Катерина де Медичи

Пролог

На пръв поглед той не изглеждаше забележителен мъж – нисък и набит, с посребряла коса и неугледно облечен като човек от простолюдието. Не виждах лицето му от наблюдателницата си два етажа над него, но забелязах как трепна, когато слезе от каретата и кракът му докосна плочника. Махна да му подадат бастуна и улови ръката на кочияша. Дори с помощ крачеше внимателно и колебливо в знойната утрин и аз си помислих поразена: "Той е престарял болник и нищо повече."

Зад него над реката отрано се бяха събрали облаци, вещаещи следобедна буря, но засега не забулваха напълно слънцето. Лъчите му се провираха през пролуките и водите на Лoapa ги отразяваха ослепително.

Отдалечих се от прозореца и седнах на стола си. Исках да омая госта си, да го очаровам, за да не съзре нервността ми, ала напоследък нямах охота за преструвки. Носех траур – черни, семпли дрехи – и не изглеждах величествено. Бях възпълно, грозновато същество, много изморено и много тъжно.

– Слава богу, че са бебетата – бе промърморила акушерката.

Мислеше, че спя. Чух я обаче и разбрах – животът на кралицата е по-ценен от живота на дъщерите ѝ. Да, те имаха братя и сестри – кралският род бе в безопасност. Ала ако не бях обезкървена и обезнадеждена, щях да я зашлевя. Сърцето ми скърбеше въпреки всичко.

Предприех последния си опит за раждане без страх – начинанието винаги ми се отдаваше гладко. Силна и решителна съм. Не се плаша от болката. Бях избрала дори имена – Виктоар и Жана – защото Руджиери предсказа, че ще имам близначки. Не ме предупреди обаче, че ще умрат.

Първото дете не бързаше да се появи на белия свят – забавянето притесни мен и дори акушерката. Изтощих се да седя върху родилния стол.

След ден и половин нощ се роди Виктоар – не бях виждала по-дребно бебе, твърде немощно да изплаче, както се полага. Раждането ѝ не ми донесе успокоение – Жана отказваше да излезе. Агонията продължи с часове, нощта отново стана ден, а сутринта – следобед. Инатливо заседналото тяло на детето не слизаше надолу. Решихме да счупим краката му, за да го измъкнем, преди да ме убие.

После акушерката пъхна ръка в мен и се чу приглушено изхрущяване на дребни кости. Извиках, ужасена от звука, не от болката. Жана се появи мъртва. Не събрах сили да я погледна.

Болнавата ѝ близначка живя три седмици. В деня, когато и Виктоар предаде Богу дух, ме обзе студено, гнетящо убеждение – след толкова години магията на Руджиери отслабваше; смъртна опасност грозеше съпруга ми и живите ми деца.

Глождеше ме и четиристишието във великата книга, написана от Пророка – опасявах се, че то предизвестява печалния край на скъпия ми Анри. Имам склонност да търся ревностно отговори и не бих намерила покой, докато не науча истината от устата на прочутия предсказател.

На вратата се почука и тихият глас на стража ме върна в настоящето. Подканих го да влезе, вратата се отвори и войникът въведе накуцващия гостенин. По лицето на стража се изписа удивление, че съм съвсем сама, без придворните дами. На Диян бях намерила работа другаде и бях отпратила дори мадам Жонди. Исках да разговарям на четири очи с посетителя.

– Ваше Величество – акцентът на Пророка издаваше южняшко потекло. Имаше лице, меко като закръглена луна, и благи очи.

Мадам Жонди твърдеше, че е евреин, но в чертите му не забелязах свидетелство, подкрепящо думите ѝ. Нестабилен дори с бастуна, той успя все пак да свали шапка и да се поклони криво-ляво. Косата му – дълга, сплъстена и оредяла на темето – се спусна пред лицето му и го закри.

– За мен е чест да ме приемете. Покорно благодаря – изрече той. – Моля се да служа на вас и на Негово Величество, както ви е угодно. Готов съм да ви дам дори живота си. – Гласът му пресекна и пръстите, стиснали шапката, потрепериха. – Ако е възникнало съмнение относно моята порядъчност, знайте, че не съм еретик, а добър католик, посветил живота си на Бог. Написах виденията си по Негова воля. Те са изпратени от Него и само от Него, а не от нечист дух.

Бях чувала често да го обвиняват, че общува с демони. През последните години се местел от село в село, за да не го хвърлят в затвора. Крехък, уязвим, той ме погледна колебливо. Бе прочел писмото ми, ала несъмнено знаеше каква дълбока омраза таи съпругът ми, кралят, към окултното и протестантите; боеше се навярно да не би да е попаднал в капана на Инквизицията.

Побързах да го успокоя.

– Не се съмнявам, мосю Нострадамус – уверих го топло, усмихнах се и му протегнах ръка. – Затова ви помолих за помощ. Благодаря, че изминахте толкова дълъг път и си създадохте толкова неудобства, за да ни посетите. Дълбоко сме ви признателни.

Тялото му се разтресе, освободило се от лапите на страха. Той изкуцука напред и целуна ръката ми; косата му погали меко кокалчетата на пръстите ми. Дъхът му миришеше на чесън.

Погледнах към стража.

– Свободен си.

Той повдигна вежди – как така го отпращам толкова нетърпеливо, за да остана насаме с госта – и погледът ми се втвърди едва доловимо. Той кимна, поклони се и излезе.

Останах сама с Пророка, който не приличаше на пророк.

Нострадамус се изправи и отстъпи назад. Очите му се насочиха към прозореца и сцената отвъд него. Тревогата му отшумя, заменена от спокойна вглъбеност.

– А... Децата... – прошепна той, сякаш на себе си.

Обърнах се и видях Едуар да тича след Марго и малкия Навара по поляната в двора, пренебрегнал виковете на бавачката да не бърза толкова.

– Негово Височество принц Едуар обича да преследва сестра си – обясних.

Петгодишният Едуар вече бе необичайно висок за възрастта си.

– Двамата по-малки – момченцето и момиченцето – приличат на близнаци, но знам, че не са.

– Дъщеря ми Марго и братовчед ѝ Анри Наварски. Наричаме го Малкия Анри или Навара, за да не го бъркаме с краля.

– Приликата е изумителна – промърмори той.

– И двамата са тригодишни. Марго е родена на тринайсети май, а Навара – на тринайсети декември.

– Свързани от Съдбата – отрони замислено той и се обърна отново към мен.

Очите му бяха твърде големи за лицето – като моите – но ясни, светлосиви. Притежаваха детска откритост и под взора им се почувствах необичайно неловко.

– Имах син и дъщеря – сподели тъжно той.

Отворих уста да изразя съболезнования и да спомена, че знам. Най-талантливият лекар в цяла Франция се бе прославил, спасявайки мнозина чумави, ала се бе оказал безпомощен да изцели съпругата и децата си, отнесени от болестта.

Не успях обаче да проговоря, защото той продължи:

– Не искам да проявявам грубост, мадам, натрапвайки скръбта си на жена в траур. Споменавам я само за да обясня, че познавам естеството на мъката ви. Наскоро научих, че скърбите за изгубените си дъщери. Няма по-голяма трагедия от смъртта на дете. Моля се на Бог да утеши и вас, и краля.

– Благодаря, мосю Нострадамус – смених бързо темата, защото искреното му съчувствие заплашваше да ме разплаче. – Седнете, моля – посочих стола срещу моя и табуретката за крака, поставена специално за него. – Достатъчно страдания ви причиних. Настанете се удобно и ще ви кажа кога са родени децата.

– Изключително любезна сте, Ваше Величество.

Седна и изпъшка тихо, повдигайки болния си крак върху ниската табуретка. Подпря бастуна до себе си, за да му е под ръка.

– Искате ли лист и писалка?

Потупа се с пръст по челото.

– Не, ще запомня. Да започнем с най-големия. Дофинът, роден на деветнайсети януари, 1554-та година. За да начертая звездна карта, са ми необходими...

– Часът и мястото – прекъснах го.

Понеже пресмятам умело, вече се бях научила да съставям хороскопи. Не се доверявах обаче на интерпретациите си и твърде често се надявах да са погрешни.

– Майките не забравят тези неща, разбира се. Франсоа е роден в двореца "Фонтенбло" няколко минути след четири следобед...

– Няколко минути... – повтори той и пръстът, потупал челото му, сега го заразтрива, сякаш да запечата факта в паметта му. – Знаете ли колко минути? Три, десет?

Сбърчих чело, мъчейки се да си спомня.

– По-малко от десет. За съжаление бях изтощена и не съм в състояние да ви отговоря по-точно.

Не говорихме за момичетата Елизабет и Марго – според салическия закон момичетата нямат право да наследяват трона на Франция. Съсредоточихме се върху наследниците – Шарл-Максимилиан, роден на двайсет и седми юни 1550-та година в "Сен Жермен ан Лайе", и скъпия ми Едуар-Александър, роден в годината след Шарл, на деветнайсети септември, двайсет минути след полунощ.

– Благодаря, Ваше Величество. Ще ви донеса подробни хороскопи след два дни – обеща Нострадамус, след като приключих. – Вече съм се подготвил, понеже рождените дати на момчетата са обществено достояние.

Той не понечи да стане, както очаквах. Продължи да се взира в мен с чистите си, спокойни очи и в последвалата тишина аз събрах смелост и проговорих.

– Сънувам злокобни сънища.

Странното признание не го изненада никак.

– Позволявате ли ми да бъда откровен, мадам? – попита вежливо. Преди да отговоря, продължи: – Имате астролози. Не съм първият, който ще състави хороскоп на децата ви. Ще го направя, разбира се, но не ме извикахте само за това.

– Да – признах. – Четох книгата ви с пророчества.

Прочистих гърло и изрецитирах трийсет и петото четиристишие, повалило ме на колене, когато го прочетох за пръв път.

– Пиша, каквото трябва – Нострадамус ме погледна по-предпазливо. – Не твърдя, че разбирам смисъла на думите.

– Аз обаче го разбирам. – Приведох се напред, неспособна да прикривам повече безпокойството си. – Съпругът ми, кралят, е лъвът. По-възрастният. Сънувах... – Поколебах се, защото не исках да изрека гласно ужасяващото видение.

– Мадам, с вас се разбираме добре. По-добре, мисля, отколкото ни разбират другите. Виждаме неща, невидими за другите. Твърде много, за да сме спокойни.

Извърнах лице и се втренчих през прозореца. Под яркото слънце в градината Едуар, Марго и малкият Навара се гонеха около зелените живи плетове. Представих си разцепени глави и пронизани тела; мъже се мятат, давят се в потоци кръв.

– Не искам да виждам повече – прошепнах.

Не знам как разбра. Навярно го прочете по лицето ми, както предсказателите четат по линиите на дланта, или вече бе съставил рождената ми карта със зловредния Марс. Или пък издайнически страх бе просветнал в очите ми, докато произнасях трийсет и петото четиристишие.

– Кралят ще умре – казах му. – Моят Анри ще умре твърде млад, ще го сполети ужасна смърт, ако не успея някак да я предотвратя. Знаете го, написано е в поемата. Кажете ми, че съм права, и ще ми помогнете да направя необходимото, за да го спася. Съпругът ми е моят живот, моята душа. Умре ли, няма да искам да живея.

Преди толкова години вярвах, че сънят ми се отнася само за Анри. Мислех, че жестокият му край е най-лошото, което ще сполети мен, наследниците му и Франция.

Сега е лесно да прозра каква грешка съм допуснала. И колко глупаво е, че спокойните думи на Пророка ме ядосаха.

– Пиша, каквото ми нареди Бог, Ваше Величество. Волята му е над всичко. Не съм в състояние да я тълкувам. Щом Бог ви е изпратил виденията, длъжна сте да разберете какво цели.

– Длъжна съм да опазя краля – отвърнах му, – и децата си.

– Сърцето ви подвежда – той потрепери, сякаш го сграбчиха невидими хищнически нокти. После проговори с глас на чуждо, не съвсем човешко създание. – Децата... – промърмори и тогава разбрах, че вижда дори най-тъмните тайни. Притиснах с длан кървавата перла, сгушена до сърцето ми, сякаш така щях да скрия истината. – Децата са родени под нещастна звезда. Няма спасение.