Корабът с алени платна. Златната верига

VБойни приготовления

След като се качи на палубата на „Секрет“, Грей стоя няколко минути неподвижен, само поглаждаше косата си с ръка отзад към челото, което означаваше, че беше крайно смутен. Разсеяността — това облачно движение на чувствата, се отразяваше на лицето му с безчувствената усмивка на лунатик. В това време неговият помощник Пантен вървеше по горната палуба с чиния пържена риба; като видя Грей, той забеляза странното състояние на капитана.

— Да не би да сте се ударили!? — внимателно попита той. — Къде бяхте? Какво видяхте? Това, разбира се, си е ваша работа. Маклерът предлага изгоден фрахт, с премия. Но какво ви е?

— Благодаря, нищо ми няма — каза Грей и въздъхна като човек, току-що пуснат на свобода. — Тъкмо вашият естествен и умен глас ми липсваше. Той ми действува като студена вода. Пантен, съобщете на хората, че днес вдигаме котва и преминаваме в устието на Лилиана, на около десет мили оттук. Нейното течение е гъсто осеяно от плитчини. В устието може да се проникне само откъм морето. Елате за картата. Не вземайте лоцмана. Засега това… Да, изгодният фрахт ми е нужен колкото ланския сняг. Можете да предадете това на маклера. Отивам в града, където ще остана до вечерта.

— Но какво се е случило?

— Съвсем нищо, Пантен. Искам да имате предвид желанието ми да избягвате всякакви въпроси. Когато му дойде времето, сам ще ви съобщя в какво се състои работата. На моряците кажете, че предстои ремонт, а местният док е зает.

— Добре — отговори, без да мисли, Пантен след отдалечаващия се Грей. — Ще бъде изпълнено.

Въпреки че разпоредбите на капитана бяха напълно смислени, помощникът облещи очи и тревожно се завтече с чинията към каютата си, като мърмореше: „Пантен, озадачиха те. Дали той не иска да опита контрабандата? Дали няма да излезем под черния флаг на пиратския кораб?“ Но тук Пантен се оплете в най-нелепи предположения. Докато той нервно унищожаваше рибата, Грей слезе в каютата си, взе пари и като премина залива, тръгна из търговските квартали на Лис.

Сега вече той действуваше решително и спокойно, защото знаеше в подробности всичко, което му предстоеше по чудния път. Всяко движение, всяка мисъл го въодушевяваха като изтънчено наслаждение от художествена творба. В един миг планът му се оформи. Неговите понятия за живот се подложиха на онова последно преминаване на длетото, след което мраморът се успокоява в прекрасното си сияние.

Грей посети три дюкяна за платове, защото придаваше особено значение изборът му да бъде правилен и вече мислено виждаше нужния цвят и оттенък. В първите два дюкяна му показаха коприна с обикновени цветове, предназначени да задоволят непретенциозен вкус; в третия намери мостри със сложни ефекти. Търговецът радостно се суетеше и показваше залежали платове, но Грей беше сериозен като анатом. Той търпеливо премяташе тоновете, отместваше ги, придърпваше ги към себе си, раздипляше ги и разгледа на светлина толкова много червени парчета плат, че отрупаният с тях тезгях като че ли пламна. На носа на ботуша му като че ли беше легнала пурпурна вълна. По лицето и ръцете му светеше розово отражение. Като се ровеше в леко съпротивяващата се коприна, той различаваше червени, бледорозови и тъмнорозови цветове; гъсто кипнали вишневи, оранжеви и мрачни червеникави тонове; да, тук имаше оттенъци с всички сили и значения, различни по своето мнимо родство, както думите: „очарователно“, „прекрасно“, „великолепно“, „съвършено“; в гънките им се таяха намеци, недостъпни за езика на зрението, но истинският ален цвят дълго не се явяваше пред очите на нашия капитан; това, което донасяше търговецът, беше хубаво, но не извикваше ясното и твърдо „да“. Най-сетне един цвят привлече обезоръженото внимание на купувача. Той седна в креслото до прозореца, изтегли от шумящата коприна дълъг конец, хвърли го на коленете си и като се изтегна върху облегалото с лула между зъбите, започна неподвижно да го съзерцава.

Този съвършено чист, като пурпурна утринна струя цвят, пълен с благородно веселие и царственост, беше именно онзи горд цвят, който диреше Грей. В него не бяха смесени отблясъците на огъня, листенцата на мака, играта на виолетовите и лилавите оттенъци — нямаше нито синкавост, нито сянка, нито нещо, което да предизвиква съмнение. Той руменееше като усмивка с прелестта на духовно отражение. Грей се беше толкова замислил, че забрави за търговеца, който чакаше зад гърба му с напрежението на ловджийско куче, направило стойка. Като се умори да чака, той напомни за себе си с шума от изтърваното парче плат.

— Няма нужда от повече мостри — каза Грей, като стана, — вземам тази коприна.

— Целия топ ли? — попита търговецът с почтително съмнение. Но Грей го гледаше мълчаливо в челото, от което търговецът стана по-фамилиарен. — В такъв случай, колко метра?

Грей му кимна, с което го помоли да почака, и пресметна с молив върху един лист хартия колко метра плат му трябва.

— Две хиляди метра — той огледа със съмнение полиците. — Да, не повече от две хиляди.

— Две? — попита търговецът, като заподскача, сякаш имаше в себе си пружина. — Хиляди? Метра? Моля ви, седнете, капитане. Не желаете ли да видите мостри от нови платове? Както искате. Ето кибрит, ето прекрасен тютюн — моля. Две хиляди… две хиляди по… — Той каза цена, която беше толкова близко до истинската, колкото е близка клетвата до обикновеното „да“, но Грей беше доволен и съвсем не искаше да се пазари. — Това е чудесна, най-хубава коприна — продължаваше търговецът, — стока, която не може да се сравни с друга; само при мен ще я намерите.

Най-сетне, когато търговецът съвсем изнемогна от възхищение, Грей се уговори с него за доставката, като взе на своя сметка, разноските; после плати и съпроводен от търговеца с почести като китайски император, си тръгна. По това време, през една улица от мястото, където се намираше дюкянът, скитник музикант настрои виолончелото си и със слабо подръпване на лъка го накара да заговори тъжно и хубаво; неговият другар, флейтист, вля в нежната мелодия силни гърлени звуци; простата песничка, с която те огласиха дремещия в горещината двор, достигна до ушите на Грей и той веднага разбра какво трябва да прави по-нататък. Изобщо през всичките тези дни духовното му зрение бе на оная щастлива висота, от която ясно забелязваше всички намеци и подсказвания на действителността; като чу заглушаваните от шума на движещи се коли звуци на музиката, той навлезе в центъра на най-важните впечатления и мисли, предизвикани съобразно неговия характер от тая музика, и вече чувствуваше защо и как хубаво ще свърши онова, което беше намислил. Като прекоси уличката, Грей влезе във вратата на къщата, в чийто двор се свиреше. В това време музикантите вече се гласяха да си ходят. Високият флейтист, видът на когото говореше за затъпяло достойнство, махаше с благодарност шапката си към ония прозорци, от които летяха монети. Виолончелото беше отново под мишницата на своя стопанин; той бършеше изпотеното си чело и чакаше флейтиста.

— О, ти ли си, Цимер? — каза му Грей, познал цигуларя, който вечер веселеше с прекрасната си свирня моряците гости на кръчмата „Пари за бъчва“. Как измени на цигулката?

— Многоуважаеми капитане — самодоволно възрази Цимер, — аз свиря на всичко, което звучи и трещи. Като млад бях музикален клоун. Сега ме влече към изкуството и аз с тъга забелязвам, че съм погубил необикновеното си дарование. Точно затова поради закъсняла страст обичам и двете заедно: и виолата, и цигулката. На виолончелото свиря през деня, а на цигулката вечер — сякаш плача и ридая за пропадналия си талант. Няма ли да ме почерпите с винце, а? Виолончелото е моята Кармен, а цигулката…

— Асол — каза Грей.

Цимер не чу добре.

— Да — кимна той, — соло на чинии или на медни тръби — това е вече друго нещо. Впрочем какво ме засяга?! Нека да се кривят клоуните на изкуството, аз зная, че в цигулката и във виолончелото отпочиват винаги феи.

— А какво се крие в моето „тур-люр-лю“? — попита приближилият се флейтист, едър мъжага с овчи сини очи и руса брада. — Хайде, ще кажеш ли?

— Зависи от това колко си изпил от сутринта. Понякога — птица, понякога — спиртни пари. Капитане, това е моят компаньон Дуе; аз съм му разказвал как пръскате злато, когато пиете, и той задочно се е влюбил във вас.

— Да — каза Дуе, — аз обичам жеста и щедростта. Но съм хитър и не вярвайте на гнусното ми ласкателство.

— Слушайте — каза Грей, като се смееше, — имам малко време, а работата не чака. Предлагам ви добра печалба. Съберете оркестър, но не от контета с парадни лица на мъртъвци, които в музикалното си педантство или, още по-лошо, в звуковата си гастрономия са забравили за душата на музиката и с мрачно въздействуващите звуци бавно превръщат естрадите в мъртвило — не. Съберете си своите, които карат простите сърца на готвачките и лакеите да плачат; съберете своите бродяги. Морете и любовта не търпят педанти. Аз с удоволствие бих поседял с вас и не само с една бутилка, но трябва да вървя. Имам много работа. Вземете това и го изпийте за буквата А. Ако ви харесва моето предложение, елате довечера на „Секрет“ — той е закотвен близо до главния кей.

— Съгласен съм! — извика Цимер, защото знаеше, че Грей плаща като цар. — Дуе, поклони се, кажи „да“ и върти шапката си от радост! Капитан Грей иска да се жени!

— Да — просто каза Грей, — всички подробности ще ви съобщя на „Секрет“. Вие нали…

— За буквата А! — Дуе бутна Цимер с лакът и смигна на Грей. — Е… колко са буквите в азбуката! Дайте нещо и за „Я“—то.

Грей даде още пари. Музикантите си отидоха. Тогава той се отби в комисионерската кантора и тайно поръча да му се донесе крупна сума пари, което трябваше да бъде изпълнено за шест дни. В същото време, когато Грей се върна на кораба си, агент на кантората вече се качваше на парахода. Привечер докараха коприната; петима майстори на корабни платна, наети от Грей, се настаниха заедно с моряците. Летика още не беше се върнал, не бяха пристигнали и музикантите; очаквайки ги, Грей отиде да побъбри с Пантен.

Трябва да отбележим, че Грей плаваше вече няколко години с един и същ екипаж. В началото капитанът учудваше моряците с капризите си: неочаквани рейсове, престои — понякога цял месец и при това в най-безлюдни места, без всякаква търговия, но постепенно те свикнаха с „греизма“ на Грей. Той често плаваше само с баласт, като се отказваше да вземе изгоден фрахт само защото не му харесваше предложената стока. Никой не можеше да го склони да превозва сапун, гвоздеи, машинни части и всичко друго, което мълчи мрачно в трюмовете и извиква безжизнени представи за скучна необходимост. Но той с охота товареше плодове, порцелан, животни, подправки, чай, тютюн, кафе, коприна, ценни видове дървета като абанос, сандалово дърво, палма. Всичко това отговаряше на аристократизма на въображението му и създаваше живописна атмосфера: нищо чудно тогава, че екипажът на „Секрет“, възпитан по този начин в духа на тия своеобразности, поглеждаше малко извисоко на всички други кораби, обвити от дима на обикновената лека печалба. Но тоя път Грей прочете въпроси по лицата им; и най-тъпият матрос знаеше отлично, че няма нужда да се прави ремонт в коритото на тая горска река.

Пантен, разбира се, им съобщи заповедта на Грей. Когато капитанът влезе, помощникът му допушваше шестата си пура, като се разхождаше из каютата, замаян от дима, и се препъваше о столовете. Настъпи вечер, през отворения илюминатор стърчеше триъгълник златиста светлина, в който блесна лакираната козирка на капитанската фуражка.

— Всичко е готово — каза мрачно Пантен. — Ако искате, можем да вдигнем котва.

— Вие, Пантен, би трябвало да ме познавате малко по-добре — меко отбеляза Грей. — Няма тайни в това, което правя. Щом хвърлим котва на дъното на Лилиана, ще ви разкажа всичко и вие повече няма да хабите толкова много кибрит за лоши пури. Вървете и дигайте котва.

Пантен, като се усмихваше неловко, почеса веждата си.

— Това, разбира се, е така — каза той. — Впрочем аз… нищо.

Когато помощникът му излезе, Грей поседя известно време, неподвижно загледан в полуотворената врата, после премина в каютата си. Тук той ту сядаше, ту лягаше, ту се вслушваше в скърцането на брашпила, който изтегляше издаващата силен звук верига; поискваше да излезе на открито на палубата, но отново се замисляше и се връщаше при масата, където нервно чертаеше по мушамата с пръст права линия. Удар с юмрук по вратата го изведе от това ненормално състояние; той завъртя ключа и пропусна Летика. Задъхан, морякът се спря като бърз пратеник, който навреме е предотвратил смъртоносното наказание.

— Хайде, литвай, Летика, казах си аз — бързо заговори той, — когато видях от кабелния вълнолом как нашите момчета танцуват около брашпила и си плюят на ръцете. Очите ми са като на орел. И полетях; така подканях лодкаря, че човекът се изпоти от вълнение. Капитане, вие като че ли искахте да ме оставите на брега?

— Летика — каза Грей, като се вглеждаше в зачервените му очи, — аз те очаквах едва утре сутрин. Излива ли студена вода на тила си?

— Изливах. Не толкова, колкото погълнах, но изливах. Всичко е изпълнено.

— Говори.

— Няма защо да говоря, капитане. Ето тук всичко е записано. Вземете и четете. Старах се много. Аз излизам.

— Къде?

— По упрека в очите ви виждам, че студената вода, която излях на тила си, е малко.

Той се обърна и излезе със странните движения на слепец. Грей разгърна листчето: моливът сигурно се беше чудил, когато бе изписвал буквите по хартията, защото те напомняха разклатена ограда. Ето какво беше написал Летика:

После следваха няколко указания за семейството, които Летика беше получил вероятно от разговор на маса, защото меморията завършваше малко неочаквано с думите:

Но същността на донесението говореше само за това, което знаем от първата глава. Грей прибра листчето в масата, свирна на дежурния и го изпрати да повика Пантен. Ала вместо помощника се яви боцманът Атвуд, който оправяше засуканите си ръкави.

— Ние се отвързахме от кея — каза той. — Пантен ме изпрати да узная какво желаете. Той е зает: нападнали са го някакви хора с тръби, барабани и разни цигулки. Вие ли сте ги викали на „Секрет“? Пантен ви моли да отидете при него, казва, че главата му е замътена.

— Да, Атвуд — каза Грей, — аз повиках музикантите. Вървете и им кажете засега да отидат на долната палуба. После ще видим как да ги настаним. Атвуд, кажете на тях и на екипажа, че след четвърт час ще изляза на палубата. Нека се съберат. Вие с Пантен, разбира се, също ще бъдете там.

Атвуд вдигна като спусък лявата си вежда, постоя край вратата и излезе.

Тия десет минути Грей прекара, закрил лицето си с ръце;; той не се готвеше за нищо и не преценяваше нищо, но искаше да помълчи, вглъбен в мислите си.

През това време всички го чакаха вече с нетърпение и с любопитство, пълно с догадки. Той излезе и видя по лицата им, че очакват невероятни неща, но понеже сам смяташе това, което става, за напълно естествено, напрежението в чуждите души предизвика у него лека досада.

— Няма нищо особено — каза Грей, като седна на стълбата на мостика. — Ще престоим в устието на реката, докато сменим целия такелаж. Вие видяхте, че е докарана червена коприна. От нея под ръководството на майстор Блент ще се направят нови платна за „Секрет“. После ще отпътуваме, но закъде — няма да ви кажа. Във всеки случай недалече оттук. Отивам при жена си. Тя още не ми е жена, но ще ми стане. Нужни ми са червени платна, за да ни забележи още отдалече, както сме се условили. Ето всичко. Както виждате, тук няма нищо тайнствено и да не говорим вече за това.

— Да — каза Атвуд, като видя по усмихващите се лица на моряците, че те са приятно озадачени и не се решават да заговорят. — Ето каква била работата, капитане… Разбира се, не ние ще отсъдим това. Както желаете, така и ще стане. Аз ви поздравявам.

— Благодаря.

Грей стисна силно ръката на боцмана, но Атвуд направи невероятно усилие и отговори с такова ръкостискане, че капитанът отстъпи. След това един след друг всички се приближиха към него, като мънкаха поздравления със свенлив и топъл поглед. Никой не извика, не зашумя — моряците чувствуваха нещо не съвсем обикновено в откъслечните думи на капитана. Пантен въздъхна облекчено и се развесели — душевната му тегота изчезна. Само корабният дърводелец остана от нещо недоволен; като подържа вяло ръката на Грей, той попита мрачно:

— Как ви дойде на ум това, капитане?

— Както удара на брадвата ти — каза Грей. — Цимер, покажи своите момчета.

Като тупаше музикантите по гърбовете, цигуларят изблъска от тълпата седем души, облечени крайно небрежно.

— Ето — каза Цимер, — това е тромбонистът; той не свири, а гърми като с оръдие. Тези двама кьосави юнаци са фанфаристи; щом засвирят, веднага ти се приисква да воюваш. После — кларнетистът, корнетапистонът и втората цигулка. Всичките са големи майстори и добре поддържат буйната прима — тоест мене. А ето го и главния майстор в нашия весел занаят — Фриц, барабанчикът. Барабанчиците, знаете, имат обикновено разочарован вид, но този удря с достойнство, с увлечение. В играта му има нещо открито и праволинейно, както неговите палки. Изпълнено ли е всичко както трябва, капитан Грей?

— Изумително — каза Грей. — На всички ви е определено място в трюма, който този път значи ще бъде претъпкан с разни „скерцо“, „адажио“ и „фортисимо“. Вървете! Пантен, отвързвайте въжетата, потегляйте. Ще ви сменя след два часа.

Той не забеляза как се изнизаха тия два часа, тъй като те минаха в оная вътрешна музика, която все още не оставяше съзнанието му, както пулсът не напуска артериите. Той мислеше за едно, искаше едно, стремеше се към едно. Човек на действието, Грей мислено изпреварваше хода на събитията и съжаляваше само за това, че не може да ги движи така просто и бързо, както движи шашките. Нищо в спокойната му външност не говореше за онова напрежение на чувствата, чийто звън, подобен на звъна на огромна камбана, биеща над главата, се носеше по цялото му тяло с оглушителен нервен стон. Най-после това го застави да започне да брои мислено: „Едно… две… тридесет…“ и така нататък, докато не каза „хиляда“. Това упражнение му подействува; най-сетне той беше способен да разгледа въпроса от всички страни. Тук малко го учуди това, че не можеше да си представи „вътрешната Асол“, тъй като дори не беше говорил с нея. Той бе чел някъде, че може, макар и неясно, да разбереш човека, ако си въобразиш, че ти си този човек и прекопираш израза на лицето му. Очите на Грей започнаха вече да приемат несвойствен за тях странен израз, а устните под мустаците да се свиват в слаба, кротка усмивка, когато се опомни, разсмя се високо и излезе да смени Пантен.

Беше тъмно. Вдигнал яката на куртката си, Пантен крачеше около компаса и нареждаше на кормчията: „Дай наляво четвърт румб, още наляво. Стой! Още четвърт.“ „Секрет“ плаваше с половината си платна при попътен вятър.

— Знаете ли — каза Пантен на Грей, — аз съм доволен.

— От какво?

— От същото, от което и вие. Аз всичко разбрах. Ето тук, на мостика. — Той намигна хитро, като освети усмихнатото си лице с огъня на лулата.

— Тогава кажете — попита Грей, досетил се внезапно в какво се състои работата, — какво сте разбрали там?

— Най-добрият начин да се превози контрабанда — пошепна Пантен. — Всеки може да има такива платна, каквито поиска. Вие имате гениален ум, Грей!

— Бедни Пантен! — каза капитанът, като не знаеше дали да се сърди или да се смее. Вашето предположение е остроумно, но е лишено от всякаква основа. Вървете да спите. Честна дума, че грешите. Аз правя онова, което казах.

Той го отпрати да спи, провери посоката на курса и седна. Сега ние ще го оставим, защото му е нужно да бъде сам.