Каравал

27

На излизане от странноприемницата Скарлет не долови и следа от гадния парфюм на баща си. Точно преди да излязат, Джулиан се закле, че го е видял да напуска сградата, но въпреки това тя току хвърляше поглед през рамо с чувството, че баща й ги наблюдава отнякъде и дебне сгоден случай да нападне.

Чудесата на Каравала все така танцуваха наоколо й. На малки сцени по тротоарите момичета се дуелираха с чадъри, а нахъсани участници в играта търсеха улики. И въпреки това нещо в нощта й се струваше странно, изместено. Въздухът беше необичайно влажен. Светлината също бе някак неестествена. Полумесецът на луната беше съвсем изтънял, ала заливаше със сребристо сияние иначе шарените магазинчета и превръщаше водата в течен метал.

— Нещо в този план определено не ми харесва — каза тихо Джулиан, когато тръгнаха по лъкатушната алея около въртележката от рози.

— Песен срещу дарение? — предложи органистът.

— Не тази нощ, благодаря — отвърна Скарлет.

Мъжът въпреки това засвири. Този път въртележката не се завъртя. Червените й цветя останаха по местата си, ала музиката беше достатъчно силна да прикрие следващите думи на Джулиан:

— Според мен онзи магазин, за който говориш, е прекалено очевиден, за да бъде последната улика.

— Или пък тъкмо затова всички други са го пропуснали. Защото уликата е скрита на видно място. — Ускори несъзнателно крачка, когато наближиха триетажния магазин, от който беше купила роклите си.

Тежки буреносни облаци закриха луната и за разлика от предния път сега всички витрини тъмнееха. Магазинчето за шапки и кинкалерия в съседство почти не се различаваше в мрака. И въпреки това характерната форма се открояваше ясно.

Обточена с широк пояс от черни сандъчета за цветя — досущ периферия на шапка, — двуетажната сграда определено приличаше на цилиндър, алея от копчета водеше към черната й кадифена врата.

— Това не е в стила на Легендата — настоя Джулиан. — Знам, че е прочут с нелепите си цилиндри, но уликите, които оставя на участниците, никога не са толкова лесни.

— Толкова е тъмно, че магазинът почти не се вижда. Не е толкова „лесно“.

— Не, нещо не е наред, усещам го — промърмори Джулиан под нос. — Мисля да вляза сам и да огледам.

— А може би никой от двама ви не трябва да влиза. — Айко се бе появила изневиделица до Скарлет. Този път полата и блузата й бяха сребърни, гримът на очите и устните — също. Приличаше на сълза, изплакана от луната. — Толкова се радвам, че си решила да облечеш тази рокля — продължи тя и кимна одобрително. — Сега изглежда дори по-добре отпреди.

Джулиан местеше поглед между двете им, в еднаква степен объркан и изпълнен с подозрение.

— Вие познавате ли се?

— Пазарувахме заедно — отговори Айко.

Лицето на Джулиан се вкамени.

— Ти ли си убедила Скарлет да купи роклите?

— А ти ли си онзи, който я заряза да го чака в таверната? — Айко вдигна високо обточените си с перлички вежди и го изгледа преценяващо, макар че би трябвало да го е познала от рисунките в тетрадката си. — Ако не си искал да ходи на пазар, не е трябвало да я зарязваш така.

— Не ме интересува дали ходи на пазар, или не — каза Джулиан.

— Значи не ти харесват роклите й?

— Извинявай — прекъсна я Скарлет, — но ние бързаме.

Айко измери с преувеличено погнусен поглед шапкарницата.

— Препоръчвам ви да стоите далече от този магазин. Нищо хубаво няма да намерите вътре.

Изтрещя гръмотевица.

Айко вдигна глава към големите капки, които заваляха сребристи от небето.

— Трябва да тръгвам. Мразя дъжда, защото отмива магията. Просто исках да ви предупредя. Мисля, че и двамата сте напът да допуснете грешка.

И се отдалечи с плавна походка под сребърния дъжд.

Джулиан поклати глава. Капки полепваха по косата му. По лицето му се бореха за надмощие противоречиви мисли.

— Трябва да внимаваш с тази. Макар че за шапкарницата може и да е права.

Скарлет не беше толкова сигурна. Сънищата на Айко й бяха дали някои отговори, но далеч не всички бяха ясни и еднозначни. Нямаше представа на чия страна е момичето. Дъждът се усили. Скарлет тръгна към входа на шапкарницата. За едно Джулиан беше прав — магазинът не беше в стила на Легендата. Нямаше нищо вълшебно или романтично в него. Ала в същото време изглеждаше важен. Изпълваше я с изумруденозелено предчувствие, че вътре ще открие нещо значимо.

— Влизам — заяви тя. — Петата улика изисква да скочиш в тъмното. Дори да не ме заведе до Легендата, може да ме доближи до Тела.

Скарлет отвори вратата на странния магазин и над главата й звънна камбанка.

Бонета с цвят на праскова, лимонени бомбета, жълти плетени шапки, кадифени цилиндри и лъскави тиари покриваха всеки сантиметър от извития като купол таван, а от пода като чудати диви цветя изникваха пиедестали, на които беше изложена дребна стока. Купи със стъклени обувалки, макари с невидим конец, птичи кафези, пълни с панделки от пера, кошници, преливащи от самовдяващи се игли и копчета за ръкавели, уж изработени от леприкорнско злато.

Джулиан влезе след нея и се отърси като мокро куче. Дъждовни капки полетяха към всичко наоколо, включително към наконтения господин, който стоеше на метър встрани от вратата.

Дори сред толкова много цветове и лъскави аксесоари този господин правеше впечатление. Облечен с тъмночервен фрак и шалче в същия цвят, той изглеждаше като част от декорацията на магазина. Беше от онзи вид млади мъже, които каниш на празненство, защото изглеждат едновременно привлекателни и интригуващи. Под фрака си носеше червена жилетка, която контрастираше с тъмната риза и тъмните прилепнали панталони, натъпкани във високи сребристи ботуши. Ала друго прикова вниманието на Скарлет — цилиндърът с копринена периферия на главата му.

— Легендата — ахна тя и сърцето й падна в стомаха.

— Извинете, какво казахте? — Мъжът свали цилиндъра си и го остави на щанд с подобни шапки. Тъмна като мастило коса се разля покрай челото му и облиза ръба на черната му яка. — Поласкан съм, но мисля, че ме бъркате с друг човек. — Завъртя се към Скарлет с развеселена усмивка на лице.

Скарлет застина, усети как и Джулиан се напряга до нея. И преди беше виждала младия мъж. Лицето му не беше от онези, които едно момиче лесно забравя. Дълги бакенбарди преливаха в грижливо оформена брада — истинско произведение на изкуството, — която обточваше устни, създадени за тъмен шепот, и прави бели зъби, идеални да ги впиваш в разни неща.

Скарлет потръпна, но не отклони поглед, прикован в черната превръзка на окото му.

Същия млад мъж беше видяла в нощта, когато светът наоколо й потъна в черно-бели краски. Той не я бе забелязал тогава, но сега определено я виждаше. Гледаше я втренчено. Дясното му око беше зелено като прясно обработен смарагд.

Джулиан пристъпи към нея и влажният ръкав на дрехата му опря в ръката й. Полазиха я студени тръпки. Джулиан не каза нито дума, но погледът, с който измерваше младия мъж, беше толкова заплашителен, че сякаш цялото помещение се разлюля, а цветовете станаха войнствено ярки.

— Не мисля, че този тип може да ни помогне — промърмори той.

— Да ви помогна с какво? — Джентълменът с превръзката на окото имаше странен акцент, който Скарлет не разпозна. И въпреки убийствените погледи на Джулиан тонът му си остана приканващо любезен. Гледаше към Скарлет почти все едно е очаквал да я види тук.

Може и да не беше Легендата, но определено беше някои. Скарлет протегна към него ръка да му покаже копчетата, които беше събрала в хода на играта. Нямаше представа какъв конкретен въпрос би могла да зададе във връзка с тях, но се надяваше с тяхна помощ да си отвори някаква тайна вратичка като онези в Прокълнатия замък и в стаята на Тела.

— Чудехме се дали не бихте могли да ни помогнете с тези — каза тя.

Джентълменът прихвана леко ръката й. Носеше черни ръкавици, но дори през кадифената им материя се усещаше, че ръцете му са меки. Беше от онези аристократи, които не си цапат ръцете с черна работа.

Повдигна ръката й уж да разгледа отблизо копчетата, но не погледна към тях, а продължи да следи лицето й. Зоркото му зелено око я гледаше втренчено, любезно и опасно.

Джулиан се изкашля многозначително.

— Няма ли да погледнеш копчетата, приятел?

— Вече ги погледнах. Но не проявявам интерес към дреболии. — Сви пръстите на Скарлет около копчетата и преди тя да е дръпнала ръката си, я целуна, като устните му се задържаха върху пръстите й доста по-дълго от необходимото.

— Мисля, че е по-добре да си вървим — каза Джулиан. Кошчетата му бяха побелели, ръцете му — стиснати в юмруци и отпуснати покрай тялото, сякаш с мъка се въздържаше от някакъв акт на насилие.

Скарлет се замисли дали да не си тръгнат, преди да се е случило нещо непоправимо. Но да скочиш в тъмното по правило изискваше сериозни усилия. Напомни си, че шалчето на джентълмена беше останало червено дори след като всичко наоколо й потъна в черно-белите отсенки на вълшебния сайдер, а това означаваше, че мъжът е важен.

Той все така я следеше с втренчен поглед, сякаш очакваше от нея да му зададе някакъв въпрос. Устните му се извиха в нова усмивка, видяха се опасните му бели зъби.

Джулиан я прегърна през рамо.

— Би ли престанал да зяпаш така годеницата ми.

— Странно — каза джентълменът. — А аз през цялото време си мислех, че е моя годеница.

28

Инстинктите й крещяха да си плюе на петите, но тялото й не помръдваше. Ярки цветове се завихриха в нея.

Чу го да изрича името си — граф Николас д’Арси, — усети и как ръката на Джулиан се стяга около рамото й.

— Грешиш — заяви самоуверено Джулиан. — Бъркаш годеницата ми с друга жена. Цяла седмица я бъркат с други хора. Нали така, любима? — Той стисна предупредително рамото й.

Но шокът й пречеше да реагира. Копчетата не са били никакви улики. Черната кутия със светлата, украсена с копчета рокля, не е била нито от Легендата, нито от сестра й. Д. е било за Д’Арси.

Изглежда, също като Легендата, и годеникът й обичаше игричките. Макар че колкото по-дълго Джулиан я прегръщаше през раменете, толкова по-раздразнен изглеждаше граф Николас д’Арси.

Трудно й бе да повярва, че това е мъжът, написал й онези прекрасни писъмца. Не изглеждаше зъл, далеч не беше грозен, но и не отговаряше ни най-малко на представата й за човека, написал писмата. Графът, с когото си беше писала, изглеждаше нетърпелив да се срещнат и нуждата от тайнственост най-после да отпадне. Сега започваше да се пита дали просто не е писал онова, което е смятал, че тя иска да прочете, защото мъжът, който стоеше пред нея сега, съвсем не изглеждаше прозрачен, тъкмо напротив. Приличаше на човек, който обича да пази тайни.

— Дано не си разочарована. — Графът нагласи шалчето си. В същия миг задната врата се отвори и двама мъже влязоха в магазинчето. Лавандула. Анасон. Гнили сливи.

— Скъпа, мисля, че трябва да си тръгнем веднага. — Джулиан отвори рязко предната врата в мига, в който Скарлет видя баща си да влиза през задната.

Всички оттенъци на лилавото се разляха пред очите й.

Но Джулиан не се поколеба и за миг. Веднага щом графът посегна към Скарлет, той бутна един пиедестал с купа стъклени очи и я дръпна в суматохата към изхода и пелената от сребърен дъжд. Скарлет сграбчи ръката му, застигната от гневните думи на баща си:

— Спрете я на всяка цена! — извика той.

— Скарлет, няма нужда да бягаш! — Гласът на графа беше доста по-мек от бащиния й, но това не му попречи да хукне след тях на мига, и то доста бързо, особено за един така елегантно облечен господин.

Скарлет повлече Джулиан към един покрит мост — надяваше се да е същият, като онзи отпреди две нощи, онзи, който се местеше. Но не се оказа той. Баща й и графът продължаваха да тичат след тях по лъкатушните улици между ярко осветени магазини, покрай хора, които ръкопляскаха, сякаш това бе част от представлението.

— Насам… внимавай. — Джулиан я повлече встрани от хлъзгавата централна улица, към каналите, през навалица от хора, които се опитваха да стигнат до някакъв подслон. — Скачай.

— Има светкавици! — извика Скарлет. — Опасно е с лодка.

— Да имаш по-добра идея? — Джулиан скочи в лодката и грабна веслата.

— Скарлет! — крещеше баща й през шума на дъжда. — Не го пра… — Гръмотевица заглуши думите му. Светкавица раздра небето и в светлината й Скарлет видя нещо, което не беше виждала преди.

Баща й изглеждаше уплашен. Дъждовни капки се стичаха по лицето му като сълзи. Сигурно беше трик на светлината, но за миг й се стори, че баща й наистина я обича, че дълбоко в себе си наистина й желае доброто. Изражението на графа се криеше в мрака, но по-рано, докато тичаха, Скарлет можеше да се закълне, че е прочела силно вълнение по лицето му, физиономия на човек, който харесва предизвикателството на гонитбата.

Погледна настрани и обви с ръце коленете си. Греблата на Джулиан пореха водата. Дори ако баща й все още бе способен на нежност и обич, дори ако графът отговаряше на романтичните й представи, пак не би събрала кураж да се върне при някого от двама им.

Вече бе взела своето решение и това се бе случило, преди да избяга с Джулиан от шапкарницата. Не би могла да посочи точния момент на прелома, но вече знаеше, че уреден брак с мъж, когото почти не познава, не е решение на проблемите й. Най-после разбираше какво е имала предвид Тела, когато каза, че в живота има и по-важни неща от безопасността.

Гледаше как Джулиан напряга мишци за поредното загребване под насечената светлина на поредната светкавица. Преди да го срещне, вярваше, че ще е доволна просто да се омъжи за някого, който ще се грижи за нея, но Джулиан й беше отворил очите и за други желания.

Преди си беше помислила, че да се влюби в него би било да се влюби в мрака, ала сега представата й търпеше промени — би било да се влюби по-скоро в звездното небе. Съзвездията винаги са там, неизменни и великолепни пътеводни светлинки на черния фон.

— Карлита, чу ли какво казах?

Скарлет откъсна поглед от небето и го сведе към подгизналия млад мъж пред себе си.

— Какво?

— Трябва да слезем от лодката! — повиши глас Джулиан да надвика дъжда миг преди лодката им да се удари в някакъв тъмен кей.

— Къде сме?

— При Прокълнатия замък.

— Не… — Нишки на виолетова паника грейнаха пред взора й. Найджъл й беше казал, че Тела не е в замъка. — Трябва да намерим сестра ми. Сгреших за копчетата, но все трябва да има…

— Не можем да останем във водата — прекъсна я Джулиан.

— Светкавиците ще ни убият. — И сякаш в потвърждение на думите му нови сребристи паяжини разсякоха небето.

— Но ако баща ми я открие преди…

— Имаш ли изобщо представа къде да я търсим?

Когато Скарлет не отговори, Джулиан я грабна за ръката и я изтегли на мътно осветения паянтов кей. Единствената светлина идваше от гигантските пясъчни часовници на замъка и неспокойните червени мъниста в тях. Айко явно беше права, че дъждът отмива магията, защото замъкът вече не грееше. Не беше златен, а като от стар, позеленял бронз. Платнищата на изоставени шатри плющяха в двора му и монотонният им ритъм заместваше живата песен на птиците от предните нощи.

— Трябва да се скрием от дъжда — каза Джулиан.

— Предпочитам да не губя лодката от поглед. — Скарлет притича под една арка наблизо, откъдето виждаше кейовете и канала. — Спре ли дъждът, трябва да подновим търсенето.

Джулиан не отговори веднага.

— Мисля, че играта, или поне твоето участие в нея — каза накрая, — трябва да приключи. Изобщо не трябваше да те водя тук. Мога да те заведа на безопасно място, да те махна от остро…

— Не! — прекъсна го Скарлет. — Не тръгвам без сестра си. След случилото се преди малко баща ми буквално ще откачи и щом намери Тела, ще си го изкара на нея.

— Ами ти? Все така ли ще се жертваш? Ще се омъжиш ли за Николас д’Арси?

Искаше й се да не беше задавал този въпрос. Ако останеше в играта и баща й я намереше, нямаше да я убие, а щеше да я омъжи за графа, което по някакъв начин също вещаеше смърт. Но ако не се омъжеше за Д’ Арси, как щеше да защити сестра си?

— Не знам какво да правя.

Джулиан изръмжа.

— Значи все още не си се отказала от годежа, така ли?

— Не знам! Но какъв друг избор имам? — попита тя.

Сребърният дъжд се усили.

Скарлет чакаше Джулиан да каже нещо. Да я ободри някак. Да й каже, че той би могъл да е другият й избор. Само че това беше нелепо, разбира се. Наистина ли си беше помислила, че той ей така ще й предложи нов живот, ще се ожени за нея?

Нова светкавица раздра небето и Скарлет получи своя отговор. Джулиан стоеше близо до нея, но изражението му беше студено, затворено. Спомни си как беше бръснал боклуче от рамото си през първата нощ. Да, може би не искаше Скарлет да се омъжи за графа, но това още не значеше, че планира той да заеме мястото му.

— Толкова съм глупава. — Гласът й танцуваше на границата между истерията и писъка. — Всичко това е без значение за теб. Видя годеника ми, изревнува, реагира необмислено и сега съжаляваш.

— Така ли мислиш? — Думите му прозвучаха дълбоко и грубо. — Мислиш, че бих рискувал да ядосам баща ти и да те поставя в опасност, защото ревнувам? — И се засмя, сякаш намираше идеята за абсурдна.

— Такъв лъжец си — тросна се Скарлет.

Джулиан сви устни.

— Това вече ти го казах.

— Не, себе си лъжеш. Решиш ли, че ме губиш, бързаш да ме вземеш в прегръдките си, но приближа ли се твърде много, ме отблъскваш.

— Отблъснах те само веднъж — отбеляза дрезгаво Джулиан и пристъпи към нея. — Определено ревнувах тогава, но това не е единствената причина да те отблъсна с надеждата да се махнеш оттук.

— Тогава какви са другите причини, кажи ми — настоя тя.

Джулиан направи още крачка напред, докато помежду им не остана празно място. Скарлет усещаше допира на влажните му дрехи по своите. Той обви бавно ръка около кръста й, сякаш й даваше възможност да се отдръпне. Но тя вече беше взела решение. Сърцето й препусна още по-бързо, когато другата му ръка се озова на гърба й. Той я придърпа нежно към себе си и устните им… После изведнъж спря.

— Това достатъчно близо ли е по твоите стандарти? — прошепна той, устните му бяха на сантиметри от нейните. На милиметри от целувка. — Сигурна ли си, че го искаш?

Скарлет кимна. От Джулиан не искаше защита, просто желаеше да бъде с него. С мъжа, който я беше спасил от удавяне, и то не само в буквалния смисъл.

Ръката му се плъзна надолу, нежно и решително, и отново я притисна към тялото му, а другата обхвана врата й под косата, погали я и тръгна в нова посока.

— Не искам да съжаляваш за избора, който си направила. — Думите му прозвучаха сериозно, почти сякаш искаше от нея да се отдръпне, но начинът, по който я докосваше, говореше за друго. Ръката му се беше преместила и пръстите му се плъзгаха нежно по очертанията на долната й устна. Имаха вкус на дърво и дъжд, мокри от допира с косата й. — Има неща, които не знаеш за мен, Карлита.

— Тогава ми кажи какви са — подкани го тя. Вече й беше разказал за сестра си и Легендата, но явно в живота му имаше и други сенки.

Пръстите му още бяха върху устата й. Тя ги целуна бавно, един по един. Съвсем леки целувки, по-скоро допир, но с несъразмерен ефект, ако се съдеше по това как се впиха пръстите на другата му ръка в кръста й. Полагайки усилия да овладее гласа си, Скарлет вдигна очи към лицето му, потънало наполовина в мрак, и каза:

— Не се страхувам от тайните ти.

— Ще ми се да кажа, че така и трябва. — Джулиан погали за последно устните й, после ги покри със своите. Бяха посолени от пръстите му и по-напрегнати от ръката, която се плъзгаше надолу по гръбнака й, и другата, която се стягаше около кръста. Държеше я, сякаш се боеше да не я изпусне, а тя се притисна в него и плъзна ръце по силния му гръб.

Той промълви нещо недоловимо за слуха, но устните й усетиха съвсем ясно посланието на нечутите думи. Скарлет разтвори послушно устни, усети хладния вкус на езика му и върховете на зъбите, които се впиха леко в долната й устна. Всяко докосване пораждаше цветове, каквито не беше виждала преди. Цветове меки като кадифе и остри като искрици, които се превръщат в звезди.

29

Тази нощ луната се помая на небето, отправила сребристия си взор към тях. Видя как Джулиан взема ръката на Скарлет и я стисва крепко. Как я целува още веднъж, нежно и дълго, уверение без думи, че остава с нея.

Ако тази история беше от друг вид, двамата щяха да останат така, прегърнати, докато слънцето се събуди и метне дъги по изтерзаното от буря небе.

Ала магията на Каравала се захранваше най-вече с време, поглъщаше часовете на деня и ги превръщаше в нощни чудеса. А тази нощ беше към края си. Почти всички червени мъниста в двата пясъчни часовника на Прокълнатия замък се бяха изсипали през стеснението. Като падащи венчелистчета на роза.

Скарлет вдигна поглед към Джулиан.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че знам коя е последната улика. Розите.

Мислеше за вазата с цветя, която беше намерила до кутията с роклята. Приела бе, че двете неща вървят в комплект. Не знаеше какво означават розите, знаеше само, че се появяват постоянно в играта. Изглеждаше логично да са част от петата улика. Все трябваше да символизират и нещо друго, освен препратка към Роза.

— Трябва да се върнем в „Змията“ и да огледаме розите — каза тя. — Може да има нещо по листенцата им или бележка, прикрепена към вазата.

— Ами ако баща ти ни види, като се върнем?

— Ще минем по тунелите. — Скарлет повлече Джулиан през двора. Нощта беше студена, но стана още по-студена, когато стигнаха до изоставената градина. Заобикаляха ги скелети на изсъхнали растения, а зловещият фонтан в средата капеше меланхолично като песен на сирена.

— Не знам дали идеята е добра — подхвърли Джулиан.

— Откога ти стана плашливият? — пошегува се Скарлет, макар че самата тя долавяше неспокойни отсенки на охра, които не бяха свързани със заклинанието на омагьосаната гадина.

Вече беше направила една гигантска грешка с шапкарницата и не искаше да допусне нова. Но Айко беше права, че някои неща си заслужават риска независимо от цената. А и вече имаше чувството, че се опитва да спаси не само Тела, а и себе си.

Досега не се беше замисляла сериозно за тазгодишната награда — желанието, — но сега определено мислеше за него.

Ако спечели играта, току-виж наистина успяла да спаси и двете им.

Издърпа ръката си от ръката на Джулиан и натисна релефния символ на Каравала във фонтана. Точно като преди, водата се оттече и басейнът се преподреди във вита стълба.

— Хайде — подкани и махна на Джулиан да мине напред. — Слънцето всеки момент ще изгрее. — Представи си как светилото раздира мрака и води зората на деня, в който по план Скарлет трябваше да си тръгне. И за пръв път, въпреки всички премеждия, се зарадва, че е останала, защото сега бе твърдо решена да спечели играта и да си тръгне не само с Тела, а и с нещо повече.

Стъпи на първото стъпало и протегна отново ръка към Джулиан.

— Защо ми се струва, че хукваш да бягаш всеки път, когато аз се появя? — Губернатор Драгна цъфна в другия край на изоставената градина, следван от графа, чиято черна коса висеше мокра пред очите, а предишното вълнение от гонитбата се беше изпарило от лицето му.

Скарлет дръпна Джулиан надолу по влажните стъпала към входа на тунела. Стискаше ръката му и се ослушваше за стъпките на преследвачите. Не смееше да погледне назад, но ясно чуваше тропота на ботушите им, долавяше вибрациите по пода, собственото й сърце пулсираше лудешки в ушите й, докато двамата с Джулиан се спускаха на бегом по витото стълбище.

— Джулиан, мини напред. Намери ръчката, която затваря тунела, преди… — Млъкна, разбрала, че баща й и графът са стигнали до стълбите. Сенките им се издължиха в златистата светлина, сякаш протегнали хищни нокти да я сграбчат. Вече бе твърде късно да им отрежат пътя до тунелите.

Но двамата с Джулиан почти бяха стигнали до края на стълбището. Пътят се разклоняваше в три тунела — единият светеше в златно, другият тънеше в почти непрогледен мрак, а третият се къпеше в сребристосиньо сияние.

Скарлет издърпа рязко ръката си и бутна Джулиан към най-тъмния тунел.

— Трябва да се разделим, а ти трябва да се скриеш.

— Не… — Той посегна да я хване.

Скарлет отскочи назад.

— Не разбираш… след случилото се тази нощ баща ми ще те убие.

— Значи не трябва да ни настига. — Джулиан я хвана за ръката и двамата хлътнаха наляво, във входа на златистия тунел.

Скарлет открай време харесваше златния цвят. За нея той бе цветът на надеждата и вълшебството. И за един светъл миг дръзна да повярва, че и този път ще се окаже така. Че ще надбяга баща си, ще стане господарка на съдбата си. И почти успя.

Но не успя да надбяга годеника си.

Усети ръката му да се стяга над лакътя й. Миг по-късно главата й отхвръкна назад, кожата на скалпа й пламна — баща й я беше сграбчил безмилостно за косата.

Двамата я изтръгнаха от Джулиан и тя запищя.

— Пуснете я! — извика Джулиан.

— Да не си мръднал, иначе ще стане още по-лошо. — Губернатор Драгна уви едната си ръка около шията на Скарлет, като продължаваше да я дърпа за косата.

Скарлет преглътна поредния писък, сълзи от болка се стичаха по страните й. Не можеше да види лицето на баща си, но лесно можеше да си представи изражението му. Наистина щеше да става само по-лошо.

— Джулиан — примоли се тя, — върви си, моля те.

— Няма да те оставя със…

— Да не си помръднал, казах — повтори губернатор Драгна. — Помниш ли какво стана, когато играхме за последно тази игра? Направи нещо, което не ми харесва, и скъпата ми дъщеря ще плати.

Джулиан застина.

— Така е по-добре. Но колкото да не забравиш отново… — Губернатор Драгна пусна Скарлет и я удари с юмрук в корема.

Останала без въздух, тя се срина на колене. Причерня й. Усещаше единствено болката, ехото от бащините юмруци и пода под ръцете си, докато се опитваше да стане.

Гласове отскачаха от стените около нея. Гневни гласове и уплашени гласове, а когато най-сетне се изправи, установи, че светът се е променил.

— Това наистина ли е необходимо?

— Докосни я отново и аз ще…

— Струва ми се, че пропускаш целта на показното.

Скарлет бавно нагоди репликите към мъжете, ориентирайки се в новата ситуация. Графът й помагаше да се изправи, любезното му иначе изражение се беше променило в нещо мрачно и неуверено. Срещу тях, твърде далеч, за да направи тя каквото и да било по въпроса, стоеше баща й, опрял нож в гърлото на Джулиан.

— Не ще да мирува — каза губернатор Драгна.

— Татко, престани — изграчи Скарлет. — Съжалявам, че избягах. Хвана ме вече. Просто го пусни.

— Но ако го пусна, как да съм сигурен, че ще слушаш?

— Съгласен съм с дъщеря ви — обади се графът и я прегърна, сякаш да я защити. — Мисля, че това стигна твърде далече.

— Няма да го убия. — Губернатор Драгна присви очи, сякаш си имаше работа с неразумни деца. — Просто давам на дъщеря си допълнителен стимул да не побегне отново.

Лъскаво чувство с цвят на кал полепна по вътрешностите на Скарлет, когато баща й нагласи по-удобно ножа. Смятала бе, че най-болезненото нещо е да гледа как баща й бие Тела, но това острие, толкова близо до лицето на Джулиан, създаваше нов свят от ужас.

— Моля те, татко. — Трепереше и се тресеше при всяка дума. — Обещавам никога повече да не ти противореча.

— Вече съм чувал това празно обещание, но мисля, че този път най-после ще го спазиш. — Губернатор Драгна облиза устни и завъртя рязко китката си.

— Не…

Графът затисна с ръка устата на Скарлет да заглуши писъците й. Ножът на баща й сряза красивото лице на Джулиан — от челюстта, през бузата, чак до ъгъла на окото.

Джулиан преглътна вика на болка, докато Скарлет се дърпаше неистово към него. Но беше безсилна, а и се боеше, че баща й ще направи нещо още по-лошо. Беше го ядосала достатъчно.

Очакваше Джулиан да реагира. Да сграбчи ножа. Да избяга. Беше толкова атлетичен. Дори ранен и кървящ лесно би могъл да надвие баща й. Но за човек, който се беше показал толкова самовлюбен в началото, сега Джулиан изглеждаше твърдо решен да спази нелепото си обещание и да остане с нея на всяка цена. Стоеше стоически на мястото си, а Скарлет се сриваше вътрешно.

— Е, сега вече приключихме, струва ми се — отбеляза баща й.

— Да ти кажа — обърна се Джулиан към графа и разтегли устни в окървавена усмивка, — жалка работа е това. Да изтезаваш мъж, за да си хванеш жена.

— Може пък да съм сгрешил и още да не сме приключили. — Губернатор Драгна вдигна отново ножа.

Скарлет направи опит да се измъкне от хватката на графа, но ръцете му се впиха около кръста й като въжета.

— Не влошавай нещата — изсъска й той. После, с по-силен глас и отегчен тон, се обърна към баща й: — Не мисля, че е необходимо. Той само ни дразни. — И подсмръкна презрително, сякаш казаното от Джулиан изобщо не го интересуваше, макар че Скарлет усещаше ускорения му пулс и забързаното дишане, които не се промениха дори когато графът добави небрежно: — И му дай носна кърпичка, за бога, че оклепа всичко с кръв.

Губернаторът метна на Джулиан кърпичка, но тя беше твърде малка да попие кръвта. Капчици продължаваха да падат по пода, когато странната им група пое напред.

Докато вървяха към „Змията“, Скарлет трескаво търсеше начин да избягат. Макар и ранен, Джулиан беше силен. Лесно би могъл да избяга или поне да окаже съпротива. Но ето че вървеше мълчаливо до баща й, докато графът водеше нея за ръка.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Д’Арси.

Скарлет се запита в какъв ли свят на илюзии живее графът, щом може да вярва в нещо такова. Почти й се прииска да намерят още един труп, който да отвлече вниманието на похитителите й. Може би тогава ще успее да им избяга. Знаеше, че тази мисъл е ужасна, но се беше загнездила в главата й.

Когато излязоха от тунела в стаята на Тела, графът се опита да изчисти прахта от фрака си, а Скарлет проведе поредния вътрешен диалог относно ползите и вредите от бягството. Баща й очевидно не смяташе да пусне Джулиан. Гледаше го както дете гледа куклата на по-малката си сестра точно преди да й отреже косата. Или главата.

— Ще го пусна утре, в края на нощта, ако си била послушна. — Губернатор Драгна преметна ръка през раменете на Джулиан, който напразно се опитваше да спре кръвта от раната си с малката кърпа.

— Но, татко, той има нужда от лекар!

— Карлита, не се тревожи за мен — каза Джулиан.

Явно не си даваше сметка колко по-лошо може да стане. Скарлет направи последен опит. Не виждаше изход за себе си, но може би още не беше късно за Джулиан. Ако той се измъкне, би могъл да спаси Тела.

— Моля те, татко, ще правя каквото кажеш, само го пусни.

Губернатор Драгна се ухили. Точно това бе искал да чуе.

— Вече казах, че ще го пусна, но като гледам, той май не иска да си ходи. — Стисна Джулиан за рамото. — Е, момко, искаш ли да си тръгнеш и да ни оставиш сами?

Скарлет се опита да срещне погледа му, но той я избягваше упорито. Прииска й се отново да стане егоистичния младеж, с когото се бе запознала на Трисда. Жертвоготовността му нямаше да постигне нищо в тази ситуация.

Явно от нея зависеше да сложи край на това.

— Нямам спешна работа другаде — отговори Джулиан. — Е, ще се качим ли горе, или по план трябва да спим тук?

— О, няма да спим заедно, или поне не всичките. — Губернатор Драгна намигна и ледени тръпки полазиха по гърба на Скарлет. Гледаше я така, както друг човек би гледал точно преди да направи подарък. Само че подаръците на губернатор Драгна никога не бяха приятни.

— С граф Д’Арси деляхме една стая, но тя е прекалено малка за четирима. Затова морячето ще остане тук с мен, а Скарлет… — Губернатор Драгна проточи думите си в бавни и ясни срички, — а ти, Скарлет, ще спиш в своята стая с граф Д’Арси. Скоро така или иначе ще се ожените — продължи той. — А и годеникът ти плати доста щедро за теб. Не виждам защо да чака още, преди да се наслади на покупката си.

Устата му се изви в нова усмивка, а ужасът на Скарлет придоби нови измерения. Не така си беше представяла нещата. Сякаш не стигаше, че са я купили като овца, че й е била сложена цена, пък била тя и висока.

— Татко, моля те, още не сме женени, това е нередно…

— Така е, не е редно — прекъсна я губернатор Драгна. — Но нашето семейство никога не е държало на реда, а и по-добре не се оплаквай, освен ако не искаш приятелчето ти да изкърви до смърт. — И потупа с ръка здравата половина от лицето на Джулиан.

Той не трепна, но нещо в изражението му се беше променило — вече не беше кротко като в тунелите. Сякаш целият се беше напрегнал. Улови погледа на Скарлет. Неговите очи горяха мълчаливо. Опитваше се да й каже нещо, но какво — Скарлет нямаше представа. Сигурно защото й беше трудно да мисли за друго, освен за близостта на графа. Представяше си как няма търпение да сложи ръце на тялото й, така както баща й нямаше търпение да причини още болка на Джулиан.

— Бих могъл да резна хубавото му личице още сега, но няма да го направя. Приеми това като подранил сватбен подарък — добави губернатор Драгна. — Но ако чуя още едно възражение от теб, щедростта ми ще пресъхне.

— Не — каза Скарлет. — Няма да го докоснеш, защото ако не го пуснеш моментално, няма да ти се подчинявам повече.

Обърна се към графа. Не личеше ситуацията да му е по вкуса. Бръчки загрозяваха съвършеното му чело. Но не бе направил нищо да спре губернатора, а и нещо в него — или всичко в него, от червеното шалче до сребърните ботуши — я изпълваше с отвращение.

Тела се оказа права. „Вярваш, че женитбата ще те спаси, но какво ще стане, ако графът е по-лош и от татко?“

Скарлет не знаеше дали граф Д’Арси е по-лош от баща й, но в момента й се струваше точно толкова противен. Вече не държеше нежно ръката й като в шапкарницата. Не, стискаше я здраво, самоуверено. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Поискаше ли, можеше да спре баща й.

— Ако позволиш това да се случи… — Скарлет замълча, колкото да срещне погледа на графа с надежда да намери там следа от младия мъж, с когото си беше разменила толкова писма, — ако се възползваш от заплахите му, никога няма да ти се подчинявам, нито ще те уважавам. Но ако го накараш да пусне Джулиан, ако покажеш поне малко от човечността, която прочетох в писмата ти, ще бъда съвършената съпруга, за която си платил. — Спомни си думите на Джулиан в тунела и добави: — Наистина ли искаш невеста, която ще спи с теб само защото друг човек ще бъде измъчван, ако не го направи?

Лицето на графа почервеня. Ставаше все по-червено, а сърцето на Скарлет препускаше все по-бързо. Объркване. Срам. Наранена гордост.

— Пусни го — изсъска графът. — Или сделката ни отпада.

— Но…

— Няма да споря по този въпрос. — Мелодичният глас на графа загрубя. — Просто искам това най-после да свърши.

Губернатор Драгна очевидно не искаше да се разделя с новата си играчка. Ала за изненада на Скарлет пусна Джулиан без повече приказки и го бутна към вратата.

— Чу го. Изчезвай.

— Карлита, не прави това заради мен — каза Джулиан и я стрелна с умолителен поглед. — Не му се отдавай. Не ми пука какво ще стане с мен.

— Но на мен ми пука — подчерта Скарлет и макар че й се искаше да погледне за последно красивото му лице, да му внуши с поглед, че вече не го смята за негодник и лъжец, истината бе, че не смееше да срещне очите му. — А сега си върви, моля те, преди да е станало още по-трудно за мен.

30

Лъкатушните коридори на „Змията“ й се сториха по-къси, отколкото ги помнеше. За нула време двамата с граф Д’Арси се озоваха на четвъртия етаж пред вратата на нейната стая.

Планът й можеше да се обърка по толкова много начини. Графът държеше стъкления ключ от стаята, но преди да го пъхне в ключалката, сведе поглед към Скарлет.

— Скарлет, държа да знаеш, че не исках да става така. Онова в тунелите не бях аз. — Погледите им се срещнаха. Очите му бяха нежни и топли, много по-нежни, отколкото в шапкарницата. И за миг й се стори, че съзира нещо под излъсканата му външност, сякаш тя беше просто още една дреха, под която се криеше човек наранен и в безизходица, също като нея. — Този брак е много важен за мен. Мисълта, че ще те изгубя, ме влуди. Когато се спуснахме в тунелите, вече не мислех ясно. Но след като се оженим, нещата ще се променят. Ще те направя щастлива, обещавам.

Отмахна посребрения кичур коса от лицето й със свободната си ръка и за един ужасен миг Скарлет се уплаши, че ще я целуне. Наложи се да мобилизира докрай новопридобитата си сила, за да не се свие, да не избяга.

— Вярвам ти — каза тя. В думите й нямаше нищо вярно, разбира се. Знаеше, че онези тунели могат да подлудят човек, да изкривят страховете му така, че да направи — или допусне — неща, които не биха му хрумнали при други обстоятелства. Но дори графът да се грижеше за нея оттук насетне, дори с пръст да не я докоснеше, не съществуваше вселена, в която граф Николас д’Арси да направи Скарлет щастлива. Защото тя искаше друг, искаше Джулиан.

Графът отвори вратата и стомахът й се сви от страх.

Скарлет отново си помисли за слабите страни на плана си.

Възможно бе грешно да е разчела посланието на Джулиан.

Възможно бе Джулиан грешно да е разчел нейното послание.

Възможно бе баща й да се върне и да подслушва от другата страна на вратата — чувала бе, че се случват подобни противни неща.

Последва графа в затоплената стая. Дланите й се изпотиха. Голямото легло я изпълни с ужас. Четирите му дървени стълба й навяваха мисли за клетка. Представи си как графът дръпва завесите и я затваря вътре. Погледна към гардероба с надеждата Джулиан да се появи от другата му страна или да изскочи от вътрешността му. Беше достатъчно голям да се скриеш в него. Но вратите бяха затворени и така си останаха.

В стаята бяха само Скарлет, графът и леглото.

Сега, когато бяха останали насаме, графът се движеше различно. От показната му изисканост не беше останала и следа, бе заместена от студена прецизност, сякаш се отнасяше за делови въпрос, който трябва да се приключи своевременно.

Най-напред свали ръкавиците и ги пусна на пода. После започна да разкопчава жилетката си. От тихите звуци при всяко копче на Скарлет й се догади. Не можеше да го направи.

Докато гледаше как баща й наранява Джулиан, Скарлет най-после бе проумяла какво се е опитвал да й каже Джулиан в тунелите по-рано. Отраснала бе с мисълта, че заслужава бащините си наказания, че те са резултат от собствените й грешки. Но сега очите й се бяха отворили — отговорността не беше нейна, а на баща й. Никой не заслужаваше такива наказания.

Случващото се в момента също не беше редно. Когато целуна Джулиан, това й се беше сторило в реда на нещата. Просто двама души, които доброволно отдават един на друг малки и раними части от себе си. Това искаше Скарлет. Това заслужаваше. Никой нямаше право да решава вместо нея. Баща й винаги я беше третирал като своя собственост, но тя не беше стока за продан.

Доскоро Скарлет живееше с мисълта, че няма право на избор, но вече започваше да си дава сметка, че не е така. Просто й бе нужна смелост да вземе трудните решения.

Още един звук от разкопчано копче. Графът беше преминал към копчетата на ризата и гледаше втренчено Скарлет, сякаш събираше кураж да премине към нейната влажна рокля и така да приключи сделката.

— Тук е доста хладно, не мислиш ли? — Скарлет грабна машата и поразбута цепениците в камината. Пламъците облизваха метала и бързо го нагорещиха до ярко оранжево-червено. Цветът на смелостта.

— Мисля, че вече се разгоря достатъчно — каза графът и сложи решително ръка на рамото й.

Скарлет се завъртя рязко и насочи нагорещената маша към лицето му.

— Да не си ме докоснал.

— Скъпа. — Не изглеждаше особено изненадан и далеч не толкова уплашен, колкото й се искаше на нея. — Може да караме бавно, ако така предпочиташ, но по-добре остави това нещо, преди да си се наранила.

— Няма да се нараня. — Нажежената маша беше на сантиметри от яркозеленото му око. — Но ти може и да не извадиш този късмет. Да не си мръднал, чу ли? И ще мълчиш, освен ако не искаш белег на бузата си като този на Джулиан.

Графът затаи дъх, но извън това гласът му остана влудяващо спокоен.

— Мисля, че не си даваш сметка какво правиш, скъпа — каза той.

— Престани да ми викаш така! Не съм ти „скъпа“ и напълно си давам сметка какво правя. Седни на леглото. — Скарлет посочи с машата, но червеният й връх вече потъмняваше. Смятала бе да го върже за леглото, но сега осъзнаваше, че няма да стане. Оставеше ли оръжието си, графът щеше да й се нахвърли моментално. А и въпреки заплахите си едва ли би събрала смелост да го дамгоса с машата.

— Знам, че си уплашена — спокойно каза той. — Но ако спреш сега, ще забравя какво се е случило и никой няма да пострада.

„Никой няма да пострада.“

Еликсирът за защита.

Съвсем беше забравила за шишенцето, което купи от онзи павилион в замъка. То още беше в джоба на вълшебната й рокля. Просто трябваше да стигне до гардероба.

— Застани до стълбовете на леглото, плътно. — Графът отстъпи назад, същото направи и тя. После хукна към гардероба. Графът скочи в мига, щом Скарлет му обърна гръб, но тя вече отваряше дървените врати.

Джулиан се изсипа с трясък от гардероба. Още кървеше, кожата му беше посивяла. Сърцето на Скарлет се сви от болка.

— Той какво прави тук? — Графът се забави точно колкото Скарлет да бръкне в джоба на роклята и да грабне еликсира. За да помогне на Джулиан, първо трябваше да се справи с Д’Арси.

Махна тапата на шишенцето и плисна съдържанието му върху графа. Течността миришеше на маргаритки и урина.

Графът се задави, после започна да плюе.

— Какво е това? — Опита се да хване Скарлет, но се срина на колене. Приличаше на дете, което се мъчи да хване птичка. Еликсирът действаше бързо, забавяше рефлексите му до безобидно и тромаво пълзене.

— Правиш грешка — изломоти той, шарейки с ръце по пода. Скарлет хукна към Джулиан. — Точно това иска Легендата — продължи завалено графът, явно езикът и устните му изтръпваха като останалата част от тялото. — Баща ти ми разказа историята… за баба ти и Легендата. Не знам кой е той. — Графът погледна изпод натежали клепачи към Джулиан. — Но знам, че играеш по свирката на Легендата. Той те е довел на този остров да провали женитбата ни, да ти съсипе живота.

— Е, значи се е провалил — каза Скарлет. — От моя гледна точка изглежда, че Легендата ми е направил услуга.

Джулиан отвори с мъка очи, докато Скарлет му помагаше да стане от пода. Бившият й годеник се срина окончателно на дъските.

— Не бъди толкова сигурна — измърмори графът. — Легендата не прави услуги никому.

31

— Можеш ли да ходиш? — попита Скарлет.

— Не правя ли точно това? — Гласът на Джулиан прозвуча закачливо, но нямаше нищо забавно в раната на лицето му — от челюстта до окото. Скарлет го придържаше с ръце около кръста. — Карлита, не се тревожи за мен, трябва да те заведем при сестра ти.

— Първо имаш нужда от няколко шева. — Погледът й се спря отново на раната. Щеше да остане белег и макар че нямаше да го загрози, мисълта за него прати ледени тръпки по гърба й при спомена как Джулиан се беше изсипал безпомощен и уязвим от гардероба.

— Излишно се притесняваш — каза Джулиан. — Не е толкова зле. Баща ти само ме одраска. Подозирам, че държи жертвите му да останат в съзнание, иначе не му е забавно.

— Но в гардероба почти беше припаднал.

— Вече съм добре. Бързо се оправям. — Стигнаха до първия етаж и Джулиан се отдръпна от нея, сякаш да докаже думите си. Светлина се процеждаше през процепите на вратите от растящите в лампиони запалени свещи, готвещи се за поредната нощ на опасни приключения. Малка група нетърпеливи участници в играта спяха скупчени на пода. Чакаха нощта да падне и вратите да се отключат.

— Не, не, трябва да те превържем с нещо — прошепна Скарлет.

— Трябва ми само малко алкохол за промивка, това е. — Джулиан заобиколи с несигурна крачка спящите и тръгна към таверната. Въпреки демонстративната си напереност, не изглеждаше добре. Ботушите му стържеха неритмично по стъкления под. Отиде на бара и изля върху бузата си половин шише с прозрачна течност.

— Виждаш ли — примижа той, тръсна глава и капки полетяха към пода, — не е толкова зле, колкото изглежда.

Разрезът още личеше — от външния ъгъл на окото до линията на челюстта. Наистина не беше дълбок, ала Скарлет въпреки това не можа да се отърси от лошото си предчувствие.

Покрай последните събития съвсем беше загубила представа за времето. Предполагаше, че слънцето ще залезе след около два часа, приветствайки последната нощ на Каравала.

За да спечели играта, Скарлет трябваше да намери сестра си преди всички останали. А след онова, което бе сторила на графа преди малко, баща й щеше да побеснее и да си го изкара на Тела, ако я откриеше пръв.

Нямаше просто да я убие; преди това щеше да я изтезава.

— Забравих да огледам розите. В стаята — каза Скарлет.

Джулиан надигна шишето и отпи голяма глътка от алкохола, преди да го остави настрани.

— Нали твърдеше, че били навсякъде.

С което искаше да каже, че ще е невъзможно да познаят кои точно рози са улики. А дори не бяха видели всички. „За петата ще трябва да скочиш в тъмното“, така пишеше в първата улика, която беше получила. Само че Скарлет нямаше представа как това се връзва с цветята.

Твърде много рози и недостатъчно време.

— Карлита, не се разпадай точно сега.

Скарлет вдигна поглед и видя Джулиан пред себе си. Той я притегли в прегръдките си, преди да е отрекла думите му. Макар че ако я пуснеше, като нищо щеше да направи точно това — да се разпадне. Да се срине на пода. Да пропадне през него. Да пада и да пада…

Той я целуна дълбоко, докато в главата й не остана място за нищо друго, освен за него. Имаше вкус на полунощ и на вятър, беше в оттенъци на богато кафяво и светлосиньо. Цветове, които й внушаваха чувство за безопасност и защита.

— Всичко ще бъде наред — промълви Джулиан и я целуна по челото.

Коленете й отново се подгънаха, но този път по друга причина. Потъваше в усещане за безопасност, каквото не беше изпитвала преди. Джулиан все така притискаше устни към челото й, а ръцете му я прегръщаха да я защитят, а не да я притежават или контролират. Докато беше с него, нямаше да се разпадне. Той нямаше да я хвърли от балкон, както беше направил Легендата в съня й.

— Джулиан. — Скарлет вдигна рязко глава да го погледне. Думите от уликата — „да скочиш в тъмното“ — внезапно се бяха озовали във фокуса на хаотичните й мисли.

— Какво има? — попита той.

— Трябва да те питам нещо за сестра ти.

Той застина.

— Не бих те попитала, ако не беше важно. Мисля, че това ще ни помогне да намерим Тела.

— Добре — каза той и въпреки изопнатото лице гласът му прозвуча меко. — Питай каквото искаш.

— Знам, че сестра ти е загинала, но детайлите, които научих оттук и оттам, си противоречат. Ще ми кажеш ли как точно е станало?

Джулиан си пое дълбоко дъх. Видно бе, че му е неприятно да говори за това, но все пак каза:

— След като Легендата я отблъснал, тя скочила от един балкон.

Балкон. Не от прозорец, както Скарлет беше дочула в съня си. Нищо чудно, че Джулиан не беше ахнал при вида на всички онези балкони в началото на играта. Били са жестоко напомняне за загубата му. Легендата наистина беше чудовище и ако Скарлет беше права, тазгодишната игра беше замислена като извратено повторение на онази история, със Скарлет или Тела в ролята на Роза. Скок в тъмното, наистина.

Скарлет потръпна при мисълта, че ще трябва да следва указанията буквално — че ще трябва да скочи от балкон, ако иска да спаси сестра си.

Не спомена за това на Джулиан, докато му разказваше за съня си.

— Мисля, че трябва да потърсим последната улика на балконите.

Джулиан прокара ръка през косата си.

— Балконите са десетки, всеки е с различен вход. Не виждам как ще стане.

— Ами, да не губим време тогава. — Очакваше възражение, затова продължи: — Знам, че е забранено да излизаме навън през деня, но Легендата също не спазва правилата. Ханджийката каза, че ако не се приберем преди зазоряване след първата нощ, губим право на участие в играта, но не спомена нищо за следващите нощи. — Скарлет сниши глас, в случай че имаше будни сред налягалите в коридора. — Всички врати са заключени, да, но можем да излезем през тунелите. Ако тръгнем веднага, ще си осигурим преднина пред баща ми и графа и може би наистина ще успеем да спечелим играта.

— Най-после започваш да мислиш като играч. — Джулиан се усмихна, но усмивката му изглеждаше двуизмерна като черта върху картина. Скарлет се запита дали нейният безстрашен Джулиан не е започнал да се бои на свой ред от баща й, или и той като нея се ужасява от същата мисъл — че за да спасят Тела, един от тях ще трябва да скочи в мрака, буквално.

32

Ръката на Джулиан беше единственото стабилно и солидно нещо, когато излязоха от тунелите и се озоваха в царство, което нямаше нищо общо с нощния си вариант сега, когато се къпеше в слънцето на късния следобед.

Небето над Каравала беше сметанова мешавица от маслени и ванилови завъртулки. Въздухът би трябвало да има вкус на подсладено мляко и захаросани сънища, но Скарлет усещаше единствено прах и влага.

— Откъде да започнем? — попита Джулиан.

Балконите обточваха целия периметър на играта. Скарлет проточи врат към най-близките с надежда да зърне движение или някаква странност, но одеялото на мъглата криеше детайлите. Магазинчетата, които изглеждаха така цветни и ярки нощем, сега сякаш се размиваха скучни пред погледа й. Фонтаните, които красяха всяко кръстовище, бяха замлъкнали. Светът тънеше в мълчание и млечна мъгла. Нямаше шарени лодки по каналите, нямаше хора по калдъръмените улици.

Скарлет имаше чувството, че се е озовала в нечий избледнял спомен. Сякаш вълшебният град е бил изоставен отдавна и сега тя се връщаше за среща с разочарованието.

— Изглежда толкова различно, като че е съвсем друго място — отбеляза тя и пристъпи по-близо до Джулиан. Бояла се бе, че излязат ли навън, някой ще побърза да ги извади от играта, но тази необичайна и скучна реалност я изплаши не по-малко. — Балконите не се виждат от мъглата.

— Да забравим за тях, тогава. Може би скокът в тъмното означава нещо съвсем друго — посочи Джулиан. — Преди твърдеше, че петата улика е свързана с рози. Има ли нещо друго тук, което да ти напомня за съня ти с Легендата?

Първата й мисъл бе, че Легендата е напуснал това място. Не виждаше цилиндри, нито венчелистчета от рози, всички цветове бяха приглушени и бледи. Но макар зрението да я разочароваше, слухът й улови нежна мелодия.

Едва доловима. Толкова тиха, че звучеше почти като спомен. Двамата с Джулиан тръгнаха бавно напред и скоро музиката стана по-силна и затрогваща. Идваше от улицата с въртележката, единственото място, незасегнато от мъглата. Същото място, спомни си Скарлет, което беше запазило цветовете си, когато всичко останало бе потънало в черно-бяла окраска.

По-ярка от прясно проляна кръв, въртележката изглеждаше дори по-жива отпреди. Излъчваше толкова силна енергия, че в първия мит Скарлет не забеляза мъжа, който седеше зад малкия орган до нея. Той беше значително по-стар от останалите служители на Каравала, които бе срещала по улиците, лицето му беше сбръчкано и обветрено, и някак тъжно в унисон с музиката. Старецът спря да свири, когато Скарлет и Джулиан се приближиха, но ехото на песента му увисна упорито във въздуха като изветряващ парфюм.

— Още една песен срещу дарение. — Мъжът протегна ръка и вдигна изпълнен с очакване поглед към Скарлет.

Още при първата им среща би трябвало да й направи впечатление, че старецът проси монети на място, където хората рядко ги използват.

Скарлет се обърна за съвет към Джулиан, защото не искаше да повтори грешката си от шапкарницата.

— Това в стила на Легендата ли е, как ти се струва?

— Ако стилът на Легендата включва ледени тръпки по гръбнака, значи — да. — Джулиан изгледа изпод вежди обсипаната с рози въртележка и червендалестия органист. — Мислиш ли, че това ще ни заведе до балкона, където държат сестра ти?

— Не съм сигурна, но определено смятам, че ще ни заведе някъде.

Айко е била права, когато ги предупреди да не отиват в шапкарницата. Значи вероятно е искала да помогне, когато доведе Скарлет при въртележката. Може да е било съвпадение, но едва ли беше съвпадение, че сега, когато двамата с Джулиан бяха единствените хора по улиците, се бяха озовали именно тук и бяха заварили органиста да ги чака.

— Така да бъде. Ето. — Джулиан бръкна в джоба си и извади няколко монети.

Спомнила си думите на Айко, Скарлет добави:

— Можеш ли да ни изсвириш нещо хубаво?

Песента, която последва, не беше хубава, изтръгна се от органа като предсмъртните слова на умиращ човек. Но накара въртележката да се завърти. Бавно отначало, но и хипнотично в изяществото си. Скарлет си помисли, че би могла да стои тук вечно и да зяпа въртележката, но в съня й, точно преди да я хвърли от балкона, Легендата я бе предупредил да не се заглежда.

— Хайде. — Пусна ръката на Джулиан и се качи на въртележката.

Джулиан понечи да я спре, но след кратко колебание я последва.

Въртележката се завъртя по-бързо и скоро двамата се озоваха в противоположните й краища, ровеха с изподрани пръсти сред трънливите розови храсти в търсене на символ, който да им отвори вход към стълбище.

— Карлита, нищо не виждам! — извика Джулиан през музиката. Мелодията ставаше по-силна и дисхармонична, въртележката се въртеше все по-бързо и ронеше стотици розови листенца, които се завихряха към небето като рубинен циклон.

— Намерих го! — извика в отговор тя. Усещаше го с всяко трънче, което се забиваше в пръстите. Не би имало толкова много бодли, ако под тях не се криеше нещо. Бодлите бяха защитният механизъм на розите. За пореден път й хрумна, че има някаква поука, която да извлече от въртележката, но преди да я е формулирала ясно, Скарлет видя слънцето с вписаната звезда и сълзата, вписана в звездата. Символът беше скрит под розов храст с големината на пони, оформен като жребец с цилиндър на главата.

Скарлет клекна предпазливо, хвана се за основата на храста да не падне и притисна пръст към символа на Каравала. Още при първото докосване символът се напълни с кръв.

Въртележката се завъртя още по-бързо. Оборот след оборот, всеки по-бърз от предишния. Скоро центърът й изчезна, превръщайки се в кръг от тъмнина. Дупка черно небе, лишено от звезди. За разлика от другите проходи, този път стълбище нямаше. Не се виждаше и дъно.

— Мисля, че трябва да скочим. — Може би е грешила за балкона и това тук беше скокът в тъмното от първата улика.

— Чакай… — Джулиан се придвижваше предпазливо около черната яма. Сграбчи една от окървавените ръце на Скарлет, преди тя да се е метнала слепешката напред.

— Какво правиш? — извика тя.

— Искам да вземеш това. — Джулиан извади джобен часовник на дълга верижка и го притисна в шепата й. — От вътрешната страна на капачето съм написал координатите на един кораб, който чака в морето близо до острова.

Нов пристъп на паника заля Скарлет при вида на сериозното му лице. Имаше чувството, че Джулиан се сбогува с нея.

— Защо ми го даваш сега?

— В случай че се разделим или нещо друго неочаквано се случи. Корабът си има екипаж и ще те откара където пожелаеш, и… — Джулиан млъкна, сякаш думите бяха заседнали в гърлото му. Болка изопна лицето му, когато въртележката забави рязко скоростта си, а дупката в центъра й започна да се смалява. — Карлита, трябва да скочиш, веднага! — викна той и пусна ръката й.

— Джулиан, какво не ми казваш?

Устните му изтъняха в черта, лицето му стана едновременно тъжно и виновно.

— Няма време за всички неща, които бих искал да ти кажа.

А Скарлет би искала да му зададе още много въпроси. Най-вече защо изглежда така, сякаш се бои, че повече никога не ще я види, когато само допреди броени секунди стискаше ръката й като човек, който няма намерение да я пусне до края на дните си. Само че черната дупка вече се затваряше.

— Моля те, не искам да използвам това без теб! — Тя взе часовника с верижката и го окачи на врата си.

След това скочи.

Стори й се, че чува как Джулиан крещи след нея, нещо в смисъл да не се доверява на Легендата. Но думите му потънаха в рева на бърза вода, която я приветства с река от студ.

Скарлет си поемаше жадно въздух и размахваше трескаво ръце от страх да не потъне. Е, водата беше за предпочитане пред приземяване върху скална плоча или легло от ножове, но течението беше силно и я повлече. Понесе я по русло, което сякаш нямаше край.

Ледената вода я блъскаше безмилостно, но Скарлет отказа да се предаде на паниката. Можеше да се справи. Водата не се опитваше да я убие. Отпусна се и течението много скоро изгуби от силата си. Скарлет заплува със спокойни и равномерни движения, докато не стигна до основата на широки стъпала.

Зрението й бавно се нагоди към миниатюрните зелени искрици, малки като прашинки, които се събуждаха за живот. Носеха се из въздуха като рояци от светулки и заливаха с нефритеното си сияние две сиво-сини статуи от талк, които охраняваха входа към стълбището.

Два пъти по-високи от Скарлет и наметнати с плащове, които се губеха под водата, статуите бяха събрали ръце в мълчалива молитва. Но макар очите им да бяха затворени, лицата им далеч не изглеждаха в покой. Устите им зееха в безмълвна агония. Скарлет се издърпа на първото стъпало от черното каменно стълбище.

— Започнал бях да губя вяра в теб. — Чу се потракване на бастун и едно по едно излъсканите стъпала грейнаха. Ала нито стълбището, нито мрачните места, към които водеше, приковаха вниманието на Скарлет, а младият мъж с кадифения цилиндър.

Тя примигна и в следващия миг младият мъж се озова току пред нея, протегна ръка да й помогне.

— Толкова се радвам, че най-после успя, Скарлет.

33

Скарлет си повтаряше да не губи ума и дума.

Знаеше, че Легендата е змия. Влечуго с цилиндър и фрак си остава влечуго. Нямаше значение, че тази змия съвпада почти напълно с образа, който Скарлет си бе изградила през годините. Е, може и да не беше чак толкова красив, колкото си го беше представяла, но несъмнено въплъщаваше в себе си дръзка елегантност, подправена с тайнственост и илюзии, всичко това подчертано от шеговития блясък в тъмните му очи, които й внушаваха, че тя е омагьосаната, че е пропита с вълшебство, което единствен той може да види.

Изглеждаше неочаквано млад, само няколко години по-голям от нея, без бръчка или белег по лицето си. Слуховете, че не остарявал, явно бяха верни. Носеше късо наметало в кралско синьо — свали го с едно движение и го наметна около раменете на треперещата Скарлет.

— Бих предложил да съблечеш мокрите си дрехи, но чух, че си стеснителна.

— Аз пък няма да казвам какво чух за вас — изсъска през зъби Скарлет.

— Стига бе! — Легендата се плесна с ръце по гърдите, уж дълбоко засегнат. — Нима хората говорят лоши неща за мен?

Засмя се. Звукът беше богат на нюанси. Отекна многократно в стените на пещерата, сякаш зад камъните се криеха десетина Легенди, и продължи да звучи дори след като Легендата спря да се смее. Ужасното ехо спря чак когато той щракна с пръсти. Но маниакалната усмивка остана на лицето му, потрепваща и неспокойна, сякаш Легендата мислеше за шега, която още не е разказал.

„Той е луд“, каза си Скарлет.

Тя заотстъпва предпазливо назад и хвърли поглед през рамо към водата, където Джулиан би трябвало да се появи всеки момент. Но повърхността й дори не трепваше.

— Ако се оглеждаш за приятеля си, според мен той няма да дойде. Поне не веднага. — Устните му се извиха в жестока гримаса, която я заля със студено синьо-виолетово чувство, по-пронизващо от ледената влага на подгизналите й дрехи.

— Какво си направил с Джулиан и сестра ми?

— Много жалко — въздъхна Легендата. — Имаш тънко чувство за драматичното и от теб би излязла чудесна актриса.

— Това не отговаря на въпроса ми — каза Скарлет.

— Защото задаваш грешните въпроси! — кресна Легендата и изведнъж се озова на ръка разстояние от нея. Не си беше дала сметка колко е висок, а и определено изглеждаше по-луд отпреди. Очите му бяха изцяло черни, сякаш зениците бяха погълнали всичко останало.

Скарлет си напомни, че тунелите под Каравала правят странни неща с ума на хората. Вместо да отстъпи, тя повтори, без да й трепне окото:

— Къде са сестра ми и Джулиан?

— Вече ти казах, че това не е правилният въпрос. — Легендата поклати глава, сякаш Скарлет го е разочаровала. — Но понеже за втори път повдигаш темата, изведнъж ми стана любопитно. Ако ти кажа, че ще видиш отново само един от тях, или Джулиан, или сестра си, кого ще избереш?

— Приключих с игричките — заяви Скарлет. — Вече скочих в тъмното, така че не е нужно да отговарям на повече въпроси.

— А. Да, но според правилата трябва да намериш момичето, за да спечелиш играта. — Зелени светлинни танцуваха около главата на Легендата и оцветяваха светлата му кожа в бледоизумрудено. Този тип определено беше пропит от магия, но в магията му имаше нещо дълбоко нередно. — Питала ли си се изобщо защо играта се провежда нощем?

— Ако ти отговоря, ще ми кажеш ли къде да намеря сестра си?

— Ако го направиш както трябва.

— А ако сгреша?

— Ще те убия, разбира се. — Легендата се разсмя отново, ала този път смехът му прозвуча кухо, като камбана без език. — Шегувам се. Не ме гледай, сякаш очакваш да се промъкна в дома ти посред нощ и да удуша котенцата ти. Ако отговорът ти е грешен, ще те събера със спътника ти и двамата ще продължите да търсите сестра ти.

Скарлет дълбоко се съмняваше, че Легендата ще удържи на думата си, но й препречваше пътя към стълбището, а зад нея имаше река, която едва ли водеше на по-добро място.

Какво й беше казал Джулиан за Каравала през първата им нощ на острова? „Твърдят, че не искат да си загубим ума, но всъщност точно това е целта на играта.“

— Предполагам, че играта не би била същата денем — отговори Скарлет. — Хората вярват, че мракът пази в тайна простъпките им. Крие лъжите, които изричат, и подлите неща, които извършват като част от играта. Каравалът се случва нощем, защото на теб ти е интересно на какво са способни хората, когато вярват, че постъпките им ще останат без последствия.

— Не е зле — кимна Легендата. — Макар че досега би трябвало да си осъзнала, че случващото се тук не е просто игра. — Гласът му спадна до шепот. — Нещата, които играчите са сторили тук, на острова, не изчезват като с магическа пръчка, щом престоят им приключи, без значение колко им се иска да е така.

— Може би трябва да ги предупреждавате за това от самото начало — каза Скарлет.

Легендата се изкиска отново и този път смехът му прозвуча почти истински.

— Колко неприятно, че всичко това ще приключи зле. Струва ми се, че бих могъл да те харесам — отбеляза той и докосна с хладни кокалчета бузата й.

Скарлет отскочи крачка назад и се подхлъзна. Успя да запази равновесие и хвърли отново поглед към неподвижната вода.

— Отговорих на въпроса ти. Къде е приятелят ми?

— Невероятно — каза Легендата. — Придържам се строго към истината, а ти не даваш да те докосна. В същото време уж си влюбена в човек, който постоянно те лъже. Твоят „приятел“ те предупреди да не ми вярваш, но не можеш да вярваш и на него, гарантирам ти.

— От твоите уста това не струва нищо.

Легендата въздъхна драматично и погледна към тавана.

— О, какво ли е да си толкова глупав и пълен с надежда? Да видим колко ще продължи.

В същия миг по каменните стъпала зад него отекнаха тежки стъпки и Джулиан се появи, съвсем сух и в отлична форма, ако не броим раната, която баща й му беше нанесъл.

— Тъкмо си говорехме за теб — каза Легендата. — Ти ли ще й кажеш, или да го направя аз? — Очите му блеснаха и този път в тях нямаше и следа от предишната лудост. Беше образ и подобие на съвършения джентълмен с цилиндър и фрак, напълно с ума си и предвкусващ победата.

Вода се стичаше от косата й по гърба и се сгорещяваше при допира си с кожата й. Скарлет не можеше да повярва, че Легендата е удържал на думата си. Никак не й харесваше тонът на думите му обаче, нито собственическият поглед, с който измери Джулиан.

— На мен ми се струва, че годеникът ти има само декоративни функции, но за едно нещо беше прав — продължи Легендата. — Аз не правя услуги никому. Няма никаква логика да сложа край на годежа ти с цената на толкова усилия, а след това да те пусна да си тръгнеш с някой друг. Точно затова Джулиан работеше за мен от самото начало.

Невъзможно. Скарлет чу отлично казаното от Легендата, но мозъкът й отказваше да го приеме. Не искаше да му повярва. Гледаше втренчено Джулиан, чакаше да й даде знак, че това е част от една по-голяма измама.

Междувременно, господарят на Каравала погледна към Джулиан както човек гледа своя ценна вещ, и за ужас на Скарлет, Джулиан се усмихна в отговор и върховете на зъбите му грейнаха в светлината на факлите. Беше същата неприятна усмивка, която Скарлет помнеше от Черния плаж — усмивка на негодник, който току-що е спретнал някому жесток номер.

— Според плана ми трябваше да се заплеснеш по Данте — обясни Легендата. — Смятах, че той ще ти допадне повече, но понякога и аз греша.

— Данте и сестра му също са били част от играта? — ахна Скарлет.

— Гениална измама, нали? — усмихна се Легендата. — И не разбирам защо си толкова разстроена. Пратих хора да те предупредят, при това неведнъж, а два пъти. Два пъти ти бе казано да не вярваш на нищо.

— Но… — Скарлет се обърна към Джулиан. — Значи… сестра ти Роза? И това ли е било лъжа?

За миг й се стори, че Джулиан трепна при името, но после й отговори с равен, лишен от емоции глас. Дори акцентът му беше променен.

— Имаше жена на име Роза и тя умря точно както ти казах, но не ми беше сестра. Беше просто нещастно момиче, което си загуби ума в играта.

Ръцете й трепереха, но въпреки това Скарлет отказваше да повярва. Не беше възможно да е било фалшиво от начало до край, да е било само игра за Джулиан. Имало бе истински, искрени моменти. Продължаваше да го гледа втренчено, надяваше се да зърне нещо по лицето му, някаква емоция, знак, който да й покаже, че сегашната сценка е част от играта.

— Явно съм по-добър актьор, отколкото смятах. — Усмивката на Джулиан стана зловеща, от онзи вид, който сломява сърца.

Ала сърцето на Скарлет вече беше сломено. Баща й се беше погрижил за това през годините. И тя му беше позволила да го прави. Да й внуши, че е безполезна и безсилна. Но тя не беше такава. Отърсила се бе от страха, който я правеше слаба, който гризеше душата й, превръщайки я в малодушен наблюдател.

— Все още смятам, че си ми направил услуга — обърна се тя към Легендата. — Сам го каза. Бившият ми годеник наистина има по-скоро декоративна функция и без него ще съм по-добре. А сега ме заведи при сестра ми и ни пусни да си идем у дома.

— У дома? И къде ще се прибереш, след като отхвърли цялото си бъдеще? Или… — Легендата погледна към Джулиан — все още живееш с илюзията, че той държи на теб?

Искаше й се да отговори, че не е илюзия. Онзи Джулиан, когото тя познаваше, беше позволил да го изтезават заради нея. Как бе възможно това да е фалшиво? Нямаше да го повярва, нищо че Джулиан я гледаше сякаш е най-глупавото момиче на целия свят. И сигурно беше прав за това.

Чак сега си даде сметка за нещо, което го беше имало преди, а сега внезапно беше изчезнало. Откакто Джулиан я доведе на острова, в очите му винаги я имаше онази допълнителна искра, без значение дали той се смееше, гневеше се или беше объркан. Скарлет неизменно бе долавяла в погледа му потвърждение, че нещо в нея докосва нещо в него.

Досега. Сега в погледа му нямаше нищо. Дори жалостивост нямаше. За един опасен миг Скарлет се усъмни в здравия си разум.

И тогава си спомни. „В случай, че възникне нещо неочаквано.“

Джобният часовник. Ръката й се вдигна към хладното бижу, което висеше на верижка около врата й. Стисна го в шепа, прехвърляйки наум казаното от Джулиан на въртележката. Пулсът й се ускори.

— Какво имаш там? — попита Легендата.

— Нищо — отвърна Скарлет. Но думата излезе твърде бързо, ръцете на Легендата се спуснаха още по-бързо, разтвориха пелерината в кралско синьо, с която я беше наметнал, и ледените му пръсти издърпаха часовника от ръката й.

— Не помня да си го носила преди — каза той и обърна глава към Джулиан. — Скорошен подарък?

Джулиан не отговори. Легендата отвори капачето на часовника. Тик. Тик. Тик. Секундната стрелка стигна до дванайсетия час и от часовника се разля глас. Много тих, не по-силен от шепот, но Скарлет позна гласа на Джулиан.

— Съжалявам, Карлита. Ще ми се да можех да кажа за какво съжалявам, но думите… — Замълча за няколко напрегнати секунди, през които стрелката продължи обиколката си. После, с пропит от болка глас, Джулиан продължи: — За мен не беше само игра. Дано можеш да ми простиш.

Едното око на Легендата потрепна като от тик. Той щракна капачето на часовника и се обърна към Джулиан.

— Не помня това да е влизало в плановете ни. Ще обясниш ли за какво става въпрос?

— Мисля, че е очевидно — отговори Джулиан, после се обърна отново към Скарлет и този път тя откри в очите му онова, което търсеше — множество неизречени обещания. Искал бе да й каже истината, но явно не е бил в състояние. Някакво заклинание или магия му пречеше да изрече думите. Ала все още бе нейният Джулиан. Скарлет усети как парченцата на разбитото й сърце събират смелост да се обединят отново. Би бил прекрасен момент, ако Легендата не го беше избрал да извади нож и да го забие в гърдите на Джулиан.

— Не! — нададе вой Скарлет.

Джулиан залитна и сякаш целият свят се люшна заедно с него. Нефритените светлинки на пещерата потъмняха до кафяво.

Скарлет изтича при него. Кървава пяна избиваше на красивата му уста.

— Джулиан! — Срина се на колене до него. Легендата не беше уцелил сърцето му, но явно беше пробил белия му дроб. Имаше кръв. Много, много кръв. Сигурно затова се беше държал толкова студено и дистанцирано. Знаел е, че Легендата ще го накаже за предателството, ако дори с поглед й намекне за истината.

— Джулиан, моля те… — Скарлет притисна раната и ръцете и за втори път днес се обагриха с кръв.

— Няма нищо. — Джулиан се закашля и свежа кръв изби по устните му. — Сигурно съм го заслужил.

— Не говори така! — Скарлет смъкна пелерината от раменете си я притисна към раната в опит да спре кървенето. — Не е вярно. Не вярвам и че всичко трябва свърши по този начин.

— Тогава не позволявай да свърши тук. Вече ти казах — не заслужавам да плачеш за мен. — Джулиан посегна да избърше сълза от страната й, но ръката му се отпусна безсилно.

— Не! Не се предавай — умоляваше го Скарлет. — Не ме оставяй, моля те. — Искаше да му каже много други неща, но се страхуваше, че ако се сбогува с него, ще го улесни по пътя му към отвъдното. — Не смей да ме зарязваш. Обеща, че ще ми помогнеш да спечеля играта!

— Излъгах те… — Клепачите му натежаваха. — Аз…

— Джулиан! — извика Скарлет и притисна по-силно пелерината към гърдите му. Материята вече се бе напоила с кръв.

— Не ме интересува дали си ме излъгал. Ще ти простя всичко, само не умирай.

Очите му се затвориха, изглежда не я чуваше.

— Джулиан, не се предавай, моля те. Бориш се с мен от самото начало на играта, не се отказвай сега.

Очите му се отвориха бавно. За миг й се стори, че погледът му се прояснява.

— Излъгах те как са ме ударили по главата — прошепна той. — Исках да ти върна обиците. Но онзи тип беше по-корав, отколкото очаквах… Стана напечено. Но си струваше да видя лицето ти след това, когато ти ги дадох… — Едва доловима усмивка разтегли устните му. — По-добре да бях стоял далече от тебе, но… наистина исках да успееш… исках да…

Главата му падна назад.

— Не! — Скарлет усети как гърдите му се надигнаха и спуснаха за последно под ръцете й.

— Джулиан. Джулиан. Джулиан! — Притисна длани към сърцето му, но не долови никакво движение.

Нямаше представа колко пъти е повторила името му. Изричаше го като молитва. Като молба. Като шепот. Като сбогуване.

34

Никога преди Скарлет не си бе пожелавала времето да спре, да забави своя ход дотолкова, че един удар на сърцето да трае година, едно вдишване да трае цял живот и едно докосване да трае вечно. Обикновено й се искаше обратното — времето да ускори крачка, да се втурне презглава напред, така че тя да избяга от болката на мига и да се придвижи към нов, неопетнен момент.

Ала този път новите мигове нямаше да са неопетнени и пълни с обещания за бъдещето. Щяха да са непълни, празни и пусти, защото Джулиан нямаше да е там.

Сълзите й се ронеха една през друга, докато той умираше. Мускулите му се отпускаха безжизнени. Тялото му изстиваше. Кожата му посивя с онзи мъртвешки цвят, от който нямаше връщане назад.

Скарлет знаеше, че Легендата ги гледа. Наслаждава се на болката й. Ала част от нея не можеше да се откъсне от Джулиан, сякаш той би могъл по чудо да си поеме още един дъх, сякаш сърцето му би могло да се събуди за още един удар. Чувала бе, че силните чувства подхранвали магията, която сбъдвала желания. Ала или нейните чувства не бяха достатъчно силни, или историите за сбъдващи се желания бяха изтъкани от лъжи.

Или пък тя си мислеше за грешните истории.

Надеждата е могъщо нещо. Някои твърдят, че е вид магия. Ефимерна и изменчива. Но и малко надежда понякога стига.

Скарлет имаше съвсем мъничко надежда, нищо повече от наизустено и недотам добре написано стихотворение.

Това момиче е било видяно за последно с Легендата.

Намериш ли него, ще ги намериш двама.

Естествено, пътят може да те преведе през ада,

Ала успееш ли, ще придобиеш състояние.

Тази година шампионът получава желание.

Скарлет съвсем беше забравила за желанието, но ако успееше първа да открие Тела и си пожелаеше Джулиан да е жив, може би още имаше шанс историята им да завърши щастливо. Мисълта, че може отново да е щастлива, изглеждаше почти толкова нереална като сбъдващо се желание, но само тази надежда й беше останала.

Вдигна глава да попита къде е сестра й и си даде сметка, че Легендата е изчезнал. Останали бяха само часовникът на Джулиан и цилиндърът на Легендата, положени върху тъмно писмо.

Черни листенца от роза полетяха към земята, когато Скарлет взе бележката. Обточена бе с лъскаво черно по краищата, зловещо подобие на първото писмо, изпратено й от Легендата.

Скъпа госпожице Драгна,

Поканена сте да присъствате на погребението на Донатела Драгна утре, един час след зазоряване. Освен ако не съумеете да предотвратите смъртта й.

Искрено Ваш, Легендата

П.П. Препоръчвам Ви да тръгнете по дясното стълбище.

Ръката й се сви в юмрук около писмото. Това вече не беше обикновена лудост, а нещо повече. Нещо извратено, което Скарлет не можеше да разбере. Дори не беше сигурна дали иска да го разбере.

Отново я обзе чувството, че е обект на лично отношение, нещо насочено пряко към нея, което не можеше да се обясни само с трагичната любовна история между баба й и Легендата.

Водата зад нея потече отново и бързо набра скорост. Скарлет не знаеше какво означава това — може би, че идват други участници? Не й се искаше да изоставя мъртвото тяло на Джулиан, той не заслужаваше да остане сам тук, но ако искаше да го спаси, трябваше да сложи край на това, да намери Тела и да спечели желанието.

Вдигна глава и видя нов рояк изумрудени светулки да танцува във въздуха като пелена от светъл дим, която се носеше към разклонение в стълбището пред нея.

Легендата пишеше да поеме надясно. Сигурно е знаел, че Скарлет не би му се доверила, значи не беше изключено да е казал истината в писмото си. От друга страна, беше достатъчно умен да се досети, че Скарлет ще стигне именно до този извод.

Пое към лявото стълбище, но в последния миг промени решението си и свърна надясно, спомнила си какво беше казал Легендата за истината. Баща й рядко казваше цялата истина, но и рядко прибягваше до откровени лъжи. Пазеше лъжите си за най-важните неща. Легендата вероятно разсъждаваше по същия начин, реши Скарлет.

Затича нагоре по витото стълбище, спирала след спирала, като си припомняше всички стълби, по които се беше изкачвала и слизала заедно с Джулиан. Умората и сълзите й пречеха на всяка крачка. Плачеше и за Джулиан, и за Тела, представяше си как я намира мъртва като него, безжизнена, със замряло сърце и невиждащи очи.

Когато най-сетне изкачи стълбището, сякаш целият свят бе изтънял. Роклята й беше мокра от пот, краката й трепереха от изтощение. Ако се окажеше, че е избрала грешното стълбище, не знаеше откъде би намерила сили да се върне обратно и да изкачи другото.

Пред нея имаше паянтова дървена стълба, водеща към малък квадратен капак в тавана. На няколко пъти едва не падна, докато се катереше по нея. Нямаше представа какво ще намери от другата страна на капака. Усещаше топлина. Чуваше се припукване. Напален огън, без съмнение.

Притиснала снага към паянтовата стълба, Скарлет отправи гореща молитва към небесата звуците и жегата да идват от огън в камина, а не от пожар. Пое си дълбоко въздух и надигна капака.