Каравал

18

В първия миг Скарлет не забеляза розите.

Бели, с рубиненочервени връхчета, точно като розите по тапетите на стаята. Сигурно тъкмо затова не ги беше забелязала предната вечер. Каза си, че цветята се сливат със стените. Затова не ги бе видяла, а не защото някой ги е донесъл през нощта, докато е спяла.

Не защото Легендата е идвал, докато е спяла.

В началото бе възприемала бележките му като малки съкровища, ала нещо в този последен подарък й приличаше на предупреждение. Не беше сигурна, че цветята са от Легендата. До кристалната ваза нямаше бележка, но от кого другиго да са? Четири рози, по една за всяка следваща нощ на Каравала.

Днес беше петнайсети. Играта приключваше официално на деветнайсети, а нейната сватба беше на двайсети. Скарлет разполагаше само с тази нощ и следващата да открие Тела или най-късно до изгрев-слънце на осемнайсети, ако искаше да си тръгне от острова навреме за сватбата си.

Баща й сигурно би могъл да запази в тайна „отвличането“ й, в случай че графът пристигне по-рано на Трисда — с помощта на старите суеверия, че женихът не бива да вижда булката преди сватбата. Но ако Скарлет не се появеше, нищо не би могло да спаси венчавката.

Бръкна в джоба си и извади бележката с указанията.

Скарлет вече не мислеше, че Джулиан е третата улика — момчето с черното сърце. Но не можеше да се отърве от чувството, че той крие нещо от нея. Постоянно се питаше как е пострадал, къде е намерил обиците й и за онази почти целувка. Макар че сега не биваше да мисли за целувката. Сватбата й с графа беше само след пет дни.

И защото единственото важно нещо беше да намери Тела.

Скарлет побърза да се облече, но за разлика от нея роклята й очевидно не бързаше. Накрая все пак се промени в прекрасна кремаво-розова дреха. Млечнобелият корсаж на малки черни точки беше обточен с розова дантела, турнюрът със стилни панделки беше в същия десен, а елегантната пола — от розова коприна. Незнайно как тоалетът се беше сдобил и с ръкавици.

Скарлет остана с впечатлението, че роклята е положила допълнително усилие да се хареса на Джулиан. Или просто самата Скарлет се надяваше роклята да му хареса. Внезапното му изчезване я беше изпълнило с противоречиви чувства и много въпроси без отговор.

Реши, че трябва да го притисне за информация. Но когато влезе в таверната, тя се оказа почти празна. Меката нефритена светлина показваше само един клиент — тъмнокосо момиче, изгърбено над тетрадка, което седеше близо до стъклената камина и дори не вдигна поглед при влизането й. Но други го направиха, когато таверната започна да се пълни.

От Джулиан обаче нямаше и следа.

Възможно ли бе да я е зарязал тук и да е отишъл сам да провери тунелите за улики, възползвайки се от информацията, която Скарлет му беше дала?

Или тя по навик реагираше с недоверие на всичко?

Джулиан си имаше своите недостатъци и макар да я бе изоставял няколко пъти, винаги отсъстваше за кратко и винаги се връщаше. Дали не му се е случило нещо? Дали не трябва да го потърси? Но ако тръгне да го търси, а точно тогава той дойде в таверната?

С всяка следваща мисъл ръкавиците й потъмняваха от бяло към черно, деколтето й също се променяше — от сърцевидно пълзеше нагоре към висока яка. Роклята поне не ставаше прозрачна, но коприната се променяше в неудобен креп, а малките точици по корсажа й се уголемяваха и се разливаха като петна по цялата рокля. Като отражение на тревогите й.

Положи усилия да се успокои, повтаряше си, че Джулиан скоро ще влезе през вратата, а роклята й ще се върне към първоначалния си вид. Погледна отражението си в стъкления плот на масата — роклята й приличаше на траурна одежда, но това не спираше хората да я заговарят.

— Ти не си ли сестрата на онова изчезнало момиче? — попита я един от клиентите и други моментално се стекоха към нея.

— Съжалявам, нищо не знам — повтаряше Скарлет, докато и последният не си тръгна.

— Не знам защо не си правиш майтапи с тях — обади се момичето, което допреди миг бе седяло кротко на масата си до камината, а сега бе застанало до нейната маса. Беше хубаво като акварел и облечено почти неприлично в смела златиста рокля без ръкави, с воланчета до шията и яркорезедав турнюр. Седна на стъкления стол срещу Скарлет. — На твое място бих ги нахранила с лъжи. Че си видяла сестра си под ръка с мъж с наметало, да речем, или че на една от ръкавиците й си намерила козина от слон.

„Слоновете имат ли изобщо козина?“

Гледаше безмълвно любопитното момиче. Явно изобщо не му хрумваше, че Скарлет може и да не иска да разговаря за сестра си по този начин или че чака някого. Момичето беше като горещ слънчев ден в средата на Студения сезон — или не си даваше сметка, че й досажда, или не му пукаше.

— Тук хората не очакват да им казваш истината — продължи преспокойно момичето. — Не държат да я чуят дори. Повечето не са дошли да спечелят желанието, а просто търсят приключение. Защо не им го осигуриш? Знам, че ти е по силите, иначе нямаше да те поканят на Каравала. — Момичето искреше, от металическата си пола до металическия грим около ъгловатите си очи.

Не приличаше на крадла, но след сблъсъка си с уж бременната блондинка от предната нощ Скарлет не беше готова да се доверява никому.

— Коя си ти? — попита тя. — И какво искаш?

— Можеш да ми викаш Айко. И не искам нищо.

— Всички участници в играта искат нещо.

— Значи е добре, че не съм точно участник… — Айко млъкна, прекъсната от появата на една двойка.

Година-две по-големи от Скарлет и очевидно младоженци. Мъжът държеше ръката на младата си невяста с предпазливостта на човек, който не е свикнал да държи нещо толкова ценно.

— Простете, госпожице. — Говореше с чуждестранен акцент и му се разбираше трудно. — Чудим се вие ли наистина сестра на Донатела?

Айко кимна насърчително.

— Наистина е тя и ще се радва да отговори на въпросите ви.

Двамата грейнаха.

— О, благодаря, госпожице. Вчера отишли в нейна стая, но всичко било обрано. Надявахме се да ни подскажете нещо.

При спомена за претърсената стая на Тела в гърдите на Скарлет припламна гняв, но младоженците изглеждаха толкова искрени и вежливи. Не приличаха на наемници, които биха продали находките си на онзи, който предложи най-високата цена. Вехтите им дрехи изглеждаха по-зле и от почернялата рокля на Скарлет, но хванатите им ръце и изпълнените с надежда очи й напомниха каква би трябвало да бъде играта на Каравала. Или каква Скарлет си я беше представяла. Игра на радостта. На вълшебствата. На чудесата.

— Ще ми се да ви кажа къде е сестра ми, но не съм я виждала, откакто… — Униние изопна лицата им и Скарлет се поколеба. Спомни си какво беше казала Айко — че хората на Каравала не очакват, нито държат да чуят истината. „Идват заради приключението. Защо не им го осигуриш?“ — Всъщност сестра ми ме помоли да се срещнем при… при един фонтан с русалка. — Лъжата прозвуча нелепо в собствените й уши, но младоженците я преглътнаха като паничка с подсладена сметана и лицата им грейнаха отново.

— О, май зная таз статуя — каза младата жена. — Онази, дето долу цялата е с перли?

Скарлет не беше съвсем сигурна какво се опитва да й каже младоженката, но отпрати двамата с кимване и пожелания за късмет.

— Видя ли? — каза Айко. — Колко лесно ги направи щастливи?

— Но аз ги излъгах — възрази Скарлет.

— Явно не си наясно с целта на играта. Те не са дошли тук заради истината, а заради приключението и ти току-що ги изпрати по следите на загадка. Може да не открият нищо, но може и да открият следа. Понякога играта намира начин да възнагради участниците заради усилията им. Така или иначе, онези двамцата са по-щастливи от теб. Наблюдавах те. Вече цял час седиш тук вкисната като развалено мляко.

— И ти би се вкиснала, ако сестра ти изчезне.

— О, бедничката. Намираш се на вълшебен остров, а мислиш само за онова, което ти липсва.

— Но става въпрос за…

— За сестра ти, знам — прекъсна я Айко. — Знам също, че ще я намериш в края на играта, когато всичко това приключи, и тогава ще съжаляваш, че си прекарала толкова време увесила нос в тази смърдяща таверна.

Съвсем същото би казала и Тела. Една мазохистична част от Скарлет й нашепна, че дължи на сестра си десятък от нещастие, а може да беше и обратното. Тела вероятно би била по-разочарована от Скарлет, задето не се е насладила на острова на Легендата.

— Няма да стоя тук цялата нощ — каза Скарлет. — Просто чакам някого.

— Този някой или закъснява, или ти си подранила прекалено? — Айко вдигна двете си почернени вежди. — Неприятно ми е да го кажа, но когото и да чакаш, едва ли ще се появи.

Скарлет стрелна с очи вратата за стотен път тази вечер, с надеждата Джулиан да се появи на прага. А доскоро бе толкова сигурна, че ще дойде. Нямаше смисъл да го чака повече.

Надигна се, избутвайки стола си назад.

— Значи ли това, че си решила да не се мотаеш повече тук? — Айко стана изящно от стола си точно когато задната врата на таверната се отвори отново.

Две кикотещи се млади жени влязоха, придружени от последния човек, когото Скарлет би искала да види в момента. Той нахлу като гаден вятър от раздърпани черни дрехи и кални ботуши. По-рошав от предната нощ, с омачкани черни панталони, сякаш е спал с тях, а фрака му го нямаше.

Спомни си какво беше казал Джулиан за Данте — че искал непременно да спечели желанието на Легендата, за да оправи нещо, случило се на предишен Каравал. В момента Данте изглеждаше отчаяно решен да спечели играта.

Скарлет се молеше да не я види. Не беше готова за нов сблъсък с него след последната им среща, а безплодното чакане Джулиан да се появи вече беше изопнало нервите и съсипало роклята й. Но макар да се надяваше, че Данте няма да я забележи, самата тя продължи да го наблюдава. Погледът й се спря върху навитите ръкави и татуировките по ръцете му.

И по-точно върху една черна татуировка с формата на сърце.

19

„Следвай момчето с черното сърце.“

Думите на Найджъл нахлуха в главата й точно когато погледът на Данте падна върху нея. Поглед, пълен с ненавист. Но вместо да я уплаши, този поглед запали нещо в нея и тя внезапно реши, че чрез него играта подлага на изпитание готовността й да продължи без помощта на Джулиан.

Данте излезе през задната врата на таверната и Скарлет хукна след него. Не си бе дала сметка колко е топло вътре, докато не излезе на студа. Вечерта жилеше като първата хапка от студена ябълка, ухаеше също толкова сладко, с намек за карамелизирана захар тук и там в черния нощен въздух. Хора бяха полазили улиците като ято свраки.

Стори й се, че вижда Данте да хлътва в един покрит мост, но когато стигна до моста, завари само светлина от фенери. Другият му край водеше до задънена уличка, обградена от тухлени стени, и една каруца със сайдер, за която се грижеше сладко момче с маймунка на рамото си.

— Да ви предложа сайдер с карамелизирана захар? — каза момчето. — Ще ви помогне да видите нещата по-ясно.

— О, не… търся един човек с татуировки по ръцете, с черни дрехи и гневно лице.

— Мисля, че си купи сайдер снощи, но тази вечер не съм го виждал. Късмет! — извика момчето, когато Скарлет хукна обратно по моста.

Стигна до другия му край и видя неколцина млади мъже с развлечени черни дрехи — на този етап от играта всички изглеждаха повече или по-малко раздърпани, — но нито един нямаше татуировки по ръцете. Скарлет продължи да си пробива път през тълпата, докато не реши, че е видяла мъж с татуирано черно сърце да се отправя към изумрудено стълбище близо до Стъклената таверна.

Скарлет прихвана полата си и хукна след момчето е черното сърце. Слезе на бегом по стъпалата и се озова на друг покрит мост. Но когато стигна до края му, завари само задънена уличка и още едно сладко момче с каруца сайдер и маймунка.

— Чакай… — започна Скарлет. — Ти не беше ли ей там преди малко? — И махна в неопределена посока, защото вече не беше сигурна къде точно се намира „ей там“.

— Стоя си тук цялата нощ, но мостът, по който минахте, често се мести — каза момчето. Усмихна се да й покаже трапчинките си, а маймунката на рамото му кимна.

Скарлет проточи врат назад към моста. Светлините му потрепваха, сякаш й намигат. Преди два дни би казала, че това е невъзможно, но сега дори не й хрумна да го подложи на съмнение. По някое време явно бе спряла да се съмнява в магията.

— Сигурна ли сте, че не искате? — Момчето разбърка казана със сайдера и нов полъх на ябълково ухание изпълни въздуха.

— О… — Скарлет понечи да откаже, както правеше по навик, но после си спомни нещо. — Не казахте ли, че така ще видя нещата по-ясно?

— Такова питие не ще намерите другаде. — Маймунката на рамото му кимна отново в знак на съгласие.

Тръпки плъзнаха по гърба й, но чувството не беше неприятно. Ами ако точно затова Найджъл й беше казал да последва момчето с черното сърце? Може би ако пие от сайдера, зрението й ще стане достатъчно зорко да съзре нужната улика.

Скарлет хвърли поглед на указанията: Четвъртата ще ти струва нещо ценно“.

— Какво трябва да платя? — попита тя.

— Не много… само последната лъжа, която сте изрекли.

Цената не изглеждаше висока. А и дори сайдерът да не беше следващата улика, може би щеше да й даде предимство, от каквото тя определено се нуждаеше.

Благодарна, че е приела съвета на Айко в таверната, Скарлет се наведе към момчето и му прошепна историята за фонтана с русалката. Момчето изглеждаше разочаровано, че не е получило някоя по-сочна лъжа, но въпреки това и подаде чаша сайдер.

Карамелизирана захар и стопено масло с привкус на сметана и препечена канела. На вкус беше като най-хубавата част от Студения сезон, омесена с едва доловим намек за топло време.

— Много е вкусен, но не долавям никаква промяна във…

— Минават минута-две, докато подейства. Няма да останете разочарована, обещавам. — Момчето й кимна за довиждане, маймунката му й махна, после то подкара каруцата си към странния мост. Скарлет отпи отново от сайдера, но този път вкусът му беше прекалено сладък, сякаш се опитваше да прикрие някаква по-остра нотка. Нещо не беше наред. Чувствата й се завихряха в мръсно сиви и убито бели оттенъци. Обикновено Скарлет виждаше само проблясъци на цвят, прикачени към чувствата й, но сега, загледана в отдалечаващото се момче, тя видя как кожата му става пепелявосива, а дрехите — черни.

Скарлет стисна очи, разстроена от видяното, но когато ги отвори отново, се разстрои още повече.

Сега всичко беше в отсенки на черното и сивото. Дори запалените фенери на моста бяха мъгливи вместо златни. Опита се да дръпне юздите на напиращата паника, но сърцето й биеше все по-бързо с всяка стъпка по моста към лишения от цветове свят от другата му страна.

Каравалът беше станал черно-бял.

Скарлет изпусна чашата и масленозлатистата течност се разля по сивия тротоар, единственото цветно петно в ужасното ново безцветие. Момчето с маймунката не се виждаше никъде. Сигурно й се присмиваше и буташе каручката си към следващата жертва.

Огледа се и видя, че се намира близо до задния вход на Стъклената таверна. Айко току-що беше излязла, но ярката й рокля сега беше въглищносива.

— Изглеждаш ужасно — каза тя. — Май не си настигнала младежа, когото хукна да гониш?

Скарлет поклати глава. Вратата на таверната е затваряше зад Айко, но преди да се е затворила докрай, Скарлет видя, че Джулиан не се е появил, или ако е идвал, вече си е тръгнал.

— Мисля, че допуснах грешка.

— Тогава я превърни в предимство. — Айко тръгна по павираната улица. Вървеше така, сякаш би продължила да крачи напред дори ако светът се срине около нея. И на Скарлет й се искаше да е такава, но играта постоянно й погаждаше номера, а и за Айко бе по-лесно да демонстрира самоувереност, щом беше тук като зрител, а не като участник. Не бяха отвлекли нейната сестра, нито бяха откраднали цветовете от нейния свят. Сигурно би продължила да ходи във въздуха, ако земята пропаднеше под краката й. Единственото нещо, за което се държеше здраво, май беше тетрадката в ръката й. Кафеникаво-зелена, с цвета на забравени спомени, изоставени мечти и горчиви клюки.

Нищо красиво нямаше в тази тетрадка и все пак…

Скарлет ахна вътрешно. Тетрадката беше цветна! Да, цветът беше грозен, но в този черно-бял свят се открояваше и говореше. Дали пък така не действаше сайдерът? Отнемаше цветовете, така че Скарлет ясно да види важните неща… или да намери следващата улика.

„Четвъртата ще ти струва нещо ценно.“

Значи съветът на Найджъл наистина е бил третата улика. Скарлет беше последвала момчето с черното сърце, което я беше отвело до момчето със сайдера, който й бе отнел способността да вижда цветовете… отнемайки й нещо ценно.

Сега в гърдите й пърхаше вълнение, а не паника. Не я бяха изиграли, тъкмо напротив — беше получила нужното да открие четвъртата улика.

Скарлет тръгна след Айко, която бе спряла пред сергията на мъж, който продаваше гофрети. Той намаза с тъмен шоколад една гофрета и я подаде на Айко, която в замяна му позволи да хвърли поглед на една страница от тетрадката й.

Скарлет предпазливо се опита да зърне нещо на свой ред.

Айко затвори моментално тетрадката.

— Ако искаш да видиш какво има вътре, ще трябва да ми дадеш нещо като всички останали.

— Какво нещо? — попита Скарлет.

— Винаги ли мислиш само какво трябва да дадеш, а не какво ще получиш? Някои неща си струва да ги преследваш, независимо от цената.

Айко й даде знак да излязат на улица, обточена с фенери, миришеща на цветя, флейти и отдавна изгубена любов. Улицата се стесни, от едната страна граничеше с воден канал, от другата я притискаше въртележка от рози.

— Песен срещу дарение. — Мъж, застанал пред малък орган, протегна месеста ръка.

Айко пусна нещо дребно в шепата му.

— И гледай да е хубава.

Органистът засвири тъжна мелодия и въртележката се завъртя, отначало бавно. Ако Тела беше тук, непременно щеше да скочи на въртележката, да откъсне от червените й рози и да ги закичи в косата си.

Червени!

Скарлет гледаше как въртележката от рози се върти, лъскави червени венчелистчета се отронваха върху паважа. Няколко паднаха върху гофретата на Айко и залепнаха за шоколада.

Скарлет не можеше да прецени дали цветоусещането й се връща, или въртележката е важна, защото миг след като си даде сметка, че вижда богатото червено на розите, край нея мина господин с превръзка на окото. Като всичко останало и той беше в оттенъци на сивото и черното, с изключение на червеното шалче около врата му. Толкова наситено и дълбоко червено Скарлет виждаше за пръв път. Лицето му също привличаше погледа. Едновременно тъмно и красиво, толкова привлекателно, че беше чудно как всички наоколо не го зяпат запленени.

Зачуди се дали да не го последва. Мъжът излъчваше загадъчност и въпроси без отговор. Ала нещо в него я караше да вижда опасни отсенки на копринено черно. Той се движеше през тълпата като привидение, грациозен, но една идея твърде самоуверен за нейния вкус. А и макар нещо да я теглеше към него, тетрадката на Айко я теглеше не по-слабо.

Песента на органиста набираше скорост, а с нея и въртележката. Червени венчелистчета се сипеха навсякъде, докато уличката пред тях не заприлича на червен килим, а каналът не потече кървав. Скоро по въртележката останаха само бодлите.

Малцината други хора на улицата започнаха да ръкопляскат.

Скарлет изпита чувството, че във всичко това има по-дълбок смисъл, който й убягва. Цветното й зрение се беше възстановило напълно. Вече губеше от поглед господина с превръзката на окото, но продължаваше да усеща онова странно и нежелано притегляне. Ако мъжът беше с цилиндър, сигурно би го взела за Легендата. Или пък този загадъчен млад човек беше примамка, с която Легендата се опитваше да я отдалечи от истинската улика. По-рано вечерта, докато гледаше към намигащия мост, би могла да се закълне, че Легендата я наблюдава зорко и шпионира опитите й да разгадае замисъла му.

Бързо трябваше да вземе решение — дали да тръгне след мъжа с превръзката на окото, или да надникне някак в тетрадката на Айко, единственото нещо на улицата, недокоснато от червените листенца. Ако теорията й за сайдера беше вярна, значи и господинът, и тетрадката бяха важни, но само едното от тях можеше да я насочи към Тела.

— Ако се съглася на сделката и погледна в тази твоя тетрадка, какво ще получа? Четвъртата улика?

Айко се полюля на място, като си тананикаше многозначително.

— Възможно е. Много неща са възможни.

— Но според правилата уликите са само пет.

— Сериозно? Това ли се казва наистина в указанията, или просто ти така го тълкуваш? — попита Айко. — Мисли за инструкциите като за карта. Има много пътища към всяко място. Улики са скрити навсякъде. Насоките, които си получила, просто ти помагат да ги забележиш. Но не забравяй, че уликите не са единственото, което трябва да намериш. Тази игра е като човек. За да я играеш правилно, трябва да знаеш историята й.

— Знам всичко за историята й — заяви Скарлет. — Баба постоянно ми разказваше за Каравала.

— Аха, приказките на баба. Много точни, несъмнено. — Айко отхапа от гофретата. Белите й зъби потънаха в червените листенца по шоколада, после тя тръгна в нова посока.

Скарлет хвърли последен поглед след човека с превръзката на окото, но той вече беше изчезнал в тълпата. Пропуснала бе шанса си да го последва. Не биваше да изгуби и Айко.

Хубавелката си купуваше „сребърни звънчета“, миниатюрни кексчета с глазура от брокат. Скарлет тръгна след нея, като се чудеше къде Айко побира цялата тази храна. Стомахът й би трябвало да е пълен, но ето че тя продължаваше да спира пред всяка сергия и да плаща за лакомства на всеки продавач, който й предложеше стоката си. Явно не можеше или не искаше да отказва. Купи си бонбони, които светеха като светулки, чаша златно питие, а после и вечна боя за коса — „за онези сиви косъмчета, от които да се отървете веднъж и завинаги“, — макар да беше твърде млада за подобни грижи.

— Е — поде Скарлет, когато свърнаха по уличка с островърхи магазинчета, но без сергии по тротоарите. Чувстваше се готова да сключи сделка, но този път не смяташе да скача слепешката в нея. — Историята на Каравала ли е записана в твоята тетрадка?

— В известен смисъл — отговори Айко.

— Докажи го.

За нейна изненада Айко й подаде тетрадката.

Скарлет се поколеба. Оказваше се твърде лесно.

— Даваш ми я, без да поискаш нищо в замяна?

— Не се кахъри, ще сключим сделка само ако решиш, че искаш да видиш нещо повече. Рисунките, които могат да ти помогнат, са запечатани с магия. — Произнесе думата „магия“, сякаш се отнасяше за шега, известна само на нея.

Скарлет взе предпазливо книжлето. Макар тънко и леко, страниците му сякаш нямаха край. При всяко разлистване като че ли две нови страници се появяваха да компенсират отгърнатата и всички бяха запълнени с фантастични рисунки. Крале и кралици, пирати и президенти, наемни убийци и принцове. Гигантски кораби с размера на остров и миниатюрни дървени съдове като лодката, с която тя и Джулиан бяха…

— Чакай… на тези рисунки ме има мен. — Скарлет разлисти следващите няколко страници. Двамата с Джулиан на лодката. Крачещи полуголи към магазина с часовниците. Спорещи зад портите на къщата с куличките. — Не е редно, никой не ни е искал позволение! — Слава на светците, поне нямаше компрометиращи рисунки от онзи момент на интимност в стаята й, когато с Джулиан едва не се бяха целунали, но пък беше запечатан мигът, когато Скарлет беше избягала от Данте, а всички в таверната я зяпаха било с похот, било с неодобрение. — Откъде си взела тези неща? — Изчервена до ушите, тя разлисти напред до рисунката с лодката. Спомни си зловещото усещане, че я наблюдават, обзело я, докато Джулиан гребеше към острова. Било е далеч по-зле. — Защо има толкова много мои рисунки? Не виждам рисунки на други хора.

— Тазгодишната игра не е за другите хора. — Обточените със злато очи на Айко срещнаха нейните. — Не тяхната сестра е изчезнала.

Когато пристигна на острова, мисълта, че е специален гост на Легендата, й се струваше привилегия. За първи път в живота си се чувстваше специална. Избрана. Но ето че вместо тя да играе играта, за пореден път ставаше ясно, че играта си играе с нея.

Кисели отсенки на жълтеникавозелено разбъркаха стомаха й със страх. Не й харесваше мисълта, че си играят с нея, но още по-силно я тревожеше въпросът защо Легендата е избрал точно двете им с Тела, от всички хора на света, за обект и център на играта. В магазина за часовници Джулиан беше намекнал, че е свързано с външността й, но сега Скарлет усещаше, че има нещо повече.

— В таверната ме попита коя съм — продължи Айко. — Аз не съм участник. Аз съм историограф. Записвам историята на Каравала чрез картини.

— Не съм чувала за такава професия. Историограф.

— Значи имаш късмет, че ме срещна — отбеляза Айко и си взе тетрадката.

Скарлет не мислеше, че късметът има нещо общо със срещата им. Не можеше да отрече, че рисунките в тетрадката бяха изключително точни, но дори момичето наистина да беше историограф, едва ли се беше появило единствено да наблюдава.

— Е, вече видя какво има в тетрадката ми — каза Айко, — и макар да показвам някоя и друга страница на улични продавачи, на теб предлагам рядка възможност. Аз не съм единственият художник, рисувал по страниците й. Всяка истинска история от всеки минал Каравал е запечатана тук. Ако решиш да разгледаш всички истории в тетрадката, ще научиш кои е печелил играта и как го е постигнал.

Докато тя говореше, Скарлет се сети за Данте, после за Джулиан. Какво ли се беше случило при предишното им участие в играта? Сети се и за други истории, като за жената, загинала тук преди няколко години. За баба си, която твърдеше, че очаровала всички на Каравала с лилавата си рокля. Едва ли щеше да види баба си в тетрадката, но един друг човек щеше да види със сигурност. Легендата.

Ако тази тетрадка разказваше истинската история на Каравала, то Легендата несъмнено фигурираше в нея. Рупърт, момчето от първата нощ, беше описало играта като загадка, която трябва да се реши. А първата улика гласеше: „Това момиче е било видяно за последно с Легендата“. Значи, ако намери Легендата, ще намери и Тела дори да не е открила следващите две улики.

— Добре — съгласи се Скарлет. — Какво искаш в замяна?

— Отлично. — Айко грейна дори повече отпреди. Поведе Скарлет по обточена с копчета алея, водеща към магазинче с формата на цилиндър, което предлагаше шапки и галантерийни стоки. После спря пред магазин за рокли.

Магазин на три етажа и целият стъклен, за да се виждат по-добре ярко осветените рокли от всевъзможни материи и цветове. Цветове на смях привечер, на слънчева светлина рано сутрин, на вълни, които се разбиват около глезените. Всяка рокля нашепваше за свое собствено рядко приключение и имаше уникална цена.

„Онова, за което най-много съжаляваш.“

„Най-големият ти страх.“

„Тайна, която не си споделяла никому.“

Една от роклите струваше само скорошен кошмар, но пък беше сливова на цвят, единственият цвят, който Скарлет не би носила.

— Това ли е цената ти? Искаш да си купя рокля?

— Три рокли. По една за всяка от оставащите нощи на играта. — Айко отвори вратата, но Скарлет не помръдна от мястото си.

Странно нещо се случва, когато решиш, че ти продават нещо под стойността му — стойността му се срива до нивото на предложената цена. Скарлет беше видяла достатъчно от тетрадката, за да знае, че информацията вътре наистина е ценна, значи… това с роклите сигурно беше някакъв номер.

— Ти какво ще спечелиш от всичко това? Какво всъщност искаш от мен?

— Аз съм художничка. Не ми харесва, че роклята ти си има собствено мнение. — Айко сбърчи нос и измери с поглед роклята й, която все още беше на траурна вълна, дори беше успяла да си отгледа малък тъмен шлейф. — Променя се в унисон с чувствата ти, но хората, които ще разглеждат моята тетрадка, едва ли ще го знаят. Просто ще решат, че съм направила грешка, променяйки облеклото ти по средата на сцената. Освен това мразя черния цвят.

Скарлет също не харесваше черното. То й напомняше за твърде много неприятни емоции. А и наистина би било добре да има някакъв контрол върху дрехите си. Но понеже можеше да остане най-много две нощи, третата рокля щеше да е излишна.

— Съгласна съм да купя две — каза тя.

Очите на Айко грейнаха като черни опали.

— Готово.

Сребърни камбанки посрещнаха момичетата в магазина. Още на прага ги чакаше инкрустиран със скъпоценни камъни надпис: КРАДЦИТЕ ЩЕ БЪДАТ ВКАМЕНЕНИ.

Точно под красивата табелка стоеше вкаменена млада жена, дългата й коса се вееше назад, сякаш девойката се е опитвала да избяга.

— Познавам я — прошепна Скарлет. — Снощи се преструваше на бременна.

— Не се тревожи — каза Айко. — Свърши ли Каравалът, ще се оправи.

Хрумна й, че би трябвало да изпита жал към вкамененото момиче, но друга мисъл се оказа по-силна — че Легендата все пак има чувство за справедливост.

Роклите в магазина до една бяха пропити с магията на Каравала. Дори кичозните, които приличаха на папагали или на подаръци с твърде много панделки.

„Тела би се влюбила в този магазин“ — помисли си Скарлет.

Уви, същото очевидно не се отнасяше за вълшебната рокля, която носеше самата тя. Спреше ли се пред някой модел, роклята й се променяше мигновено, сякаш да покаже, че и тя може да изглежда по същия начин.

Накрая Скарлет се спря на бледорозова рокля с цвета на черешови цветчета, която странно й напомняше за първоначалния вид на нейната вълшебна одежда. И на тази полата беше с много катове, но корсажът беше украсен с копчета вместо с панделки.

По настояване на Айко Скарлет избра и една по-модерна рокля без корсет. Смъкнати ръкави, прикрепени към широко деколте, обшито с мъниста в цвета на шампанско и светли орхидеи — цветовете на лудата любов. Мънистата се спускаха и към леко разкроената пола, която завършваше с елегантен шлейф, много непрактичен, но пък пропит с романтика.

— Роклите не могат да се връщат, нито да се заменят — уведоми я продавачката, брюнетка с лъскава коса, която не изглеждаше по-възрастна от Скарлет. Каза го без емоция в гласа, но по гърба на Скарлет внезапно плъзнаха тръпки, сякаш току-що е направила крачката, отвъд която няма връщане назад.

На полирания махагонов плот пред нея имаше игленик и кантар с две блюда. Блюдото за стоката беше празно, но в блюдото за тежестите имаше нещо, което твърде много приличаше на човешко сърце. Скарлет изтръпна при представата как изтръгват собственото й сърце и го слагат в празното блюдо.

Брюнетката продължи:

— Роклите ще ви струват най-големия ви страх и най-голямото желание. Или това, или може да платите с време.

— Време? — озадачи се Скарлет.

— На промоция е. Тази нощ ще ви струва само по два дни от живота ви за всяка рокля. — Момичето говореше съвсем спокойно и делово, сякаш обсъждаха покупко-продажба с обикновени монети. Но Скарлет не беше готова току-така да се раздели с четири дни от живота си. Не би трябвало лесно да се разделя и с тайните си, но не за пръв път използваха страховете и желанията й срещу нея.

— Ще отговоря на въпросите — каза тя.

— Когато сте готова — инструктира я продавачката, — свалете ръкавиците си и хванете основата на кантара.

Останалите клиентки в магазина се преструваха, че не гледат, за разлика от Айко, която стоеше до тезгяха и не сваляше жадни очи от кантара. Дали точно това не целеше, зачуди се Скарлет. Но пък, ако наистина я е наблюдавала, вече би трябвало да знае отговорите на тези въпроси.

Скарлет си свали ръкавиците. Металът се оказа изненадващо топъл и мек на пипане, почти все едно докосваше жива плът. Ръката й залепна като от пот.

— Сега кажете най-големия си страх — прикани я продавачката.

Скарлет се изкашля.

— Най-големият ми страх е, че нещо ужасно ще се случи на сестра ми, а аз няма да мога да я защитя.

Металният кантар изскърца. Скарлет зяпна, когато двете блюда се раздвижиха, онова със сърцето бавно се издигна, а празното незнайно как натежа, докато двете не се изравниха.

— Приятно е да го гледаш как работи — каза продавачката. — А сега — пуснете.

Скарлет дръпна ръце и кантарът се върна към първоначалното си неравновесно положение.

— Хванете отново и ми кажете най-голямото си желание.

Този път ръцете й не се изпотиха, макар кантарът все още да се усещаше неприятно жив на допир.

— Най-голямото ми желание е да намеря сестра си Дона-тела.

Кантарът се разтресе. Верижките му издрънчаха леко. Но блюдото със сърцето не се издигна.

— Нещо не е наред с кантара — каза Скарлет.

— Опитайте отново — подкани продавачката.

— Най-голямото ми желание е да намеря малката си сестричка Донатела Драгна. — Скарлет стисна основата на кантара, но и това не помогна. Празното блюдо и другото със сърцето не помръднаха.

Стисна още по-силно, но този път кантарът дори не се разклати.

— Единственото ми желание е да намеря сестра си.

Продавачката изкриви лице.

— Съжалявам, но кантарът никога не лъже. Или пробвайте с друг отговор, или роклята ще ви струва два дни от живота ви.

Скарлет се обърна към Айко.

— Ти си ме наблюдавала и знаеш, че най-много от всичко искам да намеря сестра си.

— Вярвам, че го искаш — отвърна Айко. — Но в живота си човек иска много неща. Няма нищо лошо, ако някое от тях желаеш малко по-силно.

— Не. — Скарлет стискаше толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Играта си играеше с нея. — Бих умряла за сестра си!

Верижките издрънчаха, блюдата се задвижиха и след миг се изравниха. Казаното беше вярно, но не можеше да послужи като платежно средство в случая.

Скарлет дръпна ръце от кантара, преди да са й откраднали още някоя тайна.

— Значи, два дни от живота ви тогава — каза продавачката.

Скарлет беше убедена, че са я измамили. Сигурно точно това е била целта им от самото начало. Замисли се дали да не бие отбой. Мисълта да се откаже от тези два дни я изпълваше с непоносимо чувство на тревога — същото чувство я затискаше всеки път, когато сключеше сделка с баща си. Но ако биеше отбой сега, това щеше да е поредното доказателство, че да намери сестра си не е най-голямото й желание. А и би изгубила шанса си да разгледа тетрадката на Айко

— Ако се съглася на двата дни, как… какъв е редът? — попита тя.

Продавачката изтегли миниатюрен меч от игленика пред себе си.

— Ще срежете върха на пръста си с това, после ще изцедите три капки кръв върху блюдото — обясни тя и посочи спаруженото сърце.

— Ако искаш, мога аз да ти убода пръста — предложи Айко. — Понякога е по-лесно друг да те нарани.

Достатъчно я бяха наранявали.

— Не, мога и сама. — Прокара миниатюрния меч по върха на пръста си.

Кап-кап-кап.

Уж само три капки кръв, ала Скарлет усети всяка една, а и болката, неочаквано силна, се разля по цялото й тяло. Сякаш нечия ръка заби пирони в сърцето й и после го стисна безмилостно.

— Нормално ли е да боли толкова?

— Е, може и да ви се завие свят. Нали не сте очаквали да се разделите без болка с два дни от живота си? — Продавачката се засмя, сякаш бе казала нещо смешно. — Роклята с копчетата можете да вземете веднага — продължи тя, — но другата ще ви бъде доставена след два дни, когато се извърши плащането. След това…

— Чакайте малко — прекъсна я Скарлет. — Правилно ли разбрах, че искате да си платя дълга сега, веднага?

— Ами, няма да имам никаква полза от него другата седмица, когато играта ще е свършила, нали така? Но не се тревожете, ще отложа плащането до изгрев-слънце, за да стигнете на някое сигурно място.

Сигурно място?

— Мисля, че е станала грешка. — Скарлет стисна ръба на тезгяха. Въображението ли й играеше номера, или сърцето в блюдото наистина бе започнало да бие? — Сметнах, че ще изгубя два дни от края на живота си.

— Аз откъде да знам кога ще свърши животът ви? — изкиска се продавачката, дрезгав звук, от който подът сякаш се разлюля под краката на Скарлет. — Не се тревожете, стига нищо да не сполети тялото ви, призори на осемнайсети ще се събудите жива и здрава.

Само два дни преди сватбата й. Скарлет се опита да даде отпор на новата вълна от паника, заливаща я в оттенъци на бучинишнозелено — цвета на отровата и парализиращия страх. Изгубила бе само три капки кръв, а имаше чувството, че е получила тежък кръвоизлив.

— Не мога да умра за два дни… след два дни трябва да си тръгна оттук!

Ако умреше сега, не би могла да намери сестра си и да се прибере навреме за сватбата. А и какво щеше да стане, ако някой друг, Данте например, намереше сестра й, докато тя лежи безжизнена? Или ако играта свърши предсрочно и Тела намери Скарлет мъртва? Полезрението й се стесняваше и потъмняваше по краищата.

Айко и продавачката се спогледаха по начин, който не й хареса. Все така стиснала лъскавия тезгях, Скарлет се обърна към Айко.

— Ти ме измами…

— Нищо подобно — възрази Айко. — Не можех да знам, че няма да отговориш на въпросите.

— Но аз отговорих на въпросите — опита се да извика Скарлет, ала сделката вече си казваше своето, притъпяваше сетивата й, караше я да се чувства почти безплътна в един прекалено плътен свят. Безсилна. — Какво ще стане, ако някой нарани тялото ми?

Айко я стисна за ръката, преди да е паднала.

— Трябва да се прибереш в стаята си.

— Не… — опита се да възрази Скарлет. Не можеше да се върне в „Змията“. Беше ред на Джулиан да спи в стаята им. Само че главата й беше олекнала като балон, който напира да се отдели от тялото й.

— Трябва да я изведеш оттук. — Продавачката стрелна Скарлет с остър поглед. — Ако умре на улицата, вероятно ще се окаже погребана под земята.

Ужасът на Скарлет придоби умопомрачителни размери и се оцвети в живачносиво. Слухът й отказваше също като зрението, но въпреки това й се стори, че продавачката не би имала нищо против да я погребат под земята. Нещо кисело, мухлясало и изгоряло се надигна в гърлото й — вкусът на смъртта.

Едва имаше сили да остане права, камо ли да стигне пеша до странноприемницата. Когато се събуди, ще трябва да избере — дали да намери сестра си, или да си тръгне, за да стигне навреме за сватбата. Скарлет отдавна знаеше, че може да се стигне до тази дилема, но още не беше готова да вземе решението. А и какво щеше да направи Джулиан, ако се върнеше в стаята им и завареше там мъртвото й тяло?

— Скарлет! — Айко я разтърси отново. — Трябва да стигнеш на сигурно място, дръж се. — Забута я към вратата и пъхна бучка захар в устата й. — Ще ти даде сила. Не спирай да вървиш, каквото и да става.

Пот се стичаше по натежалите й като олово крака. Коленете й се подгъваха. Не би могла да стигне до странноприемницата. Бучката захар се беше разтопила до нещо гнило в устата й.

— Ти защо не дойдеш с мен?

— Защото трябва да бъда на други места — отговори Айко. — Но не се тревожи, ще спазя думата си. Когато ти отнемат дни от живота, тялото ти умира, но умът ти продължава да живее във… в нещо като свят от сънища. Освен ако не унищожат тялото ти.

Скарлет отново направи опит да попита какво би станало тогава, но думите й излязоха разкъсани, сякаш ги е сдъвкала на малки парченца, преди да ги изплюе. Можеше да се закълне, че бялото в очите на Айко преля в черно, когато момичето каза:

— Всичко ще е наред, само трябва да стигнеш до стаята си. Ще те намеря в света от сънища и ще ти покажа тетрадката си.

— Но… — Скарлет се олюля, — аз почти никога не помня сънищата си.

— Този ще го запомниш. — Айко я подпря и пъхна още една бучка захар в устата й. — Но не трябва да казваш на никого, обещай ми. А сега… — Тикна розовата рокля в ръцете й и я побутна за последно. — Тръгвай, преди да си умряла.

20

По-късно Скарлет щеше да си спомня ясно само едно нещо от обратния си път до странноприемницата. Нямаше да помни колко са олекнали крайниците й, как костите й са се превърнали в прах, нито как на два пъти се е опитала да легне в лодките. Нямаше да помни как са я избутали от въпросните лодки, нито как е изпуснала розовата рокля с копчетата. Но щеше да си спомня младия мъж, който вдигна роклята от земята, а после я прихвана под ръка и й помогна да стигне до „Змията“.

Хрумна й изразът „безполезно красив“, макар че като се загледа по-внимателно в привлекателния си придружител, реши, че лицето му всъщност не е чак толкова хубаво. Кораво лице с остри черти и тъмни очи, засенчени от още по-тъмна коса.

Този човек не я харесваше и това не беше просто догадка от нейна страна — усещаше се по грубото му отношение. Как само стисна ръката й, когато тя се опита да я издърпа от неговата.

— Пусни ме! — опита се да извика тя. Гласът й беше много слаб, а хората, които биха могли да я чуят, бяха твърде заети да бързат към собствените си бърлоги. До изгрев-слънце и края на нощната магия оставаше не повече от четвърт час.

— Ако те пусна, просто ще изпълзиш в друга лодка. — Данте я влачеше през заоблената задна врата на „Змията“. Обгърна ги шумът на таверната. Халби със сайдер дрънчаха по стъклените плотове на масите. Развеселено пръхтене, доволно сумтене и изпъшкани истории за провал.

Само един елегантен господин с превръзка на окото и тъмночервено шалче видя как я влачат към едно стълбище, където въздухът потъмня и врявата утихна. По-късно Скарлет щеше да си спомни погледа му, но в онзи миг основната и грижа беше да избяга от Данте.

— Моля те — промълви тя. — Трябва да стигна до стаята си.

— Първо трябва да поговорим. — Данте я притисна край стълбите, дългите му крака и татуираните ръце я заклещиха към стената.

— Ако е за онзи ден… извинявай. — Наложи се да мобилизира силите си докрай, за да изрече думите разбираемо. — Не исках да те мамя. Не трябваше да те лъжа.

— Не става въпрос за лъжите ти — каза Данте. — Знам, че в тази игра хората лъжат. Онзи ден… — Млъкна, сякаш му бе трудно да запази спокойствие. — Разстроих се, защото вярвах, че си различна. Тази игра променя хората.

— Знам — потвърди Скарлет. — Точно затова трябва да стигна до стаята си.

— Не мога да ти го позволя. — Гласът му прозвуча почти грубо и в миг на прояснение тя с ужас си даде сметка, че сега Данте изглежда още по-зле. Тъмни кръгове обточваха очите му, сякаш не беше спал от дни. — Сестра ми изчезна и трябва да ми помогнеш да я намеря. Знам, че и твоята сестра я няма, и според мен това не е просто част от играта.

Не. Точно сега нямаше нужда да чува това. Изчезването на Тела беше просто поредният трик. Данте се опитваше да я уплаши. Джулиан бе споменал, че Данте е постъпил жестоко, за да спечели предишната игра, нали?

— Не мога да говоря за това в момента.

Трябваше да стигне до стаята си. Вече нямаше значение дали е ред на Джулиан да я ползва. Не можеше да умре тук. Не и пред Данте, който видимо беше откачил. Успя някак да измъкне роклята си от ръцете му.

— Защо не се видим в таверната… след като поспим малко?

— Тоест след като ти умреш за два дни? — Ръката му се сви в юмрук и удари стената. — Знам какво се случва с теб. Не мога да изгубя още една нощ! Сестра ми я няма, а ти…

Фрас!

Преди да е казал нещо повече, Данте полетя назад. Скарлет не видя удара, но явно е бил достатъчно силен, за да го събори по стълбите.

— Стой далече от нея! — Заля я топлина, когато Джулиан я прихвана нежно в прегръдките си. — Добре ли си? Той направи ли ти нещо?

— Не… Просто трябва да стигна до стаята. — Усещаше как минутите изтичат заедно с живота й, а силата й изтънява като паяжина.

— Карлита… — Джулиан я прихвана по-здраво, преди да е паднала. Беше толкова по-топъл от нея. Искаше й се да се увие в него като в одеяло, да го прегърне също толкова крепко, колкото я прегръщаше той.

— Карлита, кажи нещо. — Гласът му вече не беше нежен. — Какво е станало с теб?

— Аз… мисля, че направих грешка. — Думите й излизаха лепкави и бавни като сироп. — Едни момичета, едното с лъскава коса, другото с гофрета… трябваше да си купя рокли и те ме накараха да платя с време.

Джулиан изреди няколко колоритни проклятия.

— Не ми казвай, че са взели ден от живота ти.

— Не… — Скарлет полагаше усилия да остане на крака. — Взеха два.

Красивото лице на Джулиан се изкриви и стана смъртоносно или пък целият свят се кривеше в нещо опасно. Всичко се килна настрани, когато Джулиан я взе на ръце и преметна розовата й рокля през рамото си.

— За всичко съм виновен аз — промърмори.

Качи я по стълбите, продължи по един много пиян коридор и я внесе в някаква стая, вероятно тяхната. Скарлет можеше само да гадае за подробностите, защото виждаше всичко в бяло. Безкрайно бяло, освен тъмното лице на Джулиан, надвиснало над нейното, докато той я слагаше внимателно в леглото.

— Ти къде беше… по-рано тази нощ? — попита тя.

— На грешното място.

Всичко се размиваше по краищата като прашно слънце рано сутрин, но Скарлет някак различи тъмните ресници около разтревожените му очи.

— Това значи ли, че…

— Шшшт — прошепна той. — Пести си силите, Скарлет. Мисля, че мога да оправя нещата, но искам да останеш с мен още мъничко. Ще се опитам да ти дам един ден от своя живот.

В главата й беше такава каша, мислите й се препъваха така бавно и нескопосно, докато магията завладяваше тялото й, че в първия миг не повярва на ушите си. Но онзи поглед се беше появил отново в очите му, поглед, който казваше, че Джулиан иска той да е плячката, а тя — хищникът.

— Наистина ли ще направиш това за мен? — попита тя.

Вместо отговор Джулиан сложи пръст на устните й.

Нещо металическо, влажно и с едва доловимо сладък привкус. Храброст, страх и още нещо, което Скарлет не можа да определи. Подсъзнателно разбираше, че усеща вкуса на кръв. Такъв подарък получаваше за пръв път в живота си.

Красив по странен начин и притеснително интимен. Дар, от който Скарлет искаше още. Искаше още от Джулиан.

Близна върха на пръста му, но жадуваше да вкуси и от устните му. Да ги усети до своите, по шията си. Да усети силните му ръце по тялото си. Жадуваше за тежестта му върху себе си, да провери дали сърцето му бие със същия устремен темп като нейното.

Джулиан задържа още миг пръст върху устните й, затвори ги с лек натиск, ала вкусът на кръв остана. А нейното желание се усили. Чуваше ритмичния пулс на сърцето му. И преди бе усещала остро присъствието му, но никога толкова осезаемо като сега. Лицето му я хипнотизираше, тъмната бенка под лявото око, линията на скулите, на ъгловатата челюст, хладният му дъх по бузата й.

— Сега ще ми трябва малко от твоята кръв. — Гласът му беше толкова нежен, пропит от нежност, така както кръвта му беше пропита от всички чувства, събрани в гръдта му.

Скарлет никога не се бе чувствала толкова близо до друг човек. Знаеше, че би му дала каквото поиска, всичко, което поиска. Нямаше търпение той да отпие от нея, както тя беше отпила от него.

— Джулиан — прошепна тя, тихо, защото всеки по-силен звук би разрушил деликатността на момента, — защо правиш това?

Кехлибарените му очи срещнаха нейните и нещо в тях я накара да затаи дъх.

— Мислех, че отговорът е очевиден. — Хвана студената й ръка и я вдигна към ножа си, но явно чакаше тя да му разреши изрично. И Скарлет разбра, че Джулиан не го прави заради играта. Случващото се беше извън нея, между тях двамата.

Скарлет притисна пръст към върха на ножа. Кръв се събра на голяма капка. Джулиан вдигна внимателно пръста й към себе си и когато меките му устни докоснаха кожата й, целият свят се пръсна на милион парченца цветно стъкло.

Умиращото й сърце заби по-бързо, когато езикът му нежно засмука пръста й между зъбите. За миг отново усети чувствата му, толкова отблизо, сякаш бяха нейни. Страхопочитание, примесено с ожесточена решимост да я защити от всички и всичко, плюс нишка от болка, толкова силна, че Скарлет пожела да я понесе вместо него. Пръстът й потъна по-дълбоко, опря в един от острите му резци. Само преди дни застиваше от докосването му, а сега й се искаше да е достатъчно силна, за да го прегърне.

Без да знае колко надълбоко е пропаднала, Скарлет си помисли, че да го обича би било като да се влюби в мрака, чувство плашещо и всепоглъщащо, но и красиво до сълзи, когато звездите изгреят.

Той близна за последно пръста й… побиха я така болезнено студени тръпки, че се усещаха горещи. Миг по-късно той вече лежеше до нея в леглото, матракът потъна под тежестта му и той я притегли в прегръдките си. Гърбът й пасваше идеално към силните му гърди. Тя се сгуши в него, надбягваше се със смъртта за всяка секунда, държеше се за Джулиан.

— Всичко ще бъде наред. — Джулиан галеше косата й, докато пред очите й се спускаше мрак.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той каза още нещо, но Скарлет усети единствено ръката му по бузата си. Докосване толкова леко, че можеше да е плод на въображението й, заедно с нежна целувка по тила, точно преди да умре.

21

Смъртта беше лилава на цвят. Лилав тапет и лилави температури. Лилавата рокля на баба й… само дето меденорусата жена, която носеше роклята и седеше на лилавия стол, приличаше на Донатела.

Страните й бяха пълни с цвят, усмивката й — пълна с пакостливост, а синината, загрозяваща лицето й преди няколко дни, беше изчезнала без следа. Ако сърцето на Скарлет биеше, сега би спряло.

— Тела, наистина ли си ти?

— Знам, че си мъртва в момента — каза Тела, — но все пак се опитай да измислиш по-добър въпрос. Нямаме много време.

Преди Скарлет да е отговорила, сестра й отвори старата книга в скута си. Много по-голяма от тетрадчицата, която Айко разнасяше в реалния живот, тази книга беше с размерите на надгробна плоча и с цветовете на приказки за тъмни вълшебства — патиниран златен шрифт на фон от черен лед. Книгата погълна Скарлет в подвързаната си с кожа уста и я изплю на един студен тротоар.

Донатела се появи до нея, но сега изглеждаше по-нереална отпреди, леко размазана по краищата.

Самата Скарлет не се усещаше особено солидна, главата й се въртеше от сънуването, умирането и от всичко, което вървеше с тях, но все пак успя да попита:

— Къде да те намеря?

— Да ти кажа, би било измама — пропя Тела. — Гледай.

Пред тях лилаво слънце залезе зад великолепна къща, която приличаше на къщата с куличките, дома на Каравала, но по-малка и боядисана в тъмносливов цвят с виолетови орнаменти.

Момичето в къщата също беше облечено в лилаво. И неговата рокля приличаше на бабината. Всъщност беше същата рокля, а девойката беше баба й, но много по-млада, отколкото я помнеше Скарлет, и почти толкова хубава, колкото твърдеше по-късно, със златисторуси къдрици, които напомниха на Скарлет за Тела.

Прегръщаше тъмнокос млад мъж, който явно смяташе, че девойката би изглеждала по-добре без лилавата си рокля. Освен това доста приличаше на дядо й, преди да натрупа килограми и червени капиляри да избият по носа му. Пръстите на младия мъж подръпваха връзките на лилавата рокля.

— Отврат — каза Тела. — Тази част не искам да я гледам. — И изчезна отново, докато Скарлет се чудеше накъде да гледа. Уви, накъдето и да се обърнеше, виждаше все същия прозорец.

— О — промълви младият й дядо. — Аналиса.

Скарлет никога не беше чувала да наричат баба й така. Винаги й казваха просто Ана. Ала името Аналиса й беше някак познато.

А после отвсякъде забиха камбани. Погребални камбани в свят, потънал в гъсти мъгли и черни рози.

Лилавата къща изчезна, а Скарлет се озова на друга улица, заобиколена от хора с черни шапки и скръбни лица.

— Знаех, че са зли — каза един мъж. — Роза нямаше да умре, ако те не се бяха появили.

Листенца от черни рози заваляха върху погребална процесия. Незнайно как Скарлет знаеше, че мъжът говори за участниците в Каравала. Жена беше загинала в дългата история на играта. В годината, когато Каравалът бе спрял да пътува, след като плъзнаха слухове, че я е убил лично Легендата.

„Онази жена явно се е казвала Роза“ — помисли си Скарлет.

— Този сън е отвратителен, нали? — Тела се бе появила отново, този път полупрозрачна като привидение. — Не обичам черното. Когато умра, би ли казала на всички да дойдат на погребението ми с ярки дрехи, моля?

— Тела, ти няма да умреш — смъмри я Скарлет.

Образът на Тела потрепна като пламъка на неуверена свещ.

— Може и да умра, ако не спечелиш играта. Легендата обича да…

Тела изчезна.

— Донатела! — извика Скарлет. — Тела!

Но този път сестра й май беше изчезнала окончателно. Нямаше и следа от лилавата й рокля или русите къдрици. Само пропито от скръб погребение.

Скарлет долавяше сивата тежест на скърбящите, наострила уши с надежда да чуе онова, което Тела не беше успяла да й каже, когато траурните думи преминеха в клюки.

— Много тъжна история — прошепна една жена на съседката си. — Когато годеникът на Роза спечелил играта, наградата му била да я завари в леглото с Легендата.

— Аз пък чух, че именно тя отменила сватбата — каза другата жена.

— Никой не може да го види повече от веднъж. Казват, че при всяка игра носи ново лице. Красиво, но жестоко. Чух, че бил там, когато Роза се хвърлила от прозореца, но не направил нищо да я спре.

— Чудовище.

— Аз пък мислех, че именно той я е бутнал — обади се трета жена.

— Не буквално — каза първата. — Легендата обича да си играе с хората, а един от любимите му методи е да завърти главата на някое момиче. Роза скочила в деня, след като той я зарязал, а родителите й разбрали какво е станало и отказали да я приемат у дома. Но годеникът й обвинява себе си. Слугите му твърдят, че всяка нощ мълви насън името й.

Трите жени обърнаха глави към млад мъж, който се влачеше в самия край на процесията. Тъмната му коса не беше толкова дълга, а по ръцете му нямаше татуировки — нямаше роза за Роза, — но Скарлет въпреки това го позна моментално. Данте.

Сигурно затова искаше така отчаяно да спечели тазгодишната награда, да върне към живот годеницата си.

И точно тогава Данте обърна глава към Скарлет. Но пълните му с болка очи не се спряха на нея, а се плъзнаха по множеството, сякаш търсеха нещо. Търсеха в сгъстяващата се завеса от черни листенца, които се сбираха в мека локва край краката на Скарлет, а няколко покриха очите на Данте миг преди той да мине покрай нея. Заслепиха го за единствения човек, когото най-вероятно търсеше, млад мъж с цилиндър, който стоеше само няколко крачки от нея.

Скарлет забрави да диша. В досегашните й сънища лицето на Легендата винаги оставаше неясно, но ето че сега най-после го видя. Красиво, но студено лице, светлокафяви очи без топлина в тях, без следа от усмивка по устните. Сянка на младия мъж, когото Скарлет познаваше. Джулиан.