Историята на О

Щастието да бъдеш робБунтът на остров Барбадос

През хиляда осемстотин тридесет и осма година един необикновен бунт окървавил мирния остров Барбадос. Около двеста негри, мъже и жени, наскоро освободени от Мартенските декрети, отишли една сутрин при бившия си господар, някой си Гленелг, за да го молят отново да ги зароби. Прочетен бил тефтерът с жалбите, вписвани от анабаптистки пастор, който молителите носели със себе си. След това започнали разискванията. Гленелг бил може би непохватен, или прекалено съвестен или просто се боял от закона. Така или иначе, той не проявил разбиране. В резултат на което бил най-напред любезно натупан, а после заклан заедно със семейството си. Още същата вечер негрите се върнали в колибите си, където подновили обичайните си занимания и се отдали на сладка приказки. Губернаторът Макгрегър се погрижил да потуля случая и освобождението продължило победния си ход. Тефтерът с жалбите безвъзвратно изчезнал.

Сещам се понякога за този тефтер. Освен справедливите оплаквания от организацията на трудовите къщи (workhouse), от замяната на камшика с килията в забраната „чираците“ — така наричали новите свободни труженици — да боледуват не е изключено да е съдържал и нещо като апология на робството. Като например забележката, че единствената свобода, която ни се услажда, е тази, заради която другият попада в робство. Няма човек, който да се радва, че диша свободно. Но ако аз например си издействувам весело да свиря на банджо до два часа сутринта, съседът ми губи свободата да не ме слуша да си свиря на банджо до два часа сутринта. Ако си издействувам да не правя нищо в живота, съседът ми ще трябва да работи за двама. Известно е впрочем, че в световен мащаб безусловната страст към свободата доста бързо предизвиква не по-малко безусловни конфликти и война. Прибавете и това, че по силата на диалектиката робът е обречен на свой ред да стане господар, и ще видите, че сигурно не бива да се насилват природните закони. Прибавете и още нещо — че има известно величие, има и не малко радост в това да се подчиниш на чуждата воля (както се случва с влюбените и мистиците) и да се отървеш — най-сетне! — от собствените си удоволствия, интереси и комплекси. Така че днес, дори повече отколкото преди сто и двадесет години, това тефтерче би изглеждало еретично, да не кажем опасно.

Тук, впрочем става дума за друг вид опасно четиво. А именно еротичното.

Защо всъщност наричат еротичните книги опасни? Та това е най-малкото неблагоразумно. Подобно определение е сякаш нарочно измислено, за да предизвика вродената ни дързост, да пробуди желанието ни да ги прочетем и да се изложим на риск. Никак не е случайно, че географските дружества съветват членовете си да не наблягат на преживените опасности, когато разказват пътешествията си. Не от скромност, а за да не изкушават читателите (знаем колко лесно хората тръгват на война). Но за какви опасности става дума?

Знаем поне една, която се вижда добре от моята наблюдателница. Тя е скромна опасност. „Историята на О“ е очевидно една от книгите, които оставят своя отпечатък върху читателя, след прочита на които човек е малко по-различен или напълно различен от това, което е бил преди. След няколко години това вече са други книги, защото по особен начин са се слели с оказваното от тях въздействие и са се променили заедно с него. Така че първите критици твърде бързо започват да изглеждат възглупави. Толкова по-зле — критикът никога не бива да се колебае да стане смешен.

За мен най-лесното е да призная, че не разбирам от тия неща. Навлизам в „О“ по особен начин, като в приказка — известно е, че приказките са еротичното четиво на децата, като и един от онези феерични замъци, които изглеждат изоставени, докато в същото време облечените в калъфи кресла и кожените табуретки, и леглата със или без балдахини са изрядно поддържани, да не говорим за камшиците и бичовете, които като че ли са си такива по природа. По веригите няма и помен от ръжда. И най-малкото петънце не замъглява разноцветните плочки на пода. Ако съществува дума, която веднага да ми идва наум, когато мисля за „О“, това е думата благопристойност. Но би било твърде трудно да обясня защо. Както и да е. А какво да кажем за вездесъщия вятър, който прониква дори в стаите? В „О“ духа и друг един вятър, витае и друг един дух — чист и ожесточен, неуморим и целеустремен. Той е неумолим дух. Нищо не е в състояние да го възпре — нито въздишките и ужасите, нито екстазът и погнусата. Между другото, ако трябва да си призная още нещо, то е, че моят вкус е друг — предпочитам произведения, от които личи, че отначало авторът се е поколебал, посмутил се е, стреснал се е от сюжета си, усъмнил се е дали ще се справи. Докато „Историята на О“ е издържана от начало до край като героически акт. Тя повече напомня за пледоария, отколкото за обикновено излияние; за послание, отколкото за личен дневник. Но до кого е адресирано посланието? Кого иска да убеди пледоарията? Към кого да се обърна? Та аз дори не знам кой е авторът.

Почти не се съмнявам, че сте жена. Не толкова заради любимите ви подробности — роклите от зелен сатен, коланите с банели, надиплените поли като кичур в ролка за коса. А ето защо: в деня, когато Рьоне предава О на нови мъчения, тя запазва достатъчно самообладание, за да забележи, че пантофите на любовника й са се изтъркали и че трябва да му се купят нови. Ето това ми изглежда почти невъобразимо. Ето за това един мъж не би се сетил, във всеки случай не би го казал.

Иначе О по свой начин олицетворява идеала на всяка мъжественост. Или поне на всеки мъж. Най-после една жена да си признае! Да си признае какво? Това, което жените винаги са отричали (особено днес). Това, в което мъжете винаги са ги упреквали — че се подчиняват само на инстинкта си, че у тях всичко е секс, дори умът. Че трябва все да ги храниш, да ги миеш и гримираш — все да ги биеш. Че просто имат нужда от добър господар, който да прикрива добротата си — защото, ако заяви обичта си, те използуват въодушевлението, радостта, волността, която черпят от нея, за да спечелят чуждата любов. С други думи, че трябва да носите камшик, когато отивате на среща. Малко мъже не са мечтали да притежават партньорка като Жюстин1. Но не знам да има жена, която да е мечтала да бъде Жюстин. Във всеки случай да го е правила открито, с такава гордост от стенанието и воплите, с такава войнственост, с такова ненаситно страдание и с такова опънато до краен предел упорство. Може би сте жена, да, но с черти и на благородник, и на поробител. Като че ли носите в себе си и двете природи или пък онзи, за когото е предназначено посланието, до такава степен присъствува в съзнанието ви, че си присвоявате и вкусовете, и гласа му. Каква жена сте все пак, коя сте?

Едно е ясно — „Историята на О“ не е случайна. Човек веднага усеща онзи покой и онази освободеност, присъщи на всяко дълго носено от автора си и станало част от него произведение. Коя е Полин Реаж? Дали обикновена мечтателка като много други? (Достатъчно е, казват те, да се вслушаш в сърцето си. А то е сърце, на което нищо не може да се опре.) Дали не е опитна дама, преживяла всичко това? Преживяла всичко това и учудена, че едно приключение, започнало така добре или поне така тържествено — със самоотричане и наказание, претърпява неблагоприятен обрат и завършва неудовлетворително, защото в едно можем да се съгласим: О остава в странния публичен дом, където я е отвела любовта й; остава там и не й е чак толкова зле. И въпреки това навсякъде забелязваме една…

Аз също съм учуден от този финал. Няма да ме предумате, че той е истинският. В действителност (условно казано, разбира се) героинята ви е измолила от сър Стивън смъртта си, а той й е свалил веригите чак след като е умряла. Но очевидно не всичко е казано и тази пчеличка — говоря за Полин Реаж — си е задържала част от меда. Кой знае, може би поне веднъж я е обзело присъщото за писателя желание: да доразкаже някой ден приключенията на О2. А и истинският финал е така очевиден, че не си е струвало да го напише. Ние сами го откриваме без никакво усилие. Откриваме го и той малко ни притеснява. Но вие, вие как стигнахте до него и с коя дума бихте окачествили това приключение? Отново се връщам на това, защото съм сигурен, че ако намерим тази дума, и кожените възглавници, и леглата с балдахини, и дори веригите ще се изяснят от само себе ся, ще се разстъпят и ще дадат път на голямата тъмна фигура, на пълния със скрити намерения призрак, на чуждия дух.

Тук не мога да не се сетя за това, което в мъжкото желание е именно чуждо и оттам непоносимо. Знаете ги тия обветрени скали, които внезапно се раздвижват или започват да въздишат, да свирят като мандолини. Хората идват отдалеч, за да ги видят. Но бързат да си тръгват, колкото и я да обичат музиката. Ами ако ролята на еротичните книги (на опасните книги, ако предпочитате) е просто да ни посветят? Да ни успокоят по отношение на самите вас, както правят изповедниците. Знам, че общо взето с еротиката се свиква. Мъжете също не се притесняват дълго. Те дори се възползуват от положението и заявяват, че са започнали първи. Лъжат, разбира се, фактите са налице — безспорни, прекалено безспорни.

Същото е и с жените, ще ми кажете. Несъмнено, но при тях нещата не са така видими. Те винаги могат да отрекат. Каква благопристойност наистина! Оттук явно идва мнението, че те са по-красивият пол, че красотата е в женски род. Не съм сигурен, че са по-красиви. Но във всеки случай са по-прикрити, не така очевидни, а това е вид красота. Ето вече за втори път мисля за благопристойност по повод на книга, която няма нищо общо с нея…

А дали няма нищо общо? Нямам предвид блудкавата и престорена благопристойност, която се задоволява да прикрива истината, която бяга от скалата и не признава, че я е видяла да мърда. Съществува друг вид благопристойност, несъкрушима и възмездяваща; тя силно унижава плътта, за да й върне първоначалната непорочност, и насила я препраща в дните преди още желанието да е заявило за себе си и скалата да е пропяла. Това е благопристойност, с която е по-безопасно да не се сблъскваш. Защото за да бъде тя задоволена, трябва ни повече, ни по-малко ръцете ти да са завързани на гърба, коленете ти да са разтворени, тялото ти да е разчекнато, да плуваш в пот и сълзи.

Аз сякаш говоря ужасни неща. Възможно е, но тогава значи, че ужасът е насъщният ни хляб, а опасните книги може би просто ни връщат към опасности, които са заложени в нас по рождение. Кой влюбен не би се уплашил, ако измери за секунда истинската дълбочина на клетвата, която дава с лекота и която го обвързва за цял живот? Коя влюбена не би се уплашила, ако осъзнае за секунда значението на „преди теб не познавах любовта“ или „никога не съм обичала, преди да те познавам“ — фрази, които произнася, без да се замисля? Или още, може би с повече мъдрост (мъдрост ли?): „Бих желала да се накажа, задето съм била щастлива, преди да те срещна“. И ето че се хващат за думите й. И ето че един вид — каквото повикало, такова се обадило.

Та в „Историята на О“ изтезания има достатъчно. Не липсват и бичуването, и жигосването, без да говорим за нашийника и за спектакъла на терасата. Изтезанията са почти колкото молитвите в живота на аскетите пустинници и са като тях ясно разграничени, грижливо описани, едва ли не номерирани. Изтезанията невинаги са радостни — искам да кажа прилагани с радост. Рьоне отказва да прибягва до тях, а сър Стивън го върши, сякаш изпълнява задължение. Във всеки случай никой от тях не се забавлява. И у двамата няма нищо садистично. Действието се развива така, като че ли сама О още от началото изисква да бъде наказана, да бъде насилена.

Тук някой глупак ще заговори за мазохизъм. Може, но това означава да се прибави към истинската загадка една измислена, чисто литературна загадка. Що е мазохизъм? Когато болката е и удоволствие, а страданието — радост? Възможно е. Този вид твърдения широко се използуват от метафизиците — по същия начин те казват, че всяко присъствие е и отсъствие, а всяка дума — мълчание. Не отричам (макар невинаги да ги разбирам), че всичко това има смисъл или поне, че от него има полза. Но тази полза не произтича от практиката, тоест тя не е работа на лекаря, нито на психолога, още по-малко на глупака. Не, ще ми кажат. Наистина става дума за болка, но мазохизмът знае как да я превърне в удоволствие; за страдание, от което той извлича чрез някаква известна само нему химическа манипулация чиста радост.

Това се казва новина! Ще рече, че хората най-после са намерили онова, което с такова усърдие са търсили в медицината, в морала, във философията и религията — средството да избегнат болката или поне да я преодолеят, като я разберат (дори и ако виждат в нея следствие от глупостта и от грешките си). На всичкото отгоре излиза, че те познават това средство открай време, защото в края на краищата мазохистите не са от вчера. Да се чудиш защо не са се отнасяли към тях с повече уважение, защо никой не се е опитал да разкрие тайната им. Защо не са ги приютили в дворци, не са ги затворили в клетки, та по-добре да ги наблюдават.

Може би хората никога не си поставят въпроси, на които тайно да не са си отговорили предварително. Може би е нужно само да установят контакт помежду си, да се изтръгват от самотата си (макар това да е едно от химеричните човешки желания). Е, хубаво, ето ви поне клетката и ето ви в тази клетка една млада жена. Да я чуем.

Тя казва: „Не се учудвай. Вгледай се в любовта си. Би се ужасил, ако за секунда си дадеш сметка, че съм жена, пра това жива. Едва ли ще пресушиш парещите извори на инстинкта, като ги забравиш. Ревността ти не те лъже. Вярно е, че ме правиш щастлива и бодра и хиляди пъти по-жизнена. Но не мога да попреча това щастие веднага да се обърне срещу теб. Дори камъкът пее по-високо, когато инстинктът, е укротен, а тялото отпочинало. Най-добре ще направиш, ако ме държиш в тази клетка и ме храниш, колкото да не умра. Стига да смееш. Всичко, което ме доближава до болестта и смъртта, ме прави вярна. Само когато ме караш да страдам, съм безопасна. Не е трябвало да приемаш да бъдеш за мен бог, ако задълженията на божество те плашат, защото всеки знае, че божествата не са особено нежни. Виждал си ме вече да плача. Остава само да добиеш вкус към сълзите ми. Не те ли привлича шията ми, когато се задушава и неволно потръпва от сдържания ми вик? Чиста истина е, че на среща с нас трябва да се отива с камшик. При това, за не една от нашия пол е необходим деветремъчен камшик“.

После веднага прибавя: „Ама че глупава шега! Ти нищо не разбираш. Ако не те обичах лудо, смяташ ли, че бих се осмелила да ти говоря така? И да предавам посестримите си?“.

И казва още: „Не аз, а въображението ми, неясните ми мечти те предават всеки миг. Изтощи ме. Отърви ме от тези мечти. Измъчвай ме. Поеми инициативата, така че да не ми оставиш време дори да помисля, че съм ти невярна. (Действителността във всички случаи не е толкова страшна.) Но най-напред се погрижи да бъда белязана с твоя знак. Ако по мен има следи от твоя бич или от веригите ти, ако нося халки на срамните си устни, то нека поне всички знаят, че ти принадлежа. Докато ме бият или изнасилват от твое име, това все още ще значи, че мисля за теб, че те желая, че си моята фиксидея. Което и искаше, нали? Е, аз те обичам и искам същото. Ако веднъж завинаги съм се отрекла от себе си, ако устата и слабините и гърдите ми вече не ми принадлежат, аз се превръщам в същество от друг свят, в който нещата имат друг смисъл. Може би един ден няма да се позная. Какво значение имат тогава за мен удоволствието, ласките на всички тези твои пратеници, след като не ги различавам един от друг, след като ти и те сте несъпоставими?“.

Така говори тя. Слушам я и виждам добре, че не лъже. Опитвам се да я разбера (дълго време ме смущаваше тъкмо проституирането й). Възможно е в края на краищата митологическата огнена туника да не е обикновена алегория, нито свещената проституция — любопитен исторически факт. Възможно с оковите от народните песни и изрази като „обичам те до смърт“ да не са обикновена метафора. Както и това, което казва уличницата на възлюбения си: „Под кожата си ми влязъл, прави с мен каквото искаш“. (Интересно е, че за да се отървем от чувството, което тя обърква, ние го приписваме на разбойниците, на проститутките.) Може би Елоиза, пишейки на Абелар „Ще бъда твоето леко момиче“, е искала не просто да бъде оригинална. Няма съмнение, че „Историята на О“ е най-свирепото любовно послание, получавано някога от мъж.

Спомням си за холандеца, обречен да лети над океана, докато не се намери девойка, готова да даде живота си, за да го спаси; и за кавалера Гигмар, чиито рани ще заздравеят само ако някоя жена се съгласи да страда за него „както нивга жена не е страдала“. Разбира се, „Историята на О“ е по-дълга от средновековна лирична поема и значително по-подробна от любовно послание. Може би, за да я разберем, трябва да се върнем към миналото. Може би днес вече не сме способни да схванем какво си говорят момченцата и момиченцата от улицата — а то е същото, което са си говорели, предполагам, и робите от остров Барбадос. Живеем във време, в което на най-простите истини не им остана друго, за да си ги припомним, освен да ни се представят голи (като О) и с маска на кукумявка.

Защото често чуваме от хора нормални, дори умни на вид, да говорят за любовта като за леко чувство, като за чувство без последствия. Казват, че тя носи доста удоволствия и че съприкосновението между два епидермиса не е лишено от чар. Прибавят, че чарът и удоволствието са пълни, ако в любовта запазим фантазията, прищявката и естествената си свобода. Нямам нищо против и ако е толкова лесно за две лица от различен пол (пък и от еднакъв) да си доставят радост един другиму, да са живи и здрави. Две думи само ме смущават: думата любов и думата свобода. От само себе си се разбира, че те изразяват противоположни неща. Любов — това е, когато зависиш — не само в удоволствието си, а в самото си съществуване и в това, което го предшествува, в самото желание да съществуваш — от петдесет нелепи неща: от две устни (и от гримасата или усмивката им), от едно рамо (от начина, по който се повдига или отпуска), от две очи (от някой малко по-влажен или малко по-сух поглед), въобще от цяло едно чуждо тяло заедно с ума и душата, които носи, тяло, което всеки момент може да стане по-ослепително от слънцето, по-ледено от заснежена равнина. Никак не е весело да изживееш това и не ме карайте да се смея с вашите изтезания. Та вие се разтрепервате, когато това тяло се наведе, за да закопчае катарамата на обувчицата си, и имате чувството, че цял свят ви гледа как треперите. Е, не е ли по-добре да прибегнете до камшика и халките в плътта? Колкото до свободата… Който и да е мъж или жена, ако им е минало през главата, по-скоро ще се развикат, ще започнат да ругаят, ще изпаднат в ужас. Да, наистина ужасите не липсват в „Историята на О“. Но понякога ми се струва, че в тази книга е подложена на изтезание не една млада жена, а една идея, един начин на мислене, едно мнение.

Чудно нещо, идеята, че в робството има щастие, изглежда днес като някаква новост. Съпругът вече няма право над живота и смъртта на съпругата си, нито правото да я наказва, на учителите е забранено да бият учениците, на големите ученици — да издевателствуват над по-малките, а същите мъже, които през други векове гордо губеха главите си на площада, сега тъжно гният в подземията на затвора. В наши дни причиняваме само анонимни и незаслужени страдания. И те са хиляди пъти по-жестоки, защото войната за секунди опича цялото население на един град. Прекалената кротост на бащата, на учителя или любовника се заплаща с килим от бомби, с напалм или избухнали атоми. Сякаш в света съществува някакво тайнствено равновесие на насилието, към което сме загубили влечението и дори усета си. Не ми е неприятно, че именно една жена ги преоткрива. Не ми е и чудно.

Право да си кажа, не знам за жените толкова, колкото другите мъже. Изумен съм, че ги има (жените). Дори повече от изумен — очарован съм. Затова може би ми се струват чудесни и все им завиждам. За какво точно им завиждам?

Понякога съжалявам, че не съм дете. Но съжалявам не заради изненадите и откритията, за които говорят поетите. Не. Спомням си, че по едно време се чувствувах отговорен за цялата земя. Последователно бях шампион по бокс, готвач, политик (е, да), генерал, крадец, дори червенокож, дърво, скала. Ще кажете, че е било на игра. Да, за вас, възрастните, но не и за мен, съвсем не. Защото тогава държах света в шепата си, с всички безпокойства и рискове, които произтичат от това — тогава бях универсален. Ето до кое исках да стигна.

На жените е дадено през целия си живот да приличат на деца. Жената прекрасно разбира от хиляди неща, които ми се изплъзват. Обикновено тя знае да шие. Знае да готви. Знае как да подреди един дом и кои стилове си подхождат (не твърдя, че тя прави всичко това съвършено, но и аз не бях безупречен червенокож). Тя знае и много повече. Чувствува се уютно с кучетата и котките; умее да разговаря с тези полуидиоти — децата: разкрива им тайните на Космоса и на доброто държане, разправя им приказки, учи ги как да се пазят чисти и дори как да свирят на пиано. С други думи, от детството си нататък ние не преставаме да мечтаем за мъж, в който да са събрани всички мъже. А изглежда, че е дадено на всяка жена да събира в себе си всички жени (и всички мъже) едновременно. При това има нещо още по-любопитно.

Казват, че ако всичко разбираш, всичко прощаваш. На мен обаче винаги ми се е струвало, че при жените, колкото и да са универсални, е точно обратното. Имал съм приятели, които ме приемаха такъв, какъвто съм, и аз на свой ред ги приемах такива, каквито са, без ни най-малко желание да се променяме един друг. Дори се радвах — и те се радваха, че всеки от нас толкова прилича на себе си. Няма обаче жена, която да не се стреми да промени мъжа, когото обича, и заедно с това да промени и себе си. Поговорката сякаш греши, защото всъщност, ако всичко разбираш, нищо не прощаваш.

Не, наистина Полин Реаж хич не си прощава. Дори се питам дали не преувеличава малко, дали посестримите й са толкова подобни на нея, колкото си мисли. Но по този въпрос много мъже охотно споделят нейните, а не моето мнение.

Да съжаляваме ли за тефтера на робите от остров Барбадос? Аз люто се боя, че онзи отличен анабаптист е изпълнил апологетичната му част с баналности от рода на следните: че винаги ще има роби (това впрочем и сами виждаме); че робите ще си останат роби (тук може да се поспори); че трябва да се примирим с положението си и да не губим в роптания времето, което бихме могли да отдадем на забавления, на размисъл, на приятни навици. И тъй нататък. Предполагам обаче, че не е казал истината, а именно, че робите на Гленелг са били влюбени в господаря си, че не са могли да живеят нито без него, нито без робството си. И това е същата истина, която придава на „Историята на О“ нейната неумолимост, непостижимата й благопристойност, същата истина, която поражда онзи силен и нестихващ фанатичен вятър.

Жан Полан