Историята на О

I.Любовниците от Роаси

Любовникът й извежда веднъж О да се поразходят в един квартал, където поначало не ходят — около парка Монсури или парка Монсо. След като повървели из алеите и поседели един до друг край моравата, на самия ъгъл на парка, на пресечката с една улица те съглеждат кола с таксиметров апарат, която прилича на такси. „Качвай се“ — казва той. Тя се качва. Наближава да се свечери, есен е. Тя е облечена както обикновено: обувки с високи токове, костюм с плисирана пола, копринена блуза. Гологлава е, но е сложила ръкавици, които покриват ръкавите на сакото, и в кожената чанта носи документите си за самоличност, пудрата и червилото. Таксито потегля бавно, без мъжът да е проговорил на шофьора, който пуска перденцата на стъклата отдясно и отляво, а също и отзад. Тя си е свалила ръкавиците, мислейки, че той иска да я целуне или тя да го гали. Но той казва: „Така не ти е удобно, дай си чантата“. Подава му я, той я оставя на такова разстояние, че тя да не може да я достигне, и добавя: „Освен това си много навлечена. Разкопчай си колана и си навий чорапите над коленете: ето ти жартиери“. Таксито кара по-бързо и това малко я затруднява, страхува се да не би шофьорът да се обърне. Най-сетне чорапите са навити и я обзема смут от това, че усеща краката си голи и свободни под копринения комбинезон. Разкопчаният колан се свлича. „Откопчай си полата — казва той — и си махни бельото.“ Няма нищо по-лесно, стига да пъхне ръцете си под кръста и мъничко да се понадигне. Той й взема от ръцете колана и пликчетата, отваря чантата и ги скрива там, после казва: „Не трябва да сядаш върху комбинезона и върху полата си, трябва да ги запретнеш и да седнеш направо върху седалката“. Седалката е от изкуствена кожа, хлъзгава и студена, смущаващо е да чувствуваш как лепне за бедрата. След това прибавя: „Сега си сложи ръкавиците!“. Таксито все така се движи и тя не се осмелява да попита защо Рьоне не помръдва и не казва нищо повече, нито каква е причината да държи тя да е неподвижна и няма, тъй разголена и тъй достъпна, с грижливо сложени ръкавици в някаква черна кола, която пътува неизвестно накъде. Той не й е заповядал нищо, не й е забранил нищо, но тя не смее нито да кръстоса крака, нито да допре колене. Облегнала е двете си ръце в ръкавици отстрани на седалката до себе си.

„Пристигнахме“ — внезапно казва той. Таксито спира посред красива широка улица, под едно дърво — това са чинари — пред изискан частен дом с двор и градина, наподобяващ богаташките къщи в предградието Сен-Жермен. Уличните фенери са сравнително отдалечени, в колата е още тъмно и навън вали. „Не мърдай — казва Рьоне. — Не мърдай изобщо.“ Той посяга към яката на блузата й, развързва панделката, после разкопчава копчетата. Тя леко накланя тялото си напред и мисли, че той иска да я погали по гърдите. Не. Той само опипва, за да улови и пререже с джобно ножче презрамките на сутиена, след което го издърпва. Сега под блузата, която той отново е закопчал, гърдите й са свободни и голи, както са голи и свободни задните части и слабините й от кръста до коленете.

„Слушай — казва той. — Сега си готова. Оставям те. Ще слезеш и ще позвъниш на вратата. Ще тръгнеш след онзи, който ти отвори, ще правиш каквото ти заповядат. Ако не влезеш веднага, ще дойдат да те потърсят, ако не се подчиниш веднага, ще те принудят да се подчиниш. Чантата ли? Не, не ти е необходима вече. Ти си само доставеното от мен момиче. Да, да, и аз ще бъда там. Хайде, върви.“

Ето друга версия за същото начало, по-брутална и по-проста: младата жена, облечена по посочения начин, се возела в кола, съпровождана от любовника си и един непознат приятел. Непознатият бил на волана, любовникът седял до младата жена, а приятелят, непознатият, говорел и обяснявал на младата жена, че любовникът й бил натоварен да я подготви, щял да й върже ръцете на гърба, над ръкавиците, да й разкопчае и навие чорапите, да й свали колана, бельото и сутиена и да й превърже очите. След това щели да я предадат в замъка, където щели постепенно да й дадат наставления какво трябва да прави. И наистина, след като я разсъблекли по този начин и я вързали, след половин час път й помогнали да слезе от колата, накарали я да изкачи няколко стъпала, после да мине през една-две врати все така слепешком, докато се озовала сама, със свалена превръзка, права в една тъмна стая, където я оставили половин или един, или два часа, не зная, но й се сторило цяла вечност. А когато най-сетне вратата се отворила и лампата светнала, станало ясно, че е чакала в най-обикновена, уютна и все пак необичайна стая: с дебел килим на пода, но без никаква мебел, цялата опасана с шкафове. Вратата отворили две жени, две млади и красиви жени, облечени кокетно като прислужници от осемнадесети век: с дълги бухнали поли, които скривали краката, стегнати корсети, от които бюстът преливал и които били вързани или закопчани отпред, с дантели покрай деколтето и три четвърти ръкави. С гримирани очи и начервени устни. Носели стегната огърлица на шията и стегнати гривни на китките.

Зная, че тогава те освободили ръцете на О, които били все така вързани на гърба, и й казали, че трябва да се съблече — щели да я изкъпят и гримират. И така, съблекли я гола и прибрали дрехите й в един от шкафовете. Не я оставили да се изкъпе сама и я сресали като при фризьора, като я накарали да седне в едно от онези големи кресла, които падат назад, когато ви мият главата, и които вдигат, за да ви сложат под каската след водното къдрене. Това трае винаги най-малко час. Траяло дори повече от час, а тя седяла на креслото гола и не бивало да кръстосва колене или да ги доближава едно до друго. И тъй като имало насреща й голямо огледало, заемащо цялата стена, което не се препречвало от никакво рафтче, тя се виждала с разтворени по такъв начин крака всеки път, щом погледа й срещнел огледалото.

След като била готова и гримирана, с леко засенени клепачи, ярко начервени устни, порозовени зърна и кръгове на гърдите, с почервени краища на долните устни, с дълго нанасян парфюм върху руното под мишниците и на Венериния хълм, в гънката между бедрата, в гънката под гърдите и от вътрешната страна на дланите, накарали я да влезе в една стая, където огледало, състоящо се от три части, и друго едно огледало на стената позволявали добре да се види. Казали й да седне на табуретката между огледалата и да чака. Табуретката била покрита с черна кожа, която леко я боцкала, килимът бил черен, стените — червени. Била обута с червени пантофки. На едната стена в малкия будоар имало голям прозорец, който гледал към красив притъмнял парк. Дъждът бил спрял, дърветата се люлеели от вятъра, луната бягала високо между облаците. Не зная колко време е останала в червения будоар, нито дали е била наистина сама, както й се струвало, или някой я е гледал през един потулен в стената отвор. Но това, което зная, е, че когато двете жени се върнали, едната носела шивашки метър, другата — кошница. Придружавал ги мъж, облечен с дълъг виолетов халат с ръкави, тесни в китките и разширяващи се в раменете, който се разтварял от кръста надолу, когато вървял. Виждало се, че носел под халата нещо като прилепнали по крака панталони, които покривали прасците и бедрата, но оставяли свободен члена. О видяла най-напред члена още ври първата му стъпка, после — камшика с кожени ремъци, затъкнат в пояса, после това, че мъжът носел черна маска с дупка за очите и устата, като тюлена мрежа скривала дори очите — и най-сетне, че бил с ръкавици от фина ярешка кожа, също черни. Той й казал да не мърда, обръщайки се към нея на „ти“, а на жените наредил да бързат. Онази, която държала метъра, премерила тогава шията на О и китните й. Мерките били от най-често срещаните, макар и малки. Лесно било да се намерят в кошницата, която другата жена държала, нашийника и гривните, които подхождали. Ето как били направени те: от пластове кожа с различна дебелина (всяка достатъчно тънка, като цяло не повече от един пръст), затварящи се посредством закопчалка, която се задействувала автоматично като катинар и можела да се отключи само с едно миниатюрно ключе. На противоположния край, точно срещу закопчалката, по средата на пластовете кожа и почти без никаква хлабина имало метална халка, която позволявала да се хване гривната, ако се наложело да се закрепи неподвижно, тъй като била много стегната около китката, а нашийникът — много стегнат около врата, макар да имало достатъчно място, за да не убиват и да може да се вкара и най-тънката връв. И така, закрепили нашийника и гривните около шията и китките й, след което мъжът й казал да стане. Той седнал на нейното място върху покритата с кожа табуретка и я придърпал до коленете си, плъзнал ръката си в ръкавица между бедрата й и върху гърдите и й обяснил, че ще бъде представена още същата вечер след вечерята, на която ще бъде сама. И тя наистина вечеряла сама, все така гола в нещо като кабинка, където невидима ръка й подавала ястията през един отвор в стената. Най-после, когато се навечеряла, двете жени дошли да я вземат. В будоара закачили една за друга зад гърба й двете халки на гривните, наметнали на раменете й захванат за нашийника дълъг червен плащ, който я скривал цялата, но се разтварял, когато пристъпвала, тъй като не можела да го придържа, бидейки с вързани на гърба ръце. Едната жена вървяла пред нея и отваряла вратите, другата я следвала и ги затваряла. Прекосили едно преддверие, две гостни и проникнали в библиотеката, където четирима мъже пиели кафе. Били облечени със същите дълги халати като първия, но без маска. При все това О нямала време да види лицата им и да познае дали нейният любовник бил сред тях (а той бил), тъй като единият от четиримата насочил към нея лампа-прожектор, която я заслепила. Всички стояли неподвижни, жените от двете й страни и насреща мъжете, които я оглеждали. После прожекторът угаснал; жените си тръгнали. Междувременно обаче отново завързали очите на О. Тогава я накарали да пристъпи, тя пристъпила, леко залитайки, и почувствувала, че е застанала права пред буйния огън, край който седели четиримата мъже: усещала топлината и чувала как цепениците тихичко пращят в тишината. Била обърната с лице към огъня. Две ръце повдигнали наметката й, други две се плъзнали надолу по седалищните й части, след като проверили дали гривните са добре закрепени: били без ръкавици и едната проникнала в нея от две места едновременно тъй внезапно, че тя изкрещяла. Някой се изсмял. Друг казал: „Обърнете я, да й видим гърдите и слабините“. Накарали я да се извърти и топлината на огъня я огряла отзад. Една ръка я сграбчила за гърдата, нечия уста захапала връхчето на другата. Но тя изведнъж загубила равновесие и политнала назад, прихваната от нечии ръце, докато й разтваряли краката и полека й открехвали устните; нечии коси я погъделичкали от вътрешната страна на бедрата. Чула как някой казва, че трябва да я сложат да коленичи. Което и направили. Много се измъчила в тази поза, още повече че й забранявали да доближава коленете си и че ръцете й, завързани на гърба, я принуждавали да се накланя напред. Тогава й позволили да се отпусне леко назад, полуседнала на петите си, както застават монахините.

„Никога ли не сте я връзвали?“

„Не, никога.“

„Нито сте я били с камшик?“

„Не, никога, но тъкмо затова…“ — отговарял нейният любовник.

„Тъкмо затова — изрекъл другият глас. — Но не да я вържете някой път, да я понашибате леко и това да й достави удоволствие, не! Това, което е нужно, е да отмине моментът, в който изпитва удоволствие, и да стигне до сълзите.“

Накарали тогава О да стане и вече се канели да я развържат, по всяка вероятност за да я оковат за някой стълб или стена, когато един от присъствуващите се възпротивил и казал, че иска първо да я обладае, и то веднага — тъй че отново я накарали да коленичи, но този път облегната с гърди на една табуретка, все така с ръце на гърба и задни части по-високо от бюста, и единият от мъжете, придържайки я с две ръце за ханша, се врязал между бедрата й. После отстъпил мястото на друг. Третият пожелал да си проправи път колкото се може по-навътре и като напънал рязко, я накарал да изпищи. Когато я пуснал, стенеща и обляна в сълзи под превръзката, тя се свлякла на земята: колкото да почувствува допира на нечии колене върху лицето си и да разбере, че и устата й няма да бъде пощадена. Изоставили я накрая, пленница, легнала по гръб в червените си одежди край огъня. Чула как пълнят чаши и как пият, как местят столове. Отново добавили дърва в огъня. Внезапно й свалили превръзката от очите. Просторната стая с книги по стените била слабо осветена от лампа, поставена върху една конзола, и от светлината на огъня, който повторно се разпалвал. Двама от мъжете пушели прави. Друг един бил седнал с камшик върху коленете, а онзи, който стоял наведен над нея и я милвал по гръдта, бил нейният любовник. Но и четиримата я били обладали и тя не го различила от останалите.

Обяснили й, че винаги ще бъде така — докато е в замъка, ще вижда лицата на тези, които ще я насилват или изтезават, но не и нощем, и никога няма да знае кои са виновниците за най-лошото. Когато я биели с камшик, щяло да бъде същото, с тази разлика, че искали тя да вижда как я бият, първия път нямало да носи превръзка, но те щели да си сложат маските, така че нямало да може вече да ги различава. Любовникът й я вдигнал и я сложил да седне, както била загърната в червеното наметало, върху страничната облегалка на едно кресло до ъгъла на камината, за да слуша, каквото имали да й кажат, и да гледа, каквото искали да й покажат. Била все така с ръце на гърба. Показали й камшика, черен, дълъг и фин, от тънък бамбук, оплетен с кожа, като камшиците по витрините на големите сарашки магазини; коженият бич, който първият от мъжете носел на пояса си, бил дълъг, направен от шест ремъка, завършващи с възел; имало и трети камшик от доста тънки ивици, които завършвали с по няколко възела, те били корави, сякаш ги били киснали във вода, което било факт, както могла да се убеди, тъй като я погалили с тях по слабините и й разтворили бедрата, за да почувствува по-осезателно колко влажни и студени са ремъците върху нежната кожа отвътре. Върху конзолата лежали ключове и стоманени вериги. Покрай една от стените на библиотеката, на равно разстояние от пода и тавана минавала ниша, поддържана от два стълба. В единия била забита кукичка на височина, която човек можел да достигне, ако се надигне на пръсти и протегне ръце. Казали на О, която любовникът й бил взел в обятията си, едната му ръка била обхванала раменете й, а другата била пъхната във вътрешността на слабините й и я изгаряла — казали й, че ще й освободят ръцете, при условие че ще я вържат след малко със същите гривни за една от стоманените вериги на стълба. Ръцете щяла да държи малко над главата, щяла да може следователно да мърда и да гледа как й нанасят удари. Поначало щели да я удрят само по задните части и по бедрата, казано накратко, от кръста до коленете, за което я били подготвили още в колата по пътя за насам, когато я накарали да седне гола на седалката. Но единият от присъствуващите мъже вероятно щял да пожелае да набразди бедрата й с бича, който оставял хубави продълговати и дълбоки зигзагообразни следи, които траят дълго. Нямало да трябва да изтърпи всичко изведнъж, спокойно можела да крещи, да се противи, да плаче. Щели да я оставят да си отдъхне, но щом си поемела дъх, щели да започнат отначало, съдейки за резултата не по писъците или сълзите й, а по повече или по-малко отчетливите или трайни белези, които камшиците щели да оставят по кожата й. Обърнали й внимание, че този начин да се съди за ефикасността на камшика, освен че бил справедлив и че обезсмислял опитите да събудят състрадание, които правели жертвите, преувеличавайки своите стенания, позволявал между другото да бъде прилаган извън стените на замъка, под открито небе в парка, както често се случвало, или в кой да е обикновен апартамент или коя да е хотелска стая, при условие че се използува кърпа за запушване на устата (като онази, която й показали малко след това), която дава воля на сълзите, заглушава писъците и едва-едва позволява някое и друго стенание.

И дума не можело да става да прибегнат до кърпата тази вечер, тъкмо обратното. Те искали да чуят О да крещи, и то колкото се може по-скоро. Честолюбието, което тя вложила в това да се съпротивлява и да мълчи, не издържало дълго: чули я дори как се моли да я развържат, да спрат за миг, за един-единствен миг. Тя се гърчела така неистово, за да избегне ухапванията на ремъците, че почти се завъртала около себе си до стълба, тъй като веригата, която я задържала, била дълга и следователно малко хлабава, макар и здрава. Тъй че слабините и предната част на бедрата, както и хълбокът получавали своята дажба почти наравно със седалището. Взели решение, след като спрели действително за миг, да подновят ударите чак когато прокарат въже около кръста и едновременно с това около стълба. Тъй като я пристегнали силно, за да прикрепят здраво тялото през средата на стълба, торсът нямало как да не се килне леко на една страна, при което задницата изпъкнала от другата. От този миг ударите не отивали нахалост, освен когато го правели умишлено. Като се има предвид начинът, по който любовникът й я довел, О вероятно е съобразила, че да се осланя на неговото милосърдие, било най-сигурният начин да го накара да удвои жестокостта си — с такава наслада той й изтръгвал или гледал как другите й изтръгват тези недвусмислени доказателства за своята власт. И наистина той пръв забелязал, че коженият камшик, под който тя най-напред изстенала, оставял много по-бледа диря (същият резултат почти се постигал с наквасеното въже, сплетено на плитка, и само с един удар на бича) и следователно позволявал да се проточи изтезанието и да се поднови понякога почти веднага, щом му скимне. Той се разпоредил отсега нататък да се употребява само този камшик. Междувременно единият от четиримата, който обичал жените само заради онова, което е общо между тях и мъжете, съблазнен от тази подложела задница, която се изопвала под въжето, пристегнало кръста, и само още повече се подлагала в стремежа си да се изплъзне, помолил за кратка почивка, за да се възползува от нея, разтворил двете половинки, които горели под дланите му, и я обладал не без мъка, отбелязвайки, че ще трябва да се направи по-удобен този проход. Останалите се съгласили, че това е осъществимо и че ще вземат мерки.

Когато отвързали младата жена, олюляваща се и полуприпаднала под червения си плащ, преди да дадат заповед да я отведат в стаичката, отредена за нея, с цел да й разяснят подробно правилата, които трябвало да спазва в замъка, докато останела в него, и в обикновения живот, след като го напуснела (без обаче да си възвърне свободата), те я сложили да седне в едно голямо кресло до огъня и позвънили. Двете млади жени, които я посрещнали, донесли дрехи, с които да я облекат по време на престоя й и по които да бъде разпозната от тези, които обитавали замъка, преди тя да дойде, или които щели да го обитават, когато тя си отиде. Костюмът бил подобен на техния: силно пристегнат в кръста корсет с банели, колосана батистена фуста и върху тях широкопола рокля с корсаж, който оставял почти навън повдигнатите от корсета, едва замрежени с дантела гърди. Когато я облекли и тя отишла да седне в креслото край огъня още по-бледа поради светлия цвят на роклята, двете жени, които през цялото време не промълвили нито дума, си тръгнали. Единият от четиримата мъже уловил пътем едната от тях, направил знак на другата да чака и като придърпал към О тази, която спрял, я накарал да се извърне, хванал я за кръста с едната ръка и повдигнал полите й с другата, за да покаже на О (казал той) защо бил този костюм и как умело бил подбран, като прибавил, че могло с обикновено коланче да се прихване запретнатата докъдето искаш пола, което позволявало да се разпореждаш на воля с оголените по такъв начин части. Впрочем често пускали да се разхождат из замъка или в парка жени със запретнати поли по гореописания начин или пък отпред, също така до кръста. Накарали младата жена да покаже на О как трябва да задържа полата си: надиплена няколко пъти (като навит на ролка кичур коса), хваната със стегнат колан точно по средата отпред, за да остави свободни слабините, или точно по средата на гърба, за да освободи задните части. И в единия, и в другия случай фустата и полата падали на едри веревни гънки, разпилени безредно. Подобно на О младата жена имала напреко на седалищните части пресни белези, от бич. Тя си отишла.

Ето каква реч държали след това на О. „Тук вие сте на служба у вашите господари. Денем ще вършите работата, която ви възложат във връзка с домакинството, да речем, да метете или да подреждате книгите, или да редите цветя, или да сервирате на трапезата. Няма да има по-тежка работа от тази. Но винаги при първата дума на този, който ви нареди, или при първия знак, каквото и да правите, ще го изоставите заради единствената ви истинска служба, а тя е да бъдете на разположение. Ръцете ви не ви принадлежат, нито гърдите ви и най-вече никое от отверстията на вашето тяло, в които можем да се ровим и в които можем да проникваме на воля. Като своеобразен знак, за да не ви напуска нито за миг мисълта, че сте изгубили правото да се съпротивлявате, в наше присъствие никога няма да затваряте устни напълно, нито ще кръстосвате крака, нито ще допирате колене (което ви бе забранено да правите още със самото ви пристигане), а това ще означава във вашите очи и в нашите, че устата, слабините и задните ви части са винаги достъпни за нас. В наше присъствие никога няма да докосвате гърдите си: те са повдигнати от корсета, за да ни принадлежат. През деня следователно ще ходите облечена, ще запретвате полата си, ако така ви наредят, и ще се ползува от вас, който пожелае, с открито лице — и както пожелае — с изключение все пак на камшика. Ще бъдете бита с камшик само между залез и изгрев-слънце. Но освен че ще ви налага, който пожелае, ще изтърпявате наказание с камшик вечер за неспазване на правилника денем: ще рече, задето не сте проявили отзивчивост или сте вдигнали очи към този, който ви говори или ви обладава. Никога не бива да поглеждате никой от нас в лицето. Поради костюма, който носим с настъпването на нощта и с който съм пред вас, ако членът ни е разголен, то това не е за удобство, което би могло да се подсигури другояче, а заради дързостта, за да устремите в него очи и да не ги устремявате другаде, за да свикнете, че това е вашият господар, на когото предимно трябва да служат устните ви. През деня, когато сме облечени, както навсякъде другаде, и вие сте облечена, както сте сега, ще спазвате същото указание и просто ще си дадете труд, ако го поискат от вас, да разтворите дрехите си, които ще притворите сама, когато свършим с вас. Всъщност нощем ще разполагате само с устните си, за да ни почетете, и с разтворените си бедра, тъй като ръцете ви ще са вързани на гърба и ще бъдете гола както преди малко, когато ви доведоха; ще носите превръзка на очите само когато ви малтретират и когато ви бият с камшика, тъй като вече видяхте как става това. По този повод, макар че е добре да свиквате да понасяте камшика, а докато сте тук, ще ви се налага да правите това всеки ден, то не е толкова за наше удоволствие, колкото за назидание на вас самата. Така стоят нещата и нощите, през които никой не ви пожелае, ще чакате слугата, натоварен с тази задача, да дойде в усамотението на стаичката ви и ви издължи това, което ви се полага и което няма да ни е по вкуса да ви дадем. Целта е наистина чрез това средство, както и чрез веригата, прикрепена за халката на нашийника ви, която ще ви държи прикована към леглото няколко часа на ден, не толкова да изпитате болка, да крещите или да леете сълзи, а да почувствувате посредством тази болка, че сте подвластна на чужда воля, и да проумеете, че сте изцяло обречена на нещо, което е извън вас. Когато си излезете оттук, ще носите на безименния пръст желязна халка, по която ще ви разпознават: дотогава ще сте се научили да се покорявате на онези, които носят същия този знак — виждайки го, те ще знаят, че сте постоянно гола под полата, колкото и благоприлична и обикновена да е дрехата ви, и че това е заради тях. Ако сметнат, че сте непокорна, ще ви върнат тук. А сега ще ви отведат в стаичката ви.“

Докато говорели на О, двете жени, които дошли да я облекат, стояли прави от двете страни на стълба, където понесла камшичените удари, но без да го докосват, сякаш им вдъхвал страх или им било забранено (и това било по-правдоподобно); щом мъжът свършил, те пристъпили към О, която разбрала, че трябва да стане и да ги последва. И тъй, тя станала, замятайки с две ръце полите си, за да не се спъне, понеже нямала навика да носи дълги рокли и не се чувствувала стабилно върху чехлите с прекалено дебели подметки и твърде високи токове, на които единствено ивица дебел сатен със същия зелен цвят като роклята пречела да се изхлузят от крака. Навеждайки се, тя извърнала глава. Жените чакали, мъжете не я поглеждали вече. Любовникът й, седнал на земята, облегнат с гръб на табуретката, върху която я повалили в началото на вечерта, със сгънати колене и лакти на коленете си играел с кожения камшик. При първата стъпка, която направила, за да се присъедини към жените, полата й го докоснала. Той вдигнал глава и й се усмихнал, наричайки я по име, и на свой ред станал. Погалил я лекичко по косите, погладил й веждите с крайчеца на пръста си, целунал я нежно по устните. На висок глас й казал, че я обича. Разтреперана, О с ужас установила, че му отвръща „обичам те“ и че това е вярно. Той я притеглил към себе си, казал й „скъпа моя, съкровище мое“, целунал я по шията и отстрани по бузата; тя била отпуснала глава на рамото му, покрито от виолетовия халат. Този път съвсем тихичко той й повторил, че я обича, и пак така тихо промълвил: „Застани на колене, помилвай ме и ме поцелувай“ и я отстранил, като направил знак на жените да се отдръпнат, за да се подпре на конзолата. Той бил едър на ръст, но конзолата не била особено висока и дългите му крака, стегнати в панталон със същия виолетов цвят, като на халата, се подгънали. Разтвореният халат падал надолу като драперия и плотът на конзолата повдигал лекичко натежалия член и светлото руно, което го увенчавало. Тримата мъже се приближили. О коленичила на килима, зелената й рокля разстлана като венче на цвят около нея. Корсетът я стягал, гърдите й, чиито зърна се виждали, били наравно с коленете на любовника й. „Малко повече светлина“ — казал единият от мъжете. Когато след кратко суетене насочили лъча на лампата така, че светлината да пада отвесно върху члена му и върху лицето на неговата любовница, която била съвсем близо до него, както и върху дланите й, които го галели отдолу, Рьоне заповядал внезапно: „Повтори: обичам ви“. О повторила „обичам ви“ с такава наслада, че устните й едва смеели да докоснат връхчето на члена, което все още било защитено в своята нежна торбичка от плът. Тримата мъже, които пушели, обсъждали нейните жестове, движението на устата й, обхванала и стиснала члена, който била поела и по протежение на който отивала и се връщала, разстроеното й лице, което се обливало в сълзи всеки път, щом издутият член се забивал чак до гърлото й, избутвайки езика и причинявайки й гадене. С уста, наполовина затисната вече от втвърдената плът, която я изпълвала, тя прошепнала отново „обичам ви“. Двете жени били застанали едната отляво, другата отдясно на Рьоне, който се подпирал с ръка на раменете им. О чувала коментарите на присъствуващите, но дебнела между думите им стенанията на любовника си, влагайки цялото си старание да го гали безкрайно почтително и бавно, както знаела, че му харесва. О чувствувала, че устата й е красива, щом любовникът й благоволявал да проникне в нея, да изложи милувките й на показ, щом благоволявал най-сетне, да се излее в нея. Тя го приела сякаш бил бог, чула го как вика, чула как другите се смеят и след като преглътнала, се строполила с лице на пода. Двете жени я вдигнали и този път я отвели.

Чехлите шляпали по червените плочки на коридора. Вратите следвали една подир друга, дискретни и чисти, с миниатюрни брави като вратите на стаите, в големите хотели и О не се осмелявала да попита дали всяка от тези стаи е обитавана и от кого. Една от спътничките й, чийто глас още не била чувала, й казала: „Вие сте в червеното крило и вашият слуга се нарича Пиер“.

„Какъв слуга — попитала О, поразена от нежността на гласа, — и как е вашето име?“

„Името ми е Андре.“

„А моето Жан“ — казала втората.

Първата подела: „Така се казва слугата, който държи ключовете, който ще ви връзва и развързва, ще ви бие с камшика, когато ви накажат и нямат време за вас“.

„Аз бях в червеното крило миналата година — обади се Жан. — Пиер вече беше там. Той често се отбиваше нощем; слугите държат ключовете и имат правото да се ползуват от нас в стаите, които влизат в техния участък.“

О се канела да попита как изглежда този Пиер. Не й стигнало времето за това. На завоя в коридора я накарали да спре пред една врата, която по нищо не се отличавала от останалите: на една пейка между тази и следващата врата тя забелязала нещо като червендалест селянин, набит, с почти обръсната глава, с черни хлътнали очички и нагъната кожа на тила. Бил облечен като оперетъчен слуга: риза с дантелено жабо се подавала изпод черната му жилетка, над която носел червен къс жакет. Бил обут с черни панталони, бели чорапи и лачени пантофи. Той също носел на пояса си камшик с кожен ремък. Ръцете му били покрити с рижи косми. Извадил шперц от джоба на жилетката си, отключил вратата и въвел трите жени, като казал: „Заключвам пак, ще позвъните, когато свършите“.

Стаичката била съвсем малка и в действителност се състояла от две помещения. След като се затворела вратата към коридора, човек се озовавал в преддверие, което водело към същинската стая; на същата стена откъм стаята друга врата водела към баня. Срещу вратите имало прозорец. До лявата стена, между вратите и прозореца било опряно голямо квадратно легло, много ниско и постлано с кожи. Нямало други мебели, нямало никакво огледало. Стените, били яркочервени, килимът — черен. Андре обърнала внимание на О, че леглото не било точно легло, а по-скоро матрак, покрит с черна материя с много дълги влакна, която наподобявала кожа. Възглавницата, плоска и твърда като самия матрак, била от същата тъкан, завивката с две лица — също. Единственият предмет на стената, окачен, кажи-речи, на същата височина спрямо леглото, както забитата в стълба кукичка спрямо пода на библиотеката, била голяма блестяща стоманена халка, в която била вкарана дълга стоманена верига, увиснала точно над леглото; натрупаните й една връз друга брънки образували купчинка, другият й край бил закачен на една ръка разстояние за скоба с катинар и наподобявал диплите на завеса, прихваната с шнур.

„Длъжни сме да ви помогнем при къпането — казала Жан. — Ще ви разкопчея роклята.“

Единствените характерни за баня предмети били клекалото в най-близкия ъгъл до вратата и огледалата по стените. Андре и Жан пуснали О да влезе чак когато останала чисто гола, прибрали роклята й в шкафа до мивката, където вече били подредили чехлите й и червеното наметало, и останали с нея, така че когато се наложило да приклекне върху порцелановия цокъл, тя се озовала сред множеството си отражения също тъй изложена на погледите, както в библиотеката, когато непознатите ръце я насилвали.

„Почакайте да се появи Пиер — казала Жан — и ще видите.“

„Защо пък Пиер?“

„Когато дойде да ви окове, може да ви накара да клекнете.“

О почувствувала, че пребледнява.

„Но защо?“ — попитала тя.

„Ще бъдете принудена — отвърнала Жан, — но вие имате късмет.“

„Защо късмет?“

„Вашият любовник ли ви доведе?“

„Да“ — казала О.

„Ще се отнесат много по-зле с вас.“

„Не разбирам…“

„Много скоро ще разберете. Ще позвъня на Пиер. Ще дойдем да ви навестим утре сутринта.“

Андре се усмихнала на тръгване и Жан, преди да я последва, помилвала О по зърната на гърдите. О, изумена, стояла права в долния край на леглото. Като се изключат нашийникът и гривните от кожа, които се втвърдили от водата, докато се къпала, и сега я стягали още повече, тя била гола. „Е, прекрасна госпожо“, казал слугата, влизайки, и уловил двете й ръце. Пъхнал една в друга двете халки на гривните й, при което китките й прилепнали плътно, а след това двете халки — в халката на нашийника. Така тя се оказала с долепени като за молитва длани на равнището на шията. Оставало само да я окове за стената с веригата, която лежала на леглото и била промушена в халката над него. Той отключил скобата, където висял другият й край, и дръпнал, за да я скъси. О се принудила да пристъпи към горния край на леглото, където той я накарал да легне. Веригата дрънчала в халката и се изопвала, тъй че младата жена можела само да се мести по ширината на леглото или да застане права до него откъм страната на възглавницата. И понеже веригата теглела нашийника назад, а дланите се стремели да го върнат напред, установило се равновесие, долепените длани се положили на лявото рамо, към което се склонила също и главата. Слугата покрил О с черната завивка, но преди това сгънал за миг краката й до гърдите, за да огледа открехнатите й бедра. Повече не я докоснал, не промълвил нито дума, изгасил светлината, която извирала от един аплик между двете врати, и излязъл.

Легнала на лявата страна, сама в тъмното и тишината, сгряна между двете рунтави завивки и по принуда неподвижна, О се питала защо такава сладост се примесвала у нея към страха или защо страхът й бил тъй сладостен. Осъзнала, че едно от нещата, които най-много я измъчвали, било това, че не можела да си служи с ръцете; не че ръцете й можели да я защитят (а желаела ли наистина да се защити?), но ако били на свобода, щели да понечат да го сторят, да се опитат да отблъснат ръцете, които я сграбчвали, плътта, която я пробождала, да се изпречат между нея и камшика. Били я лишили от ръцете й; собственото й тяло под завивката било недостъпно за самата нея, колко странно е да не можеш да пипнеш, собствените си колене, нито вътрешността на собствената си утроба. Устните й между краката, които я изгаряли, й били запретени, а може би те я изгаряли тъкмо защото знаела, че са отворени, за който пожелае: за слугата Пиер например, ако му хрумне да влезе. Тя се удивлявала, че споменът за камшика я оставял тъй невъзмутима, докато мисълта, че явно никога няма да узнае кои от четиримата мъже на два пъти я насилил отзад и дали двата пъти бил един и същ човек, и дали не е бил любовникът й, я изпълвала със смут. Тя се извърнала леко по корем, помислила си, че любовникът й харесвал гънката между двата овала, която допреда тази вечер (ако това бил той) никога не бил обладавал. Тя горещо пожелала да е бил той; ще се осмели ли да го попита? О, никога. Отново видяла ръката, която в колата й взела колана и бельото, протегнала й жартиерите, за да си навие чорапите над коленете. Видението било твърде ярко; тя забравила, че е с вързани ръце и веригата проскърцала. И защо, щом паметта й тъй бързо изличила спомена за изтезанието, самата мисъл, самата дума, самият вид на камшика карали сърцето й да бие така лудо и да притваря очи от уплаха? Тя не спряла да се пита дали това било само уплаха, обзела я паника: щели да изтеглят веригата й, за да я изправят на леглото, и да я шибат с камшика с долепени до стената слабини и да я шибат, да я шибат, думата кръжала в главата й, Пиер щял да я шиба, така казала Жан. Имате късмет, повторила Жан, с вас ще се отнесат много по-зле… Какво искала да каже с това? Усещала вече само нашийника, гривните и веригата, тялото й се изплъзвало от контрола на разума, много скоро щяла да разбере. Неусетно заспала.

Пиер се появил точно преди разсъмване, в последните часове на нощта, когато тя е по-непрогледна и по-студена. Запалил лампата в банята, като оставил вратата отворена, така че един светъл квадрат се отпечатал в средата на леглото, на мястото, където тялото на О, крехко и свито на кълбо, издувало лекичко завивката, която той отхвърлил мълчаливо. Тъй като О лежала на лявата страна, с лице към прозореца и леко сгънати колене, тя излагала пред погледа му снежнобялата си задница на фона на черната кожа. Той измъкнал възглавницата изпод главата й, казал учтиво „Бихте ли се изправили, ако обичате“ и когато коленичила, държейки се за веригата, помогнал й, като я хванал за лактите, да се изправи на крака и се облегне с лице до стената. Отблясъкът от светлината върху леглото бил слаб, понеже леглото било черно, и осветявал нейното тяло, но не и неговите жестове. Тя не видяла, а отгатнала, че той откачил веригата от куката, за да я закачи, за друга брънка, така че да остане изопната, и тя почувствувала как се изопва. Босите й ходила били стъпили здраво на леглото. Не видяла също така, че на пояса му висял не коженият камшик, а черният бич, подобен на онзи, с който я ударили само два пъти и, може да се каже, почти леко, когато я привързали за стълба. Лявата ръка на Пиер я уловила през кръста, матракът се огънал леко, а то било, защото той стъпил с десния си крак на него, за да се задържи прав. Едновременно със свистенето в полумрака О почувствувала жестоко парене напреки на седалищните части и изкрещяла. Пиер я бичувал с всички сили. Той не чакал да замълчи и повторил същото четири пъти, като внимавал всеки път да удря по-горе или по-долу от предишния, за да личат следите. Вече бил спрял, а тя още крещяла и сълзите се стичали в отворената й уста. „Бихте ли се обърнали“ — казал той и тъй като тя, обезумяла, не се подчинила, хванал я за хълбоците, без да изпуска бича, чиято ръкохватка едва докоснала талията й. Когато се обърнала с лице към него, той отстъпил леко назад, после с всички сили стоварил бича отпред върху бедрата й. Всичко това траяло пет минути. Когато си тръгнал, като преди това загасил светлината и хлопнал вратата на банята, О, стенейки, се олюлявала от болка на веригата си в тъмното. Тя употребила толкова време, за да млъкне и да застане неподвижно до стената, чиято блестяща перкалена тапицировка освежавала изранената й кожа, колкото било нужно, за да се развидели. Големият прозорец, към който била обърната, тъй като се подпирала на хълбок, гледал на изток и стигал от тавана чак до пода, без никаква друга завеса, ако не се смята същата червена тъкан като онази на стената, която се спускала на дипли от двете му страни и образувала корави гънки на мястото, където била прихваната с шнура. О гледала как се ражда бавна и бледа зора, която стелела омарата си над китките от астри вън в подножието на прозореца, и откроила най-сетне една топола. Пожълтелите листа се отронвали от време на време, кръжейки, макар че нямало и помен от вятър. Пред прозореца, оттатък лехата с бледолилави астри имало морава и в края на моравата — алея. Било съвсем светло и от дълго време вече О не помръдвала. По алеята се задал градинар, тикайки количка. Чувало се скърцането на желязното колело по чакъла. Ако се бил доближил, за да помете нападалите листа под астрите, прозорецът бил толкова голям и стаичката толкова малка и толкова светла, че той непременно щял да види О окована гола и белезите от бича върху бедрата й. Раните се били подули и образували тесни отоци, много по-тъмни на цвят от червените стени. Къде ли спял любовникът й, той, който обичал да си поспива сутрин на спокойствие? В коя стая, в кое легло? Дали знаел на какво изтезание я бил подложил? Той ли го бил замислил? О си спомнила за затворниците, каквито можели да се видят върху гравюрите в книгите по история, които също така били оковани във вериги и бити с камшик преди много години или векове и които били отдавна умрели. Тя не си пожелала да умре, но ако изтезанието било цената, която трябвало да заплати, за да продължи да я обича любовникът й, пожелала си само той да е доволен, че го е изтърпяла, и зачакала кротко и безмълвно да я отведат при него.

Никоя от жените нямала ключове нито от вратите, нито от веригите, нито от гривните и нашийниците, за това пък всички мъже носели на халка трите вида ключове, всеки от които отварял всички врати, всички заключалки и всички нашийници. Същите имали и слугите. Но на сутринта слугите, които дежурили през нощта, спели и някой от господарите или друг слуга идвал да отключи. Мъжът, който влязъл в стаичката на О, бил облечен с кожена блуза и панталон за езда и обут с ботуши. Тя не го познала. Той откачил най-напред веригата от стената и О могла да легне на кревата. Преди да й развърже китките, той пъхнал ръка между бедрата й, както направил мъжът с маска и ръкавици, когото тя първо видяла в малкия червен салон. Може би дори бил същият. Имал костеливо и изпито лице, втренчен поглед като на старите хугеноти от портретите, а косите му били прошарени. О издържала погледа му известно време, което й се сторило безкрайно, и внезапно смразена си спомнила, че било забранено да се гледат господарите по-нагоре от кръста. Затворила очи, но твърде късно и го чула как се смее и казва, докато й освобождавал най-после ръцете: „Отбележете си наказание след вечеря“. Говорел на Андре и на Жан, които влезли заедно с него и чакали прави от двете страни на леглото. След тези думи си тръгнал. Андре вдигнала възглавницата, която била паднала на пода, и завивката, която Пиер отметнал в долния край на леглото, когато дошъл да нашиба О с бича, а през това време Жан тикала към горния край на леглото масичка на колелца, докарана в коридора, на която имало кафе, мляко, захар, хляб, масло и кифли.

„Яжте бързо — казала Андре, — часът е девет, ще можете след това да поспите няколко часа и щом чуете звънеца, значи, че е време да се приготвите за обяда. Ще се изкъпете и ще се срешите, аз ще дойда да ви гримирам и да ви вържа корсета.“

„Ще бъдете дежурна чак следобеда — добавила Жан, — ще поднесете кафето, ликьорите и ще поддържате огъня в библиотеката.“

„А вие?“ — попитала О.

„О, ние ще се грижим за вас само през първите двадесет и четири часа от престоя ви, след това ще останете сама и ще си имате работа само с мъжете. Няма да можем да ви заговаряме, нито вие нас.“

„Останете — примолила се О, — останете още малко и ми кажете…“

Но не успяла да довърши, вратата се отворила: влязъл любовникът й, при това не бил сам. Бил облечен, както когато ставал от сън и запалвал първата за деня цигара — с раирана пижама и син вълнен халат с копринени ревери на баклавички, който заедно избрали година по-рано. И пантофите му били протрити, трябвало да се купят нови. Двете жени изчезнали без никакъв друг звук освен шумоленето на коприната, когато повдигнали полите си (всички поли леко се влачели) — върху килима чехлите им не се чували. О, която държала чаша кафе в лявата ръка, а в другата — кифла, и седяла почти по турски на ръба на леглото, с един висящ крак, другият подгънат, останала неподвижна, чашата затреперила внезапно в ръката й и в същия миг тя изпуснала кифлата. „Вдигни я“ — казал Рьоне. Това било първата му дума. Тя поставила чашата върху масичката, вдигнала наченатата кифла и я сложила до чашата. Една голяма троха от кифлата останала на килима до босия й крак. Рьоне се навел на свой ред и я вдигнал. После седнал до О, повалил я назад и я целунал. Тя го попитала дали я обича. Отвърнал й: „О, да, обичам те!“, след това станал и я накарал да се изправи, като притиснал полека хладната си длан, после устните си върху белезите от бича. Понеже дошъл с любовника й, О не знаела дали й било позволено, или не да гледа мъжа, който влязъл, с него и засега стоял с гръб към тях и пушел до вратата. Онова, което последвало, не я улеснило особено. „Ела да те видим“ — казал любовникът й и като я повел към долния край на леглото, обърнал внимание на спътника си, че имал право, и му благодарил, като добавил, че е справедливо той пръв да обладае О, ако желае това. Тогава непознатият, когото тя все още не смеела да погледне, след като прокарал ръка върху гърдите и заоблените й задни части, поискал от нея да разтвори краката си. „Подчини се“ — казал й Рьоне, който я подпирал, за да стои права, облегната с гръб на него, като той също бил прав. Дясната му ръка милвала едната й гърда, а с другата я държал за рамото. Непознатият бил седнал на ръба на леглото, той уловил и разтворил бавно, теглейки окосмената част, устните, които скривали вътрешността на слабините. Рьоне я побутнал напред, за да му е по-удобно, когато разбрал какво желае от нея, и с дясната ръка обгърнал кръста й, което му позволило да я хване по-здраво. Тази ласка тя никога не приемала, без да роптае и без да се черви от срам, и от нея се изплъзвала колкото може по-бързо, толкова бързо, че едва успявала да изпита допира й, и тя й се струвала кощунство, тъй като смятала за кощунство любовникът й да бъде в краката й, когато тя трябвало да бъде в неговите — сега внезапно почувствувала, че няма да може да я избегне, и решила, че е погубена. Защото тя изстенала, когато устните на чужденеца, които докоснали израстъчето от плът, от което тръгва вътрешното съцветие, ненадейно го възпламенили, после го пуснали, за да оставят топлото връхче на езика да го възпламени още повече; изстенала по-силно, когато устните повторно я засмукали: почувствувала как се втвърдява и щръква скритото жилце, което една дълга захапка между зъбите и устните всмукала и вече не го изпуснала; една дълга и сладостна захапка, под която тя се задъхвала; кракът й отмалял, тя се озовала легнала по гръб, устата на Рьоне върху нейната уста; двете му ръце натискали раменете й към леглото, докато други две ръце под прасците разтваряли и повдигали краката й. Нейните собствени ръце, които били под таза й (тъй като в мига, когато я тласнал към непознатия, Рьоне й завързал китките съединявайки халките на гривните), ръцете й били докоснати от члена на мъжа, който се галел в гънката между двете й полукълба, плъзнал се напред и се забил дълбоко в утробата й. При първия тласък тя изкрещяла, както под ударите на камшика, после при всеки следващ тласък и любовникът й я захапал по устата. Мъжът се отдръпнал от нея с внезапно и силно движение назад, повален на земята като от гръм, и също изкрещял. Рьоне развързал ръцете на О, вдигнал я, сложил я да легне под завивката. Мъжът станал и той се запътил заедно с него към вратата. В някакво просветление О се видяла изоставена, сломена, прокълната. Тя стенала под устните на чужденеца, както никога любовникът й не я бил карал да стене, крещяла под ударите на члена на чужденеца, както никога любовникът й не я бил карал да крещи. Тя била осквернена и грешна. Ако я напуснел, щяло да бъде справедливо. Но не, вратата се затворила, той останал с нея, върнал се, легнал до нея под завивката, хлътнал в навлажнените й и парещи слабини и държейки я в прегръдките си, казал: „Обичам те. Когато те дам и на слугите да те обладаят, ще дойда някоя нощ и ще заповядам да те нашибат с камшика до кръв“. Слънцето било пробило мъглата и заливало стаята. Но едва обедният звънец ги събудил.

О не знаела какво да прави. Любовникът й бил тук, тъй близък, тъй нежно отпуснат, както в леглото на спалнята с нисък таван, където идвал да спи до нея почти всяка нощ, откакто живеели заедно. Това било голямо английско легло от акажу с колонки в четирите края, но без балдахин, колонките при главата били по-високи от тези при краката. Той спял винаги отляво и когато се събудел, макар и посред нощ, протягал винаги ръка към краката й. Ето защо тя носела само нощници, а когато обличала пижама, не слагала никога панталона. И този път направил същото; тя поела тази ръка и я целунала, без да се осмели да го попита каквото и да било. Но той сам заговорил. Казал й, като я държал за нашийника, пъхнал двата си пръста между кожата и шията й, че възнамерява отсега нататък да я дели с тези, които той реши, а също и с тези, които ще си останат непознати за него, но които се числят към обществото от замъка, както станало предната вечер. Че зависела от него и само от него дори да й заповядвали други, а не той, независимо дали присъствувал там, или не, тъй като той поначало участвувал във всичко, което могли да изискат от нея или да й наложат, и самият той я обладавал и й се наслаждавал чрез онези, в чиито ръце била поверявана, по простата причина, че не друг, а той самият им я поверявал. Тя трябвало да им се покорява и да се отнася към тях така почтително, както се отнасяла към него, като към негови размножени образи. Така той щял да я обладава, както божеството обладава своите творения, които похищава под маската на чудовище или на птица, на невидимия дух или на екстаза. Той не искал да се разделя с нея. Колкото повече я предоставял на други, толкова повече държал на нея. Фактът, че я преотстъпвал, бил за самия него доказателство, както трябвало да бъде и за нея, че тя му принадлежи; даваме само това, което ни принадлежи. Той я отстъпвал, за да си я върне веднага след това; при това си я връщал обогатена в своите очи като обикновена вещ, послужила за божествено предназначение и придобила по тази причина ореол на святост. Той отдавна копнеел да я тласне в ръцете на други и с радост усещал, че удоволствието, което извлича, е по-голямо, отколкото се надявал, и поради това привързаността му към нея расте, както щяла да порасне и нейната към него, още повече че щяла да се почувствува двойно по-унизена и наранена. След като го обичала, тя не можела да не обича онова, което произлизало от него. О слушала и тръпнела от щастие, че той я обича, тръпнела, готова на всичко. Той несъмнено го прозрял, тъй като подел: „Тъкмо защото лесно склоняваш, аз искам от теб това, на което ще ти е невъзможно да склониш, дори предварително да приемеш, дори да кажеш «да» сега и да си въобразиш, че си способна да се покориш. Няма да е по силите ти да не възроптаеш. Ще се сдобием с твоето покорство въпреки волята ти, не само поради несравнимото удоволствие, което аз или други ще изпитаме, но за да осъзнаеш ти самата какво са направили от теб“. О понечила да отговори, че е негова робиня и носи оковите си с радост. Той я спрял: „Казаха ти вчера, че не трябва докато си в този замък, нито да поглеждаш мъж в лицето, нито да го заговаряш. Не бива да го правиш и с мен, а само да мълчиш и да се покоряваш. Обичам те. Стани. Отсега нататък тук ще отваряш уста в присъствие на мъж само за да крещиш или за милувка“. О станала. Рьоне продължил да се излежава в кревата. Тя се изкъпала, сресала, хладката вода я накарала да потръпне, когато потопила наранените си задни части във ваната и се наложило да прокара по тях гъбата, без да търка, за да не подлюти раните. Начервила си устните, но не сложила грим на очите си, напудрила се и все така гола, но с наведени очи, се върнала в стаичката си. Рьоне наблюдавал Жан, която влязла междувременно и стояла права в горния край на леглото, и тя също с наведени очи, също така няма. Той й казал да облече О. Жан взела зеления атлазен корсет, бялата фуста, роклята, зелените чехли и след като закопчала корсета на О отпред, се заловила да стяга шнура отзад. Корсетът бил с твърди банели, дълъг и корав, както по времето на прищъпнатите талии, и имал две чашки, където се помествали гърдите. Колкото повече стягала, толкова повече гърдите се повдигали, подпирали се отдолу на чашката и разголвали още повече зърната си. Заедно с това талията се врязвала, от което коремът изхвръквал и задните части силно се заобляли. Странното е, че тази броня, била много удобна и до известна степен отморяваща. В нея жената стояла силно изправена, но тя, кой знае защо, може би поради контраста, я карала да усеща по-осезателно свободата или по-точно липсата на какъвто и да било гнет върху онези части, които оставали извън нея. Широката пола и корсажът, изрязан във форма на трапец от основата на шията до връхчетата на гърдите и по-цялата им ширина, се възприемали от момичето, което ги обличало, не толкова като защита, колкото като средство за предизвикателство. Когато Жан завързала шнура с двоен възел, О взела от леглото роклята си, която се състояла от една част, като фустата била прикрепена към полата като подвижен хастар, а корсажът, прихлупен отпред и вързан отзад, можел по този начин да следва повече или по-малко изящните очертания на тялото в зависимост от това колко стегнат бил корсетът. Жан го била стегнала силно и О се виждала в огледалото на банята през вратата, останала отворена, слабичка и изгубена в плътния зелен сатен, бухнал на ханша, като че носела кошници. Двете жени стояли прави една до друга. Жан протегнала ръка, за да поправи една гънка върху ръкава на зелената рокля, и гърдите й помръднали между дантелата, която ограждала корсажа й, гърди с издължени зърна и тъмни кръгове. Роклята й била от жълта тафта. Рьоне, който се бил приближил до двете жени, казал на О: „Погледни“. И на Жан: „Повдигни си роклята“. С две ръце тя повдигнала шумолящата коприна и батистената подплата, разголвайки златист корем, гладки бедра и колена и сключен черен триъгълник. Рьоне посегнал с ръка и бавно заровил пръсти в него, докато с другата ръка мачкал връхчето на едната гърда. „Правя го, за да видиш“ — казал той на О. О и без това виждала. Тя виждала подигравателното му, но съсредоточено лице, очите му, които дебнели полуотворената уста на Жан и отметнатата назад шия, стегната с кожената огърлица. Какво удоволствие му доставяла тя самата, което Жан или друга някоя да не била в състояние да му достави? „Не си ли си мислила за това?“ — казал отново. Не, не си била мислила. Тя се подпирала на стената между двете врати, изправена, с безпомощно увиснали ръце. Вече не било нужно да й заповядват да мълчи. И как би могла да говори? Може би той се трогнал от отчаянието й. Пуснал Жан, за да я вземе в прегръдките си, наричайки я своя любов, свой живот, повтаряйки й, че я обича. Ръката, с която я милвал по гърдите и по шията, била напоена с миризмата на Жан. Какво толкова? Отчаянието, което я давело, се уталожило: той я обичал, о, да, обичал я. Той бил в правото си да се наслади на Жан или на други, но нали я обичал. „Обичам те“ — шепнела тя на ухото му тъй тихо, че той едва чувал. „Обичам те.“ Тръгнал си едва когато я видял кротка и щастлива, с прояснени очи.

Жан хванала О за ръка и я повела из коридора. Чехлите им пак зашляпали по каменния под и те пак заварили на пейката между вратите един слуга. Бил облечен като Пиер, но не бил той. Този тук бил висок, сух и чернокос. Той тръгнал пред тях и ги въвел в едно преддверие, където пред порта от ковано желязо, която се откроявала върху богати зелени завеси, чакали двама други слуги, а в краката им лежали бели кучета на ръждиви петна. „Това е оградата“ — прошепнала Жан. Но слугата, който вървял отпред, я чул и се обърнал. О, смаяна, видяла как Жан пребледняла силно и пуснала ръката й, как пуснала роклята си, която леко придържала с другата ръка, и паднала на колене върху черния каменен под — тъй като преддверието било покрито с чер мрамор. Двамата слуги до желязната порта се разсмели. Единият от тях пристъпил към О, като я помолил да го последва, отворил една врата срещу тази, през която тя току-що минала, и изчезнал. Тя чула смехове и стъпки, после вратата се затворила след нея. Никога, ама никога тя не узнала какво се случило, дали Жан била наказана, задето проговорила, и по какъв начин, или тя просто отстъпила пред прищявка на слугата, дали коленичейки, се покорила на някакво правило, или поискала да го умилостиви и успяла. Тя забелязала само по време на първия си престой в замъка, който продължил две седмици, че макар правилото за мълчанието да било абсолютно, рядко се случвало по време на разходките или в часовете за хранене да не се опитат да го нарушат и най-вече през деня в присъствието само на слугите, сякаш облеклото вдъхвало увереност, която голотата и веригите нощем, както и присъствието на господарите заличавали. Забелязала също така, че докато и най-незначителният жест, който можел да се схване като аванс към някой от господарите, изглеждал най-естествено немислим, не било същото със слугите. Те никога не давали заповед, макар учтивостта на молбите им да била безпрекословна като заповед. Явно им било наредено да наказват нарушенията на правилника — при положение че били единствени свидетели — още на момента. Така О на три пъти видяла — веднъж в коридора, който водел в червеното крило, и двата други пъти в трапезарията, където току-що я въвели — как момичетата, хванати да говорят, били събаряни на земята и бити с камшик. Следователно можело да бъдат бити с камшик посред бял ден въпреки онова, което й казали първата вечер, като че ли случилото се със слугите не трябвало да влиза в сметката, а да бъде оставено на тяхната дискретност. Дневната светлина придавала на костюма на слугите странен и заплашителен вид. Неколцина от тях носели черни чорапи и вместо червено сако и бяло жабо — лека риза от червена коприна, набрана на врата, с широки ръкави, стегнати в китките. На осмия ден по обяд един от тях, вече с камшик в ръка, накарал да стане от табуретката до О една пищна руса Магдалина с млечнорозова гръд, а тя му се усмихнала и промълвила няколко думи тъй бързо, че О не ги разбрала. Преди още да я докосне, тя вече била в краката му, ослепително белите й ръце милвали под черната коприна члена, все още в покой, после го извадили и приближили до полуотворената й уста. Този път камшикът й се разминал. И тъй като въпросният слуга бил единственият надзирател в трапезарията в този миг и той постепенно притворил очи, докато се поддавал на ласката, другите момичета проговорили. Значи можело да бъдат подкупени слугите. Но какъв бил смисълът? Ако имало правило, което О изпитвала особена трудност да съблюдава и на което в крайна сметка не съумяла никога докрай да се подчини, това било правилото, което забранявало да се гледат мъжете в лицето — по причина, че правилото се отнасяло също и за слугите, и се чувствувала постоянно в опасност, дотолкова любопитството към лицата не й давало мира, и тя действително била бита с камшик от един или друг, в интерес на истината не всеки път, щом забележели (тъй като те гледали с известно нехайство на своите задължения и може би държали твърде на обаянието, което упражнявали, за да се лишат по силата на една прекалено неумолима и прекалено ефикасна строгост от погледите, които се откъсвали от очите и устата им само за да се върнат към члена, към камшика, към ръцете им и така отначало), но без съмнение всеки път, щом им се искало да я унижат. Колкото и жестоко да се отнасяли с нея, когато се решавали на това, тя въпреки всичко нито веднъж не проявила смелостта или раболепието да се хвърли сама в краката им и се налагало да ги изтърпи понякога, но никога да им се моли. Колкото до правилото на мълчанието, освен по отношение на любовника й, то й се удавало тъй лесно, че не го нарушила нито веднъж, като отвръщала със знаци, когато друго момиче се възползувало от миг невнимание от страна на техните пазачи, за да я заговори. Това станало обикновено по време на обедите или вечерите в залата, където я въвели, когато високият слуга, който ги придружавал, се обърнал към Жан. Стените били черни и каменният под бил черен, продълговатата маса от дебело стъкло — също, и за всяко момиче имало кръгла табуретка, тапицирана с черна кожа. Те трябвало да повдигат полата си, за да седнат, и така при допира с гладката и студена кожа под бедрата й О си припомняла първоначалния миг, когато любовникът й я накарал да си свали чорапите и бельото и да седне направо на седалката в колата. И обратното, когато напуснала замъка и трябвало облечена като всички останали, но гола от кръста надолу под семплото костюмче или обикновената си рокля да повдига всеки път комбинезона и полата си, за да седне до любовника си или до някой друг направо на седалката в някоя кола или кафене, тя се сещала за замъка, за предизвикателно изложените гърди в копринените корсети, за ръцете и устните, на които било позволено всичко, както и за ужасяващото мълчание. При все че нищо не й помагало както мълчанието, като се изключат веригите. Веригите и мълчанието, които трябвало да я оковат дълбоко в самата нея, да я задушат, да я погубят, всъщност я избавяли от самата нея. Какво щяло да се случи с нея, ако словото й било позволено, ако й бил предоставен избор, когато любовникът й гледал как други я обладават пред погледа му? Вярно е, че тя говорела по време на изтезанията, но могат ли да се нарекат думи стенанията и виковете? Често пъти дори, за да я накарат да замълчи, й връзвали устата. Под погледите, под дланите, под членовете, който я безчестяли, под камшиците, които я разкъсвали, тя чезнела в неистово отсъствие от самата себе си, което й връщало любовта и я приближавало може би към смъртта. Все едно коя била тя, тя била кое да е от другите момичета, като нея разчеквани и насилвани и които тя виждала как разчекват и насилват, защото ставало пред очите й, когато не трябвало да помага. На втория ден, когато двадесет и четири часа не били още изминали от пристигането й, след обяда я завели в библиотеката, за да поднесе кафето и да се погрижи за огъня. Придружавала я Жан — чернокосият слуга я бил върнал обратно и друго момиче на име Моник. Водел ги същият този слуга и той останал в стаята прав до стълба, на който преди това О била завързана. Библиотеката била все още пуста. Вратите прозорци гледали на запад и есенното слънце, което бавно се премествало в едно необятно, притихнало, почти без облаци небе, огрявало върху един скрин огромен букет жълти хризантеми, които ухаели на пръст и мъртви листа. „Пиер беляза ли ви снощи?“ — обърнал се към О слугата. Тя направила утвърдителен знак. „Тогава трябва да покажете белезите — казал той, — благоволете да повдигнете роклята си.“ Той почакал да навие роклята си отзад, както направила Жан предната вечер, а Жан да й помогне да я закрепи. После й казал да напали огъня. Задните части на О до кръста, бедрата й, изящните й крака били обрамчени от струящите безредно дипли зелена коприна и бяла батиста. Петте продълговати белези били почернели. Огънят бил стъкнат в огнището, О трябвало само да драсне клечка кибрит в сламата под съчките, които пламнали. Ябълковите вейки скоро се разпалили, след тях — дъбовите цепеници, които горели с високи светли пламъци, почти невидими на ярката дневна светлина, но ухаещи. Друг слуга влязъл, поставил върху конзолата, откъдето лампата била махната, поднос с чаши и кафето, след което си тръгнал. О пристъпила до конзолата, Моник и Жан стояли все така прави от двете страни на камината. В този миг влезли двама мъже и първият слуга на свой ред излязъл. О като че ли разпознала по гласа единия, който я насилил предната вечер и който поискал да бъде улеснен достъпът до утробата й. Тя го гледала скришом, докато разсипвала кафето в черните чашки, изрисувани със злато, които Моник поднесла заедно с бучки захар. Значи било това слабо момче, толкова младо, русо, с вид на англичанин. То казало още нещо и тя нямала вече никакви съмнения. Другият бил също рус, набит, с пълно лице. Двамата седнали в големите кожени кресла, с крака до огъня, пушели спокойно, четейки вестниците си, без да обръщат никакво внимание на жените, все едно не били там. Чувало се прошумоляване на хартия, свличащи се главни. От време на време О добавяла по някоя цепеница в огъня. Седяла върху възглавничката на пода до кошницата с подпалки, Моник и Жан — също на пода, срещу нея. Разперените им поли смесвали диплите си. Полата на Моник била тъмночервена. Внезапно, но чак след час русото момче повикало Жан, после Моник. Казал им да донесат табуретката (това била табуретката, върху която катурнали О по корем предната вечер). Моник не чакала други заповеди, ами коленичила, навела се напред, с приплескана върху кожата гръд, държейки здраво с ръце табуретката. Когато момчето накарало Жан да вдигне червената пола, тя не помръднала. Жан трябвало тогава — той й заповядал това с най-груби думи — да отметне дрехата му и да поеме между двете си длани меча от плът, който тъй жестоко пробол О поне веднъж. Той се издул и втвърдил в затворената шепа и О видяла как същите тези ръце, как нежните малки ръце на Жан разтваряли бедрата на Моник, в чиято вътрешност момчето се забивало полека, на малки тласъци, които я карали да стене. Другият мъж, който гледал, без да промълви нито дума, направил знак на О да приближи и без да спира да гледа, като я повалил върху страничната облегалка на креслото — вдигнатата й пола му предлагала цепката между двата овала — я сграбчил за слабините с пълни шепи. Тъкмо така я сварил Рьоне минута по-късно, когато отворил вратата. „Не мърдайте, моля ви“ — казал той и седнал на пода върху възглавничката, където О седяла до ъгъла на камината, преди да я повикат. Той я гледал внимателно и се усмихвал всеки път, щом ръката, която я държала, хлътвала навътре, появявала се пак и се врязвала едновременно все по-дълбоко в слабините и таза, които се разтваряли все по-широко, изтръгвала й стенание, което тя не можела да потисне. Моник отдавна вече била на крака, Жан подклаждала огъня вместо О: тя донесла на Рьоне, който й целунал ръка, чаша уиски и той я изпил, без да откъсва очи от О. Мъжът, който все още я държал, казал тогава:

„Ваша ли е?“

„Да“ — отвърнал Рьоне.

„Жак има право — подхванал другият, — много е тясна, трябва да се разшири.“

„Не прекалено все пак“ — казал Жак.

„Както ви е угодно — съгласил се Рьоне, ставайки, — вие сте по-добър съдник от мен.“ И позвънил.

Оттук насетне в течение на осем дни, в промеждутъка от залез-слънце, когато свършвало дежурството й в библиотеката, и настъпването на нощта, към осем или десет часа обикновено, когато отново я довеждали тук окована във вериги и гола под червеното наметало, О носела ебонитова запушалка, направена по подобие на възбуден член, закрепена неподвижно в задното отверстие с помощта на три верижки, опънати на кожен ремък, опасващ хълбоците, така че вътрешното движение на мускулите й да не може да я изтласка. Едната верижка следвала гънката между двете кълба, другите две — сгъвката на бедрата от двете страни на триъгълника над слабините, за да не попречат на достъпа до тях при нужда. Когато Рьоне позвънил, това било, за да донесат сандъчето, където в едното отделение имало набор от верижки и ремъци, а в другото — колекция от такива запушалки, от най-тънките до най-дебелите. Общото за всички тях било, че се разширявали в основата, за да е сигурно, че няма да влязат навътре, тъй като съществувала опасност пръстенът от плът, който те трябвало да насилят и разтегнат, отново да се свие. Така тя била разширявана всеки ден все повече, тъй като всеки ден Жак, който я карал да коленичи или по-скоро да се просва по очи, за да гледа как Жан или Моник или друга някоя, която се намира наоколо, втъкват избраната от него запушалка, я избирал все по-дебела. На вечеря, когато момичетата се хранели заедно в трапезарията, но вече изкъпани, голи и гримирани, О все така я носела и поради верижките и ремъка всички можели да се убедят в това. Махал й я лично той едва когато слугата Пиер идвал да я окове било за стената през нощта, ако никой не я пожелаел, било с ръце на гърба, ако трябвало да я отведе в библиотеката. На пръсти се броели нощите, когато не се намирал никой, който да се възползува от този проход, станал за кратко време тъй удобен, макар и все още по-тесен от другия. След седмица никакво приспособление повече не било потребно и любовникът й казал на О колко е щастлив, че е двойно разширена и че ще се погрижи да си остане такава. Заедно с това я предупредил, че заминава и че през последните седем дни, които тя трябва да прекара в замъка, преди той да дойде да я вземе, за да се върне с нея в Париж, няма да го вижда. „Но аз те обичам — додал той, — обичам те, не ме забравяй.“ Нима можела да го забрави? Той бил ръката, която й връзвала очите, камшикът на слугата Пиер, той бил веригата над леглото й и непознатият, който й захапвал слабините, и неговият глас бил всички гласове, които й давали заповеди. Дали изпитвала умора? Не. Поради постоянните оскърбления тя като че ли трябвало да свикне да бъде оскърбявана, да бъде милвана поради постоянните милувки, да бъде бита с камшик поради постоянните побои. Някаква ужасна пресита от болката и от сластта би следвало малко по малко да я тласне към безчувствени брегове, близки до съня или до сомнамбулизма. Но тъкмо обратното. Корсетът, който я държал изправена, веригите, които й налагали покорство, мълчанието — нейно убежище, допринасяли може би за това, както и постоянно изложените като нея на гаври момичета и дори когато не се гаврели с тях, гледката на неизменно достъпните им тела. А също гледката и осъзнаването на собственото й тяло. Всекидневно и, така да се каже, ритуално омърсявана със слюнка и сперма, с пот, смесена с нейната собствена пот, тя се чувствувала буквално като онова вместилище на нечистотии, за което се говори в Светото писание. И въпреки това, най-често обругаваните части на тялото й станали по-чувствителни и заедно с това, както й се струвало, по-красиви и сякаш облагородени: устата й, сключваща се около безименни членове, зърната на гърдите й, мачкани постоянно от нечии длани, и между разтворените й бедра — пътеките към нейната утроба, браздени на воля общински пътища. Чудно как при това прехвърляне от ръка на ръка нейното достойнство все пак пораствало и как все пак именно достойнство била точната дума. От това тя сякаш засиявала отвътре и походката й излъчвала особено спокойствие, а лицето й — безметежност и недоловимата вътрешна усмивка, която се отгатва по очите на затворничките.

Когато Рьоне я предупредил, че я изоставя, било вече нощ. О била гола в стаичката си и чакала да я отведат в трапезарията. Любовникът й бил облечен както обичайно с костюма, който носел в града за всеки ден. Когато я взел в прегръдките си, туидът одраскал зърната на гърдите й. Той я целунал, положил я на леглото, легнал до нея и нежно, бавно и предпазливо я обладал, влизайки и излизайки в двете отверстия, до които имал достъп, за да се излее накрая в устата й, която след това целунал още веднъж. „Преди да замина, искам да те набият с камшика — казал той, — и този път те моля за това. Ще приемеш ли?“ Тя приела. „Обичам те — повторил той, — позвъни на Пиер.“ Тя позвънила. Пиер й привързал ръцете над главата за веригата до леглото. След като била вързана по този начин, любовникът й я целунал още веднъж, изправен до нея на леглото, повторил й пак, че я обича, после слязъл от леглото и направил знак на Пиер. Гледал я как се мята безпомощно, слушал как стенанията й преминавали във викове. Когато сълзите й рукнали, той отпратил Пиер. Тя намерила сили отново да му каже, че го обича. Тогава той целунал насълзеното й лице, задъханата й уста, развързал я, сложил я да легне и си отишъл.

Малко е да се каже, че още в секундата, в която любовникът й я напуснал, О го зачакала: оттук насетне тя цялата била очакване и нощ. Денем била като писана фигурка с нежна кожа и покорна уста — това било единственото време, когато спазвала строго правилника и държала очите си сведени. Тя стъквала и наглеждала огъня, сипвала и поднасяла кафето и алкохола, палела цигарите, подреждала цветята и сгъвала вестниците като девойка в гостната на родителите си, тъй сияйна с разголената си гръд и кожения си нашийник, стегнатия си корсет и гривните си на затворничка, че стигало на мъжете, на които прислужвала да стои край тях, когато насилвали друго някое момиче, за да пожелаят да обладаят и нея; тази била несъмнено причината да се отнасят с нея дори по-зле. Провинила ли се била? Или любовникът й я изоставил, за да могат тези, на които я поверявал, по-свободно да разполагат с нея? Така или иначе, на по-другия ден след заминаването му, тъкмо когато се била съблякла надвечер и разглеждала в огледалото на банята почти изличените вече белези от бича на Пиер отпред по бедрата си, влязъл самият Пиер. До вечерята оставали два часа. Той й казал, че няма да вечеря в общото помещение и да се подготви, като й посочил в ъгъла клекалото, където трябвало наистина да клекне, както Жан я предупредила, че ще й се наложи в присъствие на Пиер. През цялото време, докато клечала така, той стоял и я наблюдавал, тя го виждала в огледалата и се виждала сама, неспособна да удържи водата, която изтичала от тялото й. Той почакал след това тя да се изкъпе и гримира. Тъкмо тръгнала да си потърси чехлите и червения плащ, когато той я възпрял и казал, като й вързал ръцете на гърба, че не е необходимо и да изчака за миг. Тя седнала на крайчеца на леглото. Навън бушувал студен вятър, примесен с дъжд, и тополата до прозореца се превивала и изправяла под поривите на бурята. Бледи наквасени листа се залепяли сегиз-тогиз по стъклата. Било тъмно като посред нощ, макар да нямало още седем, тъй като есента вече напредвала и дните ставали по-къси. Когато се върнал, Пиер държал в ръка същата превръзка, с която й вързали очите първата вечер. Държал и дълга дрънчаща верига, подобна на тази от стената. На О й се сторило, че се поколебал дали да й сложи първо веригата или първо превръзката. Тя гледала дъжда, безразлична към онова, което се искало от нея, и мислела само, че Рьоне бил казал, че ще се върне, че трябвало да минат още дни и пет нощи и че тя не знаела къде е той, нито дали е сам, а ако не е сам, с кого е. Но че щял да се върне. Пиер сложил веригата на леглото и без да смущава бляновете на О, вързал върху очите й превръзката от черно кадифе. Тя се издувала леко на очните кухини и прилепвала плътно към скулите: невъзможно да надзърнеш, невъзможно да повдигнеш клепачи. Благословена нощ, подобна на нощта у нея, никога по-рано О не я била срещала с такава радост, благословени вериги, които я отлъчвали от самата нея. Пиер закачил веригата за халката на нашийника и я помолил да го последва. Тя станала, почувствувала, че я теглят напред, и запристъпвала. Босите й крака се смръзнали върху плочника, разбрала, че върви по коридора в червеното крило, сетне подът, все тъй студен, станал грапав: стъпвала върху каменна настилка — пясъчник или гранит. На два пъти слугата й наредил да спре, тя чула шум от превъртане на ключ в ключалка, отключена, после заключена. „Внимавайте, стъпала“ — казал Пиер и тя заслизала по една стълба, където се препънала веднъж. Пиер я прихванал с две ръце през кръста. Никога дотогава не я бил докосвал, освен за да я върже или бие, но ето че този път я положил върху студените стъпала, в които с вързаните си ръце тя се залавяла, за да не се хлъзне, и я сграбчил за гърдите. Устата му сновяла от едната на другата и докато се притискал към нея, тя почувствувала как бавно наедрява. Изправил се на крака чак след като й се наситил. Цялата влажна и трепереща от студ, тя изминала най-сетне и последните стъпала, когато го чула как отваря още една врата, през която влязла, и усетила веднага под краката си дебел килим. Веригата я теглила още малко, после ръцете на Пиер развързали нейните, махнали й превръзката: намирала се в кръгла, сводеста стая, много мъничка и много ниска; стените и сводът били каменни без никаква облицовка, виждали се спойките на зидарията. Веригата, прикрепена към нашийника й, била заловена за стената посредством халка на един метър височина срещу вратата и й предоставяла свободата да пристъпи само две крачки. Нямало нито легло, нито дори подобие на легло, нито завивка, а само три-четири възглавнички, подобни на мароканските, но вън от нейния обсег и които не били предназначени за нея. Затова пък в нейния обсег, в една ниша, откъдето се разливало слабото сияние, осветяващо стаята, имало дървен поднос с вода, плодове и хляб. Топлината на радиаторите, които били разположени в основата и вградени в стените и образували околовръст нещо като нагорещена плинта, не смогвала да се пребори с миризмата на тиня и пръст, която витае в някогашните тъмници и в необитаемите кули на старинните замъци. В този топъл полумрак, където не достигал никакъв шум, О бързо загубила представа за времето. Нямало вече нито ден, нито нощ, светлината никога не угасвала. Пиер или някой друг слуга, все едно, добавял върху подноса вода, плодове и хляб, когато се свършели, и я отвеждал да се изкъпе в едно съседно килерче. Тя не видяла никого от мъжете, които я посещавали, тъй като един слуга влизал всеки път преди тях, за да й завърже очите, и й свалял превръзката чак след като те си тръгнели. Загубила също така представа за броя им и нежните й ръце, милващите й слепешком устни никога не разпознали кого докосват. Понякога те били неколцина, а най-често сами, но всеки път, преди да се доближат до нея, я карали да коленичи с лице към стената, като промушвали халката на нашийника й в същата кукичка, за която била захваната веригата й, и я биели с камшик. Тя облягала длани до стената и подпирала върху опаката им страна лицето си, за да не го ожули в камъка, но изподрасквала в него коленете и гърдите си. Загубила също така представа за мъченията и за виковете си, които сводът заглушавал. Чакала. Изведнъж времето престанало да й се струва неподвижно. В нейната кадифена нощ някой развързвал веригата й. Изминали били три месеца, три дни, откак чакала, или десет дни, или пък десет години. Почувствувала, че я загръщат в плътна тъкан, някой я хванал за раменете и за прасците, повдигнал я и я отнесъл. Озовала се в своята стаичка, легнала под завивката от черна кожа, било рано следобед, очите й били отворени, ръцете — свободни, и Рьоне, седнал до нея, я галел по косите. „Трябва да се облечеш — казал той, — тръгваме.“ Тя се окъпала за последен път, той й сресал косите, подал й пудрата и червилото за устни. Когато се върнала в стаичката, костюмът, блузата, комбинезонът, чорапите, обувките й били в долния край на леглото, чантата и ръкавиците й — също. Било там дори палтото й, което намятала над костюма, когато започвало да застудява, и едно квадратно копринено шалче, за да предпазва шията, но никакъв колан, никакво бельо. Тя бавно се облякла, като си навила чорапите над коляното и не си сложила сакото, защото в стаичката било много топло. В този миг влязъл мъжът, който й обяснил първата вечер какво ще се иска от нея. Той свалил нашийника и гривните, които от две седмици я държали в плен. Избавена ли се почувствувала? Или й липсвало нещо? Не казала нищо, едва се осмелила да прокара ръце върху китките си, но не и да посегне към шията си. След това той я помолил да избере сред досущ еднаквите пръстени, които й поднесъл в дървено ковчеже, онзи, който щял да стане на безименния пръст на лявата й ръка. Това били чудновати железни пръстени, отвътре обрамчени със злато, върху чиято широка и масивна горна част като на шевалиера, само че изпъкнала, имало инкрустирана със злато рисунка, изобразяваща нещо като колело от три брънки, всяка от които се затваряла в спирала, подобно на слънчевото колело на келтите. Вторият, насилвайки го леко, й станал точно. Изглеждал масивен на ръката й и златото блестяло сякаш крадешком върху матовосивия цвят на излъсканото желязо. Защо желязо, защо злато и този знак, който не разбирала? Не било възможно да се говори в облицованата в червено стая, в която веригата все още висяла на стената над леглото, в която черната завивка, все още смачкана, се валяла на земята, в която слугата Пиер можел да влезе, щял всеки момент да влезе, нелеп в оперетъчния си костюм на приглушената ноемврийска светлина. Тя се лъжела, Пиер не влязъл. Рьоне я накарал да сложи сакото от костюма и дългите ръкавици, които покривали долната част на ръкавите. Тя взела шалчето си, чантата и палтото, преметнато на ръка. Токчетата на обувките й чаткали по плочите в коридора по-слабо от чехлите й преди това, вратите били затворени, преддверието — безлюдно. О държала любовника си за ръка. Непознатият, който ги придружавал, отключил желязната порта, която Жан нарекла ограда и която не пазели вече нито слуги, нито кучета. Той повдигнал една от зелените кадифени завеси и ги подканил да минат. След това пуснал завесата. Чуло се как желязната врата се затваря. Озовали се сами в друго едно преддверие, през което се излизало в парка. Оставало само да слязат по стълбището, пред което О познала колата. Седнала до любовника си, който хванал волана и потеглил. Когато излезли от парка, чиято пътна врата зеела широко, след някакви си стотина метра той спрял, за да я целуне. Това станало точно пред едно малко и спокойно селце, което те прекосили, когато потеглили повторно. О успяла да прочете името върху указателната табела: Роаси.