Катерина де Медичи

Първа глава

Срещнах магьосника Козимо Руджиери в злокобен ден.

Усетих го призори в тропота на конски копита върху павираната улица пред имението. Вече се бях събудила и облякла и се канех да сляза долу, когато чух шумотевицата. Надигнах се на пръсти и надникнах през прозореца с разтворени кепенци в спалнята ми.

Придружен от дузина войници, Пасерини пришпорваше разпенения си кон по широката Виа Ларга. Носеше червената си кардиналска роба, но бе забравил шапката си – или беше паднала, докато е препускал бясно – и бялата му коса стърчеше на туфи над главата. Той изкрещя лудешки на коняря да отвори портата.

Спуснах се бързо по стълбите и стигнах площадката едновременно с леля Клариса – красива жена в годината преди безвременната ѝ смърт, деликатна като Грациите на Ботичели. Носеше рокля от розово кадифе, прозирен воал покриваше кестенявата ѝ коса.

Нямаше обаче нищо деликатно в нрава на леля Клариса. Братовчедът ми Пиеро често наричаше майка си "най-неумолимият мъж в семейството". Тя не скланяше глава пред никого, а още по-малко пред четиримата си синове и съпруга си – Филипо Отроци, могъщ банкер. Имаше остър език и бърза ръка и не се колебаеше да нанася удари и с двете.

Тази сутрин бе намръщена. Забеляза ме и аз сведох глава и очи, защото нямаше начин да умилостивиш леля Клариса.

На осем години аз бях неудобно дете. Мама починала девет дни след раждането ми, последвана шест дни по-късно от татко. За щастие от мама бях наследила огромно богатство, а от татко – титлата херцогиня и правото да управлявам Флоренция.

Това поощрило леля Клариса да ме доведе в Палацо Медичи и да ме отгледа, за да изпълня предназначението си. Не криеше обаче, че съм бреме. Освен своите синове, тя се бе нагърбила да възпита още двама сираци от семейство Медичи – моя полубрат Алесандро и братовчед ми Иполито, незаконен син на прачичо ми Джулиано де Медичи.

Леля Клариса застана до мен на стълбищната площадка и в същия момент от входа под нас долетя глас – кардинал Пасерини, гонфалониер[1] на Флоренция, говореше на някакъв прислужник. Не долавях думите му, ала тембърът на гласа му издаваше ясно посланието: беда. Виждаше се краят на безопасния и удобен живот, който споделях с братовчедите си във фамилния дом.

Докато го слушаше, по чертите на Клариса пробяга страх, заменен тутакси от обичайната ѝ твърдост. Тя ме изгледа с присвити очи да провери дали съм забелязала моментната ѝ слабост и да ме сплаши, ако съм я зърнала.

– Веднага отивай в кухнята. Никакво размотаване, никакво бъбрене с никого – нареди ми тя.

Подчиних се и тръгнах надолу, но скоро разбрах, че съм твърде разтревожена да закусвам. Запътих се към голямата зала, където леля Клариса и кардинал Пасерини бяха потънали в напрегнат разговор. Негово Сиятелство шепнеше, ала долових няколко думи, произнесени от леля Клариса.

"Глупак."

"Какво е очаквал оня идиот Климент?"

Обсъждаха папата – по рождение Джулио де Медичи – чието влияние подхранваше могъществото на семейството ни. Макар и дете, разбирах достатъчно от политика, за да знам, че далечният ми братовчед папа Климент враждува с Карл, императора на Свещената Римска империя, чиито войски бяха превзели Италия и застрашаваха Рим.

Вратата се отвори рязко. Пасерини подаде глава и извика Леда – робинята на леля Клариса. Кардиналът дишаше на пресекулки, лицето му сивееше, а ъгълчетата на устните му бяха увиснали тревожно надолу. Остана на прага с мрачно, напрегнато изражение и щом Леда се появи, ѝ нареди да доведе свако Филипо, Иполито и Алесандро.

След минута Иполито и Сандро влязоха вътре. Клариса явно стоеше до вратата, защото я чух да казва съвсем ясно на някого в преддверието: "Трябват ни хора, способни да се бият. Докато не разберем колко са, ще действаме предпазливо. Събери възможно повече, преди да мръкне, и се върни при мен." Странно колебание пропълзя в гласа ѝ. "И изпрати Агостино да доведе сина на астролога. Незабавно."

Чух свако Филипо да се съгласява тихо и да излиза, затваряйки вратата. Постоях няколко минути, мъчейки се напразно да тълкувам звуците, долитащи от залата. Накрая се признах за победена и тръгнах към стълбището за детските стаи.

Шестгодишният Роберто, най-малкият син на Клариса, се втурна към мен, хленчейки и кършейки ръце. Очите му бяха затворени; едва го улових навреме, преди да ме събори.

Бях малка, но Роберто беше по-дребен от мен. Миришеше на горещина и на възкисела пот; бузите му бяха зачервени и мокри от сълзи, а дългата му като на момиче коса лепнеше по влажния му врат.

В същия момент бавачката му се появи зад него. Джиневра бе простодушна, необразована жена, облечена в износена памучна пола и бяла престилка. Обикновено прибираше косата си под шал. Онази сутрин обаче и шалът, и нервите ѝ не бяха в ред – златист кичур се спускаше пред лицето ѝ.

Роберто тропна с крак и ми изкрещя:

– Пусни ме!

Нападна ме с юмручетата си, но аз извърнах лице и го стиснах по-здраво.

– Какво има? Защо е уплашен? – попитах Джиневра, когато наближи.

– Преследват ни! Дошли са да ни наранят! – извика Роберто, пръскайки сълзи и слюнка.

Вцепенена от уплаха, Джиневра отрони:

– Пред портата има хора.

– Какви хора? – полюбопитствах.

Джиневра не ми отговори и аз хукнах нагоре към стаите на камериерките с изглед към конюшните и портата към оживената Виа Ларга. Придърпах една табуретка под прозореца, качих се върху нея и отворих кепенците.

Конюшните се намираха на запад от къщата. Зад масивната желязна порта на север – затворена и залостена – стояха трима въоръжени стражари.

От другата страна на заострените метални шипове улицата гъмжеше от хора – група доминикански монаси, стичащи се от "Сан Марко", кардинал в позлатена карета, търговци на коне. И войниците на Роберто – навярно двайсетина в ранния час, преди новината на Пасерини да обиколи Флоренция. Неколцина се редяха по протежение на Виа Ларга, други охраняваха желязната порта пред конюшните. Наблюдаваха дома ни зорко като ястреби, дебнещи плячка.

Единият крещеше с пълно гърло на минувачите:

– Чухте ли? Папата е свален! Рим е в ръцете на императора!

До предния вход на имението се вееше гордо знамето с герба на Медичите, шест червени кълба – шест palle – подредени над златен щит. Palle! Palle! бе бойният ни вик, думата, с която поддръжниците ни размахваха мечове в наша защита.

Пред очите ми един бояджия на вълна в дрипава туника с тъмносини лекета се изкатери върху раменете на другаря си и смъкна знамето. Поздравиха го с одобрителни възгласи. Трети мъж запали с факла знамето. Минувачите забавиха крачка да се насладят на зрелището.

– Abaso le palle! – извика бояджията на вълна и тълпата поде лозунга. – Долу кълбата! Смърт на Медичите!

В суматохата желязната порта се открехна и Агостино – момчето за всичко на леля Клариса – се измъкна незабелязано. Вратата обаче се захлопна с дрънчене зад гърба му и неколцина започнаха да ги замерят с камъни. Той закри глава и побягна, изчезвайки сред гъмжилото.

Проточих шия над перваза на прозореца. Бояджията на вълна ме забеляза иззад тънките снопове пушек, издигащи се от пламналото знаме, и лицето му се изопна от омраза. Ако беше наблизо, щеше да се пресегне и да ме сграбчи – невинно осемгодишно момиченце – и да разбие главата ми в плочника.

– Смърт на Медичите! – изкрещя той, впил очи в мен.

Отдръпнах се от прозореца. Нямаше как да потърся утеха при Клариса – тя не би ми я предложила, дори да имаше време за мен. Исках да отида при братовчед си Пиеро, който не се плашеше от нищо, даже от страховитата си майка. Единствено на него се доверявах. Не го намерих да учи в класната стая на момчетата и тръгнах бързо към библиотеката.

Точно според очакванията ми Пиеро се оказа там. Двамата бяхме ненаситно любознателни. Въпросите ни често затрудняваха учителите и в резултат прибягвахме до книгите. За разлика от мен шестнайсетгодишният Пиеро изглеждаше недорасъл – все още розовобуз, с ниско подстригани къдрици, сговорчив и чистосърдечен. На него вярвах повече, отколкото на всеки друг, и го обожавах като брат.

Пиеро седеше с кръстосани крака на пода, взрян с присвити очи в дебелата книга, отворена в скута му – вглъбен и напълно спокоен. Погледна ме и веднага се върна към четивото.

– Сутринта ти казах, че дойде Пасерини. Донесе лоши новини. Папа Климент е свален – обясних му аз.

Пиеро въздъхна невъзмутимо и ми разказа историята за злополучията на Климент, която научил от готвача. В Рим имало таен тунел от Ватикана към крепостта "Сан Анджело". Метежните войници на император Карл се присъединили към противниците на Медичите и нападнали папския дворец. Сварен неподготвен, папа Климент побягнал към крепостта да си спаси живота. Докато тичал през прохода, робата му се развявала като гълъбови криле. Залостил се в убежището си, обсаден от дюдюкащите войници.

Пиеро не изглеждаше ни най-малко обезпокоен.

– Винаги сме имали врагове – заключи той. – Искат да сформират свое правителство. Папата знаел за тях открай време, но мама твърди, че станал нехаен и не забелязал очевидните предвестници за надвисналата беда. Предупредила го, ала Климент не я послушал.

– Но какво ще стане с нас? – възкликнах, раздразнена, че гласът ми трепери. – Пиеро, отвън горят знамето ни! Заплашват да ни убият!

– Катерина – погледна ме нежно той и улови ръката ми. Позволих му да ме придърпа да седна до него върху хладния мраморен под. – Очаквахме, че рано или късно бунтовниците ще се възползват от някоя благоприятна възможност, ала те не са добре организирани – продължи успокоително Пиеро. – Докато се задействат, ще минат няколко дни. Дотогава ние ще сме заминали в някоя от провинциалните ни вили, а мама и Пасерини ще са решили как да се защитят.

Отскубнах се от него.

– Как ще стигнем дотам? Тълпата няма да ни пусне да излезем оттук!

– Катерина, това е просто паплач – укори ме благо той. – Преди мръкване ще се отегчат и ще се разотидат.

Преди да продължи, попитах:

– Кой е синът на астролога? Майка ти изпрати Агостино да го доведе.

Пиеро обмисли думите ми с известна изненада.

– Сигурно е Козимо, най-големият син на месер Беноцо.

Поклатих неразбиращо глава.

– Семейство Руджиери са астролози на Медичите отдавна – обясни той. – Месер Беноцо съветвал Лоренцо Великолепни. Говорят, че синът му Козимо притежава необикновена дарба и е могъщ магьосник. Други смятат, че месер Беноцо просто разпространява слухове, за да поощри семейната търговия.

– Но леля Клариса не вярва много-много на такива неща – прекъснах го аз.

– Да – кимна замислено той. – Козимо написа писмо на мама преди седмица. Предложи ѝ услугите си. Предупреди я, че назряват сериозни проблеми и ще се нуждаем от помощта му.

– Какво направи тя? – заинтригувах се.

– Познаваш мама. Отказа да му отговори. Обиди се как толкова млад мъж – нарече го момче – си въобразява, че ѝ е нужна помощта на такива като него.

– Отец Доменико казва, че това са дяволски работи.

Пиеро изцъка презрително с език.

– Магията не е зло, освен ако не искаш да нараниш някого. Не е и суеверие. Магията е наука и може да се използва за изобретяване на лекарства, а не на отрови. Виж! Чета Фичино – той вдигна гордо тежката книга, за да ми покаже корицата.

– Кой?

– Марсилио Фичино. Учителят на Лоренцо Великолепни. Старият Козимо го наел да преведе "Корпус Херметикум" – древна книга с магии, Фичино бил брилянтен и това е една от най-добрите му творби. – Посочи заглавието: "De Vita Coelitus Сотра-randa ",

– "Как да получим живот от небесата" – преведе. – Фичино бил отличен астролог и разбирал, че магията е природна сила. – Пиеро се оживи. – Слушай. – Започна да превежда със запъване от латински: – "Използвайки могъществото на звездите, влъхвите дошли първи да почетат невръстния Иисус. Защо да се страхуваме от влъхвите, след като Евангелието не ги заклеймява?"

– Значи синът на астролога ще ни подкрепи? – попитах. – Ще ни осигури помощта на Божествените звезди?

– Да – кимна ми окуражително Пиеро. – Дори да не успее, пак ще се справим. Мама недоволства, но ние ще отидем в провинцията, докато тук отново стане безопасно.

Позволих на братовчед си да ме убеди – поне временно. Облегнах се на рамото му и той зачете на латински. Не се отлепихме от пода в библиотеката, докато камериерката на леля Клариса – Леда – бледа, намръщена и в напреднала бременност – не се появи на прага.

– Ето ви! – махна тя нетърпеливо с ръка. – Идвай веднага, Катерина! Мадона Клариса те чака.

Астрологът бе висок, хилав младеж най-много на осемнайсет, ала със сива туника и сериозно изражение на градски старейшина. Сипаничавата му кожа изглеждаше болезнено бяла, причесана назад, косата му образуваше заострен триъгълник над челото – гарвановочерен със синкави отблясъци. Очите му бяха още по-черни и излъчваха нещо древно и проницателно, което ме очароваше и плашеше. Имаше грозно лице – с гърбав дълъг нос, неравни устни и твърде големи уши. Ала не отлепях очи от него. Гледах го втренчено – грубо, глупаво дете.

– Застани там, на светлото, Катерина – нареди леля Клариса. – Не, спести си реверансите, просто стой мирно. Леда, затвори вратата зад себе си и чакай в антрето, докато те извикам. Не искам да ни прекъсват.

Гласът ѝ звучеше разсеяно и необичайно меко.

Леда погледна тревожно господарката си и излезе, затваряйки тихо вратата. Аз пристъпих към облян от слънцето прозорец и застанах чинно на няколко крачки от Клариса, която седеше до студената камина. Смятаха леля за най-влиятелната жена във Флоренция, достатъчно възрастна да му бъде майка, ала присъствието на астролога – ледено спокоен и съсредоточен като змия, готова да ухапе – бе по-силно и дори Клариса, калена в компанията на папи и крале, се боеше от него.

– Това е момичето – обяви тя. – Невзрачна е, но общо взето е послушна.

– Дона Катерина, за мен е чест да се запозная с вас – каза посетителят. – Аз съм Козимо Руджиери, син на астролога месер Беноцо.

Имаше сурово изражение, но гласът му звучеше красиво и дълбоко. Прииска ми се да затворя очи и да го слушам, все едно е музика.

– Представи си, че съм лекар – продължи той. – Ще те прегледам набързо.

– Ще боли ли? – попитах.

Козимо се усмихна малко по-широко, разкривайки крив горен зъб.

– Никак. Вече съм почти готов – виждам, че си ниска за възрастта си, а според леля ти боледуваш рядко. Вярно ли е?

– Да – кимнах.

– Постоянно тича в градината – намеси се любезно Клариса. – Язди добре като момче. Откакто навърши четири, не смогваме да я откъснем от конете.

– Може ли...? – Козимо замълча деликатно. – Ще повдигнеш ли полата си, за да видя краката ти, Катерина?

Сведох очи, смутена и объркана, но повдигнах леко роклята си над глезените, а после – поощрена вежливо от него – до коленете.

Той кимна одобрително.

– Много силни крака, точно както очаквах.

– И бедра – добавих, спускайки полата си. – Юпитерово влияние.

Заинтригуван, той се усмихна бегло и сведе лице към мен.

– Учила си такива неща?

– Малко – признах аз. Не му обясних, че току-що Пиеро ми бе прочел идеите на Фичино за влиянието на Юпитер.

– Нейният Юпитер обаче е ранен – намеси се леля Клариса с равнодушен тон.

Месер Козимо не отмести проницателния си поглед от мен.

– В Дева, трети дом. Има начин обаче да го подсилим.

– Значи знаете звездите ми, месер Козимо? – осмелих се да попитам.

– От известно време се интересувам от тях – отвърна той. – Представят много предизвикателства и много възможности. Ще ми покажеш ли къде имаш бенки?

– Две на лицето.

Месер Козимо клекна и застанахме очи в очи.

– Къде, Катерина?

Отметнах белезникавата си, рядка коса от дясната буза.

– Тук и тук – посочих слепоочието близо до косата и мястото между челюстта и ухото.

Той си пое рязко дъх и се обърна към леля Клариса със сериозно изражение.

– Лошо ли е? – осведоми се тя.

– Не дотолкова, че да е непоправимо – увери я той. – Ще се върна утре по същото време с талисмани и билки, за да я защитим. Когато ги използвате обаче, не забравяйте да спазвате стриктно указанията ми.

– За мен и синовете ми, не само за нея – изрече бързо леля Клариса.

Синът на астролога я изгледа остро.

– Разбира се. За всеки в нужда. – В тона му се прокрадна едва доловима заплаха. – Няма да донесат полза обаче, ако не се прилагат точно според предписанията и само за онзи, за когото са предназначени.

Клариса сведе очи – уплашена и ядосана на себе си, че се страхува.

– Разбира се, месер Козимо.

– Добре – кимна той и се поклони за сбогом.

– Бог да е с вас, дона Клариса. И с теб, дона Катерина – пожела ни благосклонно.

Промърморих "довиждане", докато той излизаше през вратата. Странно ми се стори младеж да ходи като възрастен мъж. Много по-късно той ми призна, че по онова време е бил петнайсетгодишен. Обясни ми как се състарил с магия, защото знаел, че иначе Клариса няма да го изслуша.

Щом астрологът се отдалечи, леля ми отбеляза:

– Чувала съм слухове за него... за най-големия син. Умен е, вярно... Умеел да се сдушва с демоните и да забърква отрови. Говорят, че баща му бил отчаян.

– Не е ли добър човек? – попитах плахо.

– Зъл е. Ала в момента е неизбежно зло. – Тя закри лице в шепи и заразтрива слепоочията си. – Всичко рухва. Рим, папството, Флоренция. Въпрос на време е новината да се разнесе из града. После... всичко отива по дяволите. Трябва да измисля нещо, преди... – Стори ми се просълзена, но се овладя бързо и отвори очи. – Отиди в стаята си и залягай над учебниците. Днес няма да има уроци, но си намери тихо занимание. Не искам да ме разсейват.

Излязох от голямата зала. Вместо да се кача послушно горе обаче, се втурнах в двора. Синът на астролога вървеше бързо към градината.

– Месер Козимо! Чакайте! – извиках.

Той спря и се обърна към мен. Изгледа ме спокойно и ведро, сякаш е очаквал да види запъхтяно осемгодишно момиченце да тича след него.

– Катрин – кимна със странна фамилиарност, изричайки името ми на непознат език.

– Не си тръгвайте. Хората отвън искат да ни убият. Дори да излезете невредим, няма да успеете да се върнете.

Той се наведе и доближи лице до моето.

– Ще изляза невредим и ще се върна утре – увери ме. – Ела сама при мен. Ще ме намериш в двора или в градината. Искам да обсъдим нещо, злочести тайни. Не днес обаче. Часът не е благоприятен.

Докато говореше, погледът му се изостри, все едно съзираше далечно, ала наближаващо зло. Изправи се и заключи:

– Ала нищо лошо няма да се случи. Ще се погрижа. Утре ще се видим пак. Бог да те пази, Катерина.

Обърна се и се отдалечи.

Хукнах след него, но той вървеше бързо и не успях да го настигна. За секунди се озова пред входа на конюшнята срещу голямата порта към Виа Ларга. Отстъпих уплашено назад.

Имението представляваше крепост от масивни камъни; за главен вход служеше непробиваема месингова врата, разположена в центъра на сградата. На запад бяха градините и конюшните, които се виждаха откъм улицата зад северната желязна порта. Всъщност улицата започваше точно от мястото, където свършваше цитаделата. Зад портата стояха седмина въоръжени стражи и наблюдаваха зорко множеството, стълпено от другата страна на дебелите железни решетки. Когато погледнах последния път, само шестима мъже се навъртаха край западната порта. Сега повече от дузина селяни и търговци се взираха във войниците.

Конярят подаде на месер Козимо юздите на лъскава черна кобила. При вида на астролога неколцина от тълпата просъскаха. Един хвърли камък. Той улучи желязната решетка и тупна на земята на няколко крачки от мишената.

Месер Козимо поведе спокойно кобилата си към портата. Тя започна да рие с копита и да извръща муцуна от мъжете, които закрещяха:

– Долу кълбата! Смърт на Медичите!

– Да смучеш кардиналския петел ли те доведоха тук? – извика някой.

– И топките му! Долу топките на Медичите!

Суматохата привлече вниманието на други, застанали в отсрещния край на улицата, и те побързаха да се присъединят към тълпата пред портата. Скандирането заехтя по-силно.

– Долу Медичите!

Мъжете размахваха юмруци във въздуха и ги провираха през решетките, за да докопат войниците от другата страна. Кобилата цвилеше и им показваше бялото на очите си.

Месер Козимо не изгуби самообладание. Сред градушка от камъни продължи невъзмутимо към желязната порта. Не го улучиха, но на стражарите не им вървеше толкова. Ругаеха и криеха лица с щитовете си. Единият изтича до тежкото желязно резе и го отмести назад, а другите извадиха саби и застанаха тяло до тяло като жива барикада пред месер Козимо.

Стражът до резето погледна през рамо към заминаващия гост.

– Луд сте, уважаеми. Ще ви разкъсат на парчета! – предупреди го той.

Излязох от укритието си и хукнах към Козимо.

– Не го наранявайте! – изкрещях на тълпата. – Той не е от нас!

Месер Козимо отпусна юздите на подплашената кобила и коленичи. Улови ме за раменете.

– Влизай вътре, Катерина. Знам какво правя. Няма да пострадам.

При тези думи камък облиза рамото ми. Трепнах от болка. Месер Козимо видя, че ме удариха. И очите му...

Очите му блеснаха дяволски, понечих да кажа, но навярно "божествено" е по-уместно описание. Защото Дяволът заблуждава и изпитва, а само Бог раздава смърт и само Неговата воля обрича човека на вечно страдание.

Такъв беше погледът на Козимо. Реших, че е способен да мрази безкрайно, да убие без капчица разкаяние. Не погледът му обаче ме смути, а фактът, че прозрях смисъла му и все пак той ме привлече, фактът, че знаех какъв е, ала не отвърнах лице.

Козимо се обърна към тълпата с изражение, изтъкано от злоба. Градушката от камъни внезапно секна. Всички замълчаха. Той извика със силен и ясен глас:

– Аз съм Козимо Руджиери, синът на астролога. Ще дръзнете ли пак да ме замерите?

Не каза нищо повече. В ореол от мрак месер Козимо яхна кобилата си и стражът отвори звънтящата порта. Магьосникът мина през нея и множеството се раздели да му стори път.

Портата се затвори с трясък и стражът я залости с резето. Все едно даде знак – хората се съживиха и върху войниците отново заваля дъжд от камъни и ругатни.

Синът на астролога обаче отмина невредим с високо вдигната глава и уверено изопнати рамене. Докато вниманието на размирния свят около него бе съсредоточено върху портите на имението, той се отдалечи и скоро изчезна от погледа ми.

Втора глава

Спомените ми за Флоренция са замъглени от ужаса, привързаността, разстоянието и времето, ала някои впечатления от отдавнашното минало са се запазили ярки. Звънтенето на камбаните например – събуждах се, хранех се и се молех на фона на песните, долитащи от катедралата "Сан Лоренцо", където са костите на предците ми, и откъм "Сан Марко", където някога живеел лудият монах Савонарола. Още чувам протяжното "мучене" на камбаната, наречена Кравата, във внушителния Палацо дела Синьория[2], седалището на Градския съвет на Флоренция.

Помня и дома, където премина детството ми, особено семейния параклис. По стените над дървените пейки за хористите предците ми яздеха коне с пищни покривала в шедьовъра на Гоцоли "Шествието на влъхвите", Фреската се простира върху три стени. Източната завладяваше въображението ми с изображението на мага Гаспар, който следвал Витлеемската звезда. Прадедите ми яздеха зад него в сияйни алени, сини и златни цветове.

Стенописът бил поръчан по времето на Пиеро Подагравия. Той яздеше точно зад Гаспар. Петдесетинагодишен, прапрадядо ми имаше сериозно лице с присвити устни и препускаше непосредствено пред баща си – възрастния, но все още жилав Козимо. Следваше го синът му Лоренцо Великолепни, едва единайсетгодишен по онова време – неугледно момче с издадена долна устна и клюнест нос. В красивите му бадемовидни очи обаче светеше ясен, буден интелект и ми се приискваше да го докосна по бузата. Само дето го бяха нарисували високо на стената, извън обсега ми. Когато параклисът пустееше, аз често се покатервах върху пейките за хористите, ала успявах да досегна само долния ръб на фреската. Често ми повтаряха, че притежавам бързия ум на Лоренцо и чувствах близост с него. Той бил млад, когато изгубил баща си и поел юздите на града. Не след дълго загинал обичаният му брат и той останал съвсем сам.

Лоренцо обаче изглеждаше мъдър. Детският му поглед бе сериозен и уверен. И бе насочен не към баща му Пиеро или към дядо му Козимо, а право към златокосия Гаспар, магът, последвал звездата.

Младият Лоренцо ме гледаше онзи ден на вечерня. Свако Филипо го нямаше, но Клариса се молеше с нас. Ефирен черен воал смекчаваше напрегнатите ѝ черти. Тя шепнеше молитвата с едно отворено око, което току се стрелкаше настрани към открехнатата врата. Изглеждаше смирена след срещата с месер Козимо, ала през последвалите часове явно бе възвърнала неумолимостта си.

Вдясно от нея стоеше братовчед ми Иполито, висок и строен, сдобил се наскоро с мъжествено широки рамене и гръб. Помургавял от лова и с козята брада и мустаците, които подчертаваха тъмните му очи, той изглеждаше ослепително красив. Отнасяше се мило към мен – все пак някой ден щяхме да се оженим и да управляваме заедно Флоренция – ала на осемнайсет вече бе започнал да забелязва жените. А аз бях едно невзрачно момиченце.

До него стоеше шестнайсетгодишният Алесандро и шепнеше молитвата с широко отворени очи. Моят полубрат Сандро, син на африканска робиня, имаше гъсти черни вежди, пълни устни и сдържано изражение. Колкото и дълго да оглеждах тежките му, плътни черти, не съзирах нито следа от общото ни потекло. Сандро съзнаваше отлично, че не притежава физическата красота и обаянието на по-големия си братовчед Иполито. Отношенията им бяха белязани от съревнователност, ала двамата бяха неразделни, свързани неотменимо от специалния си статут.

В параклиса Джиневра се молеше вляво от Клариса, заобиколена от малкия Роберто, Леоне, Томазо и скъпия ми Пиеро. Дори той, по-рано толкова небрежен към страховете ми, изглеждаше притихнал и замислен, защото тълпата пред портите ни ставаше все по-многобройна.

Помня малко от ритуала през онази нощ – само как леля Клариса пееше псалмите със звучния си алт и треперливия тенор на свещеника, който напяваше Псалома на Давид.

Тъкмо поде хвалението, когато главата на леля Клариса се завъртя рязко. Отвън, в коридора, свако Филипо държеше шапката си в ръце.

Свако Филипо бе мрачен мъж с изпити скули и сива коса, подстригана късо като на римски сенатор; щом улови погледа на Клариса, изражението му помрачня още повече. Тя махна бързо на Джиневра:

– Върви. Отведи децата – кимна с глава към Иполито и Алесандро. – Вземи и тях.

Дланта на свещеника описа хоризонтална линия във въздуха, завършвайки невидимия кръст. Видял тълпата пред портите, духовникът излезе припряно през изхода до олтара.

Клариса отстъпи настрани, та Джиневра да поведе братовчедите към вратата. Свако Филипо пристъпи в параклиса. Аз се помайвах, последна в детската върволица.

Сандро следваше покорно другите, но Иполито се отдели от групата и се обърна към Клариса.

– Ще остана – заяви той. – Филипо носи важни новини, нали?

Изражението на Клариса стана по-сурово и Джиневра удвои усилията си да изведе децата навън. Шмугнах се зад пейките на хористите, защото изгарях от любопитство да чуя какво ще съобщи свако Филипо.

– Иполито, искам да поговоря насаме с нея – обясни кротко свако Филипо, застанал до съпругата си. Изчака Джиневра да избута другите момчета навън. – Ще разбереш всичко, когато му дойде времето.

Иполито изгледа остро първо леля си, после чичо си.

– Времето е дошло. Наблюдавах бездейно как Пасерини отблъсква хората. Търпението ми се изчерпи. – Пое си дъх. – Знам, че си събирал въоръжени подкрепления. С какво разполагаме?

– Положението е сложно – отвърна Филипо. – Ще ти обясня всичко, което научих днес. Първо обаче ще поговоря насаме със съпругата си.

Иполито и Филипо кръстосаха погледи и дълго не отлепиха очи един от друг. Свако бе неподатлив като скала. Най-сетне братовчед ми изпухтя отвратен, обърна се и излезе след другите.

Филипо улови ръката на Клариса и я поведе към пейките. Седна до нея, тя повдигна воала си и отрони:

– Е, изгубени сме значи?

Филипо кимна.

Кипнала, Клариса скочи на крака.

– Нима се отрекоха от нас?

Гласът ѝ прозвуча и яростно, и разочаровано. Вече бе разбрала какви новини носи съпругът ѝ, ала се бе надявала пламенно, тайно да опровергае очакванията ѝ.

Филипо не стана.

– Страхуват се. Без подкрепата на Климент...

– Проклети да са! – Свако се пресегна към ръката ѝ, но тя се отдръпна. – Страхливци! Проклети да са и императорът, и Пасерини, и папата!

– Клариса! – Този път той улови ръката ѝ и тя не се отскубна, а седна тежко до него.

Лицето ѝ се разкриви отчаяно и внезапни сълзи – диаманти, проблясващи в светлината на свещите – рукнаха по страните и пазвата ѝ. Невъзможното се бе случило – леля Клариса плачеше.

– Проклети да са! Всички до един! Идиоти! Също като татко, който изгуби града от чиста глупост. Сега и аз ще го изгубя.

Филипо отпусна длан върху рамото ѝ и зачака търпеливо тя да се успокои. Клариса се овладя, той избърса сълзите ѝ и попита меко:

– Значи ще говориш с тях?

Тя махна безпомощно.

– Има ли друг изход?

Въздъхна дълбоко и погали Филипо по бузата с горчива, мимолетна усмивка. Той целуна ръката ѝ с искрена нежност.

Усмивката на Клариса изчезна тутакси.

– Ще преговарям само с Капони. Намери го още тази нощ. Утре сутринта ще бъде късно. Кръвопролитията ще започнат.

– Тази нощ – повтори Филипо. – Ще се погрижа.

– Аз ще поставя условията за срещата – продължи Клариса. – Ще ги напиша. Не искам недоразумения. – Погледна многозначително Филипо. – Знаеш състоянието ми.

– Клариса – подхвана той, но тя докосна с показалец устните му.

– Няма да ме наранят, Липо. Не искат мен. Когато всичко приключи, ще дойда при теб.

– Няма да те оставя без закрила – възрази Филипо.

– Имам закрила. Най-добрата. По-добра от войници. Утре ще дойде синът на астролога, магьосникът Козимо. Ще се срещна с него, преди да приема Капони.

Филипо се отдръпна рязко назад.

– Козимо Руджиери? Момчето на Беноцо с черното сърце?

– Той знаеше, Филипо. Знаеше в кой час и ден ще падне Климент. Опита се да ме предупреди преди седмици, но аз не го послушах. Е, сега ще го чуя.

– Клариса, говорят, че призовава демони, и...

– Позна часа и деня – прекъсна го тя. – Не искам да отхвърля такъв съюзник.

Тревогата на Филипо не отшумя.

– Все пак ще ти оставя най-добрите войници и снаряжение.

Клариса го възнагради със студена, подмолна усмивка.

– Имам най-сигурната застраховка, Липо. Наследниците. – Тя стана и улови ръката на съпруга си. – Ела. Искам хартия и перо. Капони трябва да получи писмото ми тази нощ.

Свако Филипо тръгна след нея. Аз излязох от укритието си, но останах в параклиса.

"Той знаеше. Позна часа и деня."

Ако месер Козимо бе успял да убеди Клариса, че предвижданията му са верни, щяха ли да предупредят папа Климент? И нещо повече – ако бяха предупредили мама колко трудно ще ме роди, щеше ли да се посъветва по-рано с лекар? Дали татко би се погрижил за здравето си? Дали е имало начин двамата да останат живи?

Бог несъмнено би пожелал да пощади папата и родителите ми. Не би заклеймил едно уплашено дете, че търси спасение, макар и от мъж, който разговаря с дяволи.

Искам да обсъдим нещо. Горчиви тайни.

Взрях се в Гаспар, царя на Изтока, млад и величествен върху белия си жребец. Той не задържа вниманието ми дълго; запленяваше ме момчето Лоренцо – невзрачно, самотно дете с остър ум, принудено от съдбата да помъдрее преждевременно. Лоренцо, пренебрегнал всички други и вперил очи единствено в мага.

На другата сутрин се събудих в притихналата, ала непоносимо напрегната къща. Напевните гласове на прислугата сега шепнеха пресекливо, а стъпките им глъхнеха. Не чувах дори готвача и кухненските прислужници да трополят с тенджерите и подносите.

Джиневра ме облече набързо и излезе. Нареди ми веднага да сляза в кухнята за закуска, но аз знаех, че камериерките вече са се заловили със задачите си, и тръгнах към празната им спалня. Пидърпах една табуретка под прозореца, покатерих се върху нея и погледнах надолу.

Съставът на тълпата изглеждаше променен. Предния ден отвъд портата се трупаха търговци и селяни. Днес имаше благородници, въоръжени с къси саби в колчани до хълбока. Стояха в стройни редици, барикадирали имението. Стражи, разпитващи всеки минувач, ограничаваха движението по Виа Ларга.

Обезпокоена, се отдръпнах от прозореца и тръгнах надолу да търся Пиеро. Открих го в покоите на момчетата, където Джиневра изваждаше купчина сгънати дрехи от отворения гардероб. Обърна се да ги сложи в един наполовина пълен сандък и ме видя да стоя пред прага.

Втренчих се в момчешките дрехи в ръцете ѝ. До нея Леда седеше на ниска табуретка, сгъваше чаршафи и ги прибираше във втори сандък. Недоумявах защо Леда, която не се отделяше от леля Клариса, се занимава с чаршафите на момчетата.

Джиневра почервеня.

– Не бива да си тук, Катерина. Закуси ли? – попита тя.

Поклатих глава.

– Какво правите?

Пиеро ме чу и излезе от спалнята си.

– Събираме си багажа – усмихна се той. – Не ме гледай уплашено, Катерина! Заминаваме за провинцията, както ти казах. След като тръгнем, мама ще разговаря с бунтовниците.

– Никой не събира моя багаж – отроних.

– Е, ще го съберат. Кой ще се погрижи за нейните вещи? – обърна се той към Джиневра, която не отместваше очи от сандъка пред нея.

Отговорът ѝ се забави твърде дълго и Леда, по-смелата от двете, отсече:

– Леля ѝ ще говори с нея, когато реши. Дотогава трябва да закуси и да кротува.

Долната ми устна затрепери въпреки усилията ми да я възпра.

– Няма да ми позволят да дойда с теб, Пиеро – проплаках.

– Глупости! – Той се обърна към Леда. – Ще дойде с нас, нали?

Леда се опита да срещне храбро погледа ми, ала в крайна сметка извърна очи.

– Мадона Клариса ще поговори с нея по-късно.

Пиеро надигна възмутено глас, но аз изтичах навън, преди да го чуя. Втурнах се главоломно надолу по стълбите, прекосих двора, заобиколих градината и се насочих към далечния край на конюшните. До каменната стена, ограждаща задната част на имението, растеше голям чинар. Проснах се под сянката му и се разплаках. Светът ме бе предал; щяха да ми отнемат единственото щастие – Пиеро. Плаках на воля сякаш цяла вечност, а после легнах по гръб върху влажната земя и се взрях в зелените листа, между които се прокрадваха парченца небе.

Имам най-добрата застраховка. Наследниците. Щяха да отведат Пиеро и братята му на безопасно място, а аз, наследничката, щях да остана. Леля Клариса щеше да ме използва като разменна монета в преговорите с бунтовниците.

Унесена в мисли, едва не пропуснах песента на църковните камбани – "Сан Марко", "Сан Лоренцо", "Санта Мария дел Ффиоре" – кънтящи една през друга в мелодични каскади. Вече глъхнеха, когато се изправих и преброих по памет ударите – девет, третия час след зазоряване.

Станах, изтупах клонките от полата си и заобиколих бързо конюшните. Надникнах иззад ъгъла към портата за Виа Ларга.

Двете ни дузини стражи наблюдаваха мълчаливите бунтовници от другата страна на желязната решетка. Едно момче водеше лъскава черна кобила към конюшнята. Тя отмяташе нервно глава, достатъчно покорна, ала презрителният ѝ поглед показваше, че не му се доверява.

Месер Козимо бе тук. Отидох в опустялата градина и чаках половин час – непоносимо дълго за едно неспокойно дете.

Най-сетне магьосникът се появи, облечен в туника с бухнали ръкави на черни и червени ивици. Забеляза ме и мълчаливо ме поведе към една ниша, заслонена зад висок жив плет.

– Обещай ми, дона Катерина, да не казваш на никого за срещата ни – настоя той с твърд глас. – Неприлично е да се виждам насаме с младо момиче, ала има и други причини. Не повтаряй пред никого думите ми, особено пред леля си Клариса.

– Обещавам.

– Добре. – Приведе се, за да доближи лице до моето. – Рождените ти звезди са забележителни. Искам да ти помогна, Катерина, за да смекчим зловредното им въздействие и да подсилим благотворното. – Замълча. – Ще властваш. Но не задълго. Сатурн в Козирог го потвърждава.

– Ще изгубим Флоренция... за малко? – попитах. – А после ще се върнем, както се е случвало и преди?

– Няма да управляваш Флоренция – поклати глава той. Забелязал как разкривявам лице, додаде бързо: – Чуй ме! Рождената ти карта показва изгряващ Лъв и Овен в Десети дом. Това е знакът на владетеля, Катерина. Ще управляваш много повече от един град. Ако... – Той не довърши. – Хороскопът ти е осеян с ужасни премеждия. Сега е първото. Смятам да се погрижа да оцелееш. Разбираш ли?

Кимнах, заинтригувана, но и уплашена.

– Това ли видя вчера, когато погледна бенките до ухото ми? Забелязах, че се стресна.

Той сбърчи чело да си спомни и после се усмихна весело.

– Не се стреснах. Впечатлих се.

– Впечатли се?

– От краля, за когото ще се омъжиш.

Зейнах смаяно.

– Не знам доколко е редно да разчитаме на мадона Клариса – продължи той. – Надвиснало е предателство, което заплашва живота ти, но не съм сигурен откъде ще те сполети. Не скрих от леля ти каква важна роля играеш и и дадох талисмани, за да защити теб и братовчедите ти. Не знаех обаче дали да ѝ поверя и това.

Бръкна в кесията, провесена на колана му, и извади дребен предмет. Разтвори длан и ми показа загладен черен камък с туфичка зеленина.

– Това е Крилото на Гарвана на Агрипа, изработено под покровителството на Марс и Сатурн. Таи силите на Небесния Гарван. Крилото му ще те пази от беди, докато се срещнем отново. Носи го скрито – камъкът да е отгоре, а черният оман да докосва кожата ти. Не го показвай никому и гледай никой да не ти го вземе.

– Непременно. Не съм глупава.

– Виждам – кимна той с известна шеговитост. Протегна ръка и аз взех черния подарък. Очаквах камъкът да студенее, но дланта на Козимо го беше стоплила.

– Защо ми помагаш? – попитах.

Той се усмихна загадъчно.

– Свързани сме, Катерина Мария Ромула де Медичи. Ти се появи в хороскопа ми дълго преди да се родиш. В мой интерес е да те опазя жива. – Замълча и след малко добави: – Искам да видя къде ще скриеш талисмана.

Проврях пръсти под тесния корсет и скътах камъка между неразвитите си гърди. Подпъхнах с известно усилие черния оман под камъка.

– Добре – кимна Козимо. – Ще тръгвам. – Обърна се, ала му хрумна нещо и попита бързо: – Сънуваш ли, Катерина? Паметни, ярки сънища?

– Опитвам се да ги забравя. Плашат ме.

– Сега ще си ги спомняш по-ясно благодарение на Гарвановото крило. Марс е в Дванайсетия ти дом – дома на скритите врагове и сънищата. Небето ти разкрива каквото трябва да узнаеш за съдбата си. Това е дарбата и бремето ти. – Поклони се леко. – Сбогом засега, дона Катерина. Дано Бог ни позволи да се срещнем отново.

Той не възнамеряваше гласът му да издаде съмнение относно бъдещата ни среща, ала аз долових твърде ясно колебанието. Обърнах се, без да продумам, и докато тичах през двора, усещах как гарвановият камък притиска гърдите ми.

Трета глава

Втурнах се в библиотеката и отворих широко кепенците, за да пусна слънцето и шума от улицата и от конюшнята до портата. После намерих "De Vita Coelitus Compranda", написана c почерка на автора върху жълтеещ пергамент. Пиеро я бе оставил на най-долния рафт, за да я стигне лесно, и аз я плъзнах несръчно върху пода.

Седнах със скръстени крака, наместих книгата върху скута си и я отворих. Бях твърде развълнувана да чета, но притиснах длани в хладните страници и се втренчих в думите. Повдигах листовете, обръщах ги, приглаждах ги с ръка и постепенно се успокоих. Задишах по-бавно, очите ми се съсредоточиха и започнах да различавам думи и фрази.

Тъкмо се зачетох, когато долових движение. Запъхтян, Пиеро застана на прага с почервенели бузи. По лицето му се четеше непоносима скръб и вина. Сърцето ми се сви и сведох очи към книгата в скута ми.

– Казах им, че няма да те изоставя. Няма да замина без теб – заяви той.

– Няма значение какво искаме ние – изрекох с равен тон.

Ако ме грозеше сериозна опасност, Пиеро не биваше да остава с мен. Сега щях да му помогна най-добре, ако проявя безсърдечие.

– Наследница съм и се налага да остана. Ти не си наследник. Длъжен си да уважиш споразумението на майка си и да заминеш.

– Искат Иполито и Сандро, не теб – възрази той. – Ще говоря с мама. Ще я вразумя...

Прокарах пръст по страницата и рекох хладно:

– Вече е решено, Пиеро. Няма смисъл да го обсъждаме.

– Катерина...

Произнесе името ми толкова отчаяно, че упорството аха да ме напусне. Не отместих обаче очи от книгата.

Той се помая още малко на прага, но аз не вдигнах поглед, докато не чух стъпките му да се отдалечават.

Седях сама в библиотеката, докато слънцето се заспуска по небесната полусфера, и не помръднах, докато шумът не ме тласна към прозореца.

Каляската с Пиеро, братята му и свако Филипо изтрополи до портата и спря до нея. Нашите войници отстъпиха настрани, за да я отворят. Двама благородници влязоха в имението ни. Единият имаше самонадеяно изражение и извезана синя туника. Другият беше смугъл и мускулест, със стойка на военачалник. Минаха край войниците и мъжът в синьо даде знак на кочияша.

Наблюдавах тъжно как каляската изгромолява през портата и поема по улицата. Пиеро не ме забелязваше. Ниското слънце сияеше ослепително и аз не виждах прозорците на каретата. Все пак махах с ръка и проследих как впрягът се запътва на север по Виа де Джори и изчезва.

На вечеря Паола ме намери и ме нахока да се прибирам в спалнята, където ме чакаше поднос с храна. Донесе ми и талисман на кожена каишка и го провеси на врата ми. Съгласих се да не излизам от стаята си, ако ми донесе книгата на Фичино, ала преди да тръгне към библиотеката, я обсипах с въпроси: как се казват мъжете, влезли през портата, докога ще останат. Паола беше изморена и изнервена, но успях да изтръгна думите:

– Николо Капони, предводител на бунтовниците, и генералът му Бернардо Ринучини.

Послушах я и останах в стаята си. Четох дълго и трескаво и най-сетне заспах.

Събудиха ме викове. Излязох бързо на площадката пред стълбището. Във фоайето долу Пасерини – в алена кардиналска роба, поръбена с хермелин, и двойна брадичка, преляла над възтясната яка – крещеше, застанал между Иполито и Сандро. Кардиналът изглеждаше пиян от порядъчна порция вино.

– Възмутително! – пищеше той. – Аз съм гонфалониер, само аз имам право да вземам такива решения. И отхвърлям споразумението! – Стоеше на сантиметри от леля Клариса, която, придружена от двама войници, преграждаше входа към трапезарията. – Обиждаш ни!

Сграбчи дясната ѝ китка и я изви свирепо. Клариса извика от изненада и болка.

– Безполезен кучи син! – просъска му. – Пусни ме!

Стражите от двете ѝ страни извадиха мечовете си. Пасерини я пусна тутакси. По-младият войник бе готов да удари, ала Клариса му даде знак да спре и улови погледа на Иполито.

– Махни ги оттук! – процеди през зъби.

Покрила с длан пострадалата си китка, тя им обърна гръб и се върна с властна крачка в трапезарията. Вратата се затвори зад нея и стражите застанаха отпред. Кардиналът се люшна леко напред, сякаш обмисляше дали да не разбие вратата, но Иполито го улови за лакътя.

– Решили са да говорят с нея. Засега ще се примирим. Хайде! – Без да пуска ръката му, тръгна към стълбите, последван от Сандро.

Останах на площадката, докато се качваха към мен, и погледнах въпросително Иполито.

– Леля е решила да ни унизи, Катерина – обясни ми той с напрегнат глас. – Изключва ни от преговорите по настояване на бунтовниците. Явно я смятат за по-сговорчива от нас. – Прошепна едва чуто: – Тя ни оскърби и ще си плати.

Проследих ги с поглед как влизат в покоите си, върнах се в леглото и се втренчих в прозореца и в мрака отвъд него, озарен от факлите на бунтовниците.

Спах неспокойно и сънувах хора, мечове и крясъци. Призори от съня ме изтръгна трополене на ботуши по мраморния плочник. Чух тихи мъжки гласове. Извиках Паола, която дойде и ме облече далеч по-грубо от Джиневра. По нейно разпореждане хукнах надолу към кухнята, но спрях в коридора на приземния етаж. Вратата към трапезарията зееше отворена. Любопитството ме подтикна да надзърна през прага.

Клариса седеше сама до дългата маса, осеяна с празни стакани – нейната чаша стоеше пълна, недокосната. Беше облечена великолепно в тъмнозелен брокат, а шлейфът на роклята ѝ се спускаше от едната страна на стола и се диплеше изящно около стъпалата ѝ. Ръката ѝ лежеше върху масата; не виждах лицето ѝ, сгушено в сгъвката на лакътя. Кестенявата ѝ коса се стелеше върху рамото ѝ, обвита в златна мрежа с дребни диаманти.

Чу ме и вдигна изнурено глава. Беше будна, ала лицето ѝ изглеждаше безжизнено. По онова време бях твърде малка да разбера изражението ѝ, но през годините се научих да разпознавам вцепенението от суровата скръб.

– Катерина – промълви безучастно тя; клепките ѝ бяха натежали от умора. Приведе се и потупа стола до нея. – Ела, седни до мен. Мъжете ще слязат скоро. Добре е да чуеш и ти.

Послушах я. По подутата ѝ китка, подпряна върху масата, личаха тъмни синини от пръстите на Пасерини. След няколко минути Леда доведе кардинала и братовчедите в трапезарията. Иполито запазваше самообладание, Пасерини и Сандро крачеха гневно и предизвикателно.

Заеха местата си и леля Клариса махна на Леда да излезе от стаята. Обясни ни, че Капони е обещал да ни освободи невредими. Щяхме да отидем в Неапол, където Орсини, семейството на майка ѝ, щяха да ни приютят. С тяхна помощ щяхме да съберем армия. Херцогът на Милано щял да ни подкрепи, както и владетелите на Ферара от рода Десте. На наша страна щели да застанат всички династии в Италия с достатъчно разум да прозрат, че създаването на поредната република във венециански стил е непосредствена заплаха за тях.

Пасерини я прекъсна.

– Даде на Капони всичко, което иска, нали? Нищо чудно, че предпочетоха да преговарят с жена!

Клариса го погледна изморено.

– Мъжете им обграждат къщата ни, Силвио. Имат войници и оръжия, а ние нямаме нито едното, нито другото. Какво очакваше да използвам при преговорите?

– Те ни потърсиха! – озъби се Пасерини. – Искаха нещо!

– Искаха главите ни! – възкликна Клариса с бегла следа от живец. – Но ще ни пуснат да си отидем. А в замяна ние ще им дадем следното.

Тя отново заговори безжизнено и пространно – бунтовниците ще ни пощадят, ако след четири дни – на седемнайсети май по пладне – Иполито, Алесандро и аз обявим абдикация на големия градски площад, Пиаца дела Синьория. После ще се закълнем във вярност на новата Трета република Флоренция. Ще дадем обет и никога да не се връщаме. Тогава войниците на бунтовниците ще ни изпроводят до градските порти, където ще ни чакат карети.

Кардиналът изруга и се запени.

– Предателство – изломоти Сандро.

В ума ми изплува лицето на магьосника и как прошепна: "Заплаха за живота ти". И двамата замълчаха в мига, щом Иполито се изправи на крака.

– Знаех, че сме изгубили Флоренция – обърна се към Клариса с пресеклив глас той. – Но можехме да откупим живота си с друго – земи, скрити семейни съкровища, обещания за съюз. Съгласила си се обаче да ни подложиш на публично унижение...

Клариса повдигна вежди.

– Би предпочел секирата на екзекутора ли?

– Няма да се преклоня пред тях, лельо – натърти Иполито.

– Запазих достойнството ни. – Клариса вирна брадичка и ситните диаманти по мрежата ѝ за коса заблещукаха. – Щяха да вземат главите ни. Или да ни обесят голи на Пиаца дела Синьория. Сега обаче чакат вън. Дават ни малко свобода. Дават ни време.

Иполито си пое дълбоко дъх и потрепери, издишвайки тежко.

– Няма да се преклоня пред тях – повтори и думите му таяха заплаха.

Минаха четири отчаяни дни; мъжете ги прекараха, усамотени в покоите на Иполито. Леля Клариса обикаляше из опустелите коридори. Всички прислужници – с изключение на най-преданите Леда, Паола, конярите и готвачът – ни бяха напуснали. Зад желязната порта бунтовниците продължаваха да бдят зорко. Войниците, охранявали имението ни, също бяха избягали.

Следобед на шестнайсети май – един ден преди унизителната церемония на Пиаца дела Синьория – изпразниха стаята ми. Помолих Паола да вземе книгата на Фичино, но тя промърмори, че е твърде обемиста за малко момиче.

Същата вечер леля Клариса ни събра за вечеря в една от по-малките трапезарии. Иполито почти не продумваше, ала Сандро изглеждаше изненадващо безгрижен. Пасерини също бе в приповдигнато настроение. Когато леля изрази съжаление, задето оставя семейния дом във вражески ръце, кардиналът я потупа по ръката, преструвайки се, че не забелязва превързаната ѝ дясна китка.

Вечерята приключи тихо – поне за мен, Клариса и Иполито. Тримата се оттеглихме, а Сандро и Пасерини продължиха да пият вино и да се веселят. Чувах смеха им, докато вървях по коридора към детските спални.

Същата нощ сънувах.

Стоях сред обширно равно поле и в далечината забелязах мъж, осветен гърбом от лъчите на залязващото слънце. Не виждах лицето му, но той ме позна и ми извика на чужд език.

Катрин...

Не Катерина, както бях кръстена, а Катрин. Познах името си, както когато го изрече магьосникът.

Катрин, повтори мъжът от съня ми с отчаян глас.

Сцената се промени рязко, както се случва в сънищата. Той лежеше на земята до краката ми, а аз се бях надвесила над него да му помогна. Кръв бликаше като извор от засенченото му лице и обагряше земята около него. Знаех, че аз съм виновна за кръвта. Разбирах, че ще умре, ако не направя нещо. Ала недоумявах какво.

Катрин, прошепна той и умря, а аз се събудих от вика на Леда.

Четвърта глава

Писъкът долетя от другата страна на стълбищната площадка – откъм покоите на Иполито и Алесандро. Втурнах се към него.

Леда бе паднала на четири крака пред широко отворената врата. Стенанията ѝ се сливаха с песента на камбаните от близката катедрала "Сан Лоренцо", приветстващи зората.

– Бебето ли е? – попитах я.

Стиснала зъби, Леда поклати глава. Поразените ѝ очи бяха впити в Клариса, която също дотича по долна риза и наметната с шал през раменете. Коленичи до падналата жена.

– Детето ли идва?

Леда отново поклати глава и посочи стаята на наследниците.

– Дойдох да ги събудя – промълви задъхано.

Лицето на Клариса се изопна. Изправи се безмълвно и влезе боса в преддверието на покоите. Последвах я.

Външната стая изглеждаше както винаги – със столове, маса, писалища, студена камина през лятото. Без да съобщава за появата си, Клариса влезе през отворената врата на спалнята на Иполито.

В средата – сякаш виновниците нарочно бяха решили да привлекат внимание към драматичната си постъпка – купчина дрехи лежаха на пода: туниките, с които Алесандро и Иполито бяха облечени предишната нощ, се мъдреха над вързоп от черни гамаши и алената роба на Пасерини.

Леля се наведе да провери дали захвърлените дрехи са топли. Изправи се и нададе глух вик, изпълнен с безгранична ярост.

– Предатели! Предатели! Кучи синове!

Обърна се и ме видя да стоя ужасена пред нея. Очите ѝ блестяха диво, чертите ѝ бяха разкривени.

– Заклех се в честта си – каза тя, ала не на мен. – В честта си, в името на семейството си и Капони ми повярва.

Замълча, докато гневът ѝ се превърна в безмилостна решимост. Улови ме здраво за ръката и ме поведе бързо към коридора, където Леда продължаваше да ридае на пода.

Улови за рамото бременната жена.

– Ставай. Отиди в конюшнята да видиш дали каретите са изчезнали.

Леда изви гръб и застина. По мрамора тихо плисна течност. Клариса отстъпи на крачка от прозрачната локва около коленете на Леда и извика Паола. Тя, разбира се, се ужаси от вестта за бягството на мъжете и се успокои едва след няколко сурови укора.

Клариса я изпрати в конюшнята да провери дали каретите са там.

– Върви спокойно, сякаш си забравила да натовариш нещо. Помни – бунтовниците наблюдават през портата.

Изправихме родилката на крака и ѝ помогнахме да се качи в покоите на леля. Болката, скована я по-рано, стихна, и тя седна задъхана на стола до леглото на Клариса.

Паола се върна след малко, изпаднала в истерия – Пасерини и наследниците били изчезнали безследно, но каретите с багажа им чакали в конюшнята. Главният коняр и помощниците му ги нямало, а окървавените тела на трима коняри лежали сред сеното. Останало било само едно момче. Обяснило, че заспало, а щом се събудило, с ужас видяло убитите си другари и не открило началника си.

В очите на Клариса съзрях проблясък от брилянтния ум на Лоренцо.

– Перото ми! И хартия! – нареди тя на Паола.

Паола донесе и двете. Клариса седна зад писалището си и написа две писма. Усилието я изнерви, понеже ранената ръка я болеше. На няколко пъти изпуска перото. Заповяда на Паола да сгъне едното писмо във формата на малък квадрат, а другото – на триъгълник. После, стиснала квадратното писмо, коленичи до стола на Леда и обви лицето ѝ с длани. Очите им се срещнаха, ала бях малка и не разбрах какво си казват с поглед. Сетне Клариса се наведе и впи устни в устните на Леда, както мъж целува жена. Леда я прегърна крепко. След дълъг миг Клариса се отдръпна и долепи чело до нейното в жест, изпълнен с нежност.

Изправи се и ѝ подаде писмото.

– Бъди смела, Леда. Заради мен. Иначе всички ще умрем. Ще убедя Капони да те заведе при моя лекар. Дай писмото на доктора, без никой да те види и да разбере.

– Но бунтовниците... – ококори се Леда.

– Ще се смилят над теб – увери я твърдо Клариса. – Доктор Катани ще се погрижи детето да се появи живо и здраво на белия свят. Довери ми се.

Присвила устни, Леда най-сетне кимна. Клариса даде знак на Паола да вземе триъгълното писмо.

– Предай на бунтовниците пред портата да го занесат незабавно на Капони. Почакай да ти отговори и се върни веднага тук.

Паола се поколеба – само за миг, но погледът на леля Клариса ѝ се стори по-страшен от опасността да се изправи пред метежниците и тя изчезна с писмото.

След дълъг, тревожен час – през който успях да се облека с помощта на Клариса – Паола донесе вестта, че бунтовниците ще позволят на Леда да излезе, стига да се уверят, че наистина е бременна и ражда. Новината предизвика трескаво разискване между жените къде да скрият писмото и как Леда да го предаде незабелязано на лекаря.

Накрая, спазвайки указанията на Капони, Клариса и Паола помогнаха на родилката да се спусне по стълбите до голямата месингова врата, откъдето се излизаше право на Виа Ларга. Аз ги следвах като сянка от известно разстояние.

Пред вратата чакаха двама благородници. Зад тях войниците им задържаха тълпата, събрала се на улицата. Благородниците помогнаха на Леда да се качи в покрита с чергило каруца. Леля Клариса остана на прага и, подпряна с длан върху рамката, проследи с поглед как отвеждат камериерката. Обърна се към мен със съкрушено лице. Не очакваше да види Леда отново – страшна мисъл, защото тя ѝ бе служила още като дете.

Заизкачвахме се отново по стълбите. Прочетох истината в походката на леля – познатият ни свят рухваше, за да направи място на нещо ново и ужасно. Тъгувах, че ще се разделя с Пиеро за няколко седмици. Сега, забелязала изражението на Клариса, осъзнах, че навярно няма да го видя никога вече.

Щом влязохме в покоите ѝ, Клариса отвори един шкаф и извади златен флорин.

– Занеси го на коняря – заръча на Паола. – Кажи му да остане в конюшнята до петия сутрешен час. После да оседлае най-големия жребец и да го изведе през задния вход на конюшнята до задната ограда на имението. Ако остане да ни чака там, ще му дам още един флорин. – Замълча. – Съобщиш ли му, че наследниците са изчезнали, осмелиш ли се дори да намекнеш истината, ще те хвърля лично през портата, за да те разкъсат на парчета. Издадеш ли се, той ще проумее, че ако ни издаде на бунтовниците, ще си спаси кожата!

Паола взе монетата, но се поколеба угрижено.

– Няма начин... дори с най-големия кон... да минем през портата.

Погледът на Клариса я накара да млъкне. Паола се поклони припряно и излезе. Върна се видимо поуспокоена. Момчето било там, с радост се подчинило.

– Закле се в живота си да не казва нищо на бунтовниците – обясни тя.

Почудих се какво ли е замислила Клариса. Няколко пъти ми повтори да сляза в трапезарията преди петия сутрешен час, защото генералът на Капони и хората му щели да дойдат половин час по-късно, за да ни ескортират до площада. Какъвто и да бе планът ѝ, явно възнамеряваше да го осъществи преди пристигането им.

Наблюдавах как Паола вчесва и връзва косата ѝ и как я облича в черно-златистата брокатена рокля, с която бе избрала да се унизи пред очите на гражданството. Паола завързваше първия тежък, поръбен с кадифе ръкав, когато църковната камбана отброи три часа след зазоряване. Толкова време бе изминало, откакто открих Леда, строполена на пода. Още толкова оставаше, докато камбаните отброят секст – шестия час, средата на деня, когато трябваше да застанем на Пиаца дела Синьория.

Паола продължи да изпълнява дълга си, макар и с несръчни, разтреперани пръсти. Накрая Клариса бе облечена. Изглеждаше поразително красива. Погледна в огледалото, което Паола ѝ държеше, и въздъхна намръщено. Някакво ново безпокойство, ново затруднение я глождеше и не знаеше как да го преодолее. Обърна се обаче към мен с пресилена, куха ведрост:

– А сега как ще се забавляваме през следващите два часа? Добре е двете с теб да си намерим занимание.

– Бих искала да отида в параклиса – отвърнах.

Клариса влезе в параклиса бавно, благоговейно, а аз я следвах нетърпеливо. Прекръстих се след нея и двете седнахме на пейката.

Клариса затвори очи, но виждах как умът ѝ се бори с незнайното ново предизвикателство. Оставих я да води битката си, докато аз се въртя и точа шия да разгледам по-добре стенописа.

Тя въздъхна и отвори очи.

– Не дойде ли тук да се помолиш, дете?

Очаквах раздразнение, но долових само любопитство и отговорих искрено:

– Не. Исках да видя Лоренцо.

Лицето ѝ омекна.

– Отиди по-близо до него тогава.

Застанах върху дървения подиум за хористите точно под изображението на върволицата, нижеща се след младия маг Гаспар, и отметнах глава назад.

– Познаваш ли всички? – попита Клариса зад мен с тих и леко тъжен глас.

Посочих първия кон зад Гаспар.

– Това е Пиеро Подагравия, бащата на Лоренцо. До него е баща му Козимо Първи.

Те бяха най-блестящите, най-могъщите мъже в историята на Флоренция, докато Лоренцо Великолепни не засенчил и двамата.

Клариса пристъпи напред и посочи едно малко лице до Лоренцовото, почти изгубено в тълпата.

– Това е Джулиано, брат му. Убили го в катедралата, знаеш. Опитали се да убият и Лоренцо. Макар и ранен, и окървавен, не искал да изостави брат си. Докато приятелите му го изнасяли навън, той крещял името на Джулиано. Бил безкрайно предан на хората, които обичал. Липсват неколцина, чието място е до него – продължи Клариса. – Моята майка, баба ти Алфонсина. Омъжила се за най-големия син на Лоренцо, идиот, когото флорентинците бързо намразили и прогонили от града. Тя обаче имала син – баща ти. Образовала го в политическата наука и когато ние, Медичите, се върнахме във Флоренция, той я управляваше добре. После баща ти замина на война и Алфонсина зае достойно мястото му. А сега... сега пак изгубихме града. – Въздъхна. – Колкото и ярко да светим, ние, жените от семейство Медичи, сме обречени да оставаме в сянката на мъжете.

– Няма да позволя това да се случи и с мен – заявих.

Тя се извърна рязко и ме погледна.

– Така ли? – попита ме бавно. Видях как в очите ѝ се заражда идея и безпокойството, измъчвало я досега, стихва.

– Умея да съм силна. Като Лоренцо. Искам да го докосна. Само веднъж, преди да тръгнем – помолих аз.

Тя не беше едра жена, но аз не бях едро дете. Като се стремеше да щади ранената си китка, тя ме вдигна с усилие, колкото да досегна бузата на Лоренцо. Глупаво дете – очаквах да усетя заоблена, топла плът и се изненадах от равната и студена повърхност под пръстите ми.

– Той не беше безразсъден. Знаеше кога да обича и кога да мрази – каза леля Клариса, щом ме пусна. – Когато убили брат му и видял опасността, грозяща Медичите, нанесъл удар. – Погледна ме многозначително.

– Разбираш ли, че е възможно да си добър, и същевременно да унищожаваш враговете си, Катерина? Как понякога, за да защитиш своята кръв, е необходимо да пролееш кръвта на другите?

Поклатих стъписано глава.

– Ако някой пожелае да ме убие, да убие Пиеро и теб, ще го спреш ли на всяка цена? – настоя Клариса.

Извърнах очи за миг, представяйки си сцената.

– Да – кимнах. – Ще опитам.

– Ти си като мен и като Лоренцо – чувствителна, но способна да направи необходимото – констатира одобрително Клариса. – Династията на Медичите трябва да оцелее, а ти, Катерина, си единствената ѝ надежда.

Усмихна ми се мрачно и с превързаната си ръка бръкна под диплите на полата си. Извади нещо тънко, блестящо и много, много остро.

Върнахме се в покоите ѝ, където ни чакаше Паола, и през следващия час увивахме бижута и златни флорини в копринени шалове. С помощта на Паола леля препаса четири тежки "колана" около кръста си под роклята. Пъхна смарагдови обеци и голям диамант под корсета. Завърза два колана и на Паола, а после отдели един златен флорин.

Поседяхме половин час, като само Клариса знаеше какво ни чака. По сигнал, известен единствено на нея, Клариса взе златния флорин и го даде на Паола.

– Занеси го на момчето. Кажи му да подготви коня и да го изведе през задния вход на конюшнята. Да ни чака там. Ти се върни при нас през главния вход.

Паола излезе. Клариса ме улови за ръката и ме поведе надолу към предната врата. Прислужницата се върна и леля ми я улови за раменете.

– Запази спокойствие и ме изслушай. С Катерина отиваме в конюшнята. Ти стой тук. Щом тръгнем, преброй до двайсет и отвори вратата. – Паола размаха ръце да се освободи от Клариса, понечи да изпищи, ала леля я разтърси да замълчи. – Слушай ме! – просъска ѝ. – Ще изкрещиш с пълно гърло да привлечеш вниманието на всички. Ще викаш, че наследниците са горе и се опитват да избягат. Ще го повтаряш, докато всички нахълтат в къщата. После ще избягаш и ще се смесиш с тълпата. – Замълча. – Бижутата са твои. Ако не се видим отново, желая ти благополучие. – Отдръпна се и впи очи в прислужницата. – Закълни се в Бог да го направиш.

Паола трепереше като листо, ала прошепна:

– Ще го направя.

– Нека Бог те пази тогава.

Клариса сграбчи ръката ми. Заедно прекосихме тичешком коридорите в къщата, закрития двор и градината. Наближихме конюшните и тя спря рязко зад висок жив плет и надникна към отключената желязна порта.

Надникнах и аз. От другата страна на черните решетки отегчените войници на бунтовниците продължаваха да бдят пред многобройната тълпа.

После чух писъците на Паолапронизителни и кънтящи. Клариса се сниши и си свали чехлите. И аз свалих моите. Тя изчака мъжете да се обърнат към източника на врявата и щом всички се втурнаха на изток, далеч от портата, си пое дълбоко дъх и хукна на запад, влачейки ме след себе си.

Вдигайки с крака облаци прахоляк, заобиколихме каретата на наследниците, после и нашата. Впрегнатите коне зацвилиха сърдито. Шмугнахме се зад конюшните и подминахме мястото, където бях легнала, когато научих за раздялата с Пиеро. Там, до високата каменна стена, ни чакаха оседлан жребец и изумено момче – жилав етиопец малко по-голям от мен, с коса по-мека от перушина. От косата и дрехите му стърчаха сламки. И неговите очи бяха като очите на коня – оцъклени, уплашени и бели. Едрият жребец зари с копита, но момчето го усмири с лекота.

– Помогни ми да го яхна – нареди Клариса.

По улицата се бе надигнала такава гълчава, че той едва я чу. Нямаше време за благоприличие. Тя повдигна поли, изложи на показ бели крака и пъхна босо стъпало в стремето. Конят бе висок и тя не успя да прехвърли крак над седлото. Момчето я улови за хълбоците и я тласна силно да ѝ помогне. Тя възседна коня и стисна юздата със здравата си ръка. Насочи го към стената, докато кракът ѝ остана притиснат между камъните и тялото на животното. После погледна втренчено младия ни спасител.

– Закле се в живота си да не казваш нищо на бунтовниците – думите ѝ прозвучаха обвинително.

– Да, да – закима енергично той. – Няма да кажа нищо, мадона.

– Само който знае тайна, обещава да я пази – продължи тя. – А днес бунтовниците ще поискат да узнаят една-единствена тайна. Каква ли е тя? Не биха си губили времето с отсъстващия главен коняр и убитите му помощници...

Устата му зейна. Стори ми се, че ще заплаче.

– Овалян си в слама – посочи Клариса. – Скрил си се, защото и ти като другите си чул твърде много и са щели да убият и теб. Знаеш къде са избягали наследниците, нали?

Опулен, той сведе глава и се втренчи в тревата.

– Не, мадона, не...

– Лъжеш. И не те обвинявам. На твое място и аз бих се уплашила.

Разкривил лице, той се разрида.

– Моля ви, дона Клариса, не се ядосвайте... Кълна се пред Бога, че няма да кажа никому... Останах, вместо да отида при бунтовниците, да изляза през портата и да ви издам. Винаги съм бил предан. Няма да се променя. Само не се гневете.

– Не се гневя – успокои го тя. – Ще те вземем с нас. Иначе, Бог ми е свидетел, бунтовниците ще те измъчват, докато проговориш. Ще ти дам още един флорин, ако ми кажеш къде заминаха месер Иполито и другите. Първо обаче ми подай момичето.

Тя се наведе и протегна ръце към мен.

Момчето беше кокалесто, но силно. Хвана ме под ребрата и ме повдигна като бала слама към грабливите пръсти на леля Клариса. Зашемети ме вълна от страх. С усилие на волята я изчаках да избушува и отмине, оставяйки след себе си покой и тишина. Имах избор – да се предам на малодушието или да действам неумолимо.

Избрах второто.

В мига щом момчето ме подаде на леля, измъкнах камата от ножницата ѝ, скрита в джоба на полата ми. Острието преряза лесно кожата под челюстта на когаря и оформи същата ухилена дъга, каквато леля Клариса бе очертала с показалец през гърлото си.

Бях дете обаче и силите не ми стигнаха. Раната се оказа плитка. Той се сгърчи и се отдръпна, преди да приключа. С всички сили натиснах острието по-дълбоко във врата му. Той сграбчи забитата кама и нададе гъргорещ яростен писък с обвинително оцъклени очи.

Клариса ме улови по-здраво и ритна рамото на момчето. Той падна назад, пищейки. Клариса ме намести на седлото пред нея.

Втренчих се в него, ужасена и заинтригувана от стореното.

Ще умре и бездруго – спомних си думите на леля. – Бунтовниците ще го подложат на жестоки изтезания, а после ще го хвърлят на тълпата. Ти ще му спестиш мъките. Дори да не научим къде са избягали Иполито, Сандро и Пасерини. Разбираш ли, Катерина?

Не ми изглеждаше да съм проявила милост сега, когато виждах как се мята, а кръвта изтича от гърлото му и се събира в локва до рамото му – алена, на фона на пролетната зеленина.

Ненадейно, зловещо той застина и онемя.

Ще се пречупи – обясняваше ми леля Клариса. – Ще им каже къде са отишли наследниците и родът на Медичите ще изчезне. Той обаче няма да заподозре дете. Ще успееш да се добереш близо до него.

Клариса изкрещя в ухото ми:

– Изправи се, Катерина! Няма да допусна да паднеш от седлото!

Като по чудо съумях да се изправя върху седлото. Олюлявах се, ала темето ми почти достигаше ръба на стената до мен.

– Катери се, дете!

Повдигнах се с ръце, а Клариса ме избута отдолу. След миг бях коленичила върху широкия ръб.

– Какво виждаш? Има ли карета? – попита Клариса.

Погледнах към тясната Виа де Джинори. Улицата пустееше, като изключим една селянка, дърпаща двете си невръстни деца, и неподвижна карета с един кон до бордюра.

– Да – извиках, а после изкрещях и размахах ръка да привлека вниманието на кочияша. Конят вдигна бавно копита и колелата се завъртяха. Когато най-после пристигна, кочияшът спря толкова близо до стената, че колелата остъргаха камъка.

Дочула скрибуцането на портата, погледнах над покрива на конюшнята. Вратата се отвори широко и малобройна тълпа нахлу в имението. Един мъж ме посочи и изкрещя. Всички се втурнаха към нас.

Кочияшът, облечен в омачкана и омазнена памучна туника, се изправи и протегна мръсните си ръце към мен.

– Скачай! Ще те хвана!

Зад мен Клариса залитна, пресягайки се към ръба на стената. Паникьосаният ѝ жребец бе отстъпил крачка настрани от стената. Опитах се да я подхвана, но не ми стигнаха силите.

Поех си дълбоко дъх и скочих. Кочияшът ме улови лесно и ме пусна на седалката до него. После извика на Клариса. Виждах само пръстите и опакото на дланите ѝ – дясната подута и посиняла. Изящните кости изпъкваха като бели струни.

– Дръжте се, мадона! Ще ви издърпам!

Спасителят ни застана в края на седалката и опря гръд о стената. Протегна се, но успя да докосне само върховете на лелините пръсти.

– Помогни ми, Боже! – извика Клариса и в същия момент конят ѝ изцвили диво. От другата страна на стената закрещяха мъже.

– Хванете я! Дръжте кога!

– Не я пускайте да избяга!

Отчаян, кочияшът се покатери върху покрива на каретата, надвеси се над ръба на стената и сграбчи ръцете ѝ. Здравата ръка на Клариса се вкопчи в неговата. Той се изправи и лицето ѝ се появи над стената.

Тя изпищя отново – по-скоро от ярост, отколкото от страх. Хората от другата страна я дръпнаха надолу и раменете ѝ се скриха зад камъните.

– Кучи синове! Пуснете ме!

Кочияшът залитна и аха да изгуби равновесие, но я изтегли с толкова свирепа сила, че се строполи върху покрива на каретата.

Леля Клариса падна с него. Той приведе глава да я огледа, но тя се изправи и го перна с лявата си ръка.

– Тръгвай! – озъби му се.

Плъзна се в каретата и ме дръпна да седна до нея. Дишаше на пресекулки и трепереше от изтощение; косата ѝ се спускаше разчорлена по раменете, а под отпрания гръб на роклята ѝ се виждаше корсетът.

Тя подаде глава от вратичката и изкрещя:

– Излизай от града! Бързо! После ще ти кажа накъде да тръгнеш!

Облегна се назад и се втренчи в подутата си китка, все едно се удивляваше как не я е предала. После огледа мръсната дървена кабинка. За разлика от мен не се обърна към дома, който напускаше.

– Ще отидем в Неапол. При семейството на мама. Не днес обаче. Ще предположат, че сме поели натам.

Разтреперана, ала несломима, сразена, но непобедима, тя ме прониза с пламнали очи.

– Орсини ще ни помогнат. Това не е краят. Медичите ще си върнат Флоренция. Винаги се връщаме.

Сведох поглед. Отначало не поисках да взема камата, но тя ме привлече като мрака в очите на Козимо Руджиери. Сега се взрях в дланта, забила острието, и видях същия мрак у мен. Казвах си, че ще го направя за рода Медичи; всъщност го направих, защото бях любопитна и исках да видя какво е да убиеш човек.

Като Лоренцо аз научих отрано, че съм способна да убивам. И ме ужаси мисълта, докъде ще ме доведе тази способност.

Пета глава

Поджо значи хълм. Вилата, построена в Поджоа-Каяно от моя прадядо, се намира на върха на заоблено тревисто възвишение в тосканската провинция, на три часа път от града. През 1479 година къщата, наследена от Лоренцо, представлявала обикновен триетажен квадрат с червен керемиден покрив, но в ръцете му тя надминала себе си. Около приземния етаж Лоренцо Великолепни издигнал галерия с няколко изящни арки, която водела към предния двор. От двете страни на централната арка се извили стълбища и се срещали пред широката врата на втория етаж, където триъгълен фронтон се крепял върху шест дебели колони като в гръцки храм. Сградата се изправяше самотна и величествена, заобиколена от меки хълмове, потоци и близката планина Албано.

Леля Клариса ми обясни, че на никого няма да му хрумне да ни дири тук, защото вилата се намира на северозапад от града, а бунтовниците ще претърсват пътищата на юг. Щяхме да пренощуваме в Поджоа-Каяно, докато тя измисли план как да стигнем невредими до Неапол.

Изтрополихме през отворената порта, кашляйки от прахоляка, и скочихме боси и чорлави от каретата. Посрещна ни смаян градинар. Макар да бяхме изтощени, изопнатите нерви не ни позволяваха нито да отдъхнем, нито да се нахраним. С отнесен поглед и буден ум леля сновеше из педантично поддържаната градина, а аз подтичвах пред нея, за да се изморя. Гълъбовосиви облаци се събираха над нас; вятърът застудя и замириса на дъжд. Представях си изумлението и обвинението в очите на когаря. Бях научила първостепенна истина за убийството – болката на жертвата е кратка и ефимерна, а на убиеца продължава вечно.

Онзи следобед тичах ли, тичах, ала така и не успях да загърбя когаря. Клариса не обели нито дума за него – искрено вярвам, че го бе забравила, погълната от усилието да промени мрачното бъдеще.

Стъмни се. С леля вечеряхме някаква мазна супа и се качихме горе. Тя ме съблече сама. Докато развързваше корсета ми, гладкият черен камък, скрит под него, изтрополи върху мраморния под, последван безшумно от изсушената билка. Наведох се да ги вдигна, подготвяйки се за неизбежните укори.

– Месер Козимо ли ти ги даде? – попита тихо леля.

Кимнах, изчервена.

Клариса също кимна бавно.

– Пази ги тогава – заръча тя.

Изпрати ме в леглото, а тя седна в преддверието и, прехапала устни, започна да пише писма под светлината на лампата. Сложих камъка и билката под възглавницата си и заспах, заслушана в дращенето на перото ѝ по хартията.

По-късно ме събуди потракване на дърво. Студеният вятър бе довял ранна лятна буря. В спалнята бързо влезе прислужница и затвори хлопащите кепенци, за да препречи пътя на дъжда. Втренчих се в стената на преддверието, където сянката на леля Клариса се уголемяваше и смаляваше в танца на пламъка, и се вслушах в глухото стенание на кепенците.

Сънят – когато най-сетне дойде – беше изпъстрен със сънища – не на картини, а на звуци. Клариса крещи на мъжете да пуснат полата ѝ, цвилят коне, бунтовниците скандират, че ще погубят династията ни. Сънувах тропот на конски копита и дъждовни капки, мъжки гласове и далечно боботене на гръмотевица.

Разбудих се, сякаш ме бе разтърсила мълния – осъзнах стъписана, че тропотът на конските копита, пронизителните викове на Клариса и по-тихите на мъжете не са сън.

Скочих от леглото и хукнах към затворения прозорец. Намираше се достатъчно ниско, та да погледна лесно през него, но кепенците бяха залостени, а аз – твърде ниска да ги стигна. Огледах се за стол и в същия момент вратата се отвори и в стаята влезе прислужница. На години не изглеждаше по-голяма от мен, но беше достатъчно висока да отмести резето на кепенците по мое настояване и да ги отвори. Изпълни нетърпеливото ми нареждане, после отстъпи назад с ококорени от страх очи.

Погледнах навън. На обширната полегата морава видях две дузини мъже на коне, строени в четири подравнени военни редици и въоръжени със саби в кании на хълбоците. В този миг вярата ми в магията на Руджиери рухна. Гарвановото крило в най-добрия случай бе безвредна дрънкулка. Нямаше да порасна, за да управлявам града; нямаше изобщо да порасна. Отдръпнах се от прозореца.

– Къде е тя? – прошепнах на момичето.

– Мадона Клариса ли? Пред главната врата. Говори с двама мъже. Казаха ми да ви заведа. Мадона Клариса им е много ядосана – продължи момичето. – Не искаше да ви будят. Така ги ругае, че сигурно ще ги разгневи... – Притисна с длан устните си, все едно ще повърне, но се овладя с усилие. – Снощи ме повика и ме накара да обещая, че ако нещо се случи с нея, ще се погрижа да ви заведа невредима в дома на семейството на майка ѝ. – Погледна нервно вратата. – Ще дойдат да ви търсят, ако не слезем скоро. Но...

Повдигнах въпросително вежди.

– Излезем ли обаче през стълбището за прислугата, няма да ни видят – обясни тя. – Тук има скривалища. Мисля, че мадона Клариса иска да избягаме.

Клариса несъмнено искаше да избягаме и знаеше, че ако не се появим, бунтовниците ще я подложат на изтезания, за да научат къде съм. Нищо чудно и да я убият. Спасението изглеждаше възможно, ала невероятно. Изчезването ми обаче безспорно щеше да изложи Клариса на ужасна опасност. Претегляйки възможностите, пристъпих бавно към леглото, бръкнах под възглавницата и намерих скрития камък. Взрях се в гладката му повърхност – черно огледало в дланта ми – и видях отражението на леля в него.

Леля Клариса ме вдига, за да докосна детското лице на Лоренцо. Клариса ме вдига, за да избягам от бунтовниците, които се опитват да я разкъсат. Клариса би могла да замине със съпруга и децата си и да остави нас, наследниците, в ръцете на метежниците. Като дядо си обаче тя не изоставяше кръвните си сродници, независимо от страшните последствия.

Върнах безполезния камък под възглавницата, свалих кожената връв със сребърния талисман и го сложих до Гарвановото крило. После се обърнах към прислужницата.

– Донеси ми роклята. Ще сляза при тях.