Чуждото е по-сладко

41.

— Матю, виждал ли си капачето на чашата на Мейси? — попита Елайза.

Племенникът й не отговори. Възможно бе да не е чул въпроса, защото се бе затворил в своя собствен свят, вперил поглед в „Телетъбис“ на екрана.

Тя повтори въпроса още три пъти. Всеки път все по-ядосано, защото трябваше да надниква писъците на Мейси и звука от телевизора. Елайза се насочи към телевизора и го изключи. Но вместо да привлече вниманието на Матю, действието и стана причина за яростен гневен изблик.

— Не е честно — захълца момченцето, — не съм изгубил капа-капа-капа-ка на чашката!

Толкова силно хлипаше, че почти не му се разбираше. Хвърли се назад и удари главата си в пода. Елайза се смръщи, когато писъците се разнесоха с нова сила. Отдъхна си, когато той се обърна по корем и започна да удря с малките си юмручета по килима, с което издаде, че не се е ударил сериозно, макар да създаваше впечатлението, че е психически увреден завинаги.

Тя не смяташе, че избликът му е пропорционален на степента на нейното провинение (само искаше да привлече вниманието му, нямаше намерение да не му позволява да гледа „Телетъбис“ през цялото време, докато Марта беше на почивка), но трябваше да признае, че той имаше право. Не той беше изгубил капака, а тя. А липсата на капака с чучурче означаваше, че Елайза няма как да даде на Мейси сутрешното й мляко, затова и тя пищеше. В къщата имаше поне пет чашки с чучурчета, обаче три липсваха. Бяха изчезнали безследно заедно с Ла-ла, безценна играчка, с която Матю заспиваше, и с калпола, който носеше облекчение при миенето на зъби — най-вече за Елайза, три чорапа, дъждобрана за количката и още много други ценни принадлежности, на които вече бе изгубила дирята. В миялната имаше друга чашка, а последната беше в ръката й — само че капачето й беше изчезнало. Трябваше да пусне миялната машина снощи. Отвори я и миризмата от снощната вечеря (рибено къри) я лъхна неприятно. Отново затвори миялната, без да извади чашката.

Погледна календара. Бяха минали три дни, оставаха още четири.

Защо се бе съгласила да гледа децата през цялата седмица, докато Марта и Джак са в Ню Йорк? Какво й бе станало? Сестра й наистина се нуждаеше от почивка, заслужила си беше ваканцията, обаче тя най-вероятно нямаше да има миг спокойствие, докато не се върнат, а това беше ужасен начин да пропилее безценната си отпуска. Днес беше чела на децата, беше играла на домино с Матю, беше участвала в една безкрайна гоненица и в една безсмислена игра по вадене на щипките за дрехи от един буркан и пъхането им под възглавниците на дивана (щипките за дрехи бяха под ръка, защото Елайза ги използваше като първа отбранителна линия срещу ужасните пелени). Облече и двете деца, успя да нахрани Матю и в момента, се занимаваше с Мейси. Беше само осем и десет.

Телефонът иззвъня. Елайза предполагаше, че е госпожа Евъргрийн, която й предлага помощта си. С радост би приела помощта на майка си, всъщност с радост щеше да се изнесе и да позволи на родителите си да се нанесат и да поемат цялата отговорност. Все пак бяха техни внучета и те обичаха да им сменят пелените. Знаеше обаче, че ще увери майка си, че всичко е под контрол, както беше направила и вчера (когато наистина всичко беше като по вода — или поне телефонът й, защото Мейси го беше пуснала във ваната). Беше въпрос на гордост. Елайза грабна телефона.

— Добре съм — изстреля.

— Добре, радвам се да го чуя.

— Марта?

— Да.

— Не очаквах да си ти. Смятах, че е мама. Как е в Ню Йорк?

— Страхотно е, Елайза. Не знам откъде да започна.

— Господи, Марта, колко е часът там? Не е ли посред нощ.

— Да, обикаляме клубовете, но реших да те хвана, преди да заведеш Матю в забавачката.

Елайза беше толкова слисана от небрежното подмятане на „обикаляме клубовете“, че почти пропусна споменаването на забавачката на Матю. Почти. Затисна телефона между ухото и рамото си и отиде до разписанието на крайно натоварената програма на племенницата и племенника й. По дяволите, трябваше да бъде в „Бънис енд Беарс“ след двайсет и пет минути. Беше пределно ясно, че ще закъснее. Примири се с неизбежната черна точка, която щеше да й постави учителката в забавачката.

— Хайде, казвай. Добре ли си прекарваш?

— О, страхотно, Елайза, не мога да ти опиша.

Джак беше отишъл по работа в Ню Йорк и много бе настоял Марта да го придружи. Явно очакваше да разполага с доста свободно време между срещите си и си беше взел няколко дни отпуск, за да може да поразгледат.

— Как са децата? — попита Марта. Беше звъняла от „Хийтроу“ и от летище „Кенеди“, за да пита за същото. Звънна веднага щом пристигнаха в хотела, обаждаше й се всеки ден.

— Чудесно. Прекрасно. И двамата са ангелчета.

— Наистина ли?

— Наистина. — Сключи пръсти зад гърба си. Няма защо да притеснява Марта.

— Добре ли се хранят?

Ако под това се разбираше, че се тъпчат със сладкиши и със сладолед и не вкусват от пилето и от яхнията със зеленчуци или други храни, които майка им бе приготвила, а след това бе прибрала във фризера, значи, да, хранеха се добре.

— Бива.

— Спят ли?

— Разбира се, спят си добре. — В леглото на Елайза, а не в собствената си стая, но тя прецени, че е излишно да дава тази информация. Вместо това се опита да промени темата: — Престани да се тревожиш, прекарваме си страхотно. А вие?

Доволна и щастливо заблудена, Марта реши да сподели своите новини:

— Ами, през последните два дни Джак имаше разни срещи, така че се забавлявах сама. Правих, каквото правят всички туристи. Качих се на Емпайър Стейт Билдинг. Беше като в „Безсъници в Сиатъл“ — само дето имаше още милиони други посетители. Видях Статуята на свободата, Таймс Скуеър и Гранд Сентрал Стейшън. Бях в МСИ19 (Марта обичаше да използва съкращението). — Вълнението й за миг заглуши плача на Матю. Елайза знаеше, че е постъпила правилно, като е предложила да гледа децата. — Бях в студиото на някаква ужасна програма, където хората споделят историите си. Дори участвах с въпрос.

— Не може да бъде! Напротив. Ще ме дават по телевизията. Започнах с „Ей, сестро“.

— Марта!

— Знам, обаче не ме е срам. Джак вече е свободен до петък, така че утре ще пазаруваме до припадък.

— На Пето Авеню?

— Не, мисля да отидем в кварталите. Дрехите в Сохо и в Гринич са много по-готини.

— Точно така. — Елайза забеляза капачето на чашката под масата. Наведе се да го вдигне, обаче се изправи твърде бързо и си удари главата в масата. Трябваше да плащат вредни за тази работа. През последните три дни често се бе удряло. Драскотини от Мейси (преди да открие нокторезачката, обаче дори тогава се наложи да изчака племенницата си да заспи, за да й отреже ноктите,) а Матю я бе ударил по главата, по коляното и по глезена с Дизи, бетонобъркачката на строителя Боб. И трите пъти бе станало случайно, обаче въпреки това се чудеше дали да не съди някого — може би производителя на играчките или продавача, който не я бе предупредил. Съмняваше се, че в касичката на Матю има достатъчно пари.

— Краката ужасно ме болят. Скапах се от ходене — продължи Марта. Елайза направо си мечтаете за това. Поне щеше да означава, че има нови обувки или че е успяла да излезе от къщата. До този момент не бе успяла да достигне необходимата степен на военна прецизност и организираност, за да се справи с операцията по извеждането на двете деца по-далеч от задния двор.

— Не каза ли, че и момента обикаляте клубовете?

— Ами, винаги имаме сили за танци. Както казва Джак, винаги има време за малко Джел-О.

— Това от някакъв филм ли е?

— Вероятно.

— Не се ли тревожиш, че не му хрумва нещо оригинално?

— Не, той е мъж. Повече щях да се тревожа, ако му хрумваше — изкиска се Марта. — Трябва да затварям. Целуни децата силно от мен.

— Добре.

Разговорът прекъсна. Звукът от един прекъснат разговор не носеше утеха. Елайза се запита точно в кой момент тя и сестра й бяха разменили местата си.

И дали размяната беше необратима?

Отново включи телевизора, обаче Матю беше твърде хитър, за да се остави да го залъжат. Поиска да бъде компенсиран с десертче „Милки Уей“. Елайза си повтаряше, че няма нищо лошо, стига след това да го накара да си измие зъбите. Даде на Мейси млякото за закуска, като по този начин си открадна пет минути на относително спокойствие.

Какво си въобразяваше? Как изобщо е могла да допусне, че такъв живот ще е подходящ за нея? Някои жени са създадени да бъдат съпруги и майки и да въртят домакинствата си като по часовник. Точно както имаше и жени, създадени да организират невероятни вечери и които успяваха да го правят най-редовно, без дори да си счупят някой нокът, камо ли да се наложи намесата на пожарната команда. Тя не беше такава. Беше прекрасен редактор на музикални видеоклипове (е, все още помощник, обаче един ден щеше да стане фантастичен редактор). Беше изобретателна, отзивчива, тактична и организирана на работното си място, само че просто не можеше да приложи тези свои умения към грижите за дом и за семейство.

Вече шест месеца живееше при Марта и експериментът се оказа ползотворен и полезен. По-скоро промяна, отколкото почивка, но сега искаше единствено да се върне към собствения си живот. Към живота, където можеше да харчи неголямата си заплата за онова, което искаше. За глупави неща, за дрехи, за лак за нокти или за изкуствени татуировки. Последният път, когато беше купила изкуствена татуировка, Марта беше решила, че е играчка за Матю. След това Елайза се бе почувствала твърде стара и твърде глупава, за да я използва. Искаше си живота, в който не се налагаше да звъни и да обяснява, че ще работи до късно и че няма да се прибере за вечеря. Знаеше, че сестра й се нуждае от тази информация, за да управлява ефикасно домакинството си. Елайза копнееше да се прибере у дома шумна и пияна и да не се налага да се притеснява заради децата. Трудно й беше непрекъснато да изговаря ругатните буква по буква, вместо да ги изрича спокойно. Когато изпуснеше кутийка с изключително скъп крем на „Есте Лаудер“, трябваше да каже: „М-а-м-к-а м-у, с-к-а-п-а-н-а р-а-б-о-т-а“, което нямаше същото лечебно въздействие като това да изкрещиш съответната ругатня. Елайза копнееше да може да изяде кофичка кисело мляко, без да се налага да я споделя с друг. Не че беше лакома, просто млякото беше по-вкусно, ако в него нямаше бебешки сопол или слюнка, а тези субстанции се мъдреха върху почти всичко в къщата. Куче беше къде-къде по-чисто. Липсваше й Куче. Липсваше й и Грег.

Боже, ужасно й липсваше! С облекчение си го призна. Даде си сметка, че той й липсва почти от мига, в който бе затворила вратата на апартамента им зад гърба си, но не искаше да го признае, още по-малко пред себе си. Липсваше й на всяка маса за вечеря, на която бе сядала след това, докато предъвкваше вкусната храна и скучния разговор. Липсваше й всеки път, когато позволяваше на някой друг да я целуне и да прокара пръсти през косата й. Със сигурност й липсваше, когато бе търпяла вялото чукане на Чарли. Липсваше й всеки път, когато пуснеше някоя шега и се налагаше да я обясни, защото никой не схващаше чувството й за хумор така добре като него. Липсваше й, когато си купеше нов компактдиск, гледаше нов филм или настройваше будилника.

Въздъхна. Искаше да си отиде у дома, обаче не можеше, защото вече нямаше дом. Грег беше нейният дом. Разхвърленият им малък апартамент под наем, пълен с шум и с любов, беше домът им. Само че тя вече отдавна не живееше там.

42.

— Виж ти кой е тук! Синьора Бианки! Синьора Бианки! Виж кой е дошъл!

Усмивката на синьор Бианки гъделичкаше и двете му уши и бе успяла да удави дори огромните му мустаци. Събираше чашки за кафе от бара, когато Елайза бутна грамадната двойна количка към вратата. Той заряза задачата си и се втурна да й помогне.

— Дай да ти помогна с това! Синьора Бианки! — подвикна той през рамо с вълнение, което би могло да бъде взето и за нетърпение.

Синьора Бианки се показа от задното помещение на кафенето, където се намираше миниатюрната кухня.

— О, момиченце! — На лицето й грейна усмивка, която за миг изчезна, когато я сгълча: — Къде изчезна, а? Тревожехме се за теб!

Неспособна да сдържа гнева си, тя притисна Елайза в сърдечна прегръдка и я придърпа към мощната си гръд. Елайза имаше чувството, че ще се задуши, но не можеше да си представи по-приятна смърт. Преглътна сълзите си. Синьора Бианки излезе иззад плота. Младата жена се почувства поласкана.

— Кои са тези бамбини?

— Децата на сестра ми. Матю и Мейси. Гледам ги, докато тя е на почивка.

— Така ли? — изненада се синьората, обаче веднага се окопити. — Разбира се, ти си добро момиче. Грег ни каза за съпруга й. — Тя понижи глас: — Копеле! Ела, бела бамбина, ставай от количката. Да видим какво ще намери за теб мама Бианки.

Нито едно от децата не беше идвало в кафенето, обаче Матю беше достатъчно съобразителен, за да се досети, че „ела да видим какво ще намери за теб мама“ означава, че предстои почерпка. Неизбежно щеше да последва сладолед или сладкиши.

Голямата двойна количка не се поместваше спокойно никъде в тясното кафене. Елайза за малко да се разпищи от отчаяние. Твърдо бе убедена, че детските колички и седалките за кола са измислени от злобни бездетни хора, чиято основна цел в живота е да увеличават стреса на изнервените майки. Синьор Бианки взе нещата в свои ръце. Внимателно сви количката и я отнесе в задната част на кафенето. Заведе Елайза до един стол и синьора Бианки се зае да й приготвя капучино с много мляко. Смяташе, че тя се нуждае от протеини, защото не изглеждаше добре. Елайза се усмихна признателно и благосклонно прие помощта им. Децата изведнъж започнаха да се държат като ангелчета, когато попаднаха под магията на домашно приютената храна на синьора Бианки. Тя им поднесе по една сочна сметанова паста.

— Не е лесно да си мама, нали? — попита синьора Бианки и разбиращо намигна. Елайза поклати глава.

— Не ме разбирайте погрешно, обожавам ги. Обаче да ги посещаваш, дори да ги посещаваш често, е нещо съвсем различно от това да живееш с тях. Смятах, че Марта преувеличава, като разправя колко е трудно да отглеждаш деца, обаче не е така. Не съм сигурна, че ставам за майка.

— Никой не е, глупавичката ми — мило се усмихни синьора Бианки. — Не е срамно. Ти си важна и творческа личност с голя-я-я-яма работа в Уест Енд. — Тя величествено размаха ръце, за да покаже колко голяма е работата й. Елайза се размърда неловко на стола си. Не беше сигурна, че описанието, което италианката направи на работата й, е съвсем вярно. Макар че, като се замисли, работата й беше наистина важна, много важна за нея.

— Изглеждаш ми измъчена и изморена. Добре ли се храниш — попита синьората.

Елайза немощно се усмихна. Прекрасно беше да я попита дали се храни както трябва. Разбира се, че се хранеше добре, вечеряше в най-хубавите ресторанти в Лондон по няколко пъти седмично, а и Марта никога не я оставяше гладна. Обаче беше фантастично някой да попита, беше й много приятно, че някой е достатъчно загрижен за нея, за да попита. Елайза беше свикнала да причинява безпокойство на всички. Не си бе дала сметка колко измъчена е от това, че е станала по-малкият проблем за родителите си.

Проблемът беше очевиден. Макар да бе смятала, че ще спечели уважението на всички, като напусне Грег и потърси друг живот, който малко повече да прилича на този на Марта, тя бе изненадала семейството си, като се бе опитала да се вмъкне в живот, който не беше подходящ за нея. Те знаеха със сигурност, че от нея няма да излезе добра съпруга на капитан на голф клуб или на директор на борд, макар да бе ненадмината като гадже на неутвърден музикант. Елайза беше музата на Грег, неговото вдъхновение, неговият мениджър и неговият органайзер, когато се наложеше. Тя беше неговата любов. И той нейната. Или по-точно, преди беше така. Семейство Евъргрийн смятаха, че е срамота Елайза така да подценява собствения си избор и да реши да смени посоката по средата на курса, обаче я познаваха прекалено добре, за да си замълчат. Вярваха, че тя ще успее да намери пътя си, и се надяваха това да не й отнеме много време или да стане твърде късно — нещо, от което всички се ужасяваха.

Нужни бяха шест месеца и безброй срещи, за да може Елайза да осъзнае, че мъж с пенсионна и здравна осигуровка не е непременно сбъдната мечта. Сватбената халка не е спасителен пояс.

Признаваше, че миялната машина е полезен уред, обаче не беше толкова важна, колкото кабелната й телевизия. Смяташе, че пазаруването от супермаркет е по-удобно и предлага по-голям избор от местните магазинчета в гаражите, обаче не там искаше да прекарва съботните си следобеди. Искаше да има кола, която да я транспортира от точка А до точка Б, без горивото й да изтича, обаче колата на мечтите й продължаваше да бъде розов мустанг, а не автомобил с пет врати.

Елайза отпи от капучиното — беше превъзходно. Семейство Бианки очакваха одобрението й.

— Допуснах ужасна грешка — обяви тя.

Синьор Бианки забоде поглед в плочките на пода, а синьора Бианки продължи да се взира в Елайза с шоколадовокафявите си очи, като бавно поклащаше глава.

— Знаем — изцъка. — Всички знаят.

— Не искам нещата, които смятах, че искам. Искам… — Елайза се запъна и преглътна гордостта, която я давеше. — Искам Грег.

Искаше раздърпания, сексапилен, усмихнат Грег. Защото той обичаше думите, мислите, музиката и нещата, които обичаше самата тя. Той не даваше пет пари дали перата на сибирската лиска са по-добри за юргани от тези на унгарската патица. Не му пукаше, че е можел да натрупа куп пари от някакво вино, ако само се бе качил на ферибота и бе натоварил касите на колата си. Какво от това, че може би през година е трябвало да инвестира в здравето си, а не в технологиите? Едва ли някога щяха да имат достатъчно пари, за да си купят каквито и да било акции. Вече знаеше какво означава да общува с хора, които се оплакват, че нямат добра чистачка — непоносимо тъпо. Тези неща може и да бяха важни, обаче за нея, не за Грег. Лихвата, с която Западът товареше дълговете на Третия свят, наистина беше важно нещо и Грег дори веднъж беше ходил на протестна демонстрация. Щастието на сестра й също беше важно, но нима Грег не се бе отбил, за да повдигне духа на Марта?

— Той все още ли идва тук?

— Да, всеки ден — усмихна се синьора Бианки, но усмивката й внезапно помръкна. — Ох! — възкликна и устата й стана овална, сякаш имаше сериозна опасност да погълне надиплените си гуши.

— Днес вече идва ли? — попита Елайза с неприкрито вълнение. Ако не беше идвал, може би щеше да го види и да му обясни, че е сбъркала, че е допуснала грешка, че наистина съжалява и че няма нищо против кутиите за пица.

— Да, идва днес — потвърди синьора Бианки. Обърна се с гръб към нея и започна да търка плота на бара.

— Какво има? — попита Елайза.

Синьората не й отговори. Елайза погледна към съпруга й, но той внезапно насочи цялото си внимание към децата.

— Какво има? Кажете ми.

— Той идва тук всеки ден, а напоследък, през миналите седмица-две, понякога води със себе си една дама.

Елайза внезапно се почувства отчаяна. Уютното кафене изведнъж й се стори студен и влажен ад.

43.

Времето беше много студено и негостоприемно. Марта си беше представяла, че Ню Йорк, Ню Йорк — толкова сладко го повтаряха два пъти — ще има винаги слънчеви тротоари, освен, разбира се, когато не вали сняг на Бъдни вечер и на Коледа, както бе гледала във всички холивудски филми. Беше си приготвила дрехи съобразно въображението си и без да се съобрази с прогнозата за времето. Дъждът отскачаше от цимента и цапаше панталоните им — не й пукаше. Бяха се приютили в едно кафене на „Старбъкс“ и се опитваха да се престорят, че в Лондон няма клонове на „Старбъкс“, като всъщност имаше по едно на всеки ъгъл. Пошегуваха се за това, че живеят в глобално село и че светът е станал толкова малък. И все пак, макар да признаваше, че менюто, името и униформите на келнерите са същите като в „Старбъкс“ у дома, смяташе, че усещането е съвършено различно.

Марта се отпусна в огромно меко кожено кресло и вдигна крака на масичката за кафе пред себе си. Застанеше ли така, веднага се сещаше за строгия въпрос на учителките от детската си градина: „А у вас така ли си вдигаш краката?“. Не, никога и точно затова седенето в тази поза в кафенето й действаше освобождаващо и тя беше готова да плати три долара за преживяването. Наблюдава представлението (останалите клиенти), докато чакаше Джак да се върне с питиетата им.

Имаше една добре запазена жена на около шейсет години, която четеше Анаис Нин и която, противно на разпространеното мнение за навиците на американците, беше решила да остарее по естествен начин, вместо да даде всичките си спестявания на пластичен хирург, който да очертае челюстта й. Имаше и един бездомник, който говореше със силен ирландски акцент, макар че Марта не можеше да каже дали е ирландец, или е само туристическа атракция. Той свиреше лошо на хармоника и всички му даваха по един долар, само и само да се махне. Имаше и много готини двойки. Деца, които четяха книжки или си играеха на електронни игри. Носеха малки шапки с периферия, пуловери с надписи и торбести панталони.

Марта си даде сметка, че ако някой от другите клиентите се огледа в кафенето, тя ще изглежда съвсем на мястото си. Защото тя наистина се чувстваше на мястото си — в кафенето, пълно със забавления, с модерни хора и с жени, които остаряваха без никакво съжаление. Марта носеше дънкова шапка, червена фланелка с надпис „Пияно мамче“ на гърдите, ако имаше такива, и тесни панталони „Дизел“. Изглеждаше фънки. Готино. Много готино. Забарабани с пръсти в такт с песента на Нина Симон, която звучеше в заведението.

Усмихна се на себе си. Сутринта бе разлиствала бележника си и си бе дала сметка, че двамата със съпруга й се бяха разделили преди половин година. Половин година й се стори дълго време и като процент от живота на Мейси например наистина беше дълго време. Матю вече беше приел, че има две къщи като принц. Мейси никога нямаше да разбере какво означава да живее с баща си. Щеше да смята, че е нещо нормално родителите ти да са разделени.

Марта имаше чувството, че е била омъжена преди цяла вечност, но едновременно с това й се струваше едва вчера. Харесваше пръстите си, които потрепваха в такт с песента на Нина Симон. Имаше красиви ръце, отиваше им да няма пръстени по тях. Вече рядко търсеше пръстените си. Обожаваше фланелките за по двайсет долара и панталоните за по четирийсет от „Ърбън Аутфитърс“ в торбата до нея. Беше доволна и от якето, което си беше купила. Дрехите сякаш обещаваха нови възможности. В тях имаше толкова много утре, толкова много обещания, колкото нямаше в нищо, което бе носила до този момент.

Джак се върна на масата им с кафе с мляко във висока чаша и с плодов сок. И той се отпусна тежко в мекото кресло. Усмихна се и я попита:

— Уморена ли си.

— Смазана съм. Колко според теб сме извърнели днес?

— Километри. И аз съм скапан.

Марта се усмихна. Тя беше смазана, а той беше скапан. Речникът им беше много различен, но те при все това си приличаха. Когато се запозна с него, тя говореше за мъже, а той за пичове. Сега бяха намерили златната среда и говореха за типове. Имаха повече прилики, отколкото разлики.

— Да звъннем ли на Елайза да видим как са децата? — попита той.

Бе донесъл трибандов мобилен телефон в Щатите, защото знаеше, че телефонът на Марта няма да върши работа на този континент. Всяка сутрин преди закуска я питаше дали не иска да звънне на децата. Веднъж тя се бе успала и когато се събуди към единайсет часа американско време, Джак вече се бе обадил и докладва, че Матю е ходил на забавачка и е нарисувал състезателна кола, а Мейси е произнесла съвсем ясно думата „котка“, когато видяла котката на съседите. Той явно и необяснимо бе развълнуван от новината и Марта го обичаше заради това.

Наистина.

Обичаше го.

Беше сигурна. Джак беше… Не, всъщност не искаше да го признава дори пред себе си. Е, така беше. Една част от нея наистина искаше да го каже — това и само това. Възможно бе Джак да е… Тя все още вярваше в това. Надяваше се. Джак беше…

Единствен.

Правеше любов с душата й.

За това ставаше дума. Точно към това се стремяха всички книги, списания, токшоута и холивудски филми.

Беше истински късмет, че двамата се бяха намерили.

Просто трябваше да се научат да си вярват.

Не можеше да каже точно в кой момент се бе влюбила в него. Може би когато се бе навел, за да си сложи кънките. Въпреки че бе широкоплещест, изглеждаше уязвим, когато се пързаляше по заледената площадка на център „Рокфелер“. Никога не се бе пързалял със зимни кънки, но беше готов да рискува здравето и живота си, защото Марта мечтаеше да се пързаля там, откакто бе гледала една серия на филма „Приятели“.

Може би бе разбрала, че го обича вчера, когато й беше направил самолетче от хартия, докато тя плачеше над закуската си в кафенето. Бяха в Ню Йорк от три дни и беше позвънила на Елайза. Сестра й беше толкова уверена, явно „владееше положението“. Беше й казала, че децата са „прекрасни, страхотни, същински ангелчета“. Осведоми я, че се хранят и спят добре. Явно семейството й се справяше и без нея.

Разбира се, тя точно това искаше.

Тогава защо, след като затвори, в крайна сметка реши, че не й се ходи в клуба с комедиантите и че предпочита да се прибере в хотела да се наспи? На следващата сутрин се събуди много потисната и дори закуската с пържени филийки, пресни ягоди и мед в местното кафене не успя да извика усмивка на устните й.

— Те ти липсват, нали? — попита я Джак.

Дори не си помисли да скрие истината:

— Толкова много, че чак ме боли. Не искаше да изглежда неблагодарна. Прекарваше си великолепно, но се чувстваше съкрушена. Той й направи хартиено самолетче от едно картонче за напитки и след това я заведе в магазина за играчки „Шуорц“, за да купят подаръци и нещо специално за рождения ден на Матю. Тя обикаляше магазина и едва се сдържаше да не се нахвърли върху всяко момиченце или момченце и да го задуши с целувки. Трябваше обаче да се задоволи с това да източи докрай кредитната си карта.

Може би се бе влюбила в него, когато й помогна да избере лак за нокти за Елайза или когато се спря пред една витрина за чанти и каза: „Мисля, че това ще хареса на майка ми“. Може би бе станало, когато играеше билярд в модерния хотел „Хъдсън“. Или когато търпеливо й подаваше дреха след дреха на паравана на съблекалнята, докато тя се опитваше да си избере нещо ново за танците, макар да бе домъкнала огромен куфар.

Разбира се, възможно бе да се е влюбила в него в онзи салса клуб миналия декември. Не беше сигурна.

С Майкъл обичаха да планирал нещата, а сега тя се учеше да живее в настоящето, без да прани прогнози, а само да се наслаждава. Но вече не можеше да обяснява тази връзка само с нуждата от опит. Не можеше да се преструва толкова. Можеше само да каже, че всичко е свързано с ласкаенето на собственото его, с красотата, с апетита и с усещането, че си цял. Жив. Неустоим. На нея това й приличаше на любов. Обаче въпреки това беше объркана. Вече бе на трийсет и две години, а още нямаше никаква представа как работи съзнанието на мъжете. Замисли се дали да не купи книгата „Мъжете са от Марс, а жените — от Венера“, обаче реши, че това ще означава пълно поражение. Какво си мислеше той? Дали я обичаше страстно? Днес на улицата я бе вдигнал и я бе завъртял. Толкова свободен и толкова положителен жест. Така ли правеше с всичките си жени? Имаше ли някакво значение? Не искаше да се измъчва.

Само че не можеше да прави нищо друго.

Когато се любеше с нея, беше мълчалив и старателен любовник. Наричаше се сексуална нинджа и Марта се засмя на спомена. „Много умели в смъртоносните изкуства, удрят без предупреждение, приближават незабелязано.“

Луди и шеметни.

Явно искаше да й достави наслада. Всъщност сякаш искаше това повече от всичко останало. Всичко, което го интересуваше в и извън леглото, бе да я направи щастлива.

В този момент Джак се наведе напред и нежно, но силно стисна врата на Марта и го задържа неподвижно, докато доближи до нея плътните си розови устни. Тя усети целувката в гръдния си кош и между краката си. Дали я целуваше по този начин, защото знаеше, че тя ще се разтопи (което и стана), или защото сам бе изпаднал в екстаз? Трудно можеше да разбере. Как да го попита? Кога щеше да узнае? Имаше ли значение? Толкова се гордееше с него. Толкова се гордееше и с двамата, да му се не види! Подхождаха си като две капки вода, така казваше той. А когато се любеха, никога не й се налагаше да си представя Роби Уилямс или Джъд Лоу, или онзи тип от рекламите на Калвин Клайн. Ау.

Той непрекъснато я питаше какво й се прави, къде й се ходи, кой филм иска да гледа и какво й се яде. Само че без да угодничи и да прекалява, както правят обикновено мъжете, докато те ухажват. Непрекъснато предлагаше смахнати неща и интересни възможности. Марта никога досега не се бе сблъсквала с подобно нещо.

Наблюдаваше го как пие сока си. Поклащаше глава в такт с музиката, след това дъвката му се появи на върха на езика и веднага потъна в устата му. Всяко негово движение я караше да се топи, все едно беше сняг на слънцето. Направо полудяваше, като го гледаше как потропва с палец по чашата си. Господи, беше на трийсет и две години, а той я караше да се чувства все едно е на четиринайсет. Неконтролируема, свободна.

Джак срещна погледа на Марта и се усмихна. Очите му блестяха от сълзи, сякаш бе казала нещо ужасно смешно. Запита се дали е способен да я обича. Дали чакаше подходящия момент, за да признае безсмъртната си любов и да й каже, че е много специална.

Едва ли.

Всички смятаха, че най-трудното нещо при един приключващ брак е да повярваш, че отново можеш да се влюбиш, но за Марта това се бе оказало лесно. Трудното бе да повярваш, че някои може да се влюби в теб.

Освен това не ставаше въпрос само за нея, нали? Защо му е да избира всички тях? Защо да не предпочете сама жена без деца? Табула раза. Защо да си взима белята с чужди деца, съпруга и живот и да възлага много на надеждата да ги направи свои?

Твърде много бе да го иска от него.

Дори да й се закълнеше в безсмъртна любов, как можеше да му повярва? Беше разбрала, че не трябва да сравнява, обаче й беше много трудно. Ако сравнеше Джак с Майкъл от времето на запознанството им, откриваше някои прилики, макар че Джак по нищо не приличаше на Майкъл, до когото тя се бе събуждала през последните няколко години. Само че приликата я плашеше. Дори ако той я обичаше в момента, това не означаваше, че ще я обича вечно. Твърде често бе чувала думите „винаги ще те обичам“.

Възможно бе дори да се плаши от тях. Дали се боеше от мъчителния момент, когато тя ще му се обясни във вечна любов? Когато ще свали гарда и ще му каже, че всъщност няма да е никак лошо да е в леглото до него и заедно да четат неделните вестници през остатъка от живота си.

Вероятно.

Може би той беше някъде по средата, но къде?

— Не мога да направя нито крачка повече — обяви Марта.

Джак огледа днешната им плячка. Всеки от тях имаше няколко големи торби, пълни с дрехи, компактдискове и други подаръци.

— Хайде да си вземем такси — предложи той.

Върнаха се в хотела. Стаята им беше съвсем малка като каравана, а сега, когато я напълниха с покупките си, им се стри направо миниатюрна. Изтегнаха се на леглото, превключваха телевизионните канали, опустошиха минибара и в крайна сметка решиха да изядат бонбоните „Ем енд Ем“, макар че щяха да струват четири пъти повече, отколкото в магазина. Използваха корема на Марта като чиния, а след това се любиха.

44.

После Джак заспа, но Марта остана будна. Лежеше и слушаше боклукчийските коли и наблюдаваше фигурите, които фаровете на автомобилите рисуваха по тавана на стаята им. Днес се бяха забавлявали страхотно. Бяха си купили понички и сладолед. Бяха си ги поделили, всъщност се бяха хранили взаимно, както правеха хората по филмите. Бяха такова вкусни, по-вкусни от всичко, което беше яла досега. Беше посетила някои от най-хубавите ресторанти в най-големите градове по света, само че нищо не й бе харесало повече от тези мънички понички. На какво се дължеше това? Дали Джак просто не умееше да живее по-добре от повечето хора? Със сигурност отговаряше на всички критерии от списъка за мечтания приятел. Можеше повече, отколкото онези, на които отговаряше Майкъл. Джак беше забавен, хубав, по-добър любовник, имаше голям пенис и беше по-добър танцьор.

Тя го обичаше.

Това би трябвало да е достатъчно. Обаче не беше.

Джак не я искаше всецяло.

Той имаше и други „голи приятелки“.

Какво искаха мъжете? Повече, винаги повече. Защо не можеха да се доверят и да обичат само една жена? Защо това не им стигаше? В какво се бе превърнал светът? Винаги имаше повече избор, по-голямо разнообразие.

Твърде голям избор, твърде голямо разнообразие.

Защо Майкъл не беше щастлив с нея, с нейните красиви деца и с дома им? Не беше ли достатъчно, че имат забавни приятели, прекрасни ваканции и бяха здрави. Беше ли се отказал от всичко това, защото по-млада и по-приятна жена бе привлякла вниманието му? А какво търсеше Джак? Различни гърди, по-слаби бедра? Следващата красива брюнетка, блондинка или червенокоса жена или пък някоя с бръсната глава, с розова коса или просто с най-обикновена красива глава. Само една жена вече не бе достатъчна. В някои случаи не бе достатъчна само една в конкретен момент, дори да ставаше дума за различна жена всяка нощ от месеца. Марта се ужасяваше от тройките. Някои мъже искаха да ходят при проститутки или да спят със стриптийзьорки, други искаха просто да разберат каква е разликата между стриптийзьорките и жените, които танцуват, седнали в скута ти в нощните клубове, за да могат да отметнат и двата вида в списъка си. Марта вече бе изоставила превзетия морал — прекарваше си твърде добре, за да бъде моралистка, но все още беше реалистка. Знаеше, че няма жена, която може да бъде всичко това. Не бе възможно да си едновременно настоящата и следващата. Искаше само да бъде номер едно за някого. Заслужаваше го. Заслушана в сирените на полицейските коли, реши, че ти може да продължи да спи с други, ако иска, само че нямаше да му позволи да продължи да спи с нея. Успяваше да не обръща внимание на другите „голи приятелки“, докато не призна пред себе си, че е влюбена в него, но след това не можеше да пренебрегва този факт нито секунда повече. Изведнъж те я заобиколиха отвсякъде. Шумно настояваха Марта да ги забележи. Поръчваха си еспресо, когато тя си поръчваше кафе с мляко. Гледаха я от огледалото в банята, когато си сваляше грима. Озоваваха се в леглото заедно с нея, когато тя си лягаше с него. Това нямаше нищо общо с ревността. Макар че наистина ревнуваше. Ревнуваше от гърдите, които той докосваше. От талиите на други жени, които познаваше. От стенанията им. Само че това нямаше нищо общо с ревността.

Съзнаваше, че иска Джак, боже, много го искаше. Въпреки всичко. Макар да знаеше, че е рисковано да обичаш някого. Въпреки факта, че все още тъгуваше за Майкъл. Макар да знаеше, че Джак наистина е опасен, че се заглежда по други жени и че те го забелязват. Винаги щеше да има безкрайна поредица от възможности, обаче тя въпреки всичко го искаше.

Марта придърпа завивката. Беше й студено. Погледна часовника. В три и пет реши, че го иска, но само ако той иска нея и само нея. Това беше най-хубавият и най-лошия миг сред много невероятно хубави и престъпно лоши моменти.

Джак беше добър, мил и секси, но ако сърцето му не изгаряше по нея, тогава липсваше основната съставка, която тя търсеше. Съзнаваше, че шеметната й страст лесно може да се развие в нещо по-постоянно, но бе убедена, че той не се чувства по същия начин.

Това я притесняваше, но вече безпогрешно разпознаваше кога един мъж не е влюбен в нея.

Марта се събуди тъжна. Спомни си, че когато беше с Майкъл, често се чувстваше тъжна. Или напрегната, под стрес, или изтощена. Беше свикнала с ужасната болка в стомаха, която й подсказваше, че е забравила нещо, че е сгрешила или че е провалила нещо, макар че винаги даваше най-доброто от себе си. Беше свикнала с чувството си за лично разочарование и дори не се налагаше да се опитва да го пренебрегва. Носеше го като стари очила. Но сега нещата стояха различно. Искаше да може да пренебрегне тъгата си или да привикне с нея, но съзнаваше, че това не е възможно. Сега вече бе много по-честна пред самата себе си.

— Добре ли си, сладурано? — попита я Джак, както винаги небрежно и весело.

Марта бе лежала будна почти цялата нощ. Обичаше Джак, вече беше сигурна в това. Наистина ли искаше да спука този сапунен мехур? Не, не искаше. Обаче нямаше друг начин. Нужно бе да мине доста време, но сега Марта знаеше, че не би могла да обича Джак с цялото си сърце, ако най-напред не обича себе си.

— Да, добре съм, макар че ми се прииска да отлетя за дома посред нощ.

Той замръзна. Впери поглед в тавана и се опита да събере смелост да я попита защо. Нямаше никаква представа.

— Защото ти си като всички останали мъже. Неспособен си да бъдеш верен и отдаден само на една жена, но тъй като ме предупреди предварително, ще трябва да се примиря с това. Негодник.

Усещаше как в очите й напират сълзи и носът я сърби. „Не плачи“ — нареди си тя.

— Защо смяташ, че съм неволник.

— Не те разбирам, Джак. Съжалявам, просто не разбирам разликата между гола приятелка и гадже. Не мога да проумея морала или по-скоро лисата му, която явно е присъща на този век. — Замълча с надеждата той да прекъсне тирадата й. Така беше по-малко вероятно да каже нещо, за което щеше да съжалява. Той мълчеше. — Аз все още живея в началото на деветнайсети век. Бих искала да нося дълга бухнала пола, ако тона означава, че ще бъда защитена от терзанието и разочарованието, които предизвиква един развод. Не искам да се върна в играта, както се изразяваш ти, но ако трябва да го направя, тогава е нужно поне да разбирам правилата. А аз не ги разбирам. Твоята теория за „голите приятелки“ ми прилича на пропуск за излизане от затвора. Това може да ти помага да укротяваш угризенията на съвестта си, но, честно казано, фактът, че се чукаш, с която си поискаш, не е по-приемлив за мен само защото го признаваш. Всъщност дори е по-неприятен.

— О, чакай, Марта, не бързай толкова. — Той рязко се надигна, седна в леглото и постави ръце върху раменете й. Никога не съм те лъгал или заблуждавал. Поне искрено се надявам да е така. Винаги съм се старал да бъда максимално откровен с теб.

Марта отблъсна ръцете му, не на последно място, защото бяха съвсем близо до извивката на гърдите й, а когато Джак бе толкова близо до гърдите й, защитните й сили напълно се стопяваха.

— Това е порочен кръг — повиши тон тя.

Той впери поглед в пода. По дяволите, това показваше, че явно историята им е към края си. Тази жена му беше казала, че просто търси малко забавление. Той смяташе, надяваше се, че тя няма да се окаже истерична и взискателна. Или наранена. Определено не бе искал да я нарани. Защо жените твърдят, че могат да се справят с неща, с които явно категорично не могат?

— Аз не искам този порочен кръг. Хората се нуждаят от повече уважение. Ако кажеш „Ще те обичам вечно“, означава наистина вечно. „Докато смъртта ни раздели“ наистина трябва да означава точно това. Или просто не казвай нищо. Сексът е нещо повече от развлечение. Не е нужно всеки път да е свързан с правенето на бебета, но може да доведе до това, а то е нещо специално, нали? Би трябвало да означава нещо, нали? Не разполагам с отговори. Не знам защо се омъжих в църква, освен че там стават страхотни снимки, обаче наистина мислех, че бракът е за цял живот.

Марта прекъсна за миг гневната си тирада, за да си поеме дъх.

— Значи изобщо не става дума за нас, просто е поредната каша с Майкъл — отбеляза Джак.

Тя го изгледа гневно. Здраво стискаше завивката и кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение и тревога. Не разбираше ли, че тя не може толкова лесно да раздели двете неща в съзнанието си? Мъжете разделят нещата, жените ги сливат.

— Марта, винаги съм бил пределно честен с теб. Стараех се да бъда съвсем ясен. Честно казано, лесно е човек да се държи добре с теб, ти го заслужаваш.

— Да, ти си ужасно честен и добър, и почтен. Не оспорвам почтеността ти. Но не знаеше ли, че това ще ме накара да очаквам… да се надявам на нещо повече?

— Да не искаш да кажеш, че е трябвало да те излъжа и да се държа зле с теб?

— Така поне щях да съм наясно къде ми е мястото.

— Марта, това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

— Има и друго. Какво?

— Обичам те. Искам да не мисля за истината, но не мога. Знам, че би трябвало да съм по-съобразителна и да изчакам, съзнавам всички разумни доводи, но работата е там, че аз те обичам. Джак. Наистина. Обичам те.

Сега беше негов ред да каже, че и той я обича.

Само че Джак не го направи.

Марта прокле деня, в който се бе родила, но вече беше твърде късно. Думите се бяха откъснали от устата й и се бяха намесили в живота й. Каза му, че го обича.

Три пъти.

Мамка му.

Реши, че единственият й шанс е да се престори на смела, както когато ходиш на зъболекар, и си напомняш колко скоро всичко ще свърши.

— Е? — попита тя.

Джак мълчеше, вперил поглед в завивката. Мълчанието му я принуди да продължи:

— Знам, че се уговорихме просто да се позабавляваме, обаче човек никога не знае — понякога се случва неочакваното, а то е твърде хубаво, и ние се предаваме. Знам, че и ти ме харесваш.

— Така е.

— Ти правиш любов с мен, не с просто секс.

— Да.

След това той отново млъкна. Марта се почувства нещастна. Очевидно, ако той я обичаше, сега беше моментът да й го каже. Той обаче мълчеше. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност. Със сигурност дълго време. Много дълго. Марта усети как унижението плъзва по нея. Лепна й се като асфалт, а след това се превърна в тежка буца в корема й, сякаш бе погълнала достатъчно, за да асфалтира цяла магистрала.

— О, забрави, че изобщо съм казала нещо, Джак — изстреля тя. — В крайна сметка всички сте еднакви.

— Кои?

— Знаеш кои.

— Кажи го, Марта. Изречи тази сексистка, нелепа и неоправдана мисъл.

— Мъжете. Всички мъже са еднакви.

— Всички са негодници?

— Всички са негодници.

— Майкъл наистина спечели, Марта. — С тези думи той скочи от леглото и отиде в банята. — В момента не мога да обсъждам това, ще закъснея за срещата си.

Правеха се, че не се забелязват, докато Джак си вземаше душ, бършеше се и се обличаше. Той взе портфейла, телефона и органайзера си. На излизане я попита:

— Искаш ли да се срещнем по-късно?

Марта се бе завила през глава. Не искаше той да види, че плаче. Щеше да си помисли, че плаче от унижение, но тя плачеше, защото беше ядосана и безпомощна.

И защото наистина се чувстваше унизена.

— Ще отида в кафенето на Юниън Скуеър, където се срещнахме и в понеделник вечерта. Ще бъда там от четири нататък. Ще те чакам.

Той отвори вратата.

— Джак — извика Марта, — може да има само един.

— Знам откъде е, от „Шотландски боец“ — отвърна той, доволен от себе си.

— Не, Джак, идва от сърцето ми.

45.

Елайза прекара още един час в кафенето на семейство Бианки. Но присъстваше там само телом. Умът й беше другаде, а сърцето й бе спряло да бие. Беше най-глупавата мацка на цялата планета. Не умееше да улучва точния момент. Защо не каза на Грег как се чувства, когато го срещна да пазарува за Коледа? Щеше да е лесно, трябваше само да каже: „Писна ми да ходя на срещи с разни тъпаци, искаш ли да бъдем заедно завинаги?“. Но не го направи, а вместо това се заяждаше за сметки за кредитни карти и за забравени рождени дни. Можеше да му каже на самата Коледа, това беше втората й голяма възможност. Добре, нямаше да го изтърси направо, това нямаше да е готино, но можеше поне да му намекне. Най-хубавото нещо, което му каза тогава, беше: „Изглеждаш глупаво с тази червена картонена шапчица, ето, вземи моята синя“. О, боже, как може да е толкова нахална мръсница!

Всички клишета се оказваха ужасно верни. Човек не знае какво е имал, докато не го изгуби. Каква беше другата жена? Не искаше да пита семейство Бианки. Те не се славеха с особена тактичност. Ако кучката беше висока метър и осемдесет, с безупречна кожа, с наследство от милиони лири, с договор с модна агенция „Елит“, семейство Бианки вероятно щяха погрешно да предположат, че и Елайза иска това. Дали тази жена спеше в тяхното легло? Разбира се, че го правеше, мамка му. Запита се дали ако застане насред Шепърдс Буш и започне да се шамаросва, някой ще помисли, че поведението й е странно. Съмняваше се, сигурно щяха да я вземат за местната луда и всъщност тя май наистина не беше наред с главата. Дали това момиче гали Куче? Извежда ли го на разходка? Пие ли от чашите, които Елайза купи от „Хабилат“? Да, да, да. Сигурно в този момент четката за зъби на това маце се отърква в тази на Грег.

Елайза не си падаше по сълзите, предпочиташе действието. Обърна количката и се отдалечи от станцията на метрото по посока на апартамента на Грег.

Заудря по вратата. Никакъв отговор, обаче част от боята се излющи и падна на пода. Заблъска по-силно, достатъчно, за да събуди някой задрямал дори в Сидни в Австралия. Изобщо не допусна, че е възможно Грег да не си е у дома. Не може да го нямаше, не допускаше такава възможност.

— Добре, де, идвам — провикна се Грег зад дървената врата. — Здрасти — отвори той с искрена широка усмивка.

Елайза обаче не я забеляза, а влетя покрай него в апартамента, като заряза децата на прага. Влезе в дневната — беше празна. Направи още няколко крачки и се озова в кухнята — никой. Обърна се, запъти се към коридора, затаи дъх и отвори вратата на спалнята — празно. Остана й само банята. Елайза се поколеба — не харесваше банята дори в най-добрите времена, обаче нямаше как. Смело отвори вратата — чисто.

— Търсиш ли нещо?

Той явно се забавляваше.

— Една обица — промърмори тя. Замълча и се обърна към него.

Грег се усмихваше. Разбира се, той рядко правеше нещо друго. Беше извадил Матю и Мейси от количката. Държеше Мейси на ръце, а тя се бе гушнала в брадата му (резултат от това, че Грег все още не бе посетил банята този ден), а не от някакви модни тенденции. Матю търсеше Куче. Намери го заспало под кухненската маса и двамата с Елайза клекнаха, за да го погалят.

— Каква обица? — попита Грег, който изобщо не си даде труда да скрие, че се забавлява, но беше достатъчно учтив, за да продължи, колкото е необходимо, с представлението, разигравано от Елайза.

Тя го изгледа гневно. Знаеше, че й се подиграва, затова не си даде труд да продължи да настоява с извинението си.

— Идвам от кафенето на Бианки — рече вместо обяснение.

— Крайно време беше, питаха за теб.

— Изглежда са добре. Никаква промяна.

— Тук почти нищо не се променя, Лайза.

— Те ми казаха нещо друго — възрази тя.

Продължи да гледа гневно Грег в очакване той да се защити. Той срещна погледа й, обаче изобщо не изглеждаше притеснен или засрамен. Елайза се замисли над този факт. Разбира се, че няма да е притеснен или засрамен, защо да бъде? Имаше си нова приятелка. А тя какво бе очаквала? Нямаше право да се сърди и да се възмущава. Беше го зарязала най-безцеремонно, неочаквано и високомерно. Беше го направила преди шест месеца, как очакваше да постъпи той? Да се държи като монах до края на живота си? Освен това самата тя непрекъснато се бе срещала с мъже, каквото и да й бе струвало това. Дори беше правила секс.

Потръпна при спомена за това. Е, така е, търсенето на господин Съвършенство наистина се бе оказало безуспешно. Беше обречено на провал още от самото начало. Само че нейният господин Съвършенство никога нямаше да бъде мъж, чиято най-голяма страст е ръгбито или риболовът с мухи. Никога нямаше да си намери духовен партньор сред мъжете, чийто единствен интерес към алкохола беше колко силен е ароматът на малцовото уиски. Нейният господин Съвършенство нямаше да носи вратовръзка. Нямаше да кара голяма кола и колкото и разочарована да бе Елайза да си го признае, твърде малко вероятно бе той да е започнал да си внася пенсионните осигуровки след навършване на пълнолетие. Подобна организираност просто би я отблъснала.

Нейният господин Съвършенство щеше да е творческа, безгрижна и остроумна личност и поради това понякога щеше да е мързелив и разхвърлян.

Грег.

Грег беше нейният господин Съвършенство.

— Един чай? — попита той, все едно тя се бе отбивала да го навестява всяка седмина в продължение на месеци, все едно в неочакваното й идване няма нищо необикновено и все едно не е странен фактът, че бе претърсила дома му, сякаш се опитваше да намери категоричен отговор на въпроса „какво е любовта?“ — и в известен смисъл е успяла.

— Да, чудесно.

Грег пусна Мейси на пода и тя се спусна към Куче, щастлива от възможността да го потормози заедно с брат си. Елайза тъкмо се канеше да се противопостави — допускаше в каква мръсотия ще се въргалят децата, когато забеляза, че килимът е чист. Не се виждаха никакви кучешки косми, никакви следи от консерви, никакви смачкани цигарени кутии. Отново се огледа наоколо. Не само килимът беше почистен. Въздухът също не беше задимен, не се усещаше и застоялата миризма на Куче. Всъщност прозорците бяха отворени и в апартамента проникваше свеж въздух — толкова свеж, колкото можеше да бъде в град с повече от седем милиона жители. Нямаше празни чаши от кафе, нямаше дори лепкави пръстени, по които да личи къде са стояли чашите от кафе. Нямаше кутии от пици, нямаше дори брошури, които предлагат да запишат данните на кредитната ти карта в замяна на доставката на къри до дивана ти.

Елайза прехапа устни, за да възпре писъка, който напираше отвътре. Отново се завъртя и се втурна в кухнята. Къде бяха купчините с мръсни съдове? Защо линолеумът не лепнеше? Боже, фурната беше почистена. Втурна се и спалнята. Целта при последното й търсене беше да открие новата жена in fragrante delicto — не че бе обмислила какво би направила, ако ги спипа в подобно деликатно положение.

Само че в бързината да открие онова, което бе очаквала, бе пропуснала да забележи неочакваното. Апартаментът беше чист. Леглото беше оправено, на пода нямаше мръсни чорапи или гащи. В банята миришеше на сапун, в спалнята — на афтършейв, а в кухнята — на „Мистър Мускул“. Елайза бе свикнала в апартамента да мирише по-зле, отколкото в затворническа килия.

Тежко се отпусна на дивана и се приведе напред, стиснала главата си с ръце. Това беше по-лошо от намирането на „новата жена“ по бельо и висяща от лампата. Той не само имаше нова жена, но тя бе успяла в това, в което Елайза се бе провалила. Новата жена бе убедила Грег да почисти. Тя се разплака. По бузите й се затъркаляха парещи сълзи.

— Хей, какво има? — попита Грег мило, когато се върна от кухнята с две чаши чай. Седна до нея и плъзна ръка по гърба й. Топлината и нежността му събудиха у нея желание да започне да вие.

— А, нищо — успокои го тя и избърса очите и носа си с ръкава на якето. Грег скочи да й донесе кутия със салфетки, но когато й ги подаде, Елайза отново се разплака. Салфетки! Определено имаше намесена жена. Нямаше начин той да се е сетил да купи салфетки. Тя си имаше гордост. Само това й бе останало. Нямаше гадже, жилище, дори план за живота си, но все още имаше гордост. Нямаше да му каже какъв е проблемът.

— Марта замина и аз гледам децата. Днес те се събудиха рано, всъщност така е всеки ден, и аз съм ужасно изморена. Знам, че е глупаво. По-трудно е да се грижиш за деца, отколкото изглежда, а мен изобщо не ме бива за това.

— Според мен си се справила доста добре.

Елайза се усмихна, доволна от похвалата, колкото и неоснователна да бе тя.

— Защо го казваш? — попита, просейки си още комплименти.

Грег огледа децата. Елайза проследи погледа му. Матю ядеше от шоколадовите пръчици на Куче, а Мейси беше заспала в коша му. Елайза беше сигурна, че Марта не би одобрила. Едното не беше хранително, а другото не беше хигиенично.

— Ами… — поколеба се Грег — и двете им обувки са на правилното краче.

Елайза се усмихна.

— Ти как си? — попита тя, като възвърна добрите си маниери, но се надяваше той да не я осведоми. Наистина не искаше да знае подробности за прекрасния му любовен живот в момента.

— Никак не съм зле — усмихна се той, без да обяснява повече.

Елайза прие с благодарност тактичността му. И двамата млъкнаха, но мълчанието не бе неловко.

— Какво планирате до края на деня? — внезапно попита Грег.

— Да се отървем без липсващи крайници и без други сериозни травми като мозъчно сътресение или счупване.

Той се усмихна.

— Можем да ги заведем в зоологическата градина.

— Ние?

— Да. Ти и аз. Нямам какво друго да правя, ти също. Децата ми липсваха. Но ако не искаш…

— Страхотно. Не. Да. Искам да кажа, да, искам, чудесна идея. Два чифта ръце се справят по-добре от един.

„Освен това ми се иска да ти смъкна дрехите и да те съборя върху матрака“ — помисли си Елайза. Обаче не го изрече, стори й се, че моментът не е подходящ.

46.

Нямаше да отиде. Защо да го прави? Веднъж вече я бяха направили на глупачка, стига толкова. Беше й приятно. Забавно. Но беше по-добре нещата да приключат дотук. Нима не беше молила Майкъл да остане, нима не се бе унижила напълно? Със сигурност трябваше да си извлече поука от всичко това и тогава все нещо можеше да се получи от цялата тази жалка неразбория. Нямаше да пропилее нищо повече за мъж, който не обича нея и само нея. Тази работа с „голите приятели“ вършеше работа, докато се намираше — как го бе нарекла Елайза? — във фазата на възстановяване. Да, признателна бе, че фазата на възстановяване бе минала с Джак. Сексбог с добро сърце. Но вече се бе възстановила. А възстановената Марта заслужаваше нещо повече от това да бъде една от многото. Връзката им беше красива и й помогна да си стъпи на краката. Това е всичко. Елайза имаше право, Марта бе сбъркала, но беше благодарна за това. Ако се бе вслушала в думите на сестра си, щеше да пропусне най-хубавите три месеца през живота си.

Да, наистина, той не я бе лъгал, наранявал или подвеждал и това бе много мило от негова страна. Беше разбирал колко е уязвима и не бе предал доверието й. Само че това бе добре и за него — Джак се бе радвал на неограничен и невероятен секс с благодарна и страстна жена в развод. А тя се бе радвала на неограничен и страстен секс с един същински Адонис. Сделката между нея и Майкъл бе малко по-прозаична, свързана повече с прането на чорапи и с припечелването на прехраната, отколкото с любовната игра, но принципно бе същата. Що се отнася до това, че двамата с Джак ядяха заедно понички, смееха се, разговаряха, четяха и играеха с децата, е, то беше бонус. А останалото й бе трудно да опише… Увереността, че е влюбена в него, че двамата си приличат като две капки вола, както и да изглежда отвън, е, щеше да се наложи да я забрави, ако той не я обичаше.

Защото тя заслужаваше да бъде обичана.

Страните й пламнаха от спомена за онова, което беше наговорила. Призна му, че го обича, а той не й бе обърнал никакво внимание. Не бе казал абсолютно нищо. Все едно бе казала: „Ама че време улучихме! Странно как ту вали проливен дъжд, ту небето става ясносиньо“. Марта не намираше голяма утеха във факта, че онова, което беше казала, е истина.

Затова нямаше никакви смисъл да се среща с него на Юниън Скуеър. Най-разумното нещо, което можеше да направи сега, бе да се качи на самолета, да се прибере при децата, семейството и приятелите си и да започне истинския си живот. Който благодарение на Джак вече нямаше да се свежда до правенето на сладко и до украсяването на торти. Щеше да включи и купуване на модерни дрехи, гледане на DVD. Какъв смисъл имаше да се среща с него? Казаха си всичко, което имаше да се казва, и дори повече. Март си мислеше за всички тези неща, докато се качваше на метрото. Взе линия, която минаваше през Юниън Скуеър, но си каза, че няма защо да слиза там, а може да отиде направо в Сохо и да понапазарува още малко, преди да се качи на самолета на летище „Кенеди“.

Само че отново се бе заблудила, че денят е топъл. Удивляваше се как оптимизмът отново надвива горчивия опит. Небето остана синьо чисто само през десетте минути, които й бяха необходими да избере дрехите си сутринта. В момента беше ужасно студено. Хората във вагона се бяха сгушили на седалките. Разбира се, както и в Лондон, никой не подхващаше разговор, а предпочиташе да чете рекламите по плакатите. Марта се запита какво ли би било да живеем в свят, където хората разговарят един с друг в метрото, усмихват се на уличните музиканти и дори припяват с тях. Само че това беше поредната й романтична представа точно като влюбването и надеждата за споделена любов. Нелепа, нереалистична. Като слезе от влака на Юниън Скуеър, пъхна билета си в апарата и бутна преградата, си каза, че няма нужда да ходи в кафенето, където бяха прекарали прекрасно, а може да отиде на пазар. Погледна часовника си. Беше пет без петнайсет. Беше й казал, че ще е там след четири. Не каза колко време ще чака, но се подразбираше, че се подразбираше, че ще е дълго. Любопитна беше да узнае дали я е чакал четирийсет и пет минути. Едва ли, обаче лесно можеше да провери. Можеше просто да мине през кафенето и да види дали е там, което беше малко вероятно. Приближи се към вратата — гледаше през прозореца, — нямаше много хора, но не можа да открие Джак. Коленете й се подкосиха от разочарование. Тъгата и недоумението й бяха твърде силни, за да се разплаче. Макар да бе убедена, че няма какво повече да си кажат, тя поне бе казала предостатъчно и макар връзката им да бе неадекватна и злепоставена, на момента тя беше направо божествена. Частица от нея смяташе, че е възможно и той да си е помислил същото и поради това да е намерил какво друго да й каже.

Марта имаше нужда от сладка топла напитка. Толкова силно трепереше, сякаш танцуваше брейк, и ако не се махнеше бързо от улицата, някой като нищо можеше да й подхвърли някой долар.

Бутна вратата на кафенето. Никой не се обърна да я погледне, което я изненада, защото беше сигурна, че над главата й със сигурност има огромна подигравателна стрелка с надпис: „Отново разочарована“. Приближи се до бара и си поръча кафе с пълномаслено мляко и четири бучки захар.

Съдейки по тревожния вид на Марта, сервитьорките допуснаха, че тя току-що е станала свидетел на ужасен инцидент или най-малкото са я обрати.

— Ей, добре ли си, момиче?

Тя леко поклати глава. Не беше ясно дали се опитваше да кимне, или просто трепери.

— Май ти е студено. Защо не отидеш в задната част на кафенето? Там гори огън и е много спокойно.

Марта се подчини на предложението, все едно беше заповед. Не знаеше, че кафенето има и друго помещение. В задната стая имаше само двама души. Една жена до прозореца четеше „Ню Йорк Таймс“.

И Джак. Седеше до огъня.

— Марта, прекрасно е, че дойде. Мислех, че може би няма да го направиш — скочи той. — Да ти поръчам ли нещо? Не, вече си си поръчала. Аз също. Всъщност на масата пред него имаше три празни чаши от сок. — Дойдох по-рано за всеки случай — обясни той.

Наведе се, за да я целуне, но тя се отдръпна. Знаеше, че ако я целуне, това ще я обезоръжи. Щеше да извика: „Забрави всичко, което ти наговорих сутринта. Забрави, че искам да съм единствената, и забрави, че те обичам. Нека да се върнем там, където бяхме. Просто остани с мен. Не ме напускай“. А това нямаше да е особено достойно. Стисна устни, за да си затвори пътя за отстъпление.

Той взе ръката й и за миг я стисна силно. Опита се да я погледне в очите, но тя избягваше погледа му и нещастно се взираше в пода. Джак вдигна ръката й до устните си и я целуна. Целувките му я изгаряха, жигосваха я с подписа му. Имаше чувството, че ще я съсипят за цял живот. Никой друг мъж не би могъл да бъде такова уникално съчетание от сексапил и ведрост. Всъщност не вярваше, че и този е такъв.

Джак седна и изчака Марта да се настани срещу него, обаче тя решително остана права. Не се чувстваше удобно, не искаше и той да се чувства удобно. Част от нея искаше да го накаже, задето не я обича, и макар да съзнаваше, че да го накара да се протегне, за да хване ръката й, не е същото като да го подложи на изтезания в лондонската тъмница, в момента можеше да направи само това.

Джак изчака, разбра, че тя няма да седне, и отново скочи на крака. Все още държеше ръката й.

— Боже, имах много странен ден — каза той. Марта го погледна невярващо. Шегуваше ли се с нея? Нейният ден също не беше цветя и рози. Не всеки ден казваш на някого, че го обичаш, а той (това може би бе най-главното) те пренебрегва. Джак й се усмихна лъчезарно.

Боже, обичаше я, ей сега щеше да й го каже. Внезапно Марта забеляза в очите му надежда, вълнение и топлота. Защо не се бе вгледала по-добре тази сутрин? Тогава щеше да прозре всичко и да си спести мъчителните целодневни притеснения. Тя позволи на тялото си да се отпусне, все едно потъваше в огромна вана, пълна с пяна. Почувства как мечите й я обгръщат и я повдигат нагоре. Чакаше думите.

— Имам нова работа — каза той.

— Моля? — попита Марта. Сигурно не бе чула добре.

— Нова работа. Затова съм тук — за интервю за работа. И днес ми казаха, че съм я получил.

— Моля?

— Не е ли фантастично, Марта? — Защо бе започнал да я нарича Марта? Какво стана с „малката мис Е“? И обръщението ли щеше да бъде погребано с връзката им? Ще ръководя клона в Ню Йорк, ще бъда изпълнителен директор.

— Поздравления. Много се радвам за теб — каза Марта и тежко се отпусна на най-близкия стол. Седна, преди шока да я повали. Джак прие това за добър знак и също седна. Странното бе, че тя наистина се радваше за Джак. Явно постът беше добър и той беше щастлив. Обичаше го и искаше той да е щастлив. Това мислеше една част от мозъка й. Останалата смяташе, че той е най-противното, жестоко и нетактично копеле, след като толкова очевидно се радваше, че ще я напусне, но нали, както бе повтарял непрекъснато, не си търсеше приятелка, защото имаше още много неща, които искаше да направи.

— Би ми било приятно да седя и да обсъждаме подробностите за новия ти договор и други подобни неща — поде Марта, като не успяваше да прикрие болката си, — обаче трябва да се върна в хотела, за да успея да хвана полета си.

— Какъв полет? Защо? Децата добре ли са? — попита Джак, внезапно обзет от тревога.

— Да, добре са. Просто не искам да оставам повече тук с теб. Не виждам смисъл. — Понечи да стане. Не беше сигурна дали ще й стигнат силите да излезе от кафенето. След това можеше да плаче или да вика.

— Но… — Изглеждаше объркан. — Каза, че ме обичаш.

Марта го изгледа гневно. Как може да е толкова безчувствен, че да повдига този въпрос? Той нищо не разбираше.

— Бях пияна — каза.

— Не може да си била пияна. Беше сутринта.

Марта си помисли дали да не му каже, че вече не мисли така. Но какъв смисъл имаше? Не можеше да спаси самоуважението си с една лъжа. Зачуди се дали да не настоява: „Обичай ме, обичай ме, аз съм добра, красива и забавна. Мога да ги дам толкова много обич“. Само че се боеше, да не би да остане нечута.

Отново.

— Наистина те обичам, Джак — чу се да изрича. Странно, но не се почувства унижена, както бе очаквала. Вероятно разликата се дължеше на това, че този път нямаше никакви очаквания. Просто заявяваше един факт. — Надявам се да си много щастлив с новата си работа. И държава — добави многозначително. — Но никога не съм била привърженик на връзките от разстояние и не ставам за другарче по пощата. Не се съмнявам, че много скоро ще се заобиколиш с нови „голи приятелки“.

Джак изглеждаше тъжен и разочарован. Какво бе очаквал? Че тя ще топли леглото, за да може той да прелита океана от време на време и да се вмъква вътре, да се връща за малко лондонски екшън между чаршафите?

— Марта, знам, че си преживяла доста неща…

— И така може да се каже.

Не обърна внимание на тона й и продължи:

— И знам, че си много наранена, но може би бих могъл да ги помогна.

— Едва ли ще имаш време да поддържаш такова приятелство, при положение че ще трябва да обслужваш всичките си нови „голи приятелки“.

— Добре — бавно каза Джак. Отпусна глава между ръцете си и разтърка очи. — Нямам други „голи приятелки“.

— Е, отскоро си в Ню Йорк — отбеляза Марта. — Не се тревожи, сигурна съм, че ще… — Тя спря насред изречението. — Какво искаш да кажеш?

— Няма други. Нито тук, нито у дома.

— Но… — Думата увисна във въздуха. Джак беше великолепен и тя винаги бе смятала, че той прекарва всяка свободна минута, като разгонва с пръчка тълпящите се около него жени, или още по-лошо, като не ги разгонва. Какво говореше в момента?

— Не съм имал други „голи приятелки“, откакто се запознах с теб. След салса клуба.

Марта не искаше да допуска нова грешка.

— Защо?

— Защото не беше нужно. Нямах желание да съм с друга.

Тя поклати глава и тайно се ощипа по ръката — искаше да е сигурна, че не сънува.

— А защо ме остави да си мисля, че има и други жени?

Как бе могъл да я принуди да изживее цялото това мъчение и несигурност? Не че беше чак ролкова нещастна! През повечето време бе успявала да прогони от съзнанието си вероятността за съществуването на други жени. Само че Елайза беше много несигурна и бе направила всичко възможно да направи и нея нещастна.

— Всъщност, не вярвах да мислиш, че има и други. Освен че не исках други жени, откъде бих могъл да намеря време и енергия, като се има предвид колко често се чукаме.

На Марта й се искаше да се бе задоволил с първия отговор, беше много по-романтичен.

— Освен това и децата — продължи Джак.

— Е, и?

— И бракът ти.

— Всеки си има история. Ти също.

— Не бях сигурен как ще се развият нещата. Ти тъкмо приключваше с брака си. Всъщност, формално погледнато, все още си омъжена. Не исках да те притискам.

— Аз се чувствам разведена. И скоро наистина ще бъда. Това е истината. Вече не чувствам Майкъл свой съпруг, а и той не ме чувства негова съпруга, с изключение на еднаквите ни фамилии върху договора за ипотеката и за пенсионните осигуровки. Той си отиде. Освободи сърцето и дома ми. — Марта много се надяваше гласът й да не звучи умолително.

— И, честно казано, не бях сигурен дали ще успея да се справя, ако реша да създам… ами… как точно се казва?

— По-сериозна връзка? — предложи тя.

— Семейство — гневно я поправи Джак.

— А, разбирам, вече можеш да ми кажеш, че нямаш други „голи приятелки“, защото и бездруго си тръгваш, така че това ще бъде утешителната ми награда. — Марта почти се гордееше с възмутения си тон.

— Не, Марта, не е вярно. Аз те обичам. Ти си най-невероятният човек, когото познавам, вече съм ти го казвал. Много те обичам. От доста време те обичам и просто чакам подходящия момент да ти го призная. Днес усещах липсата ти направо болезнено — можеш ли да повярваш? — засмя се Джак. — Съзнавах, че единственото, което може да направи един съвършен ден още по-щастлив, е да те видя. Искам да дойдеш с мен. Тази работа е истинска мечта. Ще печеля три пъти повече, отколкото взимам сега. Мога да осигуря на теб и на децата много добър живот. Оказа се по-лесно, отколкото смятах — неизвестното, как ще се чувствам около децата. Те са страхотни. Шумни, изпоцапани, но страхотни. Компанията ще плаща за дома ни и за образованието на децата. Можем да бъдем истинско семейство. Щастливо семейство. Аз ще ти бъда предан и ще се вслушвам във всяка твоя дума. — Той се смееше и се шегуваше, но всъщност говореше сериозно. — Не ти казах нищо тази сутрин, защото исках да знам какво точно мога да ти предложа.

Джак се усмихваше по-широко. Смехът грееше в очите му, бликаше от порите на кожата му, дори косата му блестеше от щастие. Беше успял да го измисли. Имаше решение. Можеше да предложи на Марта вечното щастие, което тя искаше и заслужаваше. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

— Не мога да живея тук, Джак.

— Не, не веднага. Трябва да освободиш къщата.

— Майкъл.

Думата сякаш удари Джак. Повали го на земята по-сигурно, отколкото ако го бе ударил Ленъкс Луис.

— Той никога няма да се съгласи. Ще извади съдебна заповед по-бързо, отколкото ти можеш да произнесеш „зелена карта“.

— Ще се борим. — Джак се изправи, обзет от паника и прокара пръсти през косата си. Почти веднага седна отново. — Ще се борим.

Само че вече съзнаваше, че Марта никога няма да може да дойде при него. Думите му се понесоха безтегловни като пера и във въздуха на много ветровит ден.

— Не мога да му отнема децата.

— Те са твои деца.

— И негови.

Влюбените седяха в мълчание, което ги надви. Марта наблюдаваше как сладкото й кафе изстива и се питаше колко смелост се очаква от нея. Смяташе, че модата на мъчениците и на героите отдавна е отминала. Явно не бе така.

— Не знам какво да правя — въздъхна той. Погледна отчаяно Марта и тя разбра какво му се иска да чуе от нея.

— Приеми работата, Джак.

Тя си мислеше, че ако човек обича някого, трябва да го пусне да си отиде. Ако се върне, значи е твой. Ако не се върне, значи никога не е бил твой. Мразеше факта, че най-важните неща в живота й можеха да се сведат до послание на сантиментална и глупава картичка.

— Кога трябва да започнеш?

— В края на април.

— Трябва да си поръчаме нещо за пиене, за да го отпразнуваме. Ти можеш да пиеш портокалов сок, обаче аз се нуждая от нещо по-силно.

— Подписах договора. Просто не се замислих — извинително каза той.

Марта сигурно щеше да го съжали, но до такава степен съжаляваше себе си, че не бе способна да съчувства на никого другиго, дори на Джак. Разбира се, че не се е замислил. И защо да го прави? Не бяха женени, децата не бяха негови.

През последните три години Марта непрекъснато мислеше за децата си и за това какво би било най-добре за тях. Беше свикнала да го прави, ставаше от само себе си. Джак не носеше същата отговорност, не беше в това положение. Би могъл да развали договора — сигурно имаше такава клауза, и двамата го знаеха, но никой не го предложи.

47.

Посещението в зоопарка не беше толкова успешно, колкото се бе надявала Елайза. От мига, в който Грег предложи да ги заведе там, тя се отдаде на мечтания. Представяше си го как бута двойната количка (много мъжествено) и я остави да се впусне в забавни истории за това как е прекарала последните няколко месеца. Разбира се, планираше тези анекдоти да бъдат прецизно редактирани и щедро украсени, за да я представят във възможно най-добра светлина. Нямаше смисъл да признава, че повечето й срещи са били ужасно мъчителни, евтини или досадни — така нямаше да накара бившето си гадже да се пържи от ревност, а тя точно това искаше. Представяше си как децата внезапно се превръщат от малки дяволчета в по-благи небесни същества, за да създадат впечатлението, че тя контролира положението. Не беше ходила в лондонската зоологическа градина или в която и да е зоологическа градина, откакто беше дете. Имаше смътни спомени за сладки пухкави животни.

Грег се опита да бута количката, обаче не умееше да завива добре, а това го притесни, после го изнерви и в изблик на раздразнение огъна една от осите. Елайза толкова се разтревожи какво ще каже Марта, когато види какво се е случило с безценното й бъги „Макларън“, че за няколко минути остана безмълвна.

Когато най-сетне каза нещо, то беше доста обидно:

— Тъпак такъв, как може да си толкова схванат в ръцете? По-точно спънат в краката. Марта ще се вбеси!

— Тъпак такъв — повтори Матю ясно като църковна камбана и я възпря да продължи тирадата си.

— Господи, Елайза, това е само количка, не е машина за хемодиализа. Ще изправя вала с чук, когато се приберем. Спокойно. Откога си толкова нервна? — повиши тон Грег.

Елайза се съмняваше, че той ще успее да поправи количката. Не го биваше много с инструментите, само че реши да си замълчи. Което означаваше, че вече не можеше да го забавлява с разкази за катастрофалните си срещи. Опита, обаче историите изобщо не звучаха забавно, което не би трябвало да я учудва, защото те в действителност не бяха забавни. Децата се чувстваха твърде добре с Грег, за да променят поведението си. Животите не бяха симпатични. Бяха тъжни и миришеха.

Въобще не постигнаха шеметен успех.

Въпреки всичко Елайза се чувстваше по-щастлива, отколкото се бе чувствала от месеци. Дори когато започна да ръми, тя се успокои, че макар да се намира в ада, все пак преминава през мъченията заедно с Грег. Което ги правеше поносими. Въпреки отвратителната задушлива миризма на камилски изпражнения.

Той нямаше пенсионна осигуровка. Нямаше частна здравна осигуровка или месечна пенсия. Нямаше никаква надежда да премине в по-висока данъчна категория, но въпреки това той бе всичко, което искаше тя. Винаги е било така, просто не го бе съзнавала.

Почувства се смазана от съжаление и от угризения. Грег може и да нямаше напълно оборудвана кухня, нямаше дори сокоизстисквачка, но това бяха решими проблеми. Имаше обаче приятелка, а това препятствие щеше да преодолее по-трудно. Семейство Бианки й бяха казали, че е изглеждал щастлив с новото момиче, че винаги се смеели. Явно наистина много си падаше по нея, понеже иначе защо ще почисти апартамента си? Боже, как може да е толкова глупава и непредпазлива, че така да обърка всичко?

Унизително й беше да признае, че е напуснала Грег заради един каприз. Бяха преживели няколко неприятни месеца, той беше останал без работа и всъщност финансираше изявите на групата си с парите, които печелеше от продажбата на шапки. Това беше нелепо. А макар да обичаше работата си, Елайза не печелеше много или поне недостатъчно за двама. Тъй като нямаха достатъчно пари, двамата рядко излизаха. За разлика от тях всичките им приятели внезапно бяха започнали да се издигат като че ли всички останали се сгодяваха, купуваха си къщи или получаваха повишения, а Грег не даваше никакви признаци за нещо подобно. Неговата представа за планиране се свеждаше до онова, което иска да похапне с чая следобед. За известно време всичко това й се струпаше непреодолимо.

Само че тя беше оплела конците. Беше изгубила представа за важните неща. А е много важно как те кара да се чувстваш един човек. Трябваше да поговори с него.

Елайза се зарадва, че заваля. Вероятно така той нямаше да забележи издайническите сълзи, бликнали незнайно по каква причина. В момента се чувстваше в безопасност, поне не капеха от очите й. Все едно имаше силна настинка, само че бе възможно сълзите да бликнат всеки момент.

— Скучно е — оплака се Матю. Направи не особено ентусиазиран опит да се отърве от пленничеството си, като заподскача в количката. Тръскането разбуди Мейси, която протестира с мощен писък. Елайза им завидя за свободата на изказа.

— Хайде да се откажем, на никого не му е приятно — предложи Грег.

Тя понечи да каже „най-хубавата скапана идея, която ти е хрумнала през целия ден“, но точно в този момент го погледна. Изглеждаше много разочарован, в крайна сметка да дойдат в зоологическата градина беше негова идея. Елайза беше готова да заложи и последния си петак, че и той не си бе представял нещата да се развият по този начин. Седеше в потискащия зоопарк с нейните потиснати племенници в потискащия дъжд. Дори нямаше качулка на якето.

Обаче въпреки това се усмихваше. Е, поне ъгълчетата на устата му бяха повдигнати.

Дъхът й секна. От него лъхаше на романтиката на джаза, задимените барове, на цъфнали рози, на дрезгави гласове и на великолепни мюзикъли. Беше толкова приятно, колкото свободните дрехи, червеното вино, неясните спомени, ярките сънища, тънките талии и дори целувките, когато той хваща брадичката ти и повдига лицето ти към своето.

Проблемът беше в това, че сцената й напомни и за другия вид романтика — обагрената от трагизъм романтика с множество пропуснати възможности, вероятности и несбъднати мечти и предположения.

Елайза нямаше да приеме това. Може и да бе импулсивна и на моменти дори объркана, прибързана или да правеше неправилна преценка, но в крайна сметка беше много решителна жена.

— Не, просто малко заваля, аз много се забавлявам — излъга тя.

— Елайза, не забравяй с кого говориш.

— Добре, де, малко е тъпо — призна. Само че не искаше това да свършва. Всичките й сетива бяха блокирани. Не можеше да вижда животните заради дъжда, нито пик да разговаря заради писъците на Мейси. Беше толкова премръзнала, че не чувстваше пръстите си. А единствената миризма, която усещаше, беше на животински изпражнения. Но най-лошото от всичко би било в момента да се приберат и Грег да я остави единствено с чувството на съжаление. — Какво ще кажеш да отидем да хапнем нещо? Вече става късно. Децата са раздразнителни, вероятно защото са гладни.

— И защото са деца — добави Грег.

— О, да, и заради това. Какво ще кажеш за един обяд? Аз черпя. — Надяваше се предложението й да е прозвучало небрежно. Защото отчаянието никога не е било афродизиак. Кажи да, моля те, кажи да.

— Добре, щом ти плащаш — съгласи се той, но с усмивка и Елайза разбра, че би дошъл и в другия случай. Примамило го бе не само предложението за безплатно пиле и картофки.

Намериха едно заведение за бургери, където управителят не започна да въздиша и да пъшка при вида на количката.

Свалиха мокрите си палта и ти провесиха на гърба на столовете да съхнат. Децата получиха по един сок, а Грег и Елайза си поръчаха половин бутилка червено вино и настроението значително се повиши. Поръчаха си (всички си избраха нещо с пържени картофи и Елайза просто нямаше сили да се бори за зеленчуци). Обслужиха ги бързо, храната беше вкусна и когато мокрите им дрехи изсъхнаха, отново се развеселиха.

— Да поръчаме ли и другата половина? — попита Грег и посочи празната бутилка.

Боже, кой бе изпил виното, зачуди се Елайза. Предимно тя и съвсем малко Грег, това беше отговорът. Погледна депата. Матю беше задрямал, а Мейси седеше учудващо тиха и кротичко се забавляваше (е, като късаше менюто наистина), но поне беше доволна. Елайза се съгласи на другата половина от бутилката.

— Давай.

— Само ако ми обещаеш да ми разкажеш още една история от ужасяващите ти срещи.

— Лесна работа, имам стотици — засмя се тя. Досега подбираше какво да разказва. Не му беше споменала за списъка с критериите или за несполучливото чукане. Само че му разказа как е пила чай с мечока Рупърт, а също и за всички мъже, които бяха влюбени в Марта. Когато се смееше на историите й, преживяното престана да й се струва толкова ужасно.

— Просто се чудя как тези мъже изобщо получават шанса да се възпроизведат. Би трябвало да са еволюирали по някакви начин, обаче кой спи с тях? И защо?

Той привлече вниманието на сервитьорката. Елайза не остана доволна от факта, че момичето явно харесваше Грег. Не беше толкова забавно, когато става дума за бившия ги приятел. Грег флиртуваше най-безсрамно. Горкото смутено момиче почти не бе в състояние да се съсредоточи и им донесе газирана сода, след като си бяха поръчали обикновена. Елайза не повдигна въпроса — твърде добре си прекарваше, за да обръща внимание на такива дреболии.

Не бяха говорили за новите си отношения. Не си бяха казали „нека си останем приятели“, както правеха някои двойки, след като се разделяха. Грег си беше просто Грег — забавен, непосредствен. Елайза не искаше да му бъде само приятелка за нея „само добри приятели“ беше по-скоро смъртна присъда, обаче все пак по-добре да бъдат приятели, отколкото врагове или пък съвсем никакви. Затова тя весело разказваше как е прекарвала времето си. За успехите си на работа, за провалените си срещи.

— Доста си била заета — каза Грег и си запали цигара.

Но веднага я изгаси.

— Извинявай, не помислих за децата.

Прииска й се да го целуне. Всъщност искаше й се да го целуне още щом го видя сутринта, но в момента наистина много искаше да го целуне. Беше толкова мил.

— Все едно си станал различен човек — замислено каза тя.

— Това е добре.

— Защо го казваш?

— Е, май не ме харесваше много преди, нали?

— Не бих казала така — изчерви се Елайза.

— Но го каза. Неведнъж.

За пръв път този следобед настъпи неловко мълчание. Тя знаеше какво трябва да направи.

— Съжалявам — промърмори.

— Няма нищо. Ти само разби сърцето ми. — Цялото лице на Грег се смееше, освен очите му. В тях се четеше болка.

— Наистина съжалявам — каза Елайза този път по-ясно. — Все пак беше за добро, нали така?

— Точно така — кимна той, а след това престана да кима и попита: — Как точно?

Тя се изненада.

— Ами, ти изглеждаш чудесно, явно си много щастлив.

— Да. — Още едно кимване. Грег започна да си играе с пакета цигари, явно много му се пушеше. — Всъщност се чувствам ужасно.

— Не ме будалкай. Явно новата ти приятелка те прави много щастлив, очевидно ти влияе добре. Изглеждаш чудесно. Почистил си апартамента, дори Куче изглежда прекрасно.

Елайза изнизваше яростна омраза към тази проклетница.

— Нова приятелка ли?

— Не се опитвай да ме предпазваш. Семейство Бианки ми казаха. Нали ги знаеш какви са. Не могат да пазят тайна, ако ще животът им да зависи от това. Казаха, че е прекрасна.

Не искаше да се държи добре с това изчадие адово, с тази обсебваща вещица, но нямаше друг начин. Не искаше да отблъсне Грег.

— Нямам приятелка. Не разбирам за какво говориш — каза той.

— Нямаш ли?

— Не.

— Значи не излизаш с друга?

— Не. Не съм излизал с никоя, откакто се разделихме.

— Не си излизал с никоя? — попита Елайза. Бореше се с еуфорията, която заплашваше да избухне в главата и в сърцето й.

— Не, дори не съм ял с някого чипс.

— Но апартаментът беше почистен.

— Нали каза, че не обичаш да е разхвърлено. Замислих се над това и реших, че май имаш право.

Тя се зарадва на тази победа. Имаше чувството, че току-що е изненадала комисията, присъждаща наградите на MTV. Беше получила награди за всички категории: хип-хоп, поп, етно, рок, денс и дори брейкбийт. Беше победител! Той беше почистил апартамента си заради нея. Дори не бе ял чипс с никого, откакто го беше напуснала.

— Спал ли си с някоя? — внезапно попита тя.

— Да, аз съм от плът и кръв.

И двамата знаеха, че въпросът никак не е учтив.

— С колко?

Грег имаше избор. Можеше да каже истината и да рискува отново да я изгуби, защото ако правилно тълкуваше положението, Елайза все още се интересуваше от него — въпреки всичко, което бе направила, за да докаже противното. Можеше да й каже, че е спал с пет жени, но никоя от тях не е била от значение за него, и това щеше да е истината. Или пък можеше да се спре на не толкова обиден, но при все това реалистичен брой. Дали щеше да му повярва?

— Две, но не едновременно.

— Е, много ми олекна! — саркастично изрече тя.

Две, две, кипеше вътрешно Елайза. Не беше излизал с никого, обаче беше правил секс два пъти, а тя беше ходила на безброй срещи и беше правила секс само веднъж, при това доста незадоволително. Нямаше справедливост.

Копеле.

Само две. Две. Грег имаше фенки. Е, не бяха нищо особено, не бяха като почитателките на братята Галахър, обаче една-две готини мадами, които сервираха в „Лам енд Флаг“, където свиреше той, явно си падаха по него. А имаше и няколко момичета от Северен Лондон, които идваха, където и да свиреше. Освен това той беше прекрасен. Можеше да спи с много повече от две жени.

Миличкият.

— Беше само секс. Не е честно, обаче го обяснявах още в самото начало. Това е истината, Елайза. А и не бяха бог знае какво в леглото.

— И двете ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

Грег замълча. Явно трябваше да се замисли, а от това на Елайза й се прииска да си прехапе езика. Закле се пред себе си никога да не задава въпрос, освен ако не сигурна какъв ще бъде отговорът.

— Формално погледнато, бяха готини. — Поредната лъжа. Формално погледнато всички, с изключение на една, бяха страхотни, само че Грег не смяташе, че Елайза се нуждае от тази информация. — Само че аз не можех да се отдам изцяло на това.

— Защо? — попита тя и този път знаеше отговора. Просто искаше да го чуе.

— Защото нито една от тях не беше ти, Лайза. Просто нямаше смисъл. Защото с риск да прозвуча банално, ти си жената за мен.