Катерина де Медичи

Дванайсета глава

Спазих облога с месер Силвестро. Другарите му загинаха на гилотината или на бесилото; той щеше да сподели ориста им, ако не бях написала писмо на папата. Смекчиха присъдата му на заточение.

Портата на "Ле Мурате" се отвори и аз влетях в разтворените обятия на сестра Николета. Прегърнахме се крепко и аз се засмях, забелязала езерцата от сълзи, събрали се по стъклата на очилата ѝ. След два часа римски легати ни донесоха дарове – сирене, сладкиши, агнета, прасета, гълъби и най-изтънченото вино, което бях вкусвала. Докато градът оплакваше поражението, хората в "Ле Мурате" празнуваха завръщането ми с пиршество.

За щастие победителите на Флоренция не бяха варварските, гневни войници, опустошили Рим. Окупацията протичаше дисциплинирано. Императорският командир, донесъл поздравления от папата и император Карл, целуна ръката ми и ме наричаше "херцогиня".

На четвъртата сутрин след капитулацията на републиканците пристигна карета да ме отведе в семейната вила на клана Строци. В преддверието ме чакаха двамина. Първият, Филипо Строци – сивокос, с хлътнали скули – ме прегърна по-въодушевено от всякога. Имаше причина да се радва – Флоренция и Рим тепърва щяха да се възстановяват, а Филипо, сродник по съпружеска линия с папата, банкер и кредитор, щеше да забогатее неимоверно.

Вторият беше млад, нисък, широкоплещест и с ослепителна усмивка. Познах го едва когато извика с глас, пресекващ от чувства.

– Катерина! Мислех, че никога вече няма да те видя!

Занемях. Прегърнах крепко Пиеро. Не исках да го пусна. Щом седнахме, той придърпа стола си до моя и улови ръката ми.

Радостта ми от победата на Империята бе помрачена от вестта, че се налага да напусна "Ле Мурате". Успокоявах се обаче с мисълта, че скоро ще се върна в Палацо Медичи със свако Филипо и Пиеро.

– Херцогиньо, Негово Светейшество ти изпрати подаръци – каза Филипо.

Донесе ги – яркосиня копринена рокля и перлена огърлица, от която висеше диамант с големината на грахово зърно.

– Ще ги слагам за общите ни вечери в Палацо Медичи! – възкликнах доволно.

– Папа Климент иска да носиш роклята и накита, когато отидеш при него в Рим – Филипо прочисти гърло. – Негово Светейшество настоява наследниците да останат в Рим, докато са готови да управляват.

Плаках, разбира се. Наложи се да ме отскубнат от Пиеро, когато се прегръщахме за сбогом.

Върнах се в "Ле Мурате", потънала в скръб. Пишех пламенни писма на Климент; умолявах го да остана във Флоренция. Нищо не помогна. В края на месеца бях принудена да се простя със сестра Николета, с майка Джустина и с обичния ми Пиеро.

Осиротях отново.

Рим е разположен върху седем хълма. След като часове наред пред очите ми се стелеше хълмиста зелена равнина, зърнах първия – Квиринал, от прозореца на каретата, която возеше свако Филипо, Джиневра и мен. Филипо посочи дълга редица изронени, неугледни тухли, на места рухнали от старост и обрасли със зеленина.

– Стената на Аврелиан – обясни разгорещено той. – На почти хиляда и триста години.

Стигнахме бързо стената и минахме под нова арка – Порта дел Пополо. Отвъд нея градът се простираше до хоризонта, изпъстрен с камбанарии и църковни куполи, издигащи се над плоските покриви на вилите; белият мрамор сияеше под горещото септемврийско слънце. Рим бе по-голям от Флоренция, по-голям, отколкото си го представях: Прекосявахме неугледни квартали, минавахме край магазини, скромни къщи и открити пазари. Бедните се движеха пеш, търговците – на коне, богатите – с карети, в повечето от които пътуваха кардинали. Макар и оживени, улиците не бяха многолюдни – три години след плячкосването една трета от сградите пустееха. Рим все още ближеше раните си, нанесени от императорските войски.

Навлязохме в по-богати квартали и свидетелствата за опустошението станаха по-очевидни. Пищните вили на кардиналите и най-влиятелните римски семейства бяха най-пострадали – корнизите и каменните изваяния, красящи фронтоните и кулите, бяха изпочупени, дървените порти – нацепени и обгорели. Статуите на боговете бяха без крайници, носове, гърди. Над входа на една катедрала безглава Дева прегръщаше невръстния Иисус.

Навсякъде отекваше дрънчене на чукове; дървено скеле опасваше фасадата на всяка втора сграда. В занаятчийниците се тълпяха пазарящи се клиенти, чираци шлифоваха скъпоценни камъни, скулптори дялаха грамадни мраморни късове.

Най-после каретата забави ход и свако Филипо посочи:

– Пиаца Навона, построена върху руините от арената на император Домициан.

Не бях виждала по-обширен площад, достатъчно голям да побере дванайсет карети една до друга. Край него се редяха пищни новопостроени вили.

Филипо показа една сграда в далечния край на площада и гордо обяви:

– Римският дворец на Медичите, издигнат над Баните на Нерон.

Новото имение с бледи стени, облицовани с мрамор, съблюдаваше популярния класически стил – правоъгълно, триетажно, с плосък покрив. Каретата изтрополи по дългата лъкатушеща алея и спря. Кочияшът скочи на земята да почука на предната врата. Вместо очаквания прислужник, на прага се появи благородничка – моята пралеля Лукреция де Медичи, дъщеря на Лоренцо Великолепни и сестра на покойния папа Лъв X. Съпругът ѝ, Якопо Салвиати, наскоро бе назначен за посланик на Флоренция в Рим. Елегантна, стройна и с леко приведени рамене, тя носеше копринена рокля на черни и сребристи райета, подхождаща съвършено на кадифената ѝ шапка и на косата ѝ.

Когато слязох от каретата с помощта на свако Филипо, тя се усмихна и извика:

– Цяла сутрин те чакам! Чудесно е най-сетне да те видя, херцогиньо!

Леля Лукреция ни поведе с Джиневра към новите ми покои. Спалнята ми в "Ле Мурате" бе започнала да ми се струва олицетворение на лукса; сега влязох в слънчево преддверие с шест стола, тапицирани в кадифе, с персийски килим, висока маса и голямо писалище от черешово дърво. Картини покриваха мраморните стени – сцена от Благовещение, портрет на Лоренцо като млад мъж и портрет на мама – пленителна девойка с тъмни очи и коса. Лукреция бе извадила картината от хранилището в моя чест.

Обясни ми, че прачичо ми Якопо разговаря в момента с Негово Светейшество, за да уговори кога да се срещнем. Остави ме в компанията на една шивачка, която ми взе мерки за няколко изящни рокли.

Преди вечеря дойде личната придворна дама на Лукреция. С помощта на Джиневра тя ме облече в дамска рокля от нарцисово жълт брокат. Плисета от чиста коприна, по-фина от паяжина, се разтваряха като ветрило от ръба на деколтето по врата ми. Пригладиха косата ми назад с лента от кафяво кадифе, обшито с перли.

Смутена във великолепното си одеяние, аз я последвах надолу към семейната трапезария. Пред входа ѝ ме поздравиха леля Лукреция и чичо Якопо – властен мъж с олисяло теме. Въведоха ме в залата и аз заех мястото си до дългата, блеснала маса. Озовах се лице в лице със седналите срещу мен Иполито и Сандро.

Знаех, че са тук, разбира се, но не си позволявах да мисля за срещата – да ги погледна в очите ми се струваше твърде ужасно. Не бих им простила, ала сега те бяха единствените ми близки сродници.

Деветнайсетгодишният Сандро приличаше повече от всякога на африканската си майка – върху гладко избръснатото лице изпъкваха гъстите му черни вежди и големите черни очи, обрамчени от тъмни сенки. Носеше провиснала старомодна туника като градски старейшина.

– Братовчедке – поздрави ме официално той и ми се поклони от другия край на масата, докато Иполито тръгна с широка усмивка към мен.

Под привлекателно извития нос мустаците и брадата на Иполито бяха синкавочерни и гъсти, дълги мигли замрежваха големите му тъмнокафяви очи. Облечен в прилепнала туника, открояваща широките рамене и тънкия му кръст, той изглеждаше красив както винаги.

– Катерина, сладка братовчедке! – възкликна той. Диамантът на лявото му ухо просия. – Колко ми липсваше!

Протегна ръце към мен. В ума ми изникна споменът за леля Клариса, вторачена с ужас в купчината захвърлени гамаши и туники. Вдигнах ръка да му попреча да ме докосне, но той се наведе и я целуна.

– Херцогинята е изморена – обяви на висок глас Лукреция. – Радва се да види и двама ви, но е преживяла тежко изпитание. Не бива да я преуморяваме. Седни, месер Иполито.

Всички седнахме. Храната беше изтънчена, ала при вида ѝ ми се повдигаше. Успях някак да сложа малка хапка в устата си и да я сдъвча, но ми се доплака, докато я преглъщах.

Водехме вежлив разговор, поддържан умело от дона Лукреция и месер Якопо. Той ме попита дали ми харесва Рим. Смотолевих няколко думи в отговор. Дона Лукреция се осведоми любезно как напредва обучението на братовчедите ми. Иполито отговори пръв. Настана затишие, през което усещах очите му, впити в мен.

– Всички се ужасихме, разбира се, когато научихме, че бунтовниците са те пленили – наруши мълчанието с тих глас той.

Отблъснах стола назад и избягах от масата. През френските прозорци излязох на балкона с изглед към града – хиляди светлинки мъждукаха в мрака. Свих се в най-отдалечения ъгъл и затворих очи. Току-що преглътнатият залък се надигна в гърлото ми. Прииска ми се да го повърна, да повърна последните три години.

Чух стъпки и видях силуета на Иполито, озарен от светлината в трапезарията.

– Катерина... – той коленичи до мен. – Мразиш ме, нали?

– Махай се – гласът ми прозвуча грозно, неприязнено. – Махай се и не ме заговаряй повече.

Въздъхна от тъжно по-тъжно.

– Клетата братовчедка... Сигурно ти е било ужасно тежко.

– Безмалко да ни убият – отроних горчиво.

– Мислиш ли, че съвестта не ме измъчва? – разгорещи се той. – Постави се на моето място. Канех се да предприема крайно опасно бягство, рискувах живота си. Не те предупредих от страх да не те изложа на опасност. Облякохме се като разбойници. Съучастниците ни бяха крадци и убийци. Ние самите не се чувствахме сигурни сред тях. Какво ли биха сторили на едно малко момиче?

– Скъсаха роклята ѝ, когато се катерехме по стената, за да избягаме – просъсках. – Загубата на Флоренция сломи сърцето ѝ. Съсипа я и тя умря.

Лицето му, тъмнеещо в мрака, се разкриви печално.

– И аз бях сломен, задето ви оставям. Мислех, че бунтовниците с право ще набедят нас, ще ни преследват и ще пуснат на свобода вас двете. Мислех, че те защитавам, като те държа в неведение. После разбрах, че си пленена. А когато Клариса почина...

Извърна безпомощно лице.

Ръката ми изненадващо се протегна към него. Щом той се обърна отново към мен обаче, я отдръпнах колебливо.

– Сладка малка братовчедке, надявам се след време да ми простиш.

В крайна сметка Иполито ме убеди да се върна в трапезарията. Вечерята продължи вяло. После се качих в стаята си, объркана, но и облекчена от лекотата, с която Иполито ме бе придумал да се върна. Същата нощ, докато се борех да заспя в удобното ново легло, а Джиневра похъркваше доволно в преддверието, си спомних с какво съжаление и тъга бе заговорил Иполито за Клариса и се запитах какво щеше да последва, ако не бях отдръпнала ръка.

На другата сутрин, облечена в даровете на Климент – синята рокля и огърлицата с диаманта – се качих в позлатена карета с Филипо, Лукреция и Якопо. Изтрополихме по Понте Сант Анджело – моста, който носи името на Архангел Михаил, чиято статуя се възправя върху крепостта "Сант Анджело", разперила огромни криле над ранения град.

Мостът се издига над река Тибър, разделяща папската обител от другата част на града. От множеството търговски кораби по реката – хиляди платна, толкова близо едно до друго, че приличаха на един-единствен чудовищен кораб – почти не виждах разкаляната, зловонна вода.

Мостът "Сант Анджело" ни отведе до площада "Свети Петър" – кръг, опасан от масивни каменни колонади. В далечния му край се намираше новата базилика "Свети Петър". Издигната във формата на римски кръст, тя се извисяваше над заобикалящите я колонади. Просяците и поклонниците, монасите и кардиналите по широките ѝ мраморни стъпала изглеждаха дребни като мравки. До стените на базиликата също се издигаше дървено скеле – ремонтираха и нея, защото бе служила за конюшня на лутеранските нашественици.

Каретата ни спря пред северната стена на базиликата, Филипо, Лукреция и аз тръгнахме след месер Якопо през галерии и вътрешни дворове с фонтани към Папския дворец, охраняван от прочутата швейцарска гвардия с униформи на широки жълти и сини ивици и плюмажи в червеното на Медичите върху шлемовете. Когато императорските войници нахлули на площад "Свети Петър", принуждавайки папа Климент да избяга, за да си спаси живота, швейцарските стражи загинали почти до крак, за да го защитят.

Стражите познаваха добре месер Якопо и се разделиха с маршова стъпка, за да ни пуснат да влезем. Леля Лукреция ми сочеше забележителностите, докато изкачвахме внушителното мраморно стълбище редом със свещеници, епископи и кардинали. На втората площадка две затворени врати бяха преградени с верига – обвеяните с мрачна слава покои на Борджиите, запечатани след смъртта на престъпния кардинал Родриго, по-известен на света като папа Александър VI.

Скоро спряхме пред Стаите на Рафаело точно над покоите на Борджиите – наречени така в чест на художника, украсил стените им. В една ниша зад вратата костелив белокос кардинал слушаше, сбърчил съсредоточено чело, настойчивия шепот на вдовица. Месер Якопо прочисти деликатно гърло. Старият кардинал му се усмихна и попита нетърпеливо.

– Доведе ли я, братовчеде?

– Да – кимна месер Якопо.

– Херцогиньо – поклони се вдървено старецът. – Джовани Родолфо Салвиати на вашите услуги. Добре дошли в града ни.

Благодарих му и той закрета да съобщи за пристигането ни. Не след дълго кардинал Салвиати се върна и с изкривен показалец ни даде знак да се приближим. Минахме през преддверие, покрито открай докрай със стенописи, които не успях да разгледам наведнъж.

Вратата към съседното помещение зееше широко отворена. Кардиналът спря пред прага.

– Ваше Светейшество? Херцогинята на Урбино, Катерина де Медичи.

Влязох в истинско произведение на изкуството. Мраморна мозайка, подредена в различни геометрични фигури, покриваше пода, а стените...

Стените... Върху трите бяха изрисувани шедьоври, обрамчени от златни кантове и мраморни люнети. Изящно резбована библиотека със стотици книги и безброй свитъци, пожълтели от вековете, покриваше четвъртата от пода до тавана. Таванът представляваше калейдоскоп от мраморна мозайка и нарисувани алегорични фигури, богове и светци с ореоли. В средата имаше малък купол, където четири закръглени херувимчета държаха златно аления щит с папската тиара и ключове.

Бях отрасла в Палацо Медичи, заобиколена от майсторски творения на Мазачо, Гоцоли, Ботичели, но фреската върху стената във флорентинския параклис, изрисувана над ламперия от тъмно дърво, за да изпъква по-ясно, излъчваше самотна красота. В Рим нямаше ламперия, нямаше място дори колкото нокът без смайващ рисунък. Над всяка врата, над всеки прозорец, във всеки ъгъл бе изрисуван величествен шедьовър.

Озъртах се зашеметена. Лукреция ме дръпна за ръкава, за да се опомня. Зад изящно махагоново писалище седеше сродникът ми папа Климент, с кръщелно име Джулио де Медичи. Фамилията му бе купила кардиналския сан, а после и папския, макар никога да не бе ръкополаган за свещеник. В дясната си ръка папата стискаше перо, а с лявата държеше документ на три педи от присвитите си очи.

След опустошението на Рим Климент, по подобие на скърбящите древни пророци, спрял да подстригва брадата и косата си. Твърдата му брада стигаше до гърдите, а чупливата му, посребряла коса се стелеше под раменете. Червената му копринена роба не беше по-пищна от кардиналските; единствено бялата сатенена шапчица върху темето подсказваше статута му. В очите му се четеше неизразима умора, изтощение, породено от дълбока печал.

Свако Филипо се прокашля, Климент вдигна глава и погледна към мен. Тъжните му очи тутакси грейнаха.

– Малката ми херцогиня! Дойде най-сетне! – Пусна перото и листа и разпери ръце. – Ела да целунеш стария си чичо! От години чакам този момент!

Старателно подготвена от дона Лукреция, аз пристъпих напред и посегнах към ръката му. Той разбра намерението ми и застана неподвижно, за да целуна рубинения пръстен на Свети Петър. Когато коленичих да целуна стъпалата му обаче, той се наведе и ме изправи решително.

– Предпочетох да те приема тук, а не на публично място, за да си спестим формалностите. С теб преживяхме достатъчно ужаси. Сега не съм папа, а ти не си херцогиня. Аз съм чичо, а ти племенница, срещнали се след дълга скръб. Целуни ме по бузата, скъпо момиче.

Целунах го и той ме улови за ръка. Когато се отдръпнах, сълзи напълниха очите му.

– Бог най-сетне се смили над нас – въздъхна той. – Изгубих броя на безсънните нощи, когато будувах, измъчван от мисълта, че си в ръцете на бунтовниците. Не те забравих дори за ден. Не спрях да се моля за теб. Наричай ме чичо и винаги ме приемай като сродник. Ще се погрижа да управляваш Флоренция.

Погледна ме с очакване. Развълнувана, съумях само да промълвя:

– Благодаря, чичо.

Усмихна ми се, стисна ръката ми и я пусна.

– Носиш даровете ми – отбеляза той. – Цветът и огърлицата ти подхождат. – Не каза, че съм красива; щеше да излъже. Бях достатъчно голяма да застана пред огледалото и да видя, че съм невзрачна.

– Дона Лукреция, намерихте ли ѝ учители, както настоях? – попита Климент.

– Да, Ваше Светейшество.

– Добре. – Той ми намигна. – Племенницата ми трябва да научи отлично латински и гръцки, за да не се възмущават кардиналите.

– Знам латински много добре, Ваше Светейшество. Уча го отдавна. Владея донякъде и гръцки – обясних.

– Нима? – Той повдигна скептично вежди. – Преведи тогава следното: ,Assiduus usus uni rei deditus et... "

Довърших вместо него:

– Et ingenium et artem saepe vincit. Ciceron. Търпеливото изучаване на един предмет шлифова ума и таланта, е казал Цицерон.

– Браво! – засмя се той.

– Ако Ваше Светейшество не възразява, бих продължила да изучавам гръцки. И математика – добавих плахо.

– Математика ли? – той повдигна изненадано вежди. – Не умееш ли да смяташ, момиче?

– Умея – отвърнах, – ала бих желала да изучавам геометрия, тригонометрия и алгебра под ръководството на вещ учител.

– Моля за извинение от нейно име – намеси се бързо Лукреция. – Монахините споменаха, че обичала да изчислява движението на планетите – неуместно занимание за млада благородничка.

Климент не погледна към нея. Изучаваше ме с присвити очи.

– Значи си наследила способността на Медичите да боравят с цифри – констатира най-сетне той. – От теб би излязъл добър банкер.

Лукреция и Якопо се засмяха любезно. Климент не откъсваше очи от мен.

– Дона Лукреция, изпълнете желанието ѝ. Нека учи, каквото ѝ е присърце. Умна е, но според мен е доста мекосърдечна. А вие, месер Якопо, говорете често с нея. Образовайте я в изкуството на дипломацията. Необходимо ѝ е, за да управлява.

Стана и въпреки възраженията на помощниците си колко неотложни задачи го очакват, ме улови за ръката и ме разведе из Стаите на Рафаело. Спираше да ми обясни всяка творба, предизвикала любопитството ми, а в Стаята на "Пожара в Борго" ми посочи изображенията на прачичо ми Лъв X.

Климент ми разказваше печално за самотата, на която го обрича санът му. Сподели колко копнее за съпруга и семейство. Призна тъжно, че няма да създаде дете, и иска да му бъда като дъщеря, а той за мен – бащата, когото не. Познавам. С пресеклив глас отбеляза, че времето ни заедно ще бъде кратко. Твърде скоро родният ми град ще е готов да приветства мен и съпруга ми като законни управници. Той, Климент, можел само да се надява да го запомня с добро и някой ден да му позволя да се любува на децата ми като горд дядо – на внучетата си.

Говореше витиевато, изразително и аз се трогнах и се надигнах на пръсти да го целуна по брадатата буза. Аз, мекосърдечното дете, му бях повярвала.

Тринайсета глава

Същата вечер поканиха в двореца подбрани гости да отпразнуват пристигането ми. Дона Лукреция се погрижи да не подмине нито един представител на най-влиятелните фамилии в града – Орсини, Фарнезе, Деле Ровере, Риарио.

Усмихвах се много, докато ме представяха на десетки римски знаменитости. Свако Филипо, готов да отпътува на другата сутрин, познаваше отлично всички и явно плуваше в свои води в римското общество. Сандро се държеше с гостите далеч не толкова сковано колкото предишната вечер. Усмихваше се и дори демонстрираше известно остроумие.

Когато ни настаниха на трапезата и сипаха виното, мястото на Иполито остана празно. Разочаровах се – исках да му кажа, че съм решила да му простя. А и се надявах в сивата рокля да изглеждам привлекателна.

Сервираха вечерята. Негово Светейшество бе изпратил дузина прасенца-сукалчета и буре с най-доброто му вино. Отначало се притеснявах, но скоро се увлякох в разговор с френския посланик, който похвали нещастните ми усилия да говоря на родния му език, и с дъщерята на Лукреция – Мария, изящна жена. Наслаждавах се на хората, на храната, на виното и забравих Иполито, докато не го зърнах на прага.

Носеше жакет от яркосиньо кадифе, разкопчал перленото копче на яката. Късата му черна коса стърчеше в безпорядък. Разговорите стихнаха, защото и другите го забелязаха.

– Поднасям извинения на сътрапезниците – поклони се елегантно той. – И на скъпата ни домакиня дона Лукреция. Изгубих представа за времето.

Седна бързо до масата, точно срещу Сандро и на известно разстояние от мен. Разговорите продължиха и аз насочих вниманието си към чинията и френския посланик.

След пет минути чух вик. Иполито скочи рязко на крака и събори бокала си; гранатово петно растеше върху покривката, но той сякаш не го забелязваше.

– Кучи син! – изкрещя остро и впи див поглед в Сандро. – Отлично знаеш за какво говоря. Защо не им обясниш?

Седнал срещу него, братовчедът му се вкамени.

– Седни, Лито.

Ръката на Иполито описа дъга във въздуха, сочейки гостите.

– Признай си, Сандро. Кажи им колко си амбициозен, но криеш ламтежите си от малодушие.

Месер Якопо стана и с авторитетен тон нареди:

– Седни, месер Иполито.

Тялото на Иполито се изопна като струна от усилието да побере кипналата омраза.

– Ще седна, когато Сандро изрече на всеослушание истината – заяви той. – Кажи ни, скъпи братовчеде. Кажи ни на какво си готов, за да ме очерниш.

Пресегна се над масата, събаряйки подноси и купи. Сграбчи яката на туниката на Сандро и едва не катурна един запален свещник.

Свако Филипо мигом застана до него.

– Опомни се! – застави го той.

Улови го за лакътя и го дръпна назад. Иполито се отскубна от пръстите му, яростно оголил зъби. Помислих, че ще удари Филипо, ала гневът му внезапно се превърна в мрачно вцепенение и той излезе от стаята.

Без да се отделя от мястото си, Сандро го проследи с непроницаем поглед. Вечерята продължи. Отначало гостите изглеждаха притихнали, но бързо възвърнаха предишното си оживление.

След часове, сита и доволна от ведрите разговори, се заизкачвах по стълбището към покоите си. Джиневра бе забравила да прибере някои неща на свако Филипо, който щеше да замине рано, но ми обеща да дойде да ме съблече. Не познавах разположението на стаите и за да ме улеснят, бяха запалили стенен свещник в коридора, който забулваше в непроницаема сянка нишата точно до вратата ми. От нея излезе фигура и пристъпи на светло.

Веднага познах Иполито. Ако аз самата не бях попрекалила с виното, щях да забележа колко червени са очите му, как завалва думите и как се олюлява. Пръстите му бяха сплетени разкаяно пред сърцето.

– Катерина, дойдох да се извиня за поведението си на вечеря.

– Не е необходимо да се извиняваш на мен – отвърнах добронамерено. – От дона Лукреция обаче непременно поискай прошка.

Той се усмихна тъжно.

– Тя ще ми прости само ако до края на живота си ѝ играя по свирката.

– Защо си толкова разгневен на Сандро?

Побутна ме към вратата, за да влезем в преддверието. Поколебах се. Джиневра щеше да се върне всеки момент, а видеше ли ме сама в стаята с мъж – братовчед или не – щеше да помисли, че се държа неблаговъзпитано.

– Не тук – просъсках му, но той сложи показалец пред устните си и ме дръпна вътре.

Спалнята отвъд тъмнееше, но лампата върху писалището в преддверието светеше. Иполито пристъпи съзаклятнически близо и улови ръцете ми. Не понечих да се отскубна, както изискваше благоприличието. Бях замаяна от виното и от присъствието му.

– Защо се разгневи толкова? – прошепнах.

Тялото му се напрегна.

– Кучият син Сандро ме клевети пред Негово Светейшество. А Негово Светейшество му вярва.

– Какви клевети?

Той присви устни.

– Сандро иска да убеди Негово Светейшество, че съм пияница, женкар и немарлив в учението. – Засмя се глухо, горчиво. – И аз, глупакът, се напивам от яд!

– Защо Сандро говори такива неща?

– Защото завижда – отсече Иполито. – Иска да настрои Климент срещу мен. Иска да управлява сам. – Лицето му стана още по-мрачно. – Дръзне ли да злослови и срещу теб пред Климент, ще... – Стисна по-здраво ръцете ми. – Пленничеството не те е ожесточило, Катерина. Имаш същото милозливо сърце.

Той замълча и се втренчи в очите ми. В неговите зърнах искрите, озарили погледа на леля Клариса, когато целуна Леда за сбогом.

– Затова те обичам – прошепна Иполито. – Защото не си като него. Имаш брилянтен ум, ала си чистосърдечна. – Сведе лице. – Ще ми бъдещ ли предана, Катерина? Ще ме обичаш ли?

– Разбира се. – Не знаех какво друго да кажа.

Притисна бедра в моите. Беше висок, темето ми едва стигаше до ямката под врата му. Той плъзна длан по рамото ми и я пъхна под корсета; другата обви тила ми.

Мина ми през ум да побягна, но ръката му върху голата ми плът ме опияняваше. Облегнах се на нея и му позволих да ме целуне. Разгорещихме се. Прегърнах го инстинктивно. Той целуна ушите и затворените ми клепки, после раздели устните ми с език. Имаше вкус на папско вино.

– Катерина – въздъхна той.

Чух стъпките на Джиневра по стълбищната площадка и се отдръпнах от него. Той се измъкна от преддверието точно навреме, та да не го забележи.

Измина стремителна година, изпълнена с пиршества и балове. Бях убедена, че ще се омъжа за Иполито и ще се върна във Флоренция. Всеки ден заприличвах все повече на зряла жена; всеки ден Иполито печелеше сърцето ми малко по малко, с комплименти и нежни погледи. За рождения ден ми подари обеци – диаманти във формата на сълзи.

– Да подчертават красивата ти шия – каза ми.

Нямах красиво лице, но той намираше други качества, които да хвали честно – стройния ми врат, дребните стъпала, изящните ръце.

Дона Лукреция се намръщи – подаръкът подобаваше на възлюбена или на годеница, а ние не бяхме официално сгодени. Имаше основания да е загрижена. Предишната седмица скочих от седлото след главоломна езда и усетих, че фустата ми е мокра. Отидох в спалнята и изумена открих, че е подгизнала от кръв.

Предупредена от камериерката, дона Лукреция дойде да ми обясни противните подробности за ежемесечното кървене. После ми изнесе пространна лекция колко необходимо е целомъдрието – не само по религиозни, но и по политически причини.

Почти не я слушах. Останехме ли сами, Иполито ме обсипваше с целувки и аз му отвръщах пламенно. При всяка среща позволявах нова волност. На вечеря споменът за жарките мигове ни караше да си разменяме усмивки от двата края на масата. Все по-често отпращах придворната си дона Марчела да изпълнява безсмислени поръчки и поемах крадешком към местата в имението, където обикновено се подвизаваше Иполито.

Веднъж го открих в коридора близо до покоите му. Прегърнахме се веднага. Ръката му се плъзна под полите на фустата ми. Не го възпрях. Пръстите му погалиха плътта между бедрата ми. Простенах. Неочаквано той пъхна пръст в мен и аз се предадох. С цялата си тежест следвах движенията му – бавни и предпазливи отначало, после по-бързи.

Увлечени, чухме стъпките твърде късно. Иполито се притискаше в мен, заровил длан под полите ми, а пред нас стоеше Сандро – стиснал устни, разширил очи. Гледаше ни и ние го гледахме. Сетне се извърна и се отдалечи.

Отдръпнах се от Иполито. Желанието ми се бе превърнало в премала и отвращение.

– Проклет да е – изруга Иполито, все още разтреперан. – Ще го използва срещу мен, сигурен съм. Посмее ли да го използва срещу теб, Адът ще се разтвори за него.

Адът закъсня. Междувременно мимолетните ми срещи с Иполито продължиха, макар да бях по-предпазлива. Той стана по-настойчив, по-разгорещено се кълнеше в любовта си, а аз, сигурна, че най-късно след година ще се оженим, позволявах всякакви волности на пръстите и устните му.

Иполито искаше повече, ала дона Лукреция ясно ми бе обяснила, че вече съм способна да забременея. Стремях се да охлаждам страстите на пламенния си братовчед, макар все по-често да се изкушавах да му дам желаното.

Настъпи зимата – мека и слънчева, приятно контрастираща със студената, мрачна Флоренция. На Коледа присъствахме на многолюдно празненство в Папския дворец. Вечерята се състоя във великолепната Стая на Рафаело "Пожарът в Борго". После, когато гостите се заразхождаха из пищните зали, Климент ме отведе настрани. Гръмките, оживени разговори около нас гарантираха, че само двамата ще чуем думите му.

– Разбрах, че си увлечена по нашия Иполито – подхвана той.

Досетих се, че Сандро ни е разкрил. Унизена, ядосана, забих очи в мраморния под, неспособна да измисля свързан отговор.

– Твърде млада си да хлътваш по развратник като него – порица ме Климент. – Наследила си ума и целеустремеността, с които се славят Медичите. Понеже Иполито не ги притежава, ти си длъжна, макар и по-млада, да проявиш мъдрост. Той те преследва не от любов, а защото младостта разбунва кръвта му. Отхвърлиш ли го сега, ще продължи да те уважава, когато страстите му охладнеят. Иначе – казвам ти го като човек с опит – ще се почувстваш зле използвана. Разбираш ли ме, Катерина?

– Да, Ваше Светейшество – промърморих.

– Тогава ми обещай. Обещай ми, че ще запазиш целомъдрието си и ще отбягваш прегръдките му.

– Обещавам, Ваше Светейшество.

Бях в глупавата възраст, когато смятах, че възрастните са неспособни да разберат неповторимата любов между мен и Иполито. Ето защо излъгах папата в очите.

По-късно същата вечер, придружена от придворната дона Марчела, изкачвах стълбището към покоите си. Сандро ни настигна.

– Добър вечер, Катерина – поздрави ме сдържано и без усмивка той.

Изгледах го изпепеляващо и му обърнах гръб.

– Дона Марчела, бих искал да поговоря насаме със сестра си – настоя тихо Сандро.

Марчела – предпазлива жена, двайсет години по-възрастна от мен – се поколеба, втренчена в Сандро. Кехлибареният ми братовчед бе по-строен, с по-крехки кости от Иполито и ситни черни къдрици, широк нос и пълни устни, наследени от мавърската му майка. Властните му тъмни очи я принудиха да отстъпи. Тя се бе заклела да ми служи като неотлъчна придружителка. От поведението на Сандро, а и от моето, ставаше обаче ясно, че е невъзможно помежду ни да се случи нещо необмислено.

– Ще ви чакам в покоите, херцогиньо – обърна се тя към мен.

Когато си тръгна, Сандро каза:

– Знам, че ме мразиш, но в крайна сметка ще разбереш, че съм защитил интересите ти. Иполито те използва, без да щади чувствата ти.

– Няма да слушам лъжите ти. Мразиш Иполито, защото завиждаш! – прекъснах го аз.

Той въздъхна.

– Не го мразя – възрази търпеливо. – Лито ме мрази. Той завижда, не аз. – Поколеба се отново. – По природа съм хладнокръвен. Изглеждам различно от вас двамата и никога не съм го забравял. Но с теб си приличаме повече. Сега си заслепена от любовта, ала притежаваш ума и разсъдливостта, необходими на всеки владетел.

– Защо тогава ни злепоставяш пред папата? – попитах злобно.

– Защото съм загрижен за теб, независимо какво мислиш и какво би ти обяснил Иполито. А ако тълкувам правилно признаците, се поставяш в опасно положение. Не позволявай да те наранят.

– Как смееш!

Обърнах се и заизкачвах стълбите. Той тръгна бавно след мен.

– Иполито обича виното и жените. И ти ли си заслепена като другите, та не забелязваш?

Ускорих крачка и той направи последен, отчаян опит да ме разтърси.

– Когато дойде пак при теб, попитай го за Лусия да Пистоя. Попитай го за Кармела Строци и за Шарлот Монблан.

– Лъжеш! – извиках, без да се обръщам.

– Играят си с теб, Катерина.

– Не си ми брат – подхвърлих през рамо; грубо, жестоко, за да отвърна на удара с удар.

– Имаш право, разбира се – отрони той. – Вече всички го знаят, предполагам.

Не разбрах думите му, но бях твърде разстроена да настоявам за обяснение. Повдигнах поли и хукнах нагоре към стаята си. Алесандро не ме последва, ала усещах присъствието му, самотно и мрачно, на стълбите зад мен.

Новата 1532 година настъпи, сподиряна от подранила пролет. Дона Марчела рядко ме оставяше сама. С Иполито бяхме принудени да се задоволим с потайни погледи на вечеря. Накрая той подкупи една камериерка да ми носи пламенните му писма и да му връща страстните ми отговори.

Най-сетне Иполито ме уведоми, че е помолил Климент да ни позволи да се сгодим, а Негово Светейшество намекнал, че разрешението няма да закъснее. Годежът бе нерушим както брака – обвържехме ли се, никой, дори Климент, не би дръзнал да ни раздели. Бързо написах отговор, изразяващ нетърпението ми. На другия ден получих ново послание: "Защо да чакаме Климент и церемонията? Ще намеря начин да останем сами и никой да не ни безпокои до заранта. Чакам да се предостави подходяща възможност" .

Втренчих се в листа в ръцете ми с трепетно вълнение. Разкриеха ли ни, дона Лукреция щеше да се възмути до дъното на душата си, а папа Климент да се разгневи.

Бях се постарала да забравя думите на Сандро, но сега те отекнаха злокобно в паметта ми.

Попитай го за Лусия. И за Кармела. И за Шарлот...

Няколко седмици си разменяхме трескаво писма. В началото на април дона Марчела заболя и замина за провинцията, поверявайки ме на камериерката Селена. Същия следобед Селена обтри косата ми с лимонов сок и я вчеса. Постлах покривка на тревата в едно глухо кътче на двора и седнах под слънцето с надеждата да позлатя редките си къдрици. След час се наканих да стана, но гласът на Иполито ме спря.

Двамата със Сандро минаха край мен, потни и разрошени от лова. Не ме видяха, потънали в нехаен разговор.

За щастие Иполито вървеше по-близо до мен и тялото му ме скриваше от погледа на Сандро. Осмелих се да му махна плахо. Той спря пред входа на имението, извини се на Сандро и го остави да продължи сам.

Преди да успея да се изправя, Иполито седна до мен на покривката с лице, грейнало от надежда.

– Тази вечер, Катерина. Днес ще дойда в спалнята ти. Нямаш представа колко ми е трудно да предвкусвам срещата ни и да крия вълнението си от Сандро, от всички.

Притиснах с длан стоплената си от слънцето буза.

– Опасно е – промълвих. – Ще ни разкрият.

Възражението ми прозвуча като безсилно ехо.

– Няма.

– Ами ако забременея?

Той се усмихна доволно.

– Тогава Климент ще ни венчае по-бързо. Дай ми само една нощ и когато се оженим, ще възнаградя щедростта ти хилядократно. – Целуна китките ми една по една. – Обещай да ме чакаш тази нощ.

– Ще те чакам – отговорих, разтреперана от копнеж и чувство за вина.

Четиринайсета глава

Същата нощ си легнах, изпълнена с болезнено очакване. Ами ако ни разкрият? Дали ако го разгневим, Климент ще ни лиши от правото да управляваме Флоренция? Страхът ми бледнееше пред спомена за ловкия език и пръсти на Иполито. Някой почука тихо на вратата на антрето ми и аз седнах в леглото, вслушана в шепота на завивките на Селена, а после в босите ѝ стъпки по мраморния под и проскърцването на вратата.

Силуетът на Иполито се появи пред прага на спалнята ми.

– Катерина – промълви той. – Най-сетне.

Приближи до леглото, отметна завивките и се плъзна до мен. Легна на една страна, подпрян на лакът.

"Иполито", понечих да отроня, но той ми изшътка и прокара длан от врата до бедрото ми – нагоре и надолу, бавно. Разделяше ни само тънкият ленен плат на нощницата ми. Устните му бяха разтворени, задъхваше се и миришеше на вино. Бях омагьосана, ала резкият му глас ме изтръгна от унеса.

– Изправи се – нареди ми той.

Послушах го. С изненадващо умение Иполито изхлузи нощницата ми през главата и вдигнатите ми ръце. Внезапно останах гола, смутена. Той обаче притисна лице до малките ми гърди и ги засмука възбудено. Улових главата му и зарових разперените си пръсти в косата му. Чувствах се неловко и исках да го отблъсна. Ала езикът и зъбите му продължиха да галят зърното ми и сякаш невидима нишка се спусна от нежното място право до утробата ми и мускулите под нея се изопнаха от наслада. Доволен, той ми заповяда:

– Легни.

Подчиних се. Той стана и свали широката си риза през главата; пристъпвайки от крак на крак, събу и панталоните. Олюля ваше се и на два пъти се строполи върху леглото, но най-сетне успя да се освободи от дрехите.

На пръв поглед мъжките гениталии изглеждат странно. Под гъстата туфа черни косми над слабините на Иполито се подаваше месест израстък, извит нагоре под ъгъл около трийсет градуса. Той ме смути и очарова. Иполито пристъпи към мен и аз се пресегнах и го стиснах силно. Беше твърд като камък, ала нежен на досег. Иполито го раздвижи и той запулсира в ръката ми – веднъж, дваж. Засмяхме се тихо.

– Целуни го. – Предложението не ми допадна и аз се отдръпнах отвратена. Той сграбчи косата ми, сплетена на тила, и тласна главата ми към него. – Целуни го – повтори. Завалваше думите, очите му бяха притворени; едва сега осъзнах колко е пиян.

Дръпна отново косата ми. Заболя ме и бях принудена да отстъпя. Целунах го леко, бързо. Острите косъмчета ме погъделичкаха и аз сбърчих нос. Облъхна ме миризма на мускус, но се постарах да не се отдръпна твърде припряно. Той явно искаше повече, ала не настоя и притисна раменете ми надолу.

Плюна в дланта си и намаза твърдата плът. Взирах се в странния, изкусителен, лъскав израстък и – съвсем безразсъдно – ме обзе желание да го почувствам в мен. Той вклини ръце между бедрата ми и ме прикова върху леглото. Лежах, разперила крака – забранен плод, готов да тупне от дървото.

Иполито пъхна средния си пръст дълбоко в мен, завъртя го и вкара втори. Поех си рязко дъх. Не след дълго последва трети. Въпреки възбудата простенах от болка, ала той продължи да тласка, докато се отпуснах и замрях.

Извади пръстите с влажен, мляскащ звук, усмихна се зловещо и произнесе с одебелял глас:

– Гъската е готова. Опечена и сочна. Чака да забият ножа в нея.

Легна върху мен и намести краката си между моите. Подпрян на една ръка, плюна отново в дланта си и пак намаза твърдата плът.

– Ще дойда при теб и утре, и следващата нощ – промърмори на пресекулки. – Ще идвам, докато дона Марчела е болна. Тази нощ ще те обладая много пъти. Щом семето ми се излее в теб, внимавай да останеш легнала по гръб и неподвижна. Колкото по-скоро заченеш, толкова по-скоро ще ни ожени Климент.

Обви израстъка със свободната си ръка и го плъзна гладко по бедрото ми, търсейки целта.

Кръвта на Лоренцо, мисля, проговори в мен – талантът му да плете политически интриги и да ги разпознава, щом ги забележи. Навярно и обучението на месер Якопо в тънкостите на дипломацията също си каза думата. Спомних си урока му как привидната угодливост често маскира най-низки политически цели.

Предупрежденията на Климент и на Сандро, съчетани с внезапното желание на Иполито да забременея от него, разбудиха дремещия у мен нюх на Медичите. Надушила коварство, опитах да събера крака, ала тежестта на Иполито ми попречи. Пъхнах длан между слабините си и издутата му плът.

– Ами Лучия? – попитах.

Той нададе стон, който прозвуча и като нервен смях. Надигна се, подпрян на ръце.

– Тя е лъжкиня. Детето не е от мен.

Ненадейно булото на сляпата любов се вдигна и аз видях ясно истината – Иполито бе изпил много вино, преди да дойде при мен. Най-пламенно протичаха срещите ни, когато беше пиян. Собственият му отговор явно го стресна; той се ухили глупаво на думите си, после на мен.

– А коя е Кармела? – настоях. – А Шарлот?

– Катерина – приласка ме с усмивка той, ала осъзна колко ме е разгневило неволното му признание и за да не ме изгуби, се престори на ядосан. – Кой ти наговори такива лъжи? Сандро, нали? Зарекъл се е да ни опропасти живота!

– Махай се. Пиян си и жалък. Върви си – отсякох.

– Не ме отхвърляй – присъска заплашително Иполито. – Полагаш ми се по рождение!

– Нищо подобно – отвърнах със същото ожесточение.

Той ме сграбчи свирепо за китката. Извиках от болка. С една ръка прикова ръцете ми над главата, а с другата хвана твърдата плът, решен да проникне в мен.

Много мисли се раждат през времето, достатъчно да си поемеш дъх, и през това време аз претеглих възможностите си. Да се предам и да се моля да не забременея, а на сутринта да потърся закрилата на дона Лукреция. Да продължа борбата, очевидно обречена на провал. Да изкрещя с пълно гърло, та Селена да дотича от преддверието. Никоя не ми хареса, понеже и трите даваха възможност на Иполито да ме обезчести. Предвид предишното ми кокетно поведение, никой нямаше да повярва в невинността ми. Оставаха само преговорите – Иполито обаче изглеждаше твърде обезумял за дискусии.

Заплюх го в очите с всичката слюнка, която успях да събера.

Той се подчини на естествения импулс да ги избърше и за миг изгуби равновесие, позволявайки ми да издърпам безценната си девственост нагоре към възглавниците.

Преди да се съвземе, го предупредих:

– Ще се съпротивлявам. Ще се разкрещя. Ще кажа истината – че си ме изнасилил. Пиян си!

– Малка кучка! – възкликна тихо и смаяно.

– Сандро ще ме подкрепи. Ще посочи основателно, че си обезпокоен, понеже пиянството и развратът са помрачили репутацията ти и си изгубил благоразположението на Климент.

Не исках да изляза права; исках от все сърце Иполито да се засмее нежно и да ме разубеди с по-силни доводи. Дългото му и гузно мълчание обаче разрушиха фантазията, че ме обичат пламенно и че скоро ще имам свой дом и семейство. Все пак бях едно невзрачно момиче, а той – най-красивият мъж на света.

Изпълзях възможно най-далеч от него, седнах, притиснала гръб в таблата на леглото, и обвих колене с длани. Копнеех да умра. Ала и аз бях хладна като Сандро и скрих болката си.

– Да продължа ли? – попитах го. – Да стигна ли до логичния извод, че който се омъжи за мен, ще изглежда най-законен владетел на Флоренция?

Той се изправи и се втренчи в мен. Беше пиян, избухлив и жесток, ала не бе чудовище. Смалената плът висеше окаяно между краката му. Той поклати глава – жест на примирение, но аз го разтълкувах грешно и му напомних разгорещено:

– Алесандро ми е брат, вярно, но само полубрат. С благословията на Климент е възможно да се оженим.

Без да се усмихва, Иполито се засмя тихо и горчиво.

– Грешиш – възрази той.

– Не греша!

– Грешиш – повтори. – Сандро не ти е брат. Незаконен син е на Климент. Родил се, докато Негово Светейшество бил кардинал, и го пробутал на нас. Сега вероятно разбираш по-добре безпокойството ми.

Дълго стояхме задъхани, втренчени един в друг. Стори ми се, че обмисля дали да не ме нападне отново, ала явно бе изгубил охота.

– Не искам да ти навредя – рече най-сетне. – Загрижен съм за теб, а и наистина се привличаме. Позволи ми да бъда с теб тази нощ. Климент ще се вразуми и ще ни ожени. Ще ни повери Флоренция, особено ако си бременна.

– Не – поклатих глава.

Той се поколеба. Понечи сякаш да посегне към мен.

– Не – повторих. – Ще изкрещя. Ще извикам Селена.

Стана и се облече, без да продума повече. Изчаках го да излезе през вратата и да тръгне по коридора. Едва тогава заплаках.

Сандро ми направи услуга. Три месеца след среднощната среща с братовчед ми, папа Климент ръкоположи Иполито за кардинал и го назначи за папски легат в Унгария, където щеше да замине след едногодишно обучение.

Не след дълго Алесандро отпътува за Флоренция, за да се запознае с политиката на града, където скоро щеше да управлява.

Аз се стараех да се развличам с учене. Печалният завършек на първата ми любовна връзка ме бе наранил дълбоко, ала се утешавах с факта, че още имам Флоренция. Стремях се да се подготвя за достойна владетелка на града и партньор на Алесандро, доказал мъдростта и благоприличието си.

През април Климент ме изпрати във Флоренция по случай провъзгласяването на Алесандро за пръв херцог на Флоренция – титла, отредена му от император Карл по силата на споразумението с Климент след плячкосването на Рим. Украсена с хермелин и рубини, по време на церемонията стоях гордо до Алесандро и споменът за Иполито избледняваше като маловажно младежко увлечение.

По-късно същата вечер, след разточително пищното увеселение, се прибрах в спалнята си, където дона Марчела ме освободи от сложната ми премяна. Още бях възбудена, не ми се лягаше и обсъждах развълнувано с Мария днешните събития.

– Кога ли Негово Светейшество ще обяви годежа ни? – попитах я.

– Годеж ли? – въпросът ми явно я изненада.

– С Алесандро, разбира се.

Мария извърна бързо очи, търсейки подходящ отговор.

– Негово Светейшество обмисля няколко кандидати за ръката ти.

Три пъти си повторих мислено думите ѝ, преди да ги разбера напълно.

– Съжалявам. Значи не са ти казали нищо? – наруши мълчанието Мария.

– Не са – кимнах бавно.

По лицето ѝ се изписа съчувствие.

– Миналата година сгодиха тайно Алесандро за Маргарита Австрийска, дъщерята на императора. Негово Светейшество ще оповести новината скоро.

Унизена и кипнала от възмущение, не издавах чувствата си и продължих да придружавам Сандро на всички обществени събития, съзнавайки, че съм до него не като партньорка, а като символ. Бях призракът на баща си, чието рождено право бе Флоренция. Като негова единствена законна наследница беше редно аз да управлявам града – бях обаче жена, политически непростим грях.

Ден след ден тревогата ми за бъдещето се задълбочаваше. Бях на тринайсет – възраст за женене – но ако не Сандро, кой щеше да ми стане съпруг? Мария призна, че Климент обмислял предложението за брак на Миланския херцог – болнав старец с по-малко разум от монетите в хазната му. Климент не бил очарован от идеята, но император Карл го притискал, защото херцогът му бил предан съюзник. Новината ме отврати до такава степен, че се наложи Мария цял час да се опитва безуспешно да ме успокои.

– С Божията милост папата няма да избере него. Да речем, че неговият шанс е най-малък. Има и други кандидати. Единият е повече от блестящ. Неслучайно ме накараха да се закълна да пазя тайна. Негово Светейшество преговаря усърдно в твоя полза – обясни ми тя.

– Дали някой от тях е от Флоренция? – бях изгубила всичко; оставаше ми само домът.

Тя не разбра колко важен е въпросът ми. Поклати глава и се усмихна закачливо.

– Не бива да говорим повече, скъпа. Безсмислено е да таиш надежди, да не би да рухнат.

Твърде късно, прииска ми се да ѝ кажа. Спомних си деня, когато за пръв път срещнах Негово Светейшество – как ме помоли да гледам на него като на баща и призна скръбта си, че няма да има свое дете. Дори тогава той е преговарял с император Карл да намери подходяща съпруга за сина си Алесандро, която да донесе на новия млад херцог възможно най-голям престиж. Аз бях просто поредният скъпоценен камък в короната на Климент, разменна монета – каквато бях за бунтовниците. Условията на пленничеството ми бяха далеч по-добри, ала и сега бях пленничка на политиката.

Преживях неспокойна есен и Коледа. Погледнато отстрани, вероятно бях за завиждане – облечена в хермелин и златоткани рокли, танцувах и вечерях с херцози, принцове и посланици. Новата година донесе нов повод за празник. В края на януари 1533-та Якопо и Лукреция пристигнаха от Рим в позлатената си каляска.

Носеха вести от Негово Светейшество – прочетох го в самодоволната, загадъчна усмивка на Лукреция. Сутринта след пристигането им ни повикаха в приемна зала – допуснаха само мен, Якопо, Лукреция и Мария; и Алесандро, разбира се, който загърби задълженията си, за да дойде.

Седнах между Мария и Лукреция, а месер Якопо застана пред пращящата камина. Сноп зимна слънчева светлина озаряваше косата му, бяла като памук. Той прочисти гърло и аз замрях, представяйки си миланския херцог.

– Ще ви съобщя добра новина, но искам грижливо да пазите думите ми в тайна. Никой друг не бива да я научава, за да не се изложим на сериозна опасност.

– Тук всеки заслужава доверие, свако, продължавай, моля – поощри го нетърпеливо Алесандро.

– Уреден е годеж – по лицето на месер Якопо се разля налудничава усмивка. – Скъпа малка херцогиньо, ще се омъжите за Анри, Орлеанския херцог!

Херцогът на Орлеан – титлата ми прозвуча познато, но не успях да се досетя кой е мъжът.

При вида на обърканото ми изражение дона Лукреция не се стърпя и развълнувано възкликна:

– Синът на френския крал, Катерина! Синът на крал Франсоа!

Седях, притихнала и зашеметена, неспособна да осмисля докрай значението на думите ѝ. Мария пляскаше радостно с ръце. Дори Сандро се усмихваше.

– Кога ще се случи? – попитах.

– През лятото.

Месер Якопо взе две кутии от близката маса – и двете инкрустирани с перли, оформящи лилии – и ми ги подаде.

– Бъдещият ти свекър, Негово Величество крал Франсоа, ти изпраща дар от името на сина си.

Взех ги. В едната имаше златна огърлица с три кръгли сапфира, големи колкото котешки очи; в другата – малък портрет в рамка на младеж със сериозно и изпито лице.

– Млад е – отбелязах.

Дона Лукреция стисна възторжено лакътя ми.

– Анри дьо Валоа е роден през същата година като теб.

– Планираха да го оженят за Мария Тюдор. Крал Хенри Осми обаче низвергна майка ѝ, Катерина Арагонска, и така сложи край на преговорите – добави Мария. Тя се пресегна и ме улови за ръката, усети колко е безжизнена и зацъка с език. – Не се ли вълнуваш, Катерина?

Не отговорих. Погледнах безизразно към месер Якопо и попитах:

– Какви са условията на договора?

Въпросът го изненада.

– Зестрата ти, разбира се. Тя възлиза на внушителна сума.

– Не е достатъчно – отбелязах, макар да знаех, че богатствата на Франция са намалели значително през годините на войната; крал Франсоа безспорно се нуждаеше от злато. – Във вените ми не тече кралска кръв. Неподходяща съм за съпруга на принц. Има момичета с по-големи зестри. Какво друго ще получат?

Месер Якопо се втренчи смаяно в мен. Изумлението му обаче ми се стори безпричинно – та аз му бях старателна ученичка в изкуството на политическите преговори!

– Имоти, херцогиньо. Крал Франсоа открай време ламти за владения в Италия. Папа Климент му обеща Реджио, Модена, Парма и Пиза. Ще осигури също военна подкрепа на Франция, за да завземе Милано, Генуа и Урбино. Условията са поверителни. Дори новината за брака не бива да се разкрива все още. Император Карл няма да се зарадва, че са отхвърлили предложението на миланския херцог.

– Разбирам – кимнах. Прокарах длан върху кутията и спрях до перлите. Наклоних я леко и те засияха в приглушени леденосини и розови оттенъци.

– Не изглеждаш щастлива, Катерина? Не си ли доволна? – учуди се дона Лукреция.

Повдигнах отново капака и погледнах портрета на младия мъж. Изопнатите му черти – обикновени и достатъчно незабележителни, за да го определят като привлекателен, дори красив – изразяваха сурова царственост.

– Доволна съм – заявих, ала не се усмихнах. – Крал Франсоа е роднина на мама. Ще се радвам да го наричам свекър. Благодарение на него ме освободиха от жестокото пленничество и ме преместиха в райското убежище на манастира "Ле Мурате". Ще му бъда признателна до края на живота си.

Оставих кутията, а Мария и дона Лукреция се възползваха от случая да се спуснат към мен, просълзени и с разтворени обятия. Въодушевена до немай къде, Лукреция ми съобщи, че папа Климент е избрал най-модерната благородничка в цяла Италия – Изабела д'Есте – да подбере платовете и модела за сватбената ми рокля, както и дрехите за чеиза ми. Щели да ми назначат учител от кралския двор, с чиято помощ да овладея по-добре езика и да се запозная с обичаите на Франция.

Негово Светейшество бе възложил на месер Якопо да обсъди някои наложителни въпроси с Алесандро. Ние, жените, се оттеглихме, а мъжете се подготвиха да се усамотят в кабинета на Алесандро. На прага се поколебах. Махнах на Лукреция и Мария да вървят и зачаках Сандро да приближи до мен. Якопо сведе очи и продължи по коридора с думите:

– Ще ви оставя насаме, месер Алесандро.

Когато всички се отдалечиха достатъчно, та да не ни чуват, се обърнах към Сандро:

– Знаел си! Преди година ме предупреди да страня от Иполито. С Климент сте го решили още тогава.

– Не бях сигурен – отвърна Алесандро. – Франсоа тъкмо бе отправил предложението, ала не знаехме дали преговорите ще протекат успешно. Исках да ти съобщя, но бях дал дума да пазя тайна. Сключиха споразумението преди по-малко от седмица.

– Съзаклятничили сте да ми отнемете Флоренция! – нападнах го аз. – Ти и баща ти!

Той се поотдръпна, смутен от злостния ми тон, но отговори спокойно:

– Климент го е решил още щом те видял. Достатъчно проницателен съм да управлявам града. Ти обаче... Ти притежаваш блестящ ум. Тежко му и горко на света, ако изучиш изкуството на коварството! Не се нуждая от съпруга с по-остър ум от мен. Аз ще осигуря Флоренция на баща си. А ти...

– Аз ще му донеса държава – довърших горчиво.

– Съжалявам, Катерина – за миг хладното изражение на Алесандро се промени и аз видях, че е искрен.

Прекарах цял ден с дона Лукреция и Мария и си легнах след ранна вечеря. Останала сама, размишлявах над новата си участ. Тя обаче ми се струваше смътна и недействителна. Как ще напусна всичко и всички, които познавам и обичам, и ще заживея сред чужденци? Портретът в дървената кутия на сдържаното, неспокойно момче никак не ме утешаваше. Най-сетне изтощението надделя над тревогата и заспах. Сънувах, че стоя сред открито поле и се взирам в кораловите лъчи на залязващото слънце. Пред огромния му, потъващ зад хоризонта диск, се очертаваше силует на широкоплещест, силен мъж. Протегнал ръце към мен, той ме умоляваше.

Катрин, моя Катрин...

Името ми, произнесено на чуждия език, вече не ми звучеше варварски. Извиках в отговор.

Je suis ici,je suis Catherine... Mais qui etes-vous?

Тук съм, аз съм Катрин... Но кой сте вие?

Катрин! , извика той, все едно не чуваше въпроса ми.

Ушите ми забучаха. Пейзажът се промени ненадейно и той се загърчи в краката ми. Лицето му оставаше в сянка и аз се опитвах да различа чертите му, ала те плувнаха в края, сякаш от бълбукащ фонтан избликва вода.

Коленичих до падналия мъж.

Ah, monsieur! Comment est-ce que jepeux aider?

Как да ви помогна?

Главата му се люшна и излезе от сянката. Съсирена кръв сплъстяваше брадата му; тъмночервен ореол обрамчваше лицето му. Очите му, обезумели от болка, най-сетне срещнаха моите.

Catherine, прошепна той. Venez a motAidez moi.

Ела при мен, помогни ми.

Могъща конвулсия изви тялото му като лък. После въздухът се изтръгна от дробовете му с протяжно съскане и той се отпусна безжизнен със зейнала уста и изцъклени, невиждащи очи.

Бездиханните му черти ме смутиха – изглеждаха ми и познати, и непознати. Изкрещях.

Събудих се. Придворната ми – дона Марчела – се бе надвесила над мен.

– Кого викате? – попита тя.

Гледах я объркана, занемяла.

– Търсехте някого. Извикахте: Доведете го веднага тук! . Кого да доведа, херцогиньо? Болна ли сте? Да ви прегледа лекар ли искате?

Седнах и притиснах с длан сърцето си, където се гушеше Гарвановото крило.

– Козимо Руджиери, сина на астролога – отвърнах. – Утре сутринта наредете да го открият и да ми го доведат.

Петнайсета глава

Не откриха Руджиери. Отворила им някаква старица и обяснила, че в деня след обсадата месер Козимо изчезнал. Две и половина година нямало ни вест, ни кост от него.

– Отървахме се – добавила тя. – Беше полудял. Бръщолевеше страшни неща. Отказваше да се храни и да спи. Чудо ще е, ако е жив.

Новината ме покруси, но нямах време да тъна в разочарование. Вече не бях тринайсетгодишното момиче Катерина, а херцогинята на Урбино, бъдещата съпруга на Орлеанския херцог и снаха на крал. Излагаха ме на показ като скъпоценен предмет.

За четиринайсетия ми рожден ден през април в Палацо Медичи организираха прием, за който Негово Светейшество пристигна чак от Рим. Приведена под тежестта на тежки накити, държах ръката на папа Климент, а той ме представяше на всеки изтъкнат гост с думите: "Моята скъпа Катерина, най-ценното ми съкровище".

Несъмнено ме отрупваха с несметни съкровища – подозирах, че Негово Светейшество е заложил половин Рим и папската си тиара, за да покрие разноските. По-късно разбрах, че Сандро – тоест херцог Алесандро – е обложил гражданите на Флоренция с по-високи данъци, за да поеме част от разходите.

Пристигаха брокати, дамаски, дантели и коприна, подбрани лично от изтънчената Изабела д'Есте. Разстилаха пред мен купища скъпоценни камъни – рубини, диаманти, смарагди, огърлици и колани от злато, инкрустирано с бисери, и обеци с толкова грамадни крушовидни перли, че се чудех как ще ги нося с изправена глава. Когато не разглеждах скъпоценни камъни, благородни метали или изящни материи, шлифовах френския си и протокола на френския двор под опеката на учител. Учех френски танци и ги упражнявах, докато краката ми отмалееха. Понеже крал Франсоа обичал да ловува, яздех жребеца си и тренирах скокове – и, неизбежно, падане. Учителят ми възрази, че използвам странично седло – било неприлично, понеже се разголвали глезените ми.

Препоръча ми едно нелепо приспособление – нестабилно столче, от което всеки би се строполил, ако конят не се движи съвсем бавно. Не пожелах да го използвам.

Участвах в безброй обществени прояви. Преди присъствието ми узаконяваше управлението на Алесандро, сега го облъхваше с царственост. Държах го под ръка като лъскава политическа дрънкулка и го придружавах при посрещането на годеницата му – Маргарита Австрийка. Целунах я сърдечно по бузата за добре дошла във Флоренция.

Трескавите дни ме изтощаваха и нямах сили да мисля. Лятото дойде твърде бързо, макар да получих заслужен отдих, понеже отложиха сватбата – церемонията щеше да се състои през октомври вместо през юни и то в Марсилия вместо в Ница.

Първи септември обаче настъпи неумолимо и аз напуснах Флоренция в пищна каляска, придружена от пъстър керван благородници, прислужници и коняри, плюс дузина каруци, натоварени с вещите ми и подаръците за новото ми семейство. Развълнувана, отначало дори не ми хрумна, че е възможно никога да не се върна в родния град. Едва когато стигнахме до източната порта, гърлото ми се сви и се обърнах паникьосана да погледна бавно смаляващия се оранжев купол на голямата катедрала и лъкатушната сиво-зелена Арно.

Леля Клариса я нямаше, Иполито бе неверен, а Сандро – коварен. И двамата нямаше да ми липсват. Ала докато Флоренция чезнеше зад гърба ми, аз плачех за Пиеро и за Лоренцо, момчето с мъдри очи, високо на стената на параклиса в Палацо Медичи.

Пътувахме до брега по суша, а оттам – по море до Вилафранка да чакаме Негово Светейшество, който щеше да проведе лично религиозната церемония.

Климент бе решил да превърне сватбата ми с Анри, херцога на Орлеан, в невиждан, разточителен спектакъл. Когато папската флотилия пристигна, аз се качих на кораба на Негово Светейшество, тапициран изцяло в златоткан брокат. Плавахме два дни до Марсилия и щом хвърлихме котва, ни приветстваха с триста оръдия, радостен звън на камбани и звучни тромпети.

Слънчевата Марсилия ухаеше на море под ясното синьо небе. Прекосихме улиците между шпалир от французи, надаващи възторжени възгласи, и стигнахме Плас Ньов. В единия му край се издигаше величественият кралски дворец, а срещу него – временна дървена резиденция за папата. Свързваше ги обширна дървена галерия, опасваща целия площад. Там щяха да се провеждат пиршествата и приемите.

Влязох в Марсилия, яхнала дорест кон с покривало от златен брокат. Предложиха ми странния трон, използван от французойките, но аз предпочетох своето странично седло. Дори да се изненадаха, че жена язди така, хората прикриха добре чувствата си.

На Плас Ньов слязох от коня и ме поведоха бързо към залата за приеми. Триста души – най-видните мъже и най-блестящите жени от френския кралски двор – се бяха събрали там. Бяха дошли да ме преценят, сякаш съм скъпоценен камък – един от многото, красящи короната на Негово Величество.

Минах пред шестстотин погледа, край надменни жени с котешки очи и безочливи усмивки. Впитата горна част на роклите им се заостряше над безмилостно пристегнатите им талии – всичките кльощави, но изглеждаха някак странно горди от това. Тесните им ръкави, пришити към роклите, стояха бухнали над лактите. Високите им яки имаха волани под брадичката като на мъжка дреха, но бяха отворени и цепката продължаваше до бюста. Косите им бяха пригладени високо над челото с твърди диадеми от плат, от които се спускаха кадифени или тюлени воали. Изглеждаха красиви, стройни и дръзко самоуверени, а аз – непохватна, старомодна чужденка с надиплени ръкави и рокля с широка талия.

Отърсих се от погледите им и вперих очи в Негово Светейшество, седнал на висок трон върху висок подиум. До него – на почтително разстояние – стояха крал Франсоа и тримата му синове – Анри, единайсетгодишният Шарл и петнайсетгодишният дофин, наследникът на короната и на бащиното име.

Лицето на Климент сияеше. За шест години той се бе преобразил от пленник в разграбен град до кукловод на крал.

Докато изричаха името ми – Катерина Мария Ромула де Медичи, херцогиня на Урбино – аз стоях смирено, свела очи.

– Катерина! – възкликна Климент, опиянен и радостен от успеха. – Колко си красива, скъпа ми племеннице!

Изкачих три от петте стъпала към подиума и коленичих. Опряла гърди в стъпалата, поех в ръце обутия в кадифен чехъл крак на Климент и притиснах устни в него.

– Стани, херцогиньо, и поздрави новото си семейство.

При тези думи на Климент едра длан ме улови за рамото и ми помогна да се изправя. Пред мен стоеше много висок мъж с къса тъмна брада, опасала челюстта му, толкова остра, че стърчеше напред като неразчесан памук. Върху дебелия му врат главата изглеждаше малка, носът – въздълъг, очите и устните – дребни. Затаих дъх при вида на пищното му облекло – туника от бронзов сатен и черно кадифе, извезана със спираловидни филизи. Достолепната му стойка и жестовете му изразяваха абсолютна самоувереност.

– Дъще! – усмихна ми се добросърдечно крал Франсоа. – Колко мило и скромно е държанието ви! Не бих намерил по-добра невяста за сина си в целия християнски свят!

Прегърна ме крепко и ме целуна по устата и по бузите с влажни устни.

– Ваше Величество – изпълних дълбок реверанс. – От все сърце съм ви признателна, че ме спасихте от жестокия затвор. Щастлива съм, че имам възможност да ви благодаря лично.

Кралят се обърна към сина си с критичен тон.

– Ето това, Анри, е истинското смирение! Ще научите много от съпругата си. Прегърнете я нежно, с любов.

Анри отлепи посърналия си поглед от пода. Четиринайсетгодишният принц изглеждаше неловко в кожата си – носът и ушите му бяха твърде големи за очите и брадичката. Макар че времето вероятно щеше да се погрижи за симетрията им. Имаше по момчешки костеливо, издължено тяло с тесни гърди и гръб – факт, който широките ръкави и подплънките на раменете не успяваха да прикрият. Кафявата му коса бе подстригана късо в римски стил.

Анри бе жалък заместител на очарователния ми, красив Иполито, ала аз му се усмихнах. Той се опита да отговори с усмивка, но устните му потрепериха. Дългото му колебание предизвика тих ропот сред множеството. Сведох смутено очи.

Най-големият син на краля – дофинът Франсоа – пристъпи между нас.

– Аз ще я целуна пръв – обяви той на висок глас, шлифован като на придворен, но и чистосърдечен. Имаше пълни бузи, поруменели от свеж въздух и добро здраве, и коса с цвят на лен. – Искаме да се почувства добре дошла, но нервите на младоженеца му изневеряват и току-виж я подплашил.

Кралят явно се подразни, че синът му нарушава благоприличието, но Франсоа ме целуна бързо и ме предаде на по-малкия си брат Шарл – дяволче със светли къдрици.

Ухилен палаво, Шарл ме целуна по двете бузи с игриво мляскане и неколцина сред тълпата се разкикотиха.

– Не се бойте, скоро ще ви докажа, че може да се смее – прошепна ми Шарл.

Отдръпна се и подаде ръцете ми на Анри. Кралят се усмихна широко. Очевидно одобряваше всяко действие на Шарл.

Паникьосан, Анри погледна към по-големия си брат и дофинът му кимна нежно и насърчително. С изопнати от решимост черти Анри се обърна към мен, ала в очите му проблесна ужас, когато се приведе да ме целуне. Дъхът му миришеше приятно на анасоново семе.

– Херцогиньо, с цялото си сърце и с благопожеланията на моя народ ви приветствам в кралството на баща си и в... – той заекна, рецитирайки наизустената реч.

– В нашето семейство! В рода Валоа! – тросна се кралят. – Нямате ли ум? Упражнявахте го сто пъти.

Анри изгледа баща си с мрачна омраза. Ненадейно проехтя звучна пръдня и разведри напрежението. Помислих, че някой придворен се е изпуснал, но после забелязах самодоволната усмивка на Шарл. Тактиката му проработи – по лицето на Анри се разля чаровна усмивка и той се изкиска. Крал Франсоа се отпусна и сръга с лакът Шарл – неодобрително и ласкаво. Дофинът се усмихна, облекчен, че са отвлекли вниманието на баща му и брат му.

Анри се овладя и изрече с по-бодър тон:

– Катрин, добре дошли в нашето семейство Валоа!

Катрин, каза той и така настъпи краят на Катерина.

Гласът му бе твърде дълбок, за да е момчешки, и прекалено колеблив, за да е мъжки. Не го бях чувала, ала го познах. Гласът и лицето му сега бяха млади, ала времето и зрелостта щяха да ги променят. Някъде между гласа на моя жених и на баща му, между неговите черти и чертите на краля се мержелееха гласът и лицето на мъжа, който ме викаше насън.

Катрин!

Ела при мен!

Помогни ми!

Същата вечер в ухаещата на дърво, позлатена спалня на Плас Ньов написах ново писмо на магьосника Руджиери. Занятието нямаше кой знае какъв смисъл, освен да излея мрачните си предчувствия; в най-лошия случай Руджиери бе мъртъв, в най-добрия – полудял и в неизвестност. Нямаше как да ми помогне – бях пленница на чужда земя и на кървав сън, заплашващ да се превърне в действителност.

Перото ми застина във въздуха, оставих го и смачках листа. Хвърлих го в огнището, взех нов и го адресирах до братовчедка си Мария. Помолих я да ми изпрати De Vita Coelitus Compranda на Марсилио Фичино и писмата на месер Козимо Руджиери за изкуството на астрологията.

Преди да подпиша писмото, се замислих и надрасках с едри букви: "Катрин, херцогиня на Орлеан".