Историята на О

II.Сър Стивън

Апартаментът, който О обитавала, се намирал на остров Сен-Луи, в таванския етаж на стара сграда с южно изложение, която гледала към Сена. Стаите били скосени, широки, с нисък таван, а тези откъм фасадата, две на брой, имали балкони, пробити в ската на покрива. Едната от тях била стаята на О, а другата, в която лавици с книги, покриващи стената от пода до тавана, обрамчвали камината, служела за гостна, за работен кабинет и дори за спалня.

Срещу двата прозореца имало голям диван, а срещу камината — голяма старинна маса. Понякога там също вечеряли, когато мъничката трапезария, облепена с тъмнозелен серж с изглед към вътрешния двор, се оказвала наистина твърде малка, за да побере сътрапезниците. Друга една стая, също с изглед към двора, се използувала от Рьоне, който подреждал в нея дрехите си и се преобличал. О деляла с него боядисаната си в жълто баня; кухнята, също боядисана в жълто, била съвсем миниатюрна. Всеки ден идвала прислужница. Подът на стаите откъм двора бил с червени плочки, от онези старовремски шестоъгълни плочи, който щом подмине човек третия етаж, застилат стъпалата и стълбищните площадки на старите парижки сгради. Само при вида им сърцето на О се свило: това били същите плочки като на коридорите в Роаси. Спалнята й била малка, завесите от розова и червена дамаска били спуснати, огънят проблясвал зад металната мрежа на камината, леглото било оправено, завивката — облечена в калъф.

„Купих ти найлонова нощница — казал Рьоне, — още нямаш такава.“ И наистина нощницата от бял плисиран найлон, стегнат и фин като одеждите на египетските статуетки и почти прозрачен, била разстлана до ръба на леглото, откъм страната където лягала О. Стягала се в кръста с тънко коланче над ивица с ластичен тегел и найлоновото жарсе било тъй леко, че овалът на гърдите го обагрял в розово. Всичко с изключение на завесите и паното, облицовано със същата тъкан, до което се опирал горният край на леглото, както и на две ниски кресла, тапицирани със същата дамаска, всичко в тази стая било бяло: стените, покривката на леглото с подпорки от акажу и мечешките кожи на пода. Седнала пред огъня в бялата си нощница, О слушала любовника си. Той й казал най-напред, че не бива отсега нататък да се чувствува свободна. С едно изключение: че е свободна да престане да го обича и да го напусне начаса. Но ако го обича, не била свободна в никакво отношение, в никое свое действие. Тя го слушала, без да промълви нито дума, и си мислела, че е твърде щастлива от това, че той искал да докаже сам на себе си, все едно по какъв начин, че тя му принадлежи, а също и че би било наивно да не си дава сметка, че тази принадлежност е вън от всякакво съмнение. А може би той го съзнавал и искал да го изтъкне само защото му доставяло удоволствие? Тя гледала огъня, докато той говорел, но не и него самия, не смеела да срещне погледа му. Той бил прав и крачел напред-назад. Внезапно й казал, че преди всичко иска, докато го слуша, да разтвори колене и да отпусне ръце; тъй като седяла с прибрани колене и прегърнала коленете си с ръце. Така че тя повдигнала нощницата си и с подгънати колене, седнала на петите си, както застават кармелитките или японките, зачакала. Само че, тъй като коленете й били раздалечени, чувствувала между открехнатите си бедра лекото, но осезателно боцкане на бялата кожа; той настоял — не разтваряла достатъчно крака. Думата „разтвори“, както и изразът „разтвори си краката“ звучали в устата на любовника й така вълнуващо и властно, че не можела да ги чуе, без да изпита един вид вътрешно преклонение, свято покорство, сякаш й проговарял не той, а някое божество. И така тя останала неподвижна и ръцете й лежали с обърнати навън длани от двете страни на коленете й, между които жарсената й нощница, разперена в кръг около нея, падала на дипли. Това, което любовникът й искал от нея, било просто: да му бъде постоянно и непосредствено достъпна. Не му било достатъчно да знае, че това е така: трябвало да се отстрани и най-малкото препятствие — на първо място, в държанието й и чак след това дрехите й да станат, така да се каже, символ за посветения. Това означавало, продължил той, две неща. Първото, което тя знаела и за което била предупредена още същата вечер при пристигането си в замъка: коленете, които не трябвало никога да кръстосва, и устните, които трябвало да държи вечно полуотворени. Тя явно смятала, че това не е нищо (тя наистина смятала така), щяла обаче да се убеди, че, напротив, за да спазва тази дисциплина, й е необходимо постоянно усилие да съсредоточи вниманието си и в споделената тайна между нея и него и още неколцина други може би, но във всекидневието и в обкръжението на всички посветени, то да й напомня истинността на нейната участ. Колкото до дрехите, тя трябва сама да ги избира или при нужда да ги пригажда, така че да не се налага вече такова полуразсъбличане, на каквото я подложил в колата на път за Роаси: още утре да се порови в шкафовете с роклите, в чекмеджетата с бельото си, да му връчи без изключение всички колани и гащички, които намери там; също така сутиените като онзи, на който трябвало да среже презрамките, за да й го свали, комбинезоните, чиято горна част й скривала гърдите, блузите и роклите, които не се разкопчавали отпред, полите, твърде тесни, за да могат да се вдигнат с един замах. Да поръча да й ушият други сутиени, други блузи, други рокли. А дотогава гола ли да ходи под блузата или под пуловера при шивачката на корсети? Голяма работа, да ходи гола. Ако някой забележи, ще му обясни, каквото й хрумне, или изобщо няма да му обяснява, както намери за добре, това засяга само нея. А сега за останалото, което имал да й казва, искал да почака няколко дни и настоявал да бъде облечена, както се полага, за да го изслуша. Ще намери в чекмеджето на своя секретар колкото пари са й нужни. Когато свършил да говори, тя прошепнала „обичам те“, без да направи най-малкия жест. Той сам добавил съчки в огъня, светнал нощната лампа от розово опалово стъкло, после казал на О да легне и да го чака, щял да спи при нея. Когато се върнал, О протегнала ръка, за да изгаси лампата: била лявата й ръка и последното нещо, което видяла, преди сянката да заличи всичко, бил тъмният блясък на железния пръстен. Била почти излегната на хълбок: в същия миг любовникът й я повикал тихичко по име, плъзнал ръка в топлото и лоно и я привлякъл към себе си.

На другия ден О току-що била привършила да обядва сама по халат в зелената трапезария — Рьоне излязъл рано и трябвало да се върне чак привечер, за да я заведе на вечеря — когато телефонът иззвънял. Апаратът бил в спалнята на нощното шкафче до леглото, под лампата. О седнала на пода, за да вдигне слушалката. Обаждал се Рьоне, искал да знае дала прислужницата си е тръгнала. Да, току-що, като преди това сервирала обяда, и щяла да се върне чак на другия ден сутринта.

„Започна ли да отбираш дрехите си?“ — попитал Рьоне.

„Канех се да започна — отвърнала тя, — но станах много късно, изкъпах се във ваната и бях готова едва за обяд.“

„Облечена ли си?“

„Не, още съм по нощница и по халат.“

„Остави слушалката, свали си халата и нощницата.“

О се подчиняла, тъй слисана, че апаратът се плъзнал от леглото, където го поставила, върху белия килим и тя помислила, че връзката е прекъсната. Не, не била прекъсната.

„Гола ли си?“ — подел Рьоне.

„Да — казала тя, — но откъде ми се обаждаш?“

Той не отвърнал на въпроса й, добавил само „Пазиш ли пръстена си?“. Пазела го. Тогава той й казал да остане, както е, докато си дойде, и да подготви куфара с дрехите, от които трябва да се освободи. След това затворил. Минавал един часът и времето било хубаво. Оскъдно слънце огрявало на килима бялата нощница и халата от рипсено кадифе, бледозелен на цвят като кората на млад бадем — при събличането О ги оставила да се изхлузят в краката й. Вдигнала ги и отишла да ги отнесе в банята, за да ги прибере в един шкаф. Пътем едно от огледалата на вратата, което образувало с част от стената и другата врата, също облицована с огледала, голямо тристенно огледало, й препратило внезапно собствения й образ: тя нямала по себе си нищо друго освен кожените чехли в същия зелен цвят като халата й — съвсем малко по-тъмен от чехлите, които носела в Роаси — и пръстена. Нямало вече нито нашийник, нито кожени гривни, и била сама единствен зрител на самата себе си. И въпреки всичко никога по-рано не се била чувствувала в непълна степен отдадена на чуждата воля, в по-пълна степен робиня и по-щастлива по тази причина. Когато се навеждала, за да отвори някое чекмедже, тя виждала как гърдите й леко помръдват. Отнело й близо два часа да разстеле върху леглото си дрехите, които трябвало след това да подреди в куфара. Що се отнася до гащичките, от само себе си се разбирало; тя ги струпала до едната колонка. Същото било и за сутиените, не останал нито един: всичките се прихлупвали на гърба и се закопчавали отстрани. Сетила се обаче по какъв начин можела да заръча да й ушият същия модел, като преместят закопчалката по средата отпред, точно в трапчинката под гърдите. Коланите не я затруднили кой знае колко, но се поколебала да прибави към тях и везания пояс за стягане на кръста от розов сатен, който се връзвал на гърба и толкова приличал на корсета й от Роаси. Отделила го настрана върху скрина. Рьоне щял да реши. Той щял да реши също за пуловерите, които до един се обличали през главата и били стегнати по врата, с една дума, не се разкопчавали. Но можело да се вдигат от кръста нагоре и така да се открият гърдите. В замяна на това всички комбинезони се натрупали на леглото й. В чекмеджето на скрина останала една фуста от черна тафта с плисиран волан, обточен с дантела по края, която служела като подплата към една солей-пола от черен вълнен плат, твърде ефирен, за да не прозира. Щели да са й нужни други фусти, светли и къси. Установила, че щяло да й се наложи също или да се откаже да носи прави рокли, или да избира модели на рокли-палта, от горе до долу с копчета, и да поръча тогава да й ушият подплата, която да се разкопчава едновременно със самата рокля. За фустите било лесно, за роклите — също, но за хастарите на роклите какво щяла да каже шивачката на бельо? Ще й обясни, че иска подвижна подплата, понеже е зиморничава. Вярно, че била зиморничава, и се запитала изведнъж как ще понася студа навън през зимата тъй леко облечена. Когато най-сетне свършила и спасила от гардероба си само шемизетите, който до една се закопчавали отпред, черната плисирана пола, палтата си, то се знае, и костюма, с който се върнала от Роаси, тя отишла да приготви чай. В кухнята увеличила термостата на отоплителната печка; прислужницата не била напълнила кошницата с дърва за камината в гостната, а О знаела, че на любовника й ще му бъде приятно да я свари вечерта край огъня в гостната. Тя напълнила кошницата от сандъка в коридора, отнесла я до камината в гостната и наклала огъня. Така сгушена в едно голяло кресло с подноса за чай до себе си, зачакала той да се върне, но този път, както й бил заповядал — гола.

Първата трудност, с която се сблъскала О, била в работата й. Трудност е пресилено да се каже. Удивление би било по-точно. О работела в отдела за мода на една фотографска агенция. Това ще рече, че в студиото, където трябвало да позират с часове, тя правела снимките на най-нестандартните и най-хубавите момичета, подбрани от модистите, за да красят моделите им. Учудили се, че О удължила ваканцията си до късна есен и така се наложило да отсъствува тъкмо по времето на най-усилената работа, когато излизала новата мода. Но това не било още нищо. Учудили се най-вече, че била толкова променена. От пръв поглед не можело да се каже в какво точно, но се чувствувало въпреки това и колкото повече я наблюдавали, толкова повече се убеждавали. Стойката й била по-изправена, погледът по-ясен, но това, което правело най-силно впечатление, били съвършената й неподвижност и премерените й движения. Тя и по-рано се обличала строго, както се обличат момичетата, които работят, когато работата им си прилича с тази на мъжете, но колкото и ловко да го правела, дори само поради факта, че дрехите и накитите били основно занимание и призвание на другите момичета, които сами били обект на работата й, те не закъснели да забележат нещо, което би минало незабелязано в очите на други, но не и в техните. Пуловерите, които носела на голо и които тъй нежно очертавали гърдите — Рьоне в края на краищата дал позволение за пуловерите — плисираните поли, които тъй лесно литвали, започвали малко да приличат на дискретна униформа, толкова честа О ходела облечена с тях. „Твърде младежко облекло“ — казала й един ден насмешливо една руса зеленоока манекенка с високи скули и загорял цвят на лицето като у славяните. „Само че — добавила тя — грешите, че носите ластични жартиери, ще си повредите краката.“ Работата е там, че пред нея О по невнимание седнала малко бързичко напреко върху облегалката на едно голямо кожено кресло; при това движеше полата й литнала нагоре. Високото момиче зърнало блесналото за секунда голо бедро над навития чорап, който покривал коляното, но спирал малко по-нагоре. О я видяла как се усмихва с такова любопитство, че се запитала какво ли си е помислила на момента и дали не е разбрала. Тя изтеглила чорапите си един след друг, за да ги опъне още повече, което било по-трудно, отколкото когато стигали до средата на бедрото, и отвърнала, сякаш за да се оправдае пред Жаклин: „Така е по-практично“. „Зависи за какво“ — казала Жаклин. „Не обичам коланите“ — отвърнала О. Но Жаклин не я слушала и съзерцавала железния пръстен.

За няколко дни О направила петдесетина снимки на Жаклин. Те не приличали на никоя от онези, които правела преди това. Може би никога не била имала такъв модел. Във всеки случай никога по-рано не съумявала да извлече от нечие лице или тяло едно тъй вълнуващо значение. А при това целта била само да изглеждат по-красиви копринените тъкани, кожите, дантелите посредством внезапната красота на изненадана в огледалото фея, която Жаклин придобивала под най-обикновената блузка, както и под най-разкошния визон. Имала къси, плътни руси коси на леки вълни, при най-малката дума накланяла незабележимо глава към лявото си рамо и облягала буза до вдигнатата яка на коженото си палто, ако в момента носела кожено палто. О я уловила веднъж така, усмихната и миловидна, с леко бухнала като от ветрен коса, опряла нежната си и твърда скула върху синкавосивия и нежен като прясна пепел от изгорели дърва визон. Тя открехвала устни и полупритваряла очи. Под блестящата и гланцирана водна повърхност на снимката човек би казал, че е блажена удавница, бледа, тъй бледа била. О изкопирала снимката в най-лекия оттенък на сивия цвят. Направила друга снимка на Жаклин, която още повече я вълнувала: срещу светлината, с голи рамене, изящната й главица скрита изцяло, а също и лицето от черна воалетка с широки бримки и закичена с нелепо двойно снопче пера, чийто неосезаеми нишки я увенчавали като дим; носела огромна рокля от плътна, везана със сърма коприна, червена като булчинска премяна от средновековието, която й стигала до глезените, издувала се на ханша, пристягала я в кръста и очертавала гръдта й. Била това, което модните шивачи наричат вечерна рокля и която никога никой не носи. Сандалите с много високи токчета били също от червена коприна. И, през цялото време, докато Жаклин позирала пред О с тази рокля и тези сандали, и тази воалетка, която била като далечно подобие на маска, О допълвала мислено, видоизменяла мислено модела: нещо толкова дребно — талията, пристегната малко повече, гърдите, разголени малко повече — и това била същата рокля като в Роаси, същата коприна, плътна, гладка, шумоляща, която повдигаш с две ръце, когато ти кажат… Така в Жаклин с две ръце я повдигала, за да слезе от подиума, където от четвърт час вече позирала. Същото шумолене, същото пращене на сухи листа. Наистина ли никой не носи такива вечерни рокли? Разбира се, че да. Жаклин носела също на шията си стегната златна огърлица, а на китките — две златни гривни. Най-ненадейно й хрумнало, че ще е дори по-красива с кожен нашийник и гривни от кожа. И този път — нещо, което никога по-рано не била правила — тя проследила Жаклин в голямата съседна на студиото гримьорна, където манекенките се преобличали и гримирали и оставяли дрехите и гримовете си, когато си тръгвали. Тя се изправила до рамката на вратата, неподвижна, загледана в огледалото на тоалетката, пред което Жаклин седяла все така облечена с роклята. Огледалото било толкова голямо — то заемало цялата стена, а тоалетката била просто полица от черно стъкло — че тя виждала едновременно Жаклин и собствения си образ, както и образа на гардеробиерката, която сваляла перата и тюлената мрежичка. Жаклин сама откопчала огърлицата, двете й голи вдигнати нагоре ръце напомняли дръжки на амфора; капчици пот блестели под мишниците й, които били обезкосмени (защо, запитала се О, колко жалко, толкова е руса), и О усетила тръпчивия й нежен мирис с лек растителен привкус и се замислила какъв парфюм трябва да носи Жаклин — какъв парфюм ще я накарат да носи. След това Жаклин свалила гривните си, поставила ги върху стъклената полица, където за миг те издрънчали като вериги. Косите й били толкова светли, че дори кожата й била по-тъмна от тях, кафеникавобежова като ситен пясък след морски отлив. На снимката червената коприна щяла да излезе черна. Точно в този миг гъстите мигли, които Жаклин по неволя гримирала, се повдигнали и О срещнала в огледалото погледа й, тъй прям, тъй втренчен, че без да може да откъсне от него своя, тя почувствувала как бавно се изчервява. Това било всичко. „Моля да ме извините — казала Жаклин, — трябва да се съблека?“ „Извинете“ — прошепнала О и затворила вратата. На другия ден тя отнесла у дома си проявените снимки от предната вечер, без да е сигурна дали иска да ги покаже на любовника си, с когото трябвало да вечеря навън. Докато се гримирала пред тоалетката в спалнята си, тя ги гледала и поспирала, за да проследи с пръст върху снимката очертанието на веждата, рисунъка на усмивката. Но ги мушнала в чекмеджето, щом чула шума от превъртането на ключа във входната врата.

От две седмици О била напълно екипирана и още не можела да свикне, когато намерила една вечер, връщайки се от студиото, бележка от любовника си, който я молел да бъде готова в осем часа, за да отиде на вечеря с него и един негов приятел. Щял да прати кола да я доведе, шофьорът щял да се качи до горе. В послеписа уточнявал да вземе късото си кожено палто, да се облече цялата в черно (цялата подчертано) и да не пропусне да се гримира и парфюмира, както в Роаси. Часът бил шест. Цялата в черно, и при това на вечеря посред декември — времето било студено, това означавало черни найлонови чорапи, черни ръкавици и над плисираната пола във форма на ветрило — дебел пуловер с пайети или копринения елек с ръкави. Той бил подпълнен с памук и изминат с широки тегели, впит по тялото и закопчан от шията до кръста съвсем като мъжките елеци през шестнадесети век, и ако така безупречно очертавал гърдите, то било, защото сутиенът бил прикрепен отвътре. Подплатен бил, със същата коприна и изрязаните му краища стигали до ханша. Освежавали го единствено големите позлатени метални закопчалки, биещи на очи като на детските обувки за сняг, които се отварят и затварят шумно, но върху широки плоски халки. Нищо не се сторило така странно на О веднъж щом подредила дрехите си на леглото и черните си велурени обувки с тънко като игла токче до леглото, както това, че се озовала свободна и сама в банята си, заета грижливо, след като се изкъпала, да се гримира и парфюмира като в Роаси. Гримовете, с които разполагала, не били като тамошните. В чекмеджето на тоалетката си намерила мазен руж за бузи — самата тя никога не употребявала такъв — с помощта на който очертала кафеникавите кръгове около зърната на гърдите си. Ружът бил такъв, че едва личал в момента, в който го нанасяла, но след това потъмнявал. Отначало помислила, че е прекалила с него, поизтрила го леко със спирт — триел се мъчно — и се заловила наново: две тъмнорозови като божур петънца разцъфтели върху гърдите й. Напразно поискала да оцвети по същия начин и устните, прикрити под руното в слабините й, върху тях ружът не оставял следа. Намерила най-сетне сред гилзите в същото чекмедже едно от онези ярки червила, с които не обичала да си служи, защото са прекалено сухи и боядисват устата за дълго. За случая то подхождало. Занимавала се с косите, с лицето си, най-накрая се напарфюмирала. Рьоне й бил дал флакон с вапоризатор, който разпръсквал гъста мъгла от парфюм, чието име не й било известно, но който ухаел тръпчиво на сухо дърво и на блатни растения. По кожата мъглата избивала в роса и потичала, застивала в миниатюрни капчици върху руното под мишниците и на слабините. О се научила в Роаси да върши всичко бавно: напарфюмирала се три пъти, като оставяла всеки път парфюмът да изсъхне върху нея. Обула най-напред чорапите си и обувките с високи токчета, после облякла подплатата на полата и самата пола, най-после елека. Сложила си ръкавиците и си взела чантата. В чантата се намирали пудриерата й, гилзата с червилото, един гребен, ключът й и хиляда франка. Вече облечена и с ръкавици, тя извадила от гардероба късото кожено палто и погледнала часовника над нощното си шкафче: часът бил осем без четвърт. Приседнала напреко върху ръба на леглото, устремила очи в будилника и зачакала, без да помръдва, звънеца. Когато най-после го чула и станала, за да излезе, съзряла в огледалото на тоалетката, миг преди да изгаси осветлението, дръзкия си гальовен и покорен поглед.

Когато бутнала вратата на италианското ресторантче, пред което я спряла колата, първият човек, когото забелязала на бара, бил Рьоне. Той й се усмихнал ласкаво, поел ръката й и като се обърнал към един мъж с атлетично телосложение и прошарени коси, представил й на английски сър Стивън. Предложили на О табуретка между двамата мъже и тъкмо се канела да седне, Рьоне й казал полугласно да внимава да не си измачка тоалета. Помогнал й да разпери полата си извън табуретката, тя почувствувала под себе си студената кожа и металното ръбче от вътрешната страна на бедрата си, тъй като отначало посмяла да седне само наполовина от страх да не би ако седне направо, да се поддаде на изкушението да кръстоса крака. Полата й била разстлана около нея. Дясното й токче било вкарано в една от пречките на табуретката, пръстите на левия й крак докосвали пода. Англичанинът, който, без да промълви нито дума, й се поклонил, не я изпускал от очи; забелязала, че разглежда коленете й, ръцете и най-накрая устните й, но тъй спокойно и с такова съсредоточено и самонадеяно внимание, че О се почувствувала така, сякаш я претегля и преценява като инструмент, какъвто отлично знаела, че е, и като че ли заставена от погледа му и, тъй да се каже, пряко волята си тя си свалила ръкавиците: знаела, че той ще я заговори, когато остане с голи ръце — защото ръцете й били по-особени и приличали по-скоро на ръцете на младо момче, отколкото на жена, и защото на безименния пръст на лявата си ръка носела железния пръстен с тройна златна спирала. Но не, той не казал нищо, само се усмихнал: видял пръстена. Рьоне пиел мартини, сър Стивън — уиски. Той довършил бавно уискито си, после почакал Рьоне да изпие второто си мартини, а О — сока от грейпфрут, който Рьоне й поръчал, като междувременно обяснил, че ако О иска да му достави това удоволствие и се съгласи с тях двамата, можели да вечерят в помещението в приземния етаж, а то е по-малко и по-спокойно от онова на партера, което е продължение на бара. „На драго сърце“ — казала О, която вече вземала чантата и ръкавиците си от бара, където ги била оставила. Тогава, за да й помогне да стане от табуретката, сър Стивън й протегнал дясната си ръка, в която тя положила своята, и най-после я заговорил направо, за да отбележи, че ръцете й са създадени да носят железни накити, тъй добре й стояло желязото. Но понеже казал това на английски, долавяло се известно двусмислие в думите му и човек можел да се почуди дали говорел само за метала, или също и дори най-вече за вериги. В помещението в приземния етаж, което било обикновена изба, измазана с вар, но хладна и приветлива, действително имало четири маси, от които само една била заета от гости на заведението и те вече привършвали с храненето. По стените била изрисувана като фреска кулинарна и туристическа карта на Италия в нежни цветове на ванилен, ягодов и фъстъчен сладолед; оттук О се подсетила да си поръча в края на вечерята сладолед със счукани захаросани бадеми и сметана. Истината е, че се чувствувала щастлива и окрилена, коляното на Рьоне докосвало под масата нейното коляно и когато говорел, тя знаела, че говори на нея. Той също гледал устните й. Позволил й да си поръча сладолед, но не и кафе. Сър Стивън помолил О и Рьоне да приемат да пият кафе в дома му. И тримата вечеряли много леко и О забелязала, че те се постарали почти да не пият, а на нея разрешили още по-малко: половин гарафа кианти за тримата. Вечеряли набързо: часът бил едва девет. „Освободих шофьора — казал сър Стивън, — искате ли да карате вие, Рьоне, най-простото е да отидем направо у дома.“ Рьоне хванал кормилото, О седнала до него, сър Стивън до нея. Колата била буик от големите, така че тримата лесно се побрали на предната седалка.

Отвъд Алма булевард Кур ла Рен бил светъл, тъй като дърветата били без листа, а площад Конкорд — блещукащ и сух, с притъмняло небе над него, както в дните, когато снегът само се трупа в облаците, но все не се решава да завали. О чула леко изщракване и почувствувала как топлият въздух запълзял нагоре по краката й: сър Стивън включил отоплението. Рьоне продължил все покрай Сена по десния бряг, после свил по Пон Роаял, за да мине на левия бряг: вътре в каменното си корито водата изглеждала черна, застанала съвсем като окаменяла. О се сетила за хематита, който също е черен. Когато била петнадесетгодишна, най-добрата й приятелка, която била на тридесет и в която била влюбена, носела пръстен с хематит, инкрустиран с миниатюрни диамантчета. Приискало й се да има огърлица от такива черни камъчета и без диаманти стегната по врата. Но огърлиците, които й давали сега — не, всъщност не й ги давали — би ли ги заменила срещу огърлицата от хематит, срещу мечтания хематит? Представила си бедната стая, където я отвела Марион, зад кръстовището Тюрбиго, и как разплела тя, а не Марион, двете си дебели ученически плитки, когато Марион я разсъблякла и я сложила да легне на железния креват. Колко красива била Марион, когато О я галела, и вярно е, че очите на човек могат да изглеждат като звезди; нейните наподобявали сини трепкащи звезди. Рьоне спрял колата. О не разпознала уличката, една от онези, които свързват напречно улицата на Университета с улица Лил.

Апартаментът на сър Стивън бил разположен в дъното на един двор, в пристройката на старинна сграда и стаите били подредени в редица, тъй че се минавало от една в друга. Крайната стая била едновременно най-просторна и отморяваща, обзаведена по английската мода с мебели от черно акажу и бледи копринени тъкани в жълто и сиво. „Не е нужно да поддържате огъня — казал сър Стивън, — но това канапе е за вас. Седнете, ако обичате, Рьоне ще свари кафето, бих искал да ви помоля само да ме изслушате.“ Голямото канапе със светла дамаска било поставено перпендикулярно, на камината срещу прозорците, които гледали към едра градина, с гръб към насрещните прозорци, които пък гледали към двора. О съблякла коженото си палто и го метнала върху облегалката на канапето. Когато се обърнала, установила, че любовникът й и домакинът стоят прави и я чакат да се подчини на поканата на сър Стивън. О поставила чантата си непосредствено до коженото палто, свалила си ръкавиците. Кога, кога най-после ще свикне и изобщо ще свикне ли някога да замята полите си при сядане с достатъчно потаен жест, та никой да не забележи и самата тя да може да забрави голотата си, подчинението си? Във всеки случай това едва ли щяло да стане, докато Рьоне и този чужденец я гледали мълчаливо, както в момента. Тя отстъпила накрая, сър Стивън разпалил огъня, Рьоне внезапно минал зад канапето и като сграбчил О за шията и за косите, съборил главата й назад върху облегалката и я целунал по устата тъй дълго и тъй пламенно, че дъхът й секнал и тя почувствувала как утробата й се разтапя и пламва. Пуснал я, колкото да й каже, че я обича, и отново се впил в нея. Ръцете на О, немощно отпуснати, с обърнати нагоре длани, лежали върху черната й пола, разперена като чашка на цвете около нея; сър Стивън доближил и когато Рьоне я оставил най-после окончателна и тя отворила очи, срещнала сивия вторачен поглед на англичанина. Колкото и да била зашеметена и задъхваща се от щастие, тя не се затруднила да прочете в тях, че той й се възхищава и я желае. Кой би могъл да устои на влажната й полуотворена уста, на подпухналите й устни, на бялата й шия, отметната върху черната якичка на вталения й като на паж елек, на големите й и още по-светли очи, които гледали дръзко. Но единственият жест, който сър Стивън си позволил, бил да погали лекичко с пръст веждите й, след това устните й. После седнал с лице към нея от другата страна на камината и когато Рьоне също взел едно кресло, заговорил. „Струва ми се — казал той, — че Рьоне никога не ви е споменавал за семейството си. Може би знаете все пак, че майка му, преди да се омъжи за баща му, е била омъжена за англичанин, който е имал син от първия си брак. Аз съм този син и бях отгледан от нея до деня, в който тя напусна баща ми. Нямам следователно никаква родствена връзка с Рьоне и въпреки всичко в известен смисъл ние сме братя. Това, че Рьоне ви обича, го зная. Щях да го разбера и без той да ми го е казал и дори без да се е помръднал: стига ми да го видя как ви гледа. Зная също, че сте от онези, които са били в Роаси, и предполагам, че отново ще се върнете там. Поначало пръстенът, който носите, ми дава правото да разполагам с вас, както дава това право на всички, които знаят смисъла му. Но в този случай става дума за мимолетно обвързване, а това, което ние очакваме от вас, е по-сериозно. Казвам ние, защото сама виждате, че Рьоне си мълчи: иска аз да ви говоря от негово и от мое име. Ако приемем, че сме братя, аз съм по-възрастният, десет години съм по-стар от него. Съществува също така помежду ни една тъй стара и тъй пълна свобода, че онова, което ми принадлежи, открай време е било и негово, а това, което му принадлежи — мое. Склонна ли сте да участвувате наред с нас? Моля ви за това и искам вашето благоволение, защото то ще ви обвърже повече от послушанието, което знам, че не се дава даром. Имайте предвид, преди да ми отговорите, че аз съм и мога да бъда само разновидност на вашия любовник: вие винаги ще имате само един любовник. По-опасен, признавам, от мъжете, на които бяхте подхвърлена в Роаси, защото аз ще съм тук всеки ден и освен това ценя навика и ритуала. (And besides, I am fond of habits and rites…)“

Спокойният и уверен глас на сър Стивън се извисявал сред пълна тишина. Дори пламъците в камината светели безшумно. О била прикована към канапето като пеперуда, забодена с карфица, една дълга карфица от дума и погледи, която пронизвала тялото й през средата, и притискала голите й и напрегнати слабини към хладната коприна. Тя не усещала гърдите, нито тила, нито ръцете си. Но че навиците и ритуалите, за които й говорели, трябвало да имат за обект на обладаване наред с други части на тялото дългите й бедра, скрити под черната пола и предварително разтворени, в това тя не се съмнявала. Двамата мъже били обърнати с лице към нея. Рьоне пушел, но бил запалил до себе си една от онези лампи с черна козирка, които поглъщат дима, и въздухът, вече пречистен от дървесния огън, ухаел на нощен хлад. „Ще ми отговорите ли, или искате да знаете нещо повече?“ — подел сър Стивън. „Ако приемеш — вметнал Рьоне, — аз самият ще ти обясня предпочитанията на сър Стивън.“ „Изискванията“ — поправил го сър Стивън. Най-трудното, мислела си О, не беше да приеме и тя съзнавала, че и единият, и другият не допускали нито за миг, както и тя самата, че може да откаже. Най-трудното било чисто и просто да говори. Устните й парели и устата й била пресъхнала, нямала капчица слюнка, тягостно чувство на страх и желание свивало гърлото й, а ръцете й, възвърнати към живот, били студени и потни. Да можела поне да затвори очи. Но не. Два погледа преследвали нейния, от които тя не можела — нито искала — да избяга. Те я теглели към онова, което тя смятала, че е оставила за дълго, може би завинаги в Роаси. Откакто се бил върнал, Рьоне се задоволявал само да я милва и символът за принадлежността й на всички, на които била известна тайната на пръстена й, останал без последствие; О или не срещнала никой, на когото тя да е известна, или тези, които се досещали, си замълчавали — единствената, която заподозряла, била Жаклин. (А ако Жаклин е пребивавала в Роаси, защо не носела и тя такъв пръстен? Впрочем какво право над нея давало на Жаклин посвещението в тайната и давало ли й изобщо някакво право?) За да заговори, трябвало ли да помръдне? Но тя не можела да помръдне по своя воля — една тяхна заповед щяла да я накара да стане на мига, но това, което искали този път от нея, не било да се подчини на заповед, а да изпревари заповедите сама да осъзнае, че е робиня, и да се отдаде като такава. Ето какво те наричали нейно благоволение. Тя си спомнила, че никога не била казвала на Рьоне друго освен „обичам те“ и „твоя съм“. Изглежда, че днес от нея се искало да говори и да приеме в подробности и с точност това, което единствено с мълчанието си приемала до този миг. Накрая тя се надигнала и сякаш това, което имала да каже, я душало, откопчала горните метални копчета на елека си до вдлъбнатинката между гърдите. После се изправила окончателно. Коленете и ръцете й треперили. „Твоя съм — казала най-после тя на Рьоне. — Ще бъда, каквато пожелаеш.“ „Не — подел той, — наша. Повтори след мене: Ваша съм, ще бъда, каквато вие пожелаете.“ Сивите и строги очи на сър Стивън не се откъсвали от нея, както и тези на Рьоне, в които тя се губела, повтаряйки бавно след него изреченията, които той й диктувал, но като ги обръщала в първо лице като при упражнението граматика. „Признаваш на мен и на сър Стивън правото…“ — говорел Рьоне и О подхващала колкото може по-ясно: „Признавам на теб и на сър Стивън правото…“. Правото да разполагат с тялото й както им е угодно, на което място и по какъвто начин им се харесва, правото да я държат окована, правото да я бичуват като робиня или като осъдена при най-малкото провинение, или за собствено удоволствие, правото да не се съобразяват с молбите й, нито с виковете й, ако я принудят да вика. „Струва ми се — казал Рьоне, — че тъкмо тук сър Стивън искаше да те получи от мен и от теб самата и че желае да ти изложа в тънкости неговите изисквания.“ О слушала любовника си и думите, с които се обърнал към нея в Роаси, изплували в паметта й: това били, кажи-речи, същите думи. Но тогава тя ги изслушала сгушена в него, защитена от една близка до съня неправдоподобност, от чувството, че съществува в някакъв друг живот, а може би, че изобщо не съществува. Сън или кошмар, тъмничен декор, вечерни рокли, маскирани лица, всичко я отдалечавало от собствения й живот, та дори и неведението й колко ще продължи всичко това. Там тя се чувствувала така, както се чувствуваме нощем в плен на някой сън, който ни е познат и който отново ни спохожда — уверена, че той съществува, и също така уверена, че ще свърши — и едновременно ни се иска сънят да свърши, защото се боим, че няма да можем да го издържим, и да продължи, за да узнаем развръзката. Е, добре, развръзката била налице, когато вече не я очаквала, и под формата, която най-малко очаквала (ако допуснем, както тя си мислела в момента, че тъкмо тази е развръзката и че зад нея не се крие друга и може би пак друга зад следващата). Развръзката е, че тя пропадала от спомена в настоящето, както и че онова, което било действителност само в един затворен кръг, в един ограничен свят, изведнъж щяло да се просмуче като зараза във всички случайни обстоятелства и всичко привички на всекидневния й бит и върху нея и вътре в нея да не се задоволява вече само със знаци — разголените задни части, корсажите, които се разкопчават, железния пръстен — а да изисква осъществяване. Истина е, че Рьоне никога не я бил удрял и единствената разлика между времето, когато се запознала с него, преди да я отведе в Роаси, и времето, изминало, откакто се върнала оттам, била, че сега той се ползувал от заоблените й задни форми и от устата й, както преди това (а продължавал и сега да го прави) от утробата й. Тя никога не узнала дали ударите с камшик, които така редовно получавала в Роаси, й били нанесени макар и един-единствен път, от него (когато била в състояние да си зададе този въпрос, когато тя самата или тези, с които си имала работа, били маскирани), но не го вярвала. Без съмнение удоволствието, което изпитвал от съзерцанието на вързаното й, подложено на гаври мятащо се безпомощно тяло, и от виковете й, било тъй силно, че не можел да понесе мисълта да бъде отвлечен от това свое съзерцание, като му отдаде ръцете си. Той сам го признавал, като й казвал сега тъй кротко, тъй нежно, без да помръдне от дълбокото кресло, в което бил полуизлегнат, кръстосал едното си коляно върху другото, колко бил щастлив, че я предава, че самата тя се предава на заповедите и на разпорежданията на сър Стивън. Когато сър Стивън пожелаел тя да прекара при него нощта или дори само един час, както и да го придружи извън Париж, или в самия Париж в някой ресторант или на представление, той щял да й се обади по телефона и да й прати колата си, освен ако Рьоне сам не дойдел да я доведе. Днес, сега бил неин ред да говори. Съгласна ли е? Но тя не можела да говори. Тази воля, която изведнъж искали от нея да прояви, била волята да превъзмогне себе си, да каже предварително „да“ на всичко, на което тя естествено искала да каже „да“, но на което тялото й казвало „не“, поне що се отнася до камшика. Тъй като за останалото, ако трябвало да бъде честна пред себе си, тя се чувствувала прекалено смутена от желанието, което четяла в погледа на сър Стивън, за да се самозалъгва, и въпреки че цялата треперела, а може би точно защото треперела, знаела, че очаква с по-голямо нетърпение и от него мига, в който той ще положи ръката или може би устните си върху нея. Без съмнение само от нея зависело да ускори този миг. Колкото и да била смела и колкото и горещо да желаела това, тя внезапно се почувствувала тъй слаба тъкмо когато се канела да отговори, че се свлякла на пода в разпиляната около нея рокля и сър Стивън отбелязал с приглушен глас в тишината, че страхът също й отивал. Обърнал се не към нея, а към Рьоне. О имала чувството, че той се въздържа да пристъпи към нея, и съжалила, че е така. Въпреки това обаче, тя не го поглеждала и не откъсвала очи от Рьоне, ужасена да не би той да отгатне в погледа й онова, което щял може би да сметне за измяна. Макар че това съвсем не било измяна, тъй като ако трябвало да се сложат на везните желанието, което изпитвала да бъде на сър Стивън, и принадлежността й към Рьоне, нямало да се поколебае нито миг; истината е, че се поддавала на това желание само защото Рьоне й го позволил и до известна степен й дал да разбере, че й заповядва това. Все пак й оставало съмнението дали той няма да се разсърди, ако види, че му се покоряват твърде бързо и твърде охотно. Най-малкият знак от негова страна щял веднага да го заличи. Той обаче не направил никакъв знак, само се задоволил да й поиска за трети път отговор. Тя промълвила: „Съгласна съм на всичко, което ви се хареса“. Свела очи към дланите си, които чакали раздалечени в скута й, после си признала шепнешком: „Бих искала да зная дали ще бъда бита с камшик…“. В течение на един безкраен миг, през който имала време сто пъти да се разкае за въпроса си, никой от двамата не отговорил. После гласът на сър Стивън изрекъл бавно: „Понякога“. О чула след това как драснали клечка кибрит и доловила шум от местене на чаши: явно единият от двамата си сипвал повторно уиски. Рьоне с нищо не й помогнал. Рьоне мълчал. „Дори да дам съгласието си сега — казала тя, — дори да обещая сега, няма да мога да го понеса.“ „От вас се иска само да го изтърпите и ако крещите или се вайкате, отсега да се съгласите, че ще е напразно“ — подел сър Стивън. „Имайте милост, не, не още“ — изплакала тя, тъй като сър Стивън понечил да стане. Рьоне също станал, надвесил се над нея, хванал я за раменете. „Отговори най-после — казал той, — приемаш ли?“ Тя казала накрая, че приема. Той я повдигнал нежно и като седнал на голямото канапе, я накарал да коленичи до него; с лице към канапето, върху което с изпънати ръце и затворени очи тя положила главата и бюста си. Тогава й се мярнала една картина, която била виждала преди години, любопитна гравюра, изобразяваща коленичила като нея жена до едно кресло в стая с каменен под, дете и куче играели в единия ъгъл, полите на жената били запретнати и един мъж, застанал прав наблизо, размахвал над нея наръч пръчки. Всички били облечени с дрехи от края на XVI век и гравюрата носела заглавие, което й се стрило възмутително: семейно наказание. Рьоне й стиснал китките с една ръка, докато с другата й вдигнал полата тъй високо, че тя почувствувала как плисираната полупрозрачна тъкан я погъделичкала по бузата. Той я милвал по задните части и показал на сър Стивън двете им трапчинки и мекотата на гънката между бедрата. После със същата тази ръка я натиснал по кръста, за да изпъкнат още повече заоблените й форми, като същевременно й заповядал по-широко да разтвори коленете си. Тя се подчинила, без да каже дума. Почестите, които Рьоне отдавал на тялото й, отговорите на сър Стивън, грубите думи, с които си служели двамата мъже, предизвикали у нея толкова силен и така внезапен изблик на срам, че желанието, което изпитвала да бъде на сър Стивън, се изпарило и тя зачакала камшика като избавление, болката и виковете — като заслужено опрощение. Но ръцете на сър Стивън разтворили слабините й, проникнали отзад, отдръпнали се, отново хлътвали навътре, милвали я, докато застенала, унизена, че стене, омаломощена. „Оставям те на сър Стивън — казал тогава Рьоне, — остани, както си, той ще те отпрати, когато пожелае.“ Нима толкова пъти не оставала в Роаси така коленичила, подложена на всекиго? Но тогава я възпирали гривните, които свързвали дланите й ведно, щастлива пленница, на което всичко било налагано, от която нищо не се искало. Тук тя по собствена воля стояла полугола, макар че един-единствен жест, същият, който щял да е достатъчен да я изправи на крака, щял да е достатъчен и да я покрие. Обещанието й я обвързвало точно толкова, колкото кожените гривни и веригите. Дали само обещанието? Нима колкото и унизена да се чувствувала или по-скоро тъкмо защото се чувствувала унизена, към това не се прибавяла и сладостта, че най-ценното у нея е самото й унижение, послушанието й, когато се прекланяла, покорството й, когато се отдавала? Рьоне си тръгнал и сър Стивън отишъл да го придружи до вратата, през това време тя чакала, сама, без да помръдне, чувствувала се по-уязвима в самотата и по-продажна в очакването, отколкото когато двамата били при нея. Под полата си усещала сиво-жълтата гладка коприна на канапето, през найлона на чорапите под колената си — дебелия вълнен килим, и по цялото си ляво бедро — топлината на огнището, в което трите цепеници, поставени от сър Стивън, пламтели със силно пращене. Старинен стенен часовник над един шкаф тъй леко тиктакал, че се чувало само когато всичко наоколо мълчало. О го слушала съсредоточено и си мислела колко е нелепо да стои в тази поза в тази изискана светска гостна.

През затворените капаци на прозорците долитал сънливият грохот на Париж след полунощ. Щяла ли на другата сутрин на дневна светлина да познае върху възглавничката на канапето мястото където опирала главата си? Щяла ли да се озове отново посред бял ден в същата тази гостна, за да се отнесат с нея по същия начин? Сър Стивън се бавел и О, която по-рано така безметежно чакала благоволението на непознатите от Роаси, сега стояла със свито сърце при мисълта, че след една или след десет минути той ще положи ръце върху нея. Но не станало точно както си представяла. Чула го как отваря вратата, как прекосява стаята. Известно време останал прав с гръб към огъня, съзерцавайки О, после с много тих глас й казал да се изправи и да седне. Тя се подчинила, изненадана и почти смутена. Любезно й донесъл чаша уиски и цигара, които тя отказала. Тогава видяла, че е по халат, много изискан, от сиво сукно — същият сив цвят като на косите му. Дланите му били издължени и сухи с плоски, дълбоко изрязани и много бели нокти. Той уловил погледа на О, която се изчервила: тези длани, настойчиви и твърди, я били обладали, от тях сега се страхувала и за тях копнеела. Но той не се приближавал. „Бих искал да се съблечете гола — казал. — Свалете си първо само елека, без да ставате.“ О разкопчала големите позлатени закопчалки, изхлузила от раменете си черния втален елек и го сложила в другия край на канапето, където вече били коженото й палто, ръкавиците и чантата. „Погалете малко зърната на гърдите си — казал тогава сър Стивън и добавил: — Ще трябва да сложите по-тъмно червило, това е много светло.“ О слисана докоснала с пръсти зърната на гърдите си, почувствувала как те се втвърдяват и щръкват и ги скрила в шепи. „А, не!“ — възпротивил се сър Стивън. Тя махнала ръцете си и се облегнала назад върху канапето: гърдите й били едри за крехкото тяло и отивали леко встрани към мишниците. Тилът й бил опрян на облегалката, ръцете й — от двете страни на хълбоците. Защо сър Стивън не надвесел уста над нея, не посегнел с ръка към зърната, които пожелал да види как щръкват и които тя, колкото и неподвижна да била, чувствувала как потръпват само от дъха му. Но той се бил доближил, седял напреко върху страничната облегалка на канапето и не я докосвал. Както пушел, с едно движение на ръката, което О никога не узнала дали било съзнателно, или не, разпилял малко пепел, почти топла още, между гърдите й. Сторило й се, че той иска да я оскърби със своето презрение, със своето мълчание, с равнодушието, което прозирало при цялото му внимание. А само допреди малко я желаел и сега още я желаел, виждала, че е напрегнат под гъвкавата тъкан на халата. Защо не я обладаел, дори само за да я нарани! О се възненавидяла заради собственото си желание и възненавидяла сър Стивън заради умението му да се владее. Тя искала той да я обича, истината е тази: да няма търпение да докосне устните й и да проникне в тялото й, да я пръсне, ако е нужно, но да не съумява да запазва спокойствието си и да бъде господар на удоволствието си. Все едно й било в Роаси дали тези, които си служат с нея, изпитват каквото й да било чувство: те били оръдията, посредством които нейният любовник й се наслаждавал, посредством които тя ставала такава, каквато той искал да бъде — излъскана, обла и гладка като камък. Техните длани били негови длани, техните заповеди — негови заповеди. Не и тук. Рьоне я предоставил на сър Стивън, но било ясно, че искал да си я подели с него не за да получи от нея повече, нито заради радостта да я преотстъпи на друг, а за да сподели със сър Стивън нещото, което най-много обичал, явно както навремето, като по-млади, двамата деляли едно пътешествие, един кораб, един кон. Тъкмо по отношение на сър Стивън подялбата имала днес смисъл, много повече отколкото по отношение на самата нея. Онова, което всеки от двамата щял да търси у нея, било клеймото на другия, следата от присъствието на другия. Малко преди това, когато била коленичила полугола до него и сър Стивън с две ръце й разтварял бедрата, Рьоне му обяснил защо задното отверстие на О е толкова проходимо и защо самият той бил доволен, че го е подготвил по такъв начин: защото си помислил, че ще е приятно на сър Стивън да разполага във всеки миг с прохода, който му харесва. Дори добавил, че ако желае, ще му предостави правото да се ползува от него с предимство. „На драго сърце“ — възкликнал сър Стивън, но отбелязал, че въпреки всичко, имало опасност да причини разкъсвания на О. „О е ваша“ — отвърнал Рьоне. И той се навел към нея и й целунал ръцете.

Самата мисъл, че Рьоне допускал да се лиши от някое нейно кътче, разстроила О. В тона тя видяла залог, че любовникът й държи на сър Стивън повече, отколкото на нея. И също така, макар че толкова често й повтарял, че обича у нея предмета, в какъвто я бил превърнал, неограничената власт да разполага с нея, свободата, с която се ползувал по отношение на нея, както разполагаме с мебел, както изпитваме еднакво, а понякога и по-голямо удоволствие да я подарим, отколкото да я запазим за себе си, тя си дала сметка, че не му вярва докрай. Виждала още доказателство за това, което не можело да се нарече другояче, освен почтителност към сър Стивън, във факта, че Рьоне, който така страстно обичал да я вижда под телата или под ударите на други, който с такава неизменна нежност, с такава неизтощима признателност гледал как устата й се отваря за да изстене или изкрещи, как очите й се наливат със сълзи, я изоставил, след като се уверил, излагайки я на показ, разтваряйки я, както се разтваря устата на кон, за да се види дали е млад, че сър Стивън я намира достатъчно красива или в най-лошия случай достатъчно удобна за себе си и е склонен да я приеме. Това оскърбително може би поведение не променяло с нищо любовта на О към Рьоне. Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на бога, че ги низвергва. Но у сър Стивън тя отгатвала твърда ледена воля, която желанието нямало да огъне и пред която до момента тя колкото и да била пленителна я покорил, не представлявала абсолютно нищо. Иначе защо щяла да изпитва такъв страх? Камшикът и пояса на слугите в Роаси, носените почти без прекъсване вериги й се сторили по-малко ужасни от погледа, който сър Стивън впивал в гърдите й, без да ги докосва. Тя знаела, че в сравнение с дребните й рамене и крехката горна половина на тялото й самата им тежест, гладка и набъбнала, ги прави уязвими. Не можела да спре треперенето им, трябвало да престане да диша. Да храни надежда, че тази уязвимост ще обезоръжи сър Стивън, било напразно и тя чудесно знаела, че е тъкмо обратното: нейната подканваща нежност предразполагала еднакво към грубости и към милувки, към употреба на нокти и устни. За миг се заблудила: дясната ръка на сър Стивън, която държала цигара, докоснала с връхчето на средния пръст зърното, което се подчинило и още повече настръхнало. Че това било за сър Стивън своеобразна игра без нищо повече или проба, както се изпробва дали един механизъм е безотказен, дали е изправен, в това О не се съмнявала. Без да става от облегалката на креслото, сър Стивън й казал да си вдигне полата. Изпод влажните ръце на О телените копчета се изплъзвали и тя на два пъти трябвало да започва отначало, за да разкопчае под полата фустата си от черна батиста. Когато останала чисто гола с лачените си сандали с високи токчета и с черни найлонови чорапи, навити няколко пъти над коленете, които подчертавали изящните й крака и белотата на бедрата й, сър Стивън, който също станал, я хванал с една ръка за слабините и я побутнал към канапето. Накарал я да коленичи с гръб към канапето и за да се облегне на него по-близо до раменете, отколкото до кръста, я подканил да разтвори леко бедрата си. Дланите й лежали отстрани до глезените, слабините й били полуоткрехнати, а над гръдта й, все тъй мамеща, шията била отметната назад. Не смеела да погледне сър Стивън в лицето, но виждала как ръцете му развързват колана на халата. Щом прекрачил О, все тъй коленичила, и я уловил за тила, той хлътнал в устата й. Това, към което се стремял, не била милувката на устните й по цялата му дължина, а самото й гърло. Той дълго дълбал в него и О почувствувала как у нея набъбва и се втвърдява плътта, която не й давала да си поеме дъх и чийто бавен и многократно повтарян тласък изтръгвал сълзи от очите й. За да проникне по-дълбоко в нея, сър Стивън в края на краищата коленичил на канапето от двете страни на лицето й и тазът му се отпускал на моменти върху гърдите на О, която чувствувала как я изгарят слабините й, ненужни и пренебрегнати. Колкото и дълго сър Стивън да останал в нея, той не довел удоволствието си докрай, а се отдръпнал от нея мълчаливо и се изправил отново, без да закопчава халата си. „Вие сте порочна, О — казал й той. — Обичате Рьоне, но сте порочна. Рьоне дава ли ся сметта, че вие пожелавате всички мъже, които ви желаят, че като ви праща в Роаси или като ви тласка към други, ви дава алибита за собствената ви порочност?“ „Обичам Рьоне“ — отвърнала О. „Обичате Рьоне, но желаете мен, между многото други“ — заявил сър Стивън. Да, тя го желаела, но ако Рьоне научел за това, нямало ли да се промени? Тя можела единствено да мълчи и да стои с наведени очи, дори само погледът й би бил равносилен на самопризнание за сър Стивън. Сър Стивън се навел над нея, уловил я за раменете и я съборил на килима. Озовала се по гръб с вдигнати и прибрани до тялото крака. Сър Стивън седнал на канапето, където тя била опряна миг по-рано, хванал дясното й коляно и го притеглил към себе си. Тъй като била с лице към камината, светлината на огнището огрявала ярко двойната разтворена гънка на слабините и на седалището й. Без да я пуска, сър Стивън внезапно й заповядал да се погали сама, но без да прибира краката си. Поразена, тя протегнала послушно дясната си ръка към слабините и срещнала под пръстите си вече освободено от руното, което го предпазвало, пламналото месесто хълмче, където се съединявали крехките устни на междубедрието й. Но ръката й безпомощно увиснала и тя промълвила: „Не мога“. И наистина не можела. Никога дотогава не се била галила другояче освен скришом в топлото си и тъмно легло, когато спяла сама, без никога да търси докрай, удоволствието. Но понякога достигала до него, по-късно в съня и тогава се събуждала разочарована, че било тъй силно и в същото време тъй малотрайно. Погледът на сър Стивън бил все тъй настойчив. Тя не могла да го издържи и повтаряйки „не мога“, затворила очи. Картината, която й се привиждала, която не съумявал да пропъди и която й причинявала всеки път същото зашеметяващо чувство на погнуса, както когато я наблюдавала за пръв път като петнадесетгодишна, била следната: Марион, отпусната в коженото кресло на една хотелска стая, Марион, преметнала единия си крак върху страничната облегалка на креслото и почти обронила глава над другата облегалка, Марион се галела, пред очите й и тихичко стенела. Разказала й как един ден пак така се галела в кабинета си, като смятала, че е сама, и как началникът на нейната служба ненадейно влязъл и я изненадал. О си спомняла кабинета на Марион, гола стая с бледозелени стени, в която светлината, идеща от север, се процеждала през прашни стъкла. Имало едно-единствено кресло, предназначено за посетителите, което се намирало срещу масата. „И ти избяга ли?“ — попитала я О. „Не — отвърнала Марион, — той поиска да продължа, но заключи вратата, накара ме да събуя пликчетата си и избута креслото до прозореца.“ О изпитала и възхищение от това, което смятала за проява на смелост от страна на Марион, и ужас, а самата тя свенливо отказала да се гали пред Марион, като се заклела, че никога, никога няма да се гали пред никого. Марион се засмяла и казала: „Ще видиш, когато любовникът ти го поиска от теб“. Рьоне никога досега не го бил искал от нея. Нима щяла да се подчини? Положително, но с какъв страх да не види как се надига в очите на Рьоне погнусата, която тя самата изпитала пред Марион. А това било немислимо. Още по-немислимо било, че го искал сър Стивън. Какво я интересувало, че сър Стивън ще бъде погнусен? Но не, тя не можела. За трети път прошепнала: „Не мога“. Колкото и тихо да било изречено, той го чул, пуснал я, станал, препасал халата си, заповядал на О да стане. „Това ли е вашето покорство?“ — укорил я той. После с лявата ръка й хванал двете китки, а с дясната я зашлевил с всичка сила. Тя се олюляла и щяла да падне, ако той не я бил задържал. „Застанете на колене и ме слушайте — казал той. — Боя се, че Рьоне твърде зле ви е дресирал.“ „Покорявам се винаги на Рьоне“ — прошепнала тя. „Смесвате любовта с покорството. Ще ми се покорявате, без да ме обичате и без аз да ви обичам.“ Тогава тя почувствувала как я обзема най-странно възмущение и мълчаливо в себе си отрекла думите, които чувала, отрекла обещанията си да бъде покорна робиня, отрекла собственото си съгласие, собственото си желание, голотата си, потта си, треперещите си крака, сенките под очите си. Тя се замятала, стискайки зъби от гняв, когато я накарал да се сгъне, просната с лакти на пода и глава между ръцете, повдигнал я за хълбоците и забил отзад члена си, за да я разкъса, както предрекъл Рьоне. Първия път тя не изкрещяла. Той подновил по-грубо опита си и тя изкрещяла. И всеки път, когато се отдръпвал, после отново налитал, ще рече всеки път, когато решал, тя крещяла. Крещяла колкото от възмущение, толкова и от болка и в това той не се лъжел. Тя знаела също така, а от това следвало, че във всички случаи била победена, че той е доволен, задето я принуждавал да крещи. Когато свършил и я накарал да стане, малко преди да я отпрати, й обърнал внимание, че това, което излял от себе си в нея, малко по малко, изтичайки навън, ще се обагри с кръвта на раната, която й направил, че таза рана ще я пари, докато задният отвор на тялото не се нагоди към него, и че той ще продължи да насилва този вход. Той нямало да се лиши от правото, което Рьоне му предоставял, да се ползува от нея и тя не бивало да се надява да бъде пощадена. Припомнил й, че дала съгласието си да бъде робиня на Рьоне и на него самия, но му се струвало малко вероятно тя да знае с какво точно се е нагърбила. Когато научи, ще бъде твърде късно, за да се измъкне. Слушайки го, О си мислела, че също така ще е твърде късно — толкова време ще му е нужно, за да сломи упорството й — той да не се влюби най-накрая в своето творение и да не я обикне поне малко. Тъй като цялата й вътрешна съпротива и плахият отказ, на който се осмелявала да даде израз, имали един-единствен смисъл: тя искала да съществува за сър Стивън, макар и съвсем мъничко, както съществувала за Рьоне, и той да изпита към нея нещо повече от желание. Не защото била влюбена в него, а защото ясно виждала, че Рьоне обича сър Стивън със страстта на хлапетата към по-възрастните, и защото чувствувала, че за да угоди на сър Стивън, е готова ако се наложи да жертвува от нея онова, което сър Стивън поиска; тя знаела с пророческа непогрешимост, че той ще се повлияе от неговото отношение и ако сър Стивън й засвидетелствува презрение, Рьоне ще бъде заразен от това презрение, както никога по-рано не бил и не помислял да бъде от отношението на мъжете в Роаси. То е, защото спрямо нея той бил господарят и отношението на всички, на които я отстъпвал, се определяло от неговото. Тук господарят не бил вече той, напротив. Сър Стивън бил господарят на Рьоне, без самият Рьоне напълно да го съзнава, ще рече, че Рьоне му се възхищавал и искал да му подражава, да си съперничи с него; именно по тази причина той делял всичко с него и пак по тази причина му отстъпил О — този път било очебийно, че тя е отстъпена съвсем сериозно. Рьоне без съмнение щял да продължи да я обича само ако сър Стивън сметнел, че тя заслужава, и ако на свой ред я обикнел. А дотогава сър Стивън щял да бъде нейният господар независимо какво си мислел Рьоне, нейният единствен господар в точното съотношение, което свързва господаря с роба. Тя не очаквала никаква милост от него, но нима не можела да се надява да му изтръгне мъничко любов? Полуизлегнат в голямото кресло до огъня, където се разположил, преди тръгването на Рьоне, той я накарал да стои гола, изправена пред него, и да чака заповедите му. Тя зачакала, без да промълви нито дума. След известно време той станал и й казал да го последва. Все така гола, само със сандалите с високи токове и черните чорапи, тя се изкачила след него по стълбата, която тръгвала от площадката на партера, и влязла в една стаичка, толкова малка, че имало място само за легло в единия ъгъл и за тоалетка и стол между леглото и прозореца. Тази стаичка била свързана с друга по-голяма стая, която принадлежала на сър Стивън, и от двете се влизало в обща баня. О се измила, и избърсала — кърпата се оцветила леш в розово — събула си сандалите и чорапите и легнала в студените чаршафи. Завесите на прозореца не били е пуснати, но навън било тъмна нощ. Преди да затвори вратата между стаите — О вече си била легнала — сър Стивън се приближил до нея и я целунал по връхчетата на пръстите, както направил когато слязла от табуретката в бара и той я похвалил за железния й пръстен. Така значи, той проникнал в нея с ръцете и члена си, гаврил се със задните части и устата й, а благоволявал да докосне с устни само връхчетата на пръстите й. О се разплакала и заспала чак призори.

На другия ден малко преди обед шофьорът на сър Стивън откарал О в дома й. Още от десет часа тя била будна, една стара мулатка й донесла чаша кафе, приготвила й ваната и й дала дрехите с изключение на коженото палто, ръкавиците и чантата, които О открила на канапето в гостната. Гостната била пуста, капаците били отворени и завесите дръпнати. Точно срещу канапето се виждала градинка, тясна и зелена като аквариум, засадена единствено с бръшлян, самодивски чемшир и чашкодрян. Тъкмо си слагала палтото, мулатката й казала, че сър Стивън излязъл и оставил писмо, на плика се четял само нейният инициал; върху белия лист имало два реда: „Рьоне се обади, че ще дойде в шест часа да ви вземе от студиото“, подписани с едно „С“, и послепис: „Камшикът остава за следващото ви посещение“. О се огледала: на масата, между двете кресла, където предната вечер седели сър Стивън и Рьоне, до една ваза с жълти рози имало много дълъг и тънък кожен камшик. Прислужницата я чакала до вратата. О мушнала писмото в чантата си и потеглила.

Значи Рьоне се е обадил на сър Стивън, а не на нея. Когато се върнала у дома си, след като се съблякла и наобядвала, загърната в домашния си халат, тя имала достатъчно време да поправи на спокойствие грима и прическата си и да се преоблече, за да отиде в студиото, където трябвало да бъде в три часа: телефонът не звъннал, Рьоне не я потърсил. Защо? Какво ли му е казал сър Стивън? Как ли са си говорили за нея? Спомнила си думите, с които двамата в нейно присъствие така непринудено обсъждали проходимостта на тялото й от гледна точка на изискванията на техните тела. Може би защото не била свикнала с този род думи на английски, единствените френски изрази, които й се сторило, че подхождат, били възможно най-пошли. Истина е, че минала през толкова ръце, колкото проститутките от публичните домове, защо тогава да се отнасят по-различно с нея? „Обичам те, Рьоне, обичам те — повтаряла тя, — прави с мен каквото поискаш, но не ме оставяй, за бога, не ме оставяй.“

Кой ще се смили над тези, които чакат? Толкова лесно е да ги познаеш: по тяхната кротост, по техния привидно съсредоточен поглед — съсредоточен, да, но в нещо друго, не в онова, което гледат — в собственото им отсъствие. В течение на три часа в студиото, където една дребна, рижава и възпълничка манекенка, която О не познавала, позирала за модели на шапки, тя била тази отсъствуваща, вътрешно разкъсвана от угнетение и от нетърпение по-бързо да минават минутите. Върху блуза и фуста от червена коприна била облякла шотландска пола и къс велурен жакет. Червеният цвят на блузата под разтворения й жакет карал да бледнее и без това бледото й лице и дребничката рижава манекенка й казала, че има фатален вид. „Фатален за кого?“ — запитала се О. Две години по-рано, преди още да срещне Рьоне и да го обикне, тя щяла да се закълне в себе си: „Фатален за сър Стивън“, и да си каже: „Ще види той“. Но любовта й към Рьоне и любовта на Рьоне към нея й отнели всички оръжия и вместо да й дадат нови доказателства за нейната власт, я лишили от онези, които имала дотогава. Някога тя била безразлична и пърхаща, забавно й било да подмамва с дума или жест влюбените в нея момчета, но без да им дава нищо, а след това се отдавала по прищявка, един път, един-единствен, за да възнагради, но също и да разпали още повече и да ожесточи една страст, която не споделяла. Сигурна била, че я обичат. Един от тях направил опит да се самоубие; когато се върнал излекуван от болницата, където го откарали, тя отишла в дома му, съблякла се гола и като му забранила да я докосва, се излегнала на дивана му. Смъртноблед от желание и болка, той я наблюдавал цели два часа мълчаливо, скован от дадената дума. Тя не пожелала никога повече да го види. Не че гледала лекомислено на желанието, което вдъхвала. Разбирала го или поне смятала, че го разбира, още повече че самата тя изпитвала сходно желание (така си мислела) по отношение на своите приятелки, или на непознати млади жени. Някои от тях й се давали, тя ги водела в прекалено дискретни хотели с тесни коридори и проницаеми за всички шумове стени, други я отблъсквали ужасени. Но това, което тя си въобразявала, че е желание, не отивало по-далеч от вкуса към завоеванието и нито обноските й на опърничаво хлапе, нито обстоятелството, че вече била имала няколко любовници — ако могат да се нарекат така — нито вироглавството й, нито дори смелостта й не й послужили за нищо, когато срещнала Рьоне. Само за седмица узнала що е страх, но и увереност, що е тревога, но и щастие. Рьоне се нахвърлил върху нея като морски разбойник върху пленница и тя с неизказана наслада се превърнала в пленница, чувствувала на китките си, на глезените си, върху всичките си крайници и в най-потайните кътчета на тялото и на сърцето си нишките — по-невидими й от най-тънкия косъм, по-яки от въжетата, с които лилипутите завързали Гъливер — които любовникът й стягал или разхлабвал с поглед. Не била вече свободна? Слава богу, не била вече свободна. Но й било леко на душата, богиня в облаците, риба във водата, замаяна от щастие. Именно замаяна, защото тези тънки косми, тези въжета, които Рьоне държал до едно в ръцете си, били единствената мрежа от сили, през кито преминавал сега у нея потокът на живота. И това била самата истина дотолкова, че когато Рьоне разхлабвал хватката си върху нея — или тя така си въобразявала — когато придобивал отсъствуващ вид или се отдалечавал с безразличие, както се струвало на О, или когато не я виждал с дни и не отговарял на писмата й, а тя си мислела, че той не иска повече да я вижда или че ще престане да я обича, или че не я обича вече, всичко в нея замирало, тя се задушавала. Тревата почернявала, денят не бил вече ден, нито нощта — нощ, а пъклени изобретения, които карали светлината и тъмнината да се редуват, за да я изтезават: От прясната вода й се повдигало. Чувствувала се като статуя от пепел, вгорчена, ненужна, и прокълната като статуите от сол в Гомора. Защото се била провинила. Тези, които обичат бога и които бог изоставя в тъмната нощ, са виновни, тъй като са изоставени. Те търсят вините си в спомена. Тя търсела своите вини. Намирала само незначителни прояви на отзивчивост — а те се изразявали повече в склонността, отколкото в действията й — спрямо желанията, които събуждала у други: мъже извън Рьоне. На тях тя обръщала внимание само доколкото щастието, което й давала любовта на Рьоне, увереността, че принадлежи на Рьоне, я изпълвало с доволство и при нейната всеотдайност към него я правело неуязвима, безотговорна, оставяло всичките й действия без последствие — но какви действия? Та тя можела да се упрекне само в помисли и мимолетни изкушения. И все пак сигурно било, че се е провинила и че без да иска Рьоне я наказва за прегрешение, за което не знае (тъй като то си останало вътре в нея), но което сър Стивън на мига разкрил: порочността. О била щастлива, че Рьоне се разпореждал да я бият и да блудствуват с нея, защото страстното й подчинение щяло да даде на любовника й доказателство за нейната принадлежност, но и защото болката и срамът от камшика, както и обидата, която й нанасяли тези, които, обладавайки я, я заставяли да изпита удоволствие и се наслаждавали на своето, без да държат сметка за нея, й се стрували самото изкупление на вината й. Имало прегръдки, които й били отвратителни, ръце, които върху гърдите й били непосилна обида, устни, които всмуквали устните и езика й като разплути и гнусни пиявици, и езици и членове — разлигавени твари, които, галейки се в затворената й уста, в гънката, стисната колкото сила имала, на слабините и задницата й, я сковавали от негодувание за дълго, тъй че камшикът не бил излишен, за да я накара да се отпусне, но пред който тя в края на краищата се отваряла с омерзително раболепие и погнуса. А ако въпреки това сър Стивън бил прав? Ако унизяването й било приятно? В такъв случай колкото по-голямо било падението й, толкова по-милостив бил Рьоне, задето склонявал да направи от О оръдие на своето удоволствие. Като малка тя прочела с червени букви върху бялата стена на една стая в Уелс, където живяла в продължение на няколко месеца, един библейски текст като в протестантските къщи: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия бог“. Не, казвала си тя сега, това не е вярно. Страшното е да бъдеш отхвърлена от ръцете на живия бог. Така всеки път, когато Рьоне отлагал мига на срещата си с нея, както този ден, и се забавел — тъй като вече минало шест часът, шест и половина — лудостта и отчаянието обсаждали О, но напразно. Лудост за нищо, отчаяние за нищо, нищо вярно нямало в опасенията й. Ето че Рьоне идвал, той бил тук, той не се бил променил, тоя я обичал, но бил задържан от административен съвет или някаква непредвидена работа и нямал време да я предупреди. О веднага поемала жадно въздух и въпреки това всеки от тези пристъпи на страх оставял дълбоко у нея глухо предчувствие, предупреждение за надвиснало нещастие: тъй като все пак Рьоне забравял да предупреди, а го задържала партия голф или бридж или може би друго лице, защото той обичал О, но бил свободен, сигурен в нея и лекомислен, тъй лекомислен. Нямало ли да настъпи ден, белязан със смърт и пепелища, ден, който да отдаде право на лудостта, да спре притока на свеж въздух? Ах, нека чудото трае, нека не пресъхва милостта, Рьоне, не ме напускай! О не виждала и отказвала да вижда всеки ден по-далеч от следващия или по-следващия ден, всяка седмица по-далеч от следващата седмица. И всяка нощ, прекарана с Рьоне, за нея била нощ завинаги.

Рьоне най-после пристигнал в седем часа, тъй радостен да я види отново, че я целунал пред електротехника, който поправял един прожектор, пред малката рижава манекенка, която тъкмо излизала от гримьорната, и пред Жаклин, влязла ненадейно по петите му, която никой не очаквал. „Много мило — казала Жаклин на О, — минавах насам и се отбих да ви поискам последните си снимки, но като че ли моментът не е подходящ, отивам си.“ „Госпожице, но моля ви — възкликнал Рьоне, без да пуска О, която държал през кръста, — госпожице, не си отивайте!“ О представила Рьоне и Жаклин един на друг. Рижавата манекенка ядосана влязла в гримьорната си, електротехникът се преструвал на зает. О гледала Жаклин и чувствувала как Рьоне следи погледа й. Жаклин била облечена в екип за ски, каквито носят само звездите, които не карат ски. Черният пуловер очертавал малките й силно раздалечени гърди, тесният клин — дългите й крака на момиче от Севера. Всичко в нея дъхало на сняг: синкавият оттенък на якето й от сива тюленова кожа, това бил снегът на сянка, заскреженият оттенък на косите и миглите й — снегът на слънце. На устните си имала червило с цвят на латинка и когато се усмихвала и вдигала очи към О, О си казвала, че никой не би могъл да устои на желанието да пие от тази зелена и подвижна вода под скрежа на миглите и да изтръгне пуловера, за да положи ръце върху дребната гръд. Ето че Рьоне едва се бил появил и в увереността, почерпана от неговото присъствие, тя си възвръщала вкуса към другите и към самата себе си, възвръщала си целия останал свят. Тръгнали си тримата. На улица Роаял снегът, който в продължение на два часа валял на едри парцали, сега се сипел на дребни бели мушички, които ги щипели по лицето. Солта, разпръсната по тротоара, скриптяла под подметките и скашквала снега и О усещала как леденият дъх, който се излъчвал от него, пълзял нагоре и облъхвал голите й бедра.

О имала съвсем ясна представа за онова, което търсела у младите жени, обект на нейните въжделения. Не че се стремяла да създаде у себе си впечатлението, че съперничи на мъжете, нито да компенсира с мъжко държание женското чувство за малоценност, каквото тя не изпитвала ни най-малко. Истина е, че на двадесет години, когато ухажвала най-красивата от своите приятелки, с изненада се хванала как сваля баретата си, за да й каже „добър ден“, как се отдръпва, за да й даде път, и как й подава ръка, за да й помогне да слезе от таксито. Също така не понасяла да не плати сметката, когато пиели заедно чай в някоя сладкарница. Целувала й ръка и при случай я целувала по устата, по възможност насред улицата. Но това били все обноски, с които парадирала, за да сее смут, много повече от детинщина, отколкото поради убеденост. Напротив, влечението й към много нежни начервени устни, които се разтварят под нейните, към емайловия или перлен блясък на очи, които замижават в полуздрача на диваните в пет следобед, когато пердетата са спуснати и лампата върху камината свети, към гласовете, които изричат „Още, о, моля те, още“, към упорития мирис на море, който оставал по пръстите й, това влечение било действително и дълбоко. Също толкова осезаема била и радостта, която й доставял ловът. Вероятно не заради лова сам по себе си, колкото и да бил забавен и увлекателен, а заради съвършената свобода, която вкусвала през това време. Играта водела тя и само тя (което с един мъж правела само по заобиколен начин). Нейна била инициативата за думите, за срещите, за целувките, дотам, че предпочитала да не я целуват първа и откакто имала любовници, не допускала почти никога момичето, което гали, да я погали на свой ред. Колкото сама бързала да види час по-скоро приятелката си гола, във властта на очите, на ръцете си, толкова й се струвало безсмислено тя да се съблича. Често си търсела поводи да не го прави, оплаквала се, че й е студено, че не е разположена. Всъщност малко били жените, у които да не открие някаква прелест; спомняла си как едва завършила училище поискала да прелъсти едно грозновато и неприятно момиче, винаги в лошо настроение, и то само защото имало гора от руси коси на по-тъмни и по-светли лошо подстригани кичури, върху мътна на цвят кожа, но мека, със ситни пори, гладка, съвършено матова. Момичето обаче я изгонило и ако удоволствието е озарило някой ден лишеното от прелест лице, това по никакъв начин не е било заслуга на О. Тъй като О обичала страстно да вижда как се разлива по лицата онази луга, която ги прави тъй гладки и тъй млади; с една неподвластна на времето младост, която не води назад към детството, а издува устните, уголемява очите като грим и кара ирисите да изглеждат блестящи и светли. Възхищението тук имало по-голям дял от самолюбието, тъй като не това, което е нейно дело, я вълнувало: в Роаси тя изпитвала същото смущение при вида на преобразеното лице на девойка, обладавана от непознат. Голотата, лениво отпуснатите тела я вълнували и й се струвало, че приятелките й правят подарък, на който тя никога няма да може да отвърне по подобаващ начин, когато склонявали само да се покажат голи в стаята. Голотата през лятото, на слънце по плажовете я оставяла равнодушна — съвсем не защото е достояние на всички, а защото, бидейки достояние на всички и лишена от абсолютната си същност, тя й се струвала в някаква степен защитена. Красотата на другите жени, които с неизменна щедрост била склонна да приеме, че я превъзхождат, й вдъхвала все пак увереност в собствената й красота, в която тя виждала един вид отблясък от тяхната, когато случайно се зърнела в някое огледало на непознато място. И била щастлива и намирала за естествено, че мъжете така настървено искали от нея това, което самата тя искала от жените (без или почти без да им го връща). Така тя била постоянно съучастничка едновременно и на едните, и на другите и печелела по двете линии. Имало и трудни партии. О била влюбена в Жаклин — при условие че думата „влюбена“ (много задължаваща все пак) подхожда — в това нямало съмнение. Но защо не го показвала с нищо?

Когато пъпките на тополите по кейовете се разпукали и отмиращият по-бавно ден позволил на влюбените да посядват в градинките на излизане от работа, О решила най-после, че е събрала смелост да се изправи лице в лице с Жаклин. През зимата тя й изглеждала прекалено тържествуваща под прохладните си кожи, прекалено преливаща от багри, недосегаема, недостъпна. И го знаела. Пролетта я връщала към костюмите, към ниските токове, към пуловерите. Започвала да прилича с късите си равно подстригани коси на безочливите ученички, които шестнадесетгодишната О, също ученичка, хващала за китките и мълчаливо придърпвала в един празен дрешник, където ги притискала до закачените палта. Палтата падали от закачалките, О избухвала в несдържан смях. Носели униформени престилки от памучен плат с инициали, избродирани с червен памучен конец на гърдите. С три години разлика, на три километра разстояние Жаклин в друго училище носела същите престилки. О го научила случайно един ден, когато Жаклин позирала за домашни халати и въздъхнала, че ако въпреки всичко навремето имала такива красиви престилки в гимназията, щяла да е по-щастлива. Или ако можела да носи без нищо отдолу онези, които били задължителни. „Как без нищо?“ — учудила се О. „Без рокля, разбира се“ — отвърнала Жаклин. При което О се изчервила. Тя не можела да свикне да ходи гола под роклята и всяка двусмислена дума й се струвала намек за нейната участ. Напразно си повтаряла, че жената е винаги гола под дрехите. Не, тя се чувствувала гола като онази италианка от Вевона, която отишла да се предложи на главнокомандуващия на вражеската армия, за да спаси родния си град; гола под наметалото, което трябвало само да се отгърне. Струвало й се също така, не всичко това било, за да изкупи някаква вина, като италианката, но каква? Колко уверена в себе си била Жаклин, тя нямало какво да изкупва; на нея нямало нужда да й се вдъхва увереност, стигало й едно огледало. О я съзерцавала смирено и си мислела, че не може да й поднесе друго, ако не иска да се срамува, освен цветове на магнолия, защото техните плътни и матови листица придобиват съвсем лек саждив оттенък, когато повехнат, или камелии, защото към тяхната восъчна белота се примесва понякога розов отблясък. С отдалечаването на зимата лекият загар, който позлатявал кожата на Жаклин, избледнявал заедно със спомена за снега. Много скоро щели да са й нужни само камелии. Но О се побояла да не би тя да й се присмее с нейните цветя като от мелодрама. Занесла й един ден голям букет от сини зюмбюли, чийто мирис е като на туберозите и замайва главата: тежък, упойващ, траен, неизличим, съвсем какъвто би трябвало да имат камелиите и какъвто те нямат. Жаклин заровила в щръкналите свежи цветове монголското си носле, устните си, начервени от две седмици с розово червило, а не вече с червено. Тя казала „За мене ли са?“, както постъпват жените, на които всички непрестанно правят подаръци. После благодарила, след което попитала дали Рьоне ще дойде да вземе О. „Да, ще дойде“, отвърнала О. Ще дойде, повтаряла си тя, и за него Жаклин, престорено неподвижна, престорено мълчалива, ще вдигне за миг студената вода на очите си, които избягвали погледа. Нея никой не трябвало да я учи на нищо: нито да мълчи, нито да остави ръцете си с разтворени длани да висят до тялото й, нито да накланя леко глава назад. О изгаряла от желание да сграбчи в шепа сребристите коси на тила, да наведе докрай послушната глава, ако не друго, да погали поне с пръст извивката на веждите. Но току-виж и на Рьоне му се прииска. Добре знаела защо тя, някога неустрашима, била станала тъй плаха, защо от два месеца вече желаела Жаклин, без да си позволи нито една дума, нито един жест, с който да й го признае, а измисляла за пред себе си лъжливи доводи, за да обясни сдържаността си. Не било вярно, че Жаклин е недосегаема. Пречката не била у Жаклин, а в сърцето на самата О, и то такава, каквато никога досега не била срещала. Произтичала от това, че Рьоне я оставял свободна, а тя ненавиждала свободата. Свободата за нея била по-лоша от всяка верига. Свободата й я разделяла от Рьоне. Десет пъти досега можела, без дори да проговори, да улови Жаклин за раменете, да я прикове с две ръце до стената като проводена с карфица пеперуда; Жаклин явно нямало да мръдне, нито дори да се усмихне. Но О вече била като диво животно, което, веднъж пленено, служи за примамка на ловеца или гони вместо него дивеча и се хвърля само по негова заповед. Понякога самата тя, бледа и трепереща, се облягала на стената, упорито прикована от мълчанието си, окована от мълчанието си като с вериги, но толкова щастлива, че мълчи. Тя чакала нещо повече от позволение, тъй като позволение имала. Чакала заповед. Тя не дошла от Рьоне, а от сър Стивън.

Колкото повече минавали месеците, откакто Рьоне я бил дал на сър Стивън, О с ужас установявала все по-голямото значение, което той придобивал в очите на нейния любовник. Впрочем заедно с това тя съзнавала, че може би се лъже, като си въобразява, че има градация във факта или в чувството, докато всъщност имало градация само в отбелязването на този факт или в изповядването на това чувство. Така или иначе, тя скоро забелязала, че сега Рьоне оставал да спи при нея само след вечерите, когато сър Стивън я викал при себе си (сър Стивън пък я задържал до сутринта само когато Рьоне отсъствувал от Париж). Забелязала също, че останел ли на някоя от тези вечери, той не докосвал никога О, освен за да я нагласи по-добре на сър Стивън и да му я държи, ако тя реши да се съпротивлява. Оставал само в много редки случаи, и то по изричната молба на сър Стивън. Тогава стоял облечен, както постъпил и първия път, мълчалив, палейки цигара от цигара, добавяйки дърва в огъня, поднасяйки питие на сър Стивън — самият той обаче не пиел. О чувствувала, че я дебне, както звероукротител дебне дресираното от него животно, загрижен то да го възнагради чрез съвършеното си подчинение, но много повече както телохранител у някой принц, както доверен човек пред главатар на банда дебне проститутката, която е отишъл да му доведе от улицата. Доказателството, че той изпълнявал в случая призванието на слуга или на сподвижник, било това, че следял повече лицето на сър Стивън, отколкото нейното — така че под погледа му О се чувствувала лишена от сластта, в която тънели чертите й: почитта и възхищението и дори благодарността той прехвърлял върху сър Стивън, който ги бил породил, щастлив, че приятелят му скланя да изпита наслаждение от нещо, което той му е дал. Без съмнение всичко щяло да бъде по-просто, ако сър Стивън обичал момчетата, и О не се съмнявала, че Рьоне от своя страна, който не ги обичал, щял въпреки това да удовлетвори страстно най-незначителните, както и най-трудно изпълнимите прищевки на сър Стивън. Но сър Стивън обичал само жените. Тя си давала сметка, че с помощта на нейното тяло, поделено между тях двамата, те достигали до нещо по-тайнствено и по-осезаемо от любовно единение, до пълно сливане, смисълът на което й убягвал. Защо все пак тази подялба била в известен смисъл нещо толкова отвлечено? В Роаси в един и същи миг, в една и съща среда О принадлежала на Рьоне и на други мъже. Защо Рьоне в присъствието на сър Стивън се въздържал не само да я обладава, но и да й дава заповеди? (Той винаги само препредавал заповедите на сър Стивън.) Тя му задала въпроса, предварително сигурна в отговора. „От уважение“ — отвърнал Рьоне. „Но аз съм твоя“ — възразила О. „Ти си на сър Стивън преда всичко.“ И това било вярно, най-малкото в смисъл, че отказът на Рьоне от нея в полза на неговия приятел бил пълен, че най-дребните желания на сър Стивън по отношение на нея имали предимство пред решенията на Рьоне или пред нейните собствени искания. Дори Рьоне да бил решил, че ще вечерят двамата и ще идат на театър, ако сър Стивън му се обадел един час преди това по телефона, за да му поиска О, Рьоне отивал да я вземе от студиото, както са се уговорили, само че за да я откара до вратата на сър Стивън и да я остави там. Един път, един-единствен О поискала от Рьоне да помоли сър Стивън да променя деня, толкова искала да придружи Рьоне на една вечеря, където трябвало да отидат заедно. Рьоне отказал. „Горкичката ми — казал той, — още ли не си разбрала, че не си принадлежиш вече и че господарят, който разполага с теб, не съм вече аз?“ Той не само отказал, но уведомил сър Стивън за молбата на О и пред нея го помолил да я накаже с полагащата се жестокост, та да не смее вече дори да си помисли, че може да се изплъзва. „Така и ще направя“ — отвърнал сър Стивън. Това ставало в малката овална стая с дървена мозайка на пода, където единствената мебел била черна инкрустирана със седеф кръгла масичка на един крак. Оттук се влизало, в голямата гостна в жълто и сиво. Рьоне останал там само трите минути, необходими, за да предаде О и да чуе отговора на сър Стивън. След това му махнал с ръка за довиждане, усмихнал се на О и си тръгнал. През прозореца тя го видяла как прекосява двора. Той не се обърнал — чула как се затръшва вратата на колата, как моторът ръмжи и съгледала в едно малко огледало, вградено в стената, собственото си отражение: била побеляла от отчаяние и страх. После машинално, в момента, когато се готвела да мине покрай сър Стивън, който държал отворена за нея вратата на гостната, го изгледала — той бил също толкова блед, колкото и тя. За част от секундата я осенила увереността, разсеяла се обаче на мига, че той я обича. Макар да не й се вярвало и вътрешно да я досмешало, че си го е помислила, почувствувала се окуражена и покорно се разсъблякла по даден от него знак. Тогава за пръв път, откакто я викал два-три пъти седмично и я ползувал бавно, принуждавайки я понякога цял час да чака гола, преди да я докосне, изслушвайки винаги безмълвно, без нито веднъж да им отговори, молбите й — защото понякога тя се молела — ритуално повтаряйки в строго определени моменти все същите заповеди, така че тя знаела кога трябва да го помилва с уста, а кога — да коленичи с глава, заровена в коприната на дивана, и да му подаде таза си, който той вече владеел, без да нарани, толкова му се била разтворила, та за пръв път въпреки разяждащия я страх или може би поради него, въпреки отчаянието, в което била изпаднала след предателството на Рьоне, а може би също и заради него, тя изцяло се отпуснала. И за пръв път покорният й поглед станал толкова нежен, когато срещнал светлите пламтящи очи на сър Стивън, че той изведнъж й проговорил на френски и на „ти“: „Ще ти запуша устата, О, защото искам да те нашибам до кръв — казал й той. — Позволяваш ли?“. „Ваша съм“, отговорила О. Стояла права в средата на салона, събраните й ръце били опънати нагоре от веригата, която свързвала гривните от Роаси на китките й с халката на тавана, където някога висял полилей, гърдите й стърчали право напред. Сър Стивън ги погалил, после ги целунал, после целунал устата й веднъж, десет пъти. (Никога преди не я бил целувал.) И когато й запушил устата и кърпата с вкус на влажно платно притиснала езика й навътре в гърлото, така че зъбите й едва я захапвали, той леко я хванал за косите. Тя се поклащала на босите си нозе, залюляна от веригата. „Прости ми, О“, прошепнал той (никога преди не й бил искал прошка), после я пуснал и замахнал.

Когато след полунощ Рьоне се прибрал в дома на О, след като отишъл сам на вечерята, където трябвало да отидат двамата, той я заварил в леглото, потръпваща в белия найлон на дългата нощница. Сър Стивън я бил изпратил до вкъщи, сложил я да легне и отново я целунал. Тя казала това на Рьоне. Казала му също, че вече няма желание да не се подчинява на сър Стивън, от което Рьоне трябвало да заключи, че й е нужно и хубаво да я бият, и това било вярно (но не било единствената причина). Тя била не по-малко сигурна, че и Рьоне изпитвал нужда да я бият. Рьоне се ужасявал от мисълта, че може да я удари, и не се решавал да го стори, но в замяна на това обичал да я гледа как се мята и да я чува как крещи. Само веднъж сър Стивън използувал бича в негово присъствие. Рьоне бил навел О над масата и я държал неподвижна. Полата й се смъкнала, той отново я заметнал. Но може би имал още по-голяма нужда да знае, че когато не е с нея, когато се разхожда или работи, О се извива, стене и плаче под ударите на камшика, проси милост и не я получава и съзнава, че болката и унижението са й наложени по волята на любовника, когото обича, и за негово удоволствие. В Роаси карал слугите да я шибат с камшик, а в лицето на сър Стивън открил суровия господар, какъвто той самият не умеел да бъде. Фактът, че човекът, от когото се възхищавал най-много на света, я харесва и си дава труда да я смири, разпалвал — О добре виждала това — страстта на Рьоне към нея. Всички уста, които били изследвали устата й, всички ръце, които я били сграбчвали за гърдите или за слабините, всички членове, които се били врязвали в нея и така добре, доказвали, че е проститутка, но някакъв начин й придавали святост. Но за Рьоне това било нищо в сравнение с доказателството, което се дължало на сър Стивън. Всеки път, когато излизала от ръцете му, Рьоне търсел върху й белега на бога. О знаела, че ако няколко часа по-рано я предал, то било, за да й причини нови, още по-жестоки белези. Знаела също, че дори и ако подбудите за това изчезнат, за сър Стивън връщане назад нямало. Толкова по-зле. (Всъщност си мислела: толкова по-добре.) Разстроен, Рьоне дълго съзерцавал крехкото тяло — дебели виолетови стрии се увивали като въжета около раменете, по гърба, таза, корема и гърдите, като понякога се кръстосвали. Тук-там проблясвали капчици кръв. „Обичам те“, прошепнал три. Съблякъл се с треперещи ръце, загасил лампата и легнал до О. Докато я обладавал, тя стенела в тъмнината.

Следите по тялото на О изчезнали за около месец. Само на местата, където кожата се била сцепила, останала белезникава линия, прилична на стар белег. Но дори и да забравела напълно за тях, поведението на Рьоне и сър Стивън щяло да й ги припомни. Рьоне, разбира се, имал ключ от апартамента на О. Не се сетил да даде ключ и на сър Стивън, сигурно защото дотогава сър Стивън не бил изявявал желание да посети О в дома й. Но фактът, че тази вечер я изпратил до къщи, внезапно подсказал на Рьоне, че нищо чудно тази врата, която можели да отварят само О и той, да бъде сметната от сър Стивън за препятствие, за бариера или за ограничение, наложено от Рьоне, и че било смешно да му предоставя О, без да му предостави и свободата да влиза в дома й, когато пожелае. С други думи, той поръчал ключ, дал го на сър Стивън и уведомил О едва когато сър Стивън го приел. Дори не й хрумнало да протестира и скоро забелязала, че докато очаква посещенията на сър Стивън, изпитва необяснимо спокойствие. Чакала дълго, питайки се дали ще я изненада посред нощ, дали ще се възползува от някое отсъствие на Рьоне, дали ще дойде сам, ще дойде ли изобщо. Не смеела да говори за тези неща на Рьоне. Една сутрин, когато чистачката й случайно отсъствувала, а тя била станала по-рано от обикновено и в десет часа, вече облечена, се готвела да излиза, чула да се превърта ключ в ключалката и се спуснала към вратата с вик: „Рьоне“ (защото Рьоне идвал така понякога и тя мислела, че е той). Бил сър Стивън, който се усмихнал и казал: „Ами добре, да извикаме Рьоне“. Но Рьоне имал делова среща в службата и щял да дойде едва след час. Сърцето на О силно биело (и тя се питала защо), докато гледала как сър Стивън оставя слушалката. Той я накарал да седне на леглото, хванал главата й с двете си ръце и й разтворил устата, за да я целуне. Дъхът й така секнал, че щяла да се свлече, ако той не я бил задържал. Но той я задържал и я изправил. Не разбирала защо такова смущение, такава тревога стяга гърлото й, след като вече нямала от какво да се бои — нали всичко била изпитала от сър Стивън? Той я помолил да се съблече гола и мълчаливо наблюдавал как му се подчинява. Нима не била свикнала да е гола пред очите му, както била свикнала с мълчанието му, както била свикнала да чака да благоволи да я пожелае? Принудила се да си признае, че се мами и че ако е разтревожена от мястото и часа, от обстоятелството, че в тази стая е била гола само за Рьоне, основната причина била все една и съща: тя не си принадлежала. С тази разлика, че сега била по-чувствителна към този факт, тъй като не била на мястото, където обикновено го осъзнавала, не било нощ и нещата не приличали на сън, на някакъв таен живот в сравнение с деня, както схващала Роаси в сравнение с живота си с Рьоне. Ярката светлина на майската утрин правела тайното явно — отсега нататък реалността на нощта и реалността на деня щели да се слеят в едно. Отсега нататък — а О мислела: най-после. Ето откъде идвало странното чувство за сигурност, смесено с уплаха, на което се отдавала и което бяла предусетила, без да разбира. Оттук насетне нямало вече да има паузи, отсрочки, почивки. Този, когото очакват заради самия него, вече присъствува, вече властвува. Сър Стивън бил по-взискателен, но и по-надежден властелин от Рьоне. И колкото и страстно О да обичала Рьоне и той нея, между двамата съществувало някакво равенство (дори ако било само равенство във възрастта), което зачерквало у нея чувството за подчинение, съзнанието за покорство. Това, което той искал от нея, тя също го искала само защото той го искал. Но по отношение на сър Стивън, той като че ли й бил предал собственото си възхищение, собствената си почит. Тя се подчинявала на заповедите на сър Стивън като на заповеди сами по себе си и му била благодарна, че й ги дава. Независимо дали й говорел на френски или английски, на „ти“ или на „ви“, тя винаги го наричала сър Стивън, като непозната или като прислужничка. Казвала си, че думата „господарю“ ще е по-подходяща, стига да посмее да я изрече, както от негова страна думата „робиня“ щяла по̀ да й приляга. Казвала си също, че всичко е наред, след като Рьоне е щастлив и обича в нея робинята на сър Стивън. Та тя оставила дрехите си до леглото, обула чехлите с висок ток и зачакала със сведени очи, обърната към сър Стивън, който се бил облегнал на прозореца. Горещото слънце прониквало през муселинените пердета на точки и сгрявало ханша й. О предпочитала да бъде естествена, но за миг си помислила, че е трябвало все пак повече да се напарфюмира, че не си е гримирала връхчетата на гърдите и че за щастие носи чехли, защото лакът на ноктите й започвал да се лющи. После внезапно осъзнала, че това, което всъщност чака в тази тишина, на тази светлина и не си го признава, е сър Стивън да й направа знак или да й заповяда да коленичи пред него, да го разкопчае и да го погали. Но не. След като разбрала, че само тя мисли за това, пламнала и докато се изчервявала, си казала, че е смешно да се изчервява — чак толкова свенливост у една проститутка! В този момент сър Стивън помолил О да седне пред тоалетката си и да го изслуша. Тоалетката не била точно тоалетка, а просто лавица в стената с четки и шишенца, и голямо овално огледало тип „Психея“, в което седналата в ниското, разкрачено кресло О се виждала цялата. Докато й говорел, сър Стивън се разхождал зад нея. Отражението му от време на време се мяркало в огледалото зад образа на О, но изглеждало твърде далечно, защото огледалната амалгама била зеленикава и малко мътна. С отпуснати ръце и разтворени колена О изпитвала желание да улови отражението и да го спре, за да отговаря по-лесно. Защото сър Стивън й задавал на ясен английски език въпрос след въпрос, последните въпроси, които О можела да си представи, че ще й зададе, ако въобще бил способен на това. Впрочем едва бил започнал и прекъснал, за да повали О върху креслото, като я изтеглил напред; левият й крак бил вдигнат и прехвърлен през страничната облегалка, десният — леко свит, така че О се появила в огледалото на дневна светлина пред собствения си погледи пред погледа на сър Стивън така идеално разкрита, сякаш някакъв невидим любовник току-що се бил оттеглил от нея и бил оставил вратата открехната. Сър Стивън продължил да задава въпроси с твърдостта на съдия и с вещината на изповедник. О не го виждала да говори, но се виждала да отговаря. Дали откакто се е върнала от Роаси, е принадлежала на други мъже, освен на Рьоне и на него? Не. Дали е пожелавала да се отдаде на някой случайно срещнат? Не. Дали се гали нощем, когато е сама? Не. Има ли приятелки, които я галят, или които тя гали? Не (по-колебливо). А приятелки, които желае? Ами да, Жаклин, само дето приятелка е силно казано. Другарка би било по-точно или дори дружка, както благовъзпитаните девойки се наричат помежду си в изисканите пансиони. Тук сър Стивън я попитал дали има снимки на Жаклин и й помогнал да се изправи, за да ги потърси. Рьоне ги заварил в салона, където влязъл задъхан, защото бил изкачил тичешком стълбите до четвъртия етаж: О стояла права пред голямата маса, върху която блестели черно-бели като локви в нощта всички образи на Жаклин. Приседнал в края на масата, сър Стивън ги поемал една до една от О и ги оставял на масата; с другата си ръка държал О за слабините. От този миг нататък сър Стивън, който казал добър ден на Рьоне, без да я пусне — тя дори почувствувала, че плъзга ръката си още по-навътре — не се обръщал вече към нея, а към Рьоне. Причината като че ли била ясна: в присъствието на Рьоне между двамата се установявало съгласие по отношение на нея, но встрани от нея, тя била само поводът или обектът, нямало вече за какво да я разпитват, нямало какво да отговаря, това, което трябвало да прави и дори което трябвало да бъде, се решавало извън нея. Наближавало пладне. Слънчевите лъчи падали, отвесно върху масата и завивали крайчетата на снимките. О поискала да ги премести и да ги опъне, за да не се повредят, но движенията й били несигурни и едва се сдържала да не простене, така я изгаряла ръката на сър Стивън. Не се справила, изстенала все пак и се намерила просната по гръб, с разтворени и висящи крака върху масата сред снимките, където сър Стивън грубо я блъснал. Пръстите й не докосвали пода, единият й чехъл се изхлузил и безшумно тупнал върху белия килим. Слънцето светело в лицето й и тя зажумяла.

Много по-късно си спомнила — в момента това не й направило впечатление — че така простряна, тя присъствувала на диалога между сър Стивън и Рьоне, сякаш той не я засягал, и в същото време изпитвала чувството за нещо вече преживяно. А тя наистина била преживяла подобна сцена — първия път, когато Рьоне я завел у сър Стивън, двамата я обсъждали по същия начин. Но тогава, първия път, сър Стивън още не я познавал и затова Рьоне говорел повече. Оттук насетне сър Стивън я подчинил на всичките си фантазии, изваял я по свой калъп, изисквал и получил от нея — като нещо, разбиращо се от само себе си — най-унизителните доказателства за благосклонност. Тя нямала вече нищо за даване — той притежавал всичко. Поне тя така мислела. Той говорел, той, обикновено мълчалив в нейно присъствие, и думите му, както и тези на Рьоне показвали, че двамата продължават един често воден за нея разговор. Ставало дума за това как да извлекат от нея най-доброто и как да оползотворят заедно онова, което всеки бил научил, употребявайки я. Сър Стивън охотно признал, че О е безкрайно по-вълнуваща, когато по тялото й има следи, каквито и да са те, дори само защото заради тях тя не може да хитрува, тъй като щом ги види, човек разбира, че с нея може да си позволи всичко. Понеже да знаеш е едно, а да видиш доказателството, и то непрекъснато подновявано — съвсем друго. Рьоне, казал сър Стивън, с право пожелал да я шибат с камшик. И двамата решили, че така и ще бъде — извън удоволствието, което изпитвали от виковете и сълзите й — и то толкова често, колкото е необходимо, за да бъде тя винаги белязана. О слушала, все още по гръб, пламнала и неподвижна, и й се струвало, че по силата на някаква странна подмяна сър Стивън говори от нейно име и вместо нея. Като че ли се бил вселил в тялото й и изпитвал безпокойството, паниката, срама, но и тайната гордост и разкъсващото удоволствие, което изпитвала и тя, особено когато била сама сред минувачите на улицата или се качвала в автобуса, или когато се намирала в студиото с манекените и помощниците си и си казвала, че което и да е от момичетата, ако му се случи нещастие и се наложи да го поставят да легне или да извикат лекар, ще запази тайната си, дори припаднало и голо, но не и тя — нейната тайна не зависела от мълчанието й, не зависела от нея. Тя не можела, дори да иска, да си позволи и най-малкия каприз — и това бил смисълът на един от въпросите на сър Стивън — без веднага да се издаде, не можела да си позволи и най-невинното действие — да играе тенис, да плува. Сладка й била тази забрана, толкова материална, колкото манастирската ограда за монахините, които като нея не разполагат със себе си и няма къде да бягат. По същата причина как би могла да провери дали Жаклин няма да я отблъсне, без да поеме риска да й обясни ако не истината, то поне част от нея?

Слънцето се било изместило и вече не осветявало лицето й. Раменете й лепнели за гланца на снимките, върху които лежала, а с коляното си усещала грапавия край на сакото на приближилия се до нея сър Стивън. Двамата с Рьоне я хванали всеки за една ръка и я изправили. Рьоне вдигнал чехъла й. Дошло време да се облече. Сър Стивън възобновил разпита си, докато обядвали в Сен-Клу, на брега на Сена, само той и тя. Покрай един жив плет от кучи дрян, ограждащ сенчестата площадка, където били подредени покритите с бели покривки маси на ресторанта, се простирала леха от едва разпъпили се тъмночервени божури. О дълго сгрявала с голите си бедра железния стол, на който послушно седнала с вдигната пола още преди сър Стивън да й направи знак. Чувало се как водата се плиска в лодките, завързани за дървеното кейче в края на площадката. Сър Стивън седял срещу О, която говорела бавно, решена да не каже нито една невярна дума. Сър Стивън искал да знае защо й харесва Жаклин. Това не бил труден въпрос: просто Жаклин приличала на куклите, които подаряват на бедните деца — големи колкото тях и тъй красиви, че те така й не се осмеляват да ги докоснат. В същото време знаела, че ако не правела опити да заговори Жаклин, да се доближи до нея, то е, защото не го желаела истински. В този момент О вдигнала наведените си към божурите очи и осъзнала, че сър Стивън се е втренчил в устните й. Дали я чувал, или само се вслушвал в звука на гласа й, вглеждал се в движението на устните й? Тя внезапно млъкнала, погледът на сър Стивън се плъзнал нагоре и срещнал нейния. Това, което прочела в очите му, било този път толкова ясно и той така добре разбрал, че го е прочела, че на свой ред побледнял. Ако я обичал, щял ли да й прости, че го е забелязала? Тя не можела нито да отмести очи, нито да се усмихне, нито да проговори. Ако я обичал, щяло ли нещо да се промени? Чувствувала се неспособна да помръдне — дори под страх от смъртно наказание, неспособна да побегне, усещала, че ако се опита, краката й ще се подкосят. Сигурно той никога нямало да й поиска друго, освен да се покорява на желанието му, докато продължава да я желае. Но дали само с желанието можело да се обясни защо от деня, в който Рьоне му я бил предоставил, той я канел и задържал все по-често, понякога само за да е до него, без да й иска нищо? Сега седял срещу нея, като нея ням и неподвижен. На съседната маса някакви делови мъже разговаряли пред чаша черно кафе, тъй силно, че ароматът му стигал до тях. Две надменни американки с добре поддържана външност запалили цигари по средата на обяда си. Пясъкът скърцал под стъпките на сервитьорите — един от тях се приближил, за да напълни полупразната чаша на сър Стивън, но налива ли се питие на статуя, на сомнамбул? Сервитьорът не настоял. О с наслада усетила, че ако горящият сив поглед се отмества от очите й, то е, за да се впери в ръцете й, в гърдите й и после пак да се върне на очите й. Видяла по лицето му да се мярка усмивка и се осмелила да й отговори. Но да произнесе макар и една дума, й било невъзможно. Дори с дишането трудно се справяла. „О…“, казал сър Стивън. „Да“, отвърнала О едва-едва. „О, това, което ще ви кажа, съм го решил заедно с Рьоне. Но и аз…“ Млъкнал. О никога не разбрала дали млъкнал, защото тя покъртена затворила очи или понеже и на него не му достигнал дъх. Изчакал, докато сервитьорът смени чиниите и донесе на О листа, за да си избере десерт. О го подала на сър Стивън. Едно суфле? Да, едно суфле. Ще отнеме двадесет минути. Добре, двадесет минути. Келнерът се оттеглил. „Трябват ми повече от двадесет минути“, казал сър Стивън. После продължил с равен глас и това, което казал, убедило О, че поне едно нещо е сигурно, а именно, че дори да я обича, нищо няма да се промени, освен ако се сметне за промяна тази странна почит, този плам, с който й казвал: „Бих бил щастлив, ако се съгласите да…“, вместо просто да я помоли да задоволи исканията му. При това ставало дума за заповеди, които било изключено да не изпълни. Тя напомнила това на сър Стивън. Той го признал. „Отговорете все пак“, казал той. „Ще направя каквото пожелаете“, отговорила О и ехото на това, което произнасяла, й се върнало: „Ще направя каквото пожелаеш“, казвала тя на Рьоне. О прошепнала: „Рьоне…“. Сър Стивън я чул. „Рьоне знае какво искам от вас. Изслушайте ме.“ Говорел на английски, но с тих и глух глас, който от съседните маси не можели да доловят. Спирал, когато се приближавали сервитьорите, и продължавал, когато се отдалечавали. Това, което казвал, изглеждало странно и твърде неподходящо за това спокойно място, и все пак, най-странното от всичко било, че той можел да ги произнася, а О да ги слуша по такъв естествен начин. Най-напред й напомнил, че първата вечер, лично място, но най-необичайното несъмнено било, че можел да ги произнася, а О да ги слуша по такъв естествен начин. Най-напред й напомнил, че първата вечер, когато дошла в дома му, той й дал заповед, на която тя не се подчинила, и й обърнал внимание, че макар тогава да й ударил плесница, впоследствие не подновил заповедта си. Би ли му дала оттук насетне това, което онази вечер му отказала? О разбрала, че трябва не само да кимне, че той иска да чуе от нейната уста немите думи, че да, тя ще се гали всеки път, когато той поиска това от нея. Казала го и видяла жълто-синия салон, тръгването на Рьоне, бунта й през първата вечер, огъня, който проблясвал между разтворените й колене, докато лежала гола на килима. Тази вечер, в този същия салон… Но не, сър Стивън нищо не уточнил, а продължил да говори. Напомнил й, че в негово присъствие тя никога не е била обладавана от Рьоне (а и от който и да е друг), така както е била обладавана от него в присъствието на Рьоне (а в Роаси и от много други мъже). От това не трябвало да заключи, че само от Рьоне ще й идва унижението и може би насладата да се отдава на мъж, който не я обича, пред мъж, който я обича. (Той настоявал дълго, грубо: тя скоро щяла да отвори слабините и таза си, и устата си за тези от приятелите му, които я пожелаят, когато я срещнат — дотолкова, че О се усъмнила дали тази грубост е отправена само към нея, а не и към него, и от всичко това запомнила само края на фразата: мъж, който я обича. Трябвало ли й друго признание? Впрочем той сам, щял да я заведе в Роаси през лятото.) Никога ли не се била учудвала на усамотението, в което най-напред Рьоне, а после и той самият я държали? Виждала само тях — или двамата, или един по един. Когато сър Стивън имал госта в къщата си на улица Поатие, той не канел О. Тя никога не била обядвала или вечеряла в дома му. Рьоне също никога не й бил представял свои приятели освен сър Стивън. Той сигурно щял да продължи да я държи настрана, защото сър Стивън вече имал привилегията изцяло да разполага с нея. Да не си помислела обаче, че щом е негова, значи не е на никой друг, напротив. (Това, което поразявало О право в сърцето, било, че сър Стивън щял да бъде за нея точно това, което бил Рьоне, без никаква разлика.) Пръстенът от желязо и злато, който носела на лявата си ръка — спомняла ли си, избрали го толкова тесен, че трябвало да вкарат пръста й насила, и вече не можела да го извади — означавал, че е робиня, но обща робиня. По чиста случайност от есента насам не била срещала нито един посветен от Роаси, който да забележи веригите й или да покаже, че ги е забелязал. В думата „железа“ в множествено число, която на английски й се сторила двусмислена, когато сър Стивън й казал, че железата й отиват, нямало никаква двусмисленост, тя просто била парола. Не се наложило сър Стивън да прибегне до втората парола — а именно да запита чии са веригите, които носи. Но ако сега, в момента, й зададат този въпрос, какво би отговорила? О се поколебала. „На Рьоне и ваши“, казала тя. „Не — отсякъл сър Стивън, — мои. Рьоне желае да зависите преди всичко от мен.“ О добре знаела това, защо ли хитрувала? Не след дълго, във всеки случай преди да се върне в Роаси, тя щяла да приеме окончателния знак, с който все така щяла да си остане обща робиня, но щяла да бъде белязана и като негова лична собственост. В сравнение с този знак следите от бич или камшик по тялото й, дори ако се подновели, щели да изглеждат дискретни и несъществени. (Но какъв ще е този знак, в какво ще се състои, как така ще бъде окончателен? Ужасена, очарована, О умирала от желание да узнае, и то да узнае веднага. Но очевидно сър Стивън още не възнамерявал да й дава обяснения. И тя наистина трябвало да приеме, да склони в истинския смисъл на думата, защото нищо нямало да й бъде наложено насила, без да е дала предварително съгласието си, защото можела да откаже, нищо не я задържало в това робство, нищо друго освен любовта и самото робство. Нима нещо й пречело да си тръгне?)

Но преди да й бъде поставен този знак, преди сър Стивън да свикне, както били решили двамата с Рьоне, да я бие с камшик, така че следите винаги да личат, тя щяла да получи отсрочка — толкова време, колкото ще е необходимо, за да накара Жаклин да отстъпи. Тук О поразена вдигнала глава и изгледала сър Стивън. Защо? Защо Жаклин? И ако сър Стивън се интересувал от Жаклин, защо я свързвал с О? „По две причини — казал сър Стивън. — Първата, по-маловажна, е, че искам да ви видя как целувате и милвате жена.“ „Но дори да допуснем, че няма да ме отблъсне — възкликнала О, — как смятате, че ще получа съгласието й да присъствувате и вие?“ „Това е лесно — казал сър Стивън, — чрез измама, ако е нужно, но аз разчитам, че вие ще получите от нея и много повече, тъй като втората причина, поради която желая тя да е ваша, е, че вие ще трябва да я доведете в Роаси.“ О оставила чашата с кафе, но ръката й така се разтреперила, че разсипала на покривката утайката и захарта, останали на дъното. Осенена от пророчески дар, тя различила в разливащото се кафяво петно непоносими образи: вледенените от страх очи на Жаклин пред слугата Пиер, ханша й — който О не познавала, но който несъмнено бил златист като гърдите й — изложен на чуждите погледи под запретнатата широка рокля от червено кадифе, сълзите по мъха на бузите й, разтворената й крещяща начервена уста, правите й като слама коси, паднали на челото, не, невъзможно, не и тя, не и Жаклин.

„Не е възможно“, казала тя. „Напротив — отвърнал сър Стивън. — И как смятате, че се изпращат момичетата в Роаси? Довеждате я и останалото не ви засяга, а ако тя иска да си тръгне, ще си тръгне. Хайде, елате.“ Той рязко станал, оставяйки на масата пари за сметката. О го последвала до колата, качила се, седнала. Едва навлезли в гората и той завил, спрял в една малка успоредна алея и я взел в обятията си.