ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Джилиън стоеше на най-горното от трите стъпала, които се спускаха над бляскавата и ужасно претъпкана бална зала — „Преизподня“, както я беше нарекла Дори при пристигането им в Уайтхол. С Дори от едната страна и майка си от другата не можеше да прави нищо друго, освен да гледа безмълвно стотиците богато украсени рокли, елегантни дами, живописно облечени мъже и наистина прекрасна обстановка.

Дамите Форестър бяха дошли отделно от мъжете, пристигнали в двореца по-рано, за да играят карти. Щяха да се присъединят към тях малко след започването на танците. Всичко това бе част от плана да се направи завръщането на Джилиън в обществото колкото се може по-незабележимо. Ако цялата фамилия дойдеше заедно, това щеше да предизвика въпроси, а въпросите, както бе казано на Джилиън, трябваше да бъдат избягвани на всяка цена.

Клер се извини тайнствено в момента на пристигането им и изчезна в един тъмен ъгъл на градината, за да намери, според думите й, някаква своя приятелка. И оттогава не се бе появявала.

Застанала сред бляскавите гости в балната зала, Джилиън докосна колието със Синия Джон, което висеше точено под вдлъбнатината на шията й. Помисли си, че може би работата й няма да стане. С толкова много гости на бала можеше да се окаже доста трудно да открие похитителя си. Може би дори невъзможно.

— Винаги ли е така? — попита тя, докато си пробиваха път и тъй трудно се придвижваха напред.

Дори се засмя.

— Искаш да кажеш като най-оживения ден на пазара за добитък в Ланкашир? Така го наричаше преди и да, скъпа Джилиън, винаги е така. — Тя посочи огромната зала.

Там, на южната стена, са младите дами, които за съжаление не са толкова привлекателни или с добра зестра, за да се радват на внимание, за разлика от по-привилегированите си сестри, младите дами, които вече са заобиколени от нетърпеливи ухажори в центъра на залата. А онези дами, които виждаш там, са като мен. Имали са достатъчно късмет да се омъжат и затова им се позволява свободата да се разхождат из цялата зала. И с теб ще бъде така, щом се омъжиш за Гарик.

Джилиън се намръщи. Да се омъжи за него? Самата мисъл да прекарва дните си, слушайки смешните му поеми, я караше да й се завива свят. На всичкото отгоре още не го бе видяла. Баща й упорито настояваше да се омъжи за него и бе подновил заплахите си, че ще накара да арестуват и подведат под отговорност Данте.

Но Джилиън имаше други планове.

— А онези, по-възрастните — като майка ти — прекъсна мислите й Джоанна, — са заточени на балкона и северната стена, седят на изключително неудобни столове, докато гледат как нашата младеж преминава край тях като дим в комина, изнизващ се пред очите им.

— Господи — каза Джилиън, когато зърна натруфен джентълмен с перука от гъсти червени къдрици, които почти закриваха главата му, — тук прилича повече на цирк, отколкото на търг.

— Много добро определение — отвърна Дори. — И това, което носи този мъж, се счита за модно. — Ще продължим ли към дансинга?

Няколко глави се обърнаха, когато трите заслизаха по стъпалата, за да се смесят с изрисуваната и напудрена тълпа. Движеха се бавно, за да дадат възможност на Джилиън да оглежда внимателно лицата, които минаваха през очите й. Може би ако застанеше лице в лице с похитителя си, паметта й щеше да се възвърне. Със сигурност щеше да го разпознае в момента, в който го видеше. И нима нямаше да е страхотно да го разкрие пред всичките тези хора? Данте щеше да бъде публично реабилитиран. Но докато Джилиън вървеше бавно из залата, лицата се смесваха пред очите й. Никое от тях не й изглеждаше познато.

— Запомни, Джилиън — каза Джоанна, — заминала си в провинцията, за да посетиш болната си леля. Ако някой се приближи към теб, или аз, или Дори ще ти прошепнем името му в ухото ти, или пък по някакъв начин ще ти разкрием самоличността му в разговора. Баща ти настоява никой да не разбере за амнезията.

Джилиън искаше да каже на майка си, че според нея би било по-просто да се говори истината, но така и нямаше тази възможност. Джоанна вече се усмихваше на възрастна жена, която си пробиваше път към тях през тълпата.

— А, лейди Даулинджър, как сте тази вечер?

— Страдам от главоболие, каквото светът не познава, Джоанна, и това ме прави заядлива, както винаги. — Тя погледна Дори. — А ти изглеждаш бременна като всякога, Доротея. Трябва ли изобщо да се показваш на публично място? Джоанна, не можеш ли да убедиш сина си да остави горкото момиче достатъчно време, за да се възстанови от предишното дете?

И преди Джоанна да успее да отговори, лейди Даулинджър погледна към Джилиън.

— Не съм те виждала напоследък, Джилиън. Как очакваш да пипнеш съпруг, като през цялото време криеш хубавичкото си личице зад кориците на книгите? Къде беше потънала досега?

Джилиън се намръщи:

— Бях в провинцията, на гости на леля ми. Тя беше болна.

— Леля ти ли? — Лейди Даулинджър присви очи. — Че коя от двете трябва да е — Пердита, сестрата на майка ти, или Една, тази на баща ти?

Джилиън погледна майка си. Никога не бяха споменавали името на лелята, която трябваше да е посетила. Джилиън със сигурност не искаше да сбърка.

— Перди се поразболя и повика Джилиън — намеси се Джоанна. — Знаеш, че винаги е обичала дъщеря ни. Джилиън й правеше чудесна компания, докато се възстановяваше.

Лейди Даулинджър като че ли се задоволи с това обяснение, защото смени темата:

— Моето момче — Хъмфри — е тук тази вечер, Джилиън. Подобно на леля ти Перди, и той те обича. Надявам се поне да го удостоиш с един танц.

— Ами аз…

— Недей много да умуваш, скъпа. Не те моля да се сгодиш за него, за бога! Ти си твърде голяма лъжица за неговата уста. Нали разбираш, прекалено си умна за него. Но може би ако го видят с теб, някое късогледо същество ще си помисли, че има някакви достойнства и ще се смили над него.

Джилиън я погледна учудено. Нима тази дама говореше за сина си?

— Разбира се, лейди Даулинджър — рече тя. — Бих била повече от щастлива да танцувам със сина ви.

— Веднага ще уведомя Хъмфри.

Джоанна изгледа Джилиън.

— Може би ще трябва да се придвижим по-далече от вратата, за да позволим и на други да влязат в залата. Радвам се, че си поговорихме, лейди Даулинджър.

Трите продължиха пътя си през залата. Беше им трудно да се придвижват. Тълпата ставаше все по-плътна с всяка изминала секунда, понеже с гостите се смесиха многобройни слуги, промъкващи се с пълни табли закуски и напитки.

— О, господи! — каза Джоанна. — Ако знаех, че тази вечер ще е такава блъсканица, щях да предложа да изведем Джилиън на по-малко оживено събитие. Изглежда, всички са се завърнали в града и присъстват тук тази вечер. Надявам се да не се получи някоя неприятност с тази амнезия на Джилиън и…

— Джилиън!

Два пискливи, развълнувани женски гласа надвикаха тълпата. Джилиън се обърна точно когато две млади дами се втурнаха към тях, пискайки от задоволство. Всъщност изглеждаха доста глупаво.

— Тази с жълтото е Фелисити Сейнт Джон, а другата е Прудънс Феърчайлд — промърмори бързо в ухото й Дори.

— Двете са най-добрите ти приятелки.

— Така ли? — Джилиън се обърна и се усмихна радостно.

— Фелисити, Прудънс, радвам се да ви видя!

Чу как зад гърба й Дори си пое рязко дъх. Нима вече бе сбъркала нещо?

— Какви са тия официалности, Джилиън, мила — каза Прудънс и впери поглед в Джилиън, сякаш бе забелязала нещо необичайно в нея. — Не си ме наричала „Прудънс“ от десет години, когато се запознахме в Училището за млади и впечатляващи девици на госпожица Скидмор. И никой не нарича Лети „Фелисити“. Това е името на майка й.

— Момичета — намеси се Джоанна, за да спаси дъщеря си, — научих, че Нейно величество възнамерява да присъства тази вечер на празненството. Видя ли я вече, Пру? Чух да разправят, че щяла да бъде облечена в най-новото творение на мадам Олга.

— О, лейди Адамли, Нейно величество още не е пристигнала, но се говори, че щяла да дойде малко след появяването на краля, за да заеме полагащото й се място, след като онази Касълмейн вече определено не се радва на привързаността на краля. Разправят, че е просто въпрос на време царуването на Барбара Палмър да свърши.

— Аха — продължи Лети, като намигна на Джилиън. — Но вече се правят залози коя ще заеме мястото на Барбара като главна любовница на Негово величество. Някои дори казват, че Франсис Стюърт ще се завърне в двореца.

— Немислимо — каза майката на Джилиън. — Когато се омъжи за Негово благородие дука на Ричмънд, се говореше, че никога повече няма да може да покаже лицето си в Уайтхол.

— Особено след скандалното й бягство, в което е замесен не кой да е, а самият разгулен граф Морган.

Вниманието на Джилиън бе незабавно привлечено.

— Не спомена ли граф Морган?

Дори я изгледа предпазливо. Джоанна просто се намръщи.

— Чувала си за него, нали, Джилиън? — попита Прудънс. — Но всъщност може би не, тъй като с Лети бяхме представени в Двора година преди теб и… е… след това дойде чумата. Когато ти се появи в обществото, скандалът вече беше затихнал. Името му е Данте Тримейн и разправят, че е най-известният развратник в Уайтхол от години насам. Красив и чаровен, многобройните му любовници със сигурност могат да го потвърдят. Беше заточен във Франция преди няколко години заради участието му в бягството на Франсис Стюърт от двореца. Тя се омъжи за дука на Ричмънд. Оттогава нищо не се е чувало за него.

— Изглежда, наказанието му е било много по-сурово, отколкото това на дукесата — каза Джилиън. — Струва ми се несправедливо.

— Джилиън… — рече Джоанна.

Но Лети вече й отговаряше:

— Да, Джилиън, но Негово величество беше двойно ядосан на лорд Морган, защото знаеше, че жена като Франсис Стюърт не би могла да се сдържи да не стане една от многобройните любовници на Разгулния граф. — Тя се изсмя в шепа. — Като се има предвид, че Негово величество не е успял да спи с нея, гневът му е напълно разбираем.

— Момичета! — сгълча ги Джоанна. — Такива приказки не бива да се чуват от възпитани млади дами. Не е прилично!

Бърборенето спря. Джилиън се намръщи. Искаше й се да чуе повече, за да може да защити Данте, без никой да разбере, че го познава. Но може би беше по-добре да запази мълчание. И без това нищо нямаше да се получи, защото майка й сигурно щеше да припадне насред залата.

— Иска ли някой нещо освежително? — попита Джоанна.

— Лимонада би било чудесно — каза Джилиън, като се надяваше, че ако майка й ги остави, може да разпита повече приятелките си за Данте.

— О, да — прибави Дори.

— Ще се върна след малко. Прудънс, Лети, може би ще дойдете с мен?

Джилиън се намръщи. Джоанна наистина не им остави никакъв избор, освен да тръгнат с нея. Скоро двете с Дори останаха сами.

— Наистина се получи много неловко — рече Дори. — Забравих да ти кажа, че ги наричаш Пру и Лети.

— Изглежда, успяхме да избегнем всякакви подозрения — каза Джилиън със сарказъм, който остана незабелязан от снаха й.

После започна да наблюдава с едва прикрита усмивка един мъж, висок и слаб, с огромна перука от пясъчнокафяви къдрици, покриващи раменете му, който се приближаваше с три чаши лимонада. Лицето му бе покрито с дебел слой пудра, а на лявата му буза имаше луна и звезда, изрисувани с черно. Носеше късо сако от яркожълт сатен и широки зелени панделки на лактите и раменете. Ленената му риза бе обсипана с волани. Женствените му панталони, стигащи до коленете, бяха целите в дантели. Под тях беше обул черен прилепнал клин, който стигаше до обувките му с червени токове и широки фльонги. Беше живописна гледка.


— Лимонада, дами? — попита той с превзет глас, който напомняше на Джилиън за крясък на пуяк.

— О, благодаря ви — отвърна тя, като взе две чаши от него и подаде едната на Дори. — Майка ми току-що тръгна да търси някого от вас.

— Милейди?

— Вие сервирате, нали?

— Джилиън — намеси се Дори. — Това е Гарик Фицуилям.

— О, боже! — Джилиън се опита да се окопити. — Мисля, че не ви познах от пръв поглед.

Всъщност се молеше Дори да се е пошегувала. Този… този франт беше човекът, за когото баща й очакваше от нея да се омъжи? Но всъщност, като си помислеше за стиховете му, той не можеше да бъде друг, защото само такъв глупак бе способен да сравни нечии уши с крилца на пеперуда. Даже той самият приличаше на пеперуда, както размахваше ръце. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Джилиън не знаеше да се смее ли или да плаче.

Накрая Гарик проговори:

— Днес се срещнах с баща ти, Джилиън, той ми каза, че ти…

— Ето ви и вас!

Реджиналд и Арчи си пробиваха път през тълпата, залитайки. Реджи държеше чаша бренди, а Арчи — полупразна бутилка. Марселъс ги следваше, очевидно неохотно, и веднага застана до Дори. Целуна я нежно по бузата.

— Мама каза, че сте някъде тук. Ама че блъсканица е тази вечер! — изфъфли Реджиналд. После направи широк жест с ръка и изля повечето от брендито си върху нечии богати поли. — Спечелих тая бутилка на карти. Втората от три, Арчи взе другата. — Намръщи се и прибави: — Очевидно жена ми не е с вас.

— Клер се извини малко след като пристигнахме — каза Дори. — Май каза, че трябвало да говори с някого. Сигурно не е успяла да ни намери в тълпата, за да се присъедини към нас.

— По-вероятно изобщо не се е опитала — рече кисело Реджиналд. След това погледна към бутилката с блеснали очи. — Арчи, чашата ми е празна.

Арчи се засмя, наведе се напред, опрян на бастуна си, и напълни догоре чашата на брат си. След това отпи голяма глътка и довърши бутилката.

Реджиналд се обърна към Гарик:

— Това ти ли си, Гарик? Боже господи, предполагам, че си ти. Да не би да си сменил шивача? — Той отпи още веднъж. — Кажи, Гарик, не изглежда ли нашата Джилиън особено прелестна тази вечер? — После се изкикоти и по брадичката му потече бренди.

Джилиън изгледа ядосано брат си. В този момент й се искаше да го фрасне.

— Да, прав си, Реджиналд — каза Гарик. — Но всъщност Джилиън винаги е красива. — Той си пое дълбоко дъх, изду покритите си с дантели гърди и започна да рецитира: — Тя е като пролетен цвят, тъй красива, тъй млада. Аз съм истински щастливец, удостоен с честта да бъда неин…

Музикантите засвириха колективен акорд и по този начин прекъснаха поемата на Гарик. Джилиън изпита огромно облекчение. Тълпата зашумя в очакване и започна да напуска дансинга. На най-горното стъпало на същите стълби, по които беше дошла Джилиън, се появи лакей и застана, изправен като струна, готов да направи съобщение.

— Дами и господа — извика той, — представям ви Негово кралско величество крал Чарлз II.

Тромпетите гръмнаха от балкона на оркестъра. Тълпата се раздели и двойните врати близо до входа се разтвориха. Джилиън се помъчи да види какво става, като се надигна на пръсти, но не можа да зърне нищо от главите на хората. Тъй като беше с една глава по-ниска от останалите, щеше да има късмет, ако успееше да види и едно перо от шапката му.

Изминаха няколко минути и всички наоколо застинаха в очакване. Въздухът натежа от напрежение. Шумоляха копринени поли. В залата стана тихо; толкова тихо, че се чу как нечия фиба пада върху италианските плочки на пода. Преди Джилиън да осъзнае какво става, хората около нея се снижиха и неочаквано тя се оказа по-висока от всички.

— Добър вечер, милейди.

Джилиън се обърна по посока на дълбокия глас, който говореше зад гърба й. Пред нея стоеше висок мъж, изключително впечатляващ. Косата му беше подредена в изобилни черни къдрици, които стигаха до под широките му рамене. Костюмът му в бяло и златно проблясваше на светлината на свещите. Той й се усмихна и в очите му затанцуваха искрици на зле прикрита веселост от объркания й вид.

Едва тогава Джилиън разбра, че това е кралят. Някой я дръпна за полите и зад нея се чу шепотът на Арчи:

— Реверанс, Джилиън, реверанс, преди да ни вкараш в беля!

Джилиън направи нервен и несигурен реверанс. Кралят пристъпи крачка към нея и тя вдигна поглед. Той протегна ръка, хвана нейната и я целуна нежно. Къдравият му мустак погъделичка пръстите й.

— Вие сте лейди Джилиън Форестър, нали?

Джилиън се огледа за помощ, но всички още бяха приведени. Почувства се нелепо, застанала права сред морето от наведени глави с елегантни фризури.

— Да, Ваше Величество, аз съм Джилиън Форестър.

— И аз така си помислих. Един мой много близък приятел ми разказа днес за вашето положение. Разбирам, че току-що сте се завърнали в Двора. — Намигна й. — Не беше ли болна леля в провинцията?

Някой му е разказал за нейното положение? Какво ли искаше да каже? Джилиън не знаеше какво да прави. Нещо й подсказваше, че просто трябва да се съгласява с всичко, което каже този мъж.

— Да, Ваше Величество.

— Щастливи сме, че успяхте да се върнете в двореца, за да го украсявате, скъпа моя. — Той погледна колието й. — Красив камък, лейди Джилиън. Мога ли да попитам откъде го имате?

Джилиън вдигна ръка и докосна Синия Джон.

— Подарък ми е, Ваше Величество, от един приятел.

— Предполагам, че от изключително близък до сърцето ви приятел?

Джилиън погледна изпитателно в очите на краля.

— Да, Ваше Величество.

Кралят се усмихна.

— Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък. Приятна вечер, лейди Джилиън. — Чарлз отстъпи назад и направи знак на оркестъра. — Моля, свирете. Да започваме с танците, преди някой да се сецне в кръста.

Думите му бяха последвани от смях. Кралят продължи нататък. Разговорите се подновиха. Всички около Джилиън се изправиха.

— Мили боже, Джилиън — каза Дори, — съзнаваш ли, че току-що говори с краля на Англия?

Джилиън не можа да отговори. Все още се опитваше да разгадае какво е искал да й каже.

Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък.

Някак не й се вярваше, че е имал предвид само колието й.

— Знаеш ли, Джилиън — рече Марселъс, — Негово величество може би току-що те посочи за свое следващо завоевание.

Гарик се обърна и я изгледа. Начервените му устни се свиха кисело.

— Глупости, Марселъс — отговори Джилиън и също се намръщи. — Той просто искаше да отбележи колко е хубаво колието ми. Това е всичко. — Тя посочи към другата страна на залата, където кралят целуваше ръката на красива млада брюнетка, преди да я поведе към дансинга. — Нали виждаш, вече се придвижи нататък.

Джоанна се върна с Лети и Пру.

— Привиждаше ли ми се или Джилиън говореше с краля? — попита тя.

— Нашата Джилиън направо омая Негово величество — каза Марселъс и намигна игриво на сестра си.

— Надявам се, че не си казала нищо своенравно на Негово величество, Джилиън.

— Как би могла Джилиън да направи това, лейди Адамли? — попита Пру.

— Няма нужда да се притесняваш — намеси се Джилиън. — И всички вие. С Негово величество си разменихме само няколко любезности. Нищо повече.

Побъбриха още малко, докато свърши първият танц. Джилиън се обърна и забеляза младеж с рижа като морков коса да се приближава бързо. До него, подобно на военен кораб, проправящ си път сред море от по-малки съдове, вървеше тромавата лейди Даулинджър.

— Д-добър вечер, лейди Джилиън.

Несъмнено това беше сър Хъмфри. Джилиън му се усмихна и започна да го оглежда. Сигурно го бе познавала, преди да загуби паметта си; семействата им, изглежда, бяха близки. Може и да й беше ухажор. Дали бе истинският виновник? Не изглеждаше като човек, който би могъл да извърши отвличане. Всъщност дори не изглеждаше достатъчно голям, за да му се позволява да стои буден до толкова късно. Все пак имаше само един начин да се увери.

— Колко се радвам да ви видя, сър Хъмфри.

Джилиън му протегна ръка. Той я пое и бързо я целуна със силно свити устни. Ръката му трепереше нервно, а дланта му беше гореща и влажна.

— Изглеждате прекрасно тази вечер, лейди Джилиън.

— Сър Хъмфри, какво е това на рамото ви?

И преди той да успее да погледне сам, Джилиън се наведе напред и се престори, че маха нещо. След това си пое дълбоко дъх и по този начин задраска първото име от списъка на вероятните заподозрени.

— Ето, сър Хъмфри — каза тя, като отстъпи назад. — Беше само някаква прашинка.

— Джилиън, казах на Хъмфри, че си изразила желание да танцуваш с него.

Гарик, който до този момент стоеше настрана, неочаквано пристъпи напред. Всъщност Джилиън напълно бе забравила за него, но яркото му облекло отново подсети всички за присъствието му.

— Смятам, че аз трябва да танцувам с лейди Джилиън този танц.

— Всъщност, господа — долетя дълбок, властен глас иззад тях, — сигурен съм, че този танц вече е обещан на мен.

Загрузка...