Катерина де Медичи

Шестнайсета глава

Последваха тридневни празненства – гуляи, турнири, балове. Годеникът ми участваше неохотно във всички. Аз също присъствах със свито сърце. Ужасяваше ме мисълта, че Анри е мъжът от кошмарите ми, а нямах с кого да споделя, нямаше кой да разсее тревогите ми с усмивка, да ми обясни как умората и вълнението развихрят въображението ми.

Кралица Елеонор, бъдещата ми свекърва, изпълняваше ролята на наставница. Преди три години тя се бе омъжила за Франсоа – резервиран младоженец, какъвто сега изглеждаше синът му. Полакомил се да забие френското знаме на италианска земя, Франсоа неблагоразумно бе нападнал императорските сили и беше претърпял катастрофално поражение край Павия, където го пленили. Откупил свободата си със стотици хиляди златни екю и обещание да се ожени за овдовялата сестра на Карл – Елеонор.

Фламандка като брат си, Елеонор владееше съвършено френски и познаваше парижката култура и нрави, ала никак не приличаше на бляскавите, притворни жени в кралския двор. Кестенявата ѝ коса бе оформена в непростимо старомоден испански стил – разделена на път по средата и сплетена на две дебели плитки, увити над ушите ѝ. Имаше набита фигура с месести, непохватни крайници и безизразни кравешки очи.

Харесвах я. Мълчаливостта ѝ, търпението и добродетелността ѝ бяха искрени. Стоеше на известно разстояние от съпруга си и синовете му и когато крал Франсоа ме заведе при нея, тя го погледна с обожание. Сякаш не я забелязва, той промърмори с отегчено нехайство:

– Съпругата ми, кралица Елеонор.

Тя ме прегърна сърдечно и ми представи дъщерята на крал Франсоа – десетгодишната Маргьорит; другата му дъщеря – тринайсетгодишната Мадлен, заболяла от охтика и била на легло.

Рано сутринта в деня на църковната церемония – третият от престоя ми в двореца на Плас Ньов – кралица Елеонор дойде в покоите ми, където ме обличаха.

Обърна се към мен с непринудена и мила усмивка.

– Нямате майка, Катрин. Обяснил ли ви е някой какво представлява първата брачна нощ?

– Не – отвърнах аз и в същия момент осъзнах, че лъжата е за предпочитане; не исках да изслушвам лекция за плътските отношения. Мислех, че съм научила всичко необходимо от срещите си с Иполито.

– А... – тя ме погледна с нежно съчувствие. – Не е неприятно. Чувала съм, че на някои жени им харесва, а на мъжете несъмнено им е любимо занимание.

Обясни ми, че съм длъжна да настоявам съпругът ми да не прахосва семето си. Посъветва ме, след като го вложи надлежно във вместилището ми, да лежа поне четвърт час.

– Важно е да родите възможно най-бързо – допълни тя. – От опит съдя, че ни заобичват едва след като ги дарим със синове.

Долових тъга в думите ѝ. Франсоа обожавал първата си съпруга, кралица Клод, майката на децата му, починала преди повече от десет години.

Елеонор ме потупа по ръката.

– Всичко ще мине добре. Ще се погрижа да пийнете вино, та да сте по-спокойна. – Изправи се. – Ще имате много синове, сигурна съм.

Усмихнах се. Сега съпругът ми не ме одобряваше, но аз щях да му родя деца. Щях да имам свое семейство, с което никой нямаше ме раздели. "И няма да се налага – помислих си, – да се съревновавам с призрак както горката кралица Елеонор."

Годежната церемония се състоеше в подписване на дълъг брачен договор. С Анри изслушахме безмълвно благословията на кардинал Дьо Бурбон и после ни отведоха в обширната зала, където ме бяха представили на краля и семейството му. Подканиха ни да се целунем и тромпетите засвириха – и двамата подскочихме стреснато.

На бала танцувах с Анри, с краля и с брата на Анри – Франсоа.

Анри и по-големият му брат очевидно бяха близки. Присъствието на дофина обикновено извикваше искрена усмивка по лицето на младоженеца – от време на време двамата се споглеждаха, явно разменяйки си без думи тайна шега. Златокосият Франсоа – предпочитам да го наричам дофинът, за да не го обърквам с баща му – изглеждаше по-разговорлив от Анри и обичаше страстно книгите и науката. Привличаше го и историята. Обясни ми произхода на титлата си. Преди пет века първият виконт на областта Виан в Западна Франция украсявал щита си с изображение на делфин. Така произлязло прозвището му Дофин дьо Вианоа. Възприели го като титла и двеста години по-късно започнали да я отреждат на най-големия син на френския крал.

Докато дофинът разговаряше с мен, долових смътно безпокойство, разсейващо се само когато оставаше насаме с брат си Анри. Тревогата се усещаше най-силно в присъствието на баща му, който не пропускаше възможност да разкритикува двамата си по-големи синове и да похвали най-малкия. Анри, от своя страна, току поглеждаше баща си с омерзение. Почудих се, плъзгайки се до дофина в бавната стъпка на испанската павана, дали той е кралят, когото астрологът Руджиери бе видял в бенките ми. Дали не се женех за погрешния син?

Същата нощ се върнах във временните си покои, а Анри – в двореца на баща си. Жените, дошли да ме облекат, ме събудиха три часа преди зазоряване. След седем безкрайни, отегчителни часа най-сетне бях готова и изпратиха вест на краля.

През онзи ден изтърпях повече великолепие, отколкото е редно. Прислужниците положиха върху горкия ми скалп, вече натежал от скъпоценни камъни, златната херцогска корона, чиято тежест едва не ми прекърши врата. От раменете ми се спускаше роба от златен брокат, поръбена с пурпурно кадифе и бял хермелин, изпъстрен с рубини. Ужасих се при мисълта как ще издържа да стоя права часове наред.

Най-сетне крал Франсоа пристигна – в бял сатен, извезан с дребни златни лилии, и златна мантия. Изглеждаше възторжен, но и изненадващо нервен. Забеляза как треперя, целуна ме и излъга, че не е виждал по-красиво създание от мен.

Като се шегуваше и смееше, за да ме развесели, той ме поведе по стълбите към параклиса, издигнат в съседство с папските покои, където държавното богатство лъщеше на показ по телата на триста гости. Слънчевите лъчи струяха през високите сводести прозорци; десет грамадни свещника пламтяха ярко до олтара. Заслепена, аз се вкопчих в мускулестата ръка на краля, нагаждайки стъпките си в ритъм с бавната му походка.

Анри чакаше до олтара. Щом ни забеляза, по лицето му пробяга отвращение. Нямаше значение към кого е насочено – към мен или към баща му. Анри несъмнено ненавиждаше мисълта да се ожени за мен.

Преди да ме предаде на сина си, кралят ме целуна по бузата и прошепна:

– Помнете, сега сте моя дъщеря, и ще ви обичам като дъщеря до сетния си час.

Повдигнах се на пръсти да го целуна и застанах до съпруга си.

Облеклото на Анри отстъпваше на кралското, но и той изглеждаше величествено в жакет от бял сатен с гамаши от черно кадифе и черни ръкави с цепки, под които се показваше бялата му риза. И той носеше херцогска корона и златна мантия.

Прикри враждебността си, когато пристъпих към него. Стоеше изправен грациозно и гордо, ала стискаше толкова силно юмруци, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Щом приближих, той се обърна и коленичи върху възглавничката от пурпурно кадифе до олтара.

Аз коленичих до него и се взрях в папа Климент. Озарено от сноп слънчеви лъчи, лицето му изглеждаше болнаво и восъчно-бледо, устните му сивееха; сребърните косми в брадата му бяха повече от черните. Очите му обаче сияеха. Бракът ми с Анри бе най-блестящото му постижение. Мразех го, задето ме обрича на живот в чужда земя със съпруг, който ме ненавижда по същата причина, поради която го ненавиждам и аз – бяхме пионки, събрани по принуда.

Церемонията се проточи до безкрайност – твърде много молитви, изправяне и коленичене. С младоженеца изрецитирахме един след друг обетите си и си разменихме венчалните халки. Пръстите на Анри леденееха. Папа Климент припяваше на латински, очертаваше кръст след кръст над главите ни и най-сетне всичко приключи. Даде ни знак и ние се обърнахме към тълпата с лица, грейнали от облекчение.

Анри обходи с очи първия ред, търсейки някого. Между кралица Елеонор и заварените ѝ дъщери седеше светлокоса благородничка. В никакъв случай същинска красавица, ала ведрото ѝ лице и елегантната ѝ, деликатна фигура излъчваха красота. Бях я виждала, преди да обяснява тънкостите на протокола на Анри. На възраст можеше да му бъде майка и аз не обърнах внимание как се втренчи в нея и на окуражителния ѝ поглед в отговор.

Когато минахме край нея обаче, изражението ѝ се промени – навярно измама на слънцето и на пламъка на свещите, отразени в бледите ѝ очи, ала за миг те сякаш просияха злорадо и пресметливо. Взрях се остро в тях и те омекнаха, сведени скромно, раболепно.

Едва тогава забелязах роклята ѝ – във вдовишки цветове, бяло и черно. Корсаж и фуста от бял сатен ѝ черна пола и ръкави с цепки, под които прозираше бяла риза. Бял сатен и черно кадифе – от същата материя бяха ушити сватбените дрехи на Анри.

След церемонията започна пиршество. Масата на кралското семейство се намираше върху подиум, та стотиците, натъпкани в залата, да ни виждат ясно. Без тежката корона и мантията, аз седях олекнала между Анри и дофина. Съпругът ми намираше малко думи за мен и много – за брат си. В присъствието на Франсоа Анри се преобразяваше в усмихнат, чистосърдечен младеж.

Гуляят се проточи от пладне до залез-слънце. Преоблякох се в зелена рокля – официалният ми цвят. Червени кадифени рози красяха косите ми и черната брокатена маска, скрила горната половина от лицето ми. Върнах се, неубедително разкрасена, в банкетната зала, където бе започнал бал с маски. Танцувах с краля и с дофина, с които си подхвърляхме шеговити реплики, уж не се познаваме. Танцувах и с необщителния си съпруг, оживяващ се единствено в обкръжението на брат си и русокосата вдовица.

Онази нощ пих малко вино. Изкушавах се, знаейки какво ми предстои, но разсъдих, че е по-добре да владея чувствата си. Очевидно бях сред малцината, взели подобно решение. Когато кралица Елеонор дойде да ме отведе, не продумахме, понеже гълчавата в залата щеше да заглуши гласовете ни. Тя ме изведе в коридора, където ни чакаха придворните дами. Някои ме придружаваха от Флоренция, други – включително елегантната светлокоса жена, облечена в траурно черно и бяло, бяха от свитата на Елеонор. Парфюмът ѝ – есенция от лилия – витаеше пред нея и след нея.

Дамите ме придружиха до покоите на принц Анри – студени въпреки пращящия огън в камината. Модерните абаносови чаршафи на Изабел д'Есте покриваха голямото му легло, издигнато върху четири крака от резбован махагон. Дебела кожена покривка лежеше спретнато сгъната в долния му край. Розови листа – последните за сезона – бяха разпръснати от грижлива ръка върху черната коприна.

Гоблените над леглото – благоприлични сцени в горски цветове и алено, изпъстрени тук-там със златни нишки – изобразяваха пасторални сцени. Жени с високи шапки, заострени като рога на нарвал – спомен за модата отпреди век – свиреха на лютня, танцуваха и беряха плодове от дървета.

Застанах пред огъня, докато придворните смъкнат ръкавите ми, корсета и полите. Останала по долна риза, чаках жените да свалят един по един скъпоценните камъни от косите и да ги разрешат като водопад над гърба ми. Накрая черно-бялата вдовица изхлузи долната ми риза през главата.

Изправих се гола като Ева пред очите на половин дузина непознати – с тяло, непознато за мен самата, недокосвано след прегръдките на Иполито. По онова време все още бях слаба, с колене като слонова кост и бледо маслинова кожа. С дясната си длан притиснах лявата гърда, заслонявайки дясната под лакътя, а с другата закрих венериния хълм от меки, златистокафяви косми между бедрата ми и се заклатушках тромаво към леглото. Елегантната вдовица отметна горния чаршаф и аз легнах разтреперана върху черната коприна. Жените разстлаха косата ми върху възглавницата, а аз придърпах завивката над гърдите си.

Вдовицата се оттегли. Кралица Елеонор се приведе и ме целуна нежно по челото.

– Ще приключи бързо, не бой се – прошепна ми тя.

Спусна балдахина и ме остави със самотната тъмнина. Жените излязоха в преддверието; чух ги как се смеят тихо и подхвърлят орехи по пода, за да заглушат звуците, които скоро щяха да надават младоженците.

Ламтежите на папа Климент за власт, надеждите на крал Франсоа за слава, бляскавата помпозност през последните няколко месеца бяха просто фантазия – ярък, трескав сън. Без скъпоценните камъни и коприната, аз се събудих в действителността, където едно невзрачно, уплашено момиче очакваше в мрака едно тъжно, лишено от желания момче. Представих си Климент и Франсоа, опиянени от вино и самодоволство, и усетих разяждаща горчивина.

Долових стъпки, вратата на преддверието проскърца. Бумтящият глас на Негово Величество отекна ведро и разсея мрачната тържественост, с която кралица Елеонор ме бе облъхнала.

– Привет, дами! Къде е съпругата на сина ми?

Завалваше думите. Отговориха му женски гласове, последвани от сдържан смях и хрущене на орехови черупки под кралските ботуши.

Вратата на спалнята се отвори и някой влезе. От другата страна на балдахина прошумоля плат и се свлече с въздишка на пода. Гоблените се разтвориха ненадейно и аз се вкопчих стъписана в завивките над гърдите ми.

Анри застана гол до леглото. Просна се светкавично до мен и дръпна одеялото. Огънят в камината обаче разкри стройно, издължено тяло със слабини, увенчани с рядка туфа пепеляво кафяви косми. Той не ме погледна. Впери очи в зеления кадифен балдахин над главите ни.

След секунди влезе крал Франсоа – гологлав, чорлав, увиснал върху ръката на съсухрения беловлас кардинал Дьо Бурбон. И двамата бяха запъхтени от дрезгав смях. Кралят ни видя и се опомни. Навярно доловил унижението на двете голи деца, той ни погледна по-благо и измъкна ръка изпод лакътя на стареца.

– Благословете ги, Светейшество – нареди тихо на кардинала. – Благословете ги и си вървете. Моята дума е достатъчна.

Кардиналът излезе и кралят се обърна към сина си.

– Помня ясно първата брачна нощ с майка ви. Помня колко уплашени бяхме. Законът повелява да наблюдавам сношението, но веднага след това ще ви оставя сами. А сега – той сниши глас – целуни я, момче, и забрави, че съм тук.

С Анри се обърнахме на една страна с лице един към друг. Той обгърна раменете ми с разтреперана ръка и притисна устни в моите – надлежна, безстрастна целувка. И той като мен оставаше в плен на негодуванието, ала един от нас бе длъжен да се освободи.

Затворих очи и си представих как Клариса целува Леда, спомних си умелите пръсти и ловкия език на Иполито. Обвих лицето на Анри с длани, както Клариса бе обвила лицето на Леда, и нежно разделих устните му с език. Той се напрегна и аха да се отдръпне, ако се бях разколебала, ала аз постоянствах, докато не ми отвърна с целувка. Вече по-уверено се изтърколи върху мен и аз плъзнах длан между краката му. Усетих как плътта там се размърдва.

Долових движение и отворих очи. Надвесен над нас, крал Франсоа повдигна завивката и разголи хълбоците на сина си.

С Анри извърнахме смутено глави и кралят, пусна завивката. Отстъпи поразочарован назад.

– Не спирайте! Проверявах само дали действате правилно. Няма да ви притеснявам повече.

Отдалечи се до камината.

Бузите на Анри поаленяха. По принуда го погалих между слабините, докато плътта там се събуди отново. По принуда, той раздели краката ми и се настани между тях, както Иполито преди толкова време, ала нямаше сладост, нямаше плам, нямаше копнеж.

Когато проникна в мен, решимостта ми се разколеба и тялото ми се стегна. Извиках от болка. Явно от страх увереността му да не се изпари, Анри започна да помпа диво. Търпях, стиснала зъби. След минута тялото му се изви назад, а очите му се подбелиха под пърхащите клепки. Усетих как нещо топло се процежда между краката ми.

Анри се отдръпна и легна задъхан по гръб.

– Браво! – крал Франсоа плесна с ръце. – И двамата ездачи показаха доблест в турнира!

Завих се до врата и извърнах лице към далечната стена. Крал Франсоа предупреди сина си с твърде шумно прошушване, че девствениците имат навик да плачат след подобни събития, и излезе от стаята.

В последвалата тишина съзнавах, че се изисква да похваля мнимите любовни умения на Анри, ала не успявах да помръдна, сломена от изтощение, придружено от болезнено присвиване на мускулите на гърлото ми – сигурен предвестник на споменатите от краля сълзи.

Лежах безмълвно с надеждата Анри да ме остави да се самосъжалявам. Той обаче прошепна едва доловимо, вперил очи в тавана:

– Извинявайте.

– Не ме наранихте, Ваше Височество – излъгах, без да поглеждам към него. – Извиках от изненада.

– Не говорех за това, макар да съжалявам и за него – поясни той. – Съжалявам, че не бях по-мил. Вие сте толкова нежна. Братята и сестрите ми ви харесват. Татко – също.

Взирах се в балдахина пред мен, в играта на пламъците върху златните нишки, втъкани сред тъмночервените и горскозелените.

– А вие? – попитах.

– Очарователна сте – отвърна срамежливо той. – Достолепна, но и сърдечна. Всички в двора са впечатлени. Но... аз не се отличавам с ведър нрав като братята си и знам, че дразня баща си. Ще се постарая да се поправя.

– Не се извинявайте. Не сте искали да се ожените за мен. Чужденка съм, не съм благородничка и съм грозна...

– Не говорете така за себе си! – възмути се той. – Забранявам ви. Достатъчно привлекателна сте. Не само красавиците са обаятелни.

Думите му прозвучаха толкова искрено и непресторено, че аз се обърнах бързо по гръб, за да застана с лице към него.

– О, Анри – протегнах ръка към него, ала явно бях прибързала. Той сбърчи вежди и се отмести с импулсивно отвращение. Веднага се отдръпнах назад. Очите му срещнаха моите, без да ме виждат – наблюдаваха нещо отвъд мен, нещо зловещо. Съзрях неумело прикритата омраза в погледа му и се свих плахо.

"Как – помислих си, – как ще ти разкажа за кървавия си сън, ако не ме заобичаш?"

Той сведе очи.

– Моля ви, съжалявам... наистина съжалявам, Катрин. Просто съм ужасно изморен.

– И аз – кимнах вдървено. – Бих искала да поспя.

Обърнах се с гръб към него.

Той се поколеба – опита се вероятно да намери думи, за да смекчи обидата ми – и накрая също ми обърна гръб. Будува известно време, ала най-сетне сънят го обори.

Ако в новия ми дом имаше място, където да се усамотя, щях да отида там. Стаята обаче, където прекарах последните си дни като девственица, беше пълна с прислужници, а коридорите – с гуляйджии. В преддверието бдяха придворните дами; станех ли, раздвижех ли се, щяха да разберат. Цяла нощ останах там, където най-малко желаех да бъда – в леглото на Анри.

В часовете преди зазоряване пак там ме осени зловеща мисъл и ме изтръгна от леката дрямка.

Когато се отдръпна с погнуса от мен, Анри навярно не бе видял нито омразния си баща, нито нежелания брак. Благодарение на невинната си чувствителност вероятно бе прогледнал в дълбините, където върху душата ми чернееше тъмно петно.

Седемнайсета глава

През последвалите седмици Анри не дойде в покоите ми и не ме извика в своите. Ловуваше, участваше в турнири или играеше тенис с по-големия си брат. Често седях с аристократите от кралския двор в просторната закрита галерия и гледах Анри и Франсоа. Единият брат вдигаше високо топката с лявата си ръка и извикваше:

– Дръж!

Предупреждение към съперника, че ще удари топката във високата каменна стена. Умението да се опазят от лудешки рикоширащото кълбо – или да обезглавят зрителите – свидетелстваше за ловкостта им. Младият Франсоа – светлокож и златокос до тъмния си брат – печелеше симпатията на тълпата, като се кланяше с шеговита усмивка при всяка своя грешка. Край него Анри се оживяваше – по-атлетичен от ниския, тежък и по-неповратлив Франсоа. Анри лесно би печелил винаги, но често бъркаше нарочно, отстъпвайки победата на брат си.

Когато не спортуваше, Анри често се усамотяваше с русокосата вдовица от свитата на кралица Елеонор. Младият Франсоа, от друга страна, обичаше да вечеря, а и да обядва със сестрите си.

Веднъж го попитах коя е вдовицата. Казвала се Диан дьо Поатие, съпруга на покойния Луи дьо Брезе – влиятелен възрастен мъж, велик сенешал на Нормандия. Баба ѝ произхождала от семейство Дьо ла Тур д'Оверн – тоест, бяхме втори братовчедки.

На четиринайсет години мадам Дьо Патие дошла в двореца и станала придворна дама на първата съпруга на краля – Клод. През двайсетте години, изминали оттогава, се прославила с почтеността и сдържаността си; обличала се скромно и не използвала руж и белило като другите жени. Била набожна католичка и негодувала срещу настъплението на протестантите в кралския двор.

– По какви въпроси съветвате съпруга ми? – поинтересувах се аз.

Набодох парче телешко – носех си вилица от Италия и още предизвиквах удивените погледи на французите, задето използвам толкова екзотично приспособление – и спрях, преди да го лапна.

Младият Франсоа взе парче месо с пръсти и отхапа голям залък.

– По протокол, етикеция и политика – отговори ми, дъвчейки. – Владее и трите. – Преглътна и ме изгледа любопитно. – Не бива да ревнувате. Дамата се слави с добродетелността си. И е двайсет години по-възрастна от Анри.

– Не ревнувам, разбира се – позасмях се.

Забравил съмненията, Франсоа се усмихна ведро.

– Анри бе едва на пет, когато почина мама. Беше привързан силно към нея и преживя тежко загубата. Мадам Дьо Поатие се грижеше за него и се опитваше да му бъде като майка. Затова сега търси одобрението ѝ.

В новото си семейство намерих и други добри приятели, освен Франсоа. Леля му Маргьорит, кралица на Навара – малката държава на юг от Франция и на север от Испания, граничеща с Пиренеите – живееше в двореца с петгодишната си дъщеря Жана. С Маргьорит си допаднахме от пръв поглед – близостта ни се задълбочи, след като открихме общата си страст към книгите. Маргьорит бе висока, топла, лъчезарна и с толкова изпъкнали скули, че усмихнеше ли се, те закриваха отчасти очите ѝ.

И тя като брат си бе родена в Коняк, недалеч от централния Източен бряг, където оценяваха по достойнство италианското изкуство и литература. Маргьорит настояла крал Франсоа да покани застарелия флорентински маестро Леонардо да Винчи във Франция и да му плаща щедро – "макар той да бе твърде стар и сляп, за да рисува", добави тя с деликатен и малко тъжен хумор. Донесъл обаче някои от най-добрите си творби, включително малък, прелестен портрет на усмихната тъмнокоса жена – една от любимите ми картини, която и досега е окачена в двореца "Амбоаз".

– Не вярвай обаче – предупреди ме Маргьорит, – на историите на краля как Леонардо умрял в ръцете му. Брат ми нарочно забравя, че го нямаше в "Амбоаз", когато настъпи сетният час на маестрото.

Маргьорит споменаваше с гордост и усилията на брат си да създаде най-богатата, най-пълната библиотека в Европа, която се помещаваше в двореца в Блоа. Обещах да я посетя при първа възможност.

Междувременно заживях в привидно охолство и безгрижие. Напуснахме слънчевото крайбрежие на Марсилия и се преместихме в мразовитата вътрешност на страната, понеже задържеше ли се месец-два на едно място, крал Франсоа ставаше неспокоен.

Преди да пристигна във Франция, смятах, че тъна в лукс, обгрижвана от мнозина прислужници. Бях допуснала грешка по отношение на мащабите. В Италия властта бе разпиляна, а поданиците на владетелите – малко. Семейство Сфорца управляваха Милано, Медичите – Флоренция; родът Д'Есте – Ферара; стотици барони властваха в стотици градове. Рим се подчиняваше на папата; Венеция – на Републиката. Във Франция обаче господстваше един монарх и аз осъзнах величието на този факт, когато за пръв път пътувах с двора на крал Франсоа I – не толкова двор всъщност, колкото хиляден град.

Повечето дворцови наемници обслужваха трите основни сфери на кралското домакинство – покоите, параклиса, кухнята. Главният шамбелан отговаряше за снабдяването и поддръжката на дрехите, ритуалното обличане на краля и всички дейности, свързани с личния му тоалет. Персоналът включваше прислужници, придворни, виночерпци, разносвачи на хляб, бръснари, шивачи и шивачки, перачки, камериерки и шутове.

Параклисът и подаянията бяха под опеката на главния свещенослужител. Сред подчинените му бяха изповедникът на краля, десетки свещеници, чиновници, разпределящи милостинята, църковни хорове, кралският четец.

Кралският секретар изпълняваше ролята на главен съветник по военните въпроси, управляваше кралските имоти и отговаряше за изхранването на краля и многобройната му свита. Многочислен персонал се грижеше и за конюшните, включващи и кралските пратеници; за ловните кучета и птици; за придвижването на двора и вещите му от място на място. Имаше съветници, секретари, нотариуси, счетоводители, пажове, аптекари, лекари, хирурзи, музиканти, поети, художници, архитекти, телохранители, стрелци, интенданти, оръженосци.

Всички те се водеха преки служители на краля. Освен тях мнозина се грижеха за семейството му – сестра му, децата му, братовчедите му – както и за чуждестранните сановници и посланици и за близките му приятели.

Напуснах Марсилия в пищна каляска и се обърнах да погледна виещия се керван от каруци, коне и тежко натоварени мулета зад мен. Двайсет хиляди конници, пет хиляди кучета, соколи и ястреби, рис и лъв пътуваха с нас. Отсядахме на различни места – предимно в замъци на благородници, пожелали да угодят на Короната – и най-сетне пристигнахме в долината на Лoapa.

Кралският дворец в Блоа изглеждаше величествен и разностилен. В единия край се възправяше замък от червени тухли, построен от предшественика на Франсоа I – Луи XII – и наследен от дъщеря му Клод. Тук Жана д'Арк получила благословия от архиепископа на Реймс, преди да поведе войската си в битка. Клод обичала замъка и когато се омъжила за Франсоа, затвърждавайки по този начин правото му да се възкачи на френския престол, той издигнал модерен четириетажен дворец.

Шато дьо Блоа не приличаше на италианските дворци. Апартаментите бяха свързани с другите помещения не с коридори, а с вити стълби. През първите няколко дни в Блоа постоянно се задъхвах, ала след седмица тичах нагоре-надолу с лекота. Любител на витите стълбища, кралят бе поръчал да построят масивно, пищно външно стълбище – украсено със статуи в готически стил – пред фасадата на сградата.

Покоите на краля и кралицата се намираха на втория етаж. В скандален разрез с традицията там се помещаваше и будоарът на метресата на Франсоа – мадам Д'Етамп. Децата обитаваха третия етаж. Хората с по-скромно положение живееха на приземния етаж, където бяха и трапезариите, кухнята и спалните на стражата. Множество външни пристройки приютяваха кардинали, чиновници, придворни, счетоводители, лекари, учители.

Стъмни се, докато се нахраня и разопаковат пътническите ми сандъци. Разведоха ме с лампа из просторните ми покои в съседство с апартаментите на сестрите на Анри. Кралят щеше да пристигне утре и да се настани в своите покои. Бях свикнала да разполагам със спалня и преддверие. Сега имах спалня, преддверие, гардеробна, побираща всичките ми дрехи плюс легло за прислужница, и малък личен кабинет. Върху тухлената стена над камината в спалнята ми бе изрисуван златен саламандър – символът на крал Франсоа. Под него бе изписано мотото: Notrisco al Ьцопо, stingo el гео, Подхранвам добрия огън и потушавам лошия.

Освободих френските прислужници и извиках личната си придворна мадам Жонди да ме съблече. Мари-Катрин дьо Жонди бе удивително красива жена на трийсет с преждевременно посребрена коса и деликатни черни вежди. Имаше безупречна кожа, с изключение на миниатюрна тъмна бенка на бузата, близо до крайчеца на устните. Добре образована и интелигентна, тя притежаваше естествена изтънченост, в която нямаше и следа от предвзетост.

Французойка по произход, но с приятна разлика – преди да се присъедини към свитата ми, бе живяла дълги години във Флоренция и говореше свободно тоскански. През онази нощ нямах желание да говоря на френски и присъствието ѝ ми въздействаше успокоително. След като ме съблече, я помолих да ми почете от книгата с поеми на леля Маргьорит "Огледало на изгубената душа".

След като ми почете известно време, изпратих горката жена да си легне, понеже се чувстваше изтощена след целодневното пътуване. Все още ме измъчваше безпокойство и си спомних думите на леля Маргьорит за кралската библиотека. Облякох си скромна мантия, взех лампа и тръгнах по витата стълба пред покоите ми.

Отвътре дворецът наподобяваше сложен лабиринт, но след известно лутане намерих стълбите към библиотеката. Помещението бе внушително и тъмно в безлунната нощ – като пещера с висок таван. Стисках здраво храбрата си малка лампа и протягах ръка напред да предотвратя сблъсък със стените или мебелите.

Усетих внушително препятствие в мрака и опипах гладкия ръб на дялано дърво и подвързани с коприна корици – рафт с книги. Пристъпих нетърпеливо напред и вдигнах лампата, чиято светлина разкри дървени полици от пода до тавана – в сенките отпред сякаш до безкрайност се редяха книги с еднакъв размер и подвързии от моарирана коприна в различни цветове. Забелязах задължителните издания на Дантевата "Комедия", "Песни" и "Триумфи" на Петрарка и, разбира се, "Декамерон" на Бокачо.

Някои заглавия не бях виждала преди – наскоро подвързан "Пантагрюел" на Рабле, "Утопия" на сър Томас Мор, интересен сборник на Бокачо "За известните жени".

Не след дълго открих още по-ценни богатства – екземпляр от "Платонична теология на безсмъртната душа" на Марсилио Фичино. Свалих я веднага от рафта и се поколебах дали да не спра дотук. Апетитът ми обаче се бе изострил. Побиха ме тръпки при вида на "Окултна философия в три тома" на Корнелиус Агрипа. Попаднала на окултната колекция на краля, аз вдигнах лампата и светлината ѝ разкри дълга редици книги за астрологията, алхимията, кабалата, талисманите.

Спомних си думите на магьосника: "Крилото на Гарвана от Агршта, изработено под покровителството на Марс и Сатурн". Опипах инстинктивно с длан пазвата си, където висеше талисманът.

Ненадейно появилите се трудове на Фичино и Агрипа ми се сториха като знак свише – ако Анри бе окървавеният мъж от съня ми, имах нужда от цялата тайна мъдрост, до която успеех да се добера.

Мисълта ме изпълни със загадъчно въодушевление – разтворих книгата на Агрипа и зачетох. Погълната от думите, не бях чула вратата да изскърцва и когато кралят изплува от тъмнината – с невчесана коса и по нощна риза, скрита под халат от златен брокат – ахнах, все едно виждам призрак.

Крал Франсоа се засмя – жълтото сияние на лампата в ръката му разкривяваше зловещо чертите на дългото му лице.

– Не се бойте, Катрин. Остарявам и вечерята ме събужда все по-често.

– Ваше Величество! – Затворих бързо книгата и се поклоних несръчно. – Имате забележителна библиотека. Впечатлена съм от заглавията, макар да не съм разгледала всички.

Той свали лампата и се усмихна доволно. После погледна книгите в ръцете ми.

– Агрипа, а? Рядък ръкопис – още не е публикуван официално, – но извадих късмет да се сдобия с едно от малкото копия в обращение. Доста езотеричен избор за млада дама – неоплатонизъм и астрологическа магия. Как намирате Агрипа?

Замълчах. Мнозина свещеници гледаха с лошо око на въпросните теми – всъщност ги обявяваха за богохулни. Хрумна ми, че макар да е включил заглавията в библиотеката, кралят вероятно не ги одобрява и не би му харесало да ги чета.

– Намирам го за увлекателен – отвърнах упорито. – Изучавам астрологията и обожавам Фичино. Донесох един от трудовете му от Флоренция – ,De Vita Coelitus Compranda".

Очите му се разшириха и грейнаха.

– Третият том на...

– На "Три книги за живота", да. Ще пиша на семейството си във Флоренция и ще ги помоля да ми изпратят първите два. Ще ви подаря и трите за библиотеката.

Той ме целуна бързо по двете бузи.

– Скъпа! Не бих мечтал за по-хубав подарък! Не е редно обаче да ми преотстъпвате националните си съкровища.

– Сега съм французойка – отвърнах. Поставях на равна нога династията на Медичите и кралския род Валоа.

Той ме прегърна с искрена топлота.

– Ще приема щедрия ви подарък, дъще моя. Ала не изпращайте книгите тук, където ще останем само месец-два. Нека ги доставят във Фонтенбло край Париж. Ще бъдем там, когато пристигнат, и ще им се порадваме веднага. – Той замълча. – Не е необходимо да четете тук, дете. Занесете ги в стаята си и ги задръжте, колкото искате. – Тръгна към рафтовете. – А сега и аз ще си избера нещо.

Повдигна лампата и огледа заглавията с присвити очи.

– А... – кимна след известно време. – Ето. – Свали една книга от полицата. Заглавието беше на френски, темата – италианската архитектура. – Смятам да строя във Фонтенбло.

Застанах до него и видях трактат за Брунелески, проектирал големия купол на Флорентинската катедрала. Взех книгата и я разлистих.

Той се обърна рязко към мен, забелязал колко съм заинтригувана.

– Значи обичате и философията, и архитектурата? Необичайни интереси за жена.

Изчервих се, съдейки по внезапно сгорещените си бузи и врат.

– Книгата е за Брунелески, Ваше Величество, а аз съм от Флоренция. Мисля обаче, че всеки би полюбопитствал как един толкова огромен купол се крепи без видима опора.

Той ме възнагради с широка одобрителна усмивка.

– Утре, в три след пладне, елате в кралската конюшня да пояздим сред природата.

– Поласкана съм от поканата, Ваше Величество – поклоних се отново. – Няма да закъснея.

Когато най-сетне се унесох в леглото, разтворила книгата на Агрипа в скута си, бях взела решение – не успея ли да спечеля Анри, ще се опитам да спечеля баща му с надеждата да ги помиря, а после, разбира се, Анри да приеме мен.

На другата сутрин, докато придворните ме обличаха под напътствията на мадам Жонди, я помолих да ми намери френски воал. Досега вчесваха косата ми като на италианска съпруга – нагоре с брошки – но всички французойки носеха воал до раменете, пришит към твърда диадема от кадифе или брокат, приглаждаща косата над челото. Казах на крал Франсоа, че съм французойка, а воалът щеше да напомня кому съм предана на първо място.

След минути мадам Жонди се появи с гълъбовосива диадема с бяло було. Почувствах се странно с него – все едно съм предрешена за бал с маски.

Дните в двореца следваха предсказуем ритъм, съгласуван с режима на краля. Събудеше ли се, кралят се срещаше със секретарите и съветниците си. В десет присъстваше на литургия, а в единайсет обядваше в приемната зала. Хранеше се само той, заобиколен от притихнали благородници, просители и прислужници. Често епископ четеше на глас от текст, избран от Негово Величество. После кралят провеждаше аудиенции и изслушваше жалби. Следобед излизаше да се раздвижи – яздеше, ловуваше, разхождаше се, играеше тенис.

През онзи ден сподирях краля като сянка с надеждата да срещна Анри, но той и по-големият му брат ги нямаше.

След пладне по ноемврийското небе се разстелиха облаци, вещаещи лек дъжд. Настроението ми обаче се разведри. Любимият ми кон Зевс – черногрив, ръждивокафяв скопен жребец – бе дошъл с мен във Франция. Усещах остро и неговата липса, и липсата на движение. А и се надявах съпругът ми да е сред ездачите.

Когато обаче се явих в конюшнята в уречения час, Анри не беше там. Нито дофинът, нито младият Шарл, нито благородниците от кралския двор. С изключение на конярите – единият държеше поводите на неспокойния, едър черен кавалерийски кон на краля – тук мъж беше само Негово Величество.

Изглеждаше обсебен от петте си очарователни придружителки, които се кикотеха и бърбореха като пъстри красиви папагали, ако не смятаме дамата, стъпила на ниско столче, поставено до кобилата ѝ, явно с намерение да се качи върху тапицираното като трон седло, използвано от французойките. Жената стоеше с гръб към краля и той видимо се изкуши. Прегърна през кръста дамата до него и я притисна похотливо към тялото си. После с престъпна ловкост пъхна длан под корсажа ѝ и стисна гърдата ѝ. Тя не се смути дори когато вдиша очи и срещна моите.

– Ваше Величество! – възкликна с престорено възмущение и го перна артистично по ръката. Имаше тъмна коса и набита фигура с тънки устни, обрамчени от трапчинки. – Какъв развратник сте, Ваше Величество!

– Да – призна весело кралят. – И само целувка от добра християнка е в състояние да изкупи греховете ми. Мари, скъпа моя, спасете ме!

Притеснена да не я забележи жената, наместваща се върху седлото, Мари го целуна припряно по устните и погледна многозначително към мен.

– Ваше Величество! – поздравих с реверанс.

Тутакси пет чифта женски очи забелязаха френския ми воал.

– Дъще! – кралят се усмихна и улови ръката ми. – Колко модерна изглеждате, същинска французойка! Добре дошла в малката ни шайка. Дами, това е скъпата ми дъщеря Катрин. А това, Катрин, са мадам Дьо Маси, херцогиня Дьо Монпансие, мадам Шабо и мадам Дьо Канапле.

Кимнах поред на всяка. Мадам Дьо Маси, вероятно на около осемнайсет и най-плаха от групата, имаше млечно руса коса и тънки, светли, почти невидими вежди. До нея, вече върху седлото, мадам Дьо Монпансие – красива жена с квадратна, мъжествена челюст – се поклони любезно, ала не успя изцяло да прикрие злорадството си от смущението ми, че съм видяла краля да пъха ръка в женска пазва. Мадам Шабо, адмиралска съпруга, се усмихна бегло, сякаш е отегчена и извисена над светската суетня. Мадам Дьо Канапле – Мари, както я нарече кралят – ме изгледа със самодоволни очи с натежали клепки.

Кралят посочи жената, която възсядаше сивата кобила при появата ми.

– А това е любимата ми Ан, херцогиня Д'Етамп.

Усмихна ѝ се разнежено и глуповато.

Всички женски погледи последваха неговия, чакайки знак от Ан. Херцогинята седеше върху малкия си ездитен трон, вдигнала крака върху висока подложка. Полите ѝ се диплеха под подгънатите колене и скриваха краката ѝ. Не достигаше юздата и стоеше, скръстила ръцете си в ръкавици. Един коняр на кон се приближи и хвана поводите на кобилата ѝ.

Херцогинята – крехко създание с големи златистокафяви очи – имаше начервени устни, пълни и удивително подвижни: ту се извиваха в престорена усмивка, ту се изкривяваха презрително, ту се свиваха надменно. Разделена на строг път по средата, косата ѝ с цвят на мед се виеше ситно на къдрави облачета край слепоочията. Диадемата ѝ от златен филигран наподобяваше тиара. От брадичката до върха на ботушите ѝ за езда я обгръщаше роба с висока яка, скроена от същата кожа като кралската. Приемаше обожанието му, сякаш ѝ се полагаше по право – с бегъл, доволен поглед.

Когато наближих, тя обърна многозначително глава като котка, дебнеща плячка, и обходи с поглед обикновената ми безформена мантия, глупавия френски воал върху италианската ми коса, непростимо смуглата ми кожа и изпъкналите ми очи.

– Мадам Дьо Маси – кимнах учтиво. – Мадам Шабо. Мадам Дьо Монпансие. Мадам Дьо Канапле. – Обърнах се към херцогинята и поздравих лаконично: – Ваша Милост.

Устните на херцогинята се свиха в усмивка като розова пъпка, сякаш се опитваше да потисне смеха, предизвикан от силния ми акцент.

– Ваше Височество – произнесе с глас, изненадващо дълбок за толкова малко гърло. – За нас е чест, че ще яздим заедно днес.

В същия момент доведоха коня ми Зевс и той ме приветства с нетърпеливо пръхтене. Втурнах се към него и погалих тъмната му муцуна, шепнейки колко ми е липсвал.

– Какво е това? – попита херцогинята, кимайки към седлото ми.

Кралят повтори по-любезно въпроса.

– Мое изобретение, Ваше Величество – отговорих. – За да яздя благопристойно без помощ. – Показах. – Пъхам лявото си стъпало в стремето и хващам лъка на седлото. – Подскочих леко и яхнах Зевс. Движението разголи само за миг глезените ми, покрити с бели чорапи. – Десният ми крак е свит под повдигнатата предница на седлото и коляното ми е застопорено здраво, за да не падна. – Хванах юздите и отпратих с махване на ръката коняря, понечил да ги улови.

– Брилянтно! – възкликна кралят. – Едва ли можете обаче да яздите бързо като мъж.

– Мога, Ваше Величество.

– Но не се ли разгалват краката ви при такава скорост? – осведоми се Мари Дьо Канапле.

– Колко жалко е да се отвлича вниманието на краля от едно толкова красиво лице – отбеляза коварно херцогинята.

Мари се усмихна – зъбите ѝ бяха остри като на лисица.

Поаленях от обидата и погледнах към краля, но той не ме защити. И той както другите наблюдаваше как ще се измъкна от положението.

– Ваше Величество, ще яздим ли? – попитах ведро.

Кралят ни поведе на юг, далеч от двореца и стръмните хълмове – към широката река.

Движехме се непоносимо мудно. Кобилите на жените се примиряваха да ги водят конярите, но жребецът на краля и Зевс се противяха и хапеха юздата. За да разсее скуката, Мари разказа история как някаква млада хитруша, нова в двора, поканила възлюбения си на многолюден гуляй. Докато съпругът ѝ вечерял наблизо, любовникът ѝ пропълзял под масата и, скрит под пищния ѝ кринолин, я задоволявал, докато се хранела.

Насочихме се към дълъг дървен мост над реката и тръгнахме бавно по него. Обърнах се назад и вперих поглед отвъд синята речна шир със златни пясъчни брегове, където се издигаха възвишенията, къщите, църковните кули и белият кралски дворец, възправен над тях.

Кралят изглеждаше отегчен, втренчен в гъстите гори на другия бряг. Още щом прекосихме моста, пришпори жребеца в лек тръс. Конярите ускориха ход и жените се заклатушкаха върху седлата.

– Ваше Величество! – извика херцогинята след него с нескрито раздразнение. – Лекарят ви забрани да яздите днес. Не се преуморявайте!

Негово Величество отвърна със смях, позакашля се и ми се усмихна през рамо.

– Катрин! Да видим дали наистина сте бърза като мъж!

Усмихнах му се и забих пета в хълбока на Зевс.

Очаквах кралят да ме поведе към откритата поляна край реката. Той обаче препусна в галоп право към гъстата гора. Поех си дъх и го последвах, пренебрегвайки – като него – предупрежденията на жените. С главоломна скорост нахлух в гората с оголели букове, дъбове и благоуханни борове. За щастие дърветата бяха вековни и с достатъчно високи клони, та не ме събориха веднага от кота. Налагаше се обаче да се снишавам, за да ги отбягна – трудна задача, когато яхаш галопиращ жребец.

Крал Франсоа нададе възторжен възглас, осъзнал, че съм го последвала, и пришпори коня си още по-бързо. Опиянена от студения въздух, щипещ бузите ми, аз препусках след него към горските дебри, подплашвайки зайци и птици. Сетне излязохме от гората и се озовахме сред спретнато поддържани лозя. Не изоставах, ала и не успявах да настигна краля – едрият боен кон на Франсоа имаше по-широк разкрач от Зевс. Отказвах обаче да се предам.

Кралят свърна обратно към гората и аз се втурнах по дирите му, окуражавайки Зевс да препуска с всички сили. Сниших се под нисък боров клон, вдигнах глава и видях кралят да променя рязко курса. Херцогинята и придружителите ѝ бяха навлезли сред дърветата и се движеха право срещу нас.

Веднага след като смени посоката, кралят се приведе в седлото. Забелязах как жребецът му прескача препятствие. Разцепеният ствол на рухнал древен дъб препречваше пътя ни; голите пръсти на горните му клони се бяха заплели в съседното дърво и то надвисваше ниско над земята.

Зърнах преградата късно – една секунда ме лиши от възможността да отклоня коня от падналия дънер и групата ездачи. Познавах докъде се простират способностите на Зевс и съзнавах, че надхвърлям границите им – нямаше време обаче за двоумене. Нямах избор.

Мускулите на коня се напрегнаха под мен – наблюдателите ахнаха. Паднах, както обикновено се пада – твърде бързо, преди да успея да се уплаша. Светът се завъртя, тялото ми се блъсна в разпенения хълбок на Зевс, в острите клони, в студената, влажна земя.

За миг останах без дъх, сетне внезапно поех жадна глътка.

Крал Франсоа се бе надвесил над мен, с дълго лице, още по-издължено от зяпналата уста.

– Божичко! Добре ли сте, Катрин?

Херцогинята стоеше до него, а устните ѝ оформяха малък кръг. Другите дами още бяха върху седлата.

Полите ми се бяха усукани около хълбоците, излагайки на показ фустата, чорапите и гащите до колене от фина италианска коприна – част от изящния чеиз, подготвен от Изабела Д'Есте. Изпухтях отвратено, изправих се и пригладих роклята.

Щом разбра, че съм невредима, херцогинята прошепна:

– Е. Наистина отвлякохте вниманието на краля от красивото си лице. Какви изящни крака!

Тих смях долетя откъм ездачките зад нея; в очите на краля също просияха шеговити искри, ала той надлежно ги потуши.

Отблъснах протегнатите ръце на конярите и станах на крака. Зевс стоеше наблизо, запъхтян, но ободрен от енергичното препускане. Най-младият коняр държеше поводите му.

– Добре съм, Ваше Величество – кимнах.

Изтупах сухите листа и треските от пелерината си. Чворестият клон, по-широк от бедрото ми, бе разкъсал вълната върху рамото ми – ако не бях защитена от дебелия плат, нямаше да се размина само с болезнено натъртване и без сериозна рана. Френският ми воал се вееше върху престъпния клон като разнищено бяло знаме. Един от конярите го размаха все едно е трофей. Позволих му да го задържи, понеже беше скъсан.

Кралят ме улови за ръката.

– Не е за вярване, че се опитахте да прескочите дървото. Внимавайте повече!

– Конят ми е добър скачач, Ваше Величество. При по-благоприятни обстоятелства щеше да се справи.

По лицето му се изписа любопитство. Той наклони глава и бледа усмивка заигра в крайчеца на устните му.

– Скачали сте?

– Да. Преди да дойда тук. Никога ли не сте виждали ездачка да прескача жив плет?

Той се засмя тихо.

– Изглежда ми невероятно. Сестра ми все повтаря, разбира се, че ако им предоставят възможност, жените ще се окажат подобри ловци от мъжете. – Замълча. – Някой ден ще ви поканя да дойдете на лов с мен.

– Ще ми достави истинско удоволствие, Ваше Величество.

По обратния път през гората той яздеше до мен в обичайния муден раван. Херцогинята мълчеше мрачно, пренебрегвайки опитите на Мари да я заговори. Излязохме от гората и поехме по откритите поляни край реката. Кралят ни поведе отново към моста, но херцогинята се възпротиви.

– Препуснете край брега, Ваше Величество – предложи тя с престорено въодушевление. – Ние ще се състезаваме коя ще ви настигне първа.

Кралят се обърна към нея.

– Не изглупявайте, Ан!

Херцогинята погледна коняря, стиснал поводите на кобилата ѝ, и посочи.

– Подкарай я по-бързо! Натам! Край реката!

Когарят се втренчи колебливо в краля. Не получи никаква заповед и поведе херцогинята напред в равномерен тръс.

– Хайде, Ваше Величество! – извика тя. – Догонете ме!

– Ан! – възкликна отново кралят, ала тя се бе отдалечила и нямаше как да го чуе. С болезнено изражение той пришпори жребеца си и се спусна след нея.

Не исках да се състезавам с Ан. Последвах ги бавно, докато галопиращият жребец на краля стопяваше бързо преднината на кобилата. Увлечен, Франсоа се впусна с момчешка целеустременост в надпреварата.

– По-бързо! По-бързо! – насърчаваше херцогинята когаря си.

Другите жени подеха възгласа ѝ. Започна нелепа гонка. Херцогинята следваше краля от значително разстояние, а след нея останалите жени подскачаха лудешки върху троновете си. Тя не се задоволяваше с бързия тръс и настояваше да препуска по-бързо, докато изнервеният когар най-сетне не се впусна в галоп. Тогава мадам Д'Етамп се приведе напред и се вкопчи в бялата грива на кобилата.

Предвидимият резултат не закъсня. Пришпорих Зевс и настигнах кобилата ѝ точно когато когарят осъзна, че води кон без ездач. Окрилен, кралят продължаваше щастливо напред.

Извиках, скочих от седлото и се спуснах към херцогинята. Тя лежеше на една страна, алените ѝ поли и фустата ѝ се бяха запретнали и разгалваха тънките ѝ бели крака – и доста повече. Когато мадам Жонди постъпи на служба при мен, веднага се впечатли от кюлотите[3] ми – не само от фината им дантела и бродерия, а и от факта, че французойките не носят нищо подобно. Сега видях доказателството. Херцогинята се надигна на лакти, забеляза, че прелестите ѝ са изложени на показ и дръпна полите си надолу. Сдържах смеха, предизвикан от откритието, че косата ѝ не е с естествен цвят на мед, а матово кафява като моята.

Мадам Д'Етамп не бе пострадала; дори воалът ѝ изглеждаше непокътнат. Не стана обаче, преди да се увери, че кралят е забелязал как е паднала. Подадох ѝ ръка, щом другите наближиха.

– Е, и вие значи решихте да отвлечете вниманието на краля от красивото си лице – отбелязах на висок глас.

Франсоа и дамите му се разкикотиха. Ан се изправи, стиснала ръката ми. В очите ѝ блестеше гняв, приглушен донякъде от одобрение, че остроумието ми е улучило. За да смекча ужилването, промърморих колко е храбра, а когато прекосявахме моста на път за дома, се постарах да изостана далеч зад краля, та херцогинята да заеме мястото до него.

Подозирах – още тогава – че ако не спечеля благоволението на Ан, ще изгубя и кралското. Тоест – ще изгубя всичко.

Осемнайсета глава

Същата вечер кралят ни покани на вечеря в тесен семеен кръг, който включваше децата му, сестра му Маргьорит, дъщеря ѝ Жана и главния секретар – едрия, сивокос Ане дьо Монморанси, комуто бяха поверени ключовете от кралските покои. Кралица Елеонор дойде с най-приближената си придворна дама – учителката на Анри, мадам Дьо Поатие. Съпругът ми закъсня и погледна враждебно баща си, преди да седне между леля си Маргьорит и мен. Поздравих въодушевено Анри – в отговор той сведе очи.

Кралят заговори – колко впечатлен бил от смелостта ми да предприема трудния скок и от хладнокръвието ми след падането. Разказа произшествието с множество преувеличения и чувство за хумор, описвайки с комични подробности отчаяното подрусване на херцогинята върху седлото и последвалото строполяване. Наричаше я просто "една от дамите ни", за да не поставя в неловко положение кралицата.

Анри очевидно разбра коя е въпросната дама и докато другите се смееха на забавната история, той се мръщеше.

Кралят описа седлото ми и добави, че по настояване на "една от дамите" е заповядал на главния коняр да изработи няколко, "та жените от двора да яздят редом с краля".

Кралица Елеонор, мадам Дьо Поатие и главният секретар Монморанси се усмихнаха с колебливо неодобрение, ала не посмяха да не изразят ентусиазъм. Анри обаче слушаше, смръщил раздразнено вежди. Опитах се да отвлека вниманието му със забавни истории, ала колкото повече говорех, толкова повече помрачняваше настроението му.

След вечерята го сварих във външния двор да се помайва пред стълбите, водещи към отделните ни покои. Надявах се, че ме чака, за да поговорим насаме. След като кралица Елеонор и децата на краля се изкачиха по съответните стълбища към спалните си, аз се обърнах към Анри.

– Ваше Височество, недоволен ли сте от мен? Обидих ли ви? – попитах тихо.

Той растеше бързо, променяйки се сякаш с часове. Вече бе по-висок от деня, когато се срещнахме, а челюстта му изглеждаше по-удължена и ъгловата. Така носът му не изпъкваше толкова и чертите му бяха почти красиви. Възкъсата му коса на сватбения ден сега се спускаше до ръба на яката му. Брадата му все още стърчеше на туфи, ала бе успял някак да оформи представителен мустак.

Очаквах да поруменее, да промърмори нещо и да си тръгне. Той обаче възкликна разгорещено:

– Как е възможно да сте се сприятелили с онази... уличница, развратница? Тя е змия, отровно изчадие!

Примигнах поразена. За пръв път го чувах да говори толкова гневно и грубо.

– С мадам Д'Етамп ли? Мислите, че сме приятелки?

– Яздили сте с нея. – Гласът му прозвуча студено, обвинително.

– Кралят ме покани. Не съм търсила компанията ѝ.

– Помогнали сте ѝ след падането.

– Какво трябваше да направя, Ваше Височество? Да я заплюя, докато е просната на земята ли? – възмутих се аз.

– Баща ми е глупак – отрони разтреперан той. – Позволява ѝ да го използва. Нямате представа... При коронацията на кралица Елеонор татко наблюдаваше шествието ѝ по градските улици от голям прозорец, пред очите на хората. А тя... – не успя да произнесе името на херцогинята – тя го убеди да седи до него и го съблазняваше... караше го да върши гнусни, ужасни неща пред прозореца. Всички, дори кралицата, го видяха. – Замълча с буреносен поглед.

– Забранявате ли ми да яздя с Негово Величество, ако ме покани отново? Заповядвате ли ми?

Той се обърна бързо и рязко и тръгна към стълбището.

– Не, не, разбира се – подвикнах след него. – Щяхте да ми заповядвате, ако ми бяхте съпруг. Ако бяхте загрижен за мен.

Притиснах с юмрук устните си, за да заглуша следващите гневни остроти. Хукнах по другото стълбище и влетях в спалнята си, без да продумам на придворните. Затръшнах вратата и се стоварих върху леглото.

След секунди чух хлопане. Помислих, че е мадам Жонди, и извиках троснато, че не желая да ме безпокоят.

Иззад вратата обаче долетя гласът на сестрата на краля.

– Катрин, аз съм, Маргьорит. Може ли да вляза? – Не отговорих и тя добави меко: – Видях ви с Анри преди малко. Искам да ви помогна.

Открехнах вратата, за да не се налага да викам:

– Няма как да ми помогнете. Той ме мрази и винаги ще ме мрази.

– О, Катрин, нищо подобно!

Състрадателната нотка в гласа ѝ ме склони да я пусна. Влезе и ме поведе към леглото. Седнахме една до друга върху него.

– И аз нямах думата при договарянето на брака ни! – разгорещих се. – Ала не мразя никого. Той е красив, разбира се, а аз – неугледна. Това е наистина непоправимо.

– Не искам никога да чувам такива ужасни думи! – упрекна ме строго тя. – Изглеждате чудесно. А и няма нищо общо с вас.

– Защо тогава бяга от мен?

Маргьорит си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за дълга история.

– Знаете, че херцогинята на Милано ни е прабаба. Крал Шарл, а след него и крал Луи нападнаха Италия, за да изискат наследството, принадлежащо по право на Франция.

Кимнах. Както повечето италианци бях възпитана да мразя френските крале и набезите им. Сега бях длъжна да преосмисля симпатиите си.

– Поради същата причина преди девет години брат ми нахлу в Италия. Въпрос на чест е. – Тя замълча. – Франсоа е много смел, ала понякога и безразсъден. Щурмурвал армията на император Карл край Павия. Помислил, че врагът отстъпва, ала допуснал сериозна грешка. Избили хората му до крак и го заловили. Цяла година го държаха в плен в Испания, докато договорят условията за освобождаването му. Откупи свободата си с цената на тежки загуби. Съгласи се да предаде Бургундия. И синовете си – дофина Франсоа и Анри.

Ококорих се.

– Били са пленници?

По лицето на Маргьорит се изписа тъга. Вперила очи в празното пространство, тя продължи:

– Франция крееше в отсъствието на краля. Оказа се принуден да приеме множество неизгодни условия – да се ожени за овдовялата сестра на Карл – Елеонор, да жертва Бургундия и... синовете си.

Замълча. Спомних си сутринта, когато се събудих в Поджоа-Каяно и видях бунтовниците, строени върху конете си на обширната ливада. Спомних си как яздех с месер Силвестро през нощните улиците на Флоренция, спомних си хулите на гневната тълпа.

– Анри бе едва на седем, когато с брат му заеха мястото на баща си като заложници на императора. Държаха ги в испанската тъмница четири години и половина. Преди да напусне Франция, Анри бе ведро момче, макар и малко срамежливо. Тъгуваше за майка си, разбира се, но иначе се радваше на щастливо детство. Пленничеството го промени. Кралят често повтаря, че испанците са му върнали друго момче.

– Значи желанието на баща му да завоюва земи в Италия е обрекло Анри и брат му на заложничество – констатирах бавно. – А бракът ни е договорен, понеже папата е обещал на краля въпросните земи.

Маргьорит кимна скръбно.

– Сега навярно разбирате защо кралят е по-благосклонен към най-малкия си син Шарл. Дофинът прости на баща си, макар да не е забравил. Анри обаче нито е забравил, нито е простил. С течение на времето омразата му към краля не стихва. По-скоро се задълбочава, особено сега, след сватбата ви. – Тя въздъхна. – Знам, че животът ви няма да стане по-лек, но ако разбирате Анри, навярно ще е по-поносим.

Вдигнах едрата, гладка ръка на Маргьорит и я целунах.

– Благодаря. Вече е по-поносим. И вероятно ми помогнахте да го направя по-лек.

На другия ден загърбих нараненото си достойнство. Рано сутринта помолих мадам Жонди да ми намери таблица на френските ефемериди. Знаех рождената дата на Анри – тринайсети март, 1519, същата година, през която бях родена и аз. Реших да му изработя хороскоп, за да проумея по-добре характера му.

Сетне последвах като сянка краля – на литургията в десет, права до масата му в единайсет, докато обядваше, а епископът четеше Тома Аквински. Не ме подтикваше единствено желанието да се сближа с бащата с надеждата да го помиря със сина му, макар да целях и това. Исках да се запозная по-добре с държавната работа, да разбера силите, скрепяващи нациите и разделящи децата от бащите им.

По време на обяда кралят ме забеляза и ме покани следобед да яздя с него. В три часа бях в конюшнята и с удивление забелязах херцогинята, кацнала върху набързо скалъпено странично седло. Другите дами бяха принудени да яздят бавно, водени от конярите, ала Ан и аз трополяхме до краля и крояхме планове за бъдещ лов. Не бих казала, че тя излъчваше топлота, но ме приемаше достатъчно добре, та да си разменяме безобидни остроумия. Вече бях част от вътрешния кръг на краля.

Същата вечер семейството се събра отново за вечеря. Леля Маргьорит ме изгледа многозначително, преди да седне. Аз се настаних до нея.

Анри пак закъсня няколко минути. Този път се извини сговорчиво на баща си и зае бързо мястото си. За мое огромно облекчение отвърна мило на поздрава ми.

След вечерята излязохме на двора, осветен от ярките факли, запалени от двете страни на стълбищата към покоите ни. Под студеното и ясно небе цареше тишина. Чуваше се само как другите от семейството си пожелават шепнешком спокойна нощ. Анри изрече тихо името ми, аз се обърнах и го видях как събира кураж, вперил очи в осеяното със звезди небе.

– Съжалявам, Ваше Височество, за необмислените си думи снощи.

– Не се извинявайте, Катрин! – Мислех, че очите му са тъмнокафяви, ала сега изглеждаха непрогледно черни. – Аз съжалявам, че се държа самомнително и нелюбезно с вас.

Искреността му ме смути. Потърсих уместен отговор. Ненадейно от стълбището над нас долетя гласът на Мадлен, която се изкачваше към покоите си, сподиряна от сестра си и малката си братовчедка Жана. Зад нас кралят и Монморанси излязоха от трапезарията.

Анри погледна бързо в двете посоки и отново към мен.

– Да ви придружа ли до покоите ви? Искам да говоря с вас насаме.

– Да – кимнах бързо. – Да, разбира се, Ваше Височество.

Изкачихме стълбите в неловко мълчание. Анри остана в преддверието на покоите ми и седна до камината. Дадох знак на придворните дами да се оттеглят.

Щом останахме сами, Анри се прокашля и се втренчи в огъня.

– Съжалявам, че избухнах. Мадам Д'Етамп манипулира безсрамно баща ми и злепоставя съперниците си. Снощи мислех само за моите чувства и накърних твоите.

– Аз съм Катрин. Не съм Италия – прошепнах.

Той се стъписа. Бузите му почервеняха.

– Сега го разбирам. Виждам и колко зле се отнася баща ми с кралица Елеонор, как я пренебрегва, макар тя да жадува за неговото внимание. Влезе ли в стаята, той се държи, все едно я няма. – Анри поклати глава. – Не искам да бъда жесток като него.

– Тя е чужденка и не е привлекателна, а баща ви е жертва на политическите обстоятелства. Не е искал да се ожени за нея.

– Алчността му го е поставила натясно – възрази Анри с неочакван плам. – Стремежът му да заграби италиански земи е безумен. Изпразни държавната хазна, едва не загина край Павия. Като глупак повел хората си в разгара на битката.

Анри извърна глава, за да скрие горчивината си.

– Гневът ще ви унищожи, ако му позволите – отроних аз. – Едва вчера научих за пленничеството ви в Испания.

Обърна се рязко към мен.

– А казаха ли ви как татко ни предаде? Как остави синовете си да гният, да умрат в императорската тъмница... – Замлъкна, задавен от горчивина.

– Не, не ми казаха – прошепнах.

Анри се втренчи в ръцете си и ги сви в юмруци; после впи невиждащи очи в камината.

– Размяната стана край една река. Мама вече беше починала. Само мадам Дьо Поатие дойде да се сбогува с нас. Целуна ме по челото и ме окуражи, че ще се върна скоро. Обеща ми да брои дните. С Франсоа се качихме в малка лодка. Испанците чакаха на другия бряг, но не ги виждахме. Беше призори и се стелеше гъста мъгла. Чувах само плискането на водата. Щом се отделихме от брега, зърнах татко като призрак сред мъглата – махаше ни от носа на един кораб. Прекосяваше реката по същото време. – Той продължи с дълга, пресеклива въздишка. – Отначало испанците се отнасяха почтително с нас. Бяхме в дворец със сестрата на императора – кралица Елеонор. После неочаквано ни преместиха в някаква крепост, в мръсна, тясна килия с плъстен под и без прозорци. Биеха ни, ако се осмелим да продумаме на френски. Позволяваха ни да говорим само на испански. Когато най-после научих достатъчно, та да попитам стража защо ни измъчват, той ми обясни, че баща ми бил нарушил договора. Обещал, след като го освободят, да отиде в Бургундия и да я предаде мирно на императорските войски. Подготвил я обаче за война. Макар да не е възнамерявал да я отстъпи на императора, ни беше предал на испанците!

Ахнах. Веднага проумях политическата машинация – крал Франсоа е рискувал, надявайки се Карл да не убие синовете му, защото обширната имперска твърдина в Бургундия, самото сърце на държавата, ще заплаши цяла Франция. Основанията му обаче не оправдаваха ужасната му, жестока постъпка. Станах и паднах на колене пред Анри. Улових стиснатия му юмрук. Той трепна – погълнат от спомена, се сепна от допира ми. Позволи ми обаче да разтворя нежно пръстите му и да го целуна по дланта.

– Анри, с вас си приличаме – прошепнах. Забелязах любопитство да просветва в очите му и продължих: – Три години бях пленничка на бунтовниците във Флоренция.

Разтворил устни, той примигна смаяно.

– Не знаех. Никой не дръзва да споменава пленничеството ми пред мен и вероятно са се страхували да ми разкажат за вашето.

Стисна здраво ръката ми. Погледна ме и за пръв път видя мен, Катрин, а не папската племенница, чужденката, омразното задължение.

– О, Катрин, толкова съжалявам. Никому не бих пожелал... – гласът му пресекна. – Ужасно ли беше?

– Понякога. Страхувах се за живота си. И мен ме предадоха. Братовчедите ми избягаха и ме изоставиха, макар да знаеха, че ще ме заловят. Единият сега управлява Флоренция. Не искам обаче да си губя времето с безплодна омраза.

– Опитвам се да не мразя татко, но видя ли го, ме изпълва гняв – призна той.

– Нуждаете се от него. Той ви е баща и крал – напомних му нежно.

– Така е. – Анри сведе очи. – Мразя го, защото обичам дълбоко брат си. Испанците изтезаваха дофина вместо краля, защото знаеха, че един ден той ще управлява Франция. Оскверняваха го. – Едва изрече последните две думи. – Понякога по петима, винаги нощем, винаги пияни. Бяхме далеч, в планината. Само аз чувах писъците му. – Погледна ме с разкривено лице, с овлажнели черни очи. – Опитвах се да ги спра, да се боря с тях, но бях твърде малък. Те се смееха и ме отблъскваха. – Анри изхлипа дрезгаво. Изправих се и го прегърнах. Целунах го по косата. Притиснал лице в гърдите ми, продължи с глух глас: – Как е възможно хората да са толкова зли? Да нараняват толкова жестоко другите? Моят нежен, добросърдечен брат прощава на всички. Аз обаче не мога... А татко ни мрази, защото погледне ли ни, си спомня какво е сторил.

– Замълчете – прошепнах. – Брат ви Франсоа се събужда щастлив всяка сутрин. Отдавна е загърбил страданията. Заради него сте длъжен да спрете да се измъчвате.

Отдръпна се и ме погледна. Обвих горещото му, мокро лице с длани.

– Вие сте като него – мъдра и с добро сърце. Протегна се и ме погали по бузата с пръсти. – Никоя в двора не притежава толкова красив дух.

Въздъхнах дълбоко, запленена от думите му. Не знам кой се раздвижи пръв, но се целунахме с внезапен плам и паднахме прегърнати до камината. Повдигнах полите и фустата си. Смъкнах кюлотите и ги захвърлих толкова нехайно, че се приземиха върху главата му и той се разкикоти.

Този път бях готова за него. Възседнах го с лудешка отдаденост и пожънах поразителен резултат. Никой не ми беше казвал, че жените са способни да извличат плътска наслада както мъжете, ала онзи ден го разбрах, удивена и възторжена. Май извиках твърде шумно, понеже помня колко дяволито се засмя Анри, докато бях в плен на непоносимия екстаз.

Когато страстта ни се уталожи, позвъних на дамите си да ме съблекат, а мадам Жонди доведе камериера на Анри. След като прислужниците се оттеглиха, се завихме голи в моето легло. Позволих си да направя нещо, за което копнеех, откакто бях пристигнала във Франция – прокарах длани по тялото на съпруга си. Той беше много висок, като баща си, с дълги, изваяни ръце и крака. И той ме погали – по гърдите, бедрата, мускулести и стройни, и заяви, че са съвършени.

– Толкова сте смела и добра. Изтърпяла си стоически пленничеството, а после те доведоха във Франция, в чуждата земя, където се отнесе безкрайно търпеливо с мен. – Обърна се настрани да ме погледне. – Искам да бъда като вас. Понякога обаче ми се струва, че полудявам.

– Просто не се чувствате щастлив – възразих аз.

– Помня всички ужаси, които преживя брат ми, и се страхувам да не се повторят. От страх не се доверявам никому, не съм в състояние дори да ви говоря мило, колкото и да ми се иска...

Извърна измъчено очи.

– Няма да се повтори. Минало е – успокоих го.

– Откъде знаете? Ако заловят отново баща ми, ако нещо сполети Франсоа... Не същото, ами дори по-лошо...

Отпусна глава върху възглавницата. Очите му се разшириха от боязън. Прегърнах го.

– Нищо лошо няма да ви се случи, защото ще ви пазя – прошепнах. – Нека ви даря с деца, Анри – целунах го по бузата. – Позволете ми да ви даря щастие.

Напрегнатото му лице се отпусна и по него се изписа доверие. Отпуснах глава върху рамото му.

– О, Катрин... Усещам, че ще ви обикна. Толкова лесно ще ви обикна...

Заспа така. А аз, замаяна от любов, попивах с наслада топлината на тялото му до моето. Унесох се, изпълнена с блажени мисли.

Посред нощ се събудих, обзета от необясним ужас. Вдигнах глава от рамото на Анри и го погледнах. В мрака от лицето му бликаше кръв – лицето на мъжа от съня ми.

Катрин... Ела при мен... Помогни ми...

В този кристално ясен миг прозрях предначертанието си.

– Чух те от далечна Италия, любов моя – прошепнах пламенно. – Ти ме извика и аз дойдох.

Разбуден от гласа ми, Анри се размърда и се втренчи в мен с черни очи, бездънни като Гарваното крило.

Спа до мен през нощта, ала когато се събудих на развиделяване, него го нямаше.

Деветнайсета глава

Видях, че Анри си е отишъл, и станах тихо, за да не събудя мадам Жонди, заспала в съседната гардеробна.

В кралската библиотека бях открила три тома за астрологическата магия от Корнелиус Агрипа и ги бях донесла в кабинета си. Влязох в тясната стая, взех първата книга от полицата и я запрелиствах. Вече не вярвах в съвпадения. Срещата ми с магьосника и Анри не бе плод на случайността; неслучайно се бях натъкнала и на шедьовъра на Агрипа в кралската библиотека.

До онази сутрин се боях да изработя талисман. Съмнявах се, че книгите съдържат цялото познание, необходимо да се ориентирам в неосезаемия свят. Ала потребностите на Анри, съчетани с появата на трудовете на Агрипа, ме убедиха, че е писано да действам.

Открих търсеното във втория том – Гарван е съзвездие близо до Лебед. "Звездите в Гарван са подвластни на злокобния Сатурн и на кръвожадния Марс; съвместени обаче в звездата Джинах[4] – пишеше Агрипа, – те проявяват способност да отблъскват зли сили и да закрилят от злостта на хората, дяволите и ветровете. Нарисуваш ли гарван върху съзвездието, звездата Джинах засиява върху крилото му."

Нуждаех се от изображение на гарван; от камък – черен оникс; от биле – нарцис или черен оман; от животно – жаба, и по-точно от езика на жаба. В нощта, когато Джинах изгрява и се намира в благоприятен аспект спрямо Луната, камъкът трябва да се бележи с магически знак, да се окади и освети.

Задачата ми се състоеше в следното – да поръчам пръстен, подходящ за Анри, да изработя изображение на гарван, да се сдобия с камъка, билката и жабата и да изпълня ритуала. Първо обаче се налагаше да открия местоположението на Джинах, да проследя движението ѝ и да определя кога през следващите месеци ще се намира най-близо до Луната.

Онзи ден се чувствах целеустремена, уверена, че кървавото бреме, което влачех толкова отдавна, скоро ще се смъкне от плещите ми. Не предполагах, че правя нова крачка към сърцевината на зловещия и неспирно разширяващ се магьоснически кръг.

Междувременно, докато съдбата ми се усмихваше, Флоренция вехнеше. Получих писмо от скъпия си братовчед Пиеро. Сега той живееше в Рим с баща си Филипо и с братята си. Бяха принудени да избягат от Флоренция. Сандро изглежда се бе превърнал в свиреп тиранин, подозрителен към роднините си – дори обвинил Пиеро, че съзаклятничи да завземе властта в града. Други, събудили недоверието на Алесандро, били екзекутирани, отровени или просто изчезвали безследно.

"Добре е, че с Иполито сте далеч от него", пишеше Пиеро. "Иначе нямаше да сте живи". Заради многото недоволни, напуснали Флоренция от страх или негодувание, се понесли слухове, че се събира войска за превземането на града.

Отговорих веднага на Пиеро. Поканих го да дойде със семейството си във Франция, понеже копнеех да ги видя. Всъщност исках и те да ме видят щастлива.

В лицето на крал Франсоа намерих бащата, за когото винаги бях мечтала. За мое задоволство той ме канеше на сутрешните срещи със съветниците си, за да видя как се управлява държава. Научих как кралят работи с Парламента, със съкровищницата, с Кралския съвет.

Всеки ден на обяд кралят ми оказваше извънредна чест, канейки ме да седна близо до него. Когато четецът му замлъкваше, обсъждахме бъдещите строежи във Фонтенбло, кой италиански маестро да покани за определен проект или книги, които и двамата бяхме прочели.

Към мен той се държеше любящо както към своите дъщери, които посещаваше редовно. Вземаше ги в скута си и двете, макар че бяха твърде големи и едва се побираха. Усмихнеше ли ни се, съзирах лъчезарното, ласкаво момче, което виждах у моя Анри. В съвещателната зала обаче кралят бе безмилостен. Благоденствието на държавата надделяваше над всички сърдечни трепети.

Често слушах мълви за ненаситната му похот, ала той пазеше семейството си от нея. Понякога обаче го сварвах с ръка в корсажа или под полите на някоя придворна. Мадам Жонди ми разказа как, когато за пръв път дошла в двореца, Негово Величество я приклещил насаме и ѝ заповтарял, че не може да живее без нейната любов.

– А ти поддаде ли се? – попитах я стъписано.

– Не. Жените са слабостта на Негово Величество, а заплаче ли жена, той е безпомощен. Така го държи херцогиня Д'Етамп. Разплаках се и му казах, че обичам съпруга си и не искам да го предам. Негово Величество прие обяснението ми и се оттегли с извинение.

Подобни истории ме тревожеха, но неволно му намирах оправдания, защото го обичах.

И най-вече ликувах, че любовта ми към Анри е споделена. Сега той ми се усмихваше свенливо и улавяше погледа ми с очарователна плахост. И идваше често – макар и недостатъчно често според мен – в покоите ми.

Бях влюбена до полуда. Разбирах и болката му – гневът му произтичаше от закрилничество и любов. Пламнеха ли очите му при споменаването на война в Италия, значи се безпокоеше как ще се отрази сблъсъкът на брат му.

Кралят най-сетне разкри публично подробностите от брачното споразумение – папа Климент вече бе платил половината от баснословната сума, договорена за зестра; освен това Климент и крал Франсоа обявиха Анри за херцог на Урбино. Отредени ни бяха и Милано, Пиаченца и Парма. Негово Светейшество папата узакони правото ни и обеща да участва с военни подкрепления при завземането им.

Крал Франсоа започна да събира армия.

Междувременно дворът последва краля на север от Лoapa към Париж. Градът изглеждаше по-малък от Рим, ала десет пъти по-оживен. Тесните улички бяха винаги претъпкани, къщите от камък и дърво – притиснати една до друга. Пролетта обаче донесе очарователно, сладостно ухание на цветя и меко време, макар от ясното допреди миг небе често да се изливаха ненадейни порои. Сена – сиво-зелена в мрачен ден и сребърна в слънчев – бе прекалено плитка за корабоплаване. Понякога над водите ѝ се подаваха пясъчни наноси, по които имах чувството, че ще успея да стигна до другия бряг. Реката разполовяваше града, а сред нея се гушеше остров Сите, където се издигаха масивната, величествена катедрала "Нотр Дам" и ефирната, изящна "Сен Шапел" с огнените си кръгли прозорци от цветно стъкло.

Виждах кулите им от високите, тесни прозорци на Лувъра – най-нелюбимия ми кралски дворец, стар и с тесни, душни апартаменти. През вековете кралският двор се бе разраснал значително, ала Лувърът на брега на Сена нямаше накъде да се разшири. Оставаше единствено да се увеличава броят на помещенията, като се намалява размерът им. Пред него нямаше обширни зелени поляни както около провинциалните замъци, а само символичен павиран двор.

Градът обаче ме очароваше. Париж не изглеждаше изтънчен и пищен като Флоренция. Ала излъчваше въодушевление, което привличаше най-добрите творци от цяла Европа. Имаше много италианци благодарение на решимостта на крал Франсоа да доведе най-знаменитите художници, скулптори, архитекти и златари във Франция. Където и да отидех, виждах скеле и поне двама италианци, спорещи как най-красиво да декорират или да обновят старо крило на дворец.

Доколкото възможностите ми позволяваха, в тесния си кабинет в Лувъра нарисувах с черно мастило един гарван върху бял пергамент. Парижки бижутер ме снабди с полиран оникс; аптекар ми достави стрита кипарисова дървесина, сродник на Сатурн, и отровен корен от чемерика, подвластен на Марс. Момче за всичко се съгласи да убие жаба и да отреже езика ѝ, без да задава излишни въпроси. Сложих го до тамяна и камъка в тайника, скрит зад дървената ламперия близо до писалището ми, където той покафеня и изсъхна.

Проследих движението на Джинах по нощното небе и изчислих кога ще изгрее най-близо до Луната. Най-благоприятният момент щеше да настъпи след месеци.

Значи Козимо Руджиери бе подготвил камъка ми предварително – седмици по-рано. Разбрал, че ще ми потрябва, просто бе очаквал сгоден случай да ми го даде.

През пролетта на 1534-та не останахме дълго в Париж. Кралят също не харесваше двореца и скоро го смени със замъка във Фонтенбло на юг от града.

Лувърът бе най-малката кралска резиденция, а Фонтенбло – несъмнено най-просторната. Масивната четириетажна сграда се извиваше като овален пръстен около вътрешен двор – достатъчно голяма да побере цяло село, ала възтясна за двора на крал Франсоа – предстоеше строеж на ново западно крило и свързваща постройка, Франсоа нае известния Фиорентино да изрисува стените с фрески, обрамчени от златни корнизи. Под опеката на краля замъкът засия благодарение на прочутия златар Челини.

Извиках Челини в кабинета си и му показах скица на златен пръстен с куха сърцевина, където да се вмести камъкът. Платих му щедро за изпълнената поръчка и скътах пръстена в тайника.

Когато пролетта премина в лято, а лятото – в есен, кралят ловуваше при всяка възможност, придружен от "малката си шайка", както наричаше нас, дамите. Сега всички яздехме върху странични седла и се стремяхме да препускаме редом с него.

Един следобед в края на септември преследвахме елен. Чувствах се щастлива онзи ден, доволна от удобния си живот. Времето бе прелестно с прохладен ветрец и слънце. С Ан се смеехме, галопирайки до краля.

Внезапно заби камбана – бе починала изтъкната особа. Отложихме лова и поехме по обратния път, притихнали и любопитни. Главният коняр нямаше представа какво се е случило.

Скочих от коня и се върнах в покоите си, където мадам Жонди ме чакаше на прага. Сълзите ѝ бяха отмили част от пудрата, очертавайки розови вадички в белилото. Прислужниците и другите дами също плачеха.

– Какво има? – разтревожих се.

Тя се прекръсти.

– Ваше Височество, съжалявам, че се налага аз да ви съобщя новината. Починал е чичо ви, папата.

Стъписах се и се натъжих, ала не плаках. Всеки вярващ приема тежко смъртта на папата, а той ми беше и роднина. Все още не му бях простила обаче, че бе избрал незаконния си син Алесандро за управник на Флоренция.

След първоначалната изненада ме обзе безпокойство. Климент бе умрял, преди да плати втората половина от зестрата ми и да изпълни обещанията си за военна подкрепа. В параклиса се помолих наследникът му да бъде приятел и на мен, и на Франция. Знаех обаче, че Бог никога не ме чува.

Седем нощи след смъртта на папата луната изгря, сподиряна от звездата Джинах. Четирийсет и три минути след полунощ отидох в кабинета си без прозорци и отключих тайника.

Бях превърнала писалището си в импровизиран олтар с кадилница от параклиса в средата пред рисунката на гарвана. Запалих въгленчето в кадилницата и поръсих отгоре кедровите стърготини и сухите листа от чемерика. Веднага се издигна парлив пушек. С насълзени очи взех бижутерското шило и полирания оникс. Издълбах символа на Джинах върху опакото на камъка, вдишах камъка над дима и повторих името на звездата. С помощта на фините щипци на Челини поставих камъка в леглото на пръстена и натиснах златните зъбци, докато прилегне здраво.

Ритуалът протече незабележимо, без никаква видима намеса на неземни сили. Седем нощи палех кадилницата и призовавах звездата четирийсет и три минути след полунощ. Безпокоях се, че ще забравя да се събудя в точния момент, но всъщност не забравях.

След две седмици Алесандро Фарнезе бе избран за нов папа и прие името Павел III. Дори издигането му да разтревожи крал Франсоа, той не се издаде и продължи да се отнася към мен топло както винаги. През последния октомврийски ден, Вечерта на Вси светии, обядвахме заедно и обсъждахме разгорещено дали творбите на Рабле са еретични. Същия следобед тръгнах с леко сърце към конюшнята, готова да яздя с краля и "шайката" му.

Щом наближих, видях дамите – освен Ан – да бързат обратно към двореца с лица, изопнати от страх. Мари дьо Канапле размаха трескаво ръце – едва по-късно разбрах, че се е опитвала да ме предупреди.

В конюшнята конярите прибираха разбунените коне в загражденията им. До входа стояха трима – главният секретар Монморанси, херцогиня Д'Етамп и кралят. Херцогинята мълчеше с объркано изражение, очите на достолепния Монморанси бяха впити в пода.

Кралят крещеше и сечеше въздуха с камшика за езда. Когато наближих, той замахна към един от конярите, който според него не се движеше достатъчно бързо – момчето извика и се разтича.

Спрях наблизо. Очите на херцогинята се разшириха и тя също се опита тайно да ми даде знак да си вървя.

– Нищо! – изкрещя кралят, разпръсквайки слюнка. Пак разсече въздуха и шибна земята, вдигайки облаци треволяк. – Не ми донесе нищо! Нищичко! Пратиха ми я гола-голеничка!

Отстъпих назад. Движението привлече вниманието на Франсоа. Той се обърна предизвикателно към мен.

– Гола-голеничка, разбираш ли? – Гласът му пресекна от омерзение.

Разбирах всичко. Поклоних се ниско и изрядно и тръгнах обратно към двореца с възможно най-гордата походка.

Mesalliance – тази дума французите използват за несполучлив кралски брак. Тя се въртеше върху езика на всеки придворен, на всеки прислужник, макар никой да не дръзваше да я изрече на глас пред мен.

Досега французите ме търпяха, ала не ме обичаха. Приемаха ме като необходимо зло – жена без синя кръв, обещала, но не успяла да донесе злато на банкрутиралата държава и войски за завземането на мечтаните от Франсоа италиански земи. Лесно щяха да се разделят с мен – все пак още не бях родила деца.

Мадам Жонди, способната ми и предана шпионка, най-сетне призна истината – французите обичали изкуството, фините платове и литературата на флорентинците, ала ни и мразели. Смятали ни за отровители и убийци, които охотно забиват нож в гърба на врага. Наследствената ни склонност да убиваме застрашавала дори семействата и приятелите ни. Мнозина в двореца очаквали с нетърпение да си отида – преди пристигането ми се кълнели, че предпочитат да им счупят коленете, отколкото да се кланят на дете на чуждестранни търговци.

Аз обаче обичах отчаяно Анри. Бях намерила живот във Франция и не си представях друг, особено след като ми бяха отнели Флоренция.

На следващата сутрин придружих краля на литургията. На обяд се явих в трапезарията му. Следобед с вдигната глава и вирната брадичка отидох в кралските конюшни, където Франсоа, елегантната херцогиня и Мари дьо Канапле ми се усмихнаха, ала топлотата им изглеждаше охладняла, заместена от сдържана вежливост. За пореден път бях станала неудобна.

Не след дълго пръстенът на Анри с гарвановия талисман бе готов. Реших да му го подаря една вечер, след като се бяхме любили. Анри се изправи и си обу панталоните. Аз седях върху леглото и го наблюдавах – гола, с коса, спусната свободно до кръста.

Преди да позвъни на камериера си, му казах:

– Имам подарък за вас.

Той ме погледна и се подсмихна любопитно. Станах бързо и извадих от скрина кадифена кутийка. Подадох му я.

Той се усмихна по-широко.

– Колко сте мила! – възкликна доволно.

Отвори кутийката да види подаръка, увит в пурпурно кадифе.

– Пръстен – промърмори. По лицето му се изписа предпазливо задоволство, но между веждите му се появи тънка бръчица. Непретенциозният златен пръстен с малък оникс подхождаше повече на търговец, отколкото на принц. – Красив е. Благодаря, Катрин.

– Обещайте ми да го носите винаги – заръчах му. – Дори когато спите.

– За да ми напомня всеотдайността ви ли? – попита ведро той.

Аз, глупавото момиче, не отговорих с шеговита усмивка, за да го окуража. Поколебах се.

Лицето му помрачня.

– Да не би да е магия?

– Няма да ви навреди. Ще ви донесе единствено добро – заувещавах го припряно.

С подозрително изражение той го разгледа под светлината на лампата.

– За какво е?

– Ще ви пази – обясних.

– А как е изработен?

– Аз го направих и мога да се закълна, че не е зла магия. Използвах силата на една звезда, знаете колко обичам да следя небесата.

Крайчето на устните му се повдигна в скептична усмивка.

– Катрин, не мислите ли, че това са суеверия?

– Доставете ми удоволствие! Моля ви, искам просто да сте защитен.

– Млад съм и здрав. Не се обиждайте, но това са глупости.

Прибра Гарвановото крило в кутийката и го остави върху масата.

– Сънувам ви – признах с мрачна неотложност. – Често ме спохождат кошмари. Сигурно Бог ми ги изпраща. Сигурно Той ме е изпратил тук, за да ви опазя. Вземете пръстена, Анри, умолявам ви. Положих много усилия да го направя.

Той въздъхна.

– Добре. Ще го нося, щом те успокоява. – Извади пръстена, сложи го и вдигна ръка към лампата. – Едва ли ще ми навреди.

– Благодаря – целунах го с дълбоко облекчение. Бях изпълнила задачата си – нямаше значение какво ще ми се случи отсега нататък. Анри бе в безопасност.

Годината измина и започна нова. Кралят охладняваше все повече, а херцогинята и дамите си шушукаха в мое присъствие. Влезех ли някъде, веднага запечатвах устата на хората.

През октомври 1535-а миланският херцог почина, а той нямаше наследник. Градът му остана на произвола на съдбата – примамлива плячка за грабителите. Макар и без помощта на папата, крал Франсоа не устоя на изкушението. Изпрати армията си към Минално.

В отговор император Карл нахлу в Прованс в Южна Франция.

Кралят настояваше да поведе лично войската си срещу императорските нашественици, но главният секретар Монморанси го разубеди, деликатно въздържайки се да спомене факта, че са пленили Франсоа при последната битка под негово предводителство. За всеобщо облекчение кралят назначи опитния, предпазлив Монморанси за главнокомандващ.

Франсоа обаче искаше да е близо до бойното поле, за да съветва по-добре пълководците си. През лятото на 1536-а големите му синове заминаха с него, придружени от оскъдна част от кралския двор. Придвижвайки се успоредно, ала на безопасно разстояние от боевете, първо отседнахме в Лион, после в Турнон и във Валанс в Миди, както французите наричат южните предели, облъхнати от Средиземно море.

Дофинът остана в Турнон да се лекува от леко възпаление на дихателните пътища – вероятно излишна предпазна мярка, взета по изрично настояване на краля. Младият Франсоа се шегуваше, разбира се, и на раздяла ме разсмя, преди да се кача в каретата.

Във Валанс яздех с мадам Жонди из борови и евкалиптови гори и вдъхвах уханието на дивата лавандула, стъпкана под конските копита. Не яздех дълго и не доближавах бреговете на Рона, където се подвизаваха пълчища от комари. Слънцето и реката съзаклятнически изпълваха въздуха с безмилостна влага. Намалееше ли жегата късно следобед, седях пред прозореца с изглед към реката и бродирах в просторната приемна зала в съседство в кралските покои.

Часове наред кралят се съвещаваше с приближените си и – изненадващо – с Анри. Съпругът ми и баща му живееха като отшелници – хранеха се сами, отменяха аудиенции, пропускаха дори литургиите. Кардиналът на Лорен, един от съветниците на Франсоа, прекъсваше дългите разисквания, за да изповяда краля и да го причести.

Така измина една седмица до сутринта, когато ме събуди сърцераздирателно ридание. Надянах халат и хукнах към мястото, откъдето долиташе плачът.

Спрях пред прага на приемната зала до покоите на краля. В ранната утрин кардиналът вече носеше алената си роба и бялото кепе. Не беше избръснат обаче – първите слънчеви лъчи озаряваха сивите косъмчета по бузите му. Доловил присъствието ми, той се обърна и ме погледна с очи, потъмнели от ужас.

До столчето пред прозореца, където обичах да бродирам, кралят се бе свлякъл на колене по нощна риза и халат, с разрошена коса. Вдигна рязко ръка и се вкопчи в главата си, сякаш да смачка скръбта вътре. Сетне също тъй рязко я отпусна и се строполи върху кадифената възглавница. Остана там – на колене, разперил ръце към реката и небето.

– Господи! – извика. – Господи, защо не взе мен? Защо не взе мен?

Задушен от избликналите сълзи, той оброни глава.

Захлипах и аз. Франсоа не скърбеше като военачалник, а като баща. "Горката сладка Мадлен – помислих си, – толкова болнава беше." Понечих да пристъпя към краля, но кардиналът направи властен жест с ръка да ме спре.

Кралят вдигна глава, колкото да чуем думите му.

– Анри – отрони. – Доведете ми Анри.

Кардиналът изчезна, ала мисията му се оказа ненужна. След секунди Анри се появи сам, облечен и подготвен за критичното положение – той също бе чул стенанията на краля. Мина през вратата и щом раменете ни се докоснаха, ме погледна въпросително. Нямах отговор.

При вида на краля, превит одве от скръб, Анри се втурна към него.

– Какво има? Татко, какво се е случило? Монморанси ли е загинал?

Положи длан върху рамото на краля и възрастният мъж се понадигна.

– Анри... Синът ми, синът ми... Брат ви е мъртъв – изрече с пресеклив, измъчен глас.

Франсоа, моят усмихнат, златокос приятел. Стаята се завъртя. Улових се за рамката на вратата и се облях в неудържими сълзи.

– Не! – устните на Анри се разтегнаха и оголиха зъбите му. Вдигна ръка да удари баща си. Кралят обаче го улови за лакътя и го спря. Анри се напрегна да се отскубне и двамата затрепериха от напрежение. Накрая Анри отпусна рязко длан и изкрещя: – Не! Не! Невъзможно е! Не е вярно! Не е вярно!

Грабна най-близкия стол и го хвърли с такава сила, че той се претърколи по плочника. После посегна към голяма, тежка маса, не успя да я помести и се строполи на пода.

– Нямаш право да го вземеш! – зарида. – Няма да ти позволя да ми го отнемеш!

Спуснах се към него и го прегърнах.

Той се отпусна безжизнено в обятията ми. В очите му зееше празнота, бездънно отчаяние – поглед, който бях виждала само веднъж дотогава. Духът му бе прекършен, а аз бях неспособна му помогна.

Заведох го при баща му и се оттеглих до прага, за да не ги безпокоя. Бях новодошла, натрапник в скръбта им.

Кралят се овладя и успя да проговори.

– Сине, сега вие сте дофин. Бъдете добър и милостив като брат си, за да ви обичат, както обичаха него. Не давайте основание на никого да съжалява, че сега вие сте наследник на трона.

Помислих си колко жесток и несъобразителен е Негово Величество да изрече такива думи на Анри в момент на толкова непоносима мъка. Как е възможно човек, загубил сина си, да обсъжда политически въпроси? Няколко дни мислех така, докато не положихме клетия Франсоа във временна гробница.

Докато един следобед скоро след това с мадам Жонди обсъждахме някакъв банален въпрос и тя ме нарече мадам Ла Дофин.

Дъхът ми секна – не защото копнеех за властта, която щях да притежавам като кралица, не защото се страхувах от нея, а понеже осъзнах, че магьосникът астролог Козимо Руджиери е бил прав от самото начало.

Двайсета глава

Пак написах писмо на Козимо Руджиери. Обясних му новото си положение и го помолих да дойде да ми служи в двореца като главен астролог. Не таях особени надежди. Руджиери бе или мъртъв, или полудял. Нямаше обаче към кого другиго да се обърна. По-голямата власт означава по-голяма уязвимост. И аз като Анри чувствах, че мога да се доверя на малцина. Един от тях бе Руджиери, отдавна доказал предаността си към мен.

Измъчваше ме безпокойство. С право.

Обстоятелствата около смъртта на младия Франсоа не ми се струваха подозрителни, ала кралят и мнозина от съветниците и придворните му не споделяха мнението ми.

В Турнор Франсоа на пръв поглед се възстановявал бързо от болестта. Всъщност се почувствал толкова добре, че през един от най-знойните следобеди на този печален август предизвикал придворен на напрегната игра на тенис. Дофинът спечелил.

После обаче получил необясним световъртеж. Решил, че е от жегата и наредил на пажа си Себастиано Монтекукули да му донесе чаша студена вода. Скоро след като я изпил, дофинът изгубил свяст. Повалила го тежка треска. Белите му дробове се напълнили с течност. Плеврит, отсъдил единият лекар; другият се усъмнил. И двамата не успели да го спасят.

Навярно защото Монтекукули бе флорентинец, дошъл във Франция със свитата ми, Анри почти не ме поглеждаше и спря да посещава покоите ми.

Кралят отчаяно търсеше кого да обвини за страданията си. Монтекукули се оказа най-удобната изкупителна жертва, отровата – най-удобното обяснение. Мъжът все пак бе италианец. Когато го арестували и претърсили вещите му, открили книга за свойствата на химическите вещества – част от които престъпни – и писмо, гарантиращо му свободно придвижване из имперските територии и укрепления. Смъртта му бе неизбежна.

Предпочел бърза екзекуция вместо изтезанията, на които подлагаха цареубийците, Монтекукули се признал веднага за виновен, твърдейки, че е шпионин на император Карл, а следващата му мишена е кралят.

Седми октомври настъпи с безоблачно синьо небе. Изкачих ухаещите на бор стъпала до набързо скования подиум. Следвах кралица Елеонор и Диан дьо Поатие; Маргьорит – още ненавършила тринайсет – вървеше до мен, вкопчена тревожно в полите ми. Бяхме в Лион – достатъчно близо до Валанс, та кралят да получава важни известия за войната, и достатъчно далеч от битката, за да сме в безопасност.

Повече от двеста придворни ни очакваха върху подиума. Всички носеха черно – като четирите жребеца с цвят на въглен и сбруи в тон, риещи нервно с копита на празния площад пред нас. Само мадам Дьо Поатие бе разнообразила черното с бяла фуста и сива диадема на воала. На мен ми се струваше, че мадам не се е поддала на скръбта – парфюмът ѝ с мирис на лилии, особено силен през онази сутрин, противоречеше обидно на мрачния ритуал.

За кралското семейство – включително мадам Дьо Поатие – имаше тапицирани столове на предния ред. Застанахме прави пред местата си в очакване на краля и двамата му живи синове.

Шарл изкачи пръв стълбите към подиума – четиринайсетгодишен, израснал бурно на височина през изминалата година и вече само с половин глава по-нисък от краля; русокос и синеок като покойния си брат, с кръгло, красиво лице, дар от майка му.

Зад него крачеше баща му. През последните два месеца плътни бели кичури се бяха появили над слепоочията му; сенките под очите му тъмнееха по-силно. Носеха се слухове, че вътрешностите му загниват и има абсцес в слабините. Молех се да не е вярно, защото го обичах. Щом изкачи стъпалата, кралят седна и се втренчи право напред. Не продума, заслепен от скръб.

Донякъде бях облекчена от невиждащия му поглед, защото се страхувах да не зърна упрек в него. Преди две седмици разгневеният император Карл бе отговорил на обвинението, че е заповядал да убият дофина, с думите:

– Ако бях пожелал, щях да убия и бащата, и сина, когато разчитаха на моята милост.

Шпионите му във френския кралски двор разпространиха слух, че с подкрепата на съпруга си аз, алчната за власт Медичи, съм склонила Монтекукули да отрови дофина.

Крал Франсоа ме обичаше и отказа да повярва, ала обвинението го жегна. Откакто плъзна мълвата, той се отдръпна още повече от мен. Отбягваше погледа и въпросите ми и накрая за него се превърнах в същото безмълвно невидимо създание, каквото бях за съпруга си.

Анри, вече дофин, изкачи последен стълбите. Скръбта му бе толкова черна, толкова всеобхватна, че след смъртта на брат си отказваше да се среща с когото и да било. През онази сутрин в очите му не светеше студена мъст, нито дори мрачно задоволство – само несигурност и още по-дълбока мъка. Мисълта за нови страдания, за нова смърт не го радваше.

Не му се усмихнах, когато стъпи върху платформата. Дарих го обаче с най-любящия си поглед. Той веднага извърна очи, сякаш не би понесъл да срещне моите. Нямаше го пръстена с черния камък. Верен на даденото обещание, носеше Гарвановото крило всеки ден, откакто го бе получил, ала сега то бе изчезнало. Тези дребни знаци – отместване на погледа, липсващ пръстен – ме съкрушаваха. Сведох глава и не я вдигнах, когато малката Маргьорит, помислила, че скърбя за изгубения ѝ брат, ме улови за ръката и ме помоли да не тъгувам.

Всички седнахме след краля и дофина. От площада долетя вик на страж – един от кралските шотландци в карирани поли, застанали до четиримата коняри, усмиряващи неспокойните черни жребци.

В отговор на призива мрачна група пристъпи в центъра на откритото пространство. Първи вървяха кардиналът на Лорен в алена роба и капитанът на шотландската стража – съвършено мъжествен въпреки карираната поличка и дългата кестенява коса. Двамата стражи зад тях водеха затворник – Себастиано Монтекукули, клетата душа, сложила чаша студена вода в потните ръце на дофина. Граф Монтекукули – изтънчен, образован и интелигентен – дотолкова бе очаровал дофина, че той му предложи единствения свободен пост в домакинството си, паж-виночерпец. Знаех, че ако бе станал очевидец на жестокостта, сполетяла нещастния му паж, младият Франсоа щеше да се ужаси.

Трийсетинагодишният Монтекукули бе красив, жизнерадостен мъж. Сега изглеждаше прегърбен, с разкривени крака, с вдървена походка. Препъваха го железните окови, пристегнати китките и глезените му. Не бих го познала – с подутото, мораво лице; със счупения, сплескан нос. Цели шепи от дългата му коса бяха изтръгнати от скалпа, осеян с разкървавени, оголени рани. Тъмничарите го водеха само по долна риза, оплескана с кръв и изпражнения. Тя го покриваше едва до коленете и лекият ветрец я повдигаше и излагаше на показ гениталиите му.

Кардиналът на Лорен и капитанът доближиха подиума. Стражите довлякоха Монтекукули пред краля. Пажът падна на колене, отчасти от смирение, отчасти от изтощение. С висок глас кардиналът го подкани да изповяда греха си.

Монтекукули се бе отрекъл от самопризнанието, изтръгнато с изтезания. Погледна към краля и се опита да протегне треперещите си, оковани ръце, ала силите не му стигнаха.

– Милост, Ваше Величество! – Думите прозвучаха завалено, почти неразбираемо – резултат от скорошна загуба на много зъби. – Обичах сина ви и не бих му навредил! Пред Бог и Пресветата Дева се кълна, че съм невинен и го обичах!

Разрида се сърцераздирателно и се свлече върху плочника.

Всички лица се обърнаха към краля, Франсоа не помръдна. Трепкаше само един мускул на бузата му. След миг, проточил се безкрайно, той махна надолу с ръка.

Капитанът кимна на хората си. Стражите се опитаха да изправят Монтекукули на крака, но коленете му се огъваха. Повлякоха го назад към конете и го проснаха върху камъните. Той закрещя:

-Ave Maria, gratia plena, Dominus tecum...

Войниците свалиха оковите и мръсната му риза, разкривайки кожа, осеяна с червени, пурпурни, зелени и жълти петна. Монтекукули продължи да се моли диво, толкова бързо, че думите се сливаха.

-Mater Dei, ora pro nobis peccatoribus, nunc et in bora mortis nostrae...

Божия майко, моли се за нас, грешниците, сега и в смъртния ни час.

По заповед на капитана конярите строиха конете около голия, легнал възнак мъж – на север до дясната ръка на Монтекукули, на юг до лявата, на северозапад до десния му крак, на югоизток до левия. С няколко тежки скоби прикрепиха към хамутите на конете кожени ремъци, дебели колкото ръката ми, усукани и подсилени. Всеки ремък завършваше с обръч от кожа и желязо.

Стражът понечи да стегне китката на Монтекукули в обръча. Окаяният затворник започна да крещи и да се мята. Наложи се двамина да го притиснат, а четирима надянаха бързо обръчите, пристегнаха ги и ги закопчаха – около китките и бедрата, точно над коленете. Шотландците изпълниха задачата си и бързо се оттеглиха на безопасно място с капитана.

Екзекуторът, стиснал дълъг камшик, остана до конете. Зашепна на осъдения, несъмнено отправяйки традиционната молба за прошка. Обладан от ужас обаче, Монтекукули продължи да крещи. Екзекуторът вдигна глава и даде заповед на конярите, които яхнаха жребците. Всеки кон пристъпи в четирите посоки и разперен като морска звезда, Монтекукули се повдигна леко над земята.

До мен малката Маргьорит заплака.

Екзекуторът – красив млад шотландец с къса златиста брада и безизразно лице – погледна към краля. С дълбока въздишка Франсоа кимна бавно.

Екзекуторът се отмести от пътя на конете и възможно най-далеч от осъдения. Шибна хълбоците на животните с камшика. Пришпорени от бича и ездачите, те препуснаха в галоп.

Маргьорит зарови лице в скута ми и се вкопчи в полата ми, ала аз не отлепях очи от площада – рангът и ужасът ме задължаваха да наблюдавам.

Плисна кръв като алена заря. За секунда-две ръцете на Монтекукули се откъснаха от раменете, краката – от слабините. Едрите бедрени кости се отделиха цели от ставите на таза. Торсът без крайници се завъртя по инерция веднъж-дваж и накрая замря с лицето нагоре. От четирите зейнали отверстия в страховитата, нечовешка останка бликнаха струи кръв. Лъскаво черво се проточи от най-дълбоката рана и торсът се загърчи върху плочника като риба на сухо.

Беше жив. Монтекукули все още бе жив.

Ездачите обърнаха бавно конете, та осъденият да види влачещите се крайници. Окървавен, тресящ се крак, от чийто край стърчеше снежнобялата бедрена кост, се търкулна току до лицето на умиращия.

Сред тълпата придворни зад мен някой повърна.

Седях неподвижна и овладяна, положила длан върху рамото на Маргьорит, която хлипаше в скута ми. Изгледах всяка адска, безкрайна секунда, докато Монтекукули спря да крещи, обезобразеното му тяло замря и спря да бълва кръв.

Негово Величество, привидно доволен, се изправи. Станахме всички. Погледнах към съпруга си и не видях по-малко скръб – този ден по-скоро го бе изпълнил с още по-дълбоко отчаяние. Опитах се да разгадая и изражението на крал Франсоа. Не зърнах лицето на любящ баща, а на безмилостен владетел с неутолена жажда за мъст.

След екзекуцията кралят отиде на литургия и се причести без колебание. Дори да изпитваше разкаяние, задето е обрекъл на смърт пажа, то явно не бе достатъчно дълбоко, за да го признае.

След литургията всички се оттеглихме в покоите си. Аз се затворих в кабинета си и продължих да съставям хороскопа на Анри.

Сатурн е студена, мрачна, зловеща планета. Вещае тегоби и загуби и поражда униние. Рождена звездна карта, повлияна силно от Сатурн, предсказва тежък живот и ранна смърт на обичните хора. Планетите, появяващи се в дома или знака, управляван от него, засилват пагубното му влияние. В хороскопа на моя клет Анри Сатурн присъстваше в знака, над който господства – Скорпион.

Размишлявайки върху откритието си и раните, отворени от днешния ден, се реших на пряма и прибързана постъпка. Тръгнах към покоите на съпруга си. Не бях обмислила предварително думите си; исках само да предложа утеха, да го разтуша вероятно с приятен разговор. Надявах се всъщност да се върне в обятията ми.

Беше късен следобед, но Анри го нямаше в покоите му. Камериерът заяви, че не знае къде е. Наредих му да ме уведоми, когато господарят му се върне, и се върнах в кабинета си.

Вечерях сама и заръчах на мадам Жонди да ми съобщи, когато Анри се прибере. Минаха часове, но отказах да ме съблекат. Накрая се разтревожих.

Късно през нощта ми докладваха, че се е върнал в покоите си. Загрижена, почуках на вратата му.

Друг камериер ми отвори и се учуди, че ме вижда пред прага. Анри бе вътре – с разкопчана риза и събути панталони. Изглеждаше изтощен, ала в по-добро настроение отпреди. Забеляза ме пред вратата – все още облечена – и повдигна разтревожено вежди.

– Катрин? Какво има?

Сега поне не отвърна очи от мен.

– Всичко е наред. – Обърнах се към камериера. – Мосю, почакайте вън, докато ви извикам.

Мъжът погледна нервно към Анри, който му кимна да излезе в коридора.

Съпругът ми посочи да седна до него. Послушах го и неволно забелязах колко силни изглеждат чертите му, красиво обрамчени от черната брада, и колко съвършено отразяват светлината на огъня черните му очи. Обезоръжена тутакси от близостта му, си припомних ярко нощта, когато ме облада на пода пред камината. Втренчих се в ръцете си и усетих как по гръбнака ми плъзва топлина.

– Не биваше да ви безпокоя толкова късно. Простете миотроних. – Исках само да ви кажа, че разбирам колко трудно ви е било днес.

– Благодаря – в гласа му долових едва забележима нотка на нетърпение. Чувстваше се изморен и искаше да си тръгна; в ръката си мачкаше кърпичка.

Осъзнала, че разговорът ни ще приключи дотук, продължих смело:

– Липсвате ми, Анри. Тревожа се за вас. Виждам, че не се храните и се страхувам да не се поболеете. – Не попитах за пръстена, за да не го поставям в отбранителна позиция от самото начало. – Аз... просто исках... Може ли да ви прегърна? Като член от семейството да изразя загрижеността и любовта си?

Той се изправи. Твърде бързо.

– Разбира се, Катрин.

Извърна нервно глава.

Беше много висок. Обгърнах го с длани и притиснах лице в гърдите му. Притисках го нежно и затворих очи с надеждата спокойствието ми да го отпусне. Скоро обаче се отдръпнах.

Миришеше на лилия.

Отстъпих стъписано назад. Носеше същите дрехи както на екзекуцията – черен жакет с черни кадифени ръкави с цепки, през които се вижда бялата сатенена риза. Бяла като фустата на мадам Дьо Поатие. Върху масата до него лежеше черната му кадифена шапка с едно-единствено сиво перо – в тон със сивата диадема на придворната.

– Били сте с нея – прошепнах. – Затова ли свалихте пръстена?

Лицето му поаленя. Не посмя да ме погледне в очите. Втренчен смутено в пода, разтвори длан и разкри фина кърпичка – от бяла коприна с черен кант, извезана с голямо Д. Хвърли я върху масата вместо признание.

– Обвинявахте баща си, задето накърнява чувствата на кралицата. Ще намразите ли себе си сега?

– Не исках да се случи, Катрин – отвърна с тих, треперлив глас той. – Не искам да ви оскърбявам.

– Тя ще ви използва! – възкликнах ожесточено. – Жертвала е добродетелността си, защото сега сте дофин! Съблазнила ви е нарочно!

– Не. – Анри поклати глава. – Тя ме обичаше, когато никой друг не милееше за мен. Обичаше мен и Франсоа като майка дори след като татко ни предаде на испанците. Вестта за смъртта на Франсоа едва не я уби. Обичаше го дълбоко, както го обичах и аз. Разбира по-добре от всеки друг колко страдам, че съм го изгубил.

– Майките не утешават синовете си, разтваряйки крака – отбелязах с омерзение.

Той отметна глава, сякаш съм го зашлевила.

– Заради вас устоявах дълго на изкушението. И двамата се съпротивлявахме... но скръбта ни пречупи. Днес съгрешихме за пръв път и Бог вече ме наказа, изпращайки ви тук, за да видя колко съм ви наранил. – За пръв път се взря право в очите ми. – Опитвах се да ви обикна, Катрин, но тя притежаваше сърцето ми дълго преди вие да дойдете. Знам, че е грях. Ала прокълнат или не, не мога да живея без нея.

Докато стоях вцепенена и занемяла, той извади кутийка от скрина си и я притисна в дланта ми – талисмана.

– Вземете го. Не биваше да се поддавам на суеверия и да нося скверния ви пръстен.

Обвих с пръсти нежелания подарък. Острие щеше да ми причини по-лека болка. От очите ми рукнаха неудържими сълзи като кръв от прясна рана. Нежелана, неугледна, аз се уповавах само на достойнството си. Сега бях изгубила и него.

Обърнах се и се втурнах разплакана към покоите си. Не спрях да ридая дори когато мадам Жонди отпрати придворните, целуна ръцете ми, прегърна ме и заплака с мен.

От този ден нататък Анри носеше само цветовете на Диан – бяло и черно. Навярно завидял на сина си, Негово Величество, отегчен и обладан от похот, извика метресата си въпреки предупрежденията на лекарите.

Сутринта след пристигането ѝ реших да пояздя с херцогиня Д'Етамп и неотлъчната ѝ придружителка Мари дьо Канапле. Дамата с трапчинките ми се видя позакръглена, докато след дългата раздяла с възлюбения херцогинята изглеждаше отслабнала и със заострени черти. Когато наближих конюшните, двете жени си шепнеха, сближили глави. Забелязаха ме и веднага се отдръпнаха и млъкнаха. Херцогинята ми се усмихна с плътно присвити устни, сякаш е погълнала гълъб; мадам Дьо Канапле ми показа острите си лисичи зъби. По време на ездата разговаряхме сковано. И двете жени бяха сдържани и отчуждени. Накрая си тръгнах, а те зашушукаха и се закикотиха още преди да се отдалеча. Зарекох се повече да не яздя с тях.

Неразсъдливо си помислих, че ме отбягват, защото са научили как съм избягала разплакана от покоите на Анри – мълвата за връзката на съпруга ми с мадам Дьо Поатие несъмнено се бе разнесла из целия дворец, преди аз да разбера.

Самодоволното лукавство на херцогинята обаче имаше по-дълбоко основание. За мое съжаление не обърнах достатъчно внимание на загадъчните намеци на мадам Жонди, докато ме обличаше за вечеря, че мнозина придворни съзаклятничат срещу мен. Сега си давам сметка, че се е опитвала да ме предупреди. Тогава обаче не приех думите ѝ насериозно.

Същата нощ кралят организира банкет с отбрани гости, включващи членове на семейство Гиз – потомци на кралския род Анжу и далечни претенденти за трона. Кралят умишлено поддържаше добри отношения с тях – тази вечер бе поканил херцога, съпругата му и дъщерите им Рене и Луиз. По-голямата – Луиз – бе тъмнокоса красавица на възраст за женене. Младият Шарл, започнал предишната година да заглежда жените, очевидно бе очарован от нея.

При първия удобен момент, изпълнила протоколния си дълг, аз се оттеглих в покоите си, твърде унила, за да участвам във вежливи разговори. За да се развлека, се заех отново с хороскопа на Анри. Лека-полека се успокоих и рождената карта погълна вниманието ми. Не вдигнах глава до среднощ, позволявайки само на мадам Жонди да ме съблече и да ме среше.

Седях зад малкото писалище в тесния кабинет и разучавах какво вещаят звездите на Анри. Той бе Овен – силен знак, подвластен на Марс. Асцендентът му – като моя – бе Лъв, ясен знак за царственост.

През онази нощ се съсредоточих върху Петия дом на хороскопите ни – Дома на децата. Надявах се да открия добри новини там, обещание за наследници. При Анри обаче – а и при мен – злокобно отсъстваха планети, а домът се намираше под влиянието на Скорпион, владетел на погребани тайни, лъжи и най-черна магия.

Откритието ми унищожи крехката надежда, която ме крепеше през последните няколко часа. Нямаше и помен от деца, а на всичкото отгоре в тази сфера от живота ни властваха измамите и тъмните сили. Изплаших се и се опитах да си внуша, че съм объркала изчисленията, свързвайки пагубната природа на Скорпион с Петия дом. Бях донесла книгите на Агрипа в Лион и реших да се поровя из тях с надеждата да намеря следа, сочеща по-светло бъдеще. Големият ми сандък с книги бе складиран в малката библиотека. Сложих си халата и излязох тихомълком.

Покоите ми бяха на третия етаж. Вита външна стълба го свързваше с вътрешната градина на втория етаж, където се намираха покоите на краля, кралицата и библиотеката. Спуснах се по стълбището, понесла лампа в ръка. В тихата, ясна ноемврийска нощ по небосвода грееха звезди и огромна луна, хвърляща сенки по пътя ми. Халатът ми не топлеше, а каменният парапет вледеняваше голите ми пръсти. Зъбите ми затракаха, преди да стигна градината на втория етаж.

Минах през широкия вход с двата високи хвойнови храста и кимнах на стражите, вече свикнали със среднощните ми пътешествия. Потършувах няколко секунди из купчините книги и намерих втория том на Агрипа. Пъхнах го под мишница, хванах лампата с другата ръка и се върнах в мрака.

Не стигнах далеч. Преди да подмина хвойновите храсти от двете страни на сводестия вход, чух смях да ехти из застиналия въздух. Долиташе от лоджията зад покоите на краля; терасата гледаше точно към градината, която се канех да прекося.

Инстинктивно сниших лампата и се спотаих в сянката на хвойната. Смехът се чу по-ясно и женски силует, осветен гърбом от луната, изтича на терасата.

Мъжки глас извика от лоджията:

– Ан! Ан, какво правите? – Пиянско веселие смекчаваше раздразнението на краля. – Ще замръзнете!

Тя разпери ръце и се завъртя – тъмна фигура по долна риза, гола от кръста надолу. Косата ѝ падаше върху раменете. – Прекрасно е! Чувствам се освежена! Така ме изпоти!

– Ан... – гласът на Негово Величество прозвуча сприхаво.

– Франсоа – имитира го тя и се разсмя. – Елате да ме вземете тук, под луната.

Той изрева и се присегна към нея – черният му силует се очерта висок и плътен до нейния, дребничък като филиз. Отначало тя побягна, но се остави той да я улови лесно до ръба на терасата. Застана с гръб към него, облегнала длани върху високия до кръста парапет.

– Ваше Величество, вземете трофея си!

Той я улови за хълбоците, готов да проникне в нея, ала тя се отдръпна, уж свенливо.

– Само ако обещаете да послушате съвета ми.

– Жено, не ме измъчвай – простена той.

– Луиз е прекрасно момиче, не мислите ли?

– Вие сте по-красива. – Обгърна я през кръста и я повдигна на пръсти с надеждата да получи желаното, ала тя се извъртя с лице към него.

– Той преживя непоносима скръб – ненадейно гласът ѝ прозвуча сериозно. – Заслужава красива жена с кралска кръв.

– Не ме ядосвайте, Ан. Не искам да имам нищо общо с рода Гиз. Братовчедката на Анри – Жан – е почти на възраст за женене и носи короната на Навара. По-подходяща е за него. Катрин обаче е мило момиче. Дайте ѝ време. Да не го обсъждаме сега...

– Трябва да е Луиз! – възрази неотстъпчиво тя. – Ще ви роди внуци, които ще обединят родовете Гиз и Валоа. Ще сложат край на борбата за власт помежду им.

Франсоа въздъхна раздразнен. Тъмният му силует застина.

– Твърде прибързано е. Още не съм решил.

– Трябва да я отпратите! – настоя Ан. – Хората не я харесват. Анри не я понася. Какво ви носи тя? Само разочарования.

– Достатъчно! – повиши тон кралят.

Силуетите им се сляха в целувка, после Франсоа я обърна с гръб към себе си. Приведена, тя улови каменния парапет. Той проникна в нея, тя ахна, а сетне се засмя. В мразовития нощен въздух дъхът ѝ се издигна и увисна като мъгла над главата ѝ.

– Франсоа! Като бик сте!

Духнах лампата и извърнах очи. Няколко мъчителни секунди се вслушвах в страстта им. Скоро се разтреперих неудържимо, не само от студа.

Двайсет и първа глава

През онази нощ не четох книгата на Агрипа за астрологията. Умът и сърцето ми препускаха твърде бързо и не ми позволяваха да се съсредоточа върху друго, освен върху чутите думи. Лежах будна и се взирах в извезания балдахин над главата ми.

Без деца, без сърцето на Анри, нямах закрила и поддръжници. Крал Франсоа щеше да помоли папата да анулира брака, понеже съм ялова. Нямаше да съм първата кралска съпруга, сполетяна от подобна участ. Щяха да ме прогонят – в Италия, предполагах, макар да не можех да се върна във Флоренция, докато я управляваше Алесандро.

А Анри – моят любим, неверен Анри – щеше да остане без защита. Без мен, орисаната да го подкрепям, той щеше да умре окървавен и безпомощен, както загиваше в съня ми.

Не бях в особено близки отношения с Бог, предвид тежките уроци от детството ми, че Вселената не е нито безопасна, нито справедлива. Молех се обаче на Него, господаря на звездите и планетите. Обещах му да пожертвам всичко – дори последната си капчица достойнство – ако ми позволи да остана до своя скъп Анри.

На сутринта станах изтощена, ала изпълнена с решимост. Написах кратко писмо на Негово Величество с молба за частна аудиенция. Не исках да подемам подмолна кампания като враговете си, просейки подкрепа от фаворитите на краля, Франсоа ме наричаше своя дъщеря; твърдеше, че ми е баща и приятел. Щях да разговарям с него и с никого другиго.

Отговорът дойде бързо. Кралят се съгласи да ме приеме веднага след като прислужниците му го облекат.

Онази сутрин не носех никакви бижута; бях облечена в черен траур за дофина. Негово Величество ме посрещна сам в личния си кабинет, достъпен единствено с кралска покана. Макар и тясно, помещението изглеждаше красиво – със стени, покрити с резбована ламперия от сияйно черешово дърво, зад които имаше тайници за секретни документи. Внушително махагоново писалище заемаше почти цялото пространство. Върху полираната му повърхност лежеше карта – на Прованс, където се водеше битката, предположих. Картата обаче бе навита, та не видях какво е отбелязано върху нея. Очевидно ми нямаха доверие да пазя държавни тайни.

Франсоа седеше зад писалището – с издължено лице, белязано от разгул: с натежали, подпухнали бузи и очи. Бялото, появило се около слепоочията му след смъртта на дофина, сега сияеше и по брадата му. Носеше семпла черна туника – облекло за работа, а не за забавления.

– Седнете, Катрин – устните му се усмихнаха, ала очите му ме наблюдаваха предпазливо.

– Ако Ваше Величество не възразява, ще остана права – надявах се мъките ми да приключат бързо.

– Както желаете – кимна кралят.

Предугадил какъв въпрос съм дошла да обсъдим – и сметнал, че сме на противоположни позиции – той се държеше съвършено царствено, готов да постъпи като крал, да защити интересите на Франция. В името на тази цел бе предал дори децата си – своята кръв и плът – на врага. Аз, новодошлата чужденка, нямах никаква надежда.

Загърбих всякакви преструвки.

– Ваше Величество, обичам ви. И обичам сина ви – подхванах. – Знам, че сега съм спънка и за двамата. Затова...

Гласът ми пресекна; упрекнах се мислено за проявената слабост. Овладях се и пак погледнах към Франсоа. Наблюдаваше ме със сурово, пресметливо изражение.

– Няма да се противя, ако решите да разтрогнете брака ни. Разбирам, че сте длъжен да постъпите политически целесъобразно и не тая омраза.

Той зяпна. Неочакваното ми смирение го обезоръжи.

– Моля само... – думите заседнаха в свитото ми гърло. Повторих ги и с тях ливна потоп от сълзи. Сведох глава да ги скрия и с усилие на волята продължих: – Моля само да ми позволите да ви служа, по какъвто и да е угоден на вас и на сина ви начин. Да не ме отпращате. С радост ще прислужвам на бъдещата съпруга на Анри. Стига само да остана...

Паднах на колене; закрих лице с длани и заридах. Унижавах се, ала ми беше все едно. Представях си как Анри умира, облян в кръв, защото са ме прогонили и не съм успяла да му помогна.

Когато най-сетне вдишах глава, поемайки си дъх на пресекулки, Франсоа стоеше прав като струна зад писалището си. Неудържими чувства го изпълваха, разширяваха бавно дълбоките му очи и го запъхтяваха – гняв, страх или отвращение, не знаех. Коленичила, избърсах очи и зачаках бурята да се разрази. Обзе ме себеомраза и негодувание, че съдбата ми не зависи нито от мен, нито дори от Бог, а от мъжете – бунтовниците, папата, краля.

По скулата на Франсоа затрептя мускул както през ясния октомврийски ден, когато гледаше как разчленяват Монтекукули.

– Катрин... – прошепна той и по чертите му пробягаха съмнение, тъга и накрая решимост. Заобиколи писалището, улови ме внимателно за раменете и ме вдигна на крака.

– По-смирена сте от светица. Всички трябва да се поучим от вас. По волята Божия сте съпруга на сина ми и моя дъщеря. Давам ви дума, че отсега нататък в двореца ми вече няма да се говори за разтрогване на брака ви.

Целуна ме по бузата и ме прегърна.

Ако се бях опитала да го манипулирам – ако бях заплакала драматично и думите ми не бяха извирали от сърцето – той несъмнено щеше да ме отпрати, както и ако го бях помолила да остана съпруга на Анри. В деня, когато се срещнахме обаче, Негово Величество ме бе обикнал заради смирението ми и трябваше просто да му го припомня.

Бях в безопасност – за известно време, разбира се. Докато не родях дете на Анри, бях уязвима. Херцогинята нямаше да се откаже лесно от кампанията срещу мен, а Луиз дьо Гиз все още бе съвсем млада.

Изпитах дълбоко облекчение, когато крал Франсоа реши да омъжи Жана за германски херцог, съгласил се да му дари баснословна сума – войната бе прескъпо начинание, а в онзи момент Франсоа се нуждаеше по-отчаяно от пари, отколкото от наследници. Като млада Жана не бе красива – носът ѝ приличаше на дълга луковица над въздребните устни и брадичка. Имаше обаче будния ум на майка си, а зелените ѝ очи – бадемовидни и с гъсти мигли – бяха поразителни. Сбогувах се с нея пред каретата, с която щеше да отпътува за Дюселдорф. Не очаквах да я видя повече.

Вероятно поставен в неудобно положение от отложеното за неопределено време разтрогване на брака, Анри пожела да участва в сраженията в Прованс. Отначало кралят му отказа с довода, че току-що е изгубил един син и не иска да рискува живота на другия, ала Анри упорстваше. В крайна сметка надделя и замина на юг при главнокомандващия Монморанси.

Докато Анри отсъстваше, успях да обмисля ясно трудното си положение. По природа съпругът ми бе предан – отдал сърцето и тялото си на Диан дьо Поатие, несъмнено би се отвратил от мисълта да ги дели с друга. За да зачена наследник обаче, Анри трябваше да посещава често покоите ми.

Скоро след разговора ми с краля отидох при кралица Елеонор и я помолих за едночасова среща с придворната ѝ дама Диан дьо Поатие. Кралицата се съгласи благосклонно, макар тя и свитата ѝ да разбираха колко необичайна е молбата ми. Случеше ли се пътищата ни да се пресекат, с мадам Дьо Поатие се държахме съвършено сърдечно една с друга, но при всички останали обстоятелства се отбягвахме и всички знаеха защо.

Мадам дьо Поатие яздеше по мъжки, без да се срамува от прасците и глезените си. И тя като мен отказваше да я водят и държеше със сигурни ръце юздите. Имаше бял кон, вероятно избран в тон с вдовишкия ѝ траур. Той и ездачката му представляваха безцветна гледка в необичайно студения за Миди ден: Диан в черно и бяло, тревата – заскрежена, небето – оловносиво. Въпреки неприветливото време я бях поканила на езда, за да я отдалеча от двореца и хорските уши. Конярят ни следваше от известно разстояние, да не би да се натъкнем на див глиган. Щом настъпи моментът за сериозен разговор, вдигнах длан в ръкавица и мъжът изостана, а ние, жените, препуснахме напред, докато той се смали колкото грахово зърно на хоризонта. Не исках никой да прочете израженията ни.

Диан дьо Поатие наближаваше четирийсетте и златната ѝ коса сребрееше тук-там. Кожата ѝ обаче бе гладка – освен около очите, където смътната светлина разкриваше тънка паяжина от бръчици. По лицето ѝ не личаха спукани вени и червени петна, разкриващи влечение към виното.

Взирах се в нея, мъчейки се да разгадая какви качества обича у нея съпругът ми. Тя срещаше погледа ми с невъзмутимо спокойствие. Излъчваше безстрашие – несъмнено балсам за тревожната, несигурна душа на Анри. В онзи момент я презирах почти толкова, колкото презирах себе си.

Усмихнах ѝ се и предложих ведро:

– Ще поговорим ли?

Усмивката ѝ отрази огледално моята.

– Разбира се, мадам Ла Дофин – отвърна тя. – Първо искам да ви благодаря за възможността да пояздя. Имах нужда от движение, ала никоя от дамите не пожела да ме придружи от страх студът да не я разболее.

– За мен е удоволствие – колебливата ми усмивка се стопи. – Свързват ни доста общи неща, мадам. Баба, любов към ездата. Дори любов към един и същи мъж.

Без да трепне, тя ме погледна очаквателно и хладнокръвно.

– Луиз дьо Гиз е красиво момиче – продължих. – Свежа и млада. Всеки мъж би се чувствал щастливец с такава невеста.

– Да, мадам Ла Дофин – съгласи се надлежно тя.

Черният ми жребец започна да рие нетърпеливо с копита.

Дръпнах поводите да го усмиря.

– Чувам обаче, че е избухлива и претенциозна – отбелязах. – Вероятно ще създава главоболия на съпруга си.

– Да, мадам. И аз чух същото. – Очите ѝ бяха огледала, отразяващи моите чувства, без да разкриват какво се крие зад полираната им повърхност.

– Казват, че съм търпелива – продължих. – Предпочитам да спестявам неприятностите на околните. Надявам се децата ми също да са сговорчиви.

– Моля се да е така, мадам Ла Дофин. И се моля да са много.

Лицето, очите ѝ, мекият ѝ, вежлив тон не се промени, сякаш обсъждаше времето. Беше или напълно откровена, или абсолютно неискрена. Опитах се да си представя как е възможно жена, показваща толкова малко чувства, да разпалва толкова силно страстта на съпруга ми.

– Няма да имам никакви деца, ако съпругът ми не идва в постелята ми – усетих как гърлото ми се свива и изчаках да се успокоя. Тя вероятно долови мъката ми; за пръв път отклони поглед към група оголели дървета. – Ако не идва при мен, и двете знаем, че ще се наложи да си отида – гласът ми прозвуча безизразно. – Обичам го. И понеже го обичам, не бих наранила нито него, нито щастливците, спечелили привързаността му. Дори сърцето ми да страда. Уважавам желанията на дофина.

Тя се втренчи в мен, сбърчила леко вежди, с предпазливо удивление в очите.

– Похвално отношение – отбеляза.

– Луиз дьо Гиз няма да е толкова благосклонна.

Храсталакът до нас прошумоля. Ято пъдпъдъци полетя нагоре, а враните върху посребрените клони нахокаха прегракнало невидимия престъпник долу. Далечният ни придружител надигна тревожно глава, ала суматохата не се повтори и враните замълчаха. С Диан отлепихме очи от тях и пак се обърнахме една към друга.

Бръчиците, появили се върху челото ѝ, се изгладиха. Взела решение, тя проговори:

– Родът Валоа трябва да има наследници. – За миг си помислих уплашено, че има предвид неспособността ми да ги осигуря и подкрепя съзаклятниците, зарекли се да ме прогонят. Тя обаче добави тихо: – Той ще идва в леглото ви, мадам.

– Винаги спазвам дадената дума – казах аз. – А чувам, че и вие сте жена на честта.

– Имате думата ми, мадам.

Препуснахме безмълвно към двореца. Унизена до краен предел, не бях в настроение за безгрижни разговори. По обратния път нещо леко като перце и студено ме жилна по бузата. Вдишах глава към заплашителното небе и видях какво е. Чудо на чудесата в Миди – от небето падаха снежинки: бели, меки и беззвучни.

След време войната приключи. Като дофин Анри оглавяваше френските сили в Прованс, ала съзнаващ неопитността си, се бе допитвал до генерал-лейтенант Монморанси за всяка маневра. Уважението му се отплати – императорските нашественици претърпяха съкрушително поражение. Анри и Монморанси – вече близки приятели – се прибраха у дома като герои, а кралят ги обсипа с хвалебствия.

Тежките изпитания на бойното поле бяха превърнали Анри в мъж, изпълнен с увереност и решен да не крие връзката си с мадам Дьо Поатие. Носеше гордо цветовете ѝ – черно и бяло – и прие като своя емблема лунния сърп – символ на Диана, богинята на лова.

Няколко дни след завръщането си той се появи в покоите ми. Не излъчваше радост, а примирение. Не долових обаче и недоволство. Диан сигурно му бе разказала всичко. Изпитваше, мисля, облекчение, че няма да им създавам неприятности.

Държеше се сдържано, ала почтително. При вида на тялото му – вече съвсем мъжко, с широк, мускулест гръб и гърди – ме обзе болезнен копнеж. Винаги когато лягах с него, се убеждавах, че този път несъмнено ще кажа или направя това, което ще спечели сърцето му. Той винаги ставаше от леглото ми твърде бързо, а аз лежах и го гледах – наситена, но разтърсена. Никога удоволствието не е причинявало тъй дълбока болка.

Минаха година, две, три, четири. Не заченах. Консултирах се с астролозите на краля и лягах с Анри в препоръчания момент. Шепнех езически молитви и магически заклинания. Мадам Жонди сложи корен от мандрагора под дюшека ми. Следвах съветите на Аристотел и ядях пъдпъдъчи яйца, цикория и виолетка до втръсване. Спазвайки стриктно инструкциите на Агрипа, изработих талисман на Венера за плодовитост и го сложих до мандрагората. Напразно.

Херцогиня Ан д'Етамп започна пак да шушука в ухото на любовника си и на всички, склонни да я слушат. Дворът се раздели на два лагера – поддръжници на застаряващия крал и коварната му метреса и заложили на бъдещето привърженици на Анри и Диан дьо Поатие. Херцогинята ревнуваше жестоко – смяташе Диан за своя съперница и искаше да я срази. Най-добрият начин според нея бе да доведе нова съпруга на дофина – упорита и вироглава, която гама да приема благосклонно като мен любовницата на Анри. А ако това навреди на мен, фаворитката на краля, толкова по-добре.

Аз, от своя страна, наблюдавах как през всичките безплодни дни, месеци и години Негово Величество ми се усмихва все по-бегло, а топлината в очите му и прегръдката му охладнява. Талисманите, лекарите, астролозите... всички се бяха провалили. Съзнанието ми обаче се връщаше упорито към спомена за нощта, в която покойната ми майка ми бе проговорила. Думите ѝ се бяха оказали зловещо верни – понеже не можех да се доверя на живите, реших да се доверя на мъртвите.

Когато магьосникът бе призовал духа ѝ, бях тежко болна и не помнех точните напеви и жестове. Помнех само, че Руджиери ни намаза с течност, заприличала ми на стара кръв.

Заделих няколко капки пурпурночерна менструална кръв и в един хладен мартенски ден през 1543-та се усамотих в кабинета си. Намазах челото си с кръвта и си убодох пръста с игла за бродиране.

– Необходима е прясна кръв – бе казал Руджуери. –Мъртвите я подушват.

Застанах зад писалището и изстисках няколко големи червени капки върху лист хартия. Натопих перото си в нея и надрасках послание: "Изпрати ми дете".

Хвърлих листа в камината. Огънят подскочи, подхвана го и облиза краищата му, подвивайки ги навътре, преди да плъзне към средата.

– Ма mere – прошепнах. -M'amie,je tadore. Мамо, чуй молитвата ми и ми изпрати дете. Кажи ми какво да направя.

Пепелта се посипа върху разжарените цепеници, а после се завихри и полетя към комина.

Повторих молбата си, втренчена в огнения въртоп. Не се обръщах само към мама, към мъртвите, към Бог или към Дявола.

Говорех на всеки, способен да ми отговори. Сърцето ми се отвори и се сля със силата, задвижваща Вселената. С цялата си воля и желание прегърнах неумолимо тази сила.

Небесата – или адът – се разтвориха в онзи момент. Не знам кое. Знам само, че докоснах нещо и някой чу молитвата ми.

На другия ден следвах краля до следобеда, когато провеждах аудиенции. Като съпруга на дофина приемах много молители, най-вече флорентинци, дошли за помощ. Седнала на трон, изслушвах тъжните им истории.

Първа влезе при мен възрастна жена от рода Торнабуони, свързана чрез брак с Медичите. Живеела в имението на покойния си съпруг, но лакеите на Алесандро ѝ отнели имуществото, разорявайки я противозаконно с данъци. Напуснала града без нищо. Обещах ѝ достатъчна издръжка, за да живее спокойно в един от добрите манастири край Париж.

После приех банкер със съпруга и шест деца, бил на служба преди много години при свако Филипо Строци – достатъчно, та да предизвика гнева на Алесандро. Уплашен за живота си, избягал от Флоренция със семейството си, изоставяйки цялото си имущество. Обещах да му намеря работа в съкровищницата.

След още неколцина молители се почувствах изморена.

– Ще кажа на другите да дойдат утре – предложи мадам Жонди. – Има един обаче, мадам, с доста странен вид. Настоява да го приемете днес. Твърди, че го познавате и ще се зарадвате да го видите.

Отворих уста да попитам за името на настойчивия просител, но онемях, осенена от ненадейно прозрение. Когато възвърнах дар словото си, наредих на мадам Жонди да го доведе.

Той влезе, облечен в черно и червено – цветовете на Марс и Сатурн; вече зрял мъж, ала кожа и кости. Раираният му жакет висеше върху кльощавите му рамене. Изпитото му лице бледнееше болнаво на фона на синкавочерната коса и вежди. Погледна ме, свали си шапката и се поклони много ниско.

– Мадам Ла Дофин, най-сетне се срещнахме отново.

Бях забравила колко красив е гласът му – кадифен и безкрайно дълбок. Слязох от трона. Той се изправи и аз улових студените му ръце.

– Мосю Руджиери, как се молех да дойдете!

Двайсет и втора глава

Веднага назначих Козимо Руджиери за свой личен астролог. Тоц не носеше нищо, сякаш се бе материализирал от етера – без кесия, без куфар, без съпруга, без деца.

Побързах да го заведа в кабинета си и го разпитах за миналото. Напуснал Флоренция и заминал за Венеция. С пристигането се разболял от чума. От Венеция отпътувал за Константинопол и Арабия. Не пожела да ми обясни защо и какво се е случило там. Споделих колко се зарадвах, когато като пленница получих книгата на Фичино и Гарвановото крило, как думите на мама се оказаха верни и как мъж на име Силвестро ме е спасил от враждебната тълпа. Признах, че изучавам астрология и се опитвам да съставям хороскопи.

Дори дългата ми история да го изненада, той не го показа. Нито веднъж не ми напомни предсказанието си, че ще стана кралица.

Накрая подхванах:

– Откакто ми дадохте Гарвановото крило, често сънувам кошмар – мъж с окървавено лице. Вика ме на френски. Умира, а мой дълг е да му помогна. Не знам обаче как. – Сведох тревожно очи. – Мъжът е Анри. Разбрах го в мига, щом го видях. Чувствам се длъжна да го защитя от жестока участ.

Той ме изслуша равнодушно.

– Това ли е всичко? Само Анри ли сънувате?

– Не – поклатих глава. – Има и други на полето – стотици, хиляди навярно, ала не ги виждам. Кръвта... приижда като океан. – Разтрих с пръсти слепоочията си, сякаш да изтръгна спомена и да се освободя от него.

– Това е съдбата ви – каза той. – Притежавате силата, мадам, да отприщите океана... или да възпрете вълната.

Внезапно ми се доплака.

– Но Анри... Нещо зло ще го сполети скоро. Ако успея да го спра, сигурно и другите няма да загинат. Кажи ми какво ще му се случи и как да го предотвратя. Вие сте магьосник, ще откриете защитна магия. Опитах се да изработя талисман, Гарваново крило, но той не иска да го носи.

– Обикновените талисмани и магии едва ли ще са достатъчни – възрази той.

– Съумяха да ме опазят от бунтовниците! – кипнах.

– Бяхте изправена срещу преодолима опасност с възможност да оцелеете и да живеете дълго. Принц Анри обаче... – в очите му просветна съжаление. – Животът му ще приключи твърде скоро, в бедствие. Проучила си звездите му, нали?

Дъхът ми секна. Бях прочела злокобните знаци, ала не си позволявах да им повярвам.

– Щом обикновената магия няма да помогне, какво ще го защити? – настоях. – Изкупете неговия живот с моя. Сигурно знаете как.

Той потрепери.

– Знам как. Ала в съня ви има и други. Какво ще стане с тях?

– Няма значение – отроних нещастно.

– Франция ще рухне – отвърна той. – Защото те са ваша отговорност и част от съдбата ви, както и принц Анри.

– Значи и заради тях съм длъжна да остана? Мнозина в двореца обаче искат да ме прогонят и да оженят Анри за друга. Отида ли си, няма кой да го закриля. Трябва да му родя дете. Трябва! – Лицето ми се изопна. – Кажете ми какво да направя, за да опазя Анри жив и да му родя дете!

Той мисли дълго, преди да отговори.

– Няма начин да заблудим съдбата задълго. Ала сме способни да откупим на Анри повече години, отколкото са му отредени. – Руджиери замълча. – Това ли искате наистина? Да родите дете на дофина?

Въпросът ми се стори абсурден.

– Разбира се. Готова съм на всичко. Вече опитах всичко: талисмани, магии, налагах се с противни лапи, пих урина от муле. Не знам какво друго да направя.

Той пак се замисли.

– И детето трябва да е от дофина – проговори най-сетне.

Беше констатация, ала долових въпроса, стаен в нея, и лицето ми се сгорещи. "Как смееш", прииска ми се да възкликна, ала пред мен стоеше Руджиери и благоприличието не важеше. Нямаше тайна, забулена от него, нямаше тема, твърде зловеща, за да се изрече гласно.

– Да, трябва да е от него. Той ми е съпруг. И го обичам – отвърнах, поруменяла.

Той сведе глава, доловил отчаянието в последните три думи.

– Жалко, това усложнява положението – прошепна.

– Защо?

– Проучили сте, предполагам, какво вещаят звездите ви по отношение на децата. И звездите на Анри. Скорпион владее Петия ви дом. Твърде умна сте, смисълът едва ли ви убягва: безплодие или, ако пожелаете, лъжи и измами. Вие избирате.

– И двете са неприемливи – възмутих се. – Няма ли трети начин?

– Винаги има. – Той приведе напред болезнено бялото си лице, обрамчено от синкавочерна коса. – Зависи докъде сте готова да стигнете.

Въпреки гърбавия нос и сипаничавите скули гласът и жестовете му бяха магнетични, пленителни. Под ледената повърхност бушуваше горещо течение, което щеше да ме повлече, ако посмеех да се гмурна.

– Готова съм на всичко, но не и да легна с друг мъж.

Той кимна бавно.

– Предупреждавам ви тогава, мадам Ла Дофин, че за да получите кръв, трябва да дадете кръв.

Неприятна тръпка пролази по гръбнака ми. Той говореше за най-тъмната магия. Отдавна обаче чувствах, че душата ми е погубена.

– Ще дам и последната капка, за да спася Анри – заявих аз.

Очите му не разкриха нищо.

– О, мадам... Нужни са силна воля и храброст, защото не става дума за вашата кръв.

Устоявах седмици наред. Срещах се всеки ден с Руджиери, съветвах се с него по тривиални въпроси и го разпитвах за магическото изкуство. Той отказваше да ме посвещава в тайните си: знаех твърде малко, а той – твърде много. По-безопасно било да прави магии по моя заповед.

– Достатъчно е да рискуваме душата на единия – отсичаше.

През онези седмици живеех в постоянен страх. Мадам Жонди ме уведоми, че сродниците на младата Луиз – семейство Гиз – са се срещнали тайно с краля да обсъдят отново възможността за брачен договор с Анри. Едва не се изкуших да обмисля предложението на Руджиери да зачена от друг мъж.

Ала, макар че Анри ме бе предал, не бях в състояние да му причиня същото. Сега неговият род бе и мой род; копнеех за син с кръвта на Валоа, който да наследи трона. Бях намерила дом и нямаше да позволя да ме прокудят от него.

Накрая се поддадох на немислимото. Посред нощ взех перото и вслушана в проскърцването му върху пергамента, написах невероятни, варварски думи.

Рано сутринта извиках Руджиери в кабинета си. Зад заключената врата му подадох писмото, сгънато на осем, сякаш да намаля тежестта на престъплението.

– Размислих внимателно и това са условията ми – обясних.

Листът прошумоля между пръстите му. Той прочете намръщено посланието и вдигна тъмния си поглед към мен.

– Ако ги изпълня, не гарантирам как ще се отразят на резултата.

– Няма значение, стига да успеем – настоях аз.

Той сгъна отново писмото и го пъхна във вътрешния джоб на жакета си, без да откъсва очи от мен – черни като на Анри, ала без никаква светлина. Устните му се извиха в мимолетна усмивка.

– О, ще успеем, Катрин.

Не приех обръщението му като обида. Сега бяхме равни, сближени от най-мрачното познание. Бях дала сърцето си на Анри, но само Руджиери съзнаваше какво зло таи то.

Доверих се единствено на мадам Жонди да се договори с главния коняр: да му нареди да оседлаят нейния кон и да го докарат в далечния край на конюшнята, невидим от прозорците на двореца. Скандално бе жена да язди сама по здрач – главният коняр несъмнено бе заподозрял забранена среща. С право.

Мадам Жонди прекоси градините и в укритието на най-близката горичка осъществихме размяната. И двете носехме черно – отдалеч всеки би помислил, че жената, влязла в гората, е същата, която излиза от нея.

Часове по-рано изгревът бе озарил необичайно пролетно небе – смутно и прибулено с бледо коралово сияние на мястото на слънцето; сега, по здрач, сиянието потъваше зад хоризонта. Хладният въздух миришеше на дъжд. Горичката се отдалечаваше зад мен. На няколко пъти спирах кота, понечвах да се върна, ала мисълта за Анри ме пришпорваше напред.

Най-сетне стигнах до запустяло лозе, заобиколено от овощна градина с умиращи крушови дървета, по чиито разкривени клони белееха немощни цветове. Зад тях черна фигура държеше фенер. Когато наближих, различих лицето на Руджиери да просиява над жълтеникавото мъждукане на лампата. Той се обърна и тръгна бавно край дърветата към порутена тухлена колиба със сламен покрив. През пролуките между спуснатите кепенци се процеждаше светлина от пламък на свещ.

Слязох от кота. Руджиери остави фенера на земята и ми помогна да запазя равновесие, стиснал и двете ми ръце в своите. За миг се взря в мен с напрегнат, съзаклятнически поглед, търсейки нещо, което не намери.

Помоли ме да не идвам. Обясни ми, че не съм необходима. Винаги съществувала опасност – и магическа, и практическа. Усетих, че истинското му основание е да ми спести тревогата и отвращението да видя със собствените си очи уменията му. Аз обаче настоях. Не исках престъплението, което се канех да извърша, да остане далечна история без придружаващата я осезаема реалност.

Не исках да съм способна отново да извърша такова нещо.

Затаих дъх, забелязала внезапната студенина в погледа му; досегът на костеливите му, хищнически пръсти, макар и през два пласта ръкавици, ме смрази до дъното на душата. Той бе способен на деяния, по-лоши от убийство, а аз бях сама с него, където никой нямаше да чуе виковете ми.

Понечих да се отдръпна, да възседна кота на мадам Жонди и да избягам. Очите на магьосника обаче бяха могъщи, властни. С мудната безпомощност на човек, потънал в сън, аз го последвах към входа на колибата.

Той отвори прогнилата порта и разкри стая с пръстен под, върху който лежеше каменна плоча. Бледите стени бяха осеяни с гълъбови курешки, камината – неизползвана толкова отдавна, че зелена плесен никнеше между тухлите. Някой бе нарисувал съвършен черен кръг върху плочата, достатъчно голям да побере двама души, легнали един до друг. Четири незапалени свещи в месингови свещници с човешки бой стояха на равно разстояние от центъра на кръга.

Една лампа върху малка маса до стената под затворения прозорец осветяваше още: две табуретки, полица с половин дузина книги и няколко инструмента, включително двуостра кама, кадилница, бокал, перо, мастилница, пергамент, няколко малки затапени стъкленици. Едра перла на сребърна верижка и полиран оникс лежаха до кадилницата. Масата и табуретките се крепяха върху пръстения под, полицата – върху каменната плоча, току зад очертанието на кръга под един от високите свещници.

С гръб към нас, до масата, седеше млада жена. Гъстата ѝ чуплива коса – толкова бледо златна, че сребрееше – се спускаше тежко до кръста ѝ. Тя не ни обърна внимание, съсредоточена в печената патица пред нея. Сенките ни паднаха върху стената до масата – момичето ги забеляза, остави недоядения птичи бут и се обърна.

Изглеждаше дванайсет-тринайсетгодишна, с ненормално широко лице и раздалечени сини очи – миниатюрни бадеми сред бледа плът. Под плоския нос върхът на езика ѝ стърчеше между устните. Тя ме погледна, изпръхтя развълнувано и размаха ръце към Руджиери, Той поклати глава и дланта му описа пренебрежителна дъга, но тя продължи да се взира в мен с мътен поглед. Бях виждала такива деца – обикновено в прегръдките на по-възрастни майки.

– Глухоняма е – обясни Руджиери. – Слабоумна по рождение.

Усмихна ѝ се мило и ѝ махна да дойде при него. Тя стана и тръгна към нас, разкривайки гърди, прекалено големи за нейната възраст, повдигнати високо над пристегнатия корсаж, за да изглеждат още по-едри. Под тях изпъкваше корем, издул толкова силно талията на роклята ѝ, че шевът се бе прокъсал. Изглеждаше преполовила бременността.

Призля ми от ужас.

– Прекалено млада е! – извиках на Руджиери.

– Колко години искаш да откупиш? – попита ме хладно той. – Блудница е. Сводникът ѝ я използвал, докато коремът ѝ проличал. Сега е скитница. Ще умре от глад, ще я изнасилят или ще я убият. Дори да роди детето... – Изсумтя отвратено. – Какъв живот ги очаква, ако се върне в селото? Настоя да проявим милосърдие. В нейния случай е точно това.

Отстъпих на крачка от него и си представих безизразното лице на момичето, празните му очи.

– Не мога да го направя – прошепнах.

Черните очи на Руджиери пламнаха; в спокойния му тон се таеше подмолна жестокост.

– Отидете си тогава и вашият Анри ще умре, преди да го дарите със синове.

Замрях, неспособна да отговоря.

Изяло почти цялата патица, момичето насочи вниманието си към Руджиери. Без встъпления и финес, вдигна жакета му и плъзна длан под панталоните му. Той се отдръпна и улови китката ѝ.

– Ненаситна е – обясни, изучавайки я със съвършено безучастие. – Тъкмо бе обслужила един господин, когато я намерих, и едва успях да отклоня подканите ѝ. – Продължи да стиска крепко китката на момичето, докато тя започна да се дърпа; тогава той погледна през рамо към мен. – Влезте в кръга.

Застанах в средата на каменната плоча. Порив на вятъра раздвижи студени въздушни въртопи през дупките в сламения покрив и разхлопа кепенците. Почувствах обаче, че се задушавам. Главата ми се замая.

Руджиери пусна ръката на момичето, усмихна се и я щипна игриво по бузите. Тя се успокои, но се разтревожи, щом той побутна подноса с патицата извън обсега ѝ. Седна до нея, обгърна я през раменете и опря чаша вино до устните ѝ. Насърчаваше я да пие отново и отново и тя се съгласяваше без колебание.

Момичето се люшна ненадейно върху стола и аха да падне, ала Руджиери я хвана. Вдиша я и я пренесе в кръга, където я остави, безжизнена като труп, върху камъка. Очите ѝ бяха отворени и блестяха, дишаше учестено и бавно.

– Не мърдайте – прошепна ми дрезгаво Руджиери. – Не говорете и не се намесвайте. И в никакъв случай не излизайте от кръга.

Свали от полицата метален леген и сгънат, пожълтял памучен чаршаф, разстели го и сложи момичето върху него.

Както през нощта, когато бе повикал духа на покойната ми майка, отвори една стъкленица и намаза своето и моето чело. Запали кадилницата върху полицата и от въглените се надигна ленив пушек, разнасяйки миризма на миро и на нещо по-земно, дълбоко, леко загнило. Запали свещите с лампата, като започна с онази зад импровизирания олтар и продължи по посока на часовниковата стрелка, докато всички запламтяха. После духна лампата.

Небето отвън вече чернееше; въпреки течението застоялият въздух замъгляваше краищата на предметите в стаята, превръщайки ги в неразпознаваеми форми. Пелерината и жакетът на Руджиери се сливаха с мрака и лицето му – алабастрово на фона на брадата и очите – сякаш плуваше.

Всичко изглеждаше недействително – отпуснатото тяло на момичето в краката ми, кълбата от пушек, забулили пламъците на свещите, магическите инструменти върху полицата – а неописуемото ни престъпление ми се струваше безкрайно далечно. Руджиери взе камата – двуостра, с черна дръжка, злокобно наточена. Стисна я с две ръце и замахна нагоре, все едно искаше да прониже небето. Заприпява високо и докосна с плоската ѝ страна сърцето и раменете си. Тялото му сякаш порасна, стана по-могъщо, нечовешки силно. Очите му се отвориха – яростни, съсредоточени и безизразни като на божество.

Обходи с бърза крачка кръга, спирайки до всяка свещ да очертае символ с камата. Замахваше напред с камата и изричаше име пред пламъка. Накрая се върна пред олтара.

Падна на коляно до момичето и пъхна ръка под раменете ѝ. Повдигна тялото ѝ и го притисна до гърдите си. Главата ѝ клюмна напред. Той уви гъстата ѝ златна коса около лявата си ръка и я отметна назад, разкривайки бялото ѝ гърло.

Момичето беше будно, втренчено в острието. Проплака; опита се напразно да раздвижи крайниците си и по тялото ѝ пробяга тръпка. Властен и самоуверен, Руджиери изкрещя една дума на някакъв непознат език и заби камата под ухото на момичето. Тя изръмжа нечовешки, по врата ѝ се стече тъмна струя и шурна по ключицата и между високите ѝ, окръглени гърди.

Магьосникът повтори думата с гръмовен глас.

Пламъците на свещите помръкнаха, после засветиха по-ярко; пушекът се сгъсти и се завъртя. Стори ми се, че оформя силует, и нещо неописуемо студено, тежко и жестоко влиза в стаята. Космите по ръцете ми настръхнаха. Руджиери изрече условието на сделката – животът на тази жена срещу живота на Анри, детето ѝ срещу наследник.

Стиснал косите ѝ, магьосникът надвеси гърлото ѝ над металния леген и го прониза с върха на камата. После с бърз, сигурен замах го преряза до ухото. Кръвта рукна като фонтан, плисвайки със звънтене в легена. Руджиери присви очи, ала не трепна, свил устни с абсолютна непоколебимост.

Така трябваше да убия коняря. Втренчих се в кръвта. Не тя ме плашеше, а мисълта с каква лекота я наблюдавам без капчица изумление. Очакването беше тежко, ала в момента на убийството си спомних колко е лесно да го извършиш – един замах с камата и край.

Когато кръвта спря да шурти, Руджиери вдигна главата на момичето; тя се отпусна върху гърдите му и разкри прясната рана под челюстта, зейнала като ухилена паст. Магьосникът пусна косата и тялото ѝ и я остави да падне безжизнена на пода. Лицето ѝ беше бяло като кост, вратът – почернял от кръв. Очите ѝ бяха вперени някъде много надалеч.

Руджиери падна на колене до нея, сякаш ще се моли, но всъщност плъзна камата под тесния ѝ корсаж и сряза с лекота тънката материя. Тя не носеше долна риза – гърдите ѝ бяха кръгли и твърди, кожата – красива, лунно-бяла и толкова прозрачна, че тук-там се виждаха лъкатушни вени около едрите ѝ розови зърна. Тялото ѝ – макар ѝ неизкъпано – изглеждаше младо, съвършено и здраво.

Руджиери прокара длан по корема ѝ, сякаш четеше карта с пръсти. Със замаха на опитен хирург заби камата под гръдната ѝ кост и я плъзна по свода над нероденото дете към слабините ѝ. Ножът остави червена диря, чиито очертания се размазваха, щом кръвта попиеше в роклята – потече по-оскъдно, отколкото предполагах. Магьосникът остави камата и се опита да раздели плътта с пръсти, но тя не поддаваше лесно, подплатена с дебел слой мазнина. Руджиери взе отново ножа и сряза по-внимателно. Запуших си носа, отвратена от миризмата. Сред бъркотията от треперлива мазнина, разпорени мускули и лъскави черва лежеше нещо – теме на малък червен череп, мораво рамо, покрито с лануго. Руджиери пъхна пръсти по-дълбоко в утробата на жената и дръпна. Безмълвното дете изскочи с мляскащ звук и непокътната пъпна връв. Не видях лицето му и магьосникът не го почисти. Остави го върху чаршафа – тъжно неродено трупче с голяма глава и крехки крайници, все още свързано с майка си.

Руджиери ахна и аз вдишах рязко очи. Ръцете му изчезнаха отново в мъртвото момиче и извадиха втори червен вързоп от плът и кости – по-малък от първия. Отново бръкна в утробата на жената и пак измъкна дете.

– Трима близнаци – отрони смаяно. – Съдбата ви се усмихва, Катрин.

Четири живота, за да откупят живота на Анри и трима синове.

– Никога вече – прошепнах. – Никога.

Магьосникът веднага ме разбра – думите ми заличиха внезапната му радост и я превърнаха в нещо непрогледно тъмно.

– Колко често съм изричал същото – промълви той.

Помня малко от ритуала по-нататък. Руджиери капна кръв от момичето върху оникса и по капка кръв от децата – върху перлата. Когато кръгът се разкъса, оставихме телата върху каменната плоча и Руджиери запали лампата. Седнахме на табуретките и той ми обясни, че трябва да легна със съпруга си възможно най-скоро. Подаде ми двата окървавени камъка – перлата бе за мен, а ониксът за Анри. Посъветва ме да скрия оникса на място, където съпругът ми прекарва най-много време, а аз да нося перлата винаги и да не я изпускам от поглед.

Докато магьосникът говореше, по покрива затрополи дъжд и заплиска по плочника отвън. Той открехна кепенците, колкото да чуем далечния грохот на гръмотевиците и плющенето на пороя.

– Конят на мадам Жонди – скочих на крака, абсурдно разтревожена, че животното ще се намокри, докато окървавените ми жертви лежаха до мен.

– Стойте тук – нареди ми Руджиери. – Ще го заведа под стряхата. Ще останете, докато бурята отмине.

Отвори вратата и изчезна в мрака.

Застанах до прозореца, макар нощта и дъждът да заличаваха всички форми и звуци. Руджиери се забави и внезапен парализиращ страх скова гърдите ми. Нещо древно, лукаво и зло ме дебнеше в тъмнината отвън.

Козимо Руджиери беше демон – току-що бях видяла доказателството. Спомних си как веднъж ми обясни, че ме защитава в името на своите интереси. Какви ли бяха те сега?

Заваля по-силно. Извиках го като уплашено дете, съзнавайки, че няма как да ме чуе. Той се появи веднага на прага, материализирал се сякаш при произнасянето на името му.

От раменете му капеше вода; по бузите му се стичаха капки. Разтреперана, аз се опитах да скрия страха си с хапливост:

– Горкият вие! Нима оплаквате нея и децата ѝ?

Той пристъпи в стаята. Клепачите и ноздрите му бяха зачервени. Наистина плачеше.

– Не ми казвайте, че се разкайвате! – възкликнах.

Той ме погледна с изражение, каквото не бях виждала никога – лицето на Руджиери, ала по-младо и изтерзано от призрачни видения. В очите му пламтеше самоомраза, граничеща с безумие.

– За никой друг, Катрин... За никой друг – отрони той с дрезгав глас.

Думите заглъхнаха и заседнаха в гърлото му – горчиво, неизразимо признание.

Чух, ала отказах да разбера. Поклатих глава и се отдръпнах от него.

– Не, не е вярно. Не за пръв път вършите ужасни неща. Още като малка ми разказваха за престъпленията ви.

– Как според вас ви защитавах, когато бяхте в ръцете на бунтовниците? – просъска той. – Как мислите, че разбрах за предстоящата опасност?

Талисманът, прииска ми се да възразя. Талисманът ме опази жива. Затворих очи и усетих твърдия камък над сърцето ми, криещ злото, спотаено вътре. Не исках да знам как му е вдъхнал сила.

Той сведе глава; думите, които преглъщаше с усилие на волята, най-сетне се изтръгнаха на свобода.

– Само от любов, Катрин.

Обезобразеното тяло на момичето и на неродените му деца лежаха в кръга под угасналите свещи. Светлината на лампата прогонваше чувството за нереалност, заменяйки го с нетърпима тегота. Пронизана до мозъка на костите, аз се отпуснах върху табуретката, където седеше момичето, докато Руджиери изливаше в гърлото му отровеното вино.

Любов.

Не ми казвай, че го направи заради мен. Внезапно разбрах как ще се почувства съпругът ми, ако му призная престъплението си. Спомних си думите на магьосника, изречени преди повече от десетилетие: Свързани сме, Катерина Ромула де Медичи.

Изумена, отроних:

– Обичам само Анри. Винаги ще обичам само Анри.

Лицето му се изопна от скръб, в гласа му прозвуча разтърсваща покруса.

– Знам, мадам Ла Дофин. Познавам звездите ви.

Двайсет и трета глава

Дъждът не продължи дълго. Вцепенена, препуснах обратно към двореца. Спрях наблизо и върнах коня на мадам Жонди, която го прибра в конюшнята. Не ѝ продумах, ала дори в мрака, тя сигурно долови ужаса ми.

Отидох право в покоите си и не слязох за вечеря. Бях твърде потресена, та да съм очарователна и разговорлива. С разтреперани пръсти си сложих перления амулет.

Въпреки обзелия ме смут, тази нощ трябваше да легна с Анри. Заповядах на камериерката да почака, докато напиша бележка на съпруга си. Настоях да дойде в покоите ми веднага след вечеря, намеквайки, че случаят е спешен. Една от придворните дами ме съблече и си тръгна. Мадам Жонди вчеса косата ми, още влажна от дъжда, продължил да ръми, докато яздех към дома. В очите ѝ се четяха много въпроси, но тя дойде и си отиде мълчаливо.

След известно време Анри почука на вратата на спалнята ми. Отворих му сама. Той се поколеба пред прага, присвил угрижено вежди. Лицето му бе загоряло от лова, а очите издаваха чувствата му – колко неохотно е дошъл, изпратен от Диан.

– Зле ли сте, мадам Ла Дофин? – попита официално. Мачкаше нервно в ръце кафявата си кадифена шапка.

Преди да го видя, мислех, че самообладанието ще ми изневери и гама да успея да го прилаская в леглото. Щом застана пред мен обаче, ме обзе животинска страст – дива и непозната, избликнала от място, далеч отвъд мен. Забравила повелите на благоприличието и достойнството, ми се прииска да го погълна жив.

Вдигнах показалец пред устните си и се пресегнах да затворя вратата на спалнята.

Той се смути от дързостта ми и по лицето му се изписа нескрито желание да си тръгне. Не му позволих. Като слабоумната блудница плъзнах длан под колана на панталоните му, открих плътта между бедрата му и сключих пръсти около нея. С другата си ръка смъкнах панталоните му до коленете.

Клекнах пред него и направих нещо немислимо – сведох глава и поех с уста издутата му плът. В същия миг зърнах було от златни къдрици на мястото на мътнокафявата ми коса.

Анри се изненада. Опита се да ме отблъсне, после застина и накрая улови главата ми и простена. Шапката му падна забравена на пода. За пръв път виждах члена му осеян с толкова вени, тъмночервен и – като мен – втвърден до пръсване от кръвта. Раздвижих устни надолу и нагоре и от бързината си нараних горната устна. Усетих вкус на кръв, изправих се, улових Анри за раменете и го приведох. Пъхнах език между устните му, за да усети и той вкуса на кръвта.

Този път той не се отдръпна. Лудостта ми го зарази. Прегърна ме, отлепяйки ме от земята. Разтреперани, телата ни се притискаха болезнено – перлата на Руджиери се впиваше в ямката между гърдите ми.

Отскубнах се с дълбока въздишка, хванах Анри за ръцете и го поведох към леглото. Издутата плът между слабините му се издигаше като копие и повдигаше ръба на жакета му. Той зачака да легна както правех винаги. Аз обаче го бутнах върху леглото и му изух панталоните, смъкнах си нощната риза и разперих ръцете и краката му както на Монтекукули, очакващ гибелното шибване на камшика. Възседнах го. Бях влажна и той проникна лесно в мен – и двамата простенахме от удоволствие.

Владееше ме неумолима сила, нажежена до бяло и нечовешка, изтриваща всяка мисъл, всяко чувство, освен похотта. Груба, грозна и красива, разцъфнала в живот и воняща на смърт. Вече не бях Катрин, не бях в своите покои. Диханието на стотици мъже стопляше лицето ми, стотици ръце галеха гърдите и слабините ми. Пламтях безсрамна. Исках всички да проникнат в мен. Желаех целия свят.

Приковах краката на Анри и долепих устни върху неговите, опиянена от вкуса на смърт и метал. Отпуснах върху него цялата тежест на тялото си, забих зъби в рамото му и се засмях, когато извика. Засмях се и когато ме повдигна от леглото и притисна лицето и гърдите ми в черешовата ламперия на стената, за да ме обладае отзад.

Беше грешно, нечисто и опияняващо. Извивах се пред него, стенех, пресягах се и забивах нокти в хълбоците му, за да го тласна по-навътре. Желанието най-сетне достигна прекрасния си, грозен връх; Анри се разтресе, блъсна ме в стената и изрева в ухото ми. Изкрещях пресекливо от непоносимо удоволствие, непоносим ужас. Защото под преситата на безумната, пулсираща горещина се таеше студена черна сърцевина, в която лъщеше моравият череп на неродено дете.

Разумът се завърна под формата на тихия шепот на Руджиери: Само от любов.

Анри извади своята смаляваща се плът. Усетих как в мен ливва течност и разбрах, че е семето му. За миг размислих дали да не я оставя да изтече навън, ала загубата ѝ нямаше да изцели нищо. Пристъпих с омекнали колене към леглото и легнах, жадна за течността и отвратена от нея.

Анри се просна по корем до мен с удивено, поразено изражение.

– Катрин, моя свенлива, невинна съпруга, каква сила ви е обладала? – прошепна.

– Дяволът – отвърнах с безизразен глас и без усмивка.

Той трепна леко, стъписан от мрачния ми тон. Разтревожи се – с право – ала следващата нощ отново се върна като омагьосан в обятията ми. Вече бях дала оникса на мадам Жонди да го скрие под дюшека на Диан.

Минаха три седмици. Съпругът ми идваше всяка нощ в покоите ми. Нахвърлях му се жадно още щом прекрачваше прага. Апетитът ми не знаеше граници; настоявах да прониква във всяко отверстие, да изследва с пръсти и език всеки сантиметър от плътта ми. Аз правех същото с него. Останех ли сама с мъж – с Руджиери, с коняр, паж или дипломат – ненадейно ме сгорещяваше желание.

Една сутрин мадам Жонди ми четеше на глас списъка със задачи за деня, докато Анет, една от придворните ми дами, ми завързваше корсажа. Бях изтощена след разблудната нощ с Анри. Гърдите ме боляха от настойчивите му ласки и упрекнах Анет да е по-внимателна. Едва изрекох думите и ме заля гореща вълна, последвана от студена и от неудържимо гадене. Закрих уста с длан и се втурнах към легена. Превих се обаче, преди да го достигна, и повърнах. Помислих, че съм се съвзела, ала нова вълна ме сграбчи и ме повали на колене.

До мен се появи леген и аз се надвесих над него и повърнах. С потекли очи и нос погледнах към мадам Жонди, клекнала до мен. По лицето ѝ не се четеше безпокойство – напротив, усмихваше се широко. След няколко дълги секунди и аз, глупавото момиче, разбрах и ѝ се усмихнах в отговор.

Първият ни син се роди във Фонтенбло на деветнайсети януари 1544-та. Появи се в късния следобед; зимното слънце вече бе залязло и запалените лампи хвърляха дълги сенки. Проплака пискливо и немощно. Не се успокоих, докато не го оставиха в ръцете ми и видях, че е нормално дете, макар и крехко. Кръстихме го на покойния дофин и на краля, изпълнен с безкрайно задоволство.

Колко странно и прекрасно е усещането да станеш майка! От Клариса, Иполито, крал Франсоа и Анри не бях получавала безусловна обич. Прегърнала сина си обаче, почувствах всеобхватна нежност, любов, която не познава никакви задръжки и е споделена.

-Маfils, m'ami,je t'adore – прошепнах в прозрачната раковина на ухото му. – Сине. Обожавам те, обични мой.

Гальовните думи на чуждия език се отрониха с лекота от устните ми, макар никога да не ги бях чувала. Бях ги виждала единствено написани на лист с ръката на Козимо Руджиери.

Треска и колики измъчваха малкия Франсоа, ала френските астролози твърдяха, че ще е дълголетен монарх, обичан от поданиците си и ще има много наследници. Не помолих Руджиери да му състави хороскоп. Знаех, че няма да излъже, за да ме зарадва.

Изпитвах дълбоко облекчение. С раждането на сина спечелих предаността на краля и благодарността на Анри. Надявах се да извоювам и любовта му, ала той продължаваше да се връща при Диан.

Преглътнах гордостта си и се наслаждавах на невръстния си син и на компанията на краля, който ме отрупа с подаръци, все едно съм му любовница. Прекарвах дълги часове с Негово Величество, за да науча всичко възможно за управлението на държавата.

Срещах се ежедневно и с Руджиери, който ми даде мъничък сребърен талисман на Юпитер със заръката да го сложа под люлката на бебето за добро здраве. Не споменавахме нито убийствата, нито признанието му в любов. Понякога се засмивах на суховатите му шеги и маската на самообладанието му се смъкваше за миг и разкриваше нежност, ала аз винаги се преструвах, че не я забелязвам.

Диан спазваше стриктно обещанието си – Анри посещаваше редовно покоите ми. Дивият плам се бе поохладил, но заченах отново.

Бях в напреднала бременност, когато скъпата ми приятелка Жана се върна в двореца. Бяха анулирали брака ѝ с германския херцог, отчасти защото тя не бе успяла да забременее, но най-вече защото крал Франсоа не беше изпълнил дадената дума да осигури военна подкрепа. Зарадвах се да я видя отново; тя ме придружаваше неотлъчно и бе до мен, когато на другата година родих дъщеря си Елизабет.

Елизабет се оказа болнава като малкия Франсоа и едва след известно време се убедих, че ще оцелее. Кротка и ведра, тя плачеше рядко. Гушках я, докато спи, и се взирах в сладкото ѝ, спокойно личице, най-сетне склонила да повярвам, че престъплението ми е оправдано.

Радостта от появата на Елизабет обаче бе помрачена от трагедия. Англичаните нападнаха френската област Болоня и през есента на 1545-а по-малкият брат на Анри се включи в сраженията. По време на затишие Шарл и приближените му се натъкнали на къща, чиито обитатели били умрели от чума. С мисълта, че е безсмъртен, типична за всички младежи, Шарл влязъл безстрашно в къщата, присмял се на жалките трупове и предизвикал приятелите си на бой с възглавниците им. След три дни починал.

Смъртта му изчерпи последните физически сили на краля. Години наред Франсоа бе страдал от абсцес в слабините и възпаление на бъбреците и белите дробове. Сега състоянието му се влоши драматично, макар скръбта да не му даваше отдих. Две години обикаля трескаво из страната, ловувайки въпреки болестта. Аз яздех с него. Към края препускането му причиняваше непоносима агония и следваше ловците на носилка. Не участвах в гонките и яздех бавно до него, докато Ан и другите красавици галопираха след плячката. Анри гостуваше на Диан в двореца ѝ в Ане, а аз охотно бях поела грижите за болния му баща.

Местехме се от имение в имение. В Рамбуйе Франсоа припадна в носилката. Заповядах на пажовете да го заведат в покоите му и да извикат лекаря. Очаквах да се възстанови; на няколко пъти лягаше безнадеждно болен, ала винаги се вдигаше на крака.

Докато лекарят преглеждаше Негово Величество, херцогиня Д'Етамп влетя в преддверието, където чаках.

– Какво става? Пуснете ме да вляза при него! – настоя тя.

Ан изглеждаше жизнена, властна, все още завидно красива, ала нетърпението ѝ не извираше от искрена загриженост за Франсоа, а от егоистичното желание да се увери, че закрилникът ѝ ще оцелее. През последните няколко месеца херцогинята и Диан си разменяха публични обиди и тайно съзаклятничеха една срещу друга. Повечето придворни се отдръпваха от болния крал и подкрепяха дофина. Влиянието на Ан намаляваше, но вместо да приеме неизбежната промяна, тя ставаше все по-фанатично обсебваща.

Лекарят излезе от спалнята на краля. Косата под черното му кадифено кепе белееше; под очите му висяха сини торбички. Изправих се, ала при вида на тъжния му поглед, се отпуснах обратно върху стола.

С пресеклив глас той ми съобщи резултата от прегледа – тялото на Франсоа, макар да е едва петдесет и две годишен, е изтощено до краен предел; възпаленията са го сломили и загнива отвътре.

– Лъжете! – просъска Ан. – Винаги се е възстановявал. Подценявате жизнеспособността му.

Обърнах се към нея.

– Излезте! – наредих тихо. – Излезте, Ваше Благородие, и не стъпвайте в тази стая, докато не ви повикам. Иначе ще заповядам на стражите да ви отведат.

Тя ахна, сякаш съм я зашлевила.

– Как смеете! – възкликна, зяпнала от гняв, ала долових несигурност в гласа ѝ. – Как смеете...

– Излезте! – повторих.

Тя се оттегли в коридора, проклинайки тихо.

Обърнах се към тъжния лекар със сълзящи очи.

– Сигурен ли сте?

Той кимна мрачно.

– Остават му само няколко дни.

Събрах върховете на пръстите си, опрях ги до устните и затворих очи.

– Веднага трябва да извикат съпруга ми. Той е в имението на мадам Дьо Поатие в Ане...

– Ще се погрижа да уведомят дофина, мадам – кимна съчувствено лекарят. – Междувременно Негово Величество иска да разговаря с вас.

Пропъдих сълзите, напиращи в очите ми, и придадох по-приятно изражение на изопнатото си, объркано лице. Станах и влязох в покоите на краля.

Франсоа лежеше, подпрян върху възглавници. Лицето му сивееше на фона на белите завивки. Наближаваше краят на студен, влажен март и силният огън в камината сгорещяваше въздуха в спалнята, ала кралят трепереше под одеялата. В стаята цареше полумрак, защото завесите бяха дръпнати, а лампите – незапалени, за да не дразнят очите му. Бръчките по челото му издаваха страдание, ала умът му бе ясен и когато ме видя, той успя да се усмихне.

С усилие на волята му се усмихнах в отговор, но не го заблудих.

– Ах, Катрин, смела както винаги! – отбеляза кралят с треперлив, изтънял глас. – Преструвките са излишни. Знам, че умирам. Плачете, ако искате, скъпа, сълзите ви няма да ме уплашат.

– О, Ваше Величество... – Стиснах ръката му. – Наредих да извикат Анри.

– Не казвайте на Елеонор – въздъхна той. – Съжалявам, че се отнасях лошо с нея, особено след като видях какво понасяте вие.

Извърнах поглед.

– Не е непосилно.

– О, напротив. Ако... – лицето му се разкриви – от физическа болка, помислих си, докато не отвори очи, блеснали от сълзи. – Ако го бях пощадил от пленничеството при императора, сигурно щеше да бъде различен мъж. Той обаче е слаб...

Зъбите му затракаха. Увих го по-плътно в завивките, взех кърпата от легена, изстисках я и я сложих върху челото му. Въздъхна с облекчение.

– Тази жена... – Присви устни. – Тя го управлява. Ще управлява и Франция. Анри допусна същата грешка като мен. Помнете ми думата – тя ще заграби колкото е възможно повече власт. Безмилостна е, а Анри е глупав и не го съзнава.

Дългата реч го изтощи. Той замълча, задъхан.

– Не пускайте Ан тук – продължи, щом се посъвзе. – Какъв безумец бях! – Стисна ръката ми. – С вас си приличаме. Виждам го. Достатъчно силна сте да поставяте на първо място доброто на държавата, дори това да разбива сърцето ви.

– Да – промълвих.

Погледна ме с отмаляла привързаност.

– Обещайте ми тогава... Обещайте ми да поставяте на първо място доброто на Франция. Обещайте ми да запазите трона за моя син.

– Обещавам – прошепнах.

– Обичам ви повече от родно дете – отрони той.

При тези думи самообладанието ме напусна и аз се разридах.

Лекарите налагаха краля с пиявици и го лекуваха с живак, но състоянието му се влошаваше видимо. До сутринта не ме познаваше. Следобед умът му отново се проясни и той помоли за свещеник.

Анри пристигна късно през нощта. С баща му поискаха да останат сами, без свидетели на скръбта и на последните им думи един към друг. Херцогиня Д'Етамп сновеше безмълвно из коридора с очи, ококорени от страх.

Аз седях на пода в преддверието на кралските покои, опряла гръб в стената, и плачех, закрила лицето си с длани, Франсоа ме закриляше и ми бе най-скъп приятел. През цялата дълга нощ останах свита на пода и слушах как се извисява и стихва гласът на Анри от другата страна на затворената врата. На сутринта дойде изповедникът на краля – маконският епископ. Опитах се да надникна зад открехнатата врата и зърнах изпитото лице на Анри и тъжните му черни очи.

Кралят не ме извика отново.

По пладне мадам Жонди ме придума да се върна в покоите си, да се изкъпя и преоблека. Послушах я, безсилна да се съпротивлявам. Отказах обаче да си почивам и се върнах в кралските покои. Седнах отново на пода до вратата на спалнята. Херцогиня Д'Етамп също се появи – замаяна, нехайно облечена и без белилото за лице и ружа. Не посмя да ми проговори и остана в коридора.

В съседната стая Анри простена скръбно. Сведох глава и заплаках. Херцогинята изглеждаше странно равнодушна, докато вратата на кралската спалня не се отвори и от нея не излезе маконският епископ. Обърна се към мен със зачервени очи.

– Негово Величество, най-благочестивият християнски крал Франсоа издъхна.

Не успях да проговоря, ала отвън, в коридора, херцогиня Д'Етамп нададе вик.

– Дано земята ме погълне! – изкрещя тя не от мъка, а от ужас. Злоупотребявайки с властта си на кралска метреса, херцогинята бе навредила на мнозина и обидила още повече. Очевидно заблудена, че Франсоа никога няма да умре, а враговете няма да ѝ отмъстят, сега се оказваше неподготвена. Помня добре сухите ѝ очи и дълбокия страх, изписан по лицето ѝ – как заби нокти в бузите си, а после се вкопчи в косата си, сякаш се бореше да не отлети нанякъде, как сграбчи полите си и побягна, клатушкайки се върху изтънчените меки обувки с високи токчета. Видях я за последен път.

Седнах върху студения под като принцеса и се изправих, вече кралица. Не се радвах обаче. И на мен, както на херцогинята, промяната щеше да донесе катастрофа.