Да откраднеш рая

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Виж сега, Джилиън, как заради теб твоята кранта ще умре!

Гарик извади шпагата си от ножницата и я вдигна. Конят се подплаши. Бялото на очите му контрастираше с кафеникаво-червения цвят на косъма му.

— Не, Гарик, не можеш да направиш това!

Гарик се обърна към Джилиън. Острието на шпагата му се намираше на опасно близко разстояние до нея. Сър Озуел, който стоеше до него, направи няколко крачки встрани.

— Така ли? — попита Гарик с пресекващ от ярост глас. — И защо да не мога да убия този кон, Джилиън, след като дори не е мой? Нали знаеш, че го откраднах от конюшнята на Морган. Дори само заради това би трябвало да го убия. Чувал съм, че Морган умее да избира коне. Лошо са ме информирали. Животното е куцо. И е куцо, защото ти ни поведе насам и той си изкълчи крака на проклетите скали. Не може повече да носи тежестта ни. Заради теб страда, Джилиън. Аз просто ще избавя животното от нещастието му.

Гарик вдигна отново шпагата и се приготви да я забие в гърдите на коня.

— Почакай!

Гарик не свали шпагата, а я остави вдигната, готова да нанесе смъртоносния удар. Все пак се обърна към Джилиън.

— Може и да му мине, като повърви — каза бързо тя в отчаян опит да го убеди. — Ако потопя крака му в потока, болката ще се облекчи. Ще имаме нужда от него, щом излезем от тази местност. Пред нас има дълъг път, ако все още възнамеряваш да отидем в Шотландия.

Гарик се изсмя в очите й.

— Щотландия ли? Би ли могла да ми кажеш защо ще искам да те водя там?

— За да се ожениш за мен, разбира се. Нали това искаше?

— Да, по едно време го исках.

— И какво те накара да промениш решението си?

— Нека просто да кажем, че идеята да замъкна жена до олтара, завързана и със запушена уста, никак не ми харесва.

Джилиън го погледна и й хрумна нещо:

— Ами ако аз не се съпротивлявам? Ами ако дойда и се омъжа за теб доброволно? Ти със сигурност имаш някаква цел, за да искаш да се ожениш за мен; достатъчно основателна, че да ме отвлечеш. Може би е било заради зестрата ми? Да не би маркизът да има намерение да ми даде голяма зестра?

Гарик нямаше нужда да отговаря. Потвърждението на подозренията й беше изписано на лицето му.

— Това би било много добре, Джилиън, но за да се оженя за теб в Шотландия, ще трябва да стигнем някак дотам, а със сигурност няма да можем да го направим на гърба на тази безполезна кранта.

Джилиън усети вкуса на успеха, макар и доста измъчен.

— Ще вървя пеш, Гарик! Пощади животното, дай му възможност да се оправи и аз ще вървя пеш, без изобщо да се съпротивлявам.

Гарик отново се изсмя в очите й.

— Ще вървиш пеш? Я си погледни краката! Даже обувки нямаш.

— Не ме е грижа. Ще се справя, само не убивай коня! Гарик я гледа дълго, после свали шпагата. Гласът му се снижи с един тон и зазвуча почти съжалително:

— Защо не беше толкова сговорчива първия път, когато те отвлякох! Нищо такова нямаше да се случи. — Той поклати глава. — Тогава беше по нощница и боса, точно както сега. Каква ирония!

Гарик седна на голям плосък камък. Изглеждаше страшно уморен. Очите му бяха подпухнали, е тъмни кръгове. Джилиън го наблюдаваше как прокарва тъжно ръка през косата си; късо подстригана кестенява коса, тъй различна от огромната перука, с която го бе виждала преди.

Този Гарик, когото сега гледаше — без шнурчетата, панделките и пудрата — продължаваше да я учудва. Беше успял напълно да я заблуди с живописната си перука, ослепителния костюм и превзетия глас. Без тези добавки Гарик изглеждаше симпатичен. Джилиън се запита какво ли го е накарало да се превърне в човек, способен на отвличане и дори убийство.

Гарик ставаше все по-развълнуван и си говореше тихо сам, докато се опитваше да стигне до някакво решение за коня. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше повече. Какво щеше да прави е Джилиън? Как бяха стигнали толкова далеч нещата? Отначало се бяха развивали като в игра, а сега бе изправен пред необходимостта да я убие. Дори и да го направеше, ами Морган, ами Клер? Рано или късно истината щеше да излезе наяве. Той се облегна на дръжката на шпагата си, като балансираше е острието върху камъка. Втренчи се в земята, докато се бореше със собствените си мисли.

Джилиън погледна сър Озуел, който седеше по турски върху една туфа трева. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи. Дори и сега главата му започваше да клюма. Може би…

Тя се приближи бавно до Гарик и приседна колебливо до него на ръба на камъка. Отначало не каза нищо, просто седеше там и се опитваше да му покаже, че не иска да му стори нищо лошо.

— Защо направи това, Гарик? — попита го тихо и се опита да не реагира рязко, когато той вдигна глава.

Гарик се усмихна тъжно и саркастично, което още повече изостри чертите му.

— Искаш да кажеш, че още не си се сетила, Джилиън? Аз пък те смятах за по-съобразителна.

Той я погледна втренчено. Джилиън не отвърна нищо.

— Всъщност не си възстановила паметта си, нали? — Гарик се изсмя горчиво. — А Клер беше напълно сигурна в това.

— Какво общо има Клер?

Гарик понечи да отрече, но сви рамене и се обърна към нея, като остави шпагата на скалата зад себе си. След това сви едното си коляно и облегна брадичка на него. Този жест, тъй детски, го караше да изглежда далеч не толкова страшен.

— Клер първа намисли да бъдеш отвлечена.

— Защо ще иска да направи нещо такова, все пак съм от нейното семейство?

Гарик се изсмя невесело.

— Семейството, Джилиън, не означава нищо за Клер. Според мен това е едното от общите неща помежду ни. Другото е страхотната ни амбиция. Клер се омъжи за брат ти само заради парите и социалното положение, които вярваше, че ще й даде. Беше много недоволна, когато научи, че е ужасно стиснат и за двете. Не започна да парадира с нея из двореца, както се бе надявала. Не й позволи да забавлява доброто общество с разкошни тържества, които щяха да я издигнат много бързо по обществената стълбица. Отказваше да живее отделно от семейството си, а тя искаше да има свой собствен дом. Реджиналд дори постави прахосницата Клер на издръжка, която не би могла да нахрани и катерица.

— Нима Реджиналд е бил жесток съпруг?

Гарик сви рамене.

— Не, нали разбираш, всъщност не мога да го обвинявам, защото той просто е мъж, който отказва да бъде управляван от жена си. За нещастие обаче не познава добре Клер. Всичко опира до контрола, а тя просто побеснява, когато някой мъж й държи юздите. Затова реши, че единственият начин да оправи тъжното си положение е да отстрани Реджиналд от живота си. Първият й опит беше преди пет години, когато се опита да го замеси в дуел. Смяташе, че Реджиналд ще бъде убит и тя ще стане щастлива вдовица с тлъста кесия.

Джилиън вече знаеше отговора на първия си въпрос, но попита, за да държи Гарик колкото се може по-далеч от действителността в момента:

— И Реджиналд е спечелил дуела?

Гарик поклати глава.

— Нямаше дуел и Клер остана със съпруга си и с кашата, която беше забъркала. Следващите няколко години се държа добре, най-вероятно с цел никой да не я заподозре, когато се опита да се избави от Реджиналд за втори път. И наистина никой не я заподозря. Тя се снабди с отрова от моя парфюмерист и започна да я дава на Реджиналд на малки дози, за да изглежда, че се е разболял от неизвестна болест. И тъкмо да го умори, ти откри малката й тайна в чекмеджето на нощната й масичка.

— Шишето — рече Джилиън. — Тя ми каза, че вътре имало парфюм.

Гарик изглеждаше изненадан:

— Значи си спомняш?

— Едва когато я видях в чекмеджето й.

— Първия път, когато толкова невинно си разпитала Клер за шишето, тя започна да се страхува, че отново може да се провали в опитите си да се отърве от Реджиналд, само че този път нямаше да й се размине толкова лесно. Ти може и да подозираше, че става нещо, но още не го бе разкрила напълно. Клер трябваше да направи нещо. Знаеше, че не може да отрови и теб; би изглеждало твърде подозрително. Трябваше да те няма; не завинаги, а достатъчно дълго, за да довърши Реджиналд и да заличи всякакви следи. Затова състави план. Убеди ме да те отвлека, за да може да довърши започнатото, като даде на Реджиналд последната, фатална доза. Аз трябваше да те държа далеч достатъчно време, за да може Реджиналд да умре и да бъде погребан дълго преди да си се върнала.

Джилиън поклати глава.

— А ти защо се съгласи?

— С Клер бяхме любовници. А и ти веднъж ме беше отблъснала. Това никак не ми хареса.

— Семейството ми щеше да разбере, че съм отвлечена. Не помислихте ли, че може да тръгнат да ме търсят?

— Не и ако им хрумнеше мисълта, че може да си избягала с някого. Всъщност това щеше да бъде потвърдено от дневника ти, в който щеше да пише, че си се влюбила в мен и си ми пристанала, тъй като си знаела, че баща ти никога няма да се съгласи да те даде на мен.

— И твоята награда за всичко това щеше да бъде зестрата ми. — Джилиън вече започваше да сглобява частите на мозайката. — Ето защо Клер е взела дневника ми. Не защото е искала да не прочета нещо. Искала е семейството ми да повярва, че съм избягала, за да се омъжа за теб, и да не ме търсят.

— След като научи, че си избягала от мен, не даде на баща ти дневника, в който пишеше, че си пристанала, но му пусна тази муха в главата, за да може той да забави известяването на властите. Когато ти се върна с Морган, тя накара баща ти да повярва, че Морган те е отвлякъл, а ти не можеше да си спомниш нищо. Това се вписваше твърде добре в плановете й. — Гарик я погледна. — За нещастие нещата излязоха извън контрол и сега нямам друг избор. Дори и да се оженим, Джилиън, Клер все ще намери някакъв начин да ме направи свое жертвено агне, когато всъщност тя е оста, покрай която се върти всичко. Да, нямам друг избор, освен да…

— Ами ако се върнем в Лондон заедно?

Джилиън знаеше, че ако остави Гарик да довърши думите си, нямаше да има възможност да направи нищо повече. Той щеше да я убие. Освен ако не го убедеше да опитат с друг план; план, който поне щеше да й осигури още малко време.

Гарик я погледна учудено:

— Какво искаш да кажеш с това „да се върнем заедно“?

— Можем да отидем при маркиза и да му кажем истината, цялата истина. Ще му кажем, че Клер е тровила Реджиналд и аз ще го уверя, че сега съжаляваш за ролята, която несъзнателно си изиграл.

Гарик я наблюдаваше внимателно. Слушаше я така, сякаш можеше да помисли над предложението й. Тя продължи:

— Ще му кажем всичко — как е откраднала дневника ми и как се е опитала да изкара, че Данте ме е отвлякъл, когато всъщност…

— Морган! — Гарик се изправи и на лицето му се изписа яростно презрение. — Само това те интересува, нали? Хич не ти пука какво ще стане с мен, просто искаш да се увериш, че твоят любовник ще остане чист. — Вдигна шпагата и я размаха безмилостно. — Бях идиот! Как можах изобщо да си помисля, че те е грижа за мен, когато всъщност си мислила само за Морган?

— Не, Гарик, послушай ме!

Гарик се хвърли към нея с шпагата.

— Писна ми вече да те слушам! — Вдигна оръжието си. — Ти трябваше да ме слушаш, но вместо мен избра Морган, Разгулния граф! И къде е сега твоят скъпоценен Данте?

— Обърни се, Фицуилям — долетя глас зад него, — и ще видиш сам.

Данте стоеше на скалистата издатина с извадена шпага. Острието й проблясваше на слънцето, Което се спускаше над планините зад него. Изглеждаше величествен. Джилиън искаше да изтича към него, но се въздържа. Гарик все още държеше шпагата си в опасна близост до нея.

— Всъщност не искаш да убиеш Джилиън — каза Данте и пристъпи напред. — Искаш мен. Ето твоята възможност. Хайде да видим дали ще можеш да свършиш тази работа по-успешно от отвличането на Джилиън.

Гарик се спусна към него с животински рев. Данте отби острието. Гарик отново атакува и двамата продължиха да си нанасят удари и да парират, а остриетата им проблясваха бързо като светкавици. Джилиън не можеше да направи нищо друго, освен да ги наблюдава. Започнаха да обикалят в кръг. Данте не сваляше очи от Гарик. Докато го гледаше със смъртоносно спокойствие, отби следващия удар и поряза ръката му.

Гарик погледна към раната. В очите му се появи дива ярост. Той отново се хвърли към Данте и продължи да го прави неотклонно след всяко париране. Отново се разделиха. Данте просто стоеше и чакаше противникът му да атакува. Изглеждаше така, сякаш знае всяко негово движение предварително. Всяка неуспешна атака още повече настървяваше Гарик.

Гарик се отдръпна и Данте направи първата си атака, като отново рани противника си, макар и леко. Гарик изкрещя — повече от яд, отколкото от болка, наведе се напред и се спусна към Данте с насочена към гърдите му шпага.

Данте се наведе, финтира с тяло и поряза бузата на Гарик. Разделиха се и той зачака следващата атака. Точно тогава Джилиън видя Озуел, който се приближаваше отзад с високо вдигнати ръце, в които държеше камък.

— Зад теб, Данте!

Обърна се точно навреме, за да избегне камъка. Той щеше да го удари в главата и да го повали. Гарик се възползва от разсейването и се спусна към гърба му.

— Не!

Джилиън видя, че Гарик се готви да забие шпагата си в гърба на Данте, изтича към него и сграбчи ръката му. Не знаеше какво трябва да направи; просто искаше да му попречи. Гарик изръмжа и я стисна за ръката.

— Ще ти прережа гърлото за това — каза той и я метна настрана.

Джилиън падна и удари главата си в голямата скала зад нея. Сякаш в мъгла видя как шпагата на Данте потъва в гърдите на Гарик. След това той се свлече на земята, а тя бе погълната от тъмнина.

— Тя се свестява, Данте.

Джилиън отвори очи и примигна няколко пъти. Лежеше на леглото си в Уайлдууд. Беше нощ и стаята бе осветена от свещи и лунна светлина. Видя, че Мара стои над нея с нежна усмивка на разтревоженото си лице. Тя протегна ръка и сложи на челото на Джилиън студена кърпа, която миришеше на билки.

— Здравата ни изплаши, Джилиън.

— Какво стана? — попита тихо Джилиън. — Къде е Данте?

— Добре е. Тук е и очаква да те види. Казах му, че ще остана, за да видя дали моите билки ще свършат работа, но той отказа да излезе, докато не се свестиш.

Данте пристъпи напред. Златистокафявите му очи бяха пълни със загриженост.

— Здравей, скъпа!

Джилиън се усмихна.

— Толкова се радвам, че си жив и здрав.

— Бих могъл да кажа същото за теб. Онази скала, върху която се строполи, изглеждаше доста гадна. За щастие раната на главата ти не е сериозна. Имаш цицина, но кожата не е разкъсана. Как се чувстваш?

— Добре, щом вече си тук. — Тя затвори очи и почувства ръката му на бузата си. След това отново го погледна: — А Гарик?

— Вече не представлява заплаха за теб, Джилиън. А приятелят му, сър Озуел, е в ръцете на властите. Те ще се погрижат за него. Но всъщност не го смятам за опасен, тъй като няма достатъчно ум да направи каквото и да било, ако някой друг не му каже. Вече няма от какво да се боиш.

Джилиън затвори очи. Опасността най-сетне бе отминала. Загадката бе решена. Сега нищо не можеше да застане между тях.

Неочаквано вратата се отвори с трясък. Показаха се бащата на Джилиън и Реджиналд.

— Махни се от дъщеря ми! — изсъска маркизът и отиде с бърза крачка до леглото. — Ти я отвлече не веднъж, а два пъти. Ще се погрижа да те обесят за това, Морган!

— Не!

Джилиън се изправи на леглото и всички погледи се насочиха към нея.

— Не, татко, грешиш. Първия път Данте не ме е отвлякъл. Колкото до втория, аз тръгнах по собствено желание. Той просто се опитваше да ме спаси от истинския престъпник.

Маркизът я погледна учудено:

— Кой е той?

— Гарик Фицуилям. Само че Гарик ни последва дотук и се опита да ме убие, за да не мога да кажа на Реджиналд истината за Клер. Трябва да благодариш на Данте, а не да го ругаеш. Той спаси живота ми.

Реджиналд пристъпи напред.

— Какво искаш да кажеш, Джилиън? Каква истина за Клер?

— Клер те е тровила, Реджи. Затова се чувстваше толкова зле през последните месеци. Тя държи отровата в нощната си масичка, в тайно отделение зад чекмеджето. Ето защо е накарала Гарик да ме отвлече, за да може да довърши започнатото, преди да се сетя какво е намислила.

Лицето на Реджиналд придоби странен оттенък на бяло. Напълно слисан, той се строполи на стола зад себе си.

— Откъде разбра?

— Започнах да подозирам, че нещо не е наред, когато за пръв път намерих шишето с отровата в стаята й, макар тя да ми каза, че е парфюм. Това стана, преди да бъда отвлечена. Спомням си, че ми се стори странно, дето Клер се държа толкова спокойно с мен тогава. Дори не ми се разсърди. Това не беше в нейния стил. Тя винаги си е търсила причини да се кара с мен.

Реджиналд я погледна.

— Откъде си спомняш, че винаги си е търсила поводи да се кара е теб? — Той млъкна и се втренчи озадачено в нея. — Паметта ти! Джилиън, паметта ти се е върнала!

Джилиън помисли малко. Инцидентът с Клер беше кристално ясен в съзнанието й. Тя се усмихна.

— Прав си, Реджи. Дори си спомням, че рожденият ти ден е на втори юни и че някога криеше граха от вечерята в джоба на сакото си, за да не го ядеш.

Реджи се засмя. Беше й хубаво да го види отново усмихнат. Изглеждаше по-млад, по-здрав. Но тази усмивка изчезна толкова бързо, колкото беше дошла.

— Трябваше да се сетя какво е намислила Клер. Знаех, че ме мрази, но никога не съм предполагал, че ще поиска да ме убие.

— По тази причина те е лъгала и за Данте всичките тези години — продължи Джилиън. — Искала е да го предизвикаш на дуел е надеждата Данте да те убие. Само че не е предвидила, че той изобщо ще откаже да се срещне с теб и ще развали всичките й планове.

Реджиналд се втренчи в пода, като се опитваше да схване мисълта, че собствената му съпруга се е опитала да го убие не веднъж, а два пъти.

— Нищо чудно, че толкова упорито се опитваше да ме накара да повярвам, че си пристанала на някого — каза маркизът. — Бях глупак, че изобщо я слушах. Ще се оправим с Клер, когато се върнем в града, Реджиналд. Съвсем скоро тя завинаги ще изчезне от живота ни. — След това се обърна към Данте: — Изглежда, дължим ти благодарност, Морган, задето спаси живота на нашата Джилиън не веднъж, а два пъти. Също така бих искал да ти се извиня за отношението си към теб. — Обърна се към Реджиналд: — Кажи на кочияша, че се връщаме в Лондон веднага щом свалим Джилиън долу.

Данте не се помръдна от мястото си до леглото.

— Страхувам се, че не мога да позволя това, лорд Адамли. Джилиън ще остане тук, в Уайлдууд.

Маркизът почервеня:

— Това надминава всички граници! Независимо от случилото се, все още нямаш право да решаваш къде ще отиде дъщеря ми.

Данте го погледна кротко:

— Като неин съпруг и тъй като зная, че тя иска да остане с мен в Уайлдууд, имам пълното право, милорд.