Каравал

39

Когато се качи в балконската стая на Тела, Скарлет реши, че това е поредният заговор, поредният начин да я измъчват. Всички вещи бяха нови. Рокли. Кожи. Ръкавици. Нищо от тях Скарлет не свързваше с Тела. Е, освен синьо-лилавата рокля, в която беше загинала сестра й. Роклята, която не й беше донесла щастлив край.

Каквото и да си е мислела Йо…

Скарлет застина, зърнала нещо. На тоалетката имаше дълга правоъгълна кутия от непрозрачно стъкло с посребрени ръбове и закопчалка, при вида на която сърцето на Скарлет прескочи. Закопчалката представляваше слънце с вписана звезда и вписана сълза в звездата.

Символът на Каравала.

Скарлет беше намразила този герб повече и от лилавия цвят, но беше убедена, че кутията се е появила тук след драматичните събития на балкона.

Вдигна бавно капака.

Лист хартия. Тя разгъна предпазливо бележката. Носеше дата отпреди почти година.

56 години от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Вярвам, че сте лъжец, негодник и злодей и много бих искала да ми помогнете.

Моят баща също е злодей, макар и не симпатичен злодей като вас. Той е от онези злодеи, които обичат да пребиват дъщерите си. Знам, че това не е ваш проблем, а понеже сърцето ви вероятно е черно, не ви и интересува.

Но чук също, че в действителност сте почувствали нещо, когато онази жена се е хвърлила от балкона ви, след като сте разбили сърцето й по време на Каравала преди няколко години. Чух, че сте се разстроили дълбоко и именно това е причината да прекратите турнетата си.

Ако помогнете на мен и сестра ми, това едва ли ще изкупи напълно случилото се тогава, но може да облекчи малко товара ви. Мисля също, че би могло да се превърне в много интересна игра, а вие обичате да играете.

Искрено Ваша,

Донатела Драгна

Скарлет препрочиташе писмото отново и отново. С всеки прочит му вярваше все повече, докато не му повярва извън всяко съмнение.

Играта още не беше приключила. И изглежда, Скарлет е била права — тазгодишният Каравал съдържаше и други пластове, освен отмъщение за случилото се между баба й и Легендата. Всъщност, по всичко личеше, че сестра й е сключила някаква сделка с господаря на игрите.

— Йо! — извика тя. — Йован!

Момичето се появи с отскоклива крачка.

— Заведи ме при Легендата — каза Скарлет.

40

— Какво означава това? — настоя Скарлет.

Легендата седеше срещу нея на кресло с мека тапицерия в цвят шампанско и гледаше през овален прозорец. Тази стая нямаше балкон. Самата стая изглеждаше болна… ако беше възможно помещение да се разболее. Беше просторна и боядисана в отсенки на бежовото, без други мебели, освен две избелели кресла.

Скарлет размаха писмото пред лицето на Легендата, който все така гледаше през прозореца към хората долу, които влачеха сандъци и мъкнеха торби, поели обратно към „истинския“ свят.

— Чудех се кога ще дойдеш — каза спокойно той.

— Що за сделка си сключил със сестра ми? — попита Скарлет.

Въздишка, после:

— Не съм сключвал никаква сделка.

— Тогава защо си ми оставил това писмо?

— И това не съм направил. — Господарят на Каравала откъсна най-после очи от прозореца, ала нещо в кроткото му изражение не беше наред… или просто липсваше.

— Помисли. Кой би искал да получиш това писмо? — попита той.

Кой друг, ако не Легендата — беше първата й мисъл.

— Не съм бил аз — повтори той. — Има и подсказка, не би трябвало да те затрудни. Помисли си кой би могъл да ти го е оставил.

— Донатела? — ахна Скарлет. Могла е да остави кутията на тоалетката, когато бе отишла да вземе въжето. — Но защо?

Глух за въпроса й, Легендата й подаде връзка писма.

— Трябва да ти дам и тези.

— Защо просто не ми кажеш какво става?

— Защото не влиза в ролята ми. — Легендата стана от креслото и се озова толкова близо до Скарлет, че телата им почти се докоснаха. Пак беше с фрак и цилиндър. Но не се хилеше, нито се смееше, нито правеше някое от другите налудничави неща, с които Скарлет се беше научила да го свързва. Гледаше я не просто за да я види, а сякаш се опитваше да й покаже нещо за себе си.

Отново я полазиха тръпки. Нещо определено липсваше в него, сякаш облаците са се разделили да открият слънцето, но на негово място има още облаци и нищо друго. Докато бяха в стаята на Тела, той сякаш нарочно бе демонстрирал лудостта си, накарал я бе да повярва, че всеки миг ще направи нещо откачено. Сега беше точно обратното.

Част от последната му реплика прозвуча отново в главата й. „Ролята ми.“

— Ти всъщност не си Легендата, нали?

Бегла усмивка.

— Това „да“ ли означава, или „не“? — Скарлет не беше в настроение за гатанки.

— Казвам се Каспар.

— Това също не е отговор — каза Скарлет и го изгледа ядосано, но в същия миг парченца от пъзела започнаха да се нареждат в главата й и оформиха картина, която й беше убягвала досега. Джобният часовник, който висеше на верижката си около врата й, изведнъж се сгорещи при спомена за прекъснатата изповед на Джулиан, сякаш нещо чисто физическо му беше попречило да изрече думите докрай. Същото нещо бе забелязала и при въртележката, точно преди тя да скочи в мрака.

— Магията пречи на актьорите да изричат определени неща? — предположи на глас тя.

И тогава си спомни още нещо, думи от един сън, който я бяха уверили, че няма да забрави.

„Казват, че всяка година Легендата носи различно лице.“

Не е било магия. А различни актьори. Това обясняваше и защо по-рано Каспар й се беше сторил по-блед и приглушен, като копие на истинската Легенда — явно наистина му е било направено заклинание за блясък и с края на играта заклинанието е започнало да отслабва. Сега ъгълчетата на очите му бяха зачервени, имаше и торбички. В тунелите светлата му кожа изглеждаше зловещо съвършена, но сега по брадичката му личаха малки белези от бръснач. Имаше дори лунички по носа си.

— Ти не си Легендата. — Този път беше твърдение, а не въпрос. — Затова каза, че няма да ми дадеш желанието. Ти си просто актьор и не можеш да сбъдваш желания.

Явно играта наистина не беше свършила.

Къде й е бил умът да си мисли, че пред нея ще се яви истинският господар на Каравала? Беше му писала години наред, преди да благоволи да й отговори.

— Легендата съществува ли изобщо?

— О, да — засмя се Каспар. Смехът му беше бегъл като усмивката и подправен с нещо горчиво. — Легендата е съвсем истински, но повечето хора — включително немалко от актьорите в играта — така и не разбират дали са го срещнали. Господарят на Каравала не се представя с истинското си име наляво и надясно. Почти винаги се преструва на някой друг.

Скарлет се замисли за всички хора, които бе срещнала по време на Каравала. Дали някой от тях е бил Легендата?

— Ти срещал ли си се с него? — попита тя.

— Не ми е позволено да отговоря на този въпрос.

С други думи — не беше.

— Така или иначе — добави Каспар, — по всичко личи, че сестра ти е успяла да привлече вниманието му. — И кимна към ръката на Скарлет.

Шест писма, написани от двама души. Първото датираше няколко месеца след първото писмо на Тела.

Първи ден от Сезона на реколтата,

Година 56 от Елантинската династия

Скъпа госпожице Драгна,

Повдигате интересен въпрос, макар да не разбирам каква заблуда Ви кара да вярвате, че аз мога да Ви помогна. Ако познавате историята на живота ми, значи знаете какво се случи между мен и Вашата баба Аналиса.

Л.

Ден 16 от Сезона на реколтата,

Година 56 от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Отлично познавам историята на живота Ви. Знам също за предупреждението, че ролите, които играете по време на Каравала, ще оставят своя отпечатък върху истинската ви природа. Наскоро чух, че след самоубийството на някаква си жена сте решили повече да не бъдете злодей и да се превъплъщавате в героични образи. Това е Вашият шанс за изкупление.

Донатела Драгна

Ден 44 от Сезона на реколтата,

Година 56 от Елантинската династия

Скъпа госпожице Драгна,

За мен не съществува изкупление. Въпреки това и в зависимост колко далече сте готова да стигнете, помислих по Вашия въпрос и съм склонен да работя за Вас.

Л.

Ден 61 от Сезона на реколтата,

Година 56 от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Готова съм на всичко. Готово съм да умра.

Донатела Драгна

Скарлет прокле сестра си за тези думи. Глупави думи. Безразсъдни. Неразумни. Безотговорни…

Гневът й стихна, когато прочете следващото писмо.

Ден 76 от Сезона на реколтата,

Година 56 от Елантинската династия

Скъпа госпожице Драгна,

Да разбирам ли, че според Вас някой ви обича достатъчно, за да ви върне към живота с цената на всичко?

Л.

Ден първи от Студения сезон,

Година 56 от Елантинската династия

Скъпи господин Легенда,

Убедена съм.

Донатела Драгна

Други писма нямаше. Скарлет ги препрочете още няколко пъти и всеки път нови сълзи пълнеха очите й. Къде й е бил умът?

— Изглежда е вярвала, че ще можеш да я върнеш с желанието си — каза Каспар.

Скарлет си даде сметка, че е задала въпроса си на глас. А отговорът на Каспар би трябвало да й вдъхне кураж.

Това не се случи.

Скарлет сведе отново очи към писмата.

— Сестра ми откъде е знаела всичко това?

— Не мога да говоря от нейно име — каза Каспар. — Но мога да кажа, че Каравалът не е единственото място, където хората търгуват с тайни. Подозирам, че сестра ти е спазарила нещо ценно, за да научи толкова много.

Ръцете на Скарлет трепереха. През цялото време Тела се е опитвала да ги спаси. А Скарлет не е успяла да свърши своята част от задачата. Опитала се бе да върне Тела, но явно любовта й не е била достатъчно силна.

Светът от другата страна на овалния прозорец продължаваше да губи цветовете си. Каквато и магия да поддържаше Каравала, тя се разпадаше бързо и отнасяше със себе си сградите и улиците. Всичко навън изчезваше бързо, а по бузите на Скарлет отново потекоха сълзи.

— Глупава Тела.

— Според мен „умна“ би било по-точното определение.

Скарлет се завъртя.

Момиче с дяволита усмивка и ангелски къдрици.

— Тела? Наистина ли си ти?

— О, моля те, каква изтъркана реплика. — Тела влезе в стаята, къдриците й подскачаха при всяка стъпка. — И недей да плачеш, умолявам те.

— Но ти умря пред очите ми — заекна Скарлет.

— Знам и едно мога да кажа — да паднеш от високо не е най-приятната смърт. — Тела се ухили отново, но смъртта й, без значение колко краткотрайна и фалшива е била, все още изглеждаше твърде реална и твърде скорошна, за да се шегува с нея.

— Как си могла… да ми причиниш това? — упрекна я Скарлет. — Как можа да скочиш от балкона пред очите ми?

— Май е по-добре да ви оставя сами. — Каспар тръгна към вратата и погледна пътьом към Скарлет. — Надявам се, че не се сърдиш. Ще се видим ли на празненството?

— Празненство? — повтори Скарлет.

— Не му обръщай внимание — каза Тела.

— Стига си ми казвала какво да правя! — Скарлет изгуби контрол над чувствата си. Разплака се отново, с онзи истеричен плач, от който хълцаше и кихаше.

— Толкова съжалявам, Скар. — Тела се приближи и я прегърна. — Не исках да минеш през всичко това.

— Тогава защо го направи? — Скарлет се отдръпна с хълцане и застана така, че едното от креслата да е между двете им. Колкото и облекчена да се чувстваше от последното развитие на нещата, не можеше да се отърси от спомена за смъртта на Тела. Как държи в ръцете си мъртвото й тяло. Мисълта, че никога повече няма да чуе гласа й.

— Знаех, че любовта ти може да ме върне към живота — каза Тела.

— Но аз не те върнах. Легендата така и не ми даде желанието.

— Желанието не е нещо, което ти дават — обясни Тела. — Легендата би могъл да ти даде малко магия, която да помогне, но желанието се сбъдва само ако го искаш повече от всичко.

— Значи твърдиш, че аз съм те върнала към живота? С желанието си? — Скарлет още не можеше да го проумее. Когато сестра й се появи жива и здрава преди минути, първата й мисъл бе, че смъртта й е била някакъв сложен номер. Ала сега лицето на Тела беше съвсем сериозно, без следа от глупавите шеги, с които беше започнала. — Тела, ами ако не се беше получило?

— Сигурна бях, че ще се получи — твърдо каза Тела. — Никой не ме обича колкото теб. Ти би скочила от балкона, ако Каспар те бе убедил, че така ще ме защитиш.

— Не знам — измърмори Скарлет.

— Аз обаче знам — настоя Тела. — Ти не ме видя по време на играта, но истината е, че на няколко пъти се измъквах, за да видя как се справяш. Дори когато не премина изпитанията, пак бях сигурна, че ще успееш да ме спасиш.

— Изпитания? — повтори Скарлет.

— Легендата настоя да те подложим на няколко изпитания. Обеща ми, че ще осигури необходимата магия, но държеше да е сигурен, че искаш желанието достатъчно, иначе планът нямаше да сработи. Точно затова жената в магазина за рокли те попита какво искаш най-много.

— Но аз се провалих тогава.

— Не на всичките изпитания. Премина успешно най-важното и това беше достатъчно. Ако се беше провалила и на него, аз нямаше да скоча.

Скарлет си спомни какво беше казал Каспар, когато я накара да отстъпи към ръба на балкона. „Ако не си готова да го направиш, никога няма да я спасиш.“

— Моля те, не се ядосвай. — Сърцевидната уста на Тела се изопна в черта. — Направих го и за двете ни. Самата ти каза, че ако избягам, баща ни ще ме преследва до края на света.

— Но не и ако си мъртва — довърши вместо нея Скарлет.

Тела кимна мрачно.

— Когато двете с теб се измъкнахме от Трисда, оставих на баща ни два билета за Каравала с бележка от Легендата, че ще ни намери там.

Скарлет си пое треперливо дъх, представила си как Тела се промъква в кабинета на баща им. Все още се изкушаваше да я смъмри за този ужасно опасен план, но за пръв път си даваше сметка колко е подценявала сестра си. Малката й сестричка беше по-умна, по-съобразителна и по-смела, отколкото си беше мислила Скарлет.

— Можеше да ми кажеш.

— Исках да ти кажа. — Тела заобиколи предпазливо креслото, докато двете не застанаха лице в лице. Беше се преоблякла — вместо съсипаната рокля, в която беше умряла, сега носеше бяла. Призрачен оттенък на бялото и Скарлет се запита дали сестра й нарочно не е избрала роклята заради цвета. Сякаш драмата и така не беше достатъчна. — Идея си нямаш колко ми беше трудно да си мълча, докато още бяхме на Трисда, а на балкона бях уплашена до смъ… беше ми много нервно. Но мълчанието ми беше част от сделката. Според Легендата истината би те подложила на твърде голям натиск и не било изключено да се издадеш. Освен това негодникът обича игричките си. — Тела свъси вежди.

Скарлет остана с впечатлението, че играта е надхвърлила сделката, сключена от сестра й. Което не биваше да я изненадва, предвид всичко, което беше научила за Легендата.

— Значи не е имало нищо общо с баба ни?

Тела кимна.

— Вярно е, че са имали романтична връзка и тя не свършила добре, защото баба избрала друг мъж, но Легендата никога не е давал клетва да унищожи всичките й потомки. След като баба отишла на Завладените острови да се омъжи за дядо, тръгнал слух, че е избягала там да се скрие от Легендата, защото той искал отмъщение, но това също не отговаря на истината. Убедена съм, че много жени са топлили леглото му след нея.

Скарлет се замисли за Роза и за всичко, което Тела бе написала в писмата си. Легендата явно не се беше клел да съсипе баба й, но по всичко личеше, че разбитото му сърце е унищожило поне една друга жена. Освен това й се струваше, че представлението, което им беше устроил, не би било чак толкова жестоко, ако двете не бяха внучки на неговата Аналиса.

Имаше и други въпроси за Легендата, но повече не можеше да си затваря очите за острата болка от една друга смърт, която разяждаше мислите й.

— Трябва да знам за Джулиан.

Тела прехапа устни.

— Чудех се кога ще попиташ за него.

— Какво искаш да кажеш? — грубо се сопна Скарлет. Имаше десетки въпроси, но нямаше сили да зададе основния — дали е жив, или е мъртъв. Откакто Тела се бе появила, тя се надяваше, че и Джулиан не е наистина мъртъв. Ала лицето на сестра й стана непроницаемо и Скарлет се уплаши, че днес не й се полага втори щастлив край. — Знаела си, че той ще умре?

Тела кимна бавно.

— Боя се, че това може да се окаже по моя вина.

41

Секарлет пребледня и се срина в креслото.

— Заради теб са го убили.

— Моля те, не се разстройвай. Опитвах се да те защитя.

— Но да го убият?

— Той всъщност не е мъртъв — увери я Тела.

— Тогава къде е? — Огледа се, сякаш очакваше Джулиан всеки миг да влезе в стаята. Но вратата не се отвори, Тела се намръщи и паниката отново сграбчи в хватка сърцето на Скарлет. — Ако е жив, защо не дойде с теб?

— Успокой се и ще ти обясня всичко. — В гласа на Тела се долавяше леко треперене. — Преди играта да започне, казах на Легендата, че не искам някой да ти завърти главата. Знаех, че държиш да се омъжиш за графа. Тази идея никога не ми е харесвала, но исках сама да се откажеш от нея, по свои причини, а не заради някой актьор от Каравала. Така че… — Тела замълча, после избълва на един дъх: — Казах на Легендата, че ако това все пак се случи, искам актьорът да бъде изваден от играта преди края й и ти да вземеш самостоятелно решението си за своя годеник. Сега разбирам, че съм допуснала грешка. Но се кълна, че исках да защитя сърцето ти.

— Не е трябвало да…

— Не е нужно да го казваш. — Тела се залюля на пети и смръщи отново вежди. — Знам, че допуснах много грешки. Представях си, че нещата ще се развият другояче. Не си давах сметка колко непредсказуем е Легендата. По план трябваше да извади Джулиан от играта на по-ранен етап, а и никога не ми е хрумвало, че ще нареди да го убият пред очите ти.

Видно бе, че Тела съжалява искрено, но това с нищо не облекчи ужаса, който вилнееше в гърдите на Скарлет. Никой не бива да вижда как двамата най-скъпи на сърцето му хора умират в една и съща нощ.

— Значи Джулиан е жив, така ли?

— Да, съвсем жив. Мислех, че ще се зарадваш. — Тела вдигна високо вежди. — От онова, което чух за двама ви, сметнах, че…

— Предпочитам да не обсъждам чувствата си в момента. — Нито тях, нито нещата, които е чула сестра й. Всичко това започваше да й идва в повече. Твърде много истински нишки, преплетени с фалшиви нишки, неразличими една от друга. Би трябвало да се радва, че Джулиан е жив, но все още чувстваше болката от смъртта му, а мисълта, че всичко е било преструвка, означаваше, че онзи Джулиан, в когото се бе влюбила, всъщност никога не е съществувал. Било е просто роля, изиграна от актьор на Каравала.

— Трябва да разбера как работи това нещо. Кое е истинско и кое не е. — Очите й отново се пълнеха със сълзи. Знаеше, че би трябвало да се чувства щастлива и наистина изпитваше известно облекчение, но извън това беше страшно объркана.

— Всичко ли е било по сценарий?

— Не, ни най-малко. — Тела седна в креслото до нея. — Отвличането ни, моето и твоето, ги измислих аз. Знаех също, че ще те подложат на изпитания, преди да се срещнем на балкона и аз да скоча. Но случилото се помежду не беше по сценарий, поне в голямата си част. Всяка година, преди играта да започне, на актьорите им се прави заклинание, което им пречи да признават определени неща — като това, че са актьори, например — продължи Тела. — Дават им се насоки, които да следват, но извън това имат голяма свобода на действие. Мисля, че вече и сама си стигнала до този извод — че по време на Каравала винаги има и реални неща, смесени с магичното. Едва ли е нужно да ти казвам, че ролята на Джулиан трябваше да приключи малко след като те доведе на острова. — Тя замълча многозначително.

И Джулиан беше казал нещо в този смисъл, но в светлината на всичко останало Скарлет вече не знаеше дали да вярва и на една негова дума. Нищо чудно Джулиан да се окаже Легендата.

Въпреки това трябваше да попита:

— Какво имаш предвид?

— Според другите актьори Джулиан е трябвало да ни доведе на острова и после да се оттегли. Доколкото разбрах, трябвало е да те остави в магазина за часовници. Но това не си го чула от мен — каза Тела. — И в случай че се чудиш, с Джулиан никога не сме били близки. Дори не сме се целували.

Скарлет се изчерви. Опитвала се бе да не мисли за това.

— Тела, мога да обясня. Никога не бих…

— Не е нужно да обясняваш — прекъсна я сестра й. — Никога не съм те обвинявала за каквото и да било. Макар да признавам, че оставах изненадана при всеки доклад за отношенията ви. — Гласът й стана по-висок, сякаш всеки миг щеше да се разсмее.

Скарлет скри лице в шепи. „Засрамена“ не беше достатъчно силна дума да опише чувствата й. Въпреки думите на Тела, се чувстваше измамена и унизена.

— Скар, не се крий. — Тела издърпа ръцете й от пламналото й лице. — Няма нищо нередно в отношенията ти с Джулиан. И в случай че се притесняваш, не от него разбрах за вас. Черпех информация основно от Данте, който се дразнеше, че не си харесала него.

Тела направи физиономия, което остави у Скарлет впечатлението, че въпросното стечение на обстоятелствата й е допаднало.

— Значи и Данте не е умрял наистина, така ли?

— Не, умря, но после се върна, също като Джулиан — отвърна Тела. А после се постара да обясни истината за смъртта и Каравала.

Е, не знаела подробности. Било от онези неща, за които хората не говорят. Знаела само, че ако някой от актьорите на Легендата загине по време на играта, умира наистина, но не за дълго. Усещал цялата болка и ужас на смъртта и оставал мъртъв до официалния край на играта.

— Означава ли това, че ти си щяла да се върнеш и без мен? — попита Скарлет.

Тела пребледня, стана по-бяла и от роклята си, и за пръв път Скарлет се запита какво ли е почувствала сестра й в момента на смъртта си. Тела умееше да скрива чувствата си, но не и този път. Когато заговори, гласът й трепереше:

— Аз не съм актьор. Обикновените хора, които умират по време на играта, не се връщат. Хайде сега. — Тела скочи от креслото, отърси се и каза бодро: — Време е да се приготвим.

— Да се приготвим за какво? — попита Скарлет.

— За празненството — отвърна Тела, сякаш беше нещо очевидно. — Нали помниш поканата?

— Онази от Легендата? Значи е била истинска? — Не можеше да реши дали е извратено или дяволски умно.

Тела я хвана над лакътя и я затегли към вратата.

— Непременно трябва да дойдеш на празненството, хич не си и помисляй да се дърпаш!

Скарлет искаше да остане с Тела, но на празненство определено не й се ходеше. Обичаше да е сред хора, но точно сега не й беше до флиртове, храна и танци.

— Хайде де! — задърпа я по-силно Тела. — Нямаме много време. Не искам да се явя там като призрак.

— Тогава е трябвало да избереш друга рокля — сопна й се Скарлет.

— Умрях — изтъкна преспокойно Тела. — Каква по-подходяща дреха от тази? Ще видиш, че в следващата игра драмата ще те завладее по-силно и от мен.

— А, не — поклати глава Скарлет. — Никакви игри повече.

— След тази нощ може и да си промениш мнението. — Тела я стрелна със загадъчна усмивка и отвори вратата, преди Скарлет да е възразила. Също като при подземните тунели, и тази врата водеше към нов коридор, който Скарлет виждаше за пръв път. Плочи със скъпоценни камъни покриваха пода и излъчваха мека светлина. Тела я повлече покрай зали, пълни с картини, които й напомниха за тетрадката на Айко.

Скарлет спря пред картина, която не беше виждала преди, образ на самата нея в магазина за рокли, ококорена и с отворена уста при вида на прекрасните одежди, а Тела я наблюдава тайно от третия етаж.

— Стаята ми е насам. Друга е, не онази, където ме намери снощи. — Тела повлече Скарлет покрай още няколко ъгъла и групички актьори от Каравала, с които си размени кратки поздрави, преди да спре пред кръгла врата в небесносиньо. — Не е много подредено, да знаеш.

В стаята цареше истински хаос, всяка повърхност беше отрупана с корсети, рокли, красиви шапки и дори няколко пелерини. Не се виждаха прошарени кичури в косата на Тела, но все трябва да се криеха някъде, реши Скарлет, защото сестра й със сигурност беше загубила поне година от живота си, за да се сдобие с толкова много нови и прекрасни неща.

— Няма достатъчно гардероби да ги прибера — оправда се Тела и вдигна няколко рокли да направи пътечка за Скарлет. — Не се тревожи, роклята, която съм ти избрала, не е на пода.

— Май няма да дойда на празненството, не мога — каза Скарлет.

— Трябва да дойдеш. Вече съм ти купила рокля и платих пет тайни за нея. — Тела отиде при една ракла и когато се обърна, държеше в ръце ефирна розова одежда. — Напомня ми за залез в Горещия сезон.

— Тогава ти я облечи — предложи Скарлет.

— Много е дълга, а и я купих за теб — отвърна Тела и й метна роклята. На пипане беше точно толкова луксозна и ефирна, колкото изглеждаше отдалече, с малки смъкнати ръкави и бюстие в цвят слонова кост, покрито с панделки, които преливаха в тюлена пола. Към панделките бяха прикрепени копринени цветя, които променяха цвета си според светлината, комбинация от сияйни кремави оттенъци и парещи розови отсенки.

— Просто я облечи за тази вечер — каза Тела. — Ако в края на празненството още искаш да си тръгнеш и да оставиш зад гърба си Каравала и всички, които са част от неговия свят, ще тръгна с теб. Но на празненството трябва да дойдеш. Чувала съм, че Легендата никога не кани външни хора, а и едва ли ще си спокойна, ако си тръгнеш, без да си говорила с Джулиан.

Сърцето й се сви. Радваше се, че Джулиан е жив. Но каквото и да имаше между тях сега, със сигурност не би могло да се сравнява с онова, което имаха преди. Да, Джулиан се беше опитал да й каже истината, но сигурно го беше направил от съжаление. Или и това е било част от представлението. Не е като да й се беше обяснил в любов.

— Имам чувството, че изобщо не го познавам. — Освен това й се струваше, че самата тя е пълна глупачка.

— Значи тази вечер е шансът ти да го опознаеш. — Тела я сграбчи за ръката и я стисна. — Ще ми се да ти кажа, че онова, което сте споделили, е било истинско.

— Тела, така не ми помагаш.

— Защото не ми позволи да продължа. Дори да не е било каквото си го мислела, пак сте преживели нещо важно и за двама ви през изминалата седмица. Мисля, че и той не по-малко от теб иска да се уточните. Да се разберете веднъж и завинаги.

„Веднъж и завинаги.“ Тоест да сложат край.

Сега вече разбираше защо Джулиан я беше предупредил, че повечето хора, които среща тук, не са каквито изглеждат.

Но не можеше да отрече, че иска пак да го види.

— Ще бъдеш най-хубавото момиче на празненството, ще видиш. Е, след мен, разбира се. — Тела се изкиска тихичко и макар сърцето на Скарлет да се късаше заради Джулиан, тя си напомни, че най-после е със сестра си и двете са напълно, благословено свободни. Точно това беше искала винаги, бъдеще, което още не е написано, пълно с надежда и възможности.

— Обичам те, Тела.

— Знам. — Тела вдигна нежен поглед към нея. — Нямаше да съм тук, ако не ме обичаше.

42

Беше като да пристъпиш в свят от оживели приказки и мечти. Въздухът миришеше на борова гора, поръсен със светлината на златни фенери.

Скарлет нямаше представа къде се е дянал снегът, но от него не беше останал и помен. Вместо това земята беше покрита с листенца от цветя. Гората се къпеше в оттенъци на зелено и маслиново, изумрудено и слонова кост. Дори стволовете на дърветата бяха покрити с мъх в богат нефритен цвят, освен там, където по тях се виеха златни гирлянди. Хората отпиваха златни питиета, богати и гъсти като мед, други хапваха кексчета, които приличаха на малки облаци.

Ето го и Джулиан. Сърцето й се качи в гърлото. Оглеждала се бе за него, а сега изведнъж се вкамени.

От другата страна на улицата, под балдахин от зелени листа и златни панделки, той стоеше и отпиваше от висока чаша с мед, изглеждаше съвсем жив и си говореше с някаква брюнетка с лъскава коса, която бе твърде хубава, ако питаха Скарлет. Джулиан се засмя на нещо, казано от момичето, и сърцето на Скарлет се смъкна от гърлото в стомаха.

— Не трябваше да идвам.

— Май пак имаш нужда от помощта ми. — Айко се появи между Тела и Скарлет.

За разлика от блестящите и ярки одежди, които бе носила по време на играта, сега беше с тъмна семпла рокля. Черна или тъмносиня, Скарлет не можа да прецени. С дълга до земята права пола, дълги ръкави и висока яка.

— Зиморничава съм — каза простичко тя. — Ти също изглеждаш измръзнала, макар че едва ли е от времето.

Айко погледна към брюнетката, която тъкмо хващаше Джулиан под ръка.

— Казва се Анжелик. Може би си я спомняш от магазина за дрехи. Обича да флиртува с мъже, които харесват друга — добави Айко и погледна многозначително към Скарлет.

— Намекваш, че трябва да отида при него и да говорим?

— Не сме казвали такова нещо. За разлика от теб — намеси се Тела.

Айко кимна в знак на съгласие.

— А! — възкликна Тела.

Скарлет проследи погледа на сестра си и видя Данте, който тъкмо се бе появил на празненството. Пак беше облечен в черно, но едната му ръка не липсваше, всъщност прегръщаше по едно хубаво момиче с всяка.

— Данте, толкова се радвам да те видя! Търсех те, а мисля, че същото важи и за Айко. — Тела затича към Данте. Айко я последва мълчаливо и Скарлет остана сама.

Вдиша дълбоко да успокои нервите си, но сърцето й ускоряваше ритъма си с всяка крачка. Роса от тревата намокри тънките й златни пантофки. Джулиан още не беше погледнал към нея и тя се боеше какво ще прочете в очите му, когато това стане. Дали щеше да се усмихне? Усмивката му любезна ли ще е, или истинска? Или ще се обърне отново към Анжелик, давайки ясно да се разбере, че онова, което бяха споделили, е без значение за него?

Скарлет спря на няколко крачки разстояние, неспособна да продължи. Чу басовия му глас и думите, които тъкмо казваше на брюнетката с лъскавата коса:

— Мисля, че точно натам ще се отправим сега.

— И смяташ пак да откраднеш цялото шоу за себе си? — попита Анжелик.

Хищническа усмивка.

Анжелик облиза устни.

Скарлет би дала мило и драго да се стопи в мрака, да изчезне като умираща звезда.

И точно тогава той я видя.

Без да каже нищо, Джулиан тръгна към нея. Листата над Скарлет трепнаха и зарониха зелени и златни парченца. Неговата походка се промени — от самоуверена в своята противоположност.

Нейният Джулиан. Макар че как би могъл да е неин, щом не знаеше нищо истинско за него?

— Здравей — каза тя, но толкова тихо, че думата прозвуча като шепот. Двамата стояха неподвижно под неподвижни дървета, застинали като сърцето й. — И твоето име ли е друго? — попита накрая тя. — Като на Каспар?

— Не, за щастие не се казвам Каспар.

Когато Скарлет не се усмихна, той добави:

— Ако всички използваме различни имена, ще настане истински хаос. Затова го прави само актьорът, който играе Легендата.

— И ти наистина се казваш Джулиан?

— Джулиан Бернардо Мареро Сантос. — Устните му се извиха леко, само в краищата. Не беше хищническата усмивка, която Скарлет познаваше. Още едно напомняне, че това не е мъжът, с когото бе прекарала седмица от живота си. Оттенъци на наситенорубинената любов, която бе чувствала по време на Каравала, се смесиха с нюанси на индигова болка и потопиха света във виолетово.

— Имам чувството, че изобщо не те познавам — избълва тя.

— Ох… от това заболя, Скарлет. — Уж трябваше да е шега, но прозвуча сериозно. Ала друго прикова вниманието й — беше я нарекъл „Скарлет“, а не „Карлита“. Онова с прякора сигурно също е било част от играта и не би трябвало да означава нищо, ала отново й напомни кой е той в действителност и кой не е.

— Не мога да го направя — каза тя и му обърна гръб.

— Скарлет, почакай. — Джулиан я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Отдалече сигурно приличаха на една от многото танцуващи двойки, стига да не виждаш объркването по неговото лице и болката по нейното.

— Защо ме наричаш Скарлет? — попита тя.

— Нали така се казваш?

— Да, но преди никога не си ми казвал така.

— И друго не съм правил. — Мускулче трепна на челюстта му. — Когато играта свърши, ние си тръгваме и зарязваме всичко. Не съм свикнал да говоря с участници, след като играта е приключила.

— Защо не си тръгнеш тогава? — попита Скарлет.

— Не, благодаря. Ако исках да си тръгна, изобщо нямаше да идвам — процеди през зъби той. — Но ми се ще да не ме гледаш, все едно съм някой непознат.

— Но ти си точно такъв — каза Скарлет.

Джулиан примижа.

— Нима можеш да го отречеш? — продължи тя. — Ти знаеш толкова много за мен, а аз не знам нищо за теб.

Лицето му се изопна от болка и обида.

— Знам, че така ти изглежда, но не всичко, което съм ти казвал, е лъжа.

— Лъгал си ме за повечето неща. Ти…

Джулиан сложи пръст на устните й.

— Остави ме да довърша. Не всичко беше измама. Образът ни по време на Каравала винаги се влияе от истинската ни личност. Данте и сега е убеден, че е най-хубавият на света. Айко е непредсказуема, но обича да помага. Сигурно си мислиш, че не ме познаваш, но не е така. Онова, което ти казах — че семейството ми има стабилни връзки и обича игрите, — е вярно. — Джулиан махна с ръка да обхване хората наоколо си.

— Това е моето семейство, откакто се помня.

Смесица от гордост и някаква друга емоция, която Скарлет не успя да определи, изопна чертите му. И тя внезапно си даде сметка, че е чувала едно от имената му в разказите на баба си — Сантос.

— Ти си роднина на Легендата?

Вместо да й отговори, Джулиан плъзна поглед по празнуващите хора и отново погледна към нея.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи той и й протегна ръка.

Скарлет си спомни как бе целувала пръстите му един по един и тръпки полазиха по голите й рамене. Беше я предупредил, че трябва да се страхува от тайните му, и сега тя разбираше защо.

Отказа да го хване за ръка, но все пак тръгна след него. Пантофките й газеха по цветните листенца към една върба. Джулиан разтвори клоните, за да се мушне Скарлет под балдахина на дървото. Листата светеха в тъмното, хвърляха мека зеленикава светлина и ги скриваха от погледите на останалите гости.

— Почти откакто се помня Легендата е моят кумир — започна Джулиан. — Бях като теб, когато си започнала да му пишеш писма. Идеализирах го. Исках, като порасна, да бъда Легендата. А когато станах актьор, изобщо не се притеснявах дали лъжите, които изричам, могат да наранят някого. Исках единствено да го впечатля. А после се появи Роза. — Начинът, по който произнесе името й, сви сърцето на Скарлет. Знаеше, че Роза е била истинско момиче, но мислеше, че я е прелъстил Легендата.

— Ти ли си бил актьорът, който се е забъркал с нея?

— Не — отговори веднага Джулиан. — Дори не бях говорил с нея, но не те излъгах, когато казах, че след смъртта й изгубих вярата си. Осъзнах, че Каравалът вече не е играта отпреди, чиято цел е да забавлява хората с безобидни приключения и да им даде някой и друг урок за живота. С годините Легендата се беше променил и не за добро. Той се влияе от ролите си, а играе злодей от толкова дълго, че сам се е превърнал в такъв. Накрая, преди няколко месеца реших да си тръгна, но Легендата ме убеди да му дам още един шанс.

— Значи наистина го познаваш? — попита Скарлет.

Джулиан отвори уста, сякаш да й каже нещо, но думите така и не излязоха на бял свят. Погледна многозначително Скарлет.

— Помниш ли какво ме попита за Легендата?

— Дали сте роднини?

Джулиан кимна, но не обясни нищо повече по въпроса. Листата на върбовото дърво се разшумяха над тях.

— Легендата ми изпрати писмо с молба да участвам в играта — продължи Джулиан. — Твърдеше, че се опитва да изкупи вината си. А аз исках да му повярвам.

Джулиан си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— От мен се искаше само да ви доведа на острова. Много пъти правих опит да се оттегля, но не успявах. Ти се оказа по-различна от очакваното. По време на Каравала повечето хора се интересуват само от собственото си забавление. Но ти мислеше основно за сестра си и това ми напомни за чувствата ми към моя брат.

При последните думи карамелените му очи се впиха в нейните. И Скарлет внезапно бе споходена от една мисъл.

— Легендата ти е брат? — попита тя.

Крива усмивка раздвижи лицето му.

— Надявах се сама да се сетиш.

— Но… — Скарлет не знаеше какво да каже, нужно й бе време да осмисли новината.

Това би обяснило защо на Джулиан му е било толкова трудно да се оттегли от играта. Самата тя знаеше отлично колко е трудно да обърнеш гръб на брат или сестра, дори когато изглежда, че го заслужават.

А и другите актьори наистина се бяха отнасяли към Джулиан различно.

Откакто бе научила, че Каспар само се е преструвал на Легендата и че Джулиан е жив, Скарлет отново се бе заиграла с мисълта, че Джулиан е господарят на Каравала. Може би на подсъзнателно ниво се е досещала, че двамата са близки роднини.

— Да, но как е възможно това? Ти си толкова млад.

— Докато съм в трупата на Каравала, не остарявам — обясни Джулиан. — Но когато реших да си тръгна, бях готов да се простя с вечната младост.

— Тогава защо остана за тази игра?

Джулиан я погледна притеснено, сякаш сега тя беше онази, която можеше да му разбие сърцето.

— Останах, защото започнах да държа на теб. Легендата невинаги играе честно и аз исках да ти помогна. В същото време знаех, че ако се сближим и ти научиш истината, това ще те нарани. Затова в началото ти давах поводи да ме намразиш. Но ми ставаше все по-трудно да те отблъсквам. Всяка лъжа, която изричах, ми причиняваше болка. Тази игра вади на бял свят най-егоистичното у хората, но при теб се получи обратното. Ти върна вярата ми, че Каравалът може да бъде като преди… и че брат ми може да се поправи. — Гласът му натежа от силните чувства. — Знам, че те нараних, но те моля за още един шанс. — Погледна я така, сякаш искаше да протегна ръка към нея и да я докосне. Част от Скарлет искаше същото, но всички тези разкрития й идваха в повече. Ако Джулиан се беше оказал Легендата, щеше да й е по-лесно да го намрази заради причинената болка. Но Джулиан беше негов брат, факт, който я остави дълбоко объркана.

Отдръпна се, преди да е посегнал към нея.

Джулиан сви устни. Болеше го, но той прикри болката си — вдигна ръка и се почеса по брадичката. Като никога беше гладко избръснат и изглеждаше по-млад, освен…

Скарлет застина.

Досега не беше обърнала внимание, че оставеният от баща й белег още е на мястото си — тънка назъбена линия от челюстта до ъгъла на окото. Явно бе приела, че щом Джулиан може да се върне от смъртта, и от раната не би останал белег, сякаш онази ужасна нощ изобщо не се е случвала.

Джулиан улови погледа й и отговори на незададения въпрос:

— Не мога да умра по време на играта, но всички наранявания, които получа, са съвсем истински.

— Не знаех — промълви Скарлет.

Притеснявала се бе от срещата им, защото се страхуваше, че за него играта не е била и наполовина толкова истинска, колкото за нея. Но Тела сигурно е била права, когато каза, че винаги има и по нещо истинско в измамите на Каравала.

— Много съжалявам, че баща ми ти стори това.

— Знаех какви рискове поемам — отговори Джулиан. — Недей да съжаляваш, освен ако това не е причината да страниш от мен.

Скарлет спря отново поглед на белега му. Винаги бе смятала Джулиан за красив мъж, но този съвсем истински белег го правеше неустоим. Той й напомняше за смелостта и себеотрицанието му, и за непознатите чувства, които й беше вдъхнал. Може и да не беше същият мъж, за когото го бе смятала по време на играта, но вече не го чувстваше като непознат. И беше направил всичко това, за да помогне на брат си. Как би могла точно тя да му се сърди?

— За друго не знам, но този белег е най-красивото нещо, което съм виждала.

Очите на Джулиан се разшириха.

— Значи ли това, че ще ми простиш?

Скарлет се колебаеше. Това беше шансът й да си тръгне. Тела беше казала, че ако го иска и след празненството, двете ще си тръгнат и ще забравят за Каравала. Можеха да започнат нов живот на друг остров, а защо не и на някой от континентите. Преди Скарлет се страхуваше, че не би могла да се грижи сама за себе си, но сега това предизвикателство я изпълваше с вълнение. Двете с Тела бяха свободни да правят каквото поискат.

Но не можеше да отрече, че все още иска и Джулиан. Спомни си всички причини да се влюби в него. Не беше само заради хубавото му лице или защото от усмивката му стомахът й се свиваше. Беше заради саможертвите му и заради това, че не й бе позволил да се откаже от мечтите си. Може би не го познаваше толкова добре, колкото й се искаше, но беше сигурна, че още е влюбена в него. Би могла да си тръгне, да, но достатъчно дълго бе живяла в страх от рисковете, които придружаваха най-съкровените й желания.

Вместо да отговори с думи на въпроса му, тя вдигна ръка и бавно доближи пръстите си до бузата му. Допирът прати тръпки по ръката й, които бързо обхванаха цялото й тяло. Скарлет проследи нежно белега от челюстта до ъгъла на окото му и прошепна:

— Прощавам ти.

Джулиан стисна очи за миг и бръсна кранчетата на пръстите й с дългите си мигли.

— Този път наистина обещавам повече никога да не те лъжа.

— Но нямате ли правила да не се забърквате с външни хора? — попита Скарлет.

— Пет пари не давам за правилата. — Джулиан се приведе към нея, плъзна пръст по ключицата й, а с другата си ръка обхвана тила й.

Сърцето й препусна при това обещание за близост, от допира на ръцете му и от спомена за една целувка, така съвършена и толкова безразсъдна.

Така и не разбра кой пръв целуна другия. Устните им уж едва се докосваха, а в следващия миг меката му уста затисна нейната. На вкус беше като мига преди нощта да роди утрото. Беше краят на едно нещо и началото на друго, всичко в едно.

Джулиан я целуна сякаш никога преди не е докосвал устните й. Подпечата току-що даденото обещание, като я притисна към гърдите си и зарови пръсти в панделките на роклята й.

Скарлет вдигна ръце и ги плъзна по копринената му коса. В някои отношения той все още й се струваше точно толкова тайнствен и непознаваем като при първата им среща, ала в този момент въпросите й нямаха значение. Имаше чувството, че историята й би могла да свърши тук, сред целувки, трескави ръце и разноцветни панделки.