Да откраднеш рая

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беатрис ги остави и отиде да донесе нощницата. Когато излезе от стаята, Касия се наведе по-близо към Данте и го изгледа проницателно.

— Какво, по дяволите, става тук, Данте? Смея да кажа, че никога, дори и в най-безумните си сънища не съм очаквала да те намеря тук буквално сам с красиво младо момиче, което си няма представа кое е. Съвсем отскоро си се завърнал в Англия. Да не би да се опитваш да наваксаш?

— Нищо подобно, Касия. Оставих онази част от живота си във Франция. Положението с Беатрис е точно такова, каквото ти казах. Намерих я да лежи на пътя. Всъщност пръв я видя кочияшът ми. Едва не я прегази. Когато се върнах заедно с него да проверя, открих, че е ранена. Беше полумъртва. Във всеки случай се виждаше, че не е от околните селища. Какво трябваше да направя според теб? Да я оставя да умре?

— Не, разбира се. Тя очевидно не е някоя своенравна бездомница, тръгнала на лов за богат и лековерен джентълмен. Говори твърде добре и е прекалено чаровна за това. Но чаровна или не, със сигурност разбираш, че трябва да я върнеш у дома й. Изпрати ли запитвания да видиш дали някой със същото описание е изчезнал напоследък?

— Възложих това на Рени. Няма положителен отговор.

— И това е всичко?

— И писах на теб, като зная, че с твоите връзки в Двора ти си човекът, който най-вероятно би помогнал да се открие истинската й самоличност. Само че ти не си била в Рейвънууд, а си пътувала из северната част на страната. Права си, че Беатрис не е бездомница. Тя е с благороден произход. Човек трябва само да я погледне и послуша как говори, за да разбере това. Изглежда в сравнително добро здраве, следователно трябва да е имала средства, за да се издържа, но все пак никой не е дошъл да я потърси, което само по себе си е странно. Следователно не ми остава нищо друго, освен да мисля, че никой не знае или не го е грижа, че е изчезнала.

— Да не би да искаш да кажеш, че може да е избягала?

— Премислих и тази възможност. Ако случаят е такъв, не бих искал да я върна някъде, където не е желана или където не желае да бъде. Именно затова не използвах други официални пътища, за да разбера самоличността й. Между другото, Касия, какво те накара да мислиш, че съм се върнал в Уайлдууд? Всъщност откъде знаеше, че изобщо ще се връщам в Англия?

Касия се засмя. Тя, разбира се, знаеше, че рано или късно това ще му дойде наум.

— Знаех, че Негово величество ти е дал разрешение да се завърнеш у дома. След като научих за смъртта на майка ти и за успешното й пренасяне в Дърбишир от Рени, знаех, че Уайлдууд ще е първото място, накъдето ще се отправиш. Когато пресметнах достатъчно време за пътуване, реших, че няма да си тук, но скоро ще си дойдеш, така че поех по по-заобиколен маршрут и дойдох да видя сама.

— Но откъде знаеше кога Негово величество е изпратил отговора си във Франция?

Усмивката й стана още по-широка.

— Защото стоях до него, когато го пишеше и подпечатваше. Дори го връчих на куриера, който трябваше да ти го донесе.

Данте я погледна. Картината вече му се изясняваше.

— Значи заради теб кралят ми е позволил да се върна в Англия.

— Нека просто кажем, че съм успяла да убедя Негово величество да обмисли незабавно и задълбочено въпроса.

— И как успяхте да направите това, госпожо? Не, не ми казвай. Не мисля, че искам да знам, особено ако е нещо, което би могло да компрометира името ти на щастлива и предана съпруга.

— Разбира се, че не, Данте. Отдавна отмина времето, когато бях храна на клюките в Уайтхол. Всъщност Ролф бе този, който предложи да говоря с Негово величество от твое име.

— Тогава способността ти да убеждаваш заслужава възхищение, Касия.

Тя се усмихна.

— Всъщност е доста просто. Отне ми съвсем малко усилие. Обзаложих се с Негово величество за една игра на шах. Знаеш, че от дълго време стоим на срещуположните страни на дъската. Той казва, че съм единственият му противник, който не му позволява да печели от страх да не изпадне в немилост. Условието на този бас беше, че ако спечеля, той незабавно ще ти даде разрешение да се завърнеш в Англия.

— Ами ако той победеше?

— Нека просто да кажем, че въпросът не беше дали изобщо ще се върнеш в Англия, а кога. — Тя се намръщи. — Ако Негово величество ме победеше, щях да му доставя едно малко лично удоволствие.

— А именно?

— Ако загубех, трябваше да направя комплимент на лейди Касълмейн за стилната й рокля пред целия Двор. — Усмихна се и поклати глава. — Негово величество е направо непоправим!

Данте се засмя.

— Спокоен съм, че си спечелила. Знам колко трудно би било за теб да изразиш публично одобрение за нещо, свързано с лейди Касълмейн. И ми е неприятно, като си помисля колко месеца щях да прекарам във Версай.

— На мен също. — Касия стисна ръката му. — И за двете неща. — След това гласът й се снижи до шепот: — Трябва да ти направя едно признание. Ужасно ми липсваше.

— Чувствата ни са взаимни, госпожо. Как е Ролф?

Касия се засмя с глас.

— Същият инат, какъвто се е родил. Че и още по-зле, откакто положението ми се потвърди. Кълна се, че понякога е по-лош от квачка, която има само едно пиленце.

— Извинете ме, госпожо. Вашето положение?

— О, господи, да, Данте, очакваме следващото поколение Бродригън в началото на идната година.

Данте се засмя с цяло гърло:

— Това е чудесна новина, Касия. Ролф сигурно ще се пръсне от гордост.

— По-скоро ще се пръсне от тревоги. Беше направо вбесен, когато му казах, че искам да отида до Ланкашир. Отначало отказа да ми позволи, но аз бях настоятелна.

— Искаш да кажеш, че си проявила инат.

Касия го щипна силно по ръката.

— Я да престанеш! Всъщност, ако трябва да бъда честна, трябваше да се махна от него поне за малко, иначе щях да вляза в килера, да закова вратата и да не се показвам оттам до коледните празници. Той ме преследва денонощно. „Седни, Касия. Почини си, Касия.“ Започна да цитира Мара Рос, сякаш декламира Евангелието. Ще повярваш ли, че тя му изпрати писмо, в което имаше списък с инструкции. Инструкции! Напомни ми следващия път, когато я видя, да й оскубя червената коса. Разбираш ли, смятам, че когато Ролф види, че съм оцеляла две седмици в провинцията сама, ще трябва да се откаже от глупавите си тревоги. Все пак жените раждат бебета от векове насам.

— Струва ми се, че съм чувал за това. Всъщност съм любопитен как изобщо си успяла да убедиш Ролф да ти разреши да пътуваш сама до Ланкашир. Не мисля, че познавам човек, който да успее да го направи, когато той си е наумил нещо. Особено когато засяга теб.

Гласът на Касия стана по-мек:

— Всъщност не съм го убеждавала.

— Касия…

— Напуснах Рейвънууд късно през нощта. Не исках да го събуждам. Той работи толкова много, беше направо изтощен и така здраво хъркаше в спалнята ни, че можеше да събуди и мъртвец. Повярвай ми, пътуването с карета изглеждаше далеч по-примамливо от идеята да спя при него. Оставих му бележка с подробен маршрут и взех Куигмън, коняря, за да ме пази. Всеки ден изпращах на Ролф писма, за да го уведомя докъде сме стигнали и да го уверя, че не сме нападнати или нещо подобно.

Данте поклати глава.

— Изненадан съм, че не е тръгнал да те преследва в момента, в който е открил, че те няма. Явно е започнал да омеква с напредването на възрастта. На младини никога нямаше да позволи да му се случи такова нещо. Все пак не ти завиждам за това, когато се прибереш у дома. Ролф най-вероятно ще те чака на вратата с пранги за крака.

— Не, никога не би направил това.

Данте вдигна лукаво едната си вежда. Касия сви рамене.

— Е, ще му мисля, когато ми дойде до главата. Освен това, след като си замина оттук, ще се срещнем в Лондон, поне така му писах, за да видя нашия адвокат, господин Финчли, и да наредя да се извърши окончателното прехвърляне на имота в Ланкашир. А сега стига сме приказвали за мен и за възможните наказания, които ме очакват от моя съпруг. Да се върнем на първоначалната тема. Какво точно става между теб и Беатрис, Данте? Някак си съм склонна да мисля, че има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед.

— Говоря честно, Касия. Намеренията ми са напълно почтени.

— Разбира се, че са, скъпи. Беатрис не е омъжена.

Данте се намръщи.

— Какво има? Значи е омъжена, така ли? О, скъпи, това би могло малко да промени нещата, нали? В такъв случай тя би била разрешен лов и честно казано, не би имала шанс.

— Доколкото знам, Беатрис не е омъжена, Касия. — После прибави: — Поне засега.

Касия го погледна втренчено.

— Не ми казвай, че мислиш да се ожениш за момичето!

Данте се изправи и тръгна към бюфета, за да си налее така желаната чаша порто.

— Повярвай ми, Касия, намеренията ми, завръщайки се в Англия, бяха да прекарам остатъка от дните си, благославяйки обстоятелството, че отново съм у дома жив и здрав. Имах достатъчно любовни връзки. Повече от достатъчно. Щях да се превърна в стар, преситен ерген, но нещата взеха неочакван обрат и… — направи пауза, за да подаде на Касия чаша порто — … напоследък в главата ми се върти мисълта да си взема съпруга.

Касия отпи от чашата.

— Предполагам, разбираш, Данте, че не би могъл да се ожениш за жена, на която дори името не знаеш.

— В тази част на Англия често стават бракове с неистински имена.

Касия го погледна слисано.

— Кажи ми нещо — наистина ли си се опитал да откриеш коя е Беатрис и не си успял или просто не желаеш да разбираш?

— Съпруга, която няма памет, не би могла да знае нищо за миналото. По-точно за моето минало.

— Чуваш ли се какво говориш? Мислиш ли, че тя никога няма да открие истината? Ами ако паметта й се възстанови и ти научиш, че знае много добре кой е разгулният граф Морган? Ако е била в Лондон известно време, почти сигурно е, че поне е чувала за теб. Отсъствието, скъпи мой, често прави легенди от най-незначителните скандали. Дори и Беатрис да не знае кой си, наистина ли вярваш, че никога няма да разбере, че си бил с други жени? И то с немалко?

— Тя вече го знае.

Касия го погледна.

— Илайза Хавилок. Има замесено и дете. — Той помълча. — Имам дъщеря, Касия.

Касия зяпна.

— Мили боже, Данте!

— Илайза е умряла от чума — обясни Данте. — Фийби беше изпратена да живее с мен.

— И това ли пришпори мисълта ти за женитба? Да намериш удобна майка за това дете?

— Научих за съществуването на Фийби едва вчера, когато си дойдох у дома и я намерих да ме чака точно тук, в тази стая. Очевидно Илайза е оставила в личните си вещи писмо, в което ме е назовала като истинския баща на дъщеря си. Когато Оувъртън го открил, незабавно изпратил детето при мен. Чисто и просто си е измил ръцете. Не иска повече да има нищо общо с нея. Вече бях мислил за брак с Беатрис, но няма да бъде честно, ако ти кажа, че появата на Фийби в живота ми не ми е помогнала да взема окончателно решение.

Касия поклати глава.

— Горкичкото дете! Фийби ли каза? Красиво име. Сигурно е изплашена до смърт. А и Беатрис трябва да е объркана точно толкова. Какво ти каза?

— Забележително, тя каза, че Оувъртън е отвратителен човек, задето е изоставил детето, и че Фийби ще е по-добре без него. Обрисува ме като някакъв герой, задето съм дал утеха на Илайза, когато Оувъртън се е отнасял така лошо с нея. Въобще не й хрумна, че по този начин съм извършил прелюбодеяние.

— Не виждаш ли, че именно заради това трябва да разбереш коя наистина е Беатрис? Дори и да не я е грижа за миналото. Ами ако се ожениш за момичето, замесиш и детето и няколко месеца след това на прага ти цъфне още един съпруг? Би било доста неловко за обясняване. А Фийби в крайна сметка ще загуби още една майка. Не би било честно спрямо детето, Данте. Нито пък към Беатрис.

— Ами ако никога не открием коя всъщност е Беатрис? Какво трябва да направя тогава? Да я оставя в най-близкото село и да забравя, че някога съм я срещал? Не мога да направя това, Касия. Няма да го направя.

Касия го погледна и се усмихна меко.

— Сигурно е доста необикновена.

— Кой е необикновен? — попита Беатрис, докато влизаше в стаята.

Данте и Касия се обърнаха към нея, усмихнати и мълчаливи.

— Съжалявам, че се забавих толкова дълго. Беше ми трудно да намеря нощницата. — След това я подаде на Касия. — Извинете ме за състоянието й, лейди Сийгрейв. Била е и по-хубава.

Касия взе дрехата и я огледа внимателно. Макар и скъсана, дантелата на яката беше валенсианска, а материята — тънък мек лен. Единият ръкав беше полуоткъснат на рамото, а платът беше покрит с петна от кал и кръвта на Беатрис. Касия обърна нощницата обратно и започна да разглежда вътрешността на ръкава. Накрая постави дрехата на масата.

— Мадам Олга.

Данте и Беатрис я погледнаха учудено. Касия отново вдигна нощницата.

— Това е изработено в ателието на мадам Олга на улица „Сейнт Джеймс“.

— Откъде разбрахте?

— Виждаш ли тази малка лилия, избродирана от вътрешната страна на ръкава? Това е нейният знак. Слага го на всичките дрехи, изработени от нея. Виж. — Касия обърна маншета си и там се показа същият знак. — Винаги когато съм в града, ползвам услугите на мадам Олга. Изглежда, от богато семейство си, Беатрис, защото клиентите на мадам Олга плащат скъпо за изящната й работа. Ще бъде съвсем просто да се реши въпросът с твоята самоличност. Просто трябва да занесем тази нощница на мадам Олга и да я попитаме кой я е купил. Тя ще я познае. Ще изпратя Куигмън, коняря ми, с писмо до Ролф, за да го уведомя за пристигането ни в града. И утре призори потегляме за Лондон. Уверена съм, че до края на седмицата ще разберем коя си.

Две карети — едната пълна с багажа, а другата с Касия, Фийби, Данте и Беатрис, потеглиха по настланата с чакъл алея, водеща от Уайлдууд към Северния и Южния път за Лондон.

И все пак, вместо да изпитва вълнение от това пътуване, защото дълбоко в себе си знаеше, че се връща у дома, Беатрис беше изпълнена е колебания и страх. Това я тревожеше. Защо предстоящото откриване на самоличността й я изпълваше с лоши предчувствия?

— Веднъж ходих в Лондон — рече Фийби, като се примъкна по-близо до нея на седалката. — Мама ме взе със себе си да видим Добрата дама и ядохме сладкиш с извара със захаросани плодове. — След това личицето й потъмня. — Мама умря, след като се върнахме в Дорсет. Госпожица Стаутуел каза, че се опитала да я накара изобщо да не ходи в града и че единствената причина да умре била, че ме взела със себе си там и аз също съм можела да умра. Каза, че мама била егоистка, задето ме завела там. Добрата дама ми харесваше.

— Може би ще видим отново Добрата дама — рече Беатрис. — Знаеш ли името й?

Фийби поклати глава.

— Не, но живееше в хубава къща с много цветя наоколо.

— И в моята къща в Лондон има цветя — намеси се Касия, — и нашата готвачка прави чудесен сладкиш с извара. Има и едно място, наречено Тауър, където има диви животни — като мечки и лъвове. Може и да отидем там.

Докато Касия разказваше на Фийби за нещата, които могат да се видят в Лондон, Беатрис гледаше през прозореца към Уайлдууд и се опитваше да потисне тревожната, натрапчива мисъл, че може никога повече да не се върне.

Уайлдууд бе най-красивото място, което си спомняше да е виждала. Може би това не беше кой знае колко, след като не си спомняше да е била другаде, но все пак обичаше всичко в него — цветните живи плетове от двете страни на полукръглата алея; безбройните стаи, всяка със свое собствено име; прислугата, която бе започнала да се отнася към нея така, сякаш си беше у дома; интригуващата му история; неподправената, недокосната красота на провинцията. Но най-много й харесваше начинът, по който се чувстваше там — на сигурно, безопасно място; у дома.

Тя докосна колието със Синия Джон, което Данте й бе подарил същата сутрин. Беше й казал, че където и да я отнесе пътуването до Лондон, винаги ще носи късче от Уайлдууд със себе си. Беатрис имаше нужда от това, защото сега се чувстваше, сякаш е застанала на ръба на висока скала, готова да скочи, но без да знае колко е дълбоко. Уайлдууд бе всичко, което наистина познаваше в живота си; всичко, освен мъжа, който седеше срещу нея на седалката в каретата; същият мъж, който стоеше до нея на скалата и се готвеше да скочи с нея.