Историята на О

III.Ан-Мари и халките

О мислела или искала да мисли, за да се оправдае пред себе си, че Жаклин ще се държи като дивачка. Разбрала, че греши веднага щом пожелала да го разбере. Привидното целомъдрие на Жаклин, която се затваряла в стаята с огледалото, докато обличала и събличала роклите си, трябвало да съблазни О, пораждайки у нея желание да разбие широко отворената врата, чийто праг не се решавала да прекрачи. На Жаклин, разбира се, и през ум не й минавало, че ако О пристъпила към действие, то не било в резултат на безхитростната й стратегия, а под чуждо влияние. Отначало заблудата й забавлявала О. Тя изпитвала неподозирано удоволствие — когато например помагала на Жаклин да се среши, след като била свалила дрехите, с които позирала, и сложила затворения по врата пуловер и огърлицата от тюркоази, сини като очите й — при мисълта, че същата вечер сър Стивън ще е запознат с всеки жест на Жаклин: ще знае дали е оставила О да хване малките й раздалечени гърди през черния пуловер, дали е свела очи и по-светлите от кожата й мигли са докоснали бузата й, дали е изстенала. Когато О я целувала, тя се отпускала в ръцете й натежала, неподвижна и някак съсредоточена, оставяла я леко да отвори устата й и да дръпне косите й назад. О винаги гледала да я облегне на вратата или на някоя маса и да я придържа за раменете. Иначе тя щяла да се свлече на пода със затворени очи, без да гъкне. Щом О я пуснела, тя отново се превръщала в сняг и лед, отчуждено се засмивала: „Изцапахте ме с червило“ и си изтривала устата. Точно тази чужденка О обичала да предава и за да не забрави нищо от това, което ще разкаже, прилежно наблюдавала бавното зачервяване на бузите й и поемала миризмата на градински чай, която излъчвала потта й. Не може да се каже, че Жаклин се бранела, нито че проявявала подозрителност. Когато приемала целувките — а досега тя била позволила на О само целувки, на които впрочем не отвръщала — тя го правела внезапно и би могло да се каже всеотдайно, като изведнъж се превръщала в друго същество — за десет секунди, за пет минути. През останалото време се държала предизвикателно или се изплъзвала с невероятна ловкост, като безпогрешно успявала да предотврати всеки жест, всяка дума, всеки поглед дори, поставящ знак за равенство между победителката и победената, чиито устни било толкова лесно да бъдат насилени. Единственият знак, по който човек можел да се ръководи и евентуално да заподозре вълнението под повърхността на бистрия й поглед, била преминаващата понякога по триъгълното й лице неволна сянка, подобна на котешка усмивка, като нея бегла и неопределена, като нея смущаваща. О скоро разбрала, че усмивката се появявала несъзнателно в два случая — когато Жаклин получавала подаръци и когато предизвиквала у някого очевидно желание, при условие че този някой можел да й бъде полезен или я поласкаел с нещо. Дали О й била полезна и с какво? Или пък по изключение Жаклин просто изпитвала удоволствие от това, че я желае, от една страна защото възхищението на О я крепяло, и от друга, понеже желанието на една жена е безопасно и не води до никакви последици? О била все пак убедена, че ако наместо седефена брошка или шалче „Хермес“ с надписи „Обичам ви“ на всички езици, от японски до ирокезки, й предложела вечно недостигащите й десет или двадесет хиляди франка, Жаклин щяла да намери време да обядва или просто да хапне с нея в дома й и нямало да отбягва милувките й. Но О така и не успяла да провери дали е права. Рьоне се намесил в деня, когато тя заговорила за това на сър Стивън, който я упреквал, че се бави. Рьоне идвал пет или шест пъти да вземе О от работа и тъй като попадал и на Жаклин, тримата отивали заедно в ресторанта на Вебер или в някой от английските барове около Мадлената. Рьоне гледал Жаклин с точно същата смесица от интерес, самоувереност и нахалство, с която наблюдавал в Роаси обслужващите го девойки. По блестящата и здрава броня на Жаклин нахалството се плъзгало, без дори да я одраска — тя не го и забелязвала. По силата на някакво любопитно противоречие обаче О се засегнала: струвало й се, че справедливото и естествено към самата нея отношение е обидно за Жаклин. Дали искала да защити Жаклин, или желаела да я притежава само тя? Едва ли можела да си отговори, още повече че не я притежавала — още не. Ако все пак успяла да го стори, трябва да се признае, че го дължала на Рьоне. Три пъти вече, след като напуснели бара, където Жаклин изпивала повече уиски, отколкото би следвало — скулите й ставали розови и лъскави, погледът твърд — той я изпращал до дома й, преди да отиде с О у сър Стивън. Жаклин живеела в един от ония мрачни семейни пансиони в Паси, дали подслон на много руски белогвардейци още от първите дни на емиграцията. Боята във вестибюла наподобявала дъбова кора, перилата на стълбището тънели в прах, по зеления мокет се откроявали изтрити бели петна. Всеки път Рьоне — той така и не прекрачил прага — пожелавал да влезе, всеки път Жаклин казвала не, казвала много благодаря, изскачала от колата и хлопвала вратата след себе си, сякаш някакъв огнен език внезапно я застигал и опарвал. Точно така е, мислела си О, огънят наистина бил по петите й. Възхитително е, че го отгатвала, макар още нищо да не знаела. Може би само едно — че трябва да внимава с Рьоне, колкото и безчувствена да изглеждала към безразличието му. (А дали било така? И ако е въпрос за безчувственост, в играта участвували двама и той съвсем не падал по-долу.) О разбрала — когато за пръв и последен път Жаклин й позволила да влезе в дома й и да я последва в стаята й — защо тя така ожесточено отказвала да пусне вътре Рьоне. Какво щяло да остане от обаянието й, от черно-бялата легенда върху гланцираните страници на луксозните модни списания, ако някой друг освен жена като нея видел от каква гнусна бърлога се измъква денем лъскавата твар? Леглото никога не било оправено, под небрежно метнатата покривка се подавал чаршаф, посивял и мазен, защото Жаклин никога не си лягала, без да разстеле по лицето си пласт крем, и заспивала твърде бързо, още преди да се сети да го изтрие. Някога тоалетната била прикрита със завеса, сега за завесата напомняли една релса, две халки и няколко провиснали конци. Всичко се било обезцветило — и килимът, и тапетите на розово-сиви цветя — подивяла, вкаменена растителност, увита около някакво подобие на бяла решетка. Би следвало да се отлепят, да се почистят стените, да се махнат килимите, да се изтърка подът. Или поне веднага да се измият мазните линии, напластени по емайла на мивката, да се изтрият и подредят шишенцата с тоалетно мляко и кутиите с крем, да се избършат пудриерата, тоалетката, да се изхвърлят мръсните памуци, да се проветри. Жаклин обаче, гордо изправена, свежа и чиста, ухаеща на маточина и диви цветя, безупречна, неосквернима, малко се интересувала от кочината си. В замяна на това семейството й я интересувало и й тежало. По повод именно на мизерното й жилище, за което О чистосърдечно споменала, Рьоне дал предложението, което щяло да промени живота им, и именно заради семейството си Жаклин го приела — пренесла се в дома на О. Впрочем семейство е слабо казано, ставало дума за племе или по-скоро за истинска орда. Баба, леля, майка и дори една слугиня, четири жени между седемдесет и петдесет години, гримирани, кресливи, те издъхвали под тежестта на черните си коприни и на янтарените си огърлици, ридаели в четири часа сутрин сред облаци цигарен дим на слабото червено пламъче на иконите, четири жени и звън на чаени чаши, и сипналите се камъчета на един език — Жаклин била готова да даде половината си живот, за да го забрави, полудявала при мисълта, че трябва да им се подчинява, да ги чува, да ги гледа. Видела ли майка си да си пие чая с бучка захар в уста, тя оставяла чашата си, прибирала се в прашната си и суха дупка, като ги зарязвала и трите — бабата, майката, сестрата на майката, и трите с боядисани черни коси, сключени вежди и големи очи на кошута с укоризнен поглед, зарязвала ги в майчината си стая, която служела за дневна, заедно със заприличалата на тях слугиня. Бягала, затръшквала вратите след себе си, а те викали подире й „Шура, Шура, голубчик“ като в романите на Толстой, защото тя съвсем не се казвала Жаклин. Жаклин било работното й име, името, чрез което да забрави собственото си, а с него и противния и изнежен харем, за да излезе на френска светлина, в един устойчив свят, където има мъже, които се женят за вас и които не изчезват в тайнствени експедиции като баща й, когото не познавала — балтийски моряк, загубил се из ледовете на полюса. Само на него приличала, повтаряла си Жаклин с ярост и наслада, на него, от когото наследила косите и скулите, матовата кожа и дръпнатите очи. Била благодарна на майка си единствено задето й е дала за баща този светъл демон, погълнат от снеговете, както земята поглъща другите хора. Но й се сърдела, че впоследствие го забравила и един ден родила от една кратка връзка чернооко момиченце, полусестра от неизвестен баща, която се казвала Натали и сега била на петнадесет години. С Натали се виждали само през ваканциите. С баща й — никога. Но той плащал пансиона на девойката, записана в гимназия близо до Париж, а на майка й — издръжка, от която трите жени и слугинята, и самата Жаклин доскоро, живеели криво-ляво в безделие, което им се струвало райско. Това, което Жаклин печелела като манекен или, както казват американците, като модел, когато не го харчела за мазила или бельо, модни обувки или тоалети — продавали й ги с отстъпка, но си оставало много скъпо — потъвало в семейната каса и изчезвало неизвестно къде. Жаклин можела наистина да намери някой да я издържа и в това отношение предложения не й липсвали. Имала един-двама любовници не защото намирала това за приятно — стигало й, че не е неприятно — а за да си докаже, че е способна да вдъхне желание и любов. Само единият от тях — вторият, бил богат и й подарил пръстен с извънредно красива бледорозова перла, който носела на лявата си ръка, но тъй като тя отказала да живее с него, а той — да се ожени за нея, напуснала го без много съжаления и доволна, че не е бременна (в продължение на няколко дни имала съмнения и живяла в ужас). Не, да живее с любовник, означавало да се опозори, да провали бъдещето си, да направя това, което майка й направила с бащата на Натали, не, и дума да не става. С О всичко било различно. Жаклин щяла съвсем благоприлично да се пренесе у своя приятелка, да сподели жилището и О щяла да й бъде двойно полезна в ролята си на любовник, който издържа или подпомага любимата си, и в другата си роля, принципно противоположна, на морален гарант. Присъствието на Рьоне не било достатъчно официално, за да наруши желаната представа. Но кой можел да каже дали зад решението на Жаклин не стояло именно това присъствие, дали то не било истинската причина да приеме? Тъй или инак, наложило се О, тъкмо О, да ходатайствува пред майката на Жаклин. Никога преди това О не била изпитвала така остро чувството, че е предател, шпионин, пратеник на престъпна организация, както когато тази жена й благодаряла за приятелството към дъщеря й. Заедно с това в дъното на душата си О отричала мисията си, причината за присъствието си тук. Да, Жаклин щяла да се пренесе при нея, но О никога, никога нямало достатъчно добре да изпълни заръката на сър Стивън и да прелъсти Жаклин. И все пак… Щом Жаклин се настанила у О, където й била предоставена по искане на Рьоне стаята, която той понякога се правел, че заема (всъщност винаги спял в голямото легло на О), О най-изненадващо почувствувала неудържимо желание да притежава Жаклин каквото и да става и да я предаде, ако се наложи. В края на краищата, казвала си тя, красотата на Жаклин ще я защити, моя работа ли е да се меся, а ако стигне дотам, докъдето аз съм стигнала, нима това е беда — като не смеела да си признае, макар да било тъй вълнуващо да си го представя, с какво удоволствие би съзерцавала голата и безпомощна Жаклин до себе си и като себе си.

През седмицата, когато Жаклин се нанесла с позволението на майка си, Рьоне проявил голямо внимание към двете девойки, като през ден ги канел на вечеря и ги водел на кино, кой знае защо подбирайки криминални филми, истории за търговци на наркотици или на бели робини. Той сядал между двете, нежно ги държал за ръка и през цялото време мълчал. Но О забелязвала как при всяка сцена на насилие дебнел да зърне вълнение по лицето на Жаклин. То обаче изразявало само леко отвращение, което извивало надолу ъгълчетата на устата й. След това ги изпращал и в откритата кола с отворени прозорци нощният вятър и скоростта разбърквали светлите и гъсти коси на Жаклин, които падали върху твърдите й бузи, тясното й чело и дори върху очите й. Тя разтърсвала глава, за да ги отметне, и по момчешки прекарвала пръстите си през тях. Щом се разбрало, че живее у О и че О е любовница на Рьоне, Жаклин като че ли започнала да намира за съвсем естествено свойското държане на Рьоне. Тя приемала безропотно той да влиза в стаята й под предлог, че си е забравил някакъв документ, което не било вярно, О знаела това, тъй като лично изпразнила чекмеджетата на голямото холандско бюро, украсено с резбовани цветя и с вечно отворен облицован с кожа капак, което така малко подхождало на Рьоне. За какво му било то? Откъде го имал? Тежката елегантност на светлото дърво представлявала единственият лукс в малко тъмната стая със северно изложение и с прозорци към двора, със стоманеносиви стени и добре излъскан студен под, тъй различна от приветливите помещения с изглед към кея. Впрочем това било добре, защото нямало да хареса на Жаклин. Така тя по-лесно щяла да се съгласи да живее с О в двете предни стаи, да спи с О, както се била съгласила още от първия ден да споделя с нея банята и кухнята, гримовете, парфюмите, храната. О обаче се лъжела. Жаклин страстно се привързвала към всичко, което е нейно, към розовата си перла например, но била напълно безразлична към онова, което не й принадлежи. И в дворец да я настанели, тя нямало да му обърне внимание, освен ако не й кажели „Дворецът е ваш“ и не й го докажели, връчвайки й нотариален акт. Било и все едно дали сивата стая е приятна и не за да избяга от нея, отишла да спи в леглото на О. Не и за да демонстрира към О признателност, каквато не изпитвала и каквато О все пак й приписала, радостта заедно с това, че както си въобразявала, злоупотребява с нея. Жаклин обичала удоволствието и намирала за забавно и практично да го получава от жена, в чиито ръце не рискува нищо.

Пет дни след като разопаковала багажа си и О й помогнала да го подреди, когато Рьоне за пръв път ги завел да вечерят, изпратил ги до вкъщи към десет часа и си отишъл — защото той си отишъл, както и двата предишни пъти — Жаклин по най-естествен начин се появила на вратата на О гола и още влажна от банята, попитала: „Сигурна ли сте, че няма да се върне?“, после без дори да дочака отговора, се мушнала в голямото легло. Оставила се О да я целува и гали със затворени очи, без да отвърне на нито една милувка, като отначало стенела леко, после по-силно, след това още по-силно, накрая започнала да вика. Заспала на светлината на розовата лампа, напреко на леглото, с отпуснати и разтворени колена, с разперени ръце и леко обърната настрани. Между гърдите й блестели капчици пот. О я завила, угасила лампата. Когато след два часа отново я взела в обятията си, този път на тъмно, Жаклин не се възпротивила, само прошепнала: „Не прекалявай, утре ставам рано“.

По това време Жаклин, освен нередовните си занимания като модел, започнала да упражнява и един друг занаят, все тъй епизодичен, но по-поглъщащ — наели я да изпълнява дребни роли в киното. Трудно било да се разбере дали се гордеела с това или не, дали се виждала на прага на кариера, в която би искала да се прослави. Сутрин се изтръгвала от леглото по-скоро сърдито, отколкото въодушевено, набързо вземала душ и се гримирала, приемала само голямата чаша силно кафе, което О успявала да й приготви, и подавала за целувка върха на пръстите си с машинална усмивка и зъл поглед — мека и топла в белия си пеньоар от лама, със сресани коси и измито лице, О имала вид на човек, който смята отново да си легне. А това не било вярно и О още не смеела да обясни на Жаклин защо. Истината е, че всяка сутрин, когато Жаклин потегляла към студиото в Булон, където се снимала, в часа, когато децата тръгват на училище, а дребните чиновници — на работа, О, която някога наистина оставала в дома си цяла сутрин, на свой ред се обличала: „Ще ви изпратя колата си — казал сър Стивън, — ще заведат Жаклин в Булон, след това ще дойдат да ви вземат“. Така че О всяка сутрин отивала у сър Стивън още когато слънцето по пътя й осветявало само източните фасади; другите стени студенеели, но в градините сянката на дърветата вече се скъсявала. На улица Поатие още разтребвали. Мулатката Нора завеждала О в стаята, където през първата вечер сър Стивън я оставил да спи и плаче сама, изчаквала я да остави на леглото ръкавиците, чантата и дрехите си, подреждала ги във вграден гардероб, чийто ключ прибирала, след това й давала лачени чехли на висок ток, които потраквали, като ходела, и я завеждала, отваряйки й вратите, до кабинета на сър Стивън, където се отдръпвала, за да й стори път. О никога не свикнала с тези приготовления и да се съблича пред тази стара търпелива жена, която не разговаряла с нея и едва я поглеждала, й се струвало толкова страшно, колкото да се разхожда гола в Роаси пред очите на слугите. Старата мулатка се плъзгала тихо като монахиня във филцовите си пантофи. Докато я следвала, О не можела да откъсне очи от краищата на пъстрия й тюрбан, а когато отваряла някоя врата — от поставената й на порцелановата дръжка саждива и слаба ръка, на вид твърда като старо дърво. В същото време по силата на някакво чувство, напълно противоположно на ужаса, който й вдъхвала мулатката — противоречие, което не можела да си обясни — О изпитвала нещо като гордост от това, че тази слугиня на сър Стивън (каква му била тя и защо той й поверявал ролята на съешителка, която никак не й подхождала) била свидетелка, че и тя — като други може би по същия начин водени от нея, кой знае? — заслужава да бъде употребявана от сър Стивън. Защото сър Стивън вероятно я обичал, несъмнено я обичал и О усещала, че скоро щял да й го каже, а не само да й дава да го разбере, но колкото повече се засилвала любовта му към нея, желанието му към нея, толкова по-дълго, по-бавно, по-придирчиво предявявал изискванията си. Правела му компания по цели сутрини, през които той понякога едва я докосвал, само искал да го гали, а тя изпълнявала желанията му с нещо, което няма как да не се нарече признателност, и тази признателност се удвоявала, щом молбата приемала формата на заповед. Всяка отстъпка била в нейните очи залог, че ще изискат от нея нова отстъпка, и тя пристъпвала към всяка от тях сякаш изпълнявала дълга си. Странно било, че се чувствувала доволна, но се чувствувала. Кабинетът на сър Стивън, разположен над жълто-сивия салон, в който прекарвал вечерите, бил по-тесен и с по-нисък таван. Нямало нито канапе, нито диван, само две кресла в стил „Режанс“, тапицирани с дамаска на цветя. Понякога О сядала на някое от тях, но той предпочитал да е близо до него, да му е подръка, да седи върху бюрото, от лявата му страна дори когато не се занимава с нея. Бюрото било поставено перпендикулярно на стената и О можела да се обляга на лавиците с речници и подвързани справочници. Телефонът се намирал до лявото й бедро и тя се стряскала при всеки звън. Вдигала слушалката, отговаряла, питала „Кой го търси?“, високо повтаряла името, после или предавала слушалката на сър Стивън, или казвала, че го няма, според знака, който й правел. Когато трябвало да приеме някого, старата Нора съобщавала за гостенина, сър Стивън нареждал да почака, за да има време Нора да отведе О в стаята, където се била съблякла и откъдето Нора идвала да я вземе, след като сър Стивън изпрател гостенина си и позвънявал. Тъй като Нора влизала и излизала от кабинета по няколко пъти сутрин, за да донесе на сър Стивън кафето или пощата, за да вдигне или спусне щорите или за да изхвърли пепелниците, тъй като тя единствена имала право да влиза, но й било заповядано никога да не чука и тъй като най-сетне винаги мълчаливо изчаквала сър Стивън да я заговори, преди да каже за какво е дошла, случило се веднъж така, че Нора влязла в момента, когато О се била навела над бюрото с ръце и глава, опрени на кожата, и подложена задница в очакване сър Стивън да проникне в нея. О вдигнала глава. Ако Нора не я била погледнала — обикновено тя не я гледала — О нямало да помръдне. Но този път било ясно, че Нора иска да срещне погледа й. Устремените в нея черни очи — не можело да се каже дали са безразлични или не — блестели върху набразденото, неподвижно лице и така притеснили О, че тя се опитала да се дръпне. Сър Стивън разбрал, с една ръка притиснал кръста й към масата, за да не се плъзне, с другата я разтворил. Тя, която винаги се отдавала с усърдие, този път, без да иска се стегнала и се наложило сър Стивън да я насили. Но дори когато направил това, тя усещала, че пръстенът й се свива около него и възпира набезите му. Оттеглил се едва след като започнал свободно да влиза и излиза от нея. А когато отново се готвел да я обладае, казал на Нора да почака, за да я заведе да се облече, след като свърши с нея. Нежно я целунал по устата, преди да я отпрати, и тази целувка й дала смелост да му каже след няколко дни, че Нора я плаши. „Надявам се да е така — отвърнал той. — Когато започнете да носите знака и веригите ми — и това ще е скоро, ако дадете съгласието си, ще имате още по-голямо основание да се плашите от нея.“ „Защо? — попитала О. — Какъв знак, какви вериги? Нали вече нося този пръстен…“ „Това е работа на Ан-Мари, на която обещах да ви покажа. Ще отидем у тях след обяд. Искате ли? Тя ми е приятелка, а досега, навярно сте забелязали, не съм ви срещал с приятелите си. Когато излезете от ръцете й, ще имате истински причини да се боите от Нора.“ О не настояла. Тази Ан-Мари, с която я заплашвали, й била по-интересна и от Нора. За нея й бил говорил сър Стивън веднъж, когато обядвали в Сен-Клу. А и било истина, че О не познавала нито един от приятелите или познатите на сър Стивън. В Париж тя живеела затворена в тайната си като в публичен дом. Единствените същества, които имали права над тази тайна — Рьоне и сър Стивън, имали права и над тялото й. О си мислела, че изразът „разтварям душата си“ пред някого, тоест доверявам му се, за нея имал друг смисъл, буквален, телесен и всъщност абсолютен, тъй като тя наистина разтваряла всяка част на тялото си, която можела да се разтвори. Разтварянето сякаш се било превърнало в смисъл на съществуването й и сър Стивън, както и Рьоне, явно мислел по същия начин, защото когато й говорел за приятелите си, като тогава в Сен-Клу, то било, за да й каже, че тя естествено ще бъде предоставяна на тези, с които я запознае, стига те да я пожелаят. Но как да си представи Ан-Мари и това, което сър Стивън очаквал от Ан-Мари по отношение на нея? О не разполагала с никакви сведения и дори опитът й от Роаси не можел да й помогне. Сър Стивън й споменал също, че иска да я види как гали жена, за това ли ставало дума? (Но тогава уточнил, че говори за Жаклин.) Не, не било това. „Да ви покажа“ — казал. Действително. Но когато си тръгнала от Ан-Мари, О все още не знаела истината.

Ан-Мари живеела близо до Обсерваторията, в апартамент, разположен в съседство с обширно ателие на последния етаж на нова сграда, която се извисявала над върховете на дърветата. Била слаба жена на възрастта на сър Стивън, черните й коси сивеели. Сините й очи били тъй тъмни, че изглеждали черни. Тя предложила на сър Стивън и на О много силно кафе в съвсем малки чашки, горещо и горчиво, което поуспокоило О. Когато го изпила и станала от креслото си, за да остави празната чашка на една еднокрака масичка, Ан-Мари я хванала за китката и казала, като се обърнала към сър Стивън: „Може ли?“. „Разбира се“ — отговорил сър Стивън. Тогава Ан-Мари, която до този момент дори когато й кимнала за поздрав, дори когато сър Стивън я представял, не се усмихнала и не проронила дума, казала на О кротко, усмихната тъй нежно, сякаш й правела подарък: „Дай да ти видя слабините, моето момиче, и кълбата. Само че се съблечи гола, по-добре ще е“. Докато О изпълнявала нареждането й, тя запалила цигара. Сър Стивън не изпускал О от очи. Оставили я да стои права в продължение може би на пет минути. В стаята нямало огледало, но О улавяла смътното си отражение върху един черен лакиран параван. „Свали си и чорапите“ — обадила се Ан-Мари. „Виждаш ли — подхванала тя, — не бива да носиш ластици, ще си развалиш бедрата.“ И тя посочила на О с пръст една едва видима резка над коляното, на мястото, където О навивала чорапа си около широката ластична жартиера. „Кой те накара да ги носиш?“ Сър Стивън изпреварил О: „Момчето, което ми я даде, познавате го, Рьоне“. И добавил: „Но той сигурно ще се съгласи с вас“. „Добре — казала Ан-Мари. — Ще ти дам много дълги и тъмни чорапи, О, и един колан, за да ги закачаш, но коланът ще е с банели в талията, за да я подчертава.“ Ан-Мари позвънила и една руса, безмълвна девойка донесла изключително фини черни чорапи и колан от изкуствена черна тафта с широки и много стегнати банели, извити навътре към корема и над ханша. Все още права и пристъпвайки от крак на крак, О обула чорапите, които й стигали до основата на бедрата. Русата девойка й надянала колана, който се закопчавал с метална катарама, разположена отзад. Също отзад, като на корсетите в Роаси, имало връзки, които можели по желание да се стягат и разпускат. О закачила чорапите си отпред и отстрани за четирите жартиери, а девойката започнала да я стяга с всичка сила. О усещала как талията и коремът й хлътвал под натиска на банелите, слизащи почти до венериния хълм, който изпъквал, както впрочем и ханшът. На гърба коланът бил по-къс и оставял задницата напълно свободна. „Ще изглежда много по-добре, когато съвсем й намалим талията — казала Ан-Мари на сър Стивън. — Впрочем, ако нямате време да я събличате, коланът няма да ви пречи… Ела насам, О.“ Девойката излязла, О се приближила към Ан-Мари, която седяла в ниско, разкрачено като жаба кресло с кадифена тапицерия в черешов цвят. Ан-Мари леко прекарала ръка по кълбата й, след това я повалила върху една подобна на креслото табуретка, вдигнала й краката, разтворила ги, наредила й да не мърда и я хванала за двете устни. Така на пазара разтварят хрилете на рибите, казала си О, а на панаирите — бърните на конете. Припомнила си и че още първата вечер в Роаси слугата Пиер направил с нея същото, след като я оковал. В края на краищата тя вече не си принадлежала и това, което било най-малко нейно, била, не ще и дума, тази половина на тялото й, която вършела такава добра работа и без нейното участие. Защо всеки път, щом се сетела за това, изпитвала не чак учудване, но нещо като току-що придобита увереност и всеки път изпадала в същия сковаващ смут, така че се отдавала далеч по-малко на този, в чиито ръце била, отколкото на онзи, който я бил предал в чужди ръце — в Роаси на Рьоне, докато други я обладавали, а тук на кого? На Рьоне или на сър Стивън? Не знаела вече. И то защото вече не искала да знае, защото принадлежала на сър Стивън от… Откога ли? Ан-Мари я накарала да се изправи, да се облече. „Можете да ми я доведете, когато пожелаете — казала тя на сър Стивън, — ще бъда в Самоа (Самоа… О очаквала да чуе Роаси, но не, не ставало дума за Роаси, а за какво?) след два дни. Всичко ще е наред.“ (Кое ще е наред?) „След десет дни, ако нямате нищо против — отговорил сър Стивън. — В началото на юли.“

Докато колата я карала към къщи — сър Стивън останал у Ан-Мари — О си спомнила статуята, която била виждала като дете в Люксембургската градина: жена с талия като на оса, тъй тънка между тежките гърди и налятата задница — била наведена напред и се оглеждала в изворче, също от мрамор, грижливо изваяно в краката й — че като я гледал, човек се боял да не се пречупи. Щом сър Стивън желаел така… Колкото до Жаклин, лесно било да й каже, че това е каприз на Рьоне. Тук О се сетила за една своя грижа, която все се опитвала да забрави и която за нейно учудване не я мъчела прекалено: защо Рьоне, откакто Жаклин живеела при нея, гледал не толкова да я оставя сама с нея, което било разбираемо, колкото той да не остава насаме с О? Юли наближавал и той щял да замине, нямало да дойде да я види у тази Ан-Мари, където сър Стивън щял да я изпрати, и трябвало ли да се задоволи само с вечерните срещи, когато ги извеждал с Жаклин, или пък — не знаела вече кое я обърква повече (след като между двамата съществували такива ограничени и оттам дълбоко неискрени отношения) — със сутрешните срещи, когато била у сър Стивън и Нора понякога въвеждала Рьоне, след като известявала за посещението му? Сър Стивън винаги го приемал, Рьоне винаги целувал О, погалвал я по връхчетата на гърдите, уточнявал със сър Стивън плановете им за другия ден, в които за нея място нямало, и си отивал. Нима я бил преотстъпил на сър Стивън така всецяло, че вече не я обичал? Ами ако наистина не я обичал вече? О била обхваната от такава паника, че машинално слязла на кея пред дома си и вместо да задържи колата се втурнала да търси такси. На Бетюнския кей трудно се намира такси. О изтичала до булевард Сен-Жермен, но и там се наложило да чака. Била потна, задъхана, защото коланът затруднявал дишането й, когато най-сетне едно такси забавило ход на ъгъла на улица Кардинал Льомоан. Тя му направила знак, дала адреса на службата на Рьоне и се качила, без да е сигурна, че той ще е там и че ако е там, ще я приеме. Не се учудила нито на голямата сграда, разположена в една пряка на Шанз-Елизе, нито на обзаведените по американски канцеларии, смутило я само държането на Рьоне, макар той да я приел веднага. Не че бил агресивен или че я укорил за нещо. Тя впрочем би предпочела укорите, защото в края на краищата той не й бил разрешавал да идва да го безпокои, а тя може би наистина го безпокояла. Рьоне отпратил секретарката си, като я помолил да не пуска никого и да не го свързва с никого по телефона. После попитал О какво се е случило.

„Уплаших се, че вече не ме обичаш“ — казала О.

Той се засмял: „Така изведнъж?“.

„Да, докато бях в колата, на връщане от…“

„На връщане от кого?“ О замълчала, Рьоне пак се засмял: „Но аз и без това знам, ама че си глупава. От Ан-Мари. И отиваш в Самоа след десет дни. Сър Стивън току-що ми се обади“.

Рьоне седял на единственото удобно кресло в кабинета си, срещу масата, а О се гушела в ръцете му.

„Все ми е едно какво ще правят с мен — прошепнала тя, — но искам да знам дали още ме обичаш.“

„Сърчице мое, обичам те — казал Рьоне, — но искам да ме слушаш, а ти не ме слушаш. Каза ли на Жаклин, че принадлежиш на сър Стивън, разказа ли й за Роаси?“ О отговорила, че не. Жаклин приемала милувките й, но в деня, в който научела за О… Рьоне не я оставил да довърши, изправил я, облегнал я на креслото, от което станал, и й запретнал полата.

„А, ето го колана — казал. — Наистина ще бъдеш много по-мила, когато талията ти съвсем изтънее.“ След това я обладал и на О се сторило, че не го бил правил от толкова отдавна, че вече се съмнявала дали още я иска, при което наивно видяла в това доказателство за любов. „Знаеш ли — казал й той после, — глупаво е от твоя страна да не разкажеш на Жаклин. Тя ни трябва в Роаси, ще бъде по-удобно, ако ти ни я доведеш. Впрочем, като се върнеш от Ан-Мари, няма да има как да скриеш от нея истинската си участ.“ О попитала защо. „Ще видиш — рекъл Рьоне. — Имаш още пет дни, само пет, защото сър Стивън има намерение, пет дни преди да те заведе у Ан-Мари, да започне отново да те бие с камшик всеки ден, от което сигурно ще останат следи. Как ще го обясниш на Жаклин?“ О не отговорила. Рьоне не знаел, че Жаклин се интересува само от страстта на О към нея и никога не я поглежда. Дори цялата да се покриела с белези, достатъчно било да не се къпе пред Жаклин и да си слага нощница. Жаклин нямало нищо да забележи. Тя не забелязвала, че О не носи гащета, не забелязвала нищо — О не я интересувала.

„Слушай — подхванал Рьоне, — има нещо, което във всеки случай ще й кажеш и то незабавно: че съм влюбен в нея.“

„Наистина ли?“ — попитала О.

„Искам да я имам и след като ти не можеш или не желаеш да направиш нищо, аз ще направя каквото трябва.“

„Тя никога няма да се съгласи за Роаси“ — казала О.

„Така ли? — отвърнал Рьоне. — Ами тогава ще отиде насила.“

Късно през нощта, когато Жаклин си легнала и О отметнала завивката, за да я погледа на светлината на лампата, като преди това й казала „Рьоне е влюбен в теб“ (защото тя й го казала, и то веднага), О, която само преди месец щяла да бъде разтърсена от ужас при мисълта, че ще види това тъй крехко и тънко тяло обработено от камшика, тесните бедра — разчекнати, чистата уста — крещяща, и мъха на бузите — залепнал от сълзи, сега си припомнила последните думи на Рьоне и се почувствувала щастлива.

След заминаването на Жаклин, която щяла да се върне едва в началото на август, и то ако свърши със снимките нищо вече не задържало О в Париж. Наближавал юли, градините пращели от моравите цветове на мушкатото, по пладне щорите се спускали, Рьоне въздишал, защото трябвало да заминава за Шотландия. О помечтала малко да го придружи. Но освен дето той никога не я водел при семейството си, тя знаела също, че ще я преотстъпи на сър Стивън, ако той я иска. Сър Стивън заявил, че в деня на отлитането на Рьоне за Лондон той ще дойде да вземе О, която била в отпуска. „Отиваме у Ан-Мари — казал той, — тя ви чака. Не вземайте багаж, няма да имате нужда от нищо.“ Но не я завел в апартамента при Обсерваторията, където О за пръв път срещнала Ан-Мари, а в една ниска къща с голяма градина в края на гората Фонтенбло. О носела колана с банелите, тъй необходим според Ан-Мари. Всеки ден го стягала все повече, така че сега талията й можела да се обхване с две ръце и Ан-Мари щяла да бъде доволна. Пристигнали в два часа следобед, къщата спяла, кучето слабо излаяло, когато натиснали звънеца — било голяма фландърска овчарка с твърда козина, която подушила коленете на О под роклята. Ан-Мари седяла под един пурпурночервен бук в края на моравата, разположена в един от ъглите на градината срещу прозорците на стаята й. Не станала от мястото си. „Ето я и О — казал сър Стивън, — знаете какво да й направите. Кога ще бъде готова?“ Ан-Мари погледнала О. „Не я ли предупредихте? Веднага започвам подготовката, след което ще трябва да минат десет дни. Предполагам, че вие лично ще й поставите халките и знака? Елате след петнадесет дни. След още петнадесет всичко ще е свършило.“ О понечила да каже нещо, да зададе въпрос. „Момент, О — спряла я Ан-Мари, — иди в предната стая, съблечи се, остави си само сандалите и се върни.“ Стаята била празна — голяма бяла стая със завеси от виолетово имприме. О поставила чантата, ръкавиците и дрехите си на столче до гардероба. Нямало огледало. Напуснала бавно стаята, заслепена от слънцето, и се отправила към буковата сянка. Сър Стивън все така стоял прав пред Ан-Мари, а кучето лежало в краката му. Прошарените коси на Ан-Мари блестели като намазани с брилянтин, сините й очи изглеждали черни. Била облечена в бяло, с лачен колан през кръста и носела лачени сандали, под които се виждали лакираните нокти на босите й крака, червени като ноктите на ръцете й. „О — казала тя, — коленичи пред сър Стивън.“ О коленичила с кръстосани зад гърба ръце. Зърната на гърдите й потръпвали. Кучето се наканило да се хвърли отгоре й. „Тук, Тюрк — казала Ан-Мари. — Съгласна ли си, О, да носиш халките и знака, с който сър Стивън желае да те бележи, без да знаеш как ще ти бъдат поставени?“ „Да“ — отвърнала О. „В такъв случай отивам да изпратя сър Стивън, ти остани тук.“ Сър Стивън се навел и хванал О за гърдите, докато Ан-Мари ставала от шезлонга си. Целунал я по устата, промълвил: „Моя ли си, О, наистина ли си моя?“, след което последвал Ан-Мари. Портата се хлопнала, Ан-Мари се върнала. Със свити колене, О седяла на петите си, а ръцете й почивали върху коленете. Приличала на египетска статуя.

В къщата живеели още три девойки, като всяка разполагала със стая на първия етаж. На О дали стаичка на партера до спалнята на Ан-Мари. Ан-Мари извикала девойките да слязат в градината. И трите били голи като О. В този харем, грижливо скрит зад високите зидове на парка и спуснатите капаци на прозорците, гледащи към някаква прашна уличка, единствени носели дрехи Ан-Мари и прислужничките — готвачка и две камериерки, по-възрастни от Ан-Мари, облечени в строги дълги поли от алпага и везани престилки. „Тя се казва О — съобщила Ан-Мари и отново седнала на мястото си. — Дайте я тук, да я видя отблизо.“ Две от девойките изправили О — и двете били чернооки, с коси толкова тъмни, колкото руното между бедрата им, с издължени и почти виолетови зърна на гърдите. Третата била дребна, закръглена и рижа и под тебеширената кожа на гръдта й прозирала ужасяваща мрежа от зеленикави вени. Двете девойки побутнали О към Ан-Мари, която посочила с пръст трите черни бразди върху бедрата й и другите три върху задните й части. „Кой те е нашибал така — казала тя, — сър Стивън ли?“ „Да“, отвърнала О. „С какво и кога?“ „Преди три дни, с бич.“ „От утре в продължение на месец няма да бъдеш бита, освен днес, по случай пристигането ти, след като те разгледам. Сър Стивън никога ли не те е шибал от вътрешната страна на бедрата с широко разтворени крака? Не? Не, мъжете не разбират от тия работи. След малко ще видим. Покажи си талията. Аха, вече е по-добре!“ Ан-Мари стиснала гладката талия на О, за да я направи още по-тънка. След това изпратила рижото момиче да донесе друг колан и да й го постави. Той също бил от черен найлон с тъй твърди банели и толкова тесен, че приличал на широк кожен колан на дреха, още повече че нямал жартиери. Една от брюнетките го завързала, като Ан-Мари й заповядала да стяга с всичка сила. „Ужасно е“ — казала О. „Именно — отвърнала Ан-Мари, — точно затова си много по-хубава отпреди, но не си се стягала достатъчно, затова ще го носиш всеки ден. Кажи ми сега как сър Стивън предпочиташе да си служи с теб. Трябва да знам.“ Тя стискала О между бедрата с пълна шепа и О не можела да отговори. Две от девойките седели на земята, третата, една от брюнетките, на столчето за крака на шезлонга на Ан-Мари. „Вие там, обърнете я да й видя таза“, казала Ан-Мари. О била обърната, съборена и разтворена от две девичи ръце. „Ясно — заключила Ан-Мари, — няма нужда да отговаряш, ще бъдеш белязана отзад. Стани сега. Ще ти поставят гривните. Колет да донесе кутията. Ще теглим жребий, за да решим коя ще те бие с камшика. Колет, донеси жетоните, след това отиваме в музикалния салон.“ Колет била по-високата от брюнетките, другата се наричала Клер, а дребната рижа девойка — Ивон. О не обърнала внимание, че и трите носели като в Роаси кожен нашийник и гривни на китките. Глезените им също били стегнати с гривни. Когато Ивон избрала и закачила на китките на О гривните, които й били по мярка, Ан-Мари й подала четири жетона и я помолила да връчи по един на всяка от тях, без да гледа изписаната отгоре цифра. О раздала жетоните. Трите погледнали всяка своя, но не казали нищо в очакване да заговори Ан-Мари. „Две — казала Ан-Мари. — Коя има едно?“ Колет имала едно. „Отведи О, твоя е.“ Колет хванала ръцете на О, събрала ги зад гърба й и съединила двете гривни. После побутнала О напред. Пред една стъклена врата, водеща към малко, перпендикулярно на главната фасада крило, Ивон, която им служела за водач, свалила сандалите на О. През стъклената врата се влизало в стая, в единия край оформена като ротонда. Две тънки колони на два метра разстояние една от друга поддържали едва загатнатия купол на тавана. Четири стъпала водели до полукръглия подиум, който съединявал основите на двете колони. Подът на ротондата, както и на цялото помещение, бил покрит с червен филцов килим. Бели стени, червени завеси на прозорците, покрай стените на ротондата дивани, тапицирани със същия червен филц. В правоъгълната част на стаята имало камина, по-скоро широка, отколкото дълбока, а срещу нея голям радиограмофон между рафтове с плочи. Ето защо наричали тази стая музикален салон. Тя била пряко свързана със спалнята на Ан-Мари чрез врата, разположена от едната страна на камината. Вратата от другата й страна водела към дрешник. Диваните и радиограмофонът били единствените мебели. Докато Колет намествала О на ръба на подиума, който изпъквал в средата, тъй като стъпалата били в двата му края, отдясно и отляво на колоните, другите две девойки затворили стъклената врата, като преди това спуснали щорите. О с изненада забелязала, че вратата е двойна, а Ан-Мари се засмяла и казала: „Това е, за да не се чува как пищиш — стените са облицовани с корк и отвън не се чува какво става тук. Легни“. Тя хванала О за раменете, положила я върху червения филц, след това я издърпала малко напред. Ръцете на О се вкопчили в ръба на подиума, където Ивон ги прикачила към една халка, а задните й части увиснали в празното. Ан-Мари я накарала да свие колене към гърдите си, след което О почувствувала, че опъват краката й и ги дърпат назад — прекарани през гривните на глезените й каиши ги притегнали някъде над главата й за колоните, между които О заемала такава поза, че единственото, което се виждало от нея, било кухината под корема й и жестоко разтворената й задница. Ан-Мари я погалила по вътрешността на бедрата. „На това място кожата е най-нежна — казала тя, — не бива да се разваля. Бъди внимателна, Колет.“ Колет стояла права някъде над нея, стъпила от двете страни на кръста й, и О виждала под моста на мургавите й крака панделките на камшика, който държала в ръка. Първите удари подпалили слабините й и О изстенала. Колет преминавала от дясно на ляво, спирала, пак започвала. О се борела с всички сили, струвало й се, че каишите ще я разкъсат. Не искала да се моли, не искала да проси милост. Но Ан-Мари възнамерявала да я сломи. „По-бързо — казала тя на Колет — и по-силно.“ О се стегнала, но напразно. След минута се предала на воплите и сълзите, а Ан-Мари започнала да я милва по лицето. „Още малко — казала тя — и край. Само пет минути. Можеш спокойно да повикаш пет минути. Сега е и двадесет и пет. Колет, ще спреш в и половина, щом ти кажа.“ О крещяла не, не, милост, не можела повече, не, не можела и секунда да търпи това мъчение. Изтърпяла го обаче до края и когато Колет слязла от подиума, Ан-Мари й се усмихнала. „Благодари ми“, казала тя и О й благодарила. Тя знаела защо Ан-Мари държала най-напред да я нашибат. Никога не се била съмнявала, че жените са жестоки, че са по-неумолими от мъжете. Но в случая мислела, че Ан-Мари иска не толкова да покаже властта си, колкото да установи между себе си и нея някакво съучастничество. О признавала за неоспорима и важна истина, макар да не я разбирала, противоречивото и непрекъснато преплитане на чувствата си — идеята за изтезанието й допадала; когато го изтърпявала, била готова да предаде целия свят, за да се спаси, а когато свършвало, се чувствувала щастлива, че го е изтърпяла, толкова по-щастлива, колкото по-жестоко и дълго било то. Ан Мари не си правела илюзии по отношение на покорството, нито по отношение на бунта на О и добре знаела, че нейното „благодаря“ не е неискрено. Поведението й обаче имало и трета причина, която тя обяснила на О. Ан-Мари държала да покаже на всяка девойка, влязла в къщата й, за да живее изцяло в женски свят, че статутът й на жена няма нищо да загуби от това, че общува само с жени, напротив, ще придобие нова сила. Точно затова изисквала девойките да бъдат винаги голи. Начинът, по който нашибали О, както и позата, в която я вързали, имали същата цел. Днес О щяла да остане през целия следобед — още три часа — с разтворени и вдигнати крака, изложена на подиума срещу градината. Непрекъснато щяла да изпитва желание да затвори краката си. Утре идвал ред на Колет или Ивон, която О на свой ред щяла да съзерцава. Този начин на въздействие бил прекалено бавен и педантичен (както и начинът на обучаване), за да се използува в Роаси. Но О щяла да види колко е резултатен, когато я върнели на сър Стивън по-явно и по-дълбоко поробена, отколкото можела да си представи. Да не говорим за халките и знака, които щяла да носи на тръгване.

На другата сутрин след закуска Ан-Мари казала на О и на Ивон да я последват в стаята й: Извадила от бюрото си ковчеже от зелена кожа, поставила го на леглото и го отворила. Двете девойки седнали в краката й. „Ивон нищо ли не ти каза?“, попитала Ан-Мари. О поклатила глава. Какво трябвало да й каже Ивон? „Нито сър Стивън, знам това. Добре, ето халките, които той желае да носиш.“ Били изработени от същото неръждаемо матово желязо като пръстена. Металът имал диаметър колкото на голям цветен молив, самите халки били продълговати и наподобявали брънки на дебела верига. Ан-Мари показала на О, че всяка от тях е образувана от две застъпващи се подкови. „Това е само опитният модел — казала тя. — Той може да се сваля. Окончателният модел има вътрешна пружина, която се натиска, за да влезе в жлеба, където се блокира. Веднъж поставен, той не може да се свали, без да се изпили.“ Всяка халка била дълга колкото половин кутре и към всяка бил прикачен, като нова брънка или основа на обица, предназначена да удължи ухото, метален диск — толкова широк, колкото халката била дълга. От едната му страна имало златна инкрустация, от другата нямало нищо. „Върху другата — казала Ан-Мари — ще бъде изписано името ти, професията ти, името и презимето на сър Стивън, а отдолу ще има кръстосани камшик и бич. Ивон носи подобен диск на нашийника си. Ти обаче ще го носиш под корема си.“ „Но…“ — казала О. „Знам — отвърнала Ан-Мари — затова извиках Ивон. Покажи си слабините, Ивон.“ Рижата девойка легнала по гръб на леглото. Ан-Мари й разтворила бедрата и показала на О, че една от устните й била пробита като с перфоратор точно по средата, близо до основата. Желязната халка идеално щяла да прилегне на дупката. „След малко ще те пробия, О — казала Ан-Мари, — няма да е трудно, по-сложно ще е да се поставят щипките, така че да се съединят горната част на епидермиса и долната част на лигавицата. Много по-поносимо е от камшика.“ „Не използувате ли упойка?“ — извикала О, разтреперана. „Никога — отговорила Ан-Мари. — Само ще те вържем малко по-здраво от вчера и това ще е достатъчно. Хайде, ела.“

След седмица Ан-Мари махнала щипците и вкарала опитната халка. Колкото и да била лека, по-лека, отколкото изглеждала, защото металът бил кух, халката тежала. Ясно се виждало как желязото влиза в плътта като инструмент за мъчения. А какво ли ще бъде, когато прибавят втората халка, която още повече ще натежи? Това варварско приспособление щяло неминуемо да бие на очи. „Разбира се — казала Ан Мари, щом О изразила тази мисъл. — Нима не разбра какво иска сър Стивън? Който и да е, в Роаси или другаде, той или някой друг, дори самата ти пред огледалото, който и да вдигне полата ти, веднага ще види халките под корема ти, а ако те обърне, знака върху кълбата ти. Може би един ден ще изпилиш халките, но знака никога няма да изличиш.“ „Мислех, че татуировките се изличават“ — казала Колет. (Тя собственоръчно била татуирала върху бялата кожа на Ивон инициалите на господаря й — над триъгълника на слабините, със сини, украсени като бродерия букви.) „О няма да бъде татуирана“, отвърнала Ан-Мари. О я погледнала. Колет и Ивон озадачено замълчали. Ан-Мари се поколебала. „Хайде, говорете“, помолила О. „Бедно дете, не смеех да ти го кажа. Ще бъдеш дамгосана. Сър Стивън изпрати каквото е необходимо преди два дни.“ „Дамгосана?“ възкликнала Ивон. „С нагорещено желязо.“

Още от първия ден О се включила в живота на къщата. Безделието било пълно и умишлено, развлеченията еднообразни. Девойките можели свободно да се разхождат в градината, да четат, да рисуват, да играят на карти, да редят пасианси. Можели да спят в стаите си или да се пекат на слънце. Понякога си говорели — всички заедно или две по две — по цели часове, друг път мълчаливо седели в краката на Ан-Мари. Часовете за хранене си приличали, вечеряли винаги на свещи, пиели чай в градината и имало нещо нелепо в непринудения начин, по който прислужничките обслужвали голите момичета, насядали около протоколно подредената маса. Вечер Ан-Мари посочвала едно от тях и то отивало да спи при нея, понякога няколко вечери подред. Тя го галела и го карала да я гали най-често призори, след което го отпращала и заспивала. Полуспуснатите виолетови завеси оцветявали в мораво раждащия се ден и Ивон казвала, че Ан-Мари е толкова красива и високомерна в удоволствието, което получава, колкото е неуморима в изискванията си. Никоя от девойките не я била виждала съвсем гола. Тя разтваряла или повдигала бялата си жарсена нощница, но не я сваляла. Нито удоволствието й през нощта, нито изборът, направен от нея предишната вечер, влияели на решението, вземано на другия ден следобед винаги чрез жребий. В три часа Ан-Мари донасяла купата с жетоните под пурпурния бук и я поставяла на кръглата маса от бял камък, около която били подредени градински столове. Всяка вземала по един. Тази, която изтеглела най-малкия номер, отвеждали в музикалния салон и я разполагали на подиума като О. Оставало й само (с изключение на О, която нямало да участвува) да посочи дясната или лявата ръка на Ан-Мари, която държала бяло или черно топче. Ако улучела черното, девойката изтърпявала камшика, ако улучела бялото — не. Ан-Мари никога не хитрувала, дори ако съдбата осъждала или спасявала същото момиче дни наред. Така мъченията на малката Ивон, която ридаела и зовяла любовника си, се подновявали в продължение на четири дни. Бедрата й, изпъстрени като гръдта й със зелени венички, се разтваряли над розова плът, вече пронизана от дебела желязна халка, особено поразяваща въображението поради това, че Ивон била напълно обезкосмена. „Но защо? — обърнала се О към Ивон. — И защо халка, след като носиш диск на нашийника си?“ „Той казва, че изглеждам по-гола, когато съм обезкосмена. А халката мисля, че е, за да ме връзва.“ Зелените очи на Ивон и малкото й триъгълно лице напомняли на О за Жаклин всеки път, когато я погледнела. Какво би станало, ако Жаклин отиде в Роаси? Ако това стане, някой ден Жаклин положително ще мине и оттук, ще бъде тук, просната върху подиума. „Не искам — казвала си О, — пръста си няма да мръдна, за да я докарам тук, вече достатъчно й разказах. Жаклин не е направена, за да я бият и дамгосват.“ Но как добре пасвали на Ивон ударите и железата, колко сладки били потта и стенанията й и колко сладко било да й ги изтръгваш. Защото Ан-Мари на два пъти вече и само за Ивон подала въжения камшик на О и й наредила да удря. Първия път, в първата минута О се поколебала, при първия писък на Ивон се стъписала, но щом шибвала отново и Ивон отново изпищяла, този път по-силно, О изпитала безумно удоволствие, тъй остро, че не се въздържала, започнала да се смее на глас от радост и с голяма мъка си наложила да забави ударите и да овладее силата им. След това останала до Ивон през цялото време, докато я държали вързана, като често-често я целувала. Сигурно двете по някакъв начин си приличали. Поне отношението на Ан-Мари към О показвало това. Кое я привличало — дали мълчанието на О, или покорството й? Едва раните на О заздравели и Ан-Мари казала: „Жалко, че не мога да наредя да те нашибат. Като се върнеш, тогава… Както и да е, поне ще те разтварям всеки ден по малко“. И наистина всеки ден, щом развържели момичето в музикалния салон, О заемала мястото му, докато позвънели за вечеря. И Ан-Мари била права — през тези два часа О наистина не можела да мисли за нищо друго освен за това, че е разтворена, за халката в слабините й, която натежала още повече, откакто към нея прибавили втора. Можела да мисли само за робската си участ и за нейните знаци. Една вечер Клер влязла с Колет откъм градината, приближила се до О и обърнала халките. Все още нямало, надпис. „Кога влезе в Роаси? — попитала тя. — Ан-Мари ли те заведе?“ „Не“, отвърнала О. „А мен Ан-Мари, преди две години. Другиден се връщам там.“ „На никой ли не принадлежиш?“, осведомила се О. „На мен принадлежи — отвърнала появилата се отнякъде Ан-Мари. — Господарят ти пристига утре, О. Тази нощ ще спиш с мен.“ Кратката лятна нощ бавно избледняла и към четири часа, сутринта последните звезди се удавили в светлината. Заспалата със свити крака О била изтръгната от съня си от ръката на Ан-Мари между бедрата й. Впрочем Ан-Мари искала само да я събуди и да я накара да я гали. Очите й блестели в полумрака, а прошарените й, късо подстригани и чупливи коси, повдигнати от възглавницата, й придавали вид на владетел в изгнание на дързък бонвиван. О докоснала с устни твърдите зърна на гърдите й и с ръка — цепнатината под корема й. Ан-Мари бързо се отдала, но не на О. Удоволствието, за което широко отваряла очи в светлината на деня, оставало анонимно и безлично, а О била само оръдие. На Ан-Мари й било все едно дали О съзерцава гладкото й, младеещо лице, хубавата й задъхана уста, дали чува стенанията й, когато поема с устни и зъби късчето плът, скрито в гънката под корема й. Тя просто хванала О за косата, за да я притисне по-силно към себе си, и я пуснала само за да й каже: „Хайде пак“. О по същия начин била любила Жаклин. Държала я отпусната в прегръдките си. Притежавала я, поне така си мислела. Но сходството на жестовете още нищо не значи. О не притежавала Ан-Мари. Никой не можел да притежава Ан-Мари. Ан-Мари изисквала милувки, без да я е грижа какво изпитва тази, която й ги дава, и се отдавала с безцеремонна непринуденост. Все пак спрямо О тя се показала нежна и мила, целунала я по устата и по гърдите и я държала в прегръдките си цял час, преди да я отпрати. Била й свалила веригите. „Това са последните часове, в които ще спиш без вериги — казала й тя. — Тези, които ще ти поставят след малко, не се свалят.“ Тя бавно и нежно прекарала ръка по седалището на О, после я завела в стаята, където се обличала — единствената в къщата с тройно огледало, което обаче било винаги затворено. Отворила го, за да се види О. „За последен път се виждаш непокътната — казала й тя. — Точно тук, където си тъй кръгла и гладка, ще се отбележат инициалите на сър Стивън — от двете страни на прореза между кълбата ти. Ще те доведа пред това огледало, преди да си тръгнеш, и няма да се познаеш. Но сър Стивън е прав. Върви да спиш, О.“ Но О не могла да заспи от страх и когато Колет дошла да я вземе към десет часа, трябвало да й помогне да се изкъпе, да се среши, да се начерви. О треперела от глава до пети — чула да се отваря външната врата и разбрала, че сър Стивън е дошъл. „Хайде, ела, О — казала Ивон — той те очаква.“

Слънцето вече се издигало високо в небето, никакъв полъх не раздвижвал листата на бука, който сякаш бил изкован от мед. Кучето лежало под дървото, изтерзано от жегата. Слънцето още не се било скрило зад короната на бука и лъчите му пронизвали края на единствения клон, който в този час хвърлял сянка върху масата — камъкът бил обсипан със светли и топли петна. Сър Стивън стоял прав и неподвижен до масата, Ан-Мари седяла до него. „Ето — казала Ан-Мари, когато Ивон довела О, — халките могат да бъдат поставени, когато пожелаете. Тя е пробита.“ Без да отговори, сър Стивън прегърнал О, целунал я по устата, вдигнал я на ръце, поставил я легнала на масата и се навел над нея. След това пак я целунал, погалил веждите и косите й, изправил се и казал на Ан-Мари: „Веднага, ако нямате нищо против“. Ан-Мари взела коженото ковчеже, което предварително била донесла и поставила, на едно кресло, и подала на сър Стивън разтворените халки с изписаните отгоре им имена — на О и неговото собствено. „Хайде“, казал той. Ивон повдигнала коленете на О и О усетила студения метал, който Ан-Мари вкарвала в плътта й. Когато трябвало да закачи диска, Ан-Мари обърнала инкрустираната със злато страна към бедрото, а страната с надписа — навътре. Но пружината била така натегната, че халките не могли да се затворят. Наложило се да изпратят Ивон да донесе чук. Тогава изправили О, навели я разкрачена върху каменната плоча, която послужила за наковалня, последователно притиснали краищата на двете брънки и удряйки по другия край, успели да ги съединят. Сър Стивън безмълвно гледал. Когато приключили, благодарил на Ан-Мари и помогнал на О да се изправи. Тогава тя усетила, че новите й окови са много по-тежки от временните, които носила предишните дни. При това тези били окончателни. „А сега знака ви, нали?“, попитала Ан-Мари. Сър Стивън кимнал и задържал през кръста О, която се олюляла. Тя не носела черния си колан, но той така я бил вталил, че сякаш щяла да се пречупи. От това ханшът й изглеждал по-кръгъл, а гърдите — по-тежки. Колет и Клер седели в подножието на подиума в музикалния салон, където, следвайки Ан-Мари и Ивон, сър Стивън по-скоро отнесъл, отколкото завел О. При влизането им двете се изправили. На подиума имало голям кръгъл мангал. Ан-Мари извадила от гардероба каишите, прекарала ги през талията и зад коленете на О и здраво я завързала с корем, опрян до една от колоните. Вързали също ръцете и краката й. Не на себе си от ужас, О усетила ръката на Ан-Мари върху задните си части, там, където щяла да бъде дамгосана, чула свистенето на пламъка и посред тишината — звука на затварящ се прозорец. Можела да обърне глава, да гледа. Но нямала сили за това. Една-единствена чудовищна болка я пронизала и тя с писък се замятала между каишите и никога не узнала кой забил в плътта на кълбата й двете нагорещени железа едновременно, нито чий глас преброил до пет, нито по чий знак железата били отдръпнати. Когато я развързали, тя се отпуснала в ръцете на Ан-Мари и преди светът да се завърти и пред очите й да падне нощ, преди всяко чувство да я напусне, успяла да зърне между две причернявания смъртно бледото лице на сър Стивън.

Сър Стивън върнал О в Париж десет дни преди края на юли. Веригите, които пронизвали лявата й устна и върху които било ясно изписано, че е собственост на сър Стивън, висели на около една трета от дължината на бедрото й и при всяка нейна стъпка се разклащали между краката й като език на звънец, тъй като гравираният диск бил по-тежък и по-дълъг от халката носител. Отпечатаните с нагорещено желязо знаци — три пръста високи и наполовина широки, били издълбани в плътта като с длето на близо сантиметър дълбочина и при допир пръстите ги усещали без затруднение. О безумно се гордеела с оковите и дамгите си. Ако Жаклин сега била там, вместо да се опитва да ги крие, както правела последните дни преди заминаването си със следите от бича на сър Стивън, О щяла да изтича да й ги покаже. Но Жаклин щяла да се върне след седмица. Рьоне също го нямало. През тази седмица по искане на сър Стивън О си поръчала няколко дневни летни рокли и няколко много леки вечерни. Позволил й различни варианти само на два модела — единият с цип от горе до долу (О вече имала подобни), другият, състоящ се от ветрилообразна пола, която да може да се запретне с един жест, от корсет, стигащ до гърдите, и закопчано на врата болеро. Достатъчно бяло да се свали болерото, за да се разголят раменете и гърдите. Можело дори и да не се сваля, а само да се разтвори, ако някой пожелаел да види гърдите й. За бански не ставало и дума, тъй като О не можела да носи бански — веригите щели да се подават отдолу. Сър Стивън й казал, че ако трябва да се къпе, през това лято ще се къпе гола. О вече знаела, че той обича всеки миг, когато е до него, дори ако не я желае и в известна степен машинално да я държи за слабините, да сграбчва в шепа руното й и да го тегли, да я разтваря и дълго да рови в нея с ръка. Удоволствието, което О изпитвала да държи по същия начин ръката си във влажната й гореща Жаклин, била за нея свидетелство и гаранция за удоволствието на сър Стивън. Разбирала защо той не иска да се задоволява по по-лесен начин.

С раираните или на точки материи в сиво и бяло, морскосиньо и бяло, които О избрала и от които си ушила плисирани поли и малки стегнати и затворени болера или пък по-строги рокли от черен найлонов крепон, с пестеливия си грим и разпуснати коси, без шапка О приличала на целомъдрена девойка. Навсякъде където я водел сър Стивън, я вземали за негова дъщеря или племенница, още повече че сега той й говорел на „ти“, а тя на него — на „ви“. Сами в Париж, те се разхождали по улиците и разглеждали витрините на луксозните магазинчета или кейовете с прашни от сушата павета и забелязвали, без да се учудват, как минувачите им се усмихват като на щастлива двойка. Случвало се сър Стивън да я вкара в някой вход или в някой безистен, непременно малко тъмни и с миризма на изба, където я целувал и й казвал, че я обича. С високите си токове О редовно се спъвала в рамката на пътната врата. В дъното се виждал двор и проснато по прозорците пране. Облегната на един балкон руса девойка ги гледала втренчено, котка се прошмугвала между краката им. Така се разхождала в Гоблен, Сен-Марсел, по улица Муфтар, около Тамил и Бастилията. Веднъж сър Стивън внезапно въвел О в някакъв жалък публичен дом, в който съдържателят най-напред поискал да ги накара да попълнят фиша, после казал, че за един час няма смисъл. Тапетите в стаята били сини, на огромни позлатени божури, прозорецът гледал към шахта, от която се носела миризма на боклукчийска кофи. Колкото и слаба да била крушката до леглото, тя все пак осветявала разсипаната оризова пудра и фуркетите върху мрамора на камината. На тавана над леглото имало голямо огледало.

Сър Стивън поканил само веднъж О на обяд с двама свои сънародници, минаващи през Париж. Вместо да я изчака в дома си, отишъл да я вземе от кея Бетюн, час преди да се е приготвила. О била изкъпана, но не и сресана, нито гримирана, нито облечена. С учудване видяла, че сър Стивън държи в ръка калъф за стикове за голф. Учудването й бързо преминало — сър Стивън й казал да отвори калъфа. В него имало кожени бичове — два по-скоро дебели от червена кожа, два много тънки и дълги от черна кожа, един монашески камшик с много дълги зелени кожени езици, всеки от които бил прегънат в края си във формата на бримка, друг камшик от фино въже с възелчета, кучешки камшик, изработен от един-единствен дебел ремък, с дръжка от сплетена кожа, накрая кожени гривни, като ония в Роаси, и въжета. О подредила всичко това едно до друго на леглото. Какъвто и навик, каквато и решителност да била придобила, тя се разтреперила. Сър Стивън я прегърнал. „Кой предпочиташ, О?“, попитал той. Но тя не можела да продума и вече чувствувала как под мишниците й се стича пот. „Кой предпочиташ?“, повторил той. „Добре — казал, като видял, че мълчи. — Най-напред ще ми помогнеш.“ Поискал пирони и след като намислил как да разположи като украса кръстосаните камшици и бичове, показал на О дървеното пано между огледалото и камината (вдясно от огледалото, срещу леглото й), върху което смятал да ги подреди. Забил пироните. Дръжките на камшиците и бичовете завършвали с халки, които пасвали на пироните, така че всеки камшик, можел да се откача и закача с лекота. Заедно с гривните и навитите въжета О щяла да има срещу леглото си пълен комплект инструменти за мъчение. Хубав комплект бил, хармоничен като колелото и клещите в картините, на които била нарисувана света Катерина, мъченица, като чука и пироните, като трънения венец, копието и сноповете пръчки върху платната, изобразяващи страстите господни. Когато Жаклин се върнела… но сега не ставало душа за Жаклин. Трябвало да отговори на въпроса на сър Стивън, а О не можела и той сам избрал кучешкия камшик.

Завел я в ресторант „Лаперуз“, на втория етаж в малка стаичка, върху чиито тъмни стени били изрисувани в светли, леко избелели тонове някакви образи а ла Ваго, които приличали на актьори от куклен театър. Настанили О сама върху дивана, приятелите на сър Стивън седели в кресла, единият отдясно, другият отляво, а самият сър Стивън стоял срещу нея. Била виждала единия от мъжете в Роаси, но не си спомняла да я бил притежавал. Другият — висок, червенокос младеж със сиви очи, нямал и двадесет и пет години. Сър Стивън им казал с две думи защо е поканил О и какво представлява тя. Като го слушала, О отново се учудила на грубия му език. Но как другояче да определи освен като курва момиче, което се съгласявало пред трима мъже, без да се броят келнерите от ресторанта, които влизали и излизали, тъй като вечерята не била свършила, да разтвори блузата си и да покаже гърдите си с боядисани връхчета и с две виолетови следи от бич върху бялата кожа? Хранили се дълго и двамата англичани пили много. Когато дошло време за кафето и ликьорите, сър Стивън избутал масата към отсрещната стена, вдигнал полата на О, за да видят приятелите му как е дамгосана и окована, и им я оставил. Мъжът от Роаси бързо се оправил с нея, като веднага й наредил, без да става от креслото и без да я пипне с пръст, да коленичи, да обхване члена му и да го гали, докато избликне в устата й. След което я накарал да му го прибере и си тръгнал. Червенокосият младеж обаче се разстроил от покорството на О, от веригите й и от следите от бич по тялото й, затова вместо да се нахвърли отгоре й както О очаквала, я хванал за ръка, слязъл с нея по стълбите без капка внимание към ехидните усмивчици на келнерите, извикал такси и я отвел в хотелската си стая. Пуснал я чак посред нощ, след като така френетично обработил слабините и таза й, че ги натъртил, толкова бил голям и твърд, и след като направо полудял от внезапно разкрилата му се свобода двойно да прониже една жена и да я накара да го целува, по начина, който видял с очите си, че може да изисква (и който никога дотогава не бил искал от никоя). Когато на другия ден в два часа О пристигнала у сър Стивън, той имал сериозен и състарен вид.

„Ерик лудо се е влюбил в теб, О — казал той. — Тази сутрин дойде да ме моли да ти върна свободата и да ми каже, че иска да се ожените. Желаел да те спаси. Сама виждаш какво правя с теб, О, щом си моя, а щом си моя, нямаш право нищо да ми отказваш, но винаги имаш право, знаеш това, да откажеш да ми принадлежиш. Казах му го. Ще дойде пак в три часа.“

О избухнала в смях.

„Не е ли малко късно? — казала тя. — И двамата сте луди. Ако Ерик не бе дошъл тази сутрин, какво щяхте да правите с мен следобед? Щяхме да се разходим и толкова, така ли? Ами да се разходим тогава. Или може би нямаше да ме извикате? В такъв случай си отивам…“

„Не — казал сър Стивън, — щях да те извикам, О, но не за да се разхождаме. Исках…“

„Кажете.“

„Ела, така ще е по-лесно.“

Той станал и отворил една врата в стената срещу камината, симетрична на тази, през която се влизало в кабинета му. О винаги досега смятала, че това е врата на дрешник. Видяла съвсем малък будоар, прясно боядисан и тапициран с тъмночервена коприна, наполовина зает от полукръгъл подиум с две колони отстрани, също като подиума в музикалния салон в Самоа.

„Стените и таванът са облицовани с корк, нали — попитала О, — вратата с кожа, а прозорецът е двоен?“

Сър Стивън кимнал утвърдително.

„Но откога?“, попитала О.

„От завръщането ти.“

„А защо?…“

„Защо чаках до днес? Защото трябваше първо да те прекарам през чужди ръце. Сега ще те накажа за това. Никога не съм те наказвал, О.“

„Но аз съм ваша — казала О, — накажете ме. Когато Ерик дойде…“

След час, застанал пред О, гротескно разчекната между двете колони, младежът побледнял, изломотил нещо и изчезнал. О мислела, че никога няма да го види. Но го срещнала в края на септември в Роаси, където той я обладавал три дни подред и я подложил на зверски изтезания.