Историята на О

IV.Кукумявката

О не проумявала как е могла да се колебае да разкаже на Жаклин за това, което Рьоне наричал истинската й участ. Ан-Мари с право я уверявала, че ще излезе от дома й променена, но О не си представяла до каква степен. Жаклин се върнала по-сияйна и по-свежа отвсякога и на О се сторило естествено да не се крие вече, когато се къпе или облича. Но Жаклин дотолкова не се интересувала от нищо, което не я засяга лично, че трябвало два дни след завръщането си, случайно да влезе в банята в момента, когато О излизала от водата и прекрачвала ръба на ваната, та чудноватият звук, предизвикан от съприкосновението на желязото с емайла, да привлече вниманието й. Тя обърнала глава и едновременно видяла висящия между краката на О диск и изранените ивици по бедрата и гърдите й. „Какво е това?“, попитала тя. „Това ми е от сър Стивън“, отговорила О. И прибавила, сякаш се разбирало от само себе си: „Рьоне ме беше дал на него и той ме беляза с вериги на свое име. Виж“. И докато се бършела с хавлията си, тя се приближила до Жаклин — дълбоко поразена, Жаклин се била отпуснала върху лакираната табуретка — и застанала достатъчно близко, за да й позволи да хване диска и прочете надписа. След това смъкнала хавлията, обърнала се, посочила с ръка буквите С и Х, издълбани в седалищните й части, и казала: „Постави ми и своя знак. А другото е от ударите с бич. Обикновено ме бие сам, но понякога ме дава на черната си слугиня“. Жаклин, онемяла, се взирала в О. О избухнала в смях, след това понечила да я целуне. Жаклин, ужасена, я отблъснала и избягала в спалнята. О спокойно се доизсушила, парфюмирала се, изчеткала косите си. Сложила си колана, чорапите, чехлите и когато на свой ред влязла в спалнята, срещнала й огледалото погледа на Жаклин, която се решела, без да съзнава какво прави. „Стегни ми колана — казала О. — И няма какво да се правиш на учудена. Рьоне е влюбен в теб, не ти ли го е казал?“ „Нищо не разбирам“, отвърнала Жаклин. И веднага признала кое най-много я учудва: „Ти сякаш се гордееш с тези неща, не те разбирам“. „Когато Рьоне те отведе в Роаси, ще разбереш. Спа ли вече с него?“ Кръвта нахлула в лицето на Жаклин, която поклатила отрицателно глава толкова неубедително, че О отново се разсмяла. „Лъжеш, миличка, ама че си глупава. Твое право е да спиш с него. И това не е причина да ме отблъскваш. Дай да те погаля и ще ти разкажа за Роаси.“ Дали защото се бояла от яростна сцена на ревност от страна на О и отстъпила от облекчение или пък от любопитство — за да чуе обясненията на О, или просто защото харесвала търпението, бавния ритъм, страстта, с която О я милвала, но Жаклин отстъпила. „Разказвай“, казала тя след това на О. „Добре — отвърнала О. — Но първо ще ме целунеш по зърната на гърдите. Време е да свикваш, ако искаш да вършиш някаква работа на Рьоне.“ Жаклин се подчинила, при това така добре, че О застенала. „Разказвай“, помолила отново тя.

Разказът на О бил точен и ясен, а и самата тя представлявала материално доказателство за достоверността му. Въпреки това, той се сторил на Жаклин налудничав. „През септември ли отиваш пак там?“, попитала тя. „Като се върнем от юг — казала О. — Ще заведа и теб или Рьоне ще те заведе.“ „Бих искала да видя, наистина. Но само да видя“, казала Жаклин. „Сигурно и така може“, отвърнала О, която била уверена в противното, но си мислела, че ако успее да убеди Жаклин да прекрачи прага на Роаси, сър Стивън ще й благодари, а след това ще има достатъчно слуги, вериги и камшици, за да стане Жаклин по-отстъпчива. Вече знаела, че във вилата, наета от сър Стивън край Кан, където щяла да прекара месец август с него, Рьоне и Жаклин, както и със сестричката на Жаклин, която приятелката й я помолила да вземе не защото държала на това, а по настояване на майка си — знаела, че стаята в тази вила, където щяла да се настани и в която Жаклин не можела да откаже поне да си почива с нея следобед, когато Рьоне го няма, е отделена от стаята на сър Стивън с преграда, която само изглежда масивна, а всъщност не е и чиято лъжлива украса във вид на решетка позволява, ако се вдигне една щора, да се вижда и чува така добре, сякаш си до леглото. Жаклин щяла да е изложена на погледа на сър Стивън, докато О я милва, и щяла да научи това твърде късно, за да го предотврати. О с наслада си мислела как ще предаде Жаклин, защото се чувствувала обидена от това, че Жаклин проявява презрение към участта й на жигосана и бичувана робиня, с което О се гордеела.

О никога не била ходила в Южна Франция. Синьото, изцъклено небе, едва полюшващото се море, неподвижните борове под високото слънце, всичко наоколо й се сторило безжизнено и враждебно. „Това не са истински дървета“, тъжно казвала тя сред ухаещите гори, пълни с хвойна, в които дори камъните и лишеите излъчвали топлина. „Морето не мирише на море“, казвала още. Упреквала го, че изхвърля само грозни и шугави, жълтеникави като фъшкии водорасли, че е прекалено синьо, че мие брега все на едно място. Но морето било далеч от градината на някогашната ферма, сега преустроена във вила. Отляво и отдясно високи зидове я отделяли от съседите. Крилото на прислугата гледало към фасадата в двора, през който се влизало, а обърнатата към градината фасада, където на първия етаж се намирала стаята с тераса на О, имала източно изложение. Върховете на черни лаврови дървета докосвали турските керемиди, които служели за парапет на терасата; тръстиков сенник я предпазвал от южното слънце, червените керамични плочки били същите като в стаята. Като се изключи преградата между стаята на О и тази на сър Стивън — а тя заемала дъното на голяма сводеста ниша, отделена от стаята с нещо като стълбищно перило с колонки от струговане дърво — останалите стени били просто варосани. Дебел килим от бял памук покривал плочките, завесите били от двуцветно жълто и бяло платно. Имало две кресла, облечени в същата материя, и сини камбоджански тройно прегънати дюшеци. Останалата мебелировка се свеждала до прекрасен тумбест скрин от орех, стил „Режанс“, и много дълга и тясна селска маса от светло дърво, излъскана като огледало. О подреждала роклите си в дрешник. Скринът й служел за тоалетка. Малката Натали се настанила съвсем близо до стаята й и сутрин, когато О правела слънчеви бани на терасата, идвала и се излягала до нея. Натали била много бяло, закръглено и все пак изящно момиченце, с дръпнати като на сестра си, но черни и блестящи очи, които й придавали вид на китайка. Черните й коси били подрязани в равен гъст бретон над веждите и също така равно на тила. Имала твърди потръпващи гърдички и детски, едва оформен ханш. Тя също видяла О случайно, когато веднъж влетяла на терасата, където мислела, че ще намери сестра си, а открила О, легнала по корем върху един от камбоджанските дюшеци. Обаче това, което отблъснало Жаклин, разтърсило Натали и я изпълнило с желание и завист. Тя разпитала сестра си. Отговорите на Жаклин, с които тя смятала да я отврати, разказвайки й това, което О й била разказала, не променили реакцията на Натали, напротив. Тя се влюбила в О. Крила тайната си повече от седмица, след което една неделя привечер се изхитрила да остане насаме с О.

През този ден било по-хладно от обикновено. Рьоне плувал почти цялата сутрин и сега спял на дивана в една хладна стая на партера. Засегната от предпочитанието му към съня, Жаклин отишла при О в нишата. Била още по-загоряла от морето и слънцето — косите, веждите, миглите, руното под корема й, мишниците й изглеждали поръсени със сребро, и понеже не била гримирана, устата й имала същия розов цвят като розовата плът в шуплата на слабините й. За да може сър Стивън да я види в подробности — О си казвала, че на мястото на Жаклин би предусетила, отгатнала, доловила невидимото му присъствие — О се погрижила на няколко пъти да й вдигне краката и да ги държи разтворени срещу запалената нощна лампа. Щорите били спуснати, в стаята царяла почти пълна тъмнина въпреки процеждащата се през процепите светлина. Повече от час Жаклин стенела под ласките на О. Накрая, с щръкнали гърди, с вдигнати нагоре ръце, вкопчени с все сили в дървените пречки на италианското легло, тя захванала да вика, когато О разтворила поръбените с бледи косми фини и гъвкави устни и бавно захапала гребенчето, около което те се съединявали. О усещала под езика си горещата и напрегната Жаклин и я принудила дълго да вика, преди внезапно да се отпусне (сякаш някаква пружина се скъсала), влажна от удоволствие. След това я изпратила в стаята й, където Жаклин заспала. Била вече будна и готова в пет часа, когато Рьоне дошъл да я вземе, за да се разходят с платноходката заедно с Натали, както вече били свикнали, тъй като привечер духал лек бриз. „Къде е Натали?“, попитал Рьоне. Нямало я в стаята й, нито в къщата. Потърсили я в градината, Рьоне стигнал чак до горичката от корков дъб отвъд градината, но никой не се обадил. „Може би е вече в заливчето или на корабчето“, казал Рьоне. Тръгнали без повече да я викат. Тогава именно О, легнала върху дюшека си на терасата, забелязала през керемидите на парапета, че Натали тича към къщата. Станала, метнала пеньоара си — била гола, толкова горещо било още — и тъкмо завързала колана му, когато Натали влетяла като фурия и се хвърлила към нея. „Тя тръгна, тръгна най-после — викала Натали. — Чух я, О, чух ви и двете, подслушвах. Ти я целуваш, галиш я. Защо не галиш и мен, защо не ме целуваш? Защото съм черна и грозна ли? Тя не те обича, О, а аз те обичам.“ И избухнала, в сълзи. „Ето ти сега“, казала си О. Тя сложила момиченцето да седне в едно кресло, взела голяма кърпа от скрина (кърпата била на сър Стивън) и когато риданията на Натали позаглъхнали, й избърсала лицето. Натали я помолила да й прости, като й целувала ръцете.

„Дори ако не искаш да ме целуваш, О, нека да стоя при теб. Нека да съм с теб през цялото време. Ако имаше куче, нямаше да го гониш, нали? Ако не искаш да ме целуваш, а ти е приятно да ме биеш, можеш да ме биеш, само не ме гони“.

„Тихо, Натали — едва чуто прошепнала О. — Не знаеш какво приказваш.“

Малката се свлякла в краката на О, прегърнала колената й и също едва чуто отвърнала: „О да, знам, много добре знам. Оная сутрин те видях на терасата. Видях инициалите и големите сини следи. И Жаклин ми каза…“.

„Каза ти какво?“

„Къде си била, О, и какво са ти правили.“

„Разказала ти е за Роаси?“

„Каза ми също, че си била, че си…“

„Че съм?“

„Че носиш железни халки.“

„Да — казала О, — и още какво?“

„И още, че сър Стивън всеки ден те бие с камшик.“

„Да — пак казала О, — и сега го чакам всеки момент. Върви си, Натали.“

Без да мръдне, Натали вдигнала глава към О и О срещнала пълния й с обожание поглед.

„Научи ме, О, моля ти се — подхванала тя. — Искам да съм като теб. Ще направя всичко, което ми кажеш. Обещай ми да ме вземеш, когато се върнеш там, където ми каза Жаклин.“

„Много си малка още, Натали“, казала О.

„Не, не съм малка, навършила съм петнайсет години — извикала гневно Натали, — не съм много малка, попитай сър Стивън“, повторила тя, тъй като той точно влизал.

Натали получила разрешение да прави компания на О и обещание, че ще отиде в Роаси. Но сър Стивън забранил на О да я обучава и в най-безобидната милувка, да я целува дори само по устата и да й позволява да я целува. Имал намерение да я изпрати в Роаси недокосната от ничии ръце и устни. За сметка на това наредил на Натали, след като такова било желанието й, да не се отделя нито за миг от О, да я гледа как гали Жаклин, как го гали и му се отдава на него, сър Стивън, как той я шиба с камшик или как старата Нора я налага със сноп пръчки. Целувките, с които О покривала сестра й, устата на О върху устата на сестра й, карали Натали да трепери от ревност и омраза. Когато обаче седяла сгушена на килима в нишата до леглото на О като малката Динарзада до леглото на Шехеразада и гледала как вързаната за дървения парапет О се извива под бича, как коленичилата О смирено приема в устата си дебелия изправен член на сър Стивън, как проснатата О разтваря с две ръце кълбата си, за да му освободи пътя към недрата си, тя не изпитвала други чувства, освен възхита, нетърпение и желание.

Може би О прекалено разчитала и на безразличието, и на чувствеността на Жаклин, може би в наивността си Жаклин сметнала, че е опасно за отношенията й с Рьоне да бъде толкова всеотдайна към О, във всеки случай тя внезапно се отдръпнала. По същото време тя сякаш започнала да отблъсква същия този Рьоне, с когото прекарвала почти всичките си дни и нощи. Не се държала с него като влюбена, ни най-малко. Гледала го студено, а когато му се усмихвала, очите й оставали сериозни. Ако и към него проявявала същата всеотдайност, както към О, което било напълно вероятно, то тази всеотдайност, мислела си О, явно не я обвързвала особено. Докато Рьоне очевидно обезумявал от желание по нея, съсипан от една непозната му дотогава любов, една неспокойна, недостатъчно споделена, несигурна в себе си любов. Живеел, спял в една къща със сър Стивън, в една къща с О, обядвал, вечерял, излизал и се разхождал със сър Стивън, с О, говорел им, но не ги виждал, не ги чувал. Виждал, чувал, говорел през тях, отвъд тях и непрестанно се опитвал да постигне с безмълвно и изтощително усилие като усилието, което правим в съня си да хванем потеглилия трамвай или да се задържим за парапета на срутващ се мост, опитвал се да постигне смисъла на Жаклин, истината за Жаклин, която сигурно съществувала някъде под побронзовялата кожа, както под порцелановата обвивка механизмът, който кара куклите да плачат. „Ето — казвала си О, — ето че дойде денят, от който толкова се боях, денят, в който ще бъда за Рьоне само една сянка от миналото. И дори не съм тъжна, само ми е мъчно за него, мога всеки ден да го виждам, без да ми е обидно, че вече не ме желае, без горчивина, без съжаление. А само преди няколко седмици тичах да го моля да ми каже, че ме обича. Такава ли била любовта ми? Толкова ли съм лекомислена, така лесно ли се утешавам? Какво ти утешение — аз съм щастлива. Нима е било достатъчно да ме даде на сър Стивън, за да се откъсна от него, за да се родя в новите ръце за нова любов?“ Но пък какво представлявал Рьоне в сравнение със сър Стивън? Хартиен канап, сламен пристан, коркова котва, ето какви били всъщност въжетата, с които я привързвал и от които толкова бързо се отказвал. А какъв покой, каква наслада носели тежката желязна халка, пробила плътта, неизличимият знак, ръката на господаря, която те полага върху каменно ложе, любовта на господаря, която умее безжалостно да обсеби обекта си. И О си казвала, че в края на краищата тя обичала Рьоне само за да се научи на любов, та по-добре да се отдадена сър Стивън, поробена и задоволена. Все пак, като гледала как Рьоне, който се държал така свободно с нея — и тя го обичала за това негово свободомислие — се движи като спънат, сякаш краката му са се заплели в тръстиките на блато, което изглежда спокойно, а всъщност крие мощни дълбоководни течения, О се изпълвала с омраза към Жаклин. Дали Рьоне се досетил за тези чувства, дали О непредпазливо се издала? Във всеки случай тя допуснала грешка. Един следобед двете заедно отишли в Кан на фризьор, след това си поръчали сладолед на терасата на „Резерв“. Жаклин носела черен корсарски панталон и черна ленена блуза и засенчвала всичко около себе си, дори блясъка на децата, толкова била гладка, златиста, твърда и светла на силното слънце, толкова нахална, толкова отчуждена. Казала на О, че има среща с режисьора, с когото работела в Париж и с когото щяла да прави външни снимки, вероятно в планината до Сен-Пол-дьо-Ваис. Младежът бил там, строен и решителен. Нямало нужда да говори. От само себе си се разбирало, че е влюбен в Жаклин. Достатъчно било да се види как я гледа. И в това нямало нищо чудно. Чудното била Жаклин. Полуизлегната в голям люлеещ се стол, Жаклин го слушала как говори за насрочване на дати, за определяне на срещи, за това колко е трудно да се намерят пари, за да се довърши филмът. Обръщал се към Жаклин на „ти“, а тя отговаряла с кимане на глава и очите й били полупритворени. О седяла срещу нея, младежът между двете. Не било трудно да забележи, че под сведените си и неподвижни клепачи Жаклин дебнела желанието на младежа, както правела винаги, когато смятала, че никой не забелязва. Най-странното обаче било, че се вълнувала, ръцете й били отпуснати до тялото, по сериозното й лице не се появявала и сянка от усмивка. О никога не я била виждала в такова състояние пред Рьоне. Мимолетна усмивка преминала по устните й, когато О се навела да постави на масата чашата си с ледена вода, погледите им се срещнали и О разбрала — Жаклин съзнава, че е разкрита. Това не смутило Жаклин, но О се изчервила. „Горещо ли ти е? — попитала Жаклин. — След пет минути тръгваме. Впрочем руменината ти отива.“ След това отново се усмихнала, но този път на събеседника си и с такава нежност, че изглеждало невъзможно той да не скочи да я нацелува. Само че не. Бил твърде млад, за да си даде сметка колко безсрамие се съдържа в бездействието и мълчанието. Оставил Жаклин да се изправи, да му подаде ръка, да му каже довиждане. Тя щяла да му се обади. Казал довиждане и на сянката, каквато представлявала за него О, и изправен на тротоара, дълго гледал как черният буик се отдалечава по булеварда между обгорените от слънцето къщи и твърде синьото море. Палмите изглеждали като изрязани от алуминий, минувачите — като манекени от зле разтопен восък, задвижвани от нелеп механизъм. „Толкова ли ти харесва?“, попитала О, когато колата излязла от града и поела по панорамния път. „Това засяга ли те?“, отвърнала Жаклин. „Засяга Рьоне“, казала О. „Това, което засяга Рьоне и сър Стивън, пък и ако добре съм разбрала, още няколко души — подхванала Жаклин, — е, че не си седнала, както трябва. Ще си измачкаш роклята.“ О не помръднала. „А и ако не се лъжа — продължила Жаклин, — беше ти забранено да кръстосваш крака?“ Но О не я слушала. Какво я интересували заплахите на Жаклин? Ако Жаклин смятала да издаде О заради това дребно прегрешение, нима си въобразявала, че ще попречи на О да я издаде от своя страна на Рьоне? О нямала нищо против да го направи. Но Рьоне нямало да понесе новината, че Жаклин го мами, нито че желае да разполага със себе си извън него. Как да убеди Жаклин, че ако си замълчи, то ще е, за да не се изложи Рьоне, за да не го види с побеляло лице заради друга освен заради нея самата, за да не го види да проявява слабостта да не я накаже за провинението? Че ще е в още по-голяма степен от страх да не би гневът на Рьоне да се обърне срещу нея, издайницата, приносителката на лоши вести. Как да каже на Жаклин, че ще мълчи, без да изглежда, че сключва с нея сделка? Защото Жаклин си въобразявала, че О изпитва ужасен страх, вледеняващ страх от това, което ще трябва да изтърпи, ако Жаклин проговори.

Двете не разменили нито дума, докато не слезли от колата в двора на старата къща. Без да поглежда О, Жаклин откъснала едно бяло мушкато, пораснало покрай фасадата. О я следвала отблизо и усетила фината и силна миризма на смачканото между пръстите й листо. Дали смятала да заличи така мириса на собствената си пот, която образувала, тъмно лепкаво петно върху черния лен под мишниците й? Рьоне бил сам в голямата варосана стая с червен плочник. „Закъсняхте“, казал той, когато те влезли. „Сър Стивън те чака в другата стая — прибавил, обръщайки се къде О. — Трябваш му и не е много доволен.“ Жаклин избухнала в смях, О я погледнала и се изчервила. „Сега ли намерихте“, казал Рьоне, заблуден от смеха на Жаклин и смущението на О. „Не става дума за това — казала Жаклин. — Просто ти не знаеш, че хубавата ви послушничка не е толкова послушна, когато ви няма. Погледни колко й е смачкана роклята.“ О стояла права сред стаята срещу Рьоне. Той й казал да се обърне, тя не могла да помръдне. „Освен това седи с кръстосани крака, но това, разбира се, не можете да го видите. Както и това, че се закача с момчетата.“ „Не е вярно — извикала О, — ти правиш това“ — и се нахвърлила върху Жаклин. Рьоне я задържал в момента, когато щяла да удари Жаклин, и тя се замятала в ръцете му заради удоволствието да се чувствува слаба, да зависи от милостта му, а когато вдигнала глава, забелязала сър Стивън да я гледа от вратата. Жаклин се била отдръпнала към дивана, дребното й лице било променено от страх и яд и О усещала, че Рьоне, макар да я държал неподвижна, мислел само за Жаклин. Отпуснала се в ръцете му и отчаяна от това, че са я уловили в грешка пред очите на сър Стивън, тихо повторила: „Не е вярно, кълна ви се, че не е вярно“. Без да каже дума и без да погледне Жаклин, сър Стивън направил знак на Рьоне да пусне О, на О — да излезе от стаята. От другата страна на вратата, притисната до стената, сграбчена за слабините и гърдите, с разтворена от езика на сър Стивън уста, О простенала от щастие и облекчение. Зърната на гърдите й се вкоравили под ръката му. С другата си ръка така грубо ровел в слабините й, че й се сторило, че ще припадне. Щяла ли някога да се осмели да му каже, че никое удоволствие, никоя радост, никое фантазиране дори не се приближавало до щастието, което изпитвала от свободата, с която той си служел с нея, от мисълта, че не трябва да я щади и че той знае това, че може без ограничения да извлича от тялото й собственото си удоволствие. Сигурността, когато я докосвал, за да я погали или набие, когато й нареждал да направи нещо само защото така му се искало, сигурността, че държи единствено на собственото си желание, дотолкова удовлетворявала О, че всеки път, когато получавала доказателства за това, и често само като мислела за това, се усещала обхваната от раменете до коленете от огнен похлупак, от нагорещена броня. Докато стояла права до стената, със затворени очи, докато шепнела „обичам ви“, когато успявала да си поеме дъх, потопените в изгарящия я огън ръце на сър Стивън, макар и хладни, я разпалвали още повече. Той нежно я пуснал, смъкнал полата над влажните й бедра, прибрал болерото над настръхналите й гърди. „Ела, О — казал той, — трябваш ми.“ Тогава О отворила очи и внезапно забелязала, че не са сами. Голямата гола и варосана стая, същата като стаята, през която се влизало, имала и друга врата към градината. На терасата пред градината седял на сламен стол с цигара в уста някакъв гигант с обръснат череп, с огромен корем, опънал разтворената му риза и платнения му панталон, и гледал О. Мъжът станал и се приближил до сър Стивън, който побутнал О пред себе си. О видяла тогава, че той носи диска от Роаси, закачен на верижка за джобен часовник. Сър Стивън възпитано го представил на О, като казал: „Коменданта“, без да прибави някакво име, и за пръв път, откакто си имала работа с посветени от Роаси (като се изключи сър Стивън), тя с изненада усетила да й целуват ръка. Тримата влезли в стаята, като оставили стъклената врата отворена. Сър Стивън се приближил до камината в ъгъла и позвънил. О видяла на китайската масичка до дивана бутилка уиски, сифон и чаши. Значи не звънял, за да поиска напитки. В същото време забелязала на земята до камината голяма бяла картонена кутия. Мъжът от Роаси се разположил в сламен стол, сър Стивън приседнал в края на кръглата маса. О, на която посочили дивана, послушно вдигнала полата си и усетила по бедрата си лекото дращене на провансалското одеяло. Влязла Нора. Сър Стивън й наредил да съблече О и да отнесе дрехите й, О се оставила да свалят болерото, роклята й, колана с банели, който пристягал талията, сандалите й. Щом я съблякла, Нора си тръгнала, а О си припомнила правилата от Роаси. Сигурна, че сър Стивън изисква от нея съвършено послушание, тя застанала в средата на стаята права, с наведени очи, така че не видяла, а по-скоро почувствувала как Натали се промъква през отворената врата, облечена в черно като сестра си, боса и мълчалива. Сър Стивън очевидно бил обяснил коя е Натали, защото само я назовал пред посетителя, който не задал някакъв въпрос, и я помолил да напълни чашите. Щом им приготвила по чаша уиски с минерална вода и лед (в тишината звънтенето на кубчетата лед по стъклото предизвиквало пронизителен шум), Коменданта се надигнал с чаша в ръка от сламения стол, в който седял, докато събличали О, и се приближил до нея. О мислела, че със свободната си ръка ще я хване за гърдата или за слабините. Но той не я докоснал, а се задоволил да я огледа от много близо — от полуотворената й уста до раздалечените колене. Обиколил я, внимателно изследвал гърдите, бедрата, таза й и това безсловесно внимание, близкото присъствие на това гигантско тяло толкова притеснили О, че вече не знаела дали има желание да избяга, или, напротив, да бъде хвърлена на леглото и размазана под тежестта му. Била толкова разтревожена, че загубила самообладание и вдигнала очи за помощ към сър Стивън. Той разбрал, усмихнал се, приближил се до нея и събрал двете й ръце зад гърба в една от своите. Тя се облегнала на него със затворени очи и чула като насън или поне като в полумрака на дрямката — така като дете, съвземайки се след една упойка, била чула сестрите, убедени, че спи, да говорят за нея, за косите й, за бледността й, за плоския й корем с едва набол мъх — чула чужденецът да поздравява сър Стивън за прелестните й възтежки гърди, за тънката талия, за веригите — по-дебели, по-дълги и по-видими от обикновено. Заедно с това разбрала, че сър Стивън е обещал да я заеме следващата седмица, след като му благодарели за това. В този момент сър Стивън я прихванал през тила, тихо й казал да се събуди и да се качи да го чака в стаята си с Натали.

Имало ли смисъл да се притеснява толкова, след като Натали, опиянена от радост при мисълта, че ще види О разтворена от някой друг, а не от сър Стивън, танцувала около нея някакъв индиански танц и викала: „Мислиш ли, че ще ти влезе и в устата, О? Видя ли как ти гледаше устата? Ах, колко си щастлива, че те искат. Той сигурно ще те нашиба с камшика — три пъти разгледа следите по тялото ти. Поне в това време няма да мислиш за Жаклин“. „Но аз не мисля все за Жаклин, глупаче“, казала О. „Не! Не съм глупаче, знам, че ти липсва.“ Било вярно, но не съвсем. Това, което липсвало на О, не била точно Жаклин, а ползването на девиче тяло, с което да прави, каквото пожелае. Ако Натали не й била забранена, щяла да вземе Натали и единствената причина, поради която не нарушавала забраната, била увереността, че тъй или инак ще й дадат Натали след няколко седмици в Роаси и че преди това Натали ще им бъде предадена пред нея, чрез нея и благодарение на нея. Изгаряла от нетърпение да унищожи стената от въздух, от пространство, от пустота, която я отделяла от Натали, и в същото време се наслаждавала на принудителното очакване. Казала това на Натали, но тя поклатила глава и не повярвала. „Ако Жаклин беше тук и се съгласеше — казала тя, — ти щеше да я галиш.“ „Разбира се“, разсмяла се О. „Виждаш ли…“, казало девойчето. Как да й обясни и струвало ли си, че О не била толкова влюбена в Жаклин, нито в Натали, нито в която и да е девойка, а само в девойките като такива, както човек може да е влюбен в образа си, само че за О другите били винаги по-вълнуващи и по-красиви от самата нея. Удоволствието, което изпитвала, когато девойката се задъхва под милувките й, а очите й се затварят, когато зърната на гърдите й се втвърдяват под устните и зъбите й, когато влиза в нея, вкарвайки ръката си в слабините и между кълбата й и я усеща как се стяга около пръстите й, и я чува как стене, това удоволствие я опиянявало. То било така остро, защото представлявало сигурно доказателство, че на свой ред доставя същото удоволствие, когато се стяга около този, който я държи, когато стене. С тази разлика, че не можела да си представи да се отдаде на девойка, а само на мъж. Освен това й се струвало, че момичетата, които гали, по право принадлежат на мъжа, комуто самата тя принадлежи, и че тя е само посредник. Ако сър Стивън бил влязъл през някой от предишните дни, когато милвала Жаклин по време на обедната почивка, тя щяла да разтвори с две ръце — насила, без никакво угризение, а напротив, с истинско удоволствие — бедрата на Жаклин за него, стига той да пожелае да я притежава, а не само да я гледа през прозрачната преграда, както правел. Можели да я пратят на лов, тя била дресирана ловна птица, която щяла да сграбчи и донесе дивеча. И точно… Тук, докато си припомняла с разтуптяно сърце деликатните и тъй розови устни на Жаклин под русата вълна на корема й, още по-розовия и деликатен пръстен между кълбата й, който се осмелила да насили само три пъти, тя чула сър Стивън да се движи в стаята си. Знаела, че можел да я види, докато тя не го виждала, и за сетен път се почувствувала щастлива, че непрекъснато е изложена на показ, че е запряна в затвора на погледите му. Малката Натали седяла върху белия килим сред стаята като муха в мляко, а О, права пред тумбестия скрин-тоалетка, над който се отразявала наполовина в едно старо огледало, леко позеленяло и потрепващо като блато, приличала на гравюра от края на миналия век, едно от ония произведения, които показват как голи жени се разхождат в полутъмни апартаменти в разгара на лятото. Когато сър Стивън отворил вратата, тя се обърнала така рязко, че веригите между краката й се ударили в една от бронзовите дръжки на скрина и иззвънтели. „Натали — казал сър Стивън, — иди потърси бялата кутия, която остана долу, във втората стая.“ Натали донесла кутията, поставила я на леглото, отворила я и извадила един по един съдържащите се вътре предмети. Отвивала копринените им опаковки и ги подавала на сър Стивън. Били маски. По-точно хем шапки, хем маски, направени така, че да покриват цялата глава. Освен за очите, имали отвори за устните и брадичката, Сокол, ястреб, кукумявка, лисица, лъв, бик — били само животински маски, пригодени за човек, но изработени от кожата и перата на истинското животно, като орбитата на окото била засенчена от мигли, ако животното имало мигли (като лъва), а козината или перушината се спускали до раменете на този, който носел маската. Достатъчно било да се стегне един доста широк ремък, скрит под това подобие на похлупак отзад на тила, за да прилепне маската над горната устна (имало отверстия за всяка ноздра) и върху бузите. Застанала пред голямото огледало, в което се виждала цялата, О изпробвала всички маски. Най-страшната, тази, която хем изцяло я променяла, хем й изглеждала най-естествена, била на кукумявката (имало две такива), сигурно защото кремавият цвят на перата се сливал с цвета на загара й. Покривалото от пера скривало почти напълно раменете и стигало до средата на гърба й, а отпред до основата на гърдите. Сър Стивън я накарал да си изтрие червилото, а след като свалила маската, й казал: „Ще бъдеш значи кукумявка за Коменданта. Само че, извинявай, О, но ще трябва да те водят на каишка. Натали, иди потърси в първото чекмедже на бюрото ми, ще намериш верига и клещи“. Натали донесла веригата и клещите, с които сър Стивън разтворил последната брънка и я вкарал във втората халка, която О носела под корема си, след което я затворил. Веригата приличала на кучешка — и била точно такава — около метър и половина дълга и завършвала с нещо като гривна. След като О отново поставила маската си, сър Стивън казал на Натали да хване гривната и да повърви из стаята пред О. Натали три пъти обиколила помещението, като дърпала за слабините голата и маскирана О. „Е, да — казал сър Стивън, — Коменданта беше прав, трябва цялата да се обезкосмиш. Утре. Засега не сваляй веригата.“

Същата вечер за пръв път заедно с Жаклин и Натали, Рьоне и сър Стивън, О вечеряла гола, с веригата, прекарана между краката й, изтеглена покрай седалището и увита около кръста й. Нора, която сър Стивън бил извикал два часа по-рано, сервирала сама и О избягвала погледа й.

Когато на другия ден О отишла да се обезкосми в Института по козметика, младата козметична се разстроила не толкова от веригата и знака върху полукълбата, колкото от пресните следи от бич. Макар О да й обяснявала, че този вид обезкосмяване, при което втвърденият восък рязко се отлепва заедно с космите, причинява не по-малка болка от удара с бич, макар да повтаряла и дори да се опитвала да обясни ако не каква е съдбата й, то поне, че я прави щастлива, скандализираната и ужасена девойка никак не можела да се успокоя. Единственият ефект от уверенията на О бил, че вместо да изпитва към нея жал като в първия момент, тя започнала да я гледа с отвращение. Колкото и любезно да благодарила след края на операцията, когато напускала кабината, в която се била разкрачила като за любов, колкото и голяма сума да оставила, О усещала, че я гонят, а не че си отива. Но какво значение имало това? За самата нея било ясно, че съществува шокиращ контраст между вълната под корема й и перата на маската, ясно й било също, че видът на египетска статуя, който й придавала маската и който се подчертавал от широките й рамене, тесния ханш и дългите крака, изисквал плътта й да е напълно гладка. Само в образите на езическите богини цепката под корема, от която се подавало гребенчето на фините вътрешни устни, се намирала на такова високо и видимо място. И никой не бил виждал тези устни пробити от халки. О си спомнила за закръглената рижа девойка у Ан-Мари, която казвала, че господарят й използувал халката под корема й само за да я завързва за крака на леглото си, и също, че искал да е обезкосмена, защото само така била напълно гола. О се бояла да не би да не се хареса на сър Стивън, който толкова обичал да я тегли към себе си за руното, но напразно: сър Стивън я намерил по-вълнуваща отпреди и когато сложила маската си — устните на лицето и слабините й не била начервени, и силно бледнеели — той я погалил почти плахо, както се гали животно, което искаме да опитомим. Нищо не казал за мястото, където смятал да я заведе, нито за часа, в който щели да тръгнат, нито кои ще бъдат гостите на Коменданта. Но през останалата част на следобеда спал при нея, а вечерта наредил да донесат за двамата вечеря в стаята й. Тръгнали с буика един час преди полунощ. О носела широк кафяв ямурлук и дървени обувки. Натали, с черен панталон и черен пуловер, я държала за веригата, чиято халка била закачена за гривната, прекарана през дясната й ръка. Сър Стивън шофирал. Почти пълната луна се издигала високо и осветявала на големи снежни кръгове пътя, дърветата и къщите в селата, през които минавали, а всичко, което не осветявала, било черно като мастило. Пред праговете на къщите все още стояли групи хора, които любопитно се раздвижвали при вида на тази затворена кола (сър Стивън не бил свалил гюрука). Лаели кучета. На осветените места маслиновите дървета приличали на сребърни облаци, плуващи на два метра от земята, а кипарисите — на черни птичи пера. Нищо не било истинско в този край, който през нощта изглеждал съвсем като измислен, освен мириса на градински чай и лавандула. Пътят се изкачвал все по-нагоре, но земята продължавала да е затисната от знойния въздух. О смъкнала пелерината. Нямало вече кой да я види. Десет минути по-късно, след като преминали покрай зелена дъбова гора високо над брега, сър Стивън намалил скоростта до един дълъг зид, чиято порта се отворила пред колата. Паркирал в предния двор, в това време пред него затворили портата, после слязъл, казал на Натали и О да слязат, като О по негово нареждане оставила в колата пелерината и обувките си. Бутнал една врата, която водела към манастир, заобиколен от три страни с колонади в стил „Ренесанс“, като четвъртата страна завършвала с покрита с плочки тераса, продължена от плочника на двора. На терасата и в двора танцували десетина двойки, няколко жени с дълбоки деколтета и мъже с къси прави сетрета седели около масички, осветени със свещи, грамофонът бил под лявата колонада, а под дясната имало бюфет. Но луната хвърляла толкова светлина, колкото и свещите и когато попаднала върху О, водена на верига от малката черна сянка Натали, тези, които я забелязали, престанали да танцуват, а седналите мъже се изправили. Момчето до грамофона усетило, че става нещо, обърнало се и потресено спряло плочата. О стояла, без да мърда, на две крачки зад нея неподвижният сър Стивън също чакал. Коменданта отстранил тези, които се били струпали около О и протягали факли, за да я видят по-добре. „Коя е тя — казвали те, — чия е?“ „Ваша, ако желаете“, отговорил той и отвел Натали и О към един ъгъл на терасата, където до малък зид била облегната каменна пейка, покрита с камбоджански дюшек. Когато О седнала, облегната на стената, а Натали се настанила на земята вляво от краката й все още с веригата в ръка, той се върнал обратно. О потърсила с поглед сър Стивън и отначало не го видяла. След това го открила, излегнат на един шезлонг в другия ъгъл на терасата. Можел да я вижда и тя се успокоила. Музиката зазвучала отново, двойките отново затанцували. Една или две от тях се приближили до нея отначало сякаш случайно, продължавайки да танцуват, след това едната съвсем открито, като при това жената водела мъжа. О ги фиксирала с оградените си от черни кръгове очи под перата, широко отворени като очите на нощната птица, която представлявала, и илюзията била така пълна, че никой не се сетил за най-естественото — да я разпита, сякаш тя била истинска кукумявка, глуха за човешкия език — и няма. От полунощ до зори, когато към пет часа небето на изток започнало да белее, а луната да клони на запад и да избледнява, до нея се приближавали много пъти, дори я докосвали, много пъти образували около нея кръг, много пъти й разтваряли колената и повдигали веригата, носели разклонени свещници от провансалски порцелан — и тя, усещала как пламъкът на свещите затопля вътрешността на бедрата й, за да видят как е прикачена веригата; един пиян американец дори я сграбчил, но когато разбрал, че държи в шепа и плътта, и желязото, което я пронизва, изведнъж изтрезнял и тя видяла на лицето му ужас и презрение, изписани както по лицето на девойката, която я била обезкосмила. Американецът си тръгнал. Имало още и едно много младо момиче с голи рамене и герданче от перли на врата, с бяла рокля като за първи девически бал, с две чайни рози на талията и малки позлатени сандали на краката, което едно момче накарало да седне до самата О, от дясната й страна; след това й хванал ръката, принудил я да гали гърдите на О, която потръпнала под леката хладна длан, и да докосне слабините на О и халката, и дупката, през която била прекарана халката. Малката мълчаливо се подчинявала и когато момчето й казало, че и на нея ще направи същото, даже не трепнала. Но дори разполагайки така с О, използувайки я като модел, като обект на демонстрация, никой не й отправил нито дума през цялото време. От камък ли била, или от восък, или била същество от друг свят, дали смятали, че е излишно да й говорят, или пък не смеели? Чак когато съвсем се разсъмнало и танцьорите се разотишли, сър Стивън и Коменданта събудили Натали, заспала в краката на О, накарали О да стане, отвели я в средата на двора, махнали й веригата и маската й я проснали на една маса, където един подир друг я обладали.

В последната, премахната впоследствие глава О се връща в Роаси, където сър Стивън я изоставя.

Съществува и още един край на историята на О. Когато вижда, че сър Стивън ще я изостави, тя предпочита да умре. Той не се противопоставя.