Да откраднеш рая

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Лейди Джилиън, имате посетител.

Джилиън седна по-изправено в стола си и остави книгата настрани.

— Лорд Морган ли е, Нюпорт?

Лицето на иконома потъмня. Джилиън вече започваше да свиква с тази реакция, защото всеки път, когато споменеше името на Данте, този, който беше с нея, моментално добиваше същото изражение.

— Не, лейди Джилиън, не е лорд Морган. Дошли са две дами. Маркизите Сийгрейв и Кълхейвън.

Беше Касия, която бе довела някого със себе си.

— Заведи ги в салона, Нюпорт. И моля те, погрижи се на гостите ми да бъдат поднесени кейк и чай.

Посещението на Касия беше неочаквано и много приятно. Джилиън нямаше търпение да види едно познато лице сред толкова много непознати. Въпреки случилото се, все още считаше Касия за своя приятелка. Надяваше се да е довела Фийби със себе си, защото момиченцето ужасно й липсваше.

— Джилиън?

Изражението на Касия бе колебливо, докато не забеляза усмивката на Джилиън.

— Касия, колко се радвам да те видя!

Касия влезе в стаята, прегърна Джилиън и я целуна по бузата.

— Толкова се тревожех за теб, скъпа! — После отстъпи назад, но не пусна веднага ръцете на Джилиън.

— Добре съм наистина. Може би малко самотна, но чета много и свиря. А и никой тук не ме оставя напълно сама. Мисля, че се страхуват да не би отново да изчезна. — Джилиън забеляза другата посетителка, привлекателна жена с красива червена коса, и й се усмихна. — Здравейте.

Касия се обърна.

— Джилиън, искам да се запознаеш с една моя много добра приятелка. Това е Мара Рос, маркиза Кълхейвън.

— Вие сте съпругата на приятеля на Данте, Адриан Рос.

— Да, така е.

— И живеете в Ирландия.

— Отново правилно. — Жената протегна ръка. — Радвам се да се запознаем, лейди Джилиън. Касия ми разказа всичко за вас.

— Моля ви, наричайте ме Джилиън. Достатъчно съм объркана, задето трябва да запомня името си, за да му се прибавя и подходящото обръщение.

— А мен наричайте Мара. И аз не обичам официалностите.

— Мара току-що е пристигнала от Ирландия със съпруга си Адриан и четирите им деца — каза Касия.

Джилиън се усмихна.

— Бих искала да се запозная с тях някой ден.

— Внимавай какво си пожелаваш — рече Мара. — И Касия каза същото веднъж и сега, когато сме заедно, моите малки дяволи не й дават и минута спокойствие.

— Не бих имала нищо против. Брат ми Марселъс има четири деца и едно на път.

Джилиън поведе Мара и Касия към две канапета близо до стола, където четеше. Нюпорт се появи на вратата с табличка за чай, която постави на инкрустираната със сребро масичка до тях. Джилиън наля три чаши и нареди мънички парчета кейк в чинийката на всяка. След това ги подаде на гостенките си.

Останаха мълчаливи още няколко секунди, докато Нюпорт излезе от стаята. После Джилиън заговори:

— Как е Фийби?

Касия остави чашата си настрана.

— Добре е, предполагам. — После направи пауза. — Объркана е. До такава степен се държи като възрастен човек, че понякога е лесно да се забрави, че е все още дете. Мъничкият й живот е бил изпълнен с разочарования. Ужасно й липсваш.

— И на мен ми липсва. Предполагам, че има много въпроси за това защо съм си тръгнала, без дори да се сбогуваме. Може би ще можете да я доведете следващия път, когато ми дойдете на гости?

— Разбира се. И сега щях да я доведа, но не знаех какво е положението. — Касия я погледна. — Как си наистина, Джилиън?

— Искрено казано, чувствам се като чужда в една къща, в която би трябвало да съм израснала. Искам да кажа, очевидно наистина съм Джилиън Форестър. Роклите в гардероба ми стават и дори има мой портрет в коридора на горния етаж. Всички ми разказват неща, които съм правила през живота си, но аз просто не чувствам връзка с каквото и да било тук. Чувствам се много объркана и изплашена, като не познавам нищо и никого.

— Но познаваш мен, Фийби и… — Касия помълча, като опипваше почвата, — познаваш Данте.

— Мислех си, че го познавам — рече Джилиън и извърна очи. — Но вече не съм толкова убедена.

Касия видя, че най-лошите й страхове са се сбъднали. Семейството на Джилиън очевидно не си бе губило времето да й разкаже за миналото на Данте или поне за тяхната версия на миналото му. Сега трябваше да се опита да оправи тази работа.

— Казали са ти някои неща за него, нали?

Джилиън я погледна.

— Нима сега ще ми кажеш, че нищо от това не е истина?

— Не бих могла да направя такова нещо, не и докато не зная какво ти е казано. Но ти обещавам, че ще ти кажа честно всичко, което знам. Имаш право да знаеш истината, независимо дали е приятна или не.

— Благодаря ти. — Джилиън остави чашата си с усмивка на облекчение. — Казаха ми, че Данте е имал много незаконни връзки с жени, с омъжени жени, дори и със снаха ми Клер.

Касия си пое дълбоко дъх, преди да започне да говори.

— Казах ти, че ще бъда честна с теб. Да, Джилиън, Данте е имал връзки с омъжени жени. Доста ще се затрудниш, ако трябва да намериш някой в обществото, който да не е имал, особено след като и нашият суверен практикува това. Все пак бих могла да заложа най-хубавия си чифт обувки за танци, че в случая на Данте те не са толкова много, колкото са ти казали. Колкото до Клер, мога да заявя без всякакво колебание, че Данте никога не е имал нищо общо с нея.

— Откъде знаеш?

— Защото съм го питала, а той никога не ме е лъгал. Разбираш ли, двамата с него имаме нещо общо. И двамата сме били жертва на миналото си и сме били отхвърляни от обществото заради това.

Джилиън я погледна.

— Имаш предвид смъртта на баща си?

Касия не бе очаквала Джилиън да й задава въпроси за нейното минало. Дори се изненада, че момичето знае за това. Беше минало много време от последния път, когато някой я бе питал за убийството на баща й; дълго време, откакто трябваше да се защитава от обвиненията, че тя го е извършила; дълго време, откакто й се бе налагало да се изправя пред ужасните спомени.

— Баща ми беше много груб човек, Джилиън. Бракът на родителите ми е бил уреден по финансови съображения и в никакъв случай не можеше да се нарече спокоен. Майка ми се опитваше да накаже баща ми за грубостта му, като създаваше скандали. Ходеше открито с други мъже, поради което роди незаконно дете. Тя и детето умряха при раждането. Огромният скандал накара баща ми да се пропие и да стане още по-груб. Аз бях единствената, останала в живота му, затова естествено бях обект на терора му. Никога не съм разказвала, защото твърде много се срамувах. Вместо това обвинявах себе си. В нощта, когато баща ми бе убит, ме беше пребил и лежах в безсъзнание. Когато се събудих, той беше мъртъв и тъй като бях сама в стаята с него, всички решиха, че аз съм го убила. Разбираш ли, обществото прие, че аз съм го направила, защото всъщност не ме познаваха. Това беше отчасти моя грешка, защото никога не позволявах на хората да ме опознаят истински.

Джилиън се намръщи.

— Защо?

— Защото ако ме познаваха, ако наистина ме познаваха, щяха да знаят за терора на баща ми над мен и че е просто твърде срамен, за да бъде понасян. Беше ми далеч по-лесно да се крия зад друга личност. Не се съмнявам, че този, който ти е казал, че съм убила баща си, също ти е казал, че съм любовница на краля.

— Да, но един друг човек ми каза, че това не било нищо освен слухове.

— Наистина са само слухове, но слухове, които пуснах сама.

Джилиън я погледна объркано.

— Намирах известна защита в това да ме смятат за любовница на краля — обясни Касия. — Това беше част от маската, която си слагах, за да скрия истинската си същност.

Джилиън я погледна разкаяно.

— Съжалявам, Касия. Не знаех. Никой не ми каза…

— Няма нищо, Джилиън. Преодолях тази част от живота си. И докато я преодолявах, открих истинското си аз. Осъзнах, че не съм чак толкова ужасна, както бях започнала да вярвам. Научих това, защото Ролф ми го показа. Тръпки ме побиват, като си помисля какъв щеше да бъде животът ми, ако Ролф не се бе появил точно по онова време.

Джилиън помисли малко.

— Също така ми казаха, че Данте е прекарал последните три години във Франция, защото му е било наредено да замине поради връзката му с любовницата на краля, Франсис Стюърт.

— Това е истина, макар че не зная дали думата „връзка“ е напълно подходяща. Отношенията им бяха съвсем платонични, Франсис беше млада придворна красавица, хванала окото на крал Чарлз, но не беше негова любовница. И отново всички приеха, че е. Крал Чарлз беше увлечен по нея, но Франсис не отвръщаше на авансите му — доста напрегнато положение за всяка придворна дама. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да избягва задевките на краля. Беше дошла при Данте с една молба. Разбираш ли, беше влюбена и помоли Данте да й помогне да избяга от Уайтхол, за да се омъжи за истинската си любов — дук Ричмънд. Бяха странна двойка — дукът бе почти два пъти по-стар от нея и беше погребал съпругата си няколко седмици преди това. Все пак Данте се съгласи да й помогне. Късно една нощ двамата се измъкнаха от двореца и той я придружи до Лондонския мост, където нетърпеливият младоженец чакаше да я отведе. Спомняш ли си, че споменах лейди Касълмейн в първия ден, когато се запознахме?

— Да, ти каза, че по нейна вина Данте е бил изпратен във Франция.

— Тя информира краля, че Данте е замесен в бягството на Франсис. Кралят побесня. Франсис и съпругът й бяха отлъчени от Двора, макар и да се говори, че скоро ще се върнат. А Данте бе изпратен на неофициално изгнание във Франция.

Очите на Джилиън се разшириха невярващо.

— Звучи ужасно несправедливо. Данте е постъпил честно, а е наказан жестоко.

— Сега виждаш как слуховете се превръщат в пълни лъжи.

— Значи казваш, че не бива да вярвам на това, което моето семейство говори за Данте?

Касия поклати глава.

— Ни най-малко. Искам да кажа, че трябва да се осланяш на собствената си преценка, а не да разчиташ на тази на другите. Джилиън, ти видя една страна на Данте, различна от тази, която другите познават. Видя страна, която не е показвал на никого друг. Мисли си за това, когато съставяш мнението си за него. И ако нищо друго не ти помогне, трябва просто да го попиташ.

Нюпорт се върна в стаята със сребърна табличка в ръка.

— Днешната ви кореспонденция, лейди Джилиън.

Джилиън пое малката купчинка писма, изчака, докато икономът излезе, и поклати глава.

— Не мога да остана сама дори и за половин час. Все някой влиза по някаква незначителна работа. Нюпорт можеше да остави писмата в салона. Наистина нямаше нужда да ни прекъсва. Сигурно е искал да провери дали не сте ме отмъкнали.

Касия се усмихна.

— Те просто са загрижени за теб, Джилиън.

— Иска ми се да бяха толкова загрижени и когато изчезнах. — Поклати глава. — Кълна се, че понякога и стените в тази къща имат очи и уши. Дори не мога да почета на спокойствие. — Посочи им писмата, които й беше донесъл Нюпорт. — Което е най-лошото, получавам писма от хора, които дори не си спомням. Приятели, роднини и даже ухажори като този. — Вдигна сгънат и запечатан лист пергамент. — Поредното писмо от Гарик Фицуилям, несъмнено изразяващо огромната му привързаност към мен. Нямам представа кой е. Не зная кои са тези хора. Пишат ми най-различни оттук до Шотландия и аз…

Шотландия.

Внезапно я връхлетяха тъмнина, страх и странна, лютива миризма. Вече не седеше в утринния салон и не пиеше чай с Касия и Мара. Намираше се в някаква карета, а ръцете и краката й бяха завързани отпред.

Казах му да мине по задните улички и заобиколни пътища към източната част на града, в случай че някой ни види, че заминаваме, а след това да се отклони на кръстовището на Норт Роуд и да поеме към Шотландия.

— Джилиън, добре ли си? — Когато Джилиън отвори очи, Касия беше коленичила пред нея и я гледаше загрижено. — Какво стана? Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

— Чух нещо в главата си. Някой спомена Шотландия. Мисля, че това може да е човекът, който ме е отвлякъл, Касия. Каза, че ще ме отведе в Шотландия, по Северния път.

— Можеш ли да си спомниш името му? Как изглеждаше? Знаеш ли кой е?

Джилиън отново се съсредоточи. Затвори очи. Нищо. Поклати глава.

— Просто дойде в главата ми и сега изчезна.

— Няма нищо — рече Касия. — Поне започваш да си спомняш разни неща. Това е добър знак. Сигурна съм, че съвсем скоро паметта ти ще се възстанови напълно и когато това стане, ще можеш да разкажеш на всички истината.

Отвън, в градината, Клер се отдалечи от мястото си под прозореца. Докато търсеше Алек в градината, беше чула Джилиън да говори вътре. Разбира се, бе спряла, чувайки името на Данте. Не й бе отнело много време да установи с кого разговаря Джилиън.

Касия Бродригън и Мара Рос. Благородните маркизи. Клер все още си спомняше деня, когато за пръв път ги бе видяла в Уайтхол. Всички шушукаха зад гърбовете им и си представяха разни неща, но за Клер те не бяха нищо друго освен убийца и ирландско парвеню, успели да се омъжат за почтени хора. А сега слушаше как пълнят главата на Джилиън с глупости за това колко честен и благороден мъж е Данте Тримейн.

Неразбраният граф Морган.

Ако не беше Данте и това, което бе направил преди пет години, сега тя щеше да бъде щастлива вдовица.

В онзи далечен ден Клер го бе избрала след внимателен размисъл. Той беше мъж с легендарна репутация, която не знаеше граници. Никой нямаше да оспори намеците й за любовната връзка между тях, въпреки факта, че той в действителност й беше отказал такава. Проклет глупак! Опитът му с шпагата беше невероятен. Реджиналд нямаше друг избор, освен да го извика на дуел, а на Данте нямаше да му остане друго, освен да се изправи срещу него и да го прегази.

Планът беше блестящ, само Данте да не беше толкова идиотски честен; твърде честен, за да се дуелира с Реджиналд за една лъжа.

Гарик я бе уверил, че ще поеме нещата в свои ръце, но бе пропуснал възможността Джилиън да започне да си спомня разни неща, както сега очевидно правеше, и да се сети кой я е отвлякъл. Също така можеше да си спомни други неща; неща, в които, първо на първо, изобщо не трябваше да си пъха носа. Можеше да зададе същите въпроси, които бе задала тогава. Можеше да започне да подрежда парченцата от мозайката. И ако успееше, Клер щеше да бъде безвъзвратно загубена.

Тя се отправи към къщата, влезе и тръгна нагоре по стълбите към стаята си, като пътьом си мислеше, че това не бива да става.

Нещо трябваше да се направи с Джилиън.