъже, сигурно щяха да минат петнайсет години, преди да започнат да разговарят на други теми, освен марковите бири и ликуващия Йода, който размахва светещия си меч в „Клонираните атакуват“. — Искам да кажа, че изглеждате чудесно заедно. Излизате заедно, смеете се, разговаряте, очевидно сте загрижени един за друг.

— Ами ние сме точно като нормална двойка, само че спим и с други хора, ако ни се прииска — обясни Марта.

— Ти спиш ли с други мъже? — попита Сара, несигурна дали да бъде ужасена, или впечатлена.

— Всъщност не. Не спя. Със сигурност не.

— А той?

— Да, струва ми се.

— О!

С изключение на това нощта беше съвършена.

30.

Сутринта на Коледа Марта се събуди и й се прииска всичко вече да е свършило. Искаше й се да е краят на деня и тя да заспива с ужасно подул корем и замаяна лава. Не се плашеше от капризите на децата. Нито от семейни препирни. Не беше и от това, че ще трябва да разопакова огромен брой шишета със соли за баня и пакети с ароматни сушени растения, макар че чекмеджетата й бяха още пълни с миналогодишните запаси. Тези дребни дразнители бяха неизменна част от коледния празник и в известен смисъл ги чакаше с удоволствие, защото бяха нещо сигурно. Онова, което събуждаше желанието й денят да е отминал, беше несигурността.

Обвиняваше за това Холивуд.

Понеже беше Коледа, знаеше, че майка й и синът й, и донякъде Елайза и баща й очакват от Майкъл определени неща. Честно казано, тя също очакваше. Ако бяха в някакви филм, той щеше да пристигне с огромна чанта с подаръци за всички, с наистина внимателно подбрани подаръци. Щеше да й каже, че е допуснал ужасна грешка, че нещата са се развили зле и че не може да живее без нея. Щяха да забранят всички ужасни неща, които си бяха казали един на друг, защото и двамата бяха достатъчно разумни, за да знаят, че изреченото в пристъп на гняв не е мислено наистина. Той щеше да я притисне в прегръдките си и никога вече да не я пусне. Марта не можеше да не се замисли за изминалите Коледи. Бяха толкова щастливи. Не си спомняше да са се карали дори веднъж на Коледа. Колко двойки можеха да се похвалят с подобно нещо. Миналата година прекараха чудесно. Поне Марта смяташе така. Майкъл може и да беше на друго мнение.

Прилошаваше й мисълта, че дори сега, ако беше възможно, щеше да забрави всичко. Да заличи последните три месеца. Щеше да зареже новия си гардероб, буйните нощи, прекарани с приятелите й, новата си слаба фигура и дори фантастичния секс с Джак. Щеше да размени всичко, само и само да бъде там, където беше преди. В прегръдките на Майкъл. В мислите на Майкъл.

Щеше да се вирне назад, за да събере семейството си. Това правеше Коледа с хората. И скапаният Холивуд.

Боже, толкова бе объркана. Защо не можеше да престане да мисли за него? Как е възможно понякога да забравя напълно за Джак, макар че по някакъв начин тя прекъснато го усещаше до себе си?

Майкъл посети Матю и Мейси сутринта на Бъдни вечер, преди пристигането на господин и госпожа Евъргрийн. Елайза го нарече страхливец и заяви, че е срамота един възрастен мъж да не смее да се изправи очи в очи с двама старци, което, както изтъкна Марта, една ли щеше да го насърчи да се присъедини към тях на Коледа. Той съвсем ясно бе изложил плановете си — на Коледа щеше да ходи при родителите си. Марта го помоли да им предаде благопожеланията й и старателно подбраните и разточително опаковани подаръци.

Въпреки фактите обаче очакването оставаше.

Госпожа Евъргрийн почука на вратата на спалнята на Марта и веднага влезе.

— Честита Коледа, скъпа. Матю вече отвори чорапчето си. Опитах се да го убедя, че е много рано за ставане, обаче…

— Мамо, мамо, виж какво ми е донесъл Дядо Коледа… — извиси се гласът на Матю над този на баба му. Момченцето се втурна в спалнята и се покатери на леглото.

Марта си придаде учудено изражение, макар че всъщност лично бе избрала всички подаръци на децата. Нито Дядо Коледа, нито баща им имаха някакъв принос.

— Къде е Мейси?

— Елайза й дава закуската. Хайде, скъпа, наметни си халата и да слезем долу. Баща ги приготвя пържена закуска и топли кроасани.

Тачи година им се стори разумно господин и госпожа Евъргрийн да отседнат при Марта за празниците — Елайза вече беше там, играчките на децата също. Макар да не бяха на собствена територия, явно бяха поели нещата в свои ръце. Марта с благодарност се остави на грижите им.

Както обикновено семейство Евъргрийн похапнаха обилна топла закуска, а след това пиха шампанско с кроасани. Едно от предимствата на това цялото семейство да се събере у Марта бе, че не се налагаше никой да остава трезвен, за да шофира до дома, затова алкохолът започваше да се лее от сутринта. Отвориха чорапчетата си. Дядо Коледа беше особено изобретателен тази година. Беше избрал кондоми с вкус на бира, изкуствена татуировка „Кама Сутра“ за Марта (Благодаря, Елайза), кутия за разни дреболии за бюро и нов кожен портфейл за Елайза (Благодаря, Марта) вместо традиционните златни монети и сушени плодове от предишните години. Все пак господин Евъргрийн отново получи чорапи и поставки за топки за голф, а госпожа Евъргрийн тапицирани закачалки и малки пликчета с лавандула.

Матю се опиташе да отвори подаръците на всички, а Мейси пък не искаше да отвори дори своите. Седна под елхата, заигра се с най-старите си играчки и внезапно прояви изключително предпочитание към онези, които брат й не желаеше. Всички отидоха на разходка в близкия парк и люляха децата на люлките, докато се печеше пуйката. Когато се прибраха, Марта не успя да се сдържи и се обади на Майкъл.

— Весела Коледа — пожела му тя с искреността на тоя последовател на Сатаната, който обещава на свидетел на Йехова да прочете пропагандната му брошура.

— Весела Коледа.

— Копеле!

— Прекрасно, Марта. Доста по-различно е от обичайните пожелания, които, ако не греша, продължават с нещо като „и щастлива Нова година“.

— Да, и завършва с думи „на теб й на семейството ти“. Да, копеле, за твое сведение семейството ти си прекара чудесно.

— Явно.

— Възнамеряваше ли да се обадиш и да пожелаеш на децата си весели празници?

— Да, Марта, но сега е едва единайсет и половина.

Тя бе малко учудена от тази информация. Разбира се, Матю бе станал още в пет. До осем вече бяха приключили със закуската. Марта бе останала с впечатлението, че вече с доста по-късно, и затова беше бясна, че Майкъл не се е обадил. Леля Фло от Австралия бе позвънила. Приятелките й Клеър и Дон също се бяха обадили.

— Децата са станали още преди изгрев-слънце, а ако познаваше собствените си деца, щеше да го знаеш. Копеле такова.

— Прекрасно, Марта, поредните обиди. Бих предпочел да не ругаеш по този начин.

— Знам, че би предпочел да не ругая, Майкъл, себичен копелдак такъв, но понякога това ми помага да изкарам деня.

— Виж, Марта, и аз не прекарвам най-прекрасната Коледа на света. Родителите ми се карат на каква температура трябва да настроят фурната, баба ми настоява да ми разказва истории за Коледа от времето на войната може би за десети път днес, а Хари и Беки току-що пристигнаха с децата си. Моите деца ми липсват.

— Но не достатъчно, за да им се обадиш. — Затвори, защото не искаше той да я чуе, че плаче. Коя особеност на еволюционното развитие диктуваше, че е невъзможно на Коледа да проявиш милосърдие, щедрост и изисканост? Марта не отиде на църква, защото седеше на дивана, ридаеше и се питаше как, след като е толкова нещастен, предпочита да стои там, отколкото при нея и при прекрасните им деца.

Майната му, това беше жестоко.

Когато Елайза, родителите й и децата се върнаха от църква, беше поправила грима си и отново бе залепила усмивката на устните си.

— Това са последните сълзи, които проливам за него — прошепна тя на майка си, която я прегърна и прояви здравия разум да не коментира колко невероятно е това.

Грег ги посети, за да остави подаръци за всички, което явно зарадва Елайза, макар да се опита да се престори, че се дразни, и да намекне, че се е натрапил. Твърдеше, че е бясна, задето майка й настоя Грег да остане с тях за вечеря.

— Къде е коледният ти дух, Елайза? — изсъска госпожа Евъргрийн. Тя не отговори. Изобщо не беше религиозна и единственият ду, който я обладаваше по Коледа или по което и да е друго време, се дължеше на течността ОТ бутилката. — Не можем да го пуснем да си отиде на Коледа. А ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че хладилникът му сигурно е празен.

Елайза удари главата си в рамката на вратата на дневната. Грег се търкаляше по пода с Матю. Явно се бе досетил как се играе с електрическата китара, която детето бе получило като подарък. Всички останали се бяха опитали да произведат някакъв звук с китарата малко по-рано сутринта, но без никакъв успех. Мейси седеше, облегната на краката му, и се смееше щастливо. Господин Евъргрийн се опитваше да подмами Грег да пие бира, явно доволен, че има още един мъж, за да изравни силите. Чувстваше се уязвим — толкова много истерия, толкова много сълзи, все още не бяха чули речта на кралицата, която със сигурност щеше да разчувства госпожа Евъргрийн. Дори Марта се усмихваше, докато отговаряше на въпросите на Грег. Първата истинска усмивка, с която ги бе удостоила днес.

Елайза знаеше, че е малцинство.

Освен това искаше да види как Грег ще оцени пая с кайма — лично го бе правила. Наистина, дори тестото. А всъщност беше навила на руло готовите кори, купени от супермаркета. Защо да се затруднява?

Марта се радваше, че Елайза се смее и се шегува с Грег — почти като едно време. Досмеша я как сестра й измести Матю от любимото му място до Грег, за да се настани до него. Наложи се да го подкупи, като премести всички солени бисквити. Марта много се радваше за сестра си, която явно щеше да получи своя холивудски финал на тази Коледа. Стига, разбира се, да не направеше отново някоя глупост, а при нея нямаше никаква гаранция, че няма да оплеска нещата. Беше кристално ясно, че с Грег е по-щастлива, отколкото с всеки друг, когото бе познавала досега. А доколкото виждаше Марта, той очевидно продължаваше да е луд по Елайза. По-добре бе поне една от сестрите да е щастлива.

— Твоят телефон ли звъни? — попита Елайза.

— Да, май е той — скочи Марта.

— Здрасти, миличка.

— Джак! — Зърната на гърдите й щръкнаха при звука на гласа му, което я накара да почувства известно неудобство. Все пак беше Коледа, а родителите й бяха съвсем наблизо.

— Добре ли прекарваш Коледа, малка мис Е?

— Да.

— А така!

— Обаждам се само да те чуя как си. Как са малките сладури? Забавляват ли се?

Тя продължи разговора, след като излезе от трапезарията. Когато се върна, майка й поднасяше коледния пудинг и никой не спомена за обаждането.

— Опа, май глътнах една пломба — извика Марта.

— Не, това сигурно е паричката — каза госпожа Евъргрийн. — Трябва да си пожелаеш нещо.

Тя подозираше, че малко са понагласили работата, за да може късметчето да се озове в нейната порция. Останалите членове на семейството се усмихваха учтиво, обаче явно подозираха същото. Марта си пожела нещо наум. Пожела си Елайза „да прояви здрав разум“, защото не знаеше какво да пожелае за себе си.