Катерина де Медичи

Шеста глава

Споменът за онзи ден е запечатан ярко в паметта ми – колко дълго се спусках по стълбите, как видях Клариса във вестибюла, наметнала шал върху раменете си, за да скрие скъсания гръб на златотканата рокля. Лицето ѝ бледнееше от болката в китката, отпочиваща сега в платнена превръзка. Мъжът, с когото говореше, се издигаше с цяла глава над нея, от двете му страни стояха приближените му със същия ръст, ала тя изглеждаше по-висока от тях. Жестикулирайки рязко със свободната си ръка, тя водеше словесната битка безстрашно, както онази сутрин, когато Пасерини ѝ съобщи за свалянето на папа Климент.

Когато наближих вестибюла, мъжът вдигна поглед към мен. Напрегнатото му, притихнало изражение ми припомни думите на Пиеро, че е по-вероятно да те ухапе куче, което не лае. Косата, брадата и очите му бяха в тон е новата му кафява мантия. Пред мен стоеше Бернардо Ринучини, командир на бунтовническата армия.

Помня как очите му се окръглиха, когато ме забеляза, и как леля Клариса погледна през рамо и зяпна, поразена и онемяла.

– Обещайте ми да не я наранявате и ще дойда с вас – казах на генерала.

Ринучини ме погледна отвисоко.

– Няма причина да я наранявам.

– Обещайте ми – настоях, втренчена в него.

– Обещавам – кимна той.

Заобиколих Клариса и застанах до него. В очите ѝ съзрях ужас, че се изплъзвам от ръцете ѝ. Аз обаче се ужасих още повече, забелязвайки как гордият дух, искрящ в очите ѝ, се прекършва.

Отведоха ме. При появата ми на прага войниците на моравата нададоха победоносни възгласи. Минах бързо край тях, за да не им давам възможност да ме докоснат. Вдигнаха ме и ме сложиха на седлото пред един войник с благородно потекло. Не носеше сабя, а оръжие, което не бях виждала дотогава – аркебуз, приспособление от дърво и метал, предназначено да изстрелва оловни топчета по далечни мишени, подобно на ръчен топ. Той ме изгледа тържествуващо и омерзено като презрян, ала същевременно безценен трофей.

Под лъчите на издигащото се слънце над земята се вдигаха пелени от снощния дъжд. Конете се движеха през ниски мъгливи кълба, прекосявайки тихата провинция. Вцепенена от преломното си решение, яздех, обзета от хипнотичен страх, притиснала гръб в гърдите на пазача си.

Към девет сутринта се върнахме в града. Насочихме се не на юг към големия площад Пиаца дела Синьория и гилотината, а на север. Привличахме достатъчно внимание по оживените улици, но повечето минувачи не забелязваха малкото момиченце, сгушено пред войника. Отминавахме, преди по-наблюдателните да успеят да ме посочат с пръст, и приглушените им ругатни – сякаш камъни, хвърлени от много далеч – не ме плашеха.

Шествието ни свърна по непозната улица, заобиколена от каменни стени – дебели, високи и непристъпни, с изключение на три тесни врати през голямо разстояние.

Спряхме пред едната и забелязах две зарешетени прозорчета – на нивото на очите и на стъпалата. Първото бе закрито с черен плат, а второто беше затворено.

Адютантът скочи от коня и извика в покритото прозорче. Друг войник ме смъкна от коня. Вратата се отвори навътре, адютантът ме бутна през прага и някой бързо затвори вратата зад мен.

Прекрачих, олюлявайки се, в двор с плочник, засенчен от внушителна сграда, и погледнах към жената пред мен. Изглеждаше изморена и безцветна, облечена в черно, с изключение на бялата забрадка под дългия ѝ воал.

Тя сложи показалец пред устните си, подканвайки ме толкова властно да мълча, че аз я последвах без нито дума в сградата, безлична, остаряла и безмълвна като монахинята. Поведе ме нагоре по два реда стълби, а после по коридор с дълга редица килии. Накрая ме побутна в тясна стаичка с легло до стената срещу прозореца и два стола.

Върху тях седяха две млади жени в дрипави кафяви рокли. Спряха да кърпят и със същия жест – показалец пред устните – тръгнаха бързо към мен.

Започнаха несръчно да събличат роклята ми. Съмнявам се да бяха виждали толкова изящна дреха, защото не знаеха как да развържат ръкавите, ала най-сетне роклята се смъкна на пода и аз я прекрачих, пристъпвайки в неясното бъдеще.

Седма глава

На една от най-тягостно тесните улици във Флоренция се намира доминиканският манастир "Санта Катерина да Сиена". Обитателките на манастира бяха яростни противници на Медичите и поддръжници на бунтовниците, несъмнено, защото обслужваха бедните. Шестте му пансионерки – момичета на възраст за женене или по-млади, от семейства, открили, че е по-евтино да ги настанят в манастира – бяха от най-бедните занаятчийски съсловия: бояджии на платове, тъкачи, разчепквачи на коприна и вълна, чиито занятия цапаха ръцете, изкривяваха телата и разболяваха белите им дробове. Тези мъже умираха млади и оставяха гладуващи дъщери. Тези мъже разкъсваха знамената на Медичите и ги подпалваха от омраза към богатите и ситите.

"Санта Катерина" вонеше, защото старите канали бяха занемарени. Монахините по цял ден бяха на колене – търкаха подовете и стените, но колкото и да чистеха, миризмата не се разнасяше. Всички обитателки на манастира бяха хилави и гладни. Тук нямаше уроци по латински, никой не преподаваше на момичетата математика и четене, учеха ги само да работят. Погълната от задачата да опази питомките си живи, игуменката-сестра Виолета – нямаше сили да ме харесва или да не ме харесва, а политиката оставаше последната ѝ грижа. Интересуваше я само, че бунтовниците ѝ плащат навреме за престоя ми в манастира.

Делях килия – и мръсен сламеник, гъмжащ от дървеници и цяло мише семейство – с още четири момичета, всичките по-големи от мен. Едната ме мразеше яростно, понеже бяха убили брат ѝ при схватка с поддръжници на Медичите. Две се отнасяха с безразличие към мен. Бащата на четвъртата – дванайсетгодишната Томаза – бил търговец на коприна, натрупал планина от дългове и избягал от града, изоставяйки съпругата и децата си на произвола на кредиторите. Майката на Томаза била болнава; Томаза също беше с крехко здраве и страдаше от ужасяващи пристъпи на свистяща кашлица и задъхване, особено при преумора. Имаше дълги, фини кости и деликатните цветове на севернячка – светла коса, бяла кожа, небесносини очи. Работеше обаче усърдно и не се оплакваше, а устните ѝ винаги бяха извити в нежна усмивка.

Отнасяше се приятелски към мен, макар братята ѝ да бяха пламенни поддръжници на бунтовническата кауза – дотолкова, че Томаза никога не ме споменаваше пред тях.

Томаза бе единствената ми връзка със света отвъд стените на "Санта Катерина". Майка ѝ я посещаваше всяка седмица и винаги носеше новини. Научих как плячкосали имението на Медичите и как новото правителство конфискувало неразграбените съкровища. Всички знамена с герба на Медичите били свалени и разкъсани, всички скулптури и сгради, украсени с него – варварски насечени с длета.

Попитах за леля Клариса, разбира се, и съумях да не се разплача, когато Томаза ми съобщи, че е жива, ала никой не знае къде е. Местонахождението на Иполито и Алесандро също било загадка.

Веднъж се почудих пред Томаза как е възможно да е толкова снизходителна към мен и тя се стъписа.

– Защо да не съм? – попита ме тя. – Говорят, че семейството ти потискало хората, но ти си мила с мен и другите. Не бива да те наказвам за чужди простъпки.

Привързах се към нея по същата причина, заради която обичах Пиеро – тя имаше твърде добро сърце да съзре мрака, скрит в сърцето ми.

Прекарах унило лято, изпълнено със страх от екзекуция и надежда за блага вест. Не получих нито едното, нито другото. С настъпването на есента заживях в мъгла от глад и скръб. И волята, и тялото ми слабееха. Престанах да обсипвам Томаза с въпроси, когато ми съобщаваше новините.

Дойде зимата и донесе смразяващ студ. В стаята ни нямаше камина и зъзнехме – не спирах да треперя. Водата замръзваше в малкото корито, което деляхме петте, ала и бездруго ни беше твърде студено да се къпем. Благодарение на дървениците спях лошо, ако изобщо успеех да заспя. Вместо да омеква, мразът ставаше по-лют.

Една сутрин в края на декември тръгнах с другите момичета към трапезарията. В коридора видяхме две монахини да изнасят трета от килията ѝ. Изглеждаше абсолютно вкочанена, а сестрите я държаха само за главата и глезените, все едно е дървена дъска. Погледнаха ни сурово и всички въпроси заседнаха в гърлата ни.

Когато отминаха, Томаза се прекръсти бързо и останалите последвахме примера ѝ. Не продумахме и не помръднахме, докато монахините не изчезнаха от поглед.

– Видяхте ли? – просъска сетне Леонарда, най-голямото момиче.

– Умряла е – отбеляза друга.

– Замръзнала – предположих аз.

В трапезарията обаче, докато чакахме да напълнят паниците ни, едно новопостъпило момиче припадна и я изнесоха. Не се замислих много-много – метях подове и кърпех износени монашески роби; не трепвах, случеше ли се да бодна с иглата вкочанените си от студа пръсти. Разтревожих се едва по вечерня, когато забелязах полупразния параклис.

– Къде са сестрите? – прошепнах на Томаза.

– Болни са от някаква треска – отвърна ми тя.

Същата нощ пет пъти чух монахините да прекосяват забързано коридора. На сутринта четири се надигнахме от сламеника. Леонарда не стана.

Диханието ѝ висеше като бяла пара в мразовития въздух над лицето ѝ. Въпреки студа по челото ѝ блестяха капки пот. Едно от другите момичета се опита да я събуди, но не успя да я накара да отвори очи нито с викове, нито с раздрусване. Извикахме монахините, ала не дойде никоя. Килиите до нашите пустееха.

С Томаза останахме при Леонарда, а другите две момичета отидоха да потърсят помощ. Половин час по-късно в стаята влезе новопостъпила послушница с бяла забрадка и черна престилка. Безмълвно – понеже беше по времето, когато монахините не говореха – плъзна ръце под нощницата на Леонарда и ги прокара бързо по врата, ключиците и под мишниците. После опипа мястото около слабините на болната и се отдръпна с уплашено лице.

Повдигна крайчеца на нощницата и в горната част на бедрото на момичето разкри бучка колкото гъше яйце, заобиколена от тъмноморав пръстен като съвършено кръгла синина.

– Какво е това? – ахна Томаза.

Послушницата изрече отговора с устни. Вдигнах глава твърде късно да прочета думата, но видях как Томаза зяпна и закри гърло с длан.

– Какво е това? – повторих като ехо.

С очи, насълзени от студа, Томаза се обърна към мен.

– Чума – прошепна.

След като отнесоха Леонарда, с Томаза отидохме в трапезарията за закуска, а после тръгнахме към общата стая. Сестра Виолета обикновено ни възлагаше задачите там. Помещението обаче се бе превърнало в болница. Няколко жени лежаха върху земята – едни стенеха, други изглеждаха зловещо притихнали.

Възрастна монахиня ни спря пред прага и ни даде знак да се върнем в килията си. Там сварихме другите две пансионерки – Серена и Констатнтина – да шият покрови.

– Какво стана с Леонарда? – попита настойчиво Серена и щом ѝ обяснихме, додаде: – Половината сестри ги нямаше в трапезарията сутринта. Наистина е чума.

Свихме се на леглото и зашушукахме тревожно. Помислих си колко ще посърне леля Клариса, когато разбере, че съм умряла в мизерен манастир, и как ще се разплаче Пиеро, щом му съобщят, че съм издъхнала.

След два часа възрастната сестра дойде в стаята да уведоми Томаза, че братята ѝ чакат пред портата, и да я предупреди, че не бива да споменава за болестта в манастира. Томаза излезе и се върна след час с потайно изражение. Не спомена нищо до пладне, когато стана да отиде до клозета и скришом ми махна да я придружа.

Влязохме в смрадливата стаичка и тя измъкна юмрук от джоба си. Разтвори бавно пръсти.

Малък черен камък, изгладен до блясък, се гушеше в дланта ѝ. Грабнах го и си спомних колко замислено ме погледна леля Клариса, когато Гарвановото крило и изсушената билка паднаха от корсета ми и се наведох да ги вдигна.

Месер Козимо ли ти ги даде? Пази ги тогава.

Само Клариса би могла да узнае, че съм оставила камъка в Поджоа-Каяно. Единствено тя би могла да го намери и да ми го върне, за да ме окуражи, че не съм забравена. Сърцето ми преля от радост.

– Кой ти го даде? – попитах Томаза.

– Един мъж. Братята ми тъкмо си тръгваха. Дръпнах завесата пред портата. Мъжът явно е надникнал през долната решетка и е видял ръба на полата ми – обясни тя.

– Какво ти каза?

– Попита ме дали съм приятел, или враг на Медичите. Отговорих му, че не съм нито едното, нито другото. Тогава ме попита дали познавам момиче на име Катерина. Казах му, че си ми приятелка. Предложи ми пари, за да ти донеса това. – Томаза кимна към камъка в ръката ми. – Предупреди ме обаче да не казвам на никого. Семейна ценност ли е?

– Беше на мама – излъгах. Имах доверие на Томаза, но не исках да добавям обвинение във вещерство към неприятностите си. – Той каза ли нещо друго?

– Помолих го да хвърли парите през долната решетка в кутията за дарения на манастира. Попитах го дали да ти съобщя нещо от негово име и той каза: "Да бъде силна още малко. Предай ѝ, че ще се върна".

Още малко... ще се върна.

От облекчение ми се зави свят. Пъхнах камъка между престилката и роклята – до платнения пояс, който ми служеше за колан.

Погледнах към Томаза.

– Не бива да го обсъждаме пред никого. Не бива да го споменаваме дори насаме. Бунтовниците ще ме убият или ще ме отведат другаде.

Тя кимна сериозно.

Въпреки чумата и безмилостната зима аз сновях все по-радостно из "Санта Катерина". Пъхнех ли длан под престилката, усещах камъка и студената му, гладка повърхност се превръщаше в прегръдката на Клариса.

На другата сутрин четирите останали пансионерки открихме, че трапезарията е затворена. Готвачките се бяха разболели, а грижите за болните изцеждаха и последните сили на здравите сестри. Несъмнено имаше нужда от нови покрови, но режимът в манастира бе нарушен и ни бяха забравили. Върнахме се в килията и седнахме върху сплъстения сламеник, гладни, уплашени и зъзнещи. Опитахме да се разсеем с клюки.

След два часа отвън долетя шум – остър глас на монахиня, стъпки по каменния под, хлопане на отварящи се и затварящи се врати. Надникнах в коридора и видях една сестра да размахва лудешки метла, вдигайки облаци прахоляк.

– Какво правят? – възкликна Серена, седнала с кръстосани крака до Томаза.

– Чистят – отвърнах смаяно.

Захлопнаха се още врати. Трескавото метене спря. Чувах сестра Виолета да раздава заповеди в далечината, ала не виждах никого. След малко с момичетата зашушукахме отново.

Внезапно сестра Виолета се появи пред прага на отворената врата.

– Момичета! – повика ги с пръст и остър глас, макар че в този час сестрите мълчаха. – Не ти, Катерина. Ти стой тук. Останалите идват с мен.

Отведе ги, а аз зачаках тревожно. Навярно друга сестра бе видяла непознатия, дошъл да ме търси, или Томаза бе разкрила тайната. Страхувах се бунтовниците да не ме убият или да ме хвърлят в още по-лош затвор от "Санта Катерина".

След няколко протяжни минути чух стъпки в коридора – отривисто, непривично кънтене на дебели кожени подметки по камъните. "Бунтовник – помислих си отчаяно. – Идват за мен."

На прага обаче застана мъж, който изобщо не приличаше на Ринучини и войниците му. Носеше тежка пелерина от розово кадифе, поръбена с хермелин, и кафява кадифена шапка с късо бяло перо. Имаше изрядно подстригана къса козя брада и старателно навити дълги черни масури, спускащи се по раменете. Закри нос с дантелена кърпичка. Дори отдалеч излъчваше ухание на роза.

До него сестра Виолета прошепна:

– Това е момичето.

И изчезна.

– Пфу! – изсумтя непознатият иззад кърпичката, която заглушаваше думите му. – Простете ми, но вонята ме задушава! Как я търпите?

Махна кърпичката, за да свали шапката си и да се поклони.

– С Катрин де Медичи ли имам честта да разговарям, херцогиня на Урбино, дъщеря на Лоренцо де Медичи и Мадлен дьо ла Тур д'Оверн.

Катрин. Произнесе името ми като мъжа в кървавия сън.

– Да – отвърнах.

– Аз съм... пфу... Аз съм Робер Сен-Дени дьо ла Роше, посланик в Република Флоренция по волята на Негово Величество крал Франсоа I. Покойната ви майка беше братовчедка на Негово Величество, а вчера разбрахме, че са обрекли вас, херцогинята, сродница на краля, на нечувана нищета. Вярно ли е, че ви принуждават да носите такива дрехи и спите на такова легло?

Юмрукът ми, стиснал Гарваното крило скришно под престилката, започна да се отпуска.

– Да – кимнах.

Прииска ми се прокарам пръсти по диплите на кадифената му мантия, да съблека дращещата вълнена рокля и да усетя изящна материя върху кожата си; Джиневра да завърже корсета ми и да ми донесе ръкави. Копнеех да видя отново Пиеро. И най-вече исках да благодаря на леля Клариса, че ме е намерила, и тази мисъл едва не ме разплака.

Изражението на посланика омекна.

– Какви ужасни условия за едно дете! Тук е толкова студено, чудно как сте здрава.

– Има чума – казах. – Повечето сестри се разболяха.

Мъжът изруга на чуждия си език; дантеленият квадрат изпърха на пода.

– Игуменката не спомена нищо! – Той овладя почти незабавно яда и уплахата си. – Добре. Ще уредя да ви преместят още днес от въшливата клоака. Тук не е място за братовчедка на краля!

– Бунтовниците няма да ме пуснат. Искат да умра.

Той повдигна лукаво черната си вежда.

– Бунтовниците искат стабилна република, а я нямат. Нужно им е благоволението на крал Франсоа, а няма да го получат, преди да покажат уважение към сродницата му. – Внезапно той се поклони отново. – Няма да се бавя, херцогиньо. Щом в сградата вилнее чума, ще действам още по-бързо. Дайте ми няколко часа и ще ви заведем в по-подходящ дом.

Понечи да се отдалечи, ала аз му извиках:

– Моля ви, предайте на леля Клариса колко съм ѝ благодарна, че дойдохте!

Той спря и се обърна към мен с въпросително изражение.

– Не поддържам връзка с нея, но непременно ще се опитам да ѝ изпратя посланието ви.

– Кой ви изпрати тогава?

– Стар семеен приятел ме уведоми в какво положение сте. Спомена, че го познавате. Казва се Руджиери. – Замълча. – Сега ще тръгвам, херцогиньо, защото чумата се разпространява светкавично. Кълна се в Бог, че няма да прекарате още една нощ тук. Бъдете спокойна и смела.

– Добре – обещах аз, ала още щом мъжът изчезна в коридора, избухнах в сълзи. Плачех, защото месер Козимо, когото почти не познавах, ме бе намерил и съжалил; плачех, защото леля Клариса не бе успяла да ме открие. Взех забравената дантелена кърпичка, фина като паяжина, и вдишах аромата на цветя.

Казах си, че Гарвановото крило ще ме защити от чумата и ще ми помогне да се освободя от "Санта Катерина". Зарекох се никога вече да не се разделям с него.

Френският посланик обаче не дойде да ме вземе преди пладне, никой не дойде и следобед. Седях с другите момичета и шиех покрови, толкова развълнувана и разсеяна, че се убодох поне десет пъти. По здрач приповдигнатото ми настроение помръкна. Ами ако бунтовниците не се стремят толкова отчаяно да спечелят благоволението на крал Франсоа, както предполагаше мосю Ла Роше?

Стъмни се. Не се съблякох. Лежах до Томаза и наблюдавах мрака, за да съзра движение. След дълги часове видях отвън да мъждука лампа. Излязох бързо в коридора, където сестра Виолета се усмихна бегло, развеселена от ентусиазма ми, и ми махна да я последвам.

Заведе ме в килията си и ме облече в обикновена монашеска роба и зимна мантия.

– Къде отивам? – попитах.

– Не знам, дете.

Поведе ме навън, към вратата за улицата.

Мъжки глас от другата страна чу стъпките ни и попита:

– Водиш ли я?

– Да – сестра Виолета отвори вратата.

Мъжът носеше тежка мантия, дълга войнишка сабя бе препасана над хълбока му. Зад него чакаха четирима ездачи.

Мъжът ми протегна ръка, пъхната в ръкавица.

– Покрий лицето си и ела бързо. Грози ни опасност, ако вдигнеш шум.

Отстъпих назад.

– Къде ще ме заведете?

Крайчецът на мустака му подскочи нагоре.

– Скоро ще разбереш. Дай ми ръка. За последен път те моля любезно.

Улових неохотно дланта му. Той ме вдигна върху коня си и се метна зад мен на седлото. Препуснахме, придружени от войниците му.

Нощта бе безлунна и студена. Копитата на конете отекваха из пустите улици. Опитах се да разбера къде отиваме, но вълнената качулка ограничаваше обзора ми.

Движихме се само четвърт час. Спряхме пред дървена врата, вградена в дълга каменна стена. Пак щяха да ме заключат в манастир. Паникьосах се и бръкнах под мантията и расото да докосна черния талисман.

Мъжът, с когото яздех, скочи от седлото и ме свали на земята. Един от войниците му похлопа по дебелата дървена врата. След миг тя се открехна тихо. Бутнаха ме вътре и затвориха плътно вратата зад мен.

Силна миризма на оцет ме блъсна в носа и аз го закрих с длан. Вълнената качулка се смъкна още по-надолу и закри очите ми. Хладна ръка улови моята и ме дръпна напред. Извървях няколко крачки слепешката и се отдалечих от миризмата. Ръката ме пусна и аз свалих качулката.

В полукръг пред мен стояха дванайсет монахини – високи, стройни и забулени в черни мантии, сливащи фигурите им с мрака. Виждах само лицата им, осветени от лампите, които три от тях носеха – дузина различни нежни усмивки, дванайсет чифта благи очи.

Най-високата пристъпи към мен. Изглеждаше на средна възраст, кръглолика и розовобуза.

– Скъпа Катерина, аз съм игуменката майка Джустина. Медичи съм като теб. Станах ти кръстница, когато се роди. Добре дошла – поздрави ме тя.

Без да се страхува от чумата, разпери ръце да ме прегърне и аз се сгуших в тях.

Осма глава

Гарвановото крило не ме бе подвело. Озовах се в Рая, заобиколена от ангели; в бенедиктинския манастир "Сантисима Анунциата де ле Мурате", сред благородничките, дали обет за целомъдрие там. Повечето бяха сродници на Медичите; малцина подкрепяха Републиката.

Манастирът всъщност бе построен с богатството на Медичите. Доказваха го широките коридори и елегантните помещения. Същата нощ майка Джустина ме заведе в новата ми стая. Изтощена от страх, не забелязах никакви подробности, освен голямото легло с тежки завивки и пухкава възглавница. Стоях послушно, докато прислужницата ме събличаше. Стиснах в шепа камъка и погледнах към мълчаливата сериозна жена. Заета да напълни коритото с гореща вода, тя не забеляза талисмана. Обтри ме с кърпа и ми облече чиста нощница от фина, мека вълна. Пъхнах камъка в джоба, а тя ми посочи поднос със сирене и хляб върху нощната масичка. Изгълтах храната и се строполих в леглото. Прислужницата сложи гореща тухла под краката ми и ме уви плътно в дебелите одеяла. За пръв път през онази зима спрях да треперя.

Спах дълги часове, стиснала Гарваното крило. Събудих се на другата сутрин в просторна стая с резбована дървена ламперия и мраморна камина. Светлина с цвят на мед се процеждаше през високия сводест прозорец и разкриваше обемиста маса и столове с мека, тъмнозелена тапицерия в тон със завесите и покривката на леглото. На стената пред мен висеше голям филигранен златен кръст, а под него стоеше пейка за коленичене с мека възглавничка.

На стената срещу камината имаше няколко рафта с книги. Една, на най-долния рафт, привлече вниманието ми – с тъмнокафява кожена обложка, златно заглавие и познати размери. Скочих от леглото и издърпах тежката книга от полицата.

Фичино. De Vita Coelitus Comparanda. "Как да получим живот от Небесата" – книгата, която стоеше в скута на Пиеро. Познах драскотините по кожата и се засмях. Развълнувана, огледах рафтовете с надеждата да открия и друга скъпоценност, спасена от Палацо Медичи. Нямаше, но намерих още две книги, чиито заглавия бяха написани с почерка на Фичино.

Още съзерцавах заглавията, когато някой почука на вратата. Влязоха две жени и една монахиня. Жените носеха вана, а възрастната монахиня с очила ми се усмихна лъчезарно. Тялото ѝ беше закръглено и пухкаво, а походката и говорът ѝ издаваха благородническо потекло. Носеше поднос с чаша и чиния със сладкиши.

– Малка херцогиньо! – възкликна ведро тя. – Вече разглеждаш библиотеката ни! Има по-голяма в другото крило, разбира се, но сложихме няколко книги тук, за да те зарадваме. Аз съм сестра Николета. Ако се нуждаеш от нещо, обръщай се към мен. Донесох ти малко лакомства и сладко вино, за да се подкрепиш, докато пристигне закуската. Сигурно си ужасно изгладняла. После ще се отървем от дървениците.

Малка херцогиньо... Хем милото, хем почтително обръщение извика усмивка върху устните ми. Сложих длан върху книгата на Фичино и, съвсем забравила добрите обноски, попитах:

– Как се озова тази книга тук?

Тя се втренчи в заглавието през дебелите стъкла на очилата, уголемяващи тъмните ѝ очи.

– Вчера посланик Дьо ла Роше донесе някои неща за вас. Сигурно книгата е била сред тях.

– Спасили са я от имението ни – предположих.

– Слава на Бога – отвърна разсеяно тя и се обърна към слугинята със сериозно лице, която влезе, понесла два грамадни чайника. – Скъпа херцогиньо, това е прислужницата ни Барбара. Разчитай и на нея, щом ти потрябва нещо.

Монахинята остави подноса върху нощната ми масичка и сетне извади от джоба си писмо, запечатано с восък.

– Скоро ще ти поднесат и закуската. Междувременно се наслади на посланието.

Многозначителната ѝ усмивка ме накара да се пресегна нетърпеливо към него и да счупя печата. Познах почерка на Клариса и притиснах писмото до гърдите си.

– Сестра Николета, простете ми за грубостта. Толкова отдавна не са се отнасяли мило към мен, че съм забравила добрите си обноски. Благодаря ви за всичко.

Тя се усмихна широко.

– Обноските ти са чудесни! Не се извинявай, скъпа. Знам какво си преживяла. – Поклони се леко. – Наслаждавай се на писмото си, херцогиньо. Ще се върна след час.

Разгънах листа, затаила дъх.

При вида на изящния почерк на Клариса изпитах болезнено желание да я видя, но скоро ме разсея поднос с наденички и ябълки. Нахраних се и се потопих в горещата вана. Барбара ми изми косата и удави и последната дървеница от "Санта Катерина". После ме облече в ушита по мярка рокля и ме уви във фини вълнени шалове, за да ме предпази от студа.

Животът в "Ле Мурате" ми предоставяше приятна отмора. Всяка сутрин и вечер сядах с монахините в трапезарията, пиех хубаво вино и ядях вкусна храна, често с месо, и торта. Сестра Николета се отнасяше към мен като към любима внучка, носеше ми дребни подаръци – захаросани плодове и ядки или панделки за косата. Позволяваха ми да се движа свободно из манастира.

Не злоупотребих с доверието им. Всяка сутрин се явявах на литургията, а сетне придружавах Николета в стаята за ръкоделие. Монахините шиеха фини бродерии, за да се издържат. Без никакви помощни очертания върху плата сестра Николета умело извезваше агне, стиснало знаме с кръста, или Светия Дух, спускащ се като гълъб от Небесата.

Първата сутрин ме представиха на другите монахини в стаята за везмо – сестра Антония, помощничката на игуменката, висока, изискана и възрастна; сестра Мария Елена, испанка с ангелски глас, която водеше хора; пансионерката Мадалена, пет години по-голяма от мен, с кестенява коса, спусната по раменете ѝ. Мадалена бе Торнабуони – семейството на майката на Лоренцо Великолепни. Запознах се и със сестра Рафаела – художничка, чийто талант с четката и боите ѝ помагаше да украсява със смайващи изображения завършените манускрипти в библиотеката. Сестра Пипа бе красива млада жена със златисточервени вежди и светлозелени очи – изненадващи цветни петна в рамката на бялата пребрадка и черното було. Бузите и вратът ѝ почервеняха, когато се запознавахме. "От свян", помислих си, докато не забелязах изражението на постоянната ѝ сянка – смуглата сестра Лисабета, в чиито очи блестеше нескрита омраза.

През първата сутрин седнах на една възглавничка и се взрях през големия прозорец в попарените градини, вслушана в уютното прашене на огъня. След малко сестра Николета ми донесе копринен конец, игла и ножици. Подаде ми кърпичка, върху която да упражнявам бодовете. От време на време сестрите си шепнеха. Тихите им гласове ме успокояваха, докато не чух многозначителния въпрос на сестра Пипа.

– Редно ли е да обикаля свободно из манастира? Все пак е затворничка.

– Снощи никой не дежуреше пред стаята ѝ. Лесно ще се измъкне – додаде веднага сестра Лисабета.

Сестра Николета пусна в скута си броката, който бродираше, и ги сряза твърдо:

– Тя е дете, преживяло ужасни изпитания. Не е необходимо да ѝ ги напомняте.

Бузите и вратът на Пипа поаленяха и никой не продума повече. Скоро научих, че семействата на Пипа и Лисабета членуват в Народната партия – най-радикалната фракция в новото правителство.

Два пъти седмично майка Джустина ме викаше в удобната си килия, където, лично ме обучаваше в тънкостите на благородническия протокол. Не забравяше нито титлата ми, нито факта, че ми е отредено да управлявам Флоренция, а уроците ѝ ми напомняха, че мнозина в града не са загърбили надеждата Медичите да се завърнат на власт. Майка Джустина ми преподаваше етикеция за хранене и водене на разговор, учеше ме как да общувам с крале, кралици и с чичо си папа Климент.

Имах и уроци с Мадалена. Сестра Розалина ми преподаваше френски, защото френският посланик ме посещаваше редовно, за да уведомява крал Франсоа за състоянието ми. Чувствах се неспокойна на първия урок и не разбирах защо сестра Розалина ме нарича "Катрин" – както веднъж неволно се изплъзна от устата на Руджиери и както ме зовеше окървавеният мъж в кошмара.

В "Ле Мурате" пак започнаха да ме спохождат лоши сънища.

Чудех се защо, докато не се сетих за думите на месер Козимо, че талисманът ще ги запечатва в паметта ми.

Марс обитава Дванайсетия ти Дом – дома на тайните врагове и сънищата.

Зарекох се никога да не се разделям с камъка; на него и на месер Козимо отдавах благоприятния обрат в живота ми.

Хороскопът ти предупреждава за множество ужасни предизвикателства и сега е първото. Ще се погрижа да останеш невредима.

Съдбата бе върнала Фичино и талисмана при мен. Не биваше да пренебрегвам даровете ѝ. Вечер, на светлината на лампата, четях "Как да получим живот от Небесата". След по-внимателен оглед на рафта в стаята открих още един дар – точно до труда на Фичино лежеше древна книга, озаглавена "Въведение в началата на астрологическото изкуство" от арабски автор на име Ал Бируни.

Съчинението бе суховато и трудноразбираемо за малко момиче, но аз чувствах, че оцеляването ми зависи от него. На осем години запомних дванайсетте зодиакални знака, дванайсетте домове и седемте планети.

В кошмарите мъжът продължаваше да вика името ми, а после лежеше в краката ми с лице като бълбукащ кървав извор.

Катрин...

Предстояха още кръвопролития – французинът ме молеше за помощ да ги спра. От мен зависеше да прозра опасността и да намеря начин да я предотвратя. Съдбата ми предлагаше възможност да възвърна достойнството си.

Зимата отмина спокойно. Пролетта ми донесе още новини от Клариса за папа Климент – сега той се намирал в безопасност във Витербо, а император Карл се разкайвал за варварското опустошаване на Рим. Пролетта ми носеше и пространни писма от Пиеро: "Толкова висок съм станал, че няма да ме познаеш!". Въздухът благоухаеше, а аз бях изпълнена с оптимизъм. Чувствах се сигурна, очаквах скоро да стана господарка на света си благодарение на астрологическите си познания.

После настъпи единайсети май 1528 – една година от деня, когато научих, че са прогонили папа Климент от Ватикана. Същата сутрин сестра Николета дойде да ме вземе за литургията с пресилена, тревожна усмивка. Долових надвиснала беда. Мрачните ми предчувствия се задълбочиха, щом майка Джустина ме отпрати в стаята за посетители за среща с френския посланик.

Седнах в слънчевата зала. Посланик Дьо ла Роше не се забави. Липсващата козя брада разкриваше чиста кожа и тънки като бръснач мустаци под грамаден нос. Носеше пролетна туника от бледозелен брокат и жълти гамаши. На влизане се поклони ниско и ръката му описа широк полукръг във въздуха.

– Херцогиньо. Надявам се да сте добре – поздрави ме без усмивка, със сериозен тон.

– Много добре, Ваше Сиятелство. А вие?

– И аз, херцогиньо, благодаря. – Потупа носа си с кърпичката. – Как сте със здравето? Как напредва обучението ви?

– Здрава съм и уроците ми доставят истинско удоволствие. Имам отлични учителки.

– А – кимна той. – Значи всичко е наред.

– Моля ви, дошли сте да ми съобщите нещо. Говорете – настоях с глас, внезапно одрезгавял от страх.

– Скъпа херцогиньо, горчиво съжалявам... – със съчувствен поглед той извади писмо от джоба си. – Нося ви ужасна новина. Клариса де Медичи е издъхнала.

Думите му прозвучаха толкова абсурдно, че отначало не схванах смисъла им. Не проговорих, не заплаках. Взирах се в нелепо пъстроцветните дрехи на французина.

– Херцогиньо, съжалявам... Твърде млада сте да понесете толкова удари. Ето – подаде ми писмото.

И аз бях неутешима като свако Филипо. Зарових лице в скута на сестра Николета и тя ме прегърна. Чувствах се изоставена – нямах кръвна връзка със свако Филипо; добруването ми зависеше от смътния, далечен интерес на френския крал.

Два дни не станах от леглото и отказвах да се храня. Заобиколена от книгите, четях като обсебена за Сатурн – вестителя на смъртта – и за тежкото му, студено влияние. Питах се как ли е бил разположен в звездната карта на Клариса в деня на смъртта ѝ. Четох цяла нощ. На сутринта очите ми горяха, ала продължавах да се взирам в страниците. Сестра Николета влетя в стаята, сподиряна от мълчаливата прислужница Барбара.

– Херцогиньо, някакъв мъж е дошъл да ти поднесе съболезнования!

– Кой? – намръщих се.

– Не помня – отвърна сестра Николета. – Майка Джустина обаче го познава и твърди, че е безопасно да говориш с него през решетката на входната врата. Трябва да се връщам в стаята за ръкоделие, но Барбара ще те придружи. – Обърна се към прислужницата. – Гледай поведението му да е благоприлично и никой да не подслушва.

Свако Филипо? Почудих се дали е рискувал да дойде във Флоренция. Или навярно – предположението ме развълнува и обнадежди донякъде – Пиеро е успял да се добере до мен?

– Млад или стар е мъжът? – попитах припряно.

Сестра Николета ме погледна объркано и тръгна към вратата.

– Майка Джустина не ми каза.

Барбара ме поведе навън към стената около манастира. Пред горната решетка на портата висеше завеса, но близо до кошницата за подаяния, вмирисана на оцет за предпазване от чумата – долната решетка беше отворена и виждах мъжки ботуши.

Барбара почука на вратата и обяви на висок глас:

– Момичето е тук, почитаеми. Говорете тихо.

Отстъпи дискретно две крачки встрани, за да ни осигури известно уединение.

– Дона Катерина, дойдох да изразя искрени съболезнования за смъртта на леля ви – подхвана мъжът с толкова кадифен и дълбок глас, че закопнях да го чуя как изпява думите. – Преживявате жестоки времена.

Ако бях достатъчно висока, щях да отметна завесата и да погледна грозното му лице – сипаничавата, болезнено бледа кожа, гърбавия нос и щръкналите уши – за да видя дали се е променил през хаотичните месеци на раздялата ни. Надигнах се на пръсти, за да го доближа.

– Месер Козимо, как ме открихте? – попитах с тон, в който трепна удивление.

– Никога не съм ви изоставял. Аз ви донесох камъка в "Санта Катерина". Мислех, че сте се досетили кой ви го изпраща. При вас е, нали?

– Да. Винаги е при мен.

– Добре. – Той замълча. – А книгите, спасени от имението?

– Вие сте били значи... – Дължах спасението си не на Клариса, а на месер Козимо Руджиери. – Как успяхте да опазите книгите от бунтовниците? А и аз бях оставила камъка в Поджоа-Каяно. Как разбрахте...

– Няма значение как, мадона. Знайте само, че никога не сте били сама и никога няма да бъдете.

В очите ми напираха сълзи, ала аз ги възпрях.

– Благодаря ви. Но как да се свързвам с вас, ако ми потрябвате?

– Чрез френския посланик.

– Защо сте толкова добър към мен?

– Казах ви, Катерина. Звездите ни свързват. Защитавам своите интереси.

– Звездите... – повторих. – Искам да науча всичко за тях.

– Само на девет си – възрази бързо той и добави: – Но сте неоценима. – Въздъхна. – Четете Фичино. Ал Бируни също е полезен наставник.

– Искам да науча какво ще ми се случи – настоях. – Дали папата и император Карл ще се споразумеят, дали ще ме спасят.

– Папата и императорът ще се споразумеят – увери ме спокойно месер Козимо. – Сега обаче не е необходимо да се безпокоите за бъдещето. На ваше разположение съм, ако е необходимо. – Отстъпи назад и гласът му заглъхна. – Ще тръгвам. Не бива да рискувам да ме видят, за да не те изложа на опасност. Бог да е с вас, Катерина.

Чух как стъпките му бавно се отдалечават.

– Месер Козимо... – притиснах вратата с длан. Не помръднах, докато Барбара не ме улови за лакътя и не ме издърпа оттам.

Лятото мина без други злополучия, както и следващата есен, и зима. Растях и овладявах по-задълбочено френския. В кошмарите си нощем казвах на окървавения мъж: "Jе пе veuxpas ces reves". Не искам такива сънища.

Отново настъпи лято и аз, и повечето сестри в "Ле Мурате" научихме с радост, че папа Климент скоро ще се върне в Рим – съгласил се да короняса Карл, ако той се застъпи за каузата на Медичите. Изгубил твърде много сражения с имперските войски, френският крал Франсоа също се бе помирил с Карл и оттеглил подкрепата си за бунтовническата флорентинска република.

Заобиколена от сестрите през една топла, лепкава юнска сутрин, погледнах през отворените прозорци на стаята за ръкоделие и видях черни облаци да се стелят над хоризонта. Нивите и хамбарите горяха, подпалени от войниците на бунтовническото правителство. Император Карл идваше – или поне войниците му, предвождани от принца на Оранж – и бунтовниците не искаха да им предоставят прехрана отвъд градските стени.

Отвъд пределите на манастира се събираше десетхилядна армия. Излезех ли в градината или във вътрешния двор, чувах отривистите команди на военачалниците, опитващи се да организират необучените отряди. Уплашени от предстоящата битка, стотици напускаха Флоренция. Докато Мадалена стоеше на пост, се покатерих по елшата в градината и се помъчих да погледна отвъд градските стени. Видях обаче само покриви и сива мъгла, обвила града. Флоренция миришеше на пушек; миризмата полепваше по дрехите и по косите ни и се просмукваше във всеки ъгъл на манастира.

Септември донесе радостна вест – крал Франсоа бе подписал съглашение с император Карл. Френските войски нямаше да подкрепят бунтовническата република. Ликувах мълчаливо, ала същевременно се страхувах. Спомнях си ужасното плячкосване на Рим, когато войниците на императора бяха пренебрегнали заповедите на командирите си, бяха обсадили Свещения град, нахлули в манастирите и изнасилвали монахините.

На двайсет и четвърти октомври шиех на обичайното си място между Мадалена и сестра Николета – и двете напрегнати като Пипа и Лисабета, които мълчаха, приведени над бродерията си. По ведрото лице на сестра Антония сега се четеше безпокойство.

Зад прозореца денят чернееше от пушек и надвиснал есенен дъжд. Почти напълно оголялата елша се възправяше мрачна и одрипавяла.

Шиех бяла олтарна покривка, но пръстите ми работеха несръчно. Конецът ми се струваше твърде дебел, а игленото ухо – твърде тясно. Първите ми бодове бяха нескопосани и се наложи да ги разшия.

Напръстникът ми се бе износил на мястото, където натисках най-силно. Разсеяна, набрах повече от памучния плат и натиснах с иглата. Тъпият край на иглата проби кожения напръстник и потъна в пръста ми.

Извиках сепнато и скочих на крака. Олтарната покривка падна на пода. Всички монахини спряха да работят и ме погледнаха. Стиснах зъби, преглътнах горчилката, надигнала се в гърлото ми, и дръпнах рязко иглата. Извадих я и се втренчих в кървавата перла, растяща върху върха на пръста ми.

– Вземи – сестра Николета откъсна валмо от топка неразчепкана вълна в кошницата с шивашки принадлежности и го притисна върху раната.

В същия момент далечен бумтеж разтърси стъклата на отворените прозорци. Мадалена и сестра Пипа отърчаха до прозореца и погледнаха към димния стълб, издигащ се във въздуха.

– Залавяйте се за работа – нареди със спокоен глас сестра Антония. – Трудете се усърдно и Бог ще се погрижи за вас.

Едва замълча и проехтя втори гръм.

– Топ – прошепна Николета.

Сестра Пипа остана до прозореца, присвила очи, сякаш някак би успяла да надникне отвъд манастирската стена.

– Армията на императора. Седем хиляди, но ние имаме десет хиляди мъже – додаде с по-остър глас и ме погледна с омраза. – Няма да победиш.

– Пипа, седни и не говори – скастри я сестра Антония.

Оръдието избуча трети път. От противоположната посока долетя четвърти гръм. Флоренция бе обсадена. Лисабета скочи на крака и застана до Пипа.

Страните на Пипа горяха от ярост.

– Няма да те освободят.

– Пипа! – отсече Антония.

Пипа не ѝ обърна внимание.

– Знаеш ли какво замислят републиканците? – озъби ми се тя. – да те спуснат в кош през градската стена, та хората на императора да те раздробят на парчета.

Сестра Николета стана рязко.

– Престани, Пипа! Млъкни!

– Или да те изпратят в бордей, за да си курва на войниците ни. После Климент няма да успее да те омъжи изгодно.

Николета се протегна и зашлеви Пипа.

– Стига! – извика сестра Антония и застана между двете жени. Беше по-висока и от двете – и по-авторитетна. Николета седна на мястото си до мен и ме обгърна през рамо.

Пипа погледна предизвикателно сестра Антония.

– Ще съжалявате, че ѝ угаждате. Тя е враг на хората и ще свърши зле.

Лицето, очите и гласът на сестра Антония бяха твърди като камък.

– Върви си в килията и докато изпратя да те повикат, моли Бог да прости гнева ти.

В последвалата враждебна тишина проехтя оръдие.

Най-сетне сестра Пипа се обърна и излезе. Лисабета изгледа мрачно Антония и седна.

– А ти ще се помолиш в параклиса – каза сестра Антония на Николета с по-мек тон.

Всички се заловихме отново за работа. Бях забравила за пръста си, а в суматохата чепката вълна бе паднала. Вдигнах олтарната покривка и я изцапах с кръв.

Оръдейните залпове продължиха до заник слънце. Същият следобед уплашената майка на Мадалена дойде до вратата и потвърди подозренията ни – императорската армия бе обсадила града.

През нощта написах писмо на месер Козимо. Досега кореспонденцията ми с него се ограничаваше до темата за астрологията, но отчаянието ме принуди да разтворя сърцето си.

Почувствах се изоставена, предадена. Спрях да чета книгите си, не полагах усилия по време на уроците. В трапезарията седях до Николета и се взирах в овесената си каша; от храната ми се гадеше, струваше ми се немислимо да преглътна дори един залък. Не ядох три дни. На четвъртия останах в леглото, вслушана в крясъците на войниците и грохота на артилерията.

На петия ден игуменката дойде в стаята ми. От нея се носеше лека миризма от пушека, пропил цяла Флоренция.

– Скъпо дете, не бива да гладуваш. Какво ти се яде? Ще се погрижа да ти го сервират.

– Благодаря, но не ми се яде. И бездруго ще умра – отроних.

– Първо ще остарееш – възрази остро Джустина. – Никога не говори така. Научих от сестра Николета какво ти е казала сестра Пипа. Ужасни, непростими думи. Смъмрих я.

– Каза истината.

– Повтаряла е глупави слухове.

Извърнах изтощено лице.

– Ах, Катерина... – Седна до мен и леглото потрепери леко. Улови ръката ми и я обви с хладните си длани. – Преживя твърде много. Времената са тежки. Как да те успокоя?

Искам леля Клариса, понечих да изрека, но думите бяха напразни и сърцераздирателни.

Погледнах игуменката.

– Искам месер Козимо. Козимо Руджиери – настоях.

Майка Джустина каза, че веднъж вече е позволила на астролога да ме посети, а и ми е разрешила да изучавам астрология, макар да е неподходяща дисциплина за жена, камо ли за момиче. Предавала ми писмата на месер Козимо само защото той е приятел на семейството. Носели се слухове обаче, че другарува с тъмни персони, и за някои деяния...

Обърнах се отново към стената.

Джустина въздъхна притеснено.

– По-рано, преди леля ти да почине, трябваше да упорстваме повече... Бунтовниците обаче следяха всеки наш ход, четяха всяко писмо, изпратено до теб. Нямаше да успеем да те изведем от града. А сега...

Не я погледнах. Накрая тя склони и ми позволи да продължа да му пиша.

След три дни – през които останах в леглото, но изсърбах няколко глътки бульон, поднесен с надеждата да събуди апетита ми – сестра Николета застана до леглото ми, зачервена от студения въздух навън. Свирепа буря бе довяла мразовит дъжд; ситни мъниста лед се топяха по раменете на пелерината ѝ. В ръката ѝ имаше сгънат лист хартия с цвят на слонова кост. Още преди да ми го даде, разбрах кой е подателят.

Смачках писмото на топка и го хвърлих в огъня под смаяния поглед на сестра Николета.

Оттогава нататък отблъсквах дори бульона и водата. След ден дойде треската. Вятърът виеше пред прозореца, поглъщайки бумтенето на оръдията. Зъбите ми тракаха от ледения допир на чаршафите до кожата ми; тялото ме болеше от студа, а одеялата не ме стопляха. Светлината на огъня жилеше очите ми и ги просълзяваше.

Започнах да губя свяст – стените, леглото и ревящата фъртуна чезнеха. Понесох се към каменната стена зад имението на Медичите, където се появи оживелият като по чудо коняр с дръжката на камата, стърчаща от врата му. Спорихме разгорещено дали смъртта му е била необходима. Сцената се промени – стоях на бойното поле, където лежеше окървавеният французин. Впуснахме се в дълъг и неведом разговор. Потракващи с клюнове врани се скупчиха пред камината, хвърляйки издължени сенки върху кремавата стена. Виках името на Клариса. Сигурно съм зовяла и Руджиери.

Когато просълзена, измъчена от болка и объркана, открих, че съм в леглото си в "Ле Мурате", небето пак тъмнееше. Светлината пак ме заслепяваше, огънят не ме стопляше, а чаршафите дращеха кожата ми.

Над мен се привеждаше Барбара, стиснала една от хубавите ми рокли.

– По-добре си. Седни да те облека – каза ми тя.

Предложението ѝ прозвуча абсурдно, ала отмаляла до краен предел, не успях да отговоря. Понечих да се изправя и не успях. Седнах разтреперана на стола и Барбара ме облече внимателно.

Леглото ми изглеждаше твърде далеч, краката ми – омекнали. Потънах отново в стола, неспособна да отблъсна чашата, поднесена под устните ми. Чаша, стол и Барбара – на пръв поглед солидни образи, ала втренчех ли се по-дълго в тях, започваха да се замъгляват и да трептят.

– Стой тук – заръча ми Барбара. – Скоро ще се върна.

Излезе и затвори вратата.

Вкопчих се в ръкохватките на стола, за да не се плъзна на пода, и се взрях като хипнотизирана във виолетовите, зелените и яркосините пламъци на огъня.

Вратата се отвори и затвори отново. Пред камината застана гарван – висок и с пелерина с качулка, закрила лицето му. Той свали бавно качулката.

Бях сама с Козимо Руджиери.

Девета глава

Примигнах. Призракът на Руджиери не избледня. Изглеждаше по-възрастен, гъста черна брада покриваше сипаничавите му бузи. В оранжевото сияние на камината кожата му придобиваше дяволски оттенък.

Замаяна, затреперих на стола. Невъзможно бе той да е в стаята, разбира се. Монахините никога не биха го допуснали зад манастирските стени.

– Простете ми, ако ви уплаших, Катерина – заговори той. – Сестрите ми казаха, че сте много болна. Виждам, че не са ме излъгали.

Главата ми се люшна назад. Взрях се онемяла в него.

– Не ставайте. Не мърдайте. Не говорете – каза ми той.

Мантията му се плъзна от раменете и се свлече на пода. Дрехите, косата, очите му чернееха. По него нямаше никакъв цвят. Над сърцето му лежеше меден талисман с размерите на монета, очебийна магия. Той застана в средата на стаята, точно срещу стола ми. Обърна се към огъня, измъкна кама от колана си и притисна острието до устните си. Вдигна го нагоре с две ръце и насочи върха към невидимото небе.

Заприпява. Думите звучаха мелодично, но неумолимо и неразбираемо. Припявайки, той свали камата и докосна леко челото си с плоската ѝ страна, после талисмана над сърцето си, дясното и лявото си рамо. Целуна отново стоманата.

Пристъпи напред и застана на една ръка разстояние от камината. Разсече яростно въздуха, прониза го с камата и изкрещя властно. Очерта четири звезди във въздуха и ги огради с кръг.

Сгушена на стола, го наблюдавах като хипнотизирана. Замаяна от треската, си въобразявах, че виждам бледите, нажежени до бяло очертания на звездите и кръга.

Месер Козимо се върна в средата на стаята и разпери ръце подобно на живо разпятие. Извика няколко имена: Михаил, Гавраил, Рафаел.

Обърна се и коленичи до ръкохватката на стола ми.

– Сега сме в безопасност – изрече с мек глас.

– Не съм глупаво дете. Не се залъгвам с лъжи – възразих.

– Страхувате се от бъдещето. Страхувате се, че нямате сили да го преживеете. Да научим заедно какво предстои – наклони глава и ме погледна в очите. – Въпрос. Обобщете страховете си във въпрос.

– На кого ще го задам? – попитах неспокойно.

– На дух. Аз ще го избера, защото знам на кого да се доверя.

Кожата на ръцете ми настръхна.

– Имаш предвид демон.

Той не отрече. Продължи да се взира в мен.

– Не – поклатих глава. – Не искам да питате демони. Питайте Бог.

– Бог не разкрива бъдещето. Ангелите проговарят понякога, но са твърде бавни. Тази нощ не сме в състояние да чакаме. – Той се втренчи в сенките, забулили западната стена. – Други обаче ще ни помогнат.

– Кои?

– Мъртвите.

Леля Клариса, понечих да кажа. В сърцето ми обаче се надигна неописуема болка – страдание, толкова дълбоко погребано, че до този момент не подозирах за съществуването му.

– Мама... Искам да говоря с мама – промълвих.

Вълнението ми вдъхна сила. Изправих се до месер Козимо и се обърнах към западната стена срещу камината. Месер Козимо извади една стъкленица, отвори я, потопи върха на показалеца си в нея и очерта звезда върху челото ми.

Долових мирис на кръв и затворих замаяно очи. Бях отишла твърде далеч, отново се оставях на благоволението на злото.

– Има кръв – прошепнах и отворих очи да видя как ще ми отговори.

Очите на Руджиери бяха разширени и странни, сякаш духът му внезапно се е въззел, по-могъщ от него самия.

– Всичко има цена – отвърна той и очерта звезда и върху своето чело, бележейки го с тъмнокафяво петно. После седна до писалището ми.

– Лист – нареди.

Извадих чист лист от чекмеджето и го оставих пред него. Преди да отдръпна ръка, той я улови и прободе средния ми пръст с камата.

Извиках.

– Тихо! – той стисна по-здраво ръката ми и изстиска голяма капка кръв върху листа. – Извинявайте – промърмори, щом ме пусна, и аз опрях до устните си наранения пръст. – Необходима е прясна кръв.

– Защо?

– Тя ще я надуши. Ще я привлече – обясни Руджиери.

Остави камата, затвори очи и задиша дълбоко. Главата му се люшна настрани.

– Мадлен – прошепна името на мама. – Мадлен... – Клепките му запърхаха. – Мадлен – простена шумно.

Тялото и ръцете му се вдървиха и загърчиха. След миг се отпусна и издаде пресеклива, несъзнателна въздишка.

Очевидно по чужда воля дясната му ръка улови несръчно перото и го потопи в мастилницата. Върхът на перото се поколеба над листа, а стисналата го ръка затрепери конвулсивно. После рязко се отпусна и започна да пише с невъзможна бързина.

Наблюдавах ококорена как буквите се нижат върху листа. Почеркът несъмнено беше женски, езикът – френски, майчиният език на Мадлен.

Очите ми се напълниха с безмълвни сълзи, избликнали чисти и горещи от рана, за чието съществуване не подозирах.

Перото се зарея над листа; ръката на Руджиери затрепери. Застина за миг и пак се втурна по хартията.

Въпрос

– Ще ме убият ли бунтовниците? – попитах. – Ще ме освободят ли някога?

След кратко колебание ръката се стрелна надолу и започна да пише.

Не се страхувай, скъпа моя, Силвестро ще се погрижи да те върне невредима.

Перото падна и остави тъмно петно върху хартията. Ръката на месер Козимо се отпусна безжизнено, а сетне се сви в юмрук.

– Какво още? – извиках отчаяно. – Няма ли друго...

Главата на месер Козимо се люшна върху рамото, после се изправи. Очите му се отвориха – празни и мътни. Проясниха се бавно и ме погледнаха:

– Отиде си.

– Извикайте я пак!

– Не – поклати глава той.

Втренчих се в невъзможните думи върху хартията.

– Какво значат?

– Времето ще покаже. Мъртвите виждат всичко. Вчера, днес, утре за тях са едно и също – обясни Руджиери.

Вдишах листа от писалището и го притиснах до сърцето си.

Месер Козимо, бюрото, подът ненадейно се завъртяха. Залитнах. Стаята се наклони и аз пропаднах в мрака.

Събудих се в леглото. Сестра Николета седеше до мен, разтворила малък псалтир. През прозореца струеше светлина и се отразяваше ослепително в стъклата на очилата ѝ. Тя вдигна поглед от четивото и ми се усмихна топло.

– Сладко момиче, събуди се най-после! – Остави книгата и сложи хладна длан върху челото ми. – Треската отшумя, слава Богу! Как се чувстваш?

– Жадна – отговорих.

Обърна се с гръб към мен да ми сипе вода от каната върху масичката до леглото. Седнах в постелята и бързо се потупах по гърдите – последното място, където помнех, че е било писмото на мама. Пръстите ми обаче напипаха само копринената кесийка с Гарваното крило. Уплаших се. Дали посещението на Руджиери е било плод на трескав сън?

Подпрях се на длани. Те се плъзнаха назад и под възглавницата. Върховете на пръстите ми усетиха остър ръб на хартия.

Измъкнах припряно листа. Беше сгънат на две. Написаното беше отвътре и не го виждах, но познах голямото мастилено петно.

Ма fille, т 'amie, та chere je t'adore

Сестра Николета се обърна с чашата в ръка и аз пъхнах писмото под завивките.

– Гладна съм. Има ли нещо за ядене? – попитах.

Скрих писмото от мама под възглавницата си и всяка нощ заспивах с длан върху единствения спомен от нея – бунтовниците бяха взели всичко друго. То ме изпълваше с топлина, тъга и носталгия; то ме утешаваше повече от всякакъв талисман.

Коледа дойде и отмина. Настъпи новото лето Господне 1530. През февруари папа Климент короняса Карл Испански, император на Свещената Римска империя. Климент бе изпълнил своята част от сделката; оставаше Карл да върне Флоренция на Медичите.

През първите месеци от годината оръдията мълчаха. Императорският пълководец осъзна, че ще извоюва предимство не с удари по самата Флоренция, а по градовете, които я снабдяват с оръжия и храна. През лятото, предшестващо обсадата, нивите около Флоренция бяха опожарени месеци преди да дадат плод, а добитъкът – избит до крак. За да се храни, Флоренция разчиташе на провизии, внасяни тайно от Волтера. Стоки, новини, подкрепления – всичко идваше от Волтера.

Когато времето се стопли, имперските войски атакуваха пъпната ни връв. Изпратихме гарнизон да защити посестримата ни – Волтера отблъсна първото нападение. Решил, че императорската армия е сразена, гарнизонният ни командир наруши заповедите на Генералния щаб и се върна у дома. Принцът на Оранж разбра и обсади града за втори път.

Бродирах, когато майка Джустина застана на прага на стаята за ръкоделие. По лицето ѝ се четеше безпокойство и тайна надежда.

– Волтера е паднала – съобщи тя.

Без помощта на французите и без възможност да се снабдяват с муниции, бунтовническите водачи се изправяха пред неизбежно поражение.

Слушах мрачния шепот на сестрите и мислех съсредоточено.

Косата ми се спускаше под хълбоците – мека, фина и с цвят на маслинова кора. Онзи ден бе събрана в широка мрежа, падаща тежко върху тила ми. Развързах мрежата и тръснах глава да освободя косите си. Взех ножицата и започнах да режа. Продължи дълго – ножицата беше пригодена за бродерия и отрязваше съвсем малки кичури. Оставях всяко снопче коса спретнато до краката си.

Смаяните сестри ме наблюдаваха мълчаливо; само майка Джустина разбра. Почака на прага и когато се подстригах, обяви кратко:

– Ще ти намеря расо.

Сложих расо, но не дадох обет. Бях измамница, но дори сестра Пипа не се оплака.

Междувременно гражданите се бяха отчаяли. Без хамбарите на Волтера нямаше жито; без улова на ловците от гората отвъд градските стени нямаше месо. Бедните пострадаха първи и най-тежко. Умираха от глад по улиците. Чумата върлуваше, принуждавайки майка Джустина да махне кошницата за подаяния и да прегради долната решетка.

През първия юлски ден получих последното писмо от месер Козимо.

Надвечер на дванайсети юли седях в трапезарията между Мадалена и сестра Николета. Както обикновено вечеряхме заедно и съблюдавахме обета за мълчание, сърбайки минестроне без месо и паста.

Върху източната стена на трапезарията фреска изобразяваше Тайната вечеря. Големият прозорец на съседната стена гледаше към вътрешния двор и манастирската порта с преградни решетки.

Над скапулария – работната престилка над монашеската роба – носех златен кръст, но под расото криех черния амулет на Руджиери. Бях проучила прилежно рождената си карта и бях запомнила най-важните подробности, проследявайки разположението на планетите и звездите през дните и нощите. Марс, буйният червен воин, се срещаше със Сатурн, вестителя на смъртта и разрухата, и преминаваше през асцендента ми – Лъв, символ на властта. Такъв преход предвещава опасност и често – жесток край. А Сатурн, подмолен и мрачен, се бе настанил в Осмия ми дом – Дома на смъртта. Звездите ми вещаеха бедствена промяна, каквато надвисваше над Флоренция.

Тропането по манастирската порта не ме изненада. За миг всички жени в трапезарията застинаха и се вслушаха в ударите, кънтящи над изтъркания плочник.

Оставих лъжицата. Стените, предоставяли ми закрила две години и половина, сега бяха капан. Скочих да побягна, ала знаех, че няма къде.

– Катерина! – проехтя предупредително гласът на майка Джустина. Погледнах я уплашено и тя ми нареди строго: – Отиди в параклиса!

Пред портата сестра Антония извика:

– Не може да влезете! Това е църковна обител!

Нещо издумка по портата – по-тежко и по-твърдо от човешки юмрук. Джустина скочи на крака.

– Върви в параклиса! – повтори тя и затича към Антония, развяла булото и широките си ръкави.

По средата на павирания двор извика на мъжете зад стената, ала гръмкият тропот заглуши думите ѝ.

Сестра Николета стана и ме улови за ръката.

– Хайде!

Поведе ме към вратата на трапезарията и внезапно се оказахме заобиколени от другите – Мадалена, сестра Рафаела, Барбара, сестра Антония и сестра Лусинда, всички вървяхме заедно.

Лисабета и Пипа останаха до масата.

– Дойдоха за теб – отбеляза злорадо Пипа. – Дойдоха и Бог ще въздаде справедливост.

Другите ме обградиха закрилнически. Излязохме в коридора, подминахме свода към двора и монашеските килии.

Зад нас думкането стихна рязко. От двете страни на стената заговориха гласове – мъжки и на майка Джустина. Шумът заглъхна, щом се отдалечихме във вътрешността на манастира, пресякохме библиотеката и излязохме от другата страна на сградата. Отвън гинещият светлик обагряше облаците в розови и коралови залези и оттенъци на фона на сивкаво виолетовото небе.

Минахме по алеята и влязохме в параклиса. Свещите вече бяха запалени за вечерята. Благовонен тамян замрежваше въздуха. Сестрите ме заведоха до олтара и застанаха в полукръг пред мен. Коленичих разтреперана. Притисната под бремето на Сатурн, едва си поемах дъх. Посегнах към броеницата, провесена през колана ми, и зашепнах по памет, ала думите ми убягваха. Умът ми не беше при мънистата в ръката ми, а при черния камък над сърцето ми. Обръщах се не към Девата, а към Венера, не молех Иисус, а Юпитер.

Виковете на Джустина се провряха през отворените врати на параклиса.

– Светотатствате! Тя е дете, не е навредила никому...

По камъните затрополиха ботуши. Обърнах се и ги видях да влизат – мъже, които не сведоха глави и не се прекръстиха, сякаш не се намираха на свято място.

– Къде е тя? – попита един. – Къде е Катерина де Медичи?

Прекръстих се. Изправих се. Погледнах над раменете на сестрите към четиримата войници, въоръжени с дълги саби – все едно бяхме на бойното поле и предстоеше сражение.

Най-младият – с необуздани крайници и нерви – имаше грейнали и ококорени очи като моите. Вирна брадичка и улови дръжката на меча си.

– Отстъпете! – нареди на сестрите. – Отвеждаме я по заповед на Републиката!

Николета и другите не помръднаха. Тя застана пред мен, разперила ръце.

– Не докосвайте детето! – предупреди ги неумолимо.

– Отстъпи! – повтори заплашително младият войник.

Улових ръката на Николета.

– Послушай го.

Тя окаменя. Изопнат от напрежение, войникът замахна със сабята. Плоската страна на острието удари рамото на Николета и я събори на колене.

Със сестрите извикахме едновременно с Николета. Коленичих до нея. Онемяла, тя се задъхваше от болка, ала нямаше кръв; очилата ѝ си бяха на мястото.

По-опитните войници избутаха с лакти младежа, преди да нанесе нов удар.

– Не ни подтиквайте към жестокост в Божия дом! – каза един от тях.

Преди да довърши, влязоха още двама, следвани от тъмнокос мъж с посребрена брада и властно изражение. Бе дошъл да ме отведе на лобното ми място.

Със зачервени очи майка Джустина крачеше неотстъпчиво до него.

Посочих бялото си було и извисих глас – каменните стени го подеха и той отекна, ясен и звънлив, из параклиса.

– Кой неверник би дръзнал да влезе в светилище и да отвлече насила Божия невеста от обителта ѝ, обричайки я на гибел?

В очите на командира блеснаха шеговити искрици.

– Не бих дръзнал да сторя нито едното, нито другото – отвърна той толкова добросърдечно, че разсея вцепенението от страха. Жените, вдигнали възмутено ръце, бавно ги свалиха; войниците прибраха сабите в ножниците. – Дойдох само да ви заведа, дона Катерина, на по-безопасно място.

– Тук е безопасно! – възрази майка Джустина.

Командирът се обърна към нея и обясни вежливо:

– Безопасно за нейните интереси, майко, не за републиканските. Манастирът ви е свърталище на следовници на Медичите. – Погледна отново към мен. – Виждате, че сме достатъчно силни да ви отведем, херцогиньо. Искрено се надявам да не се стига дотам.

Гледах го дълго, после погалих с пръсти лицето на сестра Николета. Тя опря челото си в моето и се разплака.

– Недей – помолих я тихо и я целунах по бузата.

Кожата ѝ, мека като пудра и тънка като сухо листо, миришеше на горчиви сълзи.

Десета глава

Командирът ме помоли да сваля расото и да облека обикновена рокля, но аз отказах. Не ме помоли втори път. Бързината бе жизненоважна. Разбрах защо, когато за пръв път от две години и половина прекрачих отвъд стените на "Ле Мурате" и излязох на улицата.

Осем войници на коне обграждаха в полукръг манастирската порта. Четирима държаха факли; четирима размахваха саби срещу тълпа, три пъти по-многобройна от тях, а прииждаха още хора.

Когато с войниците минахме през портата, мъж от гъмжилото извика:

– Ето я!

Не виждах ясно човешкото море зад конниците – крак тук, ръка там, смътно лице. В сумрака цветовете чезнеха в черно и сиво.

В средата на групата войници двама мъже държаха юздите на кон и магаре без ездачи. Щом ни забеляза, единият подаде поводите на втория и тръгна бързо към нас.

– Командире, не знам как се е разнесла мълвата... – подхвана извинително.

Тя е! Тя е!

Папската племенница!

Глезили са я в охолен манастир, докато ние сме гладували!

Лицето на командира се вкамени. Трепкаше само един мускул на бузата му. Погледна към войниците си и каза тихо:

– Избрах ви, защото смятах, че умеете да си държите езика зад зъбите. Ще науча кой се е разприказвал – не ме е грижа защо и как – и ще го обеся.

– Смърт на Медичите! – извика някаква жена.

Хвърлен камък тупна в кръга, образуван от войниците. Търкулна се и спря точно до крака ми.

– Копелдаци! Предатели!

– Дайте я на нас!

Командирът погледна към камъка, после вдигна глава и се обърна към адютанта си.

– Качвайте я! Да тръгваме, защото ще стане по-лошо.

Войниците се втурнаха към конете си. Адютантът – едър мъж с мрачно лице – ме хвана за лакътя, сякаш усмирява човек от простолюдието, и ме метна върху магарето. Животното се извърна обвинително към мен, разкривайки големи жълти зъби, захапали мундщука.

Командирът, вече яхнал бледосивия си жребец, застана до мен и даде знак на хората си да потеглят. От двете ни страни застана по един въоръжен войник. Пред нас и зад нас яздеха по трима.

Преди ездачите да се подредят, трима улични бандити се стрелнаха между телата на конете. Единият посегна към мен и върховете на пръстите му издраскаха крака ми. Извиках. Командирът изрева и се наведе към него толкова свирепо, че дрипавият младеж залитна назад и попадна под копитата на съседния кон.

– Смърт на Медичите! – изкрещя някой.

Войниците стегнаха редици около нас. Препуснахме по широката Виа Гибелина. Тълпата ни подгони, замеряйки ни с ругатни и камъни. Скоро ги надбягахме и свърнахме по по-тиха улица. Яздехме край манастирски стени, катедрали и богаташки къщи с тъмни прозорци, защото собствениците им бяха избягали, уплашени от обсадата.

Стисках лъка на седлото и се друсах върху магарето, вдървена от ужас. Днес бе твърде късно за публична екзекуция; сигурно щяха да почакат до сутринта, освен ако не ми бяха отредили бърза и потайна смърт.

Улиците станаха по-тесни. Магазини и занаятчийници заеха мястото на внушителните имения.

Свърнахме по по-просторен път и шествието ни забави ход. Недалеч черни силуети препречваха улицата. Чакаха безмълвно в мрака.

– Проклятие! – изруга командирът. – Ако някой от вас е предателят, лично ще го изпратя в Ада! – обеща на войниците си.

– Смърт на Медичите! – долетя колеблив вик от тъмнината.

– Долу кълбата! – закрещя по-уверено тълпата.

Последва порой от камъни.

Зад мен командирът дръпна юздите на подплашения си кон и изрева:

– Съпровождаме затворничката по заповед на Републиката! Който ни попречи, е предател!

– Вие сте предатели – обади се женски глас.

Жената пристъпи в светлината на факлите – измършавяло привидение в мръсни дрипи. Прокъсаният корсет под изпъкналите ѝ ключици излагаше на показ едната ѝ гърда, от която хленчещо бебе отказваше да суче. Тя се взря в мен с очи като диви черни дупки.

– Кучка! Убиваш мен и детето ми! – изпищя тя. – Гладуваме заради твоите войници, а ти дебелееш! Ти трябва да умреш! Ти!

– Ти! – повтори тълпата. – Смърт на Медичите!

Двама младежи се отделиха от множеството и нападнаха войника вляво от мен. Единият го сграбчи за ботуша, пъхнат в стремето, и го дръпна надолу. Другият го удари с тояга. Войникът се свлече от седлото и се заборичка с първия младеж.

– Вземи му сабята! – провикна се някой и тълпата се втурна напред.

Командирът пролая заповед, дръпна юздата на коня си и застана плътно до мен. Падналият войник успя да измъкне сабята си и да задържи младежа на разстояние.

Просяк с прошарена коса се стрелна в светлината, сграбчи полата на расото ми и дръпна силно. Магарето изрева, а аз изпищях. Седлото ми се плъзна и светът се килна, сведен до животинска кожа, мечове и мръсни крайници.

Краката ми се заплетоха в стремената. Рамото ми се удари в кости и плът. Падайки, видях ухиленото лице на просяка и нащърбените му прогнили зъби като гнусни какавиди в разложена яма. Усетих ръцете му и изкрещях отново.

Внезапно той изчезна. Заритах да се освободя от стремената и силни ръце ме изправиха на крака. Дясната ръка на командира ме притискаше до него, лявата размахваше сабята. Просякът лежеше окървавен на плочника пред нас. Войниците ни заобиколиха и отблъснаха притихналата тълпа.

Командирът насочи върха на меча си към главата на просяка и изкрещя:

– Докосне ли я още някой, ще го убия! – Сниши глас. – Тя е безпомощно момиче. Политическите интриганти определят съдбата ѝ, както и вашата, клети кучи синове!

Яхна сивия жребец и махна на адютанта си, който ме повдигна на седлото до себе си. Тръгнахме отново. Ръцете на командира, стиснали юздите, ме придържаха от двете страни, а инерцията ме тласкаше към гърдите му – топли и твърди.

От време на време долавях мирис на сурово место, престояло прекалено дълго на слънце. Командирът извади памучна кърпа и ми я подаде.

– Закрий си носа и устата. В района има чума.

Сложих кърпата пред носа си и вдъхнах целебното ухание на розмарин.

– Още трепериш – отбеляза той. – Не се страхувай. Няма да позволя на уличната сган да те нарани.

Свалих кърпата.

– Страхувам се от друго.

Той се замисли. Накрая прошепна:

– Не знам какво да правим с теб. Ако зависеше от мен, щях да те освободя още сега. Въпрос на време е.

Развълнувана, нетърпелива, аз се обърнах в седлото.

– Наистина ли смяташ, че ще ме освободят?

Мускулът на бузата му трепна отново.

– Жестока участ те сполетя, дете. Затворничка си ни от... колко? Три години? Провърви ли ти, ще ме надживееш, херцогиньо. Мен и всички клетници тук. – Той посочи с брадичка войниците около нас. – Приятелите ти вече са повече от нас.

Облъхна ме надежда.

– Не ме лъжи – укорих го.

Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.

– Обзалагам се, че до два месеца везните ще се наклонят в твоя полза.

– Какъв е залогът? – попитах.

– Животът ми.

Тогава не разбрах добре отговора му, но се съгласих.

– Приемам.

– Добре – кимна той.

Облегнах се на него. С лъжа или не, бе успял да ме успокои.

– А за залога... – сетих се след малко, наблюдавайки магазините и стените, облени в жълтото сияние на факлите. – Ако изгубиш, чия глава ще падне? Как е името ти?

Досетих се как ще отговори още щом отвори уста.

– Силвестро. Силвестро Алдобрадини, скромен войник на Републиката.

Спомних си писмото от мама, пъхнато под възглавницата в "Ле Мурате", изгубено завинаги.

Керванът ни не срещна повече препятствия и бързо стигнахме северния край на Сан Джовани. Свърнахме по тясната Виа Сан Гало и спряхме пред манастирската стена, зад която сестра Виолета чакаше да ме приеме.

Стоях пред манастира "Санта Катерина", където бях прекарала първите си месеци в плен. Месер Силвестро ме бе върнал невредима там.

Единайсета глава

Сестра Виолета се сбогува с месер Силвестро, затвори дървената врата и ме поздрави както преди – с показалец пред устните. Фенерът ѝ разкриваше какъв дан са взели изминалите три години – сега лицето ѝ изглеждаше още по-изпито. Игуменката се обърна и ме поведе нагоре към старата ми килия. Млада жена с бледозлатиста коса седеше върху сламеника. Когато светлината на фенера я озари, тя вдигна тънка ръка и присви очи. И нейното лице носеше отпечатъка на глада, но разцъфваше в женствена красота.

– Томаза? – попитах.

Позна ме и ахна. Прегърна ме, а сестра Виолета отново ни предупреди с жест да мълчим и изчезна в коридора.

Томаза наруши тишината още щом стъпките на сестра Виолета заглъхнаха.

– Катерина! – прошепна тя. – Защо те доведоха пак тук? Къде беше?

Погледнах мръсния сламеник, вдишах вонята на клоака и бавно седнах на ръба на леглото. В "Ле Мурате" сестра Николета сигурно плачеше. И на мен ми се плачеше. Поклатих глава с натежало сърце, безсилна да продумам.

Самотата обаче подтикваше Томаза да говори. Чумата отнесла повечето сестри и всички пансионерки, разказа ми тя, а обсадата изпразнила манастирските килери.

Цяла нощ будувах върху твърдия, грапав сламеник и слушах похъркването на Томаза. Неотклонно мислех за сестра Николета, за майка Джустина и за живота, който бях изгубила.

На сутринта научих новите условия на затворничеството ми – нямаше да работя, нямаше да се храня в трапезарията, нямаше да се моля в параклиса. Нямаше да напускам килията си.

Минаха две отчаяни седмици. В "Санта Катерина" нямаше книги, а молбите ми да кърпя, за да убивам времето, удариха на камък. Отслабнах от ежедневната порция рядка овесена каша. Единствената ми разтуха беше Томаза, когато се върнеше вечер.

Една гореща августовска сутрин оръдията пак забумтяха – толкова шумно, че подът трепереше под краката ми. Сестра Виолета, опулена от страх, дойде в коридора пред стаята ми да говори с монахинята, която ме пазеше. Няколко пъти погледна угрижено към мен и накрая пристъпи напред и затвори вратата. Ако имаше ключалка или резе, щеше да ги използва. От този момент нататък вратата остана затворена. Томаза не се върна, а аз прекарах нощта сама върху жулещата, вмирисана на кисело слама, мятайки се между надеждата и ужаса.

На другата сутрин отново ме събудиха оръдейни залпове. Врагът атакуваше безмилостно флорентинските стени. Монахинята, която пазеше пред вратата ми, не донесе храна. Когато се смрачи, сражението и топовните изстрели стихнаха.

На втория ден чувах само оръдията, по-близо отвсякога. На третата сутрин се събудих сред тишина. Станах и почуках на вратата. Никой не отговори. Стиснах дръжката и в същия миг заби камбана – не църковна, отмерваща часа или свикваща вярващите за молитва. Чуваше се глухото, тъжно кънтене на Кравата – камбаната в кулата на Палацо дела Синьория призоваваше гражданството на големия площад.

Окрилена от радост, отворих широко вратата и зърнах как тъмничарката ми се отдалечава с бързи стъпки по коридора. Тръгнах след нея. Срещнахме и други сестри, втурнали се към оградения вътрешен двор. Оттам всички се изкачихме по стръмното стълбище, изсечено във външната стена на манастира. Проправих си път с лакти до полегатия покрив, шеметно открит към небето и града. Замаяна от усещането за свобода, разперих голи ръце под ласкавия вятър. Пред мен се ширеше Флоренция. Отвъд стените ѝ се стелеха заоблени хълмове, някога зелени, а сега тъмнокафяви, изорани от вражеските ботуши и артилерийските колела.

По градските покриви се събираха хора. Някои сочеха на юг, отвъд реката, към крепостните стени и най-древната порта – Порта Романа. Пред нея се развяваха огромни бели флагове и бавно я наближаваха. Не след дълго щяха да преминат отвъд, където ги очакваха враговете.

Улиците гъмжаха от хора; до мен монахините ридаеха. Сърцата им бяха разбити, но моето се носеше по вятъра, волно като знамената.

Сломена, сестра Виолета се свлече на колене, вперила очи в диплещите се бели вестители на гибелта.

– Сестра Виолета – повиках я.

Тя се обърна към мен с празен поглед. Раздвижи устни, но едва след миг успя да изрече:

– Помни ме с добро, Катерина.

– Ако ми кажеш как да стигна до светата обител "Ле Мурате".

Тя се намръщи и едва сега забеляза сплъстената ми плитка, мръсната нощница без ръкави и кесийката от черна коприна, прозираща под излинелия памук.

– Не бива да излизаш на улицата. Дори не си облечена. Има войници. Не е безопасно – предупреди ме тя.

Засмях се – забравен звук. Бях смела, решителна. Марс вече не ме управляваше; сега над мен властваше щастливият Юпитер.

– Ще тръгна със или без твоята помощ.

Тя ми обясни. На юг и на изток, по Виа Гуелфа, край катедралата "Санта Мария дел Фиоре" и по Виа Гибелина.

Слязох бързо по стълбите, претичах през вътрешния двор, отместих резето на дебелата манастирска порта и излязох на Виа Сан Гало.

Беше рано, но горещо. Паветата сгряваха босите ми стъпала. Шум огласяше улицата – глухото биене на Кравата, тропот на копита, боботене на развълнувани гласове. Очаквах жителите на Флоренция да са залостени в домовете си, скрити от страховитата армия, плячкосала Рим. Хората обаче се стичаха навън. Жалкият им вид помрачи шеметната ми храброст. Провирах се между добре облечени търговци и изпосталели бедняци с деца, чиито кореми бяха подути от глад. Някои вървяха като мен към биещата Крава на Пиаца дела Синьория, ала повечето се движеха на юг по Виа Ларга – към южната порта и императорската армия. Към храната.

Републиканските войници се движеха срещу тълпата – някои пеша, други на коне. Никой не погледна към мен. Свели глави, впили очи в земята, те вървяха изморено към домовете си да чакат победителите и сигурната смърт.

Тичах незабелязана, пот струеше по слепоочията ми, нежните ми ходила се разраняваха. Реката от хора се носеше все по-бързо и по-бързо.

– Отвориха портите! Влизат! – проехтя вик.

Обърнах се и видях месер Силвестро да се движи в обратната посока. Яздеше много бавно, прегърбен върху седлото. Голата му глава бе сведена. Чул крясъка, той повдигна брадичка да признае неизбежното и пак я оброни.

Случайност, биха го нарекли някои, или късмет. Ала беше Юпитер, досегнал ни с благоволението си, пресякъл пътищата ни.

Хукнах към него. Изтощеният му кон не ми обърна никакво внимание.

– Месер Силвестро! Месер Силвестро! – извиках тържествуващо.

Той не ме чу. Пресегнах се и докоснах ботуша му, пъхнат в стремето. Той се сепна и ми се намръщи, готов да нахока бездомното хлапе, дръзнало да го обезпокои. После се стъписа и ме погледна по-съсредоточено.

– Херцогиньо! – удиви се той. – Как е възможно.

Без много-много да му мисли, протегна ръце, аз ги улових и той ме вдигна върху седлото.

Обърнах се към него.

– Помниш ли облога ни?

Поклати леко глава.

– Нима си забравил? – смъмрих го. – Заложи главата си! – Добавих, забелязала объркания му поглед. – Каза, че след два месеца съдбата ще ми се усмихне. Два месеца, а минаха само три седмици, откакто се срещнахме!

Лицето му се отпусна в бегла, тъжна усмивка.

– Спомних си – кимна тежко. – Изгубих, предполагам, понеже минаха само три седмици, а не осем.

– Точно обратното! – възразих. – Спечели! Само ме заведи в манастира "Ле Мурате" и ще си вземеш заслуженото!