Каравал

9

Небето беше черно, а луната гостуваше другаде, когато Скарлет направи първата си крачка в Каравала. Само няколко бунтовни звезди стояха на поста си в небесата и гледаха как двамата с Джулиан пресичат прага на портата от ковано желязо към свят, който според мнозина съществуваше само в детските приказки.

Докато останалата част от вселената тънеше в мрак, голямата къща грейна в светлини. Прозорците излъчваха маслено сияние, което превръщаше цветните сандъчета в люлки, пълни със звезден прах. Цитрусовия аромат отпреди го нямаше. Сега въздухът беше гъст като сироп и много по-сладък от този на Трисда, но въпреки това горчеше в устата на Скарлет.

Заради Джулиан. Заради тежестта на ръката му върху раменете й и заради начина, по който беше използвал прегръдката, за да пробута лъжите си. При портата беше твърде изнервена, за да спори, твърде нетърпелива да влезе и да намери сестра си. Но сега започваше да се пита дали не се е забъркала в поредната каша.

— Какво беше това? — попита тя накрая и се изтръгна от прегръдката му, след като подминаха велосипедистката, но преди да са стигали до голямата двойна врата на къщата. Спря току пред кръга от призивна светлина, до един фонтан, където ромонът на водата щеше да погълне думите им, в случай че някой друг вървеше по пътеката. — Защо просто не каза истината?

— Истината? — Джулиан издаде мрачен звук, който само бегло напомняше смях. — Истината нямаше да й хареса.

— Но нали имаш билет? — изтъкна Скарлет с чувството, че някаква шега й убягва.

— Сигурно си мислиш, че онова момиче е мило и щеше да ме пусне при всички случаи. — Джулиан пристъпи към нея. — Не забравяй какво ти казах в магазина за часовници — повечето хора тук не са такива, каквито изглеждат. Онова момиче изнесе представление, чиято цел беше да се успокоиш и да смъкнеш гарда си. Уж не искат да си изгубим ума, но всъщност точно това е целта на играта. Легендата това обича, да… играе.

Думата се търкулна с известно забавяне от устата му, сякаш бе искал да каже нещо друго и бе променил решението си в последния момент.

— Тук всеки гост се избира по конкретна причина — продължи той. — Затова, ако се чудиш защо излъгах, ще ти кажа. Защото резервната покана не е била предназначена за обикновен моряк.

„Вярно — помисли си Скарлет, — била е предназначена за граф.“

Сърцето й се сви от страх, когато си спомни колко конкретен беше в писмото си Легендата. Третият билет беше за годеника й. Не за дивака, който стоеше до нея и развързваше шалчето си. Скарлет бе поела достатъчно голям риск с решението си да остане и да участва в играта за един ден. Преструвката, че е сгодена за Джулиан, беше покана за наказание. Кой знае какво им предстоеше, заедно, като част от играта?

Да, Джулиан й беше помогнал по-рано, но тя се бе включила в лъжата му, а това винаги имаше последствия. Целият й живот го доказваше.

— Трябва да се върнем и да кажем истината — заяви тя. — Иначе няма да се получи. Ако годеникът ми или баща ми разберат, че съм се преструвала на твоя…

В следващия миг Скарлет се оказа притисната до фонтана, а Джулиан надвисна над нея, опрял ръце от двете й страни.

— Карлита, успокой се. — Гласът му прозвуча необичайно меко, макар че на Скарлет, оказа се, й бе невъзможно да се отпусне. С всяка дума той се навеждаше все по-близо, докато къщата и светлините не изчезнаха, изместени от лицето му. — Нито баща ти, нито безценният ти граф ще разберат за това. Влезем ли в къщата, само играта ще бъде от значение. Тук никой не се интересува от хората извън този остров.

— Откъде знаеш? — попита Скарлет.

Джулиан я стрелна със зла усмивка.

— Зная, защото съм играл и преди. — Оттласна се от фонтана. Ярките светлини на къщата с купичките се появиха отново, но Скарлет потръпна зиморничаво.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова добре осведомен. Новината не би трябвало да я изненадва толкова. Още от пръв поглед беше усетила, че не може да му се вярва, но сега по всичко личеше, че крие дори повече тайни под елегантните дрехи, осигурени му от Легендата.

— Значи затова ни помогна да стигнем до острова? Защото си искал пак да играеш?

— Ако кажа, че не е така, че съм го направил, за да ви спася от баща ви, ще ми повярваш ли?

Скарлет поклати глава.

Джулиан сви рамене, издърпа шала от врата си и го метна покрай нея. Шалът цопна с тих плясък във водата на фонтана.

Вече разбираше на какво се дължеше самочувствието му. Защо бе вървял през острова целенасочено, а не с почуда.

— Гледаш ме, сякаш съм направил нещо лошо — укори я той.

Скарлет си даваше сметка, че няма право да бъде разочарована, че двамата се познават бегло и нищо повече, но мразеше да я лъжат. Цял живот я лъжеха.

— Защо толкова искаш да се върнеш на Каравала?

— Нужна ли ми е специална причина? Кой не иска да види вълшебствата на Каравала? Ненадминатите му актьори? Или да спечели някоя от наградите?

— Не ти вярвам. — Изглеждаше логично да се стреми към тазгодишната награда, сбъднатото желание, но нещо дълбоко в нея се съмняваше. Желанията бяха вълшебства, които изискваха да имаш вяра, а Джулиан беше от хората, които вярваха само на очите си.

Играта беше различна всяка година, но се говореше, че някои неща не се променяли. Винаги имало лов на съкровище, свързан с вълшебен предмет — корона, скиптър, пръстен, плочка с надпис или медальон. А победителите от предишната година винаги били поканени отново, при това с придружител по техен избор. Не че това би било особено ценно в очите на Джулиан — той явно умееше да се промъква на Каравала и по друг начин.

Скарлет дори за себе си не бе сигурна, че вярва в желания, какво остава за Джулиан. Не, не мечта за сбъднато желание го беше довела на този остров, нито любовта към магическото и фантастичното.

— Кажи ми истинската причина да си тук — настоя тя.

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Джулиан изопна лице уж в тревога и загриженост. — Само ще ти развали прекарването.

— Баламосваш ме, защото не искаш да ми кажеш истината.

— Не, Карлита, този път ти казвам истината.

Вгледа се в очите й, втренчено и продължително, поглед, който изискваше пълен контрол. Тя потръпна, разбрала окончателно, че онова с наперения моряк е било роля и че при желание от негова страна Джулиан е можел да поддържа тази заблуда още дълго, да се прави на младеж, който съвсем случайно е попаднал на тях и на играта. Но сега явно искаше да й подскаже, че историята му е по-сложна и по-дълбока, пък макар и без да навлиза в подробности за самата история.

— Няма да споря с теб за това, Карлита. — Джулиан се изправи и разкърши рамене, сякаш стигнал до внезапно решение. Стори й се още по-висок. — Достатъчно е да знаеш, че имам основателна причина да вляза в тази къща. Ако искаш да се върнеш и да ме издадеш, няма да те спра, нито ще ти се разсърдя, макар че по-рано днес все пак ти спасих живота.

— Направил си го само защото бях пропускът ти за играта.

Лицето му потъмня.

— Така ли мислиш? Сериозно? — За миг й се стори искрено наранен.

Скарлет знаеше, че се опитва да я манипулира. Имаше достатъчно опит да разпознае признаците. За жалост, въпреки че баща й я използваше от години, или точно заради това, Скарлет така и не се беше научила да заобикаля капаните. Би дала мило и драго да се спаси от капана на Джулиан, но не можеше да си затвори очите за факта, че той наистина й беше спасил живота.

— Ами сестра ми? Тази лъжа може да се отрази на връзката ти с нея.

— Не бих нарекъл онова „връзка“. — Джулиан бръсна някакво боклуче от рамото си, сякаш да покаже какво мисли за Тела. — Сестра ти ме използваше не по-малко, отколкото аз нея.

— И сега правиш същото с мен — изтъкна Скарлет.

— Ти пък не се ядосвай толкова. Играл съм тази игра и преди, което значи, че мога да ти помогна. Пък и току-виж ти харесало. — В гласа му се промъкна флиртаджийският тон отпреди, Джулиан отново бе наметнал окъсаната куртка на наперения моряк. — Бая момичета биха дали мило и драго да са на твое място. — И поглади с пръст бузата й.

— Недей. — Тя се дръпна назад като опарена. — Ако ще оставаме заедно, повече да няма от… от това, освен ако не е крайно необходимо. Аз все още имам истински годеник. Само защото твърдим, че сме сгодени, не значи да се държим като такива, когато никой не гледа.

Едното ъгълче на устните му се кривна нагоре.

— Значи няма да ме издадеш?

Точно с него Скарлет не би искала да си сътрудничи. Но по-важно бе да не остане на острова повече от един ден. Джулиан и преди беше участвал в играта, а Скарлет имаше чувството, че ще се нуждае от помощта му, ако иска бързо да намери сестра си.

Точно тогава нови хора пристигнаха при портата. Скарлет чуваше далечната врява на разговора им и ехото от ръкопляскането, с което велосипедистката подчертаваше думите си.

Откъм къщата се чу звук на цигулка, по-богат и от най-тъмния шоколад. Музиката се изля навън и зашепна в ухото на Скарлет, а усмивката на Джулиан стана прелъстителна, цялата безсрамни извивки и обещания. Покана да посети места, за които възпитаните млади дами дори не помислят. Усмивка, несъмнено убеждавала куп други момичета да… не, няма да мисли за това, реши Скарлет.

— Хич не ме гледай така. Не ми действа.

— Точно затова е толкова забавно.

10

Скарлет обичаше баба си, но за нея тя беше от онези жени, които не могат да се примирят със старостта. В последните години от живота си не правеше друго, освен да възхвалява младостта си. Колко била красива. Как я обожавали мъжете. Как била на Каравала и носила лилава рокля, за която всички момичета й завиждали.

Многократно беше показвала роклята на Скарлет. Когато беше малка и преди да намрази лилавия цвят във всичките му оттенъци, Скарлет вярваше, че това наистина е най-красивата рокля на света.

— Може ли да я пробвам? — попита тя един ден.

— Не, разбира се! Тази рокля не е играчка.

След това баба скри роклята и повече не я извади. Но роклята остана в спомените на Скарлет.

Сети се за роклята и тази вечер, докато двойната врата на къщата с куличките се отваряше. И се зачуди дали баба й наистина е била на Каравала, защото не можеше да си представи как лилавата й рокля би привлякла нечие внимание на такова вълшебно място.

Дебел червен килим приглушаваше стъпките й, меки златни светлини облизваха ръцете й с топли и нежни целувки. Беше горещо, макар едва допреди миг светът да тънеше в студ. Топлината имаше вкус на светлина, припукваше като мехурчета по езика й и се спускаше захарна към дробовете, разливаше приятен гъдел по цялото й тяло чак до върховете на пръстите.

— Това… — Думите й изневериха. Искаше да каже, че е красиво, великолепно. Ала тези определения изведнъж й се сториха твърде обикновени, за да опишат едно толкова необикновено място.

Защото отвътре къщата с кулите не беше такава, каквато изглеждаше отвън. Двойната врата, през която влязоха с Джулиан, не ги отведе във вътрешността на къща, а на балкон, макар че въпросният балкон беше толкова голям, че на свой ред напомняше малка къща. Вместо таван имаше балдахин от кристални полилеи, подът беше покрит с плюшени килими с цвета на червени боровинки, по краищата му имаше позлатен парапет и колони като арки, драпирани с червени кадифени завеси.

Завесите се затвориха с хорово шумолене миг след като Скарлет и Джулиан стъпиха на балкона, но не преди Скарлет да е зърнала великолепието, което лежеше отвъд.

Джулиан не изглеждаше впечатлен, само се изсмя мрачно на нейната ококорена физиономия.

— Все забравям, че за пръв път напускаш своя малък остров.

— Всеки би се впечатлил — възрази Скарлет. — Видя ли другите балкони? Бяха поне… десетки! А долу има цяло миниатюрно кралство.

— А ти какво очакваше — нормална къща?

— Е, не. Определено изглеждаше доста по-голяма от нормалните къщи. — Но не толкова, че да побере света под балкона. Неспособна да удържи вълнението си, Скарлет се приближи до парапета, но на крачка от спуснатите червени завеси се поколеба.

Джулиан застана до нея и дръпна леко една от завесите.

— Мисля, че не трябва да ги пипаме — каза Скарлет.

— Или пък тъкмо затова ги затвориха точно когато влязохме — за да ги отворим. — И дръпна още завесата.

Скарлет беше сигурна, че Джулиан нарушава някакво правило, но въпреки това се наведе да хвърли поглед на вълшебното царство, проснало се десетина етажа по-долу. Калдъръмените му улици приличаха на онези, по които бяха минали по-рано с Джулиан, само че това селце далеч не беше изоставено. Приличаше на оживяла книжка с приказки. Скарлет се дивеше на яркоцветните остри покриви, полазените от мъх кули, бисквитените къщурки, грейналите златни мостове, настланите със сини тухли улички и ромонящите фонтани, всичко това огряно от фенери със запалени свещи, които висяха буквално навсякъде и потапяха градчето в странно безвремие между деня и нощта.

Като размер приличаше на нейното селце на Трисда, но оставяше впечатлението за нещо много по-голямо, така както думата изглежда по-голяма, когато след нея има възклицателен знак. Улиците изглеждаха толкова живи, сякаш сами се движеха.

— Не разбирам как са побрали цял един свят тук.

— Това е просто хитроумен театър — отвърна сухо Джулиан и вдигна поглед към десетките други балкони, които гледаха към същата сцена.

Скарлет си даде сметка, че той е прав. Балконите оформяха кръг, гигантски кръг. Изведнъж я налегна униние. Понякога минаваше цял ден, докато хване дирите на Тела в бащиното им имение. Как щеше да я намери тук?

— Огледай всичко добре — посъветва я Джулиан. — Така ще ти е по-лесно да се ориентираш. Слезем ли веднъж долу, повече няма да се върнем на балкона, освен ако…

Някой се изкашля зад гърбовете им.

— Трябва да отстъпите назад и да дръпнете завесите.

Скарлет се завъртя на пета, ужасена, че ще ги изритат, задето са нарушили правилата, но Джулиан пусна завесата спокойно, без да бърза.

— И кой сте вие? — попита той, вперил поглед в непознатия, сякаш не те, а новопоявилият се млад господин беше направил нещо нередно.

— Викайте ми Рупърт. — Измерваше Джулиан със същия презрителен поглед, сякаш знаеше, че мястото му не е тук. Нагласи надменно високата си шапка. Без нея сигурно би бил по-нисък и от Скарлет.

Отначало й беше заприличал на господин с колосани сиви панталони и фрак, но когато пристъпи към тях, Скарлет си даде сметка, че е просто момче, което се е облякло като мъж, бузите му още бяха по детски закръглени, а крайниците му тепърва щяха да растат, без значение в какви дрехи ги облича. Зачуди се дали този костюм не е препратка към Легендата, който беше прочут със своите цилиндри и елегантни костюми.

— Тук съм да ви разясня правилата и да отговоря на въпросите ви, преди официално да се включите в играта. — После с равен тон повтори речта, която им беше изнесла велосипедистката.

Скарлет нямаше търпение играта да започне. Познаваше Тела и беше сигурна, че сестра й вече се е влюбила в поредния проблем.

Джулиан я сръга с лакът в ребрата.

— Слушай.

— Това вече го чух.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— След като влезете, ще ви бъде представена загадка, която трябва да решите — казваше Рупърт. — Има скрити подсказки и улики, които да ви помогнат. И макар че искаме да ви вземем ума, внимавайте да не го изгубите — повтори Рупърт.

— Каква става, ако някой все пак си изгуби ума? — попита Скарлет.

— Обикновено точно тогава хората умират или полудяват — отговори Рупърт толкова спокойно, че Скарлет се зачуди дали го е чула правилно. Със същото спокойствие Рупърт свали цилиндъра си и извади оттам две парчета пергамент. Протегна ръка към Скарлет и Джулиан, сякаш искаше да прочетат написаното, но шрифтът беше невъзможно дребен.

— Ще ми трябва по капка кръв в долния край — каза той.

— Защо? — попита Скарлет.

— Тези документи потвърждават, че сте изслушали правилата два пъти и че нито Каравалът, нито неговият директор Легендата носят отговорност в случай на злополука, смърт или лудост.

— Но нали казахте, че случващото се вътре не е истинско — възрази Скарлет.

— Случва се хората да сбъркат фантазията с реалност и понякога това води до злополуки. Рядко — добави Рупърт. — Ако имате притеснения, не е задължително да се включвате в играта. Може да останете тук като зрители. — Прозвуча отегчено, сякаш Скарлет се тревожеше излишно.

Тя си представи какво би казала Тела, ако беше тук: „Ще останеш само един ден. Наистина ли искаш само да гледаш?“.

Само че идеята за договор, подпечатан с кръв, не й допадаше никак.

От друга страна, ако Тела участваше в играта, а Скарлет — не, сигурно изобщо нямаше да я намери, а това би съсипало плана й да си тръгне на следващия ден и да се прибере навреме за сватбата с графа. Въпреки указанията на Рупърт още не беше наясно с детайлите на играта. Разпитвала бе подробно баба си, но тя избягваше конкретните отговори. Вместо това й беше напълнила главата с романтични представи, които едва ли отговаряха на действителността. Образи, нарисувани от жена, която виждаше миналото според желанията си, а не според фактите.

Погледна към Джулиан. Той без колебание позволи на Рупърт да убоде пръста му с някакъв трън и да притисне окървавения му връх към двата документа.

Преди няколко години Каравалът временно беше прекратил турнетата си, спомни си Скарлет. Някаква жена била убита. Скарлет не знаеше подробности. Приела бе, че е станал трагичен инцидент, несвързан с играта, но сега се запита дали бедната жена не се е потопила твърде дълбоко в илюзиите на Каравала.

От друга страна, години наред участваше в безумните игрички на баща си. Знаеше кога се опитват да я измамят и не си представяше дотолкова да изгуби връзка с реалността, че да загине или да полудее. Въпреки това ръката й трепереше, когато я протегна към Рупърт. От опит знаеше, че няма безплатни игри.

Рупърт убоде безименния й пръст толкова бързо, че Скарлет почти не усети убождането. Но когато притисна пръст в долния край на деликатния пергаментов лист, за миг сякаш всички светлини угаснаха. А когато дръпна ръка, светът стана по-ярък и отпреди. Имаше чувството, че може да усети вкуса на червеното на завесите. Шоколадов кекс, напоен с вино.

Скарлет рядко бе опитвала вино, само по една-две глътчици, но дори цяло шише от напитката едва ли би предизвикало такава сияйна еуфория. Въпреки страховете си, Скарлет изпита необичаен миг на пречистено щастие.

— Играта започва официално по залез-слънце утре вечер и свършва по изгрев на деветнайсети. Всички участници разполагат с пет нощи да изиграят играта — продължи Рупърт. — Всеки ще получи по една улика, с чиято помощ да започне пътуването си. Следващите улики ще трябва да откриете сами. Препоръчвам да действате бързо. Наградата е само една, а ще я търсят мнозина. — Пристъпи и им връчи по една карта. На нейната пишеше „Стъклената змия“.

— На моята пише същото — каза Джулиан.

— Това ли е първата ни улика? — попита Скарлет.

— Не — отговори Рупърт. — Там ще намерите стаи, подготвени за вас. Първите улики са в стаите, но трябва да се настаните преди зазоряване.

— Защо, какво ще стане на зазоряване? — поинтересува се Скарлет.

Сякаш изобщо не я е чуло, момчето дръпна някаква корда при парапета на балкона и завесите се разделиха. Сиви птици се бяха издигнали в небето, а отвъд тях цветните улици изглеждаха по-пълни и отпреди, затова пък балконите изглеждаха по-празни — явно домакините пускаха всички играчи едновременно.

Нова сребърна вълна на вълнение заля Скарлет. Това беше Каравалът. Представяла си го бе по-често, отколкото си бе мечтала за собствената си сватба. Не можеше да остане повече от един ден и вече й беше ясно колко трудно ще й бъде да си тръгне.

Рупърт накриви шапката си.

— Помнете, не позволявайте на очите или на чувствата ви да ви подлъжат. — После пристъпи към парапета на балкона и скочи.

— Не! — изпищя Скарлет и усети как кръвта се отцежда от лицето й, докато го гледаше как пада.

— Спокойно — каза Джулиан. — Виж. — Посочи през парапета. Фракът на момчето се трансформираше в криле. — Нищо му няма, просто напусна драматично сцената.

Полускрито под сивата материя, момчето продължи да се носи, докато не заприлича на сивите птици в небето.

Явно очите на Скарлет вече й играеха номера.

— Хайде. — Джулиан обърна гръб на парапета и тръгна към изхода с целенасочена и решителна крачка, сякаш беше убеден, че Скарлет ще го последва. — Ако си слушала, вече знаеш, че призори всичко се заключва. Тази игра има нещо като вечерен час, но наопаки. Вратите се затварят призори и не се отключват до залез-слънце. Нямаме много време да намерим стаите си.

Джулиан спря на място. Пред краката му се беше отворил капак. Сигурно точно оттам беше влязло и момчето. Под капака имаше спираловидно стълбище от черен мрамор като вътрешността на тъмна раковина, осветено от прозрачни восъчни свещи.

— Карлита… — Джулиан я спря с ръка. За миг лицето му се изопна като от изправяне пред труден избор, също като в напрегнатите секунди, преди да я зареже в магазина за часовници.

— Какво? — попита тя.

— Трябва да побързаме. — Остави я да мине първа, но само след няколко етажа й се прииска морякът да беше минал напред или просто да я беше зарязал отново в началото на стълбите, вариант, който той несъмнено беше обмислял. Постоянно я караше да бърза.

— Нямаме цяла нощ — повтаряше той. — Ако не стигнем до „Змията“ преди зазоряване…

— Ще стоим на студа до утре вечер, знам. По-бързо от това не мога. — Балконът й се беше сторил на десетина етажа над земята, но вече се бяха спуснали поне стотина по спиралното стълбище. Никога нямаше да намери Тела.

Може би щеше да е различно, ако роклята й не беше толкова тясна. За пореден път се опита да промени формата й със силата на волята си, но напразно. Краката й трепереха, усещаше се потна от горе до долу, но накрая най-сетне стълбата свърши и двамата излязоха навън.

Отвън въздухът беше по-хладен и влажен, но поне нямаше сняг по улиците. Влагата идваше от каналите. Не го беше забелязала отгоре, но сега виждаше, че всяка втора улица е воден канал, полазен от раирани лодки, ярки като тропически рибки и с форма на полумесец, всичките насочвани от млади мъже и жени на нейната възраст.

Но от Донатела нямаше и следа.

Джулиан без бавене спря една лодка, морскосиня с червени ивици, насочвана от девойка с дрехи в същите цветове. Устните й също бяха боядисани в червено и на Скарлет не убягна широката усмивка, в която се разтегнаха при вида на Джулиан.

— Какво мога да направя за вас, сладури? — попита девойката.

— О, мисля, че ти си сладураната тук. — Джулиан прокара ръка през косата си и я стрелна с поглед, натежал от лъжи и други порочни неща. — Можеш ли да ни закараш до „Стъклената змия“ преди изгрев-слънце?

— Ще ви закарам, където искате, стига да си платите. — Начервеното момиче подчерта последната дума, потвърждавайки впечатлението на Скарлет от магазина за часовници — че в тази игра монетите не са основната валута.

Джулиан не захапа стръвта.

— Казаха ни, че първото пътуване за нощта ще е безплатно. Годеницата ми е специален гост на Легендата.

— Сериозно? — Момичето присви очи, сякаш не му повярва, но после, за изненада на Скарлет, им махна да се качват. — Коя съм аз да разочаровам специалните гости на Легендата.

Джулиан скочи пъргаво на борда и подаде ръка на Скарлет. Тази лодка изглеждаше много по-стабилна от последната, с която се бяха возили, имаше си възглавнички на пейките и прочие, ала въпреки това Скарлет не намираше у себе си смелост да се раздели с калдъръмената улица.

— Тази няма да потъне — успокои я Джулиан.

— Не това ме тревожи. Ами сестра ми, ако е тук някъде и ни търси?

— Ако е така, дано някой й каже, че слънцето скоро ще изгрее.

— На теб наистина не ти пука за нея, нали?

— Ако не ми пукаше, не бих се надявал някой да й каже, че изгревът наближава. — Джулиан й махна нетърпеливо да се качи на лодката. — Излишно се тревожиш, любима. Сигурно са я настанили в същата странноприемница като нас.

— Ами ако не са? — продължи да се тревожи Скарлет.

— Дори тогава е по-вероятно да я откриеш с лодка, отколкото пеша. Ще се придвижим по-бързо.

— Прав е — обади се момичето. — Скоро ще се зазори. Дори да намериш сестра си, няма как да стигнеш пеша до „Змията“ навреме. Кажи ми как изглежда и аз ще се оглеждам за нея, докато пътуваме.

На Скарлет й се искаше да спори още. Да, шансът да намери сестра си преди изгрев-слънце беше малък, но това не означаваше, че трябва да се отказва. Странното градче й приличаше на място, където човек може да се изгуби завинаги.

Но Джулиан и лодкарката бяха прави — с извитата като полумесец лодка щяха да се придвижат по-бързо. Не можеше да прецени колко часа са минали, откакто слънцето на този чудат остров е залязло, но по всичко личеше, че тук времето се движи по различен начин.

— Сестра ми е по-дребна от мен, много хубава, с кръгло лице и дълга руса коса на букли.

— Светлата коса се вижда отдалеч — каза лодкарката, но не гледаше към улиците, а към красивото лице на Джулиан.

На него също не можеше да се разчита. Понесоха се по сините като среднощ води и той сякаш наистина търсеше нещо, но това нещо не беше сестрата на Скарлет.

— Не можеш ли да гребеш по-бързо? — попита той. Един мускул на челюстта му потрепваше.

— Доста претенции имаш за човек, който не плаща. — Лодкарката му намигна, но суровото изражение на Джулиан не се промени.

— Какво има? — попита Скарлет.

— Времето ни изтича.

Лицето му потъна в сянка — няколко от фенерите покрай канала бяха угаснали. После и други свещи угаснаха по пътя им, прощалният им дим хвърли рехав покров над водата и малцината пешеходци, които още се мотаеха по калдъръмените улици.

— Така ли определяте времето тук? Фенерите угасват, значи зората наближава? — Скарлет се оглеждаше трескаво. Джулиан кимна мрачно миг преди още една група от свещи да предаде богу дух.

Лодката най-сетне спря с олюляване пред дълъг паянтов кей. В края му яркозелена врата гледаше Скарлет като грейнало око. Стените наоколо й бяха полазени от бръшлян и макар по-голямата част от сградата да тънеше в мрака на нощта, два мъждеещи фенера осветяваха табелата над входа — бяла змия, увита около чепка грозде.

Джулиан вече бе скочил на кея. Стисна Скарлет за китката и я издърпа при себе си.

— Побързай! — Един от фенерите над входа угасна и цветът на вратата потъмня заедно с него. Очертанията й трудно се забелязваха, когато Джулиан я отвори със замах и бутна Скарлет през прага.

Тя връхлетя с препъване, но… преди Джулиан да е влязъл на свой ред, вратата се затръшна. Тежкото резе се плъзна с трясък на мястото си и го заключи отвън.

11

— Не! — Скарлет се опита да отвори вратата, но някаква пълна жена с плетена шапка вече слагаше катинар на резето.

— Спрете! Моят… — поколеба се Скарлет. Незнайно защо лъжата й се струваше по-истинска, ако излезеше от нейната уста, и я изпълваше с нереалното чувство, че изневерява на графа. Джулиан й беше обещал, че каквото се случи в играта, никога няма да стигне до баща й и истинския й годеник, но можеше ли да му вярва? А и не беше като да е останал навън за през нощта, все пак.

Само че на този остров дните май бяха по-лоши от нощите. Скарлет си спомни леденото изоставено село, което бяха прекосили, за да стигнат до къщата с куличките. Останал беше заключен навън, защото беше бутнал нея през прага. Рискувал беше, за да е добре тя. Скарлет не можеше да го изостави.

— Годеникът ми — каза тя. — Той остана навън, трябва да го пуснете.

— Съжалявам — отвърна ханджийката. — Правилата са си правила. Ако не стигнете тук преди края на първата нощ, губите правото си на участие.

„Губят правото си на участие?“

— Това не го чух в правилата. — Вероятно защото не беше слушала внимателно. Сигурно точно затова Джулиан беше толкова разтревожен на лодката.

— Съжалявам, скъпа — каза ханджийката и сякаш наистина съжаляваше. — Мразя, когато двойки се разделят така, но не мога да наруша правилата. Изгрее ли слънцето и заключат ли се вратите, никой не влиза и не излиза, докато слънцето не…

— Но то още не е изгряло! — възрази Скарлет. — Тъмно е. Не можете да го оставите навън.

Ханджийката все така я гледаше със съчувствие, но очевидно нямаше да отстъпи. Личеше си по стиснатите й устни.

Скарлет се запита какво би направил Джулиан, ако тя беше останала навън. За миг реши, че не би му пукало особено. Да, беше я зарязал на сала и в магазина за часовници, но след това се беше върнал за нея… сигурно защото тя беше пропускът му за играта, но дори и така Скарлет пак му беше задължена.

Събирайки кураж, който обикновено пазеше за защита на сестра си, Скарлет изправи гръб.

— Мисля, че допускате грешка. Казвам се Скарлет Драгна и с годеника ми сме специални гости на Легендата.

Очите на ханджийката се разшириха почти толкова бързо, колкото ръцете й посегнаха да махнат катинара.

— О, ама защо не казахте веднага!

Вратата се отвори широко. От другата й страна светът тънеше в безнадеждната чернота, която превзема всичко точно преди слънцето да изгрее.

Сърцето й биеше лудо.

— Джулиан!

— Карлита?

Скарлет все така не го виждаше в мрака, но чу ботушите му да бият по кея в ритъма на нейното сърце.

Сърцето й продължи да препуска дори след като Джулиан влезе в странноприемницата. Няколкото полузагаснали цепеници в огнището осигуряваха единствената светлина във вестибюла, но въпреки сумрака Скарлет можеше да се закълне, че лицето му изглежда измъчено, сякаш броените минути навън му бяха отнели нещо ценно. Нощта още лепнеше по него. Краищата на косата му тежаха от влагата.

Камбани забиха някъде далече да възвестят сипването на зората. Ако се беше забавила с още няколко секунди, Джулиан щеше да остане навън. Заля я неочаквано желание да го прегърне. Да, Джулиан беше негодник и лъжец, но докато не откриеше сестра си, имаше само него в играта.

— Уплаши ме — каза Скарлет.

И май не беше единствената.

Ханджийката заключваше повторно вратата, лицето й беше бяло като платно.

Джулиан пристъпи към Скарлет и я притисна нежно с ръка на гърба.

— Как я убеди да ме пусне?

— Ами… — Не й се искаше да му обяснява подробностите. — Просто изтъкнах, че още не се е зазорило.

Джулиан вдигна скептично вежда.

— Може да съм й казала също, че ще се женим — добави Скарлет.

„Малката ми лъжкиня“ — оформи с устни Джулиан и се наведе към нея.

Скарлет застина. Уплаши се, че ще я целуне, но той само прошепна в ухото й:

— Благодаря.

Устните му се задържаха още миг, дъхът му я погъделичка, ръката му усили едва доловимо натиска си върху гърба й. Скарлет потръпна.

Имаше нещо много интимно в жеста му.

Тя понечи да се отдръпне, но Джулиан не я пусна, вместо това се обърна към ханджийката, която се щураше зад голямо маслиненозелено писалище, което заемаше по-голямата част от помещението под ниския таван.

— Благодаря и на вас — каза Джулиан. — Бяхте много мила.

— О, за нищо, моля ви — отвърна ханджийката, но Скарлет можеше да се закълне, че жената още не е на себе си. Подръпна плетената си шапка с треперещи ръце. — Както казах на годеницата ви, мразя, когато двойки се разделят. Всъщност, имам нещо специално за вас.

Ханджийката порови още малко в бюрото си и накрая извади два стъклени ключа, единият с номер осем, другият — с номер девет.

— Лесно ще намерите стаите, просто се качете по стълбите вляво. — Подаде им ключовете и намигна.

Скарлет се надяваше, че намигването е било просто тик. Не обичаше да й намигат. Баща й го правеше, особено след като е сторил нещо отвратително. Не можеше да си представи, че пълната ханджийка им е спретнала номер, но малките стъклени ключове, в комбинация със странното намигване, опънаха нервите й до леденосиньо.

Може би си въобразяваше, каза си тя. Може би ключовете също бяха част от играта. Може би отключваха и нещо друго, освен съответните врати, и това беше „специалното“ нещо, за което беше споменала жената.

Или пък просто от стаите им се разкриваше хубава гледка към каналите.

Ханджийката обясни, че във всеки коридор имало баня и тоалетна.

— Отдясно е Стъклената таверна, затваря един час след изгрев и отваря един час преди залез.

Вътре в таверната изумрудени канделабри хвърляха зеленикава светлина над стъклени маси и уморени разговори. Помещението миришеше на изветряла бира и още по-изветрели диалози. Наближаваше краят на работното време. Останали бяха едва шепа клиенти, всичките с различен цвят и черти на лицето, сякаш събрани тук от световните континенти. Нито един не беше с къдрава руса коса.

— Сигурен съм, че утре ще я намериш — каза Джулиан.

— Или вече се е прибрала в стаята си? — Скарлет се обърна към ханджийката: — Знаете ли дали една млада дама на име Донатела Драгна е отседнала тук?

Ханджийката се поколеба. Скарлет можеше да се закълне, че името й е познато.

— Съжалявам, миличка, но не мога да ви кажа кой друг е отседнал тук.

— Но тя ми е сестра — настоя Скарлет.

— Въпреки това не мога да ви помогна. — Жената премести уплашен поглед от Джулиан към Скарлет. — Такива са правилата. Ако е тук, ще трябва да я намерите сами.

— Не може ли да направите…

Ръката на Джулиан натежа върху гърба й, а устните му отново се озоваха до ухото й.

— Тя вече ни направи една услуга за тази нощ — прошепна предупредително той.

— Но… — понечи да възрази Скарлет, извръщайки се да погледне Джулиан, и нещо в изражението му я спря. Нещо, което отиваше отвъд предпазливостта и граничеше със страх.

Тъмен кичур коса падна над очите му, когато той се наведе отново да й прошепне:

— Знам, че искаш да намериш сестра си, но на този остров тайните са ценни. По-добре не издавай своите безплатно. Ако хората знаят какво искаш, ще го използват срещу теб. Хайде — подкани той и тръгна към стълбите.

Скарлет знаеше, че вече се е зазорило, но разкривените коридори на „Змията“ още миришеха на нощ, пот и дим от загасващи огньове се смесваха с упорития дъх на думи, чиито призраци още витаеха във въздуха. Вратите не следваха никакъв логичен ред. Стая две беше на втория етаж, а стая едно — на третия. Зеленикаво-синята врата на пета стая идваше след малиновата врата на единайсета.

Коридорът на четвъртия етаж беше облицован с раирани кадифени тапети на ивици в черно и кремаво. Скарлет и Джулиан най-сетне откриха стаите си в средата на коридора. Съседни.

Скарлет се поколеба пред закръглената врата на осма стая. Джулиан я чакаше да влезе.

Нямаше чувството, че са заедно само от един ден. Морякът се беше оказал поносима компания. Нещо повече, Скарлет си даваше сметка, че едва ли би стигнала дотук без неговата помощ.

— Мислех си — започна тя — утре да…

— Ако видя сестра ти, ще й кажа, че я търсиш. — Тонът му беше учтив, но без съмнение имаше за цел да сложи край на разговора.

Значи дотук бяха.

Не би трябвало да е изненадана или наранена, че партньорството им е стигнало до логичния си завършек. Джулиан беше обещал да я помогне, но досегашният й опит с него показваше, че е готов да каже всичко, стига така да постигне целта си. Явно по някое време бе започнала да очаква повече. Не знаеше нито кога, нито защо.

Спомни си какво й беше казал в магазина за часовници — че явно има твърде високо мнение за него, щом вярва, че му пука за сестра й. Джулиан използваше хората. В нейния случай това бе довело до взаимна изгода, но истината беше, че все пак я е използвал. Спомни си първото си впечатление от него — висок, красив по един грубоват начин и опасен. Като отрова в хубаво шише.

По-добре да стои далече от него. Така щеше да е по-безопасно. Днес й беше помогнал, вярно, но не биваше да сваля гарда си. Джулиан несъмнено беше дошъл тук в преследване на някаква своя цел. А и след като Скарлет намереше сестра си през следващата нощ, вече нямаше да е сама, пък и престоят й щеше да е към края си.

— Довиждане — каза тя също толкова хладно и влезе в стаята си без повече приказки.

В камината гореше огън, топъл и светъл, който хвърляше медни отблясъци по флоралните тапети — рози с рубинени връхчета, някои още на пъпки, други разцъфтели. Цепениците в камината припукваха като нежна приспивна песен, която я тласна към голямото легло с балдахин, най-голямото, което Скарлет беше виждала в живота си. Сигурно заради него стаята минаваше за специална. Резбованите дървени колони поддържаха тънки бели завеси, леглото бе застлано с прекрасен юрган и засипано с множество копринени възглавници, червени панделки имаше навсякъде, изобщо Скарлет нямаше търпение да потъне в пухения дюшек и да…

Стената помръдна.

Скарлет застина. Стаята внезапно стана по-малка и по-гореща.

Дали пък не беше трик на въображението й?

— He — промълви тя, когато Джулиан влезе през тясна врата, сливаща се допреди миг със стената. — Ти как влезе тук? — попита, но още преди той да отговорил, сама се досети какво е станало.

Намигването. Ключовете. „Специалното“ нещо.

— Нарочно ни е дала една и съща стая!

— Явно си я убедила отвъд всяко съмнение, че сме влюбени — отбеляза Джулиан и погледът му се насочи веднага към разкошното легло.

Страните на Скарлет поаленяха с цвета на сърцата, кръвта и срама.

— Не съм казвала, че сме влюбени. Само че сме сгодени.

Джулиан се разсмя, но на Скарлет изобщо не й беше смешно.

— Престани. Няма начин да спим заедно тук. Ако някой разбере, с мен е свършено.

— Хайде пак драми. Ако те слуша човек, всичко и всички имат за цел да ти съсипят живота.

Но ако някой разбереше, годежът й с графа наистина щеше да отиде по дяволите.

— Виждал си баща ми. Ако разбере, че аз…

— Никой няма да разбере. Сигурно точно затова стаята има две врати с различни номера. — Джулиан отиде при огромното легло и се тръсна отгоре му.

— Не може да спиш на това легло — възмути се Скарлет.

— Защо? Много е удобно. — Той изу ботушите си и ги метна на пода. После съблече жилетката и взе да разкопчава копчетата на ризата си.

— Какво правиш? — ядоса се Скарлет. — Престани.

— Слушай, Карлита. — Джулиан спря да разкопчава ризата си. — Казах ти, че няма да те пипна, и обещавам да спазя думата си. Но няма да спя на пода или на онова миниатюрно канапе само защото си момиче. Леглото е достатъчно голямо и за двама ни.

— Ти наистина ли си мислиш, че ще легна в едно легло с теб? Луд ли си? — Глупав въпрос, защото очевидно беше луд. Продължи да разкопчава ризата си. Прави го, защото знае, че така ще ме засрами, каза си Скарлет. Или просто обича да се фука с фигурата си.

Тя зърна за миг гладката мускулатура на гърдите му, преди да се завърти на пета към вратата.

— Слизам долу да питам за друга стая.

— И ако няма такава? — извика след нея Джулиан.

— Тогава ще спя в коридора.

Един джентълмен би възразил, но Джулиан не беше джентълмен. Нещо леко падна на пода. Най-вероятно ризата му.

Скарлет посегна към стъклената топка на бравата.

— Задръж секунда…

Нещо квадратно и обточено със златна лента тупна в краката й. Плик за писмо. С нейното име, написано с калиграфски почерк.

— Намерих го на леглото. Първата ти улика, предполагам.

12

Бабата на Скарлет често казваше, че светът на Каравала е голямата игрална площадка на Легендата. Чувал всяка изречена дума. Всеки шепот стигал до ушите му, всяка сянка — до очите му. Никой никога не виждал Легендата — а ако го видели, не знаели, че е той, — но Легендата виждал всички по време на Каравала.

Скарлет можеше да се закълне, че усеща погледа му върху себе си, докато стоеше в коридора. Свещите във фенерите грейнаха по-силно, сякаш бяха очи, които някой внезапно е отворил широко. Сведе поглед към писмото.

Пликът изглеждаше досущ като другите, които беше получила досега от Легендата. Целият в кремаво и златно, и пълен със загадки.

Отвори го. Няколко листенца от червена роза паднаха в дланта й заедно с ключ от деликатно зелено стъкло. Приличаше на онзи, който бе получила за стаята, само че този носеше цифрата пет, а през дупчицата му беше вързана тънка черна панделка с хартиен етикет, на който пишеше „Донатела Драгна“.

Скарлет знаеше, че това трябва да е първата й улика, но за нея бе по-скоро подарък от Легендата, също като роклята и поканите за острова. Докато беше в магазина за часовници, идеята, че е специална, й се беше сторила по-скоро нелепа, но изглежда се бе заразила от магията на Каравала, защото сега изведнъж я изпълни надеждата, че Легендата наистина се отнася към нея различно, че й показва специалното си отношение с тази податка за местоположението на сестра й. За миг се изпълни с оптимизъм, олекна й на душата. Всичко щеше да се нареди.

Хукна по коридора към стълбите за третия етаж. Пета стая се падаше след единайсета — четвъртита тюркоазена врата със зелена стъклена дръжка, която приличаше на гигантски скъпоценен камък. Разкошно и граничещо с кича. Точно като за Тела.

Скарлет понечи да пъхне ключа в ключалката, но спря. През вратата се чуваше дишане, твърде тежко като за Тела. Опушенорижав гъдел на тревога запълзя по гръбнака й и тя залепи ухо на вратата.

Туп.

Нещо тежко падна на пода.

Последва го стон.

— Тела… — Скарлет посегна към дръжката. — Добре ли си?

— Скарлет? — Гласът на Тела прозвуча напрегнато, задъхано.

— Да! Аз съм. Влизам!

— Не… недей!

Още едно тежко тупване.

— Тела, какво става там?

— Нищо… просто… не влизай.

— Тела, ако нещо не е наред…

— Всичко е наред. Просто съм… заета…

Скарлет се поколеба. Нещо определено не беше наред. Тела звучеше странно.

— Скарлет! — Гласът на Тела прозвуча ясно и силно, сякаш беше видяла как сестра й посяга към дръжката. — Ако отвориш тази врата, повече никога няма да ти проговоря.

Изрече последното тихо и спокойно. След миг през вратата се чу и друг глас. Глас на млад мъж:

— Чу какво каза сестра ти.

Думите рикошираха в кривия коридор и фраснаха Скарлет като неочакван порив на вятър, който прониква до всички места, незащитени от дрехите й.

Тръгна си, затисната от пет различни отсенки на смущение. За разлика от нея Тела очевидно не се беше поболяла от тревога за сестра си. Сигурно изобщо не се е сетила за нея. И как иначе, щом имаше млад мъж в леглото й.

Не би трябвало да се изненадва. Сестра й открай време беше дивачка, обичаше вкуса на неприятностите. Ала не това нараняваше Скарлет. Тела беше най-важният човек на света за нея, но очевидно тя не беше най-важният човек на света за сестра си и това винаги я нараняваше.

Когато майка им Палома ги изостави, заедно с нея изчезна и малкото нежност в сърцето на баща им. Правилата му вече не бяха просто строги, а жестоки, такива станаха и последствията от неподчинението. Всичко щеше да е толкова различно, ако Палома беше останала на Трисда. Скарлет се беше заклела никога да не изостави Тела така, както ги беше изоставила майка им. Макар разликата им да беше само една година, Скарлет беше убедена, че никой друг не заслужава доверие да се грижи за сестра й, а след като тя поотрасна, започна да мисли и че самата Тела не заслужава доверие да се грижи за себе си. Уви, в стремежа си да опази Тела Скарлет я беше разглезила. Сестра й твърде често мислеше единствено за себе си.

Скарлет стигна до края на коридора и седна на пода. Грубо одяланите дървени дъски на дюшемето бяха твърди и неприятни. На този по-нисък етаж беше и по-студено. Или пък Скарлет потръпваше зиморничаво заради отношението на Тела. Защото беше предпочела друг пред сестра си. Млад мъж, чието име Тела може би дори не знаеше. Докато Скарлет се боеше от мъжете, Тела вечно преследваше някой негодник с надежда да открие при него любовта, която й беше отказана вкъщи.

Хрумна й да се върне в стаята си, затоплена от огъня в камината и пълна с одеяла. Но цялата топлина на света не би я изкушила да легне в едно легло с Джулиан. Би могла да слезе долу и да попита ханджийката за друга стая, но нещо й подсказваше, че това е лоша идея, особено след като бе вдигнала толкова много шум, че са оставили Джулиан навън. Тъпият Джулиан.

„Тъп, тъп, тъп…“ Повтаряше си думата наум, докато очите й не се затвориха.

— Госпожице… — Нечия топла ръка я разтърси за рамото и прекъсна дрямката й.

Скарлет се стресна, стисна ръце пред гърдите си и отвори рязко очи, но после бързо-бързо ги затвори. Младият мъж пред нея държеше фенер близо до лицето й. Скарлет усещаше топлината да облизва кожата й, макар фенерът да беше на безопасно разстояние.

— Мисля, че е пияна — каза млада жена.

— Не съм пияна. — Скарлет отвори отново очи. Младият мъж с фенера изглеждаше с няколко години по-голям от Джулиан. Но за разлика от моряка, този млад мъж целият беше излъскани ботуши и пригладена назад коса. Беше привлекателен и явно го знаеше, предвид грижите, които полагаше за външния си вид.

Облечен от глава до пети в изискано черно, новодошлият беше от онези младежи, които Тела би обявила за прекалено хубави, като едновременно с това тайно би обмисляла как да привлече вниманието му, особено при вида на щедрите количества мастило, които покриваха ръцете му. Татуировки, чувствени и сложни, преплетени с тайнствени символи — скръбна маска, нацупени устнички, нокти на граблива птица и черни рози. Всяка от тези татуировки беше в противоречие с изискания външен вид на младежа, факт, който събуди у Скарлет неоправдано любопитство.

— По погрешка ме настаниха в една стая с друг човек — обясни тя. — Тръгнала бях да питам ханджийката за друга стая, но после…

— Просто си заспала в коридора? — Думите бяха на младата жена, която я беше обвинила в пиянство. Стоеше далече от фенера, а другите лампи в коридора бяха угаснали, така че Скарлет не виждаше ясно лицето й. Реши, че е намусена и грозновата.

— Сложно е. — Скарлет се поколеба. Лесно би могла да им каже за сестра си, но дори никога да не бяха виждали Тела, Скарлет не би искала да я изложи пред тях. Нейно задължение бе да я защитава. А и защо изобщо да й пука какво ще си помислят за нея тези двамцата, нищо че погледът й току се връщаше на младия мъж с татуировките. Профилът му беше достоен за модел на скулптор или художник. Пълни устни, силна челюст, тъмни, почти черни очи под дебели тъмни вежди.

Би трябвало да се почувства неудобно от физическата близост с млад мъж на тъмно място, но изражението на лицето му беше по-скоро загрижено, отколкото хищническо.

— Не е нужно да обяснявате — каза той. — Сигурен съм, че сте имали основателна причина да заспите тук, но по-добре се приберете някъде. Аз съм в единайсета стая. Може да спите там.

По всичко личеше, че я кани да се настани в стаята му вместо него, а не заедно с него — за разлика от друг млад мъж, когото Скарлет познаваше, — но скритите опасности до такава степен бяха част от живота й, че тя неволно се поколеба.

Огледа го отново на светлината на фенера. Погледът й се спря на черната роза, татуирана върху опакото на дланта му, изящна, прекрасна и някак тъжна. Не знаеше защо, но нещо й подсказа, че тази татуировка казва всичко за него. Изяществото и красотата на розата сигурно биха я подплашили — от опит знаеше, че те често прикриват други неща, — но тъгата натежа на везните.

— А вие къде ще спите?

— При сестра си — отвърна той и кимна към момичето. — В нейната стая има две легла. Няма да й трябват и двете.

— Напротив — заяви момичето и макар да не го виждаше ясно, Скарлет можеше да се закълне, че я претегля с отвратен поглед.

— Не ставай груба — сгълча я младежът. — Настоявам — добави той, преди Скарлет да е възразила отново. — Ако майка ми разбере, че съм оставил трепереща млада дама да спи на пода, ще ме лиши от наследство и аз няма да й се сърдя. — Протегна татуираната си ръка да й помогне. — Аз съм Данте, между другото, а това е сестра ми Валентина.

— Скарлет. И ви благодаря — каза предпазливо Скарлет. Още не можеше да повярва, че младият мъж не иска нищо в замяна. — Много щедро от ваша страна.

— Нищо особено, моля ви. — Данте задържа ръката й една идея по-дълго от необходимото. Тъмните му очи се спуснаха за миг към деколтето й и страните му сякаш поруменяха, но той вдигна поглед, преди Скарлет да се е смутила. — Видях ви в таверната по-рано, но ми се стори, че не бяхте сама?

— О, ами аз… — поколеба се Скарлет. Разбираше какво я пита, но можеше само да гадае дали любопитството му е свързано с играта, или с искрен интерес към самата нея. Знаеше само, че откритият му поглед стопля вледенените й крайници и че ако Джулиан стоеше с коридора с хубаво момиче, нямаше да спомене, че Скарлет му е годеница.

— Значи, няма проблем да се срещнем по залез за вечеря? — попита той.

Валентина изпъшка.

— Стига — скастри я Данте. — Не обръщайте внимание на сестра ми, тя попрекали с виното тази нощ, а това я прави дори по-непоносима от обичайното. Обещавам, че ако се съгласите да вечеряте с мен, тя няма да дойде. — Продължаваше да й се усмихва, точно така, както се бе надявала да й се усмихне момче — не похотливо, а с внимание и грижа. Така или иначе, Данте май не можеше да отлепи поглед от нея.

„Графът ще ме гледа по същия начин“ — каза си Скарлет. Връзката й с Джулиан беше измислена, но годежът й с графа не беше и тя трябваше да се държи подобаващо.

— Съжалявам. Аз… не мога. Аз…

— Няма проблем — побърза да я прекъсне Данте. — Не е нужно да обяснявате. — Усмихна се отново, по-широко, но не и наполовина толкова искрено като преди. Изпрати я мълчаливо до стаята си и й връчи ключ от оникс.

Стояха на прага. Вратата на номер единайсет беше тясна и заострена отгоре. Скарлет се напрегна — боеше се, че въпреки думата си Данте ще се опита да влезе с нея. Но той просто изчакваше тя да отключи вратата и когато това стана, й пожела лека нощ.

Скарлет понечи да отвърне със същото, но остана с отворена уста при вида на стаята. Газена лампа клечеше на скрин и осветяваше огледалото над него. Дори на слабата светлина отражението й се виждаше съвсем ясно. Тъмна коса се спускаше покрай рамене едва символично покрити от воланчета прозирна бяла материя.

Скарлет ахна. Подлата рокля се беше променила отново в дантелен тоалет, толкова скандален, че би било непростимо да го носи на публично място в компанията на непознат млад мъж.

Скарлет затръшна вратата, преди да се е сбогувала както трябва. Нищо чудно, че Данте я бе зяпал така.

Скарлет не спа добре.

Когато сънят най-после я покоси, й се присъни Легендата. Намираше се на позлатения балкон, полугола, само по черен корсет и червена фуста, и се опитваше да се прикрие с една от завесите.

— Какво правиш? — Легендата се появи с наперена стъпка. Носеше прословутия си цилиндър от синьо кадифе, а погледът му тежеше от непочтени намерения.

— Просто искам да погледам играта. — Скарлет се уви още по-плътно със завесата, но Легендата я издърпа. Ръката му беше студена като сняг, младежкото му лице се криеше в сянка.

Студен въздух повя по голите й рамене.

Легендата се засмя и я хвана през кръста.

— Не те поканих тук, за да гледаш, безценна. — Устата му се приближи до нейната сякаш за целувка. — Искам да участваш в играта — прошепна той.

После я хвърли от балкона.