Корабът с алени платна. Златната верига

VIIАленият „Сесрет“

Беше бяла ранна утрин; над огромната гора се стелеше лек, пълен със странни видения дим. Току-що напуснал огъня си, непознат ловец вървеше надолу по реката; през дърветата сияеше светлината от нейните въздушни простори, но прилежният ловец не отиваше към тях; той разглеждаше пресните мечешки следи, които водеха към планината.

Внезапен звук се понесе между дърветата неочаквано, като тревожна хайка; обадил се бе кларнет. Излязъл на палубата, музикантът изсвири откъс от мелодия, пълна със скръбни, провлечени повторения. Звукът трептеше като глас, който крие мъката си; той се усили, усмихна се с тъжно преливане и секна. Далечното ехо неясно повтаряше същата мелодия.

Ловецът отбеляза следата със счупено клонче и се промъкна към водата. Мъглата още не се беше разсеяла; в нея гаснеха очертанията на огромен кораб, който бавно се обръща към устието на реката. Свитите му, увиснали като фестони платна оживяха, опнаха се и покриха мачтите с безсилна броня от огромни гънки; чуваха се гласове и стъпки. Крайбрежният вятър набираше сили и лениво теглеше платната; най-сетне топлината на слънцето извърши своето — въздушният напор се усили, разсея мъглата и се разнесе по рея в леки алени, пълни с рози форми. Розови сенки пълзяха по белите мачти и корабните въжета; всичко беше бяло, освен разгънатите, плавно движещи се платна с цвета на дълбоката радост.

Ловецът, който гледаше от брега, дълго търка очите си, докато се убеди, че не сънува, а вижда всичко това наяве. Корабът се скри зад завоя, а той все още стоеше и гледаше; после мълчаливо сви рамене и тръгна да търси мечката си.

Докато „Секрет“ се движеше по коритото на реката, Грей стоеше до щурвала и не поверяваше кормилото на моряка — боеше се от плитчините на реката. Пантен, в нов костюм от сукно, с нова блестяща фуражка, избръснат и покорно изпъчен, седеше до него. Той все още не чувствуваше никаква връзка между алената премяна на кораба и пряката цел на Грей.

— Сега — каза Грей, — когато платната аленеят и вятърът е добър, когато в сърцето ми има повече щастие, отколкото у слона при вида на малко бяло хлебче, аз ще се опитам да ви заразя с мислите си, както ви обещах в Лис. Забележете, че аз не ви смятам за глупав или за вироглав, не, вие сте образцов моряк, а това значи много. Но вие, както и повечето от вас, слушате гласа на всички прости истини през дебелото стъкло на живота; те викат, но вие не ги чувате. Аз правя онова, което съществува като старинно понятие за прекрасно, несбъднато и което е възможно и осъществимо също както разходка извън града. Скоро вие ще видите момиче, което не може, не бива да се омъжи другояче, освен по начина, който показвам пред очите ви.

Той накратко разказа на моряка онова, което ние вече добре знаем, и завърши обяснението си така:

— Вие виждате колко тясно се сплитат тук съдбата, волята и свойствата на характерите; аз отивам при оная, която ме очаква и може да очаква само мене; аз също не желая никоя друга, освен нея, може би именно затова, че благодарение на нея разбрах една обикновена истина. Тя се състои в това — да правиш със собствените си ръце така наречените чудеса. Когато за някой човек е най-важното да получи едно петаче, което е най-скъпото нещо за него, лесно е да му дадеш това петаче, но когато душата крие в себе си зърното на пламенното растение — на чудото, ако си в състояние, направи му това чудо.

И ти, и той ще имате нови души. Когато началникът на затвора сам пусне затворника, когато милиардерът подари вила, оперетна, певица и сейф на писаря си, а жокеят задържи коня си поне веднъж за сметка на друг, комуто не върви, тогава всички ще разберат колко е приятно това, колко е неизразимо чудесно. Но има и други не по-малки чудеса, например: усмивката, веселбата, прошката и казаната навреме нужна дума. Да владееш това значи да владееш всичко. Що се отнася до мене, нашето начало — моето и на Асол — ще остане завинаги в аления отблясък на платната, създадени от дълбочината на сърцето, което знае какво е любов. Разбрахте ли ме?

— Да, капитане — извика Пантен и избърса мустаците си с внимателно сгъната чиста носна кърпа. — Всичко разбрах. Вие ме трогнахте. Ще сляза долу и ще помоля за прошка Никс, на когото се карах вчера за потопеното ведро. И ще му дам от тютюна си — той проигра своя на карти.

Грей остана поучуден от тоя толкова бърз практически резултат на думите си и преди да успее да каже нещо, Пантен затропа надолу по стълбата и някъде далече въздъхна. Грей се огледа и вдигна очи нагоре; над него алените платна се люлееха мълчаливо, слънцето сияеше в техните ръбове сякаш с пурпурен дим. „Секрет“ навлизаше в морето, като се отдалечаваше от брега. В пеещото сърце на Грей нямаше никакви съмнения — нито глухи тревожни удари, нито шум от дребни грижи; спокойно като платноходка той се стремеше към възхитителната цел, изпълнен с ония мисли, които изпреварват думите.

Към пладне на хоризонта се показа лек дим от военен крайцер. Крайцерът смени посоката си и от разстояние половин миля вдигна сигнал: „Свали платната“.

Братя — каза Грей на моряците, — не се бойте, няма да ни обстрелват; те просто не вярват на очите си.

Той заповяда да свалят платната. Пантен като крещеше, сякаш имаше пожар, изведе „Секрет“ от вятъра; корабът спря, в същото време от крайцера се понесе парен катер с екипаж и лейтенант с бели ръкавици; като стъпи на палубата на кораба, лейтенантът се огледа учудено и премина с Грей в каютата му. След час той излезе оттам и като махна по странен начин с ръка и се усмихна, сякаш беше получил по-висок чин, се отправи към синия крайцер. Както изглеждаше, този път Грей има по-голям успех, отколкото с простодушния Пантен, тъй като след малко крайцерът даде мощен салют в хоризонта, стремителният дим от който проби въздуха като огромни святкащи кълба и се развя на парцали над тихата вода. Целия ден на крайцера цареше някакво полупразнично бездействие; настроението беше неслужебно, под знака на любовта, за която говореха навсякъде — от салона до машинния трюм, а часовият пред минното отделение попита минаващия моряк:

— Том, ти как се ожени?

— Хванах я за полата, когато тя поиска да избяга от мене през прозореца — каза той и гордо засука мустак.

Известно време „Секрет“ плава в открито море, далече от брегове; към пладне се откри далечен бряг. Като взе далекогледа си, Грей устреми поглед към Каперна. Ако не беше редицата от покриви, той би различил на прозореца на една от къщите Асол, която седеше над някаква книга. Тя четеше, по страниците на книгата пълзеше въззелено бръмбарче; то се спираше, повдигаше се на предните си лапички с чувството на независим стопанин. Вече два пъти Асол го издухваше с досада на перваза на прозореца, откъдето то отново се появяваше доверчиво и без стеснение, сякаш искаше да каже нещо. Този път му се удаде да допълзи почти до ръката на момичето, която държеше ъгъла на страницата; то се задържа тук на думата „гледай“, спря се със съмнение, като очакваше нова буря, и наистина едва избягна неприятностите, тъй като Асол вече възкликна: „Пак ли си ти, бръмбаре… глупак…“ И решително поиска да го духне в тревата, но изведнъж, като прехвърли случайно погледа си от покрив на покрив, видя в синия морски процеп, който се образуваше между къщите, бял кораб с алени платна.

Тя трепна, отдръпна се и замря; после рязко скочи. Сърцето й заби до главозамайване, неудържими сълзи бликнаха от силното вълнение. В това време „Секрет“ обхождаше малък нос, като се държеше с левия си борд под ъгъл към брега; под пламъка на алената коприна се лееше тиха музика от бялата палуба към небесносинята, глъбина; това беше музика с ритмични преходи, които могат да се предадат, разбира се, не съвсем сполучливо, с общоизвестните думи:

В нейната простота ликуваше, разгръщаше се и шумеше вълнение.

Без да помни как е оставила къщата, Асол тичаше вече към морето, подхваната от непреодолимия вятър на събитието; на първия ъгъл тя се спря почти без сили, краката й се подкосяваха, дишането й прекъсваше и гаснеше, съзнанието се държеше на косъм. Извън себе си от страх да не загуби волята си, тя тропна с крак и продължи. От време на време ту покрив, ту ограда скриваха от нея алените платна; тогава тя, боейки се да не са изчезнали като обикновен призрак, забързваше, за да премине мъчителното препятствие, но видяла отново кораба, спираше се да въздъхне облекчена.

По това време в Каперна настъпи такова объркване, вълнение и всеобщ смут, които не отстъпват по ефект на най-големите земетресения. Никога досега до този бряг не беше се приближавал голям кораб. Тоя кораб имаше същите платна, чието название звучеше като издевателство; сега те пламтяха ясно и неопровержимо с невинността на факта, който опровергаваше всичките закони на битието и здравия разсъдък. Мъже, жени деца — всеки, както си беше облечен, запъхтени летяха към брега; жителите се провикваха от дворовете, сблъскваха се един с друг, викаха и падаха. Скоро край брега се образува тълпа и в тази тълпа се втурна стремително Асол.

Докато я нямаше, нейното име се носеше от уста на уста с нервна и мрачна тревога, със злобен страх. Повече говореха мъжете; сподавено, като змии съскаха слисаните жени, но ако някоя от тях заговореше, отровата се промъкваше вече в главата. Щом Асол се появи, всички млъкнаха, отдръпнаха се от нея със страх и тя остана сама сред пустия зноен пясък, смутена, засрамена и щастлива, с лице не по-малко алено от нейното чудо, безпомощно протегнала ръце към високия кораб.

От него се отдели лодка със загорели гребци; сред тях стоеше оня, когото, както й се стори сега, тя познаваше, помнеше смътно от детството си. Той я гледаше с грейнала и напрегната усмивка. Но хиляди последни смешни страхове обзеха Асол; смъртно уплашена от всичко — от грешка, от недоразумения, от тайнствена и вредна пречка, — тя влезе тичешком в топлите люлеещи се вълни до кръста, като викаше: „Аз съм тук, аз съм тук! Аз съм!“

Тогава Цимер махна с лъка и същата по-раншна мелодия се разнесе с гръм по нервите на тълпата, но този път с пълен, тържествен глас. От вълнението, движението на облаците и вълните, от блясъка на водата и далечината момичето вече почти не можеше да различава какво се движи: тя, корабът или лодката — всичко се движеше, въртеше и стихваше.

Но близо до нея рязко плесна весло; тя повдигна глава, Грей се наведе, нейните ръце се вкопчиха в колана му. Асол зажумя; после отвори очи, усмихна се смело срещу сияещото му лице и като се задъхваше, каза:

— Съвсем същият.

— И ти също, дете мое! — каза Грей, като измъкваше от водата мокрото съкровище. — Ето, аз дойдох! Позна ли ме?

Хванала се за колана му, тя кимна с трепетно притворени очи, с нова душа. Щастието се бе сгушило у нея като пухкаво котенце. Когато Асол се реши да отвори очи, стори й се, че всичко — и полюляванията на лодката, и блясъкът на вълните, и приближаващият се силно люлеещ се борд на „Секрет“ — беше един сън, в който светлината и водата се люлееха, въртяха, както при играта на слънчеви петна върху осветена от сноп лъчи стена. Без да помни как, тя се покачи на стълбата и се озова в силните ръце на Грей. Палубата, покрита и украсена с килими, потънала в алените отблясъци на платната, беше като небесна градина. И скоро Асол видя, че стои в каюта — стая, по-хубава от която не може да има.

Тогава отгоре отново връхлетя гръмка музика и разтърси и засипа сърцето с тържествуващия си вик. Асол пак притвори очи, като се боеше, че всичко това ще изчезне, ако продължи да гледа. Грей взе ръцете й и тя, като знаеше вече къде може да отиде сега, без да се страхува, скри мокрото си от сълзи лице върху гърдите на дошлия по такъв вълшебен начин приятел. Грей, потресен и учуден от това, че е настъпила неизразимата, недостъпна за никого скъпа минута, внимателно, но със смях повдигна нагоре за брадичката това толкова отдавна бленувано лице; очите на момичето най-сетне се разтвориха широко. В тях беше всичко най-хубаво у човека.

— Ще вземеш ли с нас, моя Лонгрен? — каза тя.

— Да — и след своето желязно „да“ той толкова силно я целуна, че тя се засмя.

Сега ние ще се отдръпнем от тях, защото знаем, че им е нужно да бъдат сами. Много думи на различни езици и говори има в света, но с всички тях не би могъл дори приблизително да предадеш онова, което си казаха те един на друг в този ден.

В това време на палубата до гротмачтата, край проядената от червеи бъчва с избито дъно, което откри столетната тъмна благодат, вече чакаше целият екипаж. Атвуд стоеше; Пантен седеше церемониално, той сияеше като новороден. Грей се качи горе, даде знак на оркестъра и като сне фуражката си, пръв гребна с чаша от светото вино сред песните на златните тръби.

— Е, ето… — каза той, като изпи чашата и я хвърли. — Сега пийте, всички пийте: който не пие, е мой враг.

Не се наложи да повтори тези думи. В това време, когато „Секрет“ с пълен ход, с вдигнати платна се отдалечаваше от ужасената завинаги Каперна, блъсканицата около бъчвичката надмина всичко онова, което става на големи празници.

— Как ти хареса виното? — попита Грей Летика.

— Капитане! — каза морякът, като търсеше думи. — Не зная дали аз му се харесах, но моите впечатления от него трябва да обмисля. Пчелен кошер и градина!

— Какво?!

— Искам да кажа, че в устата ми са пъхнали пчелен кошер и градина. Бъдете щастлив, капитане. И нека е щастлива оная, която ще нарека най-хубавия товар, най-хубавия дар на „Секрет“.

Когато на другия ден започна да се развиделява, корабът беше вече далеч от Каперна. Част от екипажа, повален от виното на Грей, лежеше на палубата така, както си бе заспал; на крака се държаха само кормчията, часовият и седналият на кърмата, опрял брада върху шийката на виолончелото, замислен и махмурлия Цимер. Той седеше, тихо движеше лъка, караше струните да говорят с вълшебен, неземен глас и мислеше за щастието.