Корабът с алени платна. Златната верига

VIАсол остава сама

Лонгрен прекара нощта в морето; той нито спа, нито лови риба, а плува с платноходката без определено направление, като слушаше плисъка на водата, взираше се в мрака, подложил лицето си на вятъра, и мислеше. В тежките часове на живота нищо не възстановяваше така силите на душата му, както тези самотни скитания. Тишина, само тишина и пустота — ето какво му бе нужно, за да зазвучат понятно всички най-слаби и объркани гласове на вътрешния му мир. Тази нощ той мислеше за бъдещето, за тяхната бедност, за Асол. Беше му крайно трудно да я остави дори и временно; освен това той се боеше да не възкръсне затихналата болка; може би, като постъпи на кораб, той отново ще си въобрази, че там, в Каперна, го чака другарката му, която никога не бе умирала, и той на връщане ще се приближава до дома си с мъката на мъртвото очакване. Никога вече Мери нямаше да излезе от вратата на къщата им. Но той искаше Асол да има какво да яде и затова реши да постъпи така, както му повеляваше необходимостта.

Когато Лонгрен се върна, момичето не беше си още дошло. Неговите ранни разходки не смущаваха баща му, но този път той го чакаше с известно напрежение. Като се разхождаше от ъгъл до ъгъл, при едно обръщане той изведнъж неочаквано видя Асол. Тя влезе бързо и без шум, спря се пред него мълчаливо, като почти го изплаши със светналия си, възбуден поглед. Сякаш се бе открило второто й лице — онова истинско лице на човека, за което обикновено говорят само очите. Тя мълчеше и гледаше Лонгрен в лицето, но така странно, че той бързо попита:

— Болна ли си?

Асол не отговори веднага. Когато смисълът на въпроса достигна най-после до умствения й слух, тя трепна като клонче, докоснато с ръка, и се засмя с продължителния равномерен смях на тихата радост. Тя трябваше да отговори нещо, но както винаги не бе нужно да измисля какво именно и каза:

— Не, здрава съм… Защо ме гледаш така? Весело ми е. Вярно, весело ми е, но то е, защото денят е толкова хубав. А ти какво си намислил? Аз наистина виждам по лицето ти, че нещо си намислил.

— Каквото и да съм намислил — каза Лонгрен, като туряше момичето да седне на коленете му, — аз знам, че ти ще разбереш каква е работата. Няма с какво да живеем. Не ще отида отново на далечно плаване, а ще постъпя на пощенския параход, който пътува между Касет и Лис.

— Да — отдалече почна тя, като се мъчеше да влезе в неговите грижи и работа, но се ужасяваше, че беше безсилна да престане да се радва. — Това е много лошо. Ще ми бъде скучно. Върни се по-скоро. — Като говореше така, тя разцъфваше в неудържима усмивка. — Да, по-скоро, мили, аз чакам.

— Асол! — каза Лонгрен, като обхвана лицето й с ръце и я обърна към себе си. — Разказвай, какво ти се е случило?

Тя почувствува, че трябва да разсее тревогата му, и като победи радостта си, стана сериозна, внимателна, само очите й блестяха от новото, което идеше.

— Ти си чуден — каза тя. — Нищо няма. Брах лешници.

Лонгрен не би повярвал напълно на това, ако не беше толкова зает с мислите си. Техният разговор стана делови и продължи дълго. Морякът каза на дъщеря си да му приготви торбата, като изброи всички необходими вещи и й даде няколко съвета:

— Ще се върна след десетина дни, а ти напълни пушката ми и си стой в къщи. Ако някой поиска да те закачи, кажи му, че Лонгрен скоро ще се върне. Не мисли и не се безпокой за мен: нищо лошо няма да ми се случи.

После похапна, целуна силно момичето и като метна торбата на рамото си, пое пътя за града. Асол гледа след него, докато той не се скри зад завоя; после се върна в къщи. Доста домашна работа я чакаше, но тя забрави това. С интерес, леко учудена, тя се заоглежда наоколо, сякаш беше вече чужда на тази къща, която от детинство се бе така враснала в съзнанието й, та й се струваше, че винаги я е носила в себе си, а сега й приличаше на роден край, посетен след години, прекарани другаде. Асол почувствува, че в тази й реакция има нещо недостойно, нещо нередно. Тя седна близо до масата, на която Лонгрен изработваше играчките, и се опита да залепи на една кърма кормило. Като гледаше тия предмети, тя неволно ги видя големи, истински; всичко, което се бе случило сутринта, отново я разтърси като треска при вълнение и златният пръстен, голям като слънцето, сякаш бе паднал през морето в краката й.

— Като не изтрая, тя излезе от къщи и тръгна за Лис. Там нямаше никаква работа и не знаеше защо отива, но не можеше да не отиде. По пътя я срещна пешеходец, който желаеше да узнае някаква посока; тя ясно му обясни, което беше нужно, и веднага забрави за това.

Целия път Асол премина незабелязано, сякаш носеше птица, погълнала цялото й нежно внимание. Близо до града тя се развлече малко от шума, който долиташе от огромното му пространство, но той не властвуваше вече над нея, както по-рано, когато я плашеше, потискаше и превръщаше в мълчалива страхливка. Тя му се съпротивяваше. Бавно, с плавна, пълна с увереност походка, премина пръстеновидния булевард, като пресичаше сините сенки на дърветата и поглеждаше доверчиво и свободно лицата на минувачите. Хората, които бяха наблюдателни, забелязаха няколко пъти през деня неизвестното, странно на пръв поглед момиче, което преминаваше през шумната тълпа с дълбоко замислен вид. На площада тя подложи ръка под струята на фонтана, като движеше бързо пръстите си сред отскачащите пръски; приседна да си почине и после тръгна обратно по горския път. На връщане тя вървеше с освежена душа, със спокойно и избистрено настроение, подобно на вечерна рекичка, сменила най-сетне пъстрите отражения на деня с равномерния блясък на сянката. Като се приближи до селището, тя видя същия оня въглищар, на когото се бе сторило, че кошницата му е разцъфтяла; той стоеше до каруцата си с двама непознати, които бяха покрити със сажди и кал и изглеждаха мрачни. Асол се зарадва.

— Здравей, Филип — каза тя, — какво правиш тук?

— Нищо, мушице. Падна ми колело; поправих го, а сега си пуша и си бъбря с нашите момчета. Ти откъде идеш?

Асол не отговори.

— Знаеш ли, Филип — заговори тя, — аз много те обичам и затова ще кажа само на теб. Скоро ще замина. Навярно ще замина завинаги. Ти не казвай никому това.

— Ти искаш да заминеш? Че закъде се стягаш? — учуди се въглищарят, като отвори въпросително уста, от което брадата му стана по-дълга.

— Не зная — тя бавно огледа поляната под бряста, където се намираше каруцата, зелената, осветена в розово от вечерната светлина трева, черните мълчаливи въглищари, а после, като помисли, добави: — Не зная нищо — нито деня, нито часа, дори не зная закъде. Нищо повече няма да ти кажа. За всеки случай — сбогом. Ти така често си ме возил.

Тя пое огромната черна ръка и я разтърси леко. Върху лицето на работника разцъфна неподвижна усмивка. Момичето кимна, обърна се и отмина. То изчезна така бързо, че Филип и неговите приятели не успяха дори да обърнат глава.

— Чудно — каза въглищарят, — иди я разбери. Днес с нея нещо става…

— Вярно — подкрепи го другият, — нито ти говори, нито те уговаря. Но това не е наша работа.

— Не е наша работа — каза и третият, като въздъхна.

После тримата седнаха в каруцата, колелата затрополиха по каменистия път и те се скриха в праха.