Да откраднеш рая

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Данте сграбчи парапета на балкона е две ръце. Краката му увиснаха във въздуха, той се надигна, прехвърли се през парапета и падна на пода на балкона. После стана, обърна се и замръзна. На вратата стоеше някой.

— Вече се чудех кога ще дойдеш. — Джилиън излезе от сянката. — Почти се бях отказала, милорд.

Данте я погледна слисано.

— Откъде знаеше, че ще дойда да те взема?

— Наистина, милорд, имайте в мен толкова вяра, колкото и аз във вас. Знаех, че никога няма да позволите да се омъжа за Гарик Фицуилям. Нали го видяхте как изглежда? Значи осъзнавате, че не мога да бъда съпруга на такъв човек. А и Касия ми изпрати бележка, с която ме поздравяваше по случай сватбата. Предположих, че тази вечер ще става нещо.

Данте й се усмихна. Беше облечена подходящо, в проста тъмна рокля. Косата й бе прибрана назад, а в ръката си държеше малък куфар.

— Тогава трябва да знаеш, че никога не бива да се отказваш от мен. Никога.

Той погледна през балкона и подсвирна тихичко. Ролф излезе от прикритието на дърветата, хвърли въжето нагоре и Данте го завърза за парапета. След това прекрачи, завърза въжето около кръста си, постави Джилиън пред себе си, като я придържаше с крака, и двамата бавно се спуснаха.

— Преди да тръгнем — рече Данте, когато стигнаха земята, — искам да направиш нещо за мен.

— Милорд?

— Искам да изкрещиш.

— Не разбирам…

— Знам, че разбираш, Джилиън. Това е нещо съвсем обичайно за жените. Направи го — просто отвори уста и изкрещи така, че да събудиш мъртвите или поне тези, които спят дълбоко.

Джилиън го погледна така, сякаш си беше загубил ума.

— Искаш да изкрещя?

— Няма за какво да се тревожиш. Владея положението.

Джилиън го погледна още веднъж, след това се обърна към балкона, отвори уста и нададе писък, който можеше да събуди и мъртвец.

— А да се надяваме, че Адриан е успял да счупи катинара — каза Данте, хвана я за ръката и се затичаха към портала за слугите.

Адриан бе изпълнил задачата си и ги чакаше.

— Тъкмо започвах да се чудя дали не са ви хванали.

— Още не, приятелю, но се надяваме.

Данте се обърна. Почти зад всеки прозорец на къщата гореше свещ. Маркизът се появи на балкона с изкривена нощна шапчица и ги видя в тъмнината.

— Хванал я е. По дяволите, Морган отново отвлече Джилиън!

Реджиналд, който се бе показал зад баща си, се обърна към разбудената къща:

— След тях!

— Точно това ни трябваше — каза Данте и тримата излязоха на улицата.

Когато завиха зад ъгъла, Джилиън забеляза три карети, паркирани една след друга пред Адамли Хаус. До едната от тях стоеше Мара, а до другата — Касия. Ролф и Адриан отидоха при жените си и влязоха в каретите. Данте поведе Джилиън към третата.

— Колесницата ви, милейди — каза той и й помогна да се качи вътре. После влезе след нея и затвори вратата. — Стъбс, тръгвай, човече! Колкото можеш по-бързо!

Когато каретата потегли, Джилиън погледна през прозореца и видя, че другите две поемат в различни посоки. Едната се отправи на юг, другата — на север. Тяхната пое на запад.

Данте се отпусна назад.

— Това със сигурност ще обърка преследвачите ни.

— Затова ли ме помоли да изкрещя, за да видят как тръгват каретите? Така хората от семейството ми няма да знаят коя да следват. — Джилиън му се усмихна. — Много умно, милорд. Всъщност къде ме водиш?

— В Уайлдууд.

— Но не е ли това първото място, където ще ни потърсят?

— Не, защото мога да се обзаложа, че смятат това за последното място, където бих те отвел, точно по същата причина. Когато накрая пристигнат в Дърбишир, след като проверят навсякъде, очаквам вече всичко да бъде готово, Фийби ще остане в града с Мара и Адриан, докато опасността отмине.

— Значи си открил кой ме е отвлякъл?

— Очаквам потвърждение, но имам някои подозрения.

— Клер ли е?

Данте я погледна учудено.

— Снаха ти ли? Какво те кара да мислиш така?

— Научих, че е откраднала дневника ми, след като съм била отвлечена. Вчера вечерта моята камериерка Абигейл ми каза. Днес бях в стаята на Клер да го търся, но вместо него намерих нещо друго в тайно отделение на нощната й масичка. Отначало не знаех какво е, но след това си спомних нещо. Подозирам, че преди това вече съм намирала бутилката и съм питала Клер какво е. Прочетох в дневника си, че Реджиналд е бил много болен. Може би съм открила, че шишето има нещо общо със загадъчната му болест.

— Каква е тя?

— Все още не съм сигурна. Разпитах няколко души, между които Дори и Абигейл. Реджиналд започнал да боледува малко след като той и братята ми се завърнали в Лондон след чумата. Отначало се уплашили да не се е заразил с чума, но лекарят отхвърлил това. По главоболието и коремните оплаквания решили, че става дума за стомашна треска, а след това, когато състоянието му се влошило, дори помислили, че може да е жълтеница. Както и да е, лекарят никога не успял да разбере със сигурност какво му е. Малко след изчезването ми започнал да се подобрява.

Данте я слушаше внимателно.

— Жълтеница, казваш? Стомашна треска? В теб ли е онази бутилка?

Джилиън поклати глава.

— Оставих я в нощната масичка на Клер, защото не исках да събуждам подозрения, преди да разбера точно какво е намислила.

— Добре си постъпила, Джилиън. За предпочитане е Клер да не предполага, че си спомняш нещо. От това, което ми каза за симптомите на Реджиналд, ми се струва, че тя го трови бавно.

— И на мен ми мина тази мисъл през главата, макар и да се надявах да съм сбъркала. Когато за пръв път попитах Клер за шишето, още преди да изчезна, тя ми каза, че в него имало уникална смес парфюм, който си била направила сама.

— Парфюм ли каза? — Данте се замисли за малко. — Чудя се дали парфюмеристът, който е направил уникалния арсеников парфюм на Клер, не е направил и особената миризма, предпочитана от твоя похитител.

— Мислиш, че Клер е уредила отвличането ми, за да не мога да кажа на никого за подозренията си? Помислих и за това, но пък защо тогава този човек възнамеряваше да ме откара в Шотландия, за да се ожени за мен?

— Зависи кой те е отвлякъл и какъв е бил истинският му мотив. Но за това ще помислим на спокойствие, когато пристигнем в Уайлдууд. Ролф и Адриан ще продължат разследването в Лондон. Инструктирал съм ги да ни изпратят известие веднага щом стане безопасно да се завърнем. Когато го направим, ще носим със себе си името на истинския извършител. Надявах се да остана в Лондон и сам да се погрижа за това, но после получих информация, че баща ти е уредил да се омъжиш за Гарик Фицуилям утре.

— Значи си получил съобщението ми за плана на баща ми?

— Не, не съм получавал нищо от теб. Касия ми донесе тази новина, след като Негово величество крал Чарлз й споменал бегло по време на игра на шах за специалното разрешение, което баща ти поискал. Ако не беше кралят, никога нямаше да разбера за това. И въобще нямаше да дойда за теб тази нощ. И ти със сигурност щеше да бъдеш принудена да се омъжиш за Гарик Фицуилям утре сутринта.

— Мина ми мисълта да облека камериерката си в сватбената рокля на майка ми и да я поставя до Гарик на мое място.

Данте се усмихна.

— Щеше да ми е интересно да видя това. Но сега то няма никакво значение. Вече не те заплашва опасността да се омъжиш за Гарик Фицуилям, нито пък заплахите на баща ти могат да ме засегнат. Говорих с краля и му обясних всичко. Той, на свой ред, ме увери, че няма да обръща внимание на никакви обвинения срещу мен. Късно вдругиден ще пристигнем в Уайлдууд и всичко, което трябва да правим, е да чакаме вести от Ролф и Адриан.

Джилиън наблюдаваше как Данте излиза на полянката с кошница в едната ръка и букет диви цветя в другата. Беше избрала мястото за пикника до един усамотен поток, където слънцето се процеждаше през гъстите клони на дърветата.

Побъбриха малко, докато ядяха студено пилешко месо и сирене и отпиваха от бутилката вино с груби оловни чаши, които след това измиха в потока. На Джилиън й се приспа от виното и храната. Беше почивала съвсем малко от тръгването им от Лондон, и то на рамото на Данте в каретата.

Данте се облегна на един дънер и притегли Джилиън към себе си, прегърна я с една ръка и започна да си играе с кичур от косата й, която сега блестеше в червено и златисто на светлината на следобедното слънце. Известно време мълчаха. Накрая Данте се обади:

— Джилиън, искам да поговоря нещо с теб.

— Хъм? — Джилиън затвори очи. Топлото слънце приличаше лицето й.

— Още не сме обсъждали какво може да донесе бъдещето на всеки от нас двамата, но напоследък често мисля за това. Отначало, когато баща ти те взе от мен, си помислих, че мога да те забравя. Реших, че може би той е прав, че заслужаваш мъж, който ще може да ти даде почтен живот; живот, в който няма да има нужда да понасяш теглото на жена, омъжена за човек с богато минало като моето. Но скоро открих, че греша. Не можех да те забравя. Постепенно разбрах, че ти имаш значение, каквото нито една жена не е имала в живота ми. Даже и когато не беше с мен, аз те виждах навсякъде и с всичко, с което докосна живота ми. Виждах колко се привърза Фийби към теб. Видях как ти се държиш с нея. Искам да бъдеш с нея, когато едно момиче има нужда от жена, от майка. — Усмихна се. — Дори и да пие чай с нея и куклите й. Стигнах до заключението, че никоя друга не би могла да задоволи тези нужди. Само ти. Знам, че не съм живял твърде образцов живот. Като се обърна назад, ми се струва, че съм търсил нещо, само че не където трябва. Намерих го в момента, в който намерих теб.

Данте се поколеба, за да намери точните думи. Никога досега не беше говорил сериозно с жена и искаше да се получи както трябва.

— Искам да кажа, че не желая отново да те загубя, Джилиън, и бих считал себе си за най-щастливия мъж на света, ако се съгласиш да станеш моя съпруга.

Ето, каза го. Това занимаваше мислите му, откакто танцува е нея в двореца, откакто тя му каза, че баща й смята да я омъжи за Гарик Фицуилям. Не искаше да рискува да я загуби. Ако се оженеха, това нямаше да стане. Данте зачака отговора й.

— Джилиън?

Той погледна надолу. Очите й бяха затворени, а дишането — равномерно. Данте се усмихна, облегна глава на дървото и се унесе в сън.

Малко след като луната се показа, каретата спря в двора на странноприемница „Гъската“.

— Ще преспим тук — каза Данте. — Утре вече ще бъдем в Уайлдууд.

Съдържателят или помисли, че са женени, или просто от опит се въздържа да попита. Във всеки случай това нямаше значение, защото само една стая беше свободна за тази нощ. Другата вече беше заета от някакъв пътуващ благородник.

— Това е най-добрата ни стая, милорд — каза съдържателят, мъж на име Кръч, който носеше превръзка на едното си око и запали един свещник. — Можем да ви изпратим вечерята тук, ако предпочитате да се храните в стаята, вместо долу в общия салон. Момчетата стават доста грубички, като обърнат по някоя халба.

Данте кимна.

— Добра идея, господин Кръч.

Джилиън огледа стаята. Беше изненадващо чиста. Спалното бельо бе току-що сложено. Грубата дървена маса близо до прозореца, който гледаше към двора, бе украсена с ваза с цветя. Водата в легена за миене също беше чиста.

— Ще има ли още нещо, милорд? — попита съдържателят.

Данте погледна Джилиън.

— Милейди?

— Може ли да се уреди баня?

— Разбира се, милейди — каза съдържателят, който вече се бе запътил към вратата. — Веднага ще кажа на жена ми, Маргарет, да стопли вода. Наскоро прави и лавандулов сапун. Ще ви изпрати един калъп.

— Благодаря ви, господин Кръч. Би било чудесно.

Джилиън остана права с лице към вратата даже когато вече беше затворена. В стаята се възцари неловка тишина, докато търсеше какво да каже; нещо различно от мислите, които занимаваха ума й. Нима щяха да спят на едно легло? Мисълта да се събуди на сутринта в прегръдките на Данте я караше да изпитва леко вълнение. Накрая Данте проговори:

— Извинявам се за липсата на стаи, Джилиън. Никога преди не съм идвал в този хан. Ти, разбира се, ще спиш на леглото, а аз ще прекарам нощта в конюшнята със Стъбс.

— Не.

Данте я погледна слисано.

— Не е като да сме напълно непознати, Данте. Леглото наистина е достатъчно голямо. Има място и за двама ни. Вече прекарах последните два дни сама с теб в далеч по-тясната карета. Вярвам ти, както на никой друг, и ще се чувствам много по-удобно, ако спиш до мен, а не при конете.

Известно време Данте не можа да каже нищо. Тя се чувстваше спокойна да му довери и живота си. Никога нямаше да предаде доверието й. Нито един от тях не каза и дума. След малко някой почука на вратата и наруши мълчанието. Данте отвори.

— Ваната за вашата баня, милейди — каза момче на около петнадесет години. Заедно с друго момче, приблизително на същата възраст, носеха вана, очевидно използвана повече за пране, отколкото за къпане. Второто момче извади калъп сапун.

— Госпожа Кръч каза да ви дам това. След минутка ще донесем и водата.

След тези думи те си отидоха.

— Ще сляза в салона, докато свършиш — рече Данте и ги последва.

Малко по-късно спря пред вратата на стаята им. Заслуша се за плясък на вода. Не се чуваше нищо.

— Джилиън?

Последва момент тишина, след което резето изщрака и вратата се отвори.

— Започнах да се питам дали все пак не си решил да прекараш нощта с конете — каза Джилиън.

Данте стоеше на вратата и я гледаше. Тя отиде до един стол близо до огъня и започна да суши косата си с кърпа. След това прокара пръсти през мокрите кичури и ги отмахна от лицето си. Носеше само една риза и когато мина покрай него, Данте усети уханието на лавандулов сапун.

Той пое дълбоко дъх.

— Мога да се върна по-късно, ако още не си свършила…

— Не, привърших с банята и госпожа Кръч скоро ще изпрати вечерята ни. — Тя го погледна и се усмихна. — Можеш, разбира се, да си съблечеш сакото, освен ако не възнамеряваш да спиш с него.

Данте свали дрехата си и я постави на гърба на един стол. След това се обърна към Джилиън и замръзна. Сега тя стоеше точно пред камината. Тялото й се очертаваше ясно през ризата — краката, хълбоците, гърдите й. В стаята сякаш изведнъж стана горещо.

На вратата се почука и влезе жената на съдържателя с вечерята.

— Надявам се лейди да е харесала сапуна — каза тя и остави табла с яхния от месо и зеленчуци, резени сирене и ябълков сладкиш.

— Да, благодаря ви — отвърна Джилиън.

Когато седнаха на малката масичка до огъня, Данте се опита да съсредоточи вниманието си върху храната.

— Какво има, Данте?

Той вдигна поглед от вечерята, от която бе хапнал съвсем мъничко.

— Нищо.

— Изглеждаш доста замислен.

— Просто нямам търпение да се приберем в Уайлдууд.

И да се махна от тази стая, преди да съм изгорял от жаждата да те направя моя.

Джилиън се изправи.

— Като че ли не съм толкова гладна, колкото си мислех. — Тя погледна към чинията на Данте. — Както изглежда, ти също.

Отиде до леглото, отметна завивките и легна.

— Мисля, че вече ще се оттегля. Стъбс каза, че ни чака дълго и изморително пътуване. Ти идваш ли?

Не можеше повече да издържа. Гледката с Джилиън, която го канеше да легне до нея, бе на път да смаже волята му.

— Не, Джилиън. В крайна сметка е по-добре да спя в конюшнята.

— Защо, милорд? Разсърдих ли те с нещо?

— Да го кажем с по-прости думи, Джилиън. Просто не мога да се доверя на себе си да лежа с теб в едно и също легло и да не те докосна.

Джилиън се усмихна.

— Леглото не е толкова голямо, че да очаквам, че изобщо няма да се докосваме.

— Когато казах „докосване“, имах предвид нещо повече от буквалния смисъл на думата. Не мога да си имам доверие да бъда толкова близо до теб, когато не мога да мисля за нищо друго, освен да те имам. Тази вечер си прекалено хубава, Джилиън. Сега се опитвам да живея почтено и морално, но волята ми има граници. Ако спя с теб, могат да се случат някои неща и всичко, което си чувала за мен, ще стане истина. Ти си невинна и аз няма да се възползвам. Това, което мога да кажа за себе си със сигурност, е, че никога не съм спал с неомъжена жена и нямам намерение да започна сега.

Джилиън го погледна и каза е обичайния си тон, сякаш това бе най-логичното обяснение на проблема им:

— Ами тогава ожени се за мен.