Каравал

22

Светът имаше вкус на лъжи и пепел, когато Скарлет се събуди. Влажни одеяла полепваха по потна кожа, лепкава от кошмари и спомени за черни рози. Поне Айко не я беше излъгала, когато каза, че ще помни този сън. Последните мигове, преди да умре, бяха смътни, но съня помнеше перфектно. Сънят й беше солиден и истински като тежките ръце, които я прегръщаха.

Джулиан.

Ръката му лежеше отпусната току над гърдата й. Скарлет си пое остро дъх. Пръстите му бяха студени, а мраморният лед на гръдта му се притискаше към гърба й с небиещото си сърце. Тялото й потръпна несъзнателно, но Скарлет само изскимтя тихичко, защото се боеше да не го разбуди от мъртвешкия му сън.

Помнеше го ясно от съня си, с цилиндъра. Сурово изражение. Точно такова изражение си бе представяла на лицето на Легендата и точно толкова привлекателен го беше рисувала във въображението си.

Спомни си уплахата в очите на ханджийката, когато жената беше видяла за пръв път Джулиан. Скарлет беше отдала реакцията й на факта, че са специални гости на Легендата, но дали не беше възможно и друго обяснение — че Джулиан е Легендата? Той знаеше толкова много за Каравала. Знаеше какво да направи, докато тя умираше. И лесно е могъл да сложи розите в стаята й.

В същия миг усети пулс зад гърба си.

Сърцето на Джулиан.

Или на Легендата?

Не.

Скарлет затвори очи и пое дълбоко дъх с надежда да се успокои. Бяха я предупредили, че играта ще й погажда номера. Това не можеше да е вярно. Не знаеше кога точно се е случило, но в някакъв момент, на някакъв етап в този странен свят, пълен с невъзможни неща, Джулиан беше станал важен за нея. Започнала бе да му вярва. Но ако Джулиан беше Легендата, значи всичко важно за нея е било просто част от играта за него.

Гръдта на Джулиан се надигаше и спускаше зад гърба й, топлината бавно се връщаше в тялото му. Скарлет я усещаше там, където телата им се допираха. При сгъвката на коленете. В долната част на гърба. Дъхът й спря, когато той се притисна още към нея, а пръстите му се плъзнаха нагоре към ключицата й.

Синкава следа от убождане на върха на един от пръстите му обагри страните й в червено при спомена за кръвта му върху езика й и за неговите устни около нейния пръст. Най-интимното нещо, случвало й се някога. Имаше нужда да е било истинско. Искаше Джулиан да е истински.

Но…

Не ставаше въпрос какво иска тя. Джулиан неведнъж бе споменавал, че Легендата знае как да се грижи за гостите си. Ако можеше да се вярва на съня й, той далеч не се ограничаваше с въпросната „грижа“. Така беше оплел онази бедна жена, че я бе тласнал към самоубийство. „Легендата обича да си играе с хората, а един от любимите му методи е да завърти главата на някое момиче.“ Думите от съня се надигнаха като стомашен сок в гърлото на Скарлет. Ако Джулиан беше Легендата, значи е оплел Тела в мрежите си още преди играта да е започнала. А може да беше съблазнил и двете им.

Догади й се при мисълта за тази възможност. Съвсем ясно си спомняше онези последни мигове преди да умре и как се бе чувствала готова да му даде много повече от капка кръв, ако го беше поискал.

Трябваше да се измъкне от прегръдката му, преди да се е събудил. Все още хранеше надежда, че той не е Легендата, но нямаше право да го приема на доверие. Самата тя никога не би се хвърлила през прозореца заради мъж, но Тела беше по-импулсивна. Скарлет се беше научила да обуздава чувствата си, но летливите емоции и желания на Тела я тласкаха в разни посоки. Лесно можеше да си представи как Легендата и играта подхлъзват сестра й към същия злополучен край като Роза, ако Скарлет не я спаси навреме.

Трябваше да се измъкне от стаята и да потърси Данте. Ако Роза е била негова годеница, значи Данте би трябвало да знае дали Джулиан е Легендата.

Затаила дъх, Скарлет хвана внимателно китката му и отмести едната му ръка от кръста си.

— Карлита — промърмори той.

Скарлет ахна тихичко, когато другата му ръка се плъзна нагоре по шията й, оставяйки следа от огън и лед. Джулиан още спеше.

Но скоро щеше да се събуди.

Зарязала предпазливостта, Скарлет се измъкна от леглото и се строполи на пода. Роклята й приличаше на кръстоска между траурна одежда и нощница, черна дантела и недостатъчно плат, но сега нямаше време да облича новата си рокля, а и в момента не й пукаше особено.

Надигна се от пода. Пресметна, че е минал точно един ден от смъртта й. Слънцето изгряваше на седемнайсети, значи й оставаше само една нощ да намери Тела и да успее навреме за сват…

Скарлет зърна отражението си в огледалото и застина. В гъстата й тъмна коса имаше сив кичур. Първо помисли, че е някакъв трик на светлината, но не — кичурът си беше там, под треперещите й пръсти. На слепоочието, където не би могла да го скрие с плитка. Никога не се бе смятала за суетна, но в този момент й идеше да заплаче.

Играта уж не беше истинска, ала имаше съвсем истински последствия. Щом една нищо и никаква рокля, й бе струвала толкова скъпо, какво още трябваше да плати, за да открие сестра си? И щяха ли да й стигнат силите?

В момента определено не се чувстваше силна — очите й бяха зачервени, мъртвешка слабост още тежеше в крайниците й. Веригата от страх около шията й се стягаше безмилостно при мисълта за изтичащото време. Но ако гадателят Найджъл беше прав за съдбата, значи не някаква всемогъща ръка определяше бъдещето й, а собствените й тревоги. Трябваше да се вземе в ръце. Да, чувстваше се слаба, но обичта към сестра й бе по-силна от всякога.

Слънцето наскоро беше изгряло, значи Скарлет не можеше да напусне „Змията“, но поне можеше да оползотвори деня, като потърси Данте в странноприемницата.

Излезе от стаята. Светлина на свещи, топла и маслена, хвърляше сенки по кривия коридор, но нещо друго не беше наред. Миризмата. Обичайният мирис на пот и студени огнища беше примесен с нещо по-тежко, по-остро. Анасон, лавандула и гниещи сливи.

Не.

Заля я дива паника, а миг по-късно баща й се появи иззад ъгъла.

Скарлет се шмугна обратно в стаята, заключи вратата и отправи гореща молитва към звездите — не към богове и светци, защото и да имаше такива, те я мразеха. Как се беше озовал тук баща й? Ако ги откриеше, нея и Тела, със сигурност щеше да убие сестра й като наказание.

Искаше й се да повярва, че е изпаднала в плен на някаква жестока халюцинация, но далеч по-вероятно бе баща й да е разгадал фалшивото отвличане, инсценирано от Тела. А може и Легендата да му е изпратил някакъв намек. „От кого се страхуваш най-много?“ — беше попитала жената, и Скарлет бе проявила глупостта да отговори.

С какво толкова беше заслужила омразата на Легендата? Без значение дали господарят на Каравала беше Джулиан или някой друг, очевидно й имаше зъб по някаква незнайна причина. Заради писмата, с които го беше засипвала през годините? Или просто имаше садистично чувство за хумор и Скарлет му се е сторила лесна мишена? Или може би…

Началото на съня й я застигна в грозни оттенъци на лилаво, придружени от едно име — Аналиса. По време на съня не беше направила връзката, но сега изведнъж си спомни историите на баба си за произхода на Легендата. Как бил влюбен в момиче, което му разбило сърцето, като се омъжило за друг. Възможно ли беше баба й да е била неговата Аналиса?

— Карлита? — Джулиан се надигна в леглото. — Защо си се облегнала на вратата така?

— Аз… — застина Скарлет.

Разрешената му черна коса обграждаше лице, изопнато от убедителна загриженост, но Скарлет виждаше друго — бездушната физиономия, с която Джулиан бе наблюдавал погребението на момичето, отнело живота си заради него.

Легендата.

Сърцето й препусна. Каза си, че не може да е вярно. Джулиан не беше Легендата. Въпреки това притисна по-силно гръб към вратата, когато той стана от леглото и тръгна към нея с твърде стабилна и уверена походка за човек, който току-що се е събудил от смъртта.

Ако той беше Легендата, значи някъде в този негов магически свят се намираше Тела. Искаше й се да му потърси сметка. Да го зашлеви отново. Но точно сега това с нищо не би помогнало. Ако Джулиан наистина беше Легендата и тази извратена игра беше неговият начин да си върне на баба й, задето му е разбила сърцето, то единственото предимство на Скарлет би било, ако той не разбере, че го е разкрила.

— Карлита, не изглеждаш добре. Кога се събуди? — Джулиан вдигна ръка и я докосна със студени пръсти по бузата. — Представа си нямаш колко много ме уплаши, направо…

— Добре съм — прекъсна го Скарлет и се плъзна настрани. Не искаше Джулиан да я докосва.

Той стисна зъби. Загрижеността му се стопи, заменена от… Скарлет би искала да го нарече гняв, но не беше това. Беше болка, обида. Ясно виждаше жилото на болката от отхвърлянето в оттенъци на буреносно синьо, сбрало се над сърцето му като тъжна мъгла по зазоряване.

Открай време виждаше собствените си чувства в цвят, но за пръв път виждаше по този начин чувствата на друг човек. Не знаеше кое я шокира повече — че вижда цвета на чувствата му или че чувствата му са така наранени.

Опита се да си представи какви биха били чувствата му, ако той не беше Легендата. Преди Скарлет да умре, помежду им се беше случило нещо много специално. Спомни си с каква нежност я беше донесъл до стаята. Как беше дал ден от живота си за нея. Колко силни и сигурни бе усетила ръцете му около себе си в леглото. Дори можеше да види доказателството за саможертвата му — в тъмната четина по челюстта му имаше и едно сиво кичурче, огледален образ на сивия кичур в нейната коса. А сега тя дори не искаше да го докосне.

— Извинявай — каза Скарлет. — Просто… май още не мога да се отърся от случилото се. Ако ти се струва, че се държа странно, извинявай — повтори тя. Май се събраха твърде много извинения.

Мускул потрепна по челюстта на Джулиан. Той явно не й вярваше.

— Може би трябва да полежиш още малко.

— Знаеш, че не мога да се върна в онова легло с теб — сопна се Скарлет. Същото би казала и преди, но думите й прозвучаха твърде остро.

Джулиан заличи емоциите от лицето си, но турбулентните цветове над сърцето му доказваха, че чувствата му продължават да бушуват. Болката и обидата се примесиха с оттенък на нещо, което Скарлет не беше виждала преди. Цветът беше трудно различим, нито сребрист, нито сив, но Скарлет можеше да се закълне, че усеща силната емоция зад него… може би защото бяха споделили кръвта си?

Гърдите и гърлото й бяха стегнати като в окови. Всяко вдишване й причиняваше болка, докато гледаше как Джулиан върви към другата врата.

— Не възнамерявах да се върна в леглото с теб — процеди той.

Скарлет се опита да каже нещо, но гласните й струни не работеха, а очите й смъдяха от сълзи. Чак когато Джулиан излезе от стаята, Скарлет си пое отново дъх и осъзна дълбокия си страх — че Джулиан не просто е затворил вратата към общата им стая, а и към самата нея.

Скарлет стоеше с гръб, опрян в стената, и се бореше с импулса да изтича след Джулиан, да се извини за ужасното си, глупаво държание. Когато той излезе през вратата, тя би могла да се закълне, че не е Легендата, но същевременно рискът да му се довери и да сбърка беше прекалено голям, неприемлив.

Не, поправи се Скарлет.

Би могла да поеме риска на грешката.

Откакто бе пристигнала тук, на Каравала, всяко нейно действие беше съпроводено с риск. Някои от тези действия бяха завършили зле, но други я бяха изненадали приятно като интимния момент, който беше споделила с Джулиан. Не би се наложило да се жертва за нея, ако тя не беше направила грешката да изгуби два дни от живота си.

Може би точно това трябваше да направи сега, да поеме риск. Ако не заради себе си, то заради Тела. Джулиан й беше съюзник от самото начало, а сега, когато баща й се бе появил на острова, помощта му щеше да е още по-полезна.

О, богове, баща й! Дори не беше казала на Джулиан, че той е тук. Непременно трябваше да го намери и да го предупреди.

Скарлет отвори разтревожено вратата. Гадната миризма на бащиния й парфюм още се усещаше, но в коридора нямаше никого, освен онзи ужасен мъж с бомбето, който й беше откраднал обиците. Мъжът не й обърна внимание и тя хукна покрай него към стълбището. Не знаеше къде е отишъл Джулиан, но се надяваше, че не е излязъл от…

На следващата площадка Скарлет застина на място.

Джулиан, самоуверен като истински господар на Каравала, излезе от стаята на Данте, отвори напуканата врата на Тела и влезе в стаята й.

Какви ги вършеше?

Джулиан мразеше Данте. И защо отиваше в преровената стая на Тела? Какво ставаше?…

Странноприемницата се разтресе от тежестта на множество стъпки в коридора на горния етаж. Три чифта стъпки, които вървяха към стълбището. Скарлет чу откъслечно думите на някакъв мъж.

Първата половина от изречението не разбра, но позна гласа на баща си и чу втората половина от казаното:

— … и си я видял да минава оттук преди малко?

Цялото тяло на Скарлет се разтрепери.

— Преди няма минута. Хайде сега да си платиш. — Явно говореше онзи нещастник с бомбето.

Скарлет внезапно се озова на Трисда, гушеше се в сенките на стълбите и не смееше да мръдне от страх, че ще я хванат. Само че не можеше да остане тук. Баща й всеки момент щеше да слезе по стълбите. Страхът беше лукс, какъвто не можеше да си позволи, нито имаше време да спори със себе си. Хукна на пръсти към стаята на Тела и влетя вътре. Опита се да заключи вратата, но бравата беше счупена.

Стаята беше празна.

Нито следа от Джулиан.

Но той определено беше влязъл тук.

Каза си, че непременно има някакво смислено обяснение. А после си спомни.

Умиращата градина в Прокълнатия замък. Изоставена и повехнала. А всъщност внимателно култивирана така, че хората да не се задържат там… точно като стаята на Тела. Скарлет си представи как Джулиан влиза, разбутва боклуците по пода, открива дъска от дюшемето със символа на Каравала, натиска я, докато друга дъска не се плъзва настрани, откривайки входа към таен тунел.

Тунел, който Скарлет трябваше да намери.

Звукът от стъпки навън стана по-силен като дисхармоничен съпровод на нейното трескаво търсене. Скарлет лазеше на четири крака по пода и търсеше изход. Тресчици се забиваха в пръстите й. Незнайно как претършуваната стая още миришеше на Тела. Силно ухание на меласа и диви мечти. Скарлет се разбърза — трябваше да открие сестра си, преди баща им да е намерил някоя от тях.

Вътре в камината всички тухли бяха покрити със сажди, но погледът й попадна на едно по-светло петно, сякаш някой неотдавна е притиснал палеца си там. Под него, ако се вгледаш, под пласт мръсотия личеше символът на Каравала. Скарлет допря палец до по-светлото място и усети лек гъдел, но за един страшен миг нищо особено не се случи. После тухлите в камината бавно се раздалечиха, разкривайки дървено стълбище в богат махагонов цвят. В лампите отстрани имаше нажежени оранжеви въглища, а в средната си част стъпалата бяха износени, сякаш някой често слизаше и се качваше по тях. Сигурно точно оттук е минавал Джулиан, помисли си Скарлет, всеки път, когато изчезнеше от погледа й.

Което все още не означаваше, че той е Легендата.

Само че й ставаше все по-трудно да го повярва. Защо иначе би имал толкова много тайни? Дори да не съблазняваше

Тела всеки път, когато се отделяше от Скарлет, Джулиан определено криеше нещо.

Студен и влажен повей смрази глезените й, когато заслиза надолу. Макар да беше съвсем будна, роклята й оставаше тънка като нощница и едва стигаше средата на прасците й. На втората площадка стигна до тройно разклонение. Дясното беше покрито с нежнорозов пясък. Средното — с лъскави светещи камъчета като мътни локви светлина. Лявото беше от тухли.

Факли с езици от бял пламък осветяваха входовете към трите разклонения. И в трите посоки се виждаха множество следи от стъпки, отпечатъци от ботуши с най-различен размер. Сигурно всеки от трите тунела щеше да я скрие от баща й, но само един щеше да я заведе при Джулиан… и при Тела, ако Джулиан наистина беше Легендата.

„Или да ме отведе до лудостта“ — помисли си Скарлет. Но тази опасност беше за предпочитане пред среща с баща й.

Скарлет затвори очи и се ослуша. Вляво се чуваше вятър, който се бие в капана на стените. Вдясно течеше буйна вода. А сетне, в средата, звук от отдалечаващи се тежки стъпки. Джулиан!

Скарлет тръгна с бърза крачка по средния тунел, наострила уши. Стъпките му се чуваха по-ясно, а в тунела ставаше по-студено.

А после стъпките спряха.

Изчезнаха.

Студена влага облиза тила й. Скарлет се завъртя в ужас, убедена, че има някого зад нея, но видя само тихия коридор, настлан с камъчета, които бързо губеха светлината си. Хукна напред, ала кракът й се закачи в нещо. Тя политна, протегна ръце да се подпре на влажната стена и едва не се строполи, когато видя в какво се е спънала.

Човешка ръка.

Жлъчен сок се надигна в гърлото й. Кисел и горчив. Пет татуирани пръста се протягаха, сякаш да я стигнат.

Успя някак да преглътне писъка си, поне докато не погледна напред по коридора и не видя разкривения труп на Данте и Джулиан, надвесен над него.

23

Не може да е вярно, повтаряше си Скарлет. Тунелите се опитваха да я подлудят. Гадната миризма на гнило беше изкуствена. Ръката не беше на Данте, а на някой друг. Но дори да бяха откраднали нечий труп и да го бяха изрисували с татуировки като част от играта, не биха могли да наподобят останалата част от Данте, лицето, бледата кожа и изкривената глава, която едвам се крепеше на окървавения врат.

Джулиан завъртя глава към нея.

— Карлита, не е каквото изглежда…

Скарлет хукна, но той беше по-бърз. Настигна я веднага и я сграбчи със силните си ръце.

— Пусни ме! — гърчеше се Скарлет в хватката му.

— Скарлет, престани. Тези тунели усилват страха, не позволявай твоят да те контролира. Кълна се, че с Данте работехме заедно и ако спреш да се дърпаш, ще ти го докажа. — Джулиан я хвана още по-здраво, притискайки ръцете й зад гърба. — Бях мъртъв цял един ден, наистина ли мислиш, че аз съм го убил?

Ако беше Легендата, лесно е можел да уреди някой друг да го убие.

— Ако сте работели заедно, защо се преструваше, че не го познаваш?

— Защото се бояхме, че нещо точно такова ще се случи. Знаехме, че Легендата ще познае Данте и Валентина от предишното им участие в играта, но тогава аз бях само зрител и Легендата не ме познава. Решихме, че ще е по-добре да запазим партньорството си в тайна, в случай че Легендата се досети каква е истинската цел на Данте.

Джулиан стрелна с поглед трупа, но лицето му остана безизразно. Не приличаше на човек, който току-що е намерил мъртвото тяло на свой приятел. Същото студено изражение Скарлет беше видяла на погребението. Легендата.

Изскимтя тихичко и макар всичките й инстинкти да крещяха друго, насили тялото си да се отпусне. Да не изпищи, въпреки хватката на Джулиан. Да не го удари, когато той бавно пусна китките й. Единственото, с което трябваше да се пребори, беше нарастващия страх. Да изчака кротко, докато Джулиан махне ръцете си от кръста й.

После тя…

Джулиан я притисна към стената само на няколко крачки след неуспешния й опит да избяга.

— Ако не престанеш, и двамата ще загинем — изръмжа той.

После разкъса ризата си. Копчетата се разлетяха по пода, а той изправи гръб и отстъпи крачка назад, колкото светлината от факлите да огрее онова, което Скарлет бе сметнала за белег над сърцето му. Но не беше белег. По-бледа от отколешни спомени, високо на гърдите му се виеше татуировка с бяло мастило. Роза.

— Цветът е различен, но знам, че си виждала същата татуировка на ръката на Данте — каза Джулиан.

— Това не доказва нищо. Рози има навсякъде в Каравала. — Легендата беше обсебен от тях. Още едно доказателство, че сънят, изпратен й от Айко, отговаря на истината. Нещо й нашепна, че не е разумно да разкрива последния си коз на играча, който държи всички карти. Но вече й бе писнало от игрички. На няколко крачки от нея лежеше тялото на мъртвец. Тази игра беше стигнала твърде далеч.

— Няма нужда да ме лъжеш повече. Видях те на погребението. Знам, че ти си Легендата!

Тъмното лице на Джулиан застина. За миг изглеждаше сащисан, после чертите му омекнаха, сякаш току-що е чул нещо наистина смешно.

— Не знам какво погребение си видяла, но аз съм бил само на едно — погребението на сестра ми Роза, годеницата на Данте. Не съм Легендата. Тук съм да го спра, преди да е унищожил още някого, както унищожи нея.

Роза е била негова сестра? Отново започваше да се колебае. Но на какво се дължеше колебанието й — защото Джулиан казваше истината или защото на нея отчаяно й се искаше да му повярва? Опита се да види цвета на чувствата му, но този път над сърцето му нямаше нищо. Изглежда, връзката й с емоциите му отслабваше.

— Видях рисунки — каза Скарлет. — Ако ти е била сестра, ти защо просто стоеше там? И носеше цилиндър.

— Вярваш, че съм Легендата, защото си ме видяла да нося цилиндър на някаква рисунка? — възкликна Джулиан, едвам сдържайки смеха си.

— Не беше само цилиндърът! — Е, беше най-вече той, но… Джулиан премълчаваше и други неща. — Откъде знаеше какво да направиш, когато разбра, че умирам?

— Защото предния път, докато наблюдавах играта, чух едни хора да говорят за това. То не е тайна, просто малцина са готови да се разделят с ден от живота си заради друг. — Изгледа я многозначително. — Явно имаш проблеми с доверието — продължи студено той. — И след като се запознах с баща ти, не те виня. Но се кълна, че не съм Легендата.

— Тогава как се върна в „Змията“ онзи ден, след като те бяха ранили? И защо не се появи в таверната, както се бяхме уговорили?

Джулиан изпъшка.

— Не знам как това ще докаже, че не съм Легендата, но добре. Не дойдох в таверната, защото предната нощ ме бяха фраснали по главата. Успах се и когато слязох там, ти вече си беше тръгнала. — Подсмихна се, но някак насила. Нещо не беше наред.

Дори да не беше Легендата, Джулиан не й казваше всичко. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и задържаха тайните му така, както Скарлет толкова често стискаше в юмруци страха си, сякаш ако отпусне ръце, ще изгуби контрол над живота си.

— Ако наистина си тук да спреш Легендата, не си представям как се успиваш. А и още не си обяснил как се върна в „Змията“.

— Защо си толкова обсебена от това, не разбирам — каза той и поклати глава. — Добре де. Искаш да знаеш истината? — Джулиан се наведе по-близо, докато хладният му дъх не облиза шията й отстрани, хладният му аромат не се пропи в кожата й и усещането за него не изпълни целия тунел. — Изобщо не спах онази нощ. Нарочно те оставих да ме чакаш в таверната, защото след случилото се в стаята предния ден сметнах, че не е добре отново да те виждам. — Погледът му се спусна към устните й и Скарлет потръпна. Светлината в тунела беше твърде слаба да различи цвета на очите му, но когато той отново я погледна, Скарлет си представи две жадни локвички от течен кехлибар, обточени с тъмни ресници. По съвсем същия начин я беше погледнал и предния ден, когато неговият гръб беше опрян във вратата, а Скарлет се притискаше към него.

— Започнах тази игра с една съвсем проста и ясна мисия. — Джулиан замълча, преглътна шумно, а когато заговори отново, гласът му беше нисък и дрезгав, сякаш с мъка изричаше думите: — Дойдох тук да намеря Легендата и да отмъстя за сестра си. Отношенията ми с теб трябваше да приключат веднага щом ме вкараш в играта. Така че, да, не бях напълно честен с теб, но не съм Легендата, кълна се.

Сигурно би могъл да троши камъни със силата на думите си, реши Скарлет. Джулиан по правило криеше чувствата си, но последните шест думи бяха оголени напълно. Тонът му не беше приятен, вярно, но Скарлет чу единствено истина в него.

Джулиан отстъпи назад, бръкна бавно в джоба си и извади оттам бележка.

— Намерих това в стаята на Данте. Слязох тук да се срещна с него, не да го убивам.

Дж.,

Валентина още я няма. Мисля, че Легендата ни е погнал.

Името й беше познато.

Валентина беше сестрата на Данте. Скарлет трепна, спомнила си последната своя среща с него. На стълбището, побъркан от тревога. Ако не беше изгубила цял един ден, сигурно би могла да му помогне.

— Трябваше да направя нещо — промърмори тя.

— Нищо не можеше да направиш — с равен тон каза Джулиан. — С Валентина трябваше да се срещнем тук в нощта, когато ме удариха по главата, но тя така и не се появи.

Джулиан обясни, че имало тунели под целия комплекс. При входа на всеки имало релефна карта и ги използвали най-вече актьорите от Каравала, така че лесно да се придвижват от място на място.

— А понякога ги използват за убийства — добави мрачно той. Очите му бяха потъмнели, скулите му се очертаваха по-ясно от обикновено, изражение, сглобено от строшени неща.

Искаше й се да знае как да го поправи, но той изглеждаше повреден почти колкото нея.

— Още ли държиш на отмъщението си? — попита тя.

— Ако е така, би ли се опитала да ме спреш? — Джулиан погледна към разкривеното мъртво тяло на Данте.

Скарлет чувстваше, че би трябвало да отговори с „да“. Предпочиташе да вярва, че насилието никога не е единствената възможност. Но убийството на Данте и изчезването на Валентина окончателно слагаха край на илюзията, че Каравалът е просто игра.

Скарлет бе смятала баща си за зъл човек, но Легендата беше същото чудовище като него. Изглежда, баба й е била права, че колкото по-дълго Легендата играе ролята на злодей, толкова повече се превръща в такъв.

Посегна внимателно и хвана ръката на Джулиан. Пръстите му бяха напрегнати, студени.

— Съжалявам за сес…

Прекъсна я ехо от стъпки. Стъпки равномерни, решителни и наблизо. Гласове не се чуваха, но можеше да се закълне, че разпознава походката. Инстинктивно издърпа ръката си от ръката на Джулиан.

— Мисля, че това е баща ми!

Джулиан завъртя рязко глава към звука. Скръбта му изчезна в миг.

— Баща ти е тук?

— Да — каза Скарлет.

Двамата хукнаха едновременно.

24

— Насам. — Джулиан я дръпна към тухлен коридор, осветен от греещи паяжини.

— Не. — Скарлет понечи да поеме наляво. — Дойдох по тунел с камъчета. — Не помнеше светещи камъни да бяха вградени и в стените, но по онова време вниманието й беше ангажирано с други неща.

Зад тях стъпките ставаха по-силни.

Джулиан се намръщи, но все пак я последва. Лактите му бръснаха нейните — тунелът ставаше все по-тесен, а от стените стърчаха камъни и ги притискаха.

— Защо не ми каза, че баща ти е тук?

— Точно затова те търсех, но…

Джулиан затисна с ръка устата й и когато Скарлет вдиша, усети сол и мръсотия, притиснати към устните й.

— Шшшт… — прошепна Джулиан.

Стисна един от светещите камъни на стената, завъртя го като дръжка на врата и издърпа Скарлет в някакво тъмно пространство. Стената зад гърба й беше като лед, влажна и студена, буквално изпиваше телесната й топлина през тънката рокля. Скарлет напразно се опитваше да си поеме дъх.

Анасон, лавандула и развалени сливи изместваха хладния аромат на Джулиан, нахлуваха като дим под странната врата, през която бяха влезли току-що.

— Ще те защитя — прошепна Джулиан. Тялото му се притисна към нейното като щит миг преди тежките стъпки да стигнат до скривалището им, което сякаш ставаше все по-тясно. Ледените стени се впиваха в Скарлет и я тласкаха все по-близо до Джулиан. Лактите й опряха в гърдите му и тя се видя принудена да го прегърне през кръста. Телата им се долепиха плътно.

Сърцето й прескачаше и препускаше. Наболата брада на Джулиан одра бузата й, ръцете му се събраха ниско на гърба й. През леката материя на роклята си Скарлет усещаше всяка извивка на пръстите му. Ако баща й отвореше вратата и я завареше така, щеше да я убие.

Скарлет направи опит да се дръпне назад, дишаше бързо и накъсано. Стори й се, че таванът пропада бавно, спуска се леден към главата й.

— Мисля, че тази стая се опитва да ни убие — прошепна тя. Стъпките на баща й се бяха отдалечили и вече почти не се чуваха. Не би имала нищо против да остане тук още минута-две, но дробовете й бяха почти смазани, притиснати между Джулиан и ледената стена. — Отвори вратата!

— Опитвам се — изръмжа Джулиан.

Скарлет си пое рязко дъх. Тънката рокля се вдигна над коленете й, усещаше кокалчетата на Джулиан по гърба си, докато той опипваше с длани за изхода.

— Не го намирам — изпъшка той. — Мисля, че е от твоята страна.

— Нищо не усещам. — „Освен теб.“ Пръстите й докосваха забранени места, докато тя се опитваше да опипа стената. Но колкото повече усилия полагаше, толкова по-голяма съпротива оказваше стаята.

Точно като океана край острова.

Колкото по-трескаво риташе с крака Скарлет, толкова по-голям ставаше страхът й и толкова по-жестоко я наказваше водата.

Може би и сега беше така.

Джулиан беше споменал, че тунелите подсилват страха, но може би се и захранваха от него.

— Стаята откликва на нашите емоции — каза тя. — Мисля, че трябва да се успокоим.

Джулиан издаде тих звук.

— Точно в момента не виждам как ще стане. — Устните му бяха в косата й, а ръцете му бяха точно под хълбоците, залепнали за извивките там.

— О — промълви Скарлет. Пулсът й се ускори отново и заедно с това усети сърцето на Джулиан да препуска до гърдите й. Преди седмица никога не би могла да се отпусне в ситуация като тази, дори и сега й беше трудно. Но въпреки лъжите му беше сигурна, че с него е в безопасност. Той никога не би я наранил. Пое си бавно дъх да се успокои и в същия миг стената спря да се движи.

Още едно вдишване.

Стаята се разшири едва доловимо.

Отвън все така не се чуваха звуци, издаващи присъствието на баща й. Никакви стъпки или дишане. Нито онази противна миризма.

След още миг-два стената зад гърба й се затопли в ярък контраст с влажната й рокля. С разширяването на стаята Джулиан също започна да се отпуска. Голяма част от тялото на Скарлет още го докосваше, но не толкова плътно като преди. Гръдта му се движеше в ритъм с нейната, бавно и равномерно, а стените все така се отдръпваха.

С всеки дъх, който поемаха, стаята се затопляше. Скоро по тавана се появиха точици светлина като лунен прах и осветиха кръгла светеща дръжка над дясната ръка на Скарлет.

— Чакай… — предупреди я Джулиан.

Но Скарлет вече бе отворила вратата. И в същия миг стаята изчезна. Пред и зад тях се протягаше нисък проход, в стените му бяха забити счупени мидени черупки, които светеха като камъчетата преди, а подът беше покрит с пътечка от нежно-розов пясък.

Джулиан изруга.

— Мразя този тунел.

— Поне се отървахме от баща ми — отвърна тя. Стъпки не се чуваха отникъде. Единственият звук беше от океански прибой в далечината. На Трисда нямаше розови плажове, но ехото на прибоя й напомни за дома, както и за още нещо.

— Откъде си знаел, че ще мога да те вкарам в играта? — попита Скарлет. — Получих поканите, след като ти пристигна на Трисда.

Джулиан разрита пясъка с крак и ускори стъпка.

— Не ти ли се струва странно, че даже не знаеш името на човека, за когото ще се омъжваш?

— Сменяш темата — отбеляза Скарлет.

— Не, това е част от отговора.

— Добре — каза тя и сниши глас. Все още не чуваше други стъпки, освен техните, но не искаше да рискува. — Името му е тайна, защото баща ми така иска, да контролира всичко.

Джулиан се заигра с верижката на джобния си часовник.

— А ако има и нещо друго?

— Накъде биеш?

— Мисля си, че може би баща ти се е опитвал да те защити. И преди да се развикаш, изслушай ме, моля те — побърза да добави той. — Не казвам, че баща ти е добър човек. От малкото, което видях, бих го нарекъл гадно копеле, но извън това мога да разбера основанията му да пази някои неща в тайна.

— Слушам те — подкани със свито гърло Скарлет.

Джулиан й разказа онова, което Скарлет вече знаеше — за Легендата и баба й Аналиса. Макар че неговата версия беше различна. В неговия разказ Легендата бе значително по-талантлив и невинен в началото. Важна за него била единствено Аналиса. Именно заради нея се превърнал в Легендата, а не от жажда за слава. А после, точно преди първото представление, я заварил в обятията на друг, по-богат мъж, за когото от самото начало смятала да се омъжи.

— След това Легендата откачил. Заклел се да унищожи Аналиса, като нарани семейството й така, както тя била наранила него. Понеже Аналиса му била разбила сърцето, той се заклел да стори същото с дъщерите и внучките й, ако такива имат нещастието да се родят в нейното семейство. Щял да провали шансовете им за щастлив брак и любов, а ако в допълнение полудеели, толкова по-добре.

Последните думи Джулиан се опита да омаловажи с тона си, но Скарлет все още помнеше ясно съня си. Легендата не просто караше жените да се влюбват в него, а ги подлудяваше в буквалния смисъл на думата. Без съмнение правеше същото и с Тела в момента.

— Затова, когато с приятелите ми научихме за твоя годеж — продължи той, — знаехме, че е само въпрос на време Легендата да те покани на Каравала, за да провали сватбата ти.

И отново се постара думите му да прозвучат безобидно. Само че цялото бъдеще на Скарлет беше заложено на годежа й. Без този брак беше обречена да живее на Трисда с баща си.

Пясъчната пътечка ставаше все по-стръмна и Скарлет се задъха от усилието да върви по нея. Мислеше за глупавите писма, които беше изпращала през годините. Никога не ги беше подписвала с пълното си име, освен последното, в което беше споменала за сватбата си — и именно на онова писмо Легендата беше отговорил.

В историята на Джулиан имаше смисъл, само че Скарлет се чудеше как обикновен моряк като него се е добрал до толкова много информация. Тя изгледа с присвити очи тъмнокосия мъж, който вървеше до нея, и зададе въпроса, който многократно я беше измъчвал:

— Кой си ти всъщност?

— Да кажем само, че семейството ми има дебели връзки — отвърна той и я стрелна с усмивка, която според мнозина би била очарователна, но Скарлет не съзираше в нея и сянка от щастие.

Спомни си клюките, които беше дочула в съня си. Че семейството на Джулиан прогонило сестра му, когато научили за срамната й връзка с Легендата. Доколкото познаваше Джулиан, той не би постъпил така безмилостно, но явно въпреки това чувстваше вина за стореното. А това чувство Скарлет познаваше отлично.

Повървяха в мълчание, докато Скарлет не събра смелост да каже:

— Не си виновен ти, между другото. За онова, което е сполетяло сестра ти.

В продължение на един крехък миг, тънък и дълъг като разтегната паяжина, се чуваха само далечните вълни и скърцането на ботушите им по пясъка.

— Тоест и ти не чувстваш вина, когато баща ти бие Тела? — Думите му бяха меки, прошепнати, но Скарлет усети всяка от тях като болезнено напомняне колко често не е съумявала да защити сестричката си.

Джулиан спря и бавно се обърна към нея. Погледът му беше дори по-мек от гласа. Стигна като милувка до повреденото в нея. От онзи вид докосване, което минава през изтерзана плът, покрай счупени кости и стига до ранената душа. Скарлет усети как кръвта й се сгорещява под погледа му. Дори да беше облечена с плътна рокля, покриваща всеки сантиметър от тялото й, пак би се почувствала гола пред очите му. Сякаш целият й срам, чувството за вина и ужасните тайни спомени, които се опитваше да погребе, бяха изплували внезапно на повърхността.

— Виновен е баща ти — каза той. — Ти не си направила нищо лошо.

— Откъде знаеш? — възпротиви се Скарлет и поклати глава. — Наранява я, защото аз съм сгрешила в нещо. Защото аз не съм успяла да…

— Помощ! — Писък прекъсна разговора им като повей на вятър. — Моля! — И пак същият познат писък.

— Тела? — Скарлет хукна презглава, ботушите й вдигнаха облачета розов пясък.

— Не! — извика след нея Джулиан — Това не е сестра ти.

Но Скарлет не му обърна внимание. Познаваше гласа на сестра си. Звучеше толкова отблизо, все по-силен и по-силен, отекваше в каменните стени, докато…

— Спри! — Джулиан я прихвана с ръка през кръста и я дръпна назад точно преди пясъчната пътека да свърши. Няколко песъчинки се търкулнаха през ръба и паднаха в синьо-зелените води, които се пенеха петдесетина и повече крачки под тях.

Въздухът излезе със свистене от дробовете на Скарлет.

Страните на Джулиан се бяха зачервили, ръцете му трепереха около нея.

— Добре ли?

Краят на въпроса му потъна в изблик на зъл смях. Кисел звук от кошмари и други гадни неща. Изля се от стените през малки разкривени устица.

Още един номер на тези ужасни тунели.

— Карлита, не спирай. — Джулиан я докосна леко по хълбока и я побутна назад към по-безопасна пътека. Тунелите продължаваха да се кискат в изкривена версия на сестриния й смях.

За миг беше повярвала, че е на крачка от Тела. Ами ако вече бе твърде късно да я спаси? Ами ако Тела се беше влюбила до лудост в Легендата, ако му се беше отдала така пълно, че не би искала животът й да продължи след края на играта? Тела обичаше опасността така, както свещите обичаха пламъка. Сякаш изобщо не й хрумваше, че някои от нещата, за което копнее, могат да я погълнат като огън.

Когато бяха малки, Скарлет винаги се заплесваше по магията на Легендата, докато Тела все разпитваше за по-тъмната му страна. Дори Скарлет не можеше да отрече, че има нещо съблазнително в мисълта да спечелиш сърцето на мъж, който се е заклел никога да не обича отново.

Само че Легендата не беше просто преситен, а умопомрачен, караше жените не просто да се влюбват, а да полудяват. Кой знае какви щуротии втълпяваше на Тела… Ако Джулиан не я бе спрял преди миг, Скарлет като нищо можеше да падне в пропастта и да се пребие. А на Тела това й беше специалитетът — да скача, без да мисли.

За пръв път се беше опитала да избяга с момче, когато беше на дванайсет. За щастие, Скарлет я намери, преди баща им да забележи отсъствието й, но оттогава живееше в страх, че рано или късно Тела ще се забърка в неприятности, от които не би могла да я измъкне. Защо Легендата не се беше задоволил само с нейния съсипан годеж?

— Ще я намерим — каза Джулиан. — Онова, което сполетя Роза, няма да сполети сестра ти.

Искаше й се да му повярва. След последното изпитание би дала мило и драго да се предаде в ръцете му, да му се довери безрезервно като преди. Ала думите, му вместо да я успокоят изтикаха на повърхността един въпрос, който Скарлет се бе опитвала да избягва след признанието му защо е държал на всяка цена да участва в играта.

Отдръпна се съзнателно от него.

— Когато ни доведе на Каравала, знаеше ли, че Легендата ще отвлече Тела, както е отвлякъл сестра ти?

Джулиан се поколеба.

— Допусках, че има такава вероятност. — С други думи — знаел е.

— Колко голяма вероятност? — попита задавено Скарлет.

В карамелените очи на Джулиан се появи нещо като съжаление.

— Никога не съм твърдял, че съм добър човек, Карлита.

— Това не го вярвам. — Мислите й се върнаха към гадателя Найджъл и думите му, че бъдещето на човек може да се променя по силата на най-голямото му желание. — Вярвам, че поискаш ли, можеш да си добър.

— Вярваш го, защото самата ти си добра. Почтените хора като теб винаги смятат, че и другите могат да бъдат добродетелни, но аз не съм такъв. — Замълча. Нещо болезнено прекоси лицето му. — Когато ви доведох тук, знаех какво ще стане. Не знаех, че ще е Тела, но бях сигурен, че ще отвлече една от вас.

25

Краката й бяха като без кости, тънка кожа около безполезни мускули. Дробовете я боляха от натиска на неизплакани сълзи. Дори роклята й изглеждаше уморена и мъртва. Черната материя беше избледняла до сиво, сякаш нямаше сили да задържи цвета. Не помнеше дантелата да се е скъсала, но подгъвът на странната й траурна нощница висеше на парцали около прасците й. Не знаеше дали магията й се е изчерпала, или роклята просто отразява собственото й емоционално и физическо изтощение. Оставила бе Джулиан в основата на махагоновото стълбище с молба да не тръгва след нея.

Върна се в стаята си с напаления в камината огън и голямото легло. Единственото й желание беше да се мушне под завивките. Да се предаде на дълбок сън, който поне за кратко да заличи ужасите на деня. Но сънят беше лукс, който Скарлет не можеше да си позволи.

Когато пристигна на острова, единствената й грижа беше да се прибере у дома навреме за сватбата. Но сега, когато Легендата беше убил Данте, а баща й се бе появил най-неочаквано, играта се беше променила. Скарлет усещаше натиска на времето, по-тежко от пресата на всички червени мъниста в пясъчните часовници на Прокълнатия замък. Трябваше да намери Тела, преди да я открил баща й или Легендата да я е погълнал както пламъкът поглъща свещ. Ако се провалеше в това, сестра й щеше да умре.

Слънцето щеше да залезе след по-малко от два часа и търсенето трябваше да започне отново.

Е, можеше да си отпусне минутка. Минутка да поплаче за Данте и за сестра си, и да се гневи, че Джулиан не е онзи, за когото го е мислела. Да се захлупи в леглото и да си пореве за всички неща, над които беше изгубила контрол. Да вземе глупавата ваза с рози на Легендата и да я метне по камината.

— Карлита… добре ли си? — Джулиан почука на вратата и нахлу, без да изчака отговор.

— Защо идваш? — Скарлет го изгледа намръщено, като се опитваше да преглътне сълзите си. Не искаше да я вижда, че плаче, макар че за това май беше твърде късно.

Джулиан се оглеждаше трескаво за несъществуваща заплаха. Изглеждаше смутен, че я е заварил да плаче, а не съзира причина за сълзите й, която да отстрани.

— Стори ми се, че чух нещо — каза накрая.

— Какво си чул? Не може да нахлуваш така! Върви си! Трябва да се преоблека.

Вместо да си тръгне Джулиан затвори кротко вратата. Погледът му се спря на счупената ваза и локвата вода на пода, после се насочи към зачервеното й от сълзи лице.

— Карлита, не плачи заради мен.

— Усмири за малко гордостта си. Сестра ми я няма, баща ми ни е открил, а Данте е мъртъв. Тези сълзи не са за теб.

Поне бе така добър да сведе засрамено очи. Но остана в стаята. Приседна предпазливо на леглото, матракът потъна под тежестта му, а нови сълзи се стекоха по лицето на Скарлет. Горещи, мокри и солени. Избликът на агресия отпреди малко беше отмил част от болката, но сълзите не спираха. Може би Джулиан беше прав и част от тях наистина бяха заради него.

Той се наведе към нея и пое една сълза с върха на пръста си.

— Недей — каза Скарлет и се дръпна като опарена.

— Заслужил съм го. — Той свали ръката си и се отдръпна, докато двамата не се озоваха в срещуположните краища на леглото. — Не трябваше да те лъжа и да те водя тук против волята ти.

— Изобщо не трябваше да ни водиш тук — сопна се Скарлет.

— Сестра ти щеше да намери начин да дойде, със или без мен.

— Това извинение ли е? Ако е така, не струва.

Джулиан отговори предпазливо:

— Не съжалявам, че направих онова, което искаше сестра ти. Вярвам, че хората трябва да са свободни сами да решават за себе си. Но искрено съжалявам за всяка лъжа, която си чула от мен. — Замълча, а когато я погледна, топлите му кафяви очи бяха по-нежни отвсякога. И открити, сякаш искаше Скарлет да види в тях нещо, което обикновено пазеше скрито. — Знам, че не заслужавам още един шанс, но преди малко ти каза, че според теб мога да бъда добър. Аз не съм добър, Карлита, или поне не съм бил досега. Аз съм лъжец, циник и често правя ужасни грешки. Произхождам от горделиво семейство с обтегнати отношения и след Роза… — поколеба се, после гласът му прозвуча по познатия дрезгав, задавен, гневен начин, по който звучеше винаги, когато станеше въпрос за сестра му. — След като тя умря, изгубих вярата си окончателно. Знам, че това не е извинение. Но ако ми дадеш още един шанс, кълна се, че няма да съжаляваш.

Срещу тях огънят в камината пращеше и топлината му смаляваше локвата вода на пода. Скоро щяха да останат само розите и парчетата стъкло. Скарлет се сети за татуировката му. Прииска й се Джулиан да беше обикновен моряк, озовал се по случайност на нейния остров. Мразеше го, защото толкова дълго я беше лъгал. От друга страна, можеше да разбере какво изпитва заради сестра си. Знаеше какво е да обичаш някого толкова неотменно и на всяка цена.

Джулиан се облегна на таблата на леглото, прекрасен и трагичен едновременно, тъмната коса висеше над уморените му очи, крайчетата на устните му се спускаха надолу, колосаната му до неотдавна риза сега беше цялата намачкана.

Скарлет също бе допуснала грешки заради играта. Но Джулиан никога не ги беше използвал против нея, така че и тя не искаше да го наказва.

— Прощавам ти — каза тя. — Само ми обещай повече да не ме лъжеш.

Джулиан вдиша дълбоко и затвори очи, челото му се набръчка, изражението му бе някъде между благодарността и болката.

— Обещавам — промълви дрезгаво той.

— Ехо? — Двамата се стреснаха от почукване на вратата. Джулиан скочи, преди Скарлет да е помръднала. Стрелна я поглед и оформи „скрий се“ с устни.

Не. Достатъчно се беше крила. Вирна брадичка въпреки гневния му поглед, грабна машата от огнището и тръгна след него към вратата.

— Имам доставка — съобщи женски глас.

— За кого? — попита Джулиан.

— За сестрата на Донатела Драгна.

Скарлет стисна по-силно машата, сърцето й прескочи един удар.

— Кажи й да я остави пред вратата — промълви тя почти без глас. Искаше й се да се надява, че е улика, но постоянно мислеше за отрязаната ръка на Данте. Представи си как Легендата отсича ръката на Тела и я доставя в кутия пред вратата й.

Чуха стъпките отвън да се отдалечават и Джулиан отвори. Кутията беше матово черна с цвета на провалите и погребенията. Беше дълга и широка. До нея имаше ваза с две червени рози.

Още цветя!

Скарлет изрита вазата и остави цветята да умират в коридора, после издърпа кутията в стаята. Трудно й бе да прецени дали е тежка или лека.

— Искаш ли аз да я отворя? — попита Джулиан.

Скарлет поклати глава. Изобщо не желаеше да отварят черната кутия, но си даваше сметка, че губят ценни секунди. Повдигна внимателно капака.

— Какво е това? — Веждите на Джулиан се събраха.

— Другата ми рокля от магазина. — Скарлет се засмя с облекчение и извади дрехата. Момичето беше казало, че ще й я доставят след два дни.

Само че нещо с роклята не беше наред. Изглеждаше различно. Цветът беше много по-светъл, почти чисто бял. Бял като за булчинска рокля.

26

Роклята сякаш й се подиграваше. С несъществуващите си ръкави и дълбокото сърцевидно деколте, тази дреха не изглеждаше сладка, а скандална, много по-скандална от онази, която Скарлет беше избрала в магазина.

Кремави копчета грееха като слонова кост в топлата светлина на стаята. На дъното на кутията Скарлет намери малка бележка, прикрепена към счупена безопасна игла.

— Сигурно е паднала от роклята — измърмори Скарлет.

От едната страна на бележката имаше изображение на цилиндър, от другата — кратък текст:

Представям си, че ще ти стои прекрасно.

С топли поздрави,

Д.

— Кой е Д.? — попита Джулиан.

— Сигурно някой иска да повярвам, че е от Донатела. — Но Скарлет знаеше, че този подарък не е от сестра й. Подигравката с булчинската рокля можеше да идва само от един човек, потвърждаваше го и цилиндърът върху бележката. Легендата.

Невидими паяци полазиха по кожата й, чувството бе така различно от ярките цветове, с които я беше заляло първото му писмо.

— Мисля, че това е петата улика.

Джулиан изкриви лице в гримаса.

— Защо реши така?

— Какво друго да е? — каза Скарлет и извади бележката си с уликите.

— Ето, вече съм разгадала първите четири улики — изтъкна Скарлет. — Остава само петата.

— Но как може това да е петата улика? — усъмни се Джулиан. Все така гледаше роклята, сякаш тя беше покрита не с копчета, а с нещо доста по-неприятно. И точно тогава Скарлет се сети. И копчетата, и цилиндърът бяха улики.

— Легендата е прочут със своя цилиндър, а аз от началото на играта постоянно намирам копчета — каза тя. — Не бях сигурна дали копчетата означават нещо, но след като видях тази рокля — цялата в копчета, — вече съм почти напълно сигурна, че е така. До магазина, от който купих роклята, имаше алея от копчета, която водеше до шапкарница и кинкалерия във формата на цилиндър.

— Все още не разбирам защо това трябва да означава нещо. — Четеше бележката на Скарлет с уликите и въсеше чело. — „За петата ще трябва да скочиш в тъмното.“ Какво общо има това?

— Не знам. Може би става въпрос за доверие на сляпо. Един вид предизвикателство от страна на Легендата — да отидем в онзи магазин като цилиндър и да видим какво ни очаква там, без да задаваме въпроси и да търсим обяснение. — Скарлет не беше докрай убедена в теорията си, но беше разбрала, че колкото и логично да разсъждава, в уравнението винаги ще има променливи величини, които ще й убягват. Да, предпазливостта беше начин да се опази, но понякога я спираше прекомерно.

Ала Джулиан сякаш бе на противоположното мнение. Ако се съдеше по физиономията му, май искаше да я метне на рамо и да я заключи някъде, скрита от света.

— Слънцето ще залезе след по-малко от час — твърдо каза Скарлет. — Ако преди това ти хрумне нещо по-добро, ще се радвам да го чуя. Ако не, стъмни ли се навън, трябва да отидем в магазина и да видим какво ни чака там.

Джулиан погледна отново към роклята и отвори уста сякаш да каже нещо, но после стисна устни и кимна.

— Ще проверя дали баща ти не се мотае в коридорите, после тръгваме.

Скарлет го изчака да излезе, после облече роклята и взе копчетата, които беше събрала. Сториха й се нищожни и съвсем обикновени, но може би в тях имаше нещо вълшебно, което да открие тепърва.