Корабът с алени платна. Златната верига

XV

Когато влязох в синята зала, дето във великолепния паркет се отразяваха светлините на полилеите, а също и краката ми до колене, минах покрай една изпусната роза и я повдигнах, за да ми носи щастие, като си рекох, че ако в цветето има четно число листенца, ще видя днес Молли. Докато ги късах в стиснатата си шепа, за да не правя боклук, и се спъвах сред шлейфовете, забелязах, че ме гледат чифт черни очи от румено кокетливо лице. „Обича, не ме обича — рече ми тази жена, — как излезе при вас?“ Дружките и ме заобиколиха и аз пъхнах набързо ръка в джоба, като се оглеждах между хубавиците, които бяха взели Санди, наистина много мило, на подбив. Рекох: „Не излезе нищо“ — и сигурно бях печален, защото ме оставиха, като ми пъхнаха в ръката още едно цвете, което аз сложих машинално в същия джоб и си дадох изведнъж от голяма злоба клетва никога да не се женя.

Бях смутен, но скоро се окопитих и взех да се оглеждам къде съм попаднал. През това време бях минал три или четири врати. Ако първата зала беше много голяма, тази мога да нарека с право грамадна. Тя беше облечена в зелено моаре, с мраморен под, чиито вдлъбнатини с тънка чудновата резба бяха запълнени с полирано сребро. По стените нямаше огледала и картини; от потона до пода те бяха разделени вертикално на равни разстояния с лилави летвички, покрити със ситни сребърни шарки. Шест полилея висяха по една линия през средата на потона, а промеждутъците между полилеите и ъглите на залата блестяха с живопис. Нямаше прозорци, нямаше също и други врати; в нишите стояха статуи. Всички гости, влезли тук, ставаха по-дребни, сякаш ги гледах от третия етаж на площада — тъй висок и просторен беше размерът на помещението.

Една трета от пространството беше заета цяла от маси, покрити с извънредно бели като морска пяна покривки; маси градини, тъй като върху всяка от тях сияеха купища свежи цветя. Масите или по-точно едната маса във вид на четириъгълник, празна вътре, с проходи вътре в тесните краища на четириъгълника, образуваха два правоъгълни „С“, обърнати един към друг и не съвсем плътно сключени. На тях от единия край до другия като орнамент от цветни камъни блестяха огньовете на вината, златото, среброто и чудните вази, от които между редките плодове се спущаше зелената сянка на пълзящи растения с виещи се пипала, полегнали върху покривката. Около масите леки кресла, обвити с маслиненозелено кадифе, очакваха гостите. На еднакво разстояние от ъглите на четириъгълника, образуван от масите, се издигаха високи вити бронзови — колони с гигантски канделабри и в тях горяха истински свещи. Светлината беше тъй силна, че и в най-отдалеченото място различавах с точност чертите на хората; може да се каже, че от светлината беше горещо на очите.

Всички насядаха, като шумяха с роклите и движението на столовете; носеше се тътнеж, обвеян със звънливо ехо. Изведнъж някаква дума, която отчетливо се изтръгна от глъчката, обходи стените. Аз се промъквах към онова място, гдето виждах Ганувер с Дюрок и Диге, но колкото и да търсех, не можах да забележа Естапм и Поп. Търсейки с очи свободно място в тоя край на масата — по-близо до вратата, през която влязох, — видях много още незаети места, но по-скоро бих дал да ми отсекат ръката, отколкото да седна там, защото се страхувах да се окажа далеч от познатите лица. В това време Дюрок ме видя и като прекъсна разговора, се приближи с нищо не означаващ вид.

— Ти ще седнеш до мене — рече той, — затуй седни на онова място, което ще бъде вляво от мен. — Като каза това, той бавно се отдалечи и в скоро време, когато повечето от гостите насядаха, аз заех креслото си пред масата; от дясната ми страна беше Дюрок, а от лявата — висока, тънка като върлина дама на около четирийсет години с лице на червенокос слаб мъж и такива дълги нокти на кутретата, че можеше, според мене, смело да мине без вилица. По тази дама брилянтите висяха като френско грозде на храст, а острия й гол лакът чувствувах в слабините си дори от разстояние. Ганувер седна отсреща по диагонал от мене; а срещу него, между Дюрок и Галуей, се настани Диге. Томсон седеше между Галуей и оня испанец, чиято картичка се канех да прочета след десет години.

Около мене разговорът не секваше. Звукът на този разговор прелиташе от едно лице на друго, от едно към две, пак към едно, три, две и тъй непрестанно, че ми се струваше — всички говорят като инструменти на оркестър, развивайки всеки своите ноти думи. Но аз нищо не разбирах. Бях обезкуражен от поставения пред мене прибор. Той заслужаваше да бъде поставен в музея под стъклен калпак. Сухата дама, допряла лорнет до очите си, ме огледа старателно, с което ме смути, и ми каза нещо, но аз, не разбрал нищо, отговорих: „Да, така е“. Тя вече не ме заговорваше, не ме гледаше и аз се радвах от душа, че с нищо не съм й харесал. Изобщо аз бях като в мъгла. През това време, започвайки да се ориентирам в онова, което става, тоест принуждавайки се да забележа отделни черти от действието, аз видях, че около масите се движат изящни позлатени колички на високи колелца, пълни с блестящи съдини, изпод капаците на които се виеше пара, а под дъното горяха сините огньове на спиртниците. Чинията ми изчезна и бе върната от бог знае отде взела се във въздуха ръка. С какво? Трябваше да го изям, за да узная това. Замириса на такава гастрономия, на такива кулинарни хитрости, че ми се струваше — достатъчно е да хапнеш малко, за да се опиеш само от възбудата при мисълта, че си ял от това ароматично изкуство. И ето, колкото и да изглежда може би странно, мене изведнъж ме грабна зверски момчешки глад, който беше се набрал отдавна между потискащите го впечатления; изсуших една висока прозрачна чаша с черно вино, върнах се към себе си и изядох два пъти всичко без остатък, поради което чинията се върна пълна за трети път. Оставих я да стои и отново пих вино. От всички страни виждах поднасяни към устните чаши и бокали. Под потона, в другия край на залата, от един широк балкон гръмна оркестър и продължи по-тихо от шума на масата, като ми напомняше за блестящата страна.

В това време почна да бие невидим часовник, удари ясно и бавно единайсет, като заглуши със звука си всичко: врявата и оркестъра. В разговора, надясно от мене, прозвуча думата „Естамп“.

— Къде е Естамп? — обърна се Ганувер към Дюрок. — След обеда той изведнъж изчезна и не се яви. А къде е Поп?

— Само преди половин час — отговори Дюрок — Поп ми се оплака от непоносимо главоболие и сигурно е отишъл да си полегне. Не се съмнявам, че ще се яви. Естамп едва ли ще дочакаме.

— Защо?

— Ами… защото го видях… тет-а-тет…

— Т-така — рече Ганувер помръкнал, — днес всички си отиват още от сутринта. Появяват се и изчезват. Ето, няма го още капитан Орсуна. Аз така чаках този ден…

В това време долетя на масата дебел черен човек с бръснато, кръгло лице, гладко и загоряло.

Ето ме — рече той, — не закачайте капитан Орсуна. Слушайте каква беше историята! Ние попаднахме на феи!

— Как, феи ли? — рече Ганувер. — Слушайте, Дюрок, това е забавно!

— Трябваше да доведете феята — забеляза Диге, като отпи една глътка от тесния бокал.

— Ясно защо сте закъснели — забеляза Галуей. — Аз съвсем не бих дошъл.

— Е, ама вие… — рече капитанът, който, види се, бързаше да разправи за произшествието. В една секунда той изпи чаша вино, бодна с вилицата в чинията и взе да чисти една круша, като помахваше с ножа и повдигаше вежди, когато, разказвайки, се чудеше сам. — Вие сте друго нещо, а аз, видите ли, съм много зает. Та ето, откарах яхтата в дока и се връщах с катера. Плавахме около старата дига, дето стои закованият павилион. Беше около осем часа и слънцето залязваше. Катерът мина близо до храстите, с които е обрасла дигата от петата шамандура до Ледения ручей. Когато се изравних с южния ъгъл на павилиона, случайно погледнах там и видях между храстите досам водата прекрасна млада девойка в копринена бяла рокля с голи ръце и шия, на която сияеше пламенна бисерна огърлица. Тя беше боса…

— Боса — извика Галуей в същото време, когато Ганувер, отметнат назад, почна изведнъж да слуша напрегнато. Дюрок пазеше любезна, непроницаема усмивка, а Диге излеко повдигна вежди и весело ги сведе в усмивката на горната част от лицето. Всички бяха заинтригувани.

Капитанът, притворил очи, категорично поклати глава и с досада въздъхна.

— Тя беше боса — това е напълно точен израз, и чехлите й стояха до нея, а чорапите й висяха на едно клонче — наистина много милички чорапчета, — паяжина и блясък. Феята държеше единия крак във водата, хванала с ръце ствола на една леска. Другият й крак — капитанът хвърли към Диге разкаян поглед, като се прекъсна сам, — моля за прошка — другият й крак беше много малък. Разбира се, оня, който беше във водата, не порасна за минута…

— Кракът… — пресече го Диге, като гледаше тънката си ръка.

— Да. Казах, че съм виновен. Та ето, викнах: „Стоп! Заден ход!“ И ние се спряхме като ловджийско куче над пъдпъдък. Ще кажа: вземете четка, нарисувайте я. Това беше фея, кълна се в честта си! „Послушайте — рекох, — коя сте вие?“… Катерът заобиколи храстите и застана пред нея не с недоволно, но бих казал, с безразлично лице. Тя мълчеше и ни гледаше; попитах я: „Какво правите тук?“. Преставете си, отговорът й беше такъв, че престанах да се съмнявам във вълшебния й произход. Тя каза много просто и вразумително, но с глас, о, какъв хубав глас беше той! — гласът беше не на прост човек, гласът беше…

— Хайде — пресече го Томсон с присъщата му рязка тишина на тона, — освен глас е имало и още нещо.

Разгорещеният капитан нервно отмести чашата си.

— Тя каза — повтори капитанът, чиито слепоочия бяха почервенели — ето що: „Отекъл ми е кракът, защото тези токове са по-високи, отколкото съм свикнала да нося“. Това е всичко! А? — той се плесна с две ръце по коленете и попита: — Как ви се струва? Коя госпожица ще отговори така в такава минута? Не успях да се влюбя, защото тя, приклекнала грациозно, събра домакинството си и изчезна.

И капитанът се залови да пие виното си.

— Била е някоя камериерка — рече Диге, — но тъй като слънцето е залязвало, неговият ефект ви е подействувал субективно.

Галуей измуча нещо. Изведнъж всички млъкнаха — нечие мълчание, настъпило внезапно и строго, запуши устата на всички. Беше млъкнал Ганувер, който и дотогава почти не беше проронил нито дума, а сега мълчеше със странен поглед и бледо лице, по което се стичаше пот. Очите му бавно се възвиха към Дюрок и се спряха, но в отвърналия му поглед имаше само спокойна светлина.

Ганувер въздъхна и се разсмя много високо и май че малко по-дълго, отколкото понасят везните на нервния такт.

— Орсуна, радост моя, капитане на капитаните! — рече той. — На носа Гарден, откакто купих от Траулер този дом, се е поселил толкова народ, че женското население стана много разнообразно. Вашата Фея на Мъничкия крак сигурно има татко и мама; що се отнася до мене, аз не виждам тук засега друга фея, освен Диге Алвавиз, но тя не може, мисля, да изчезне.

— Мили Еверест, вашето „засега“ има не съвсем точен смисъл — рече хубавицата, която се владееше както не може по-добре, и, види се, не придаваше никакво значение на разказа на Орсуна.

Ако в това време имаше на масата човек, който се страхуваше да обърне внимание на пламналите си бузи, това бях аз. Сърцето ми биеше тъй, че виното в чашата, която държах, потреперваше на тласъци. Без всякакви доказателства и обяснения знаех вече, че капитанът е видял Молли и че тя ще дойде тук здрава и читава под защитата на верния на приятелите си Санди.

Разговорът стана по-сух, по-нервен, а после премина в градушка от шеги, с които обсипаха капитана. Той рече:

— Закъснях по друга причина. Очаквах връщането на жена си с влака от десет и дванайсет, но тя, както мисля сега, ще дойде утре.

— Много жалко — рече Ганувер, — аз се надявах да видя вашата мила Бетси. Надявам се, феята не й е навредила в сърцето ви.

— Хо! Разбира се, не.

— Око на художник и сърце на булдог! — рече Галуей.

Капитанът се прокашля шумно.

— Не съвсем така. Око на булдог и сърце на художник. Впрочем аз ще си налея още от това превъзходно вино, от което човек добива отведнъж четири очи.

Ганувер погледна настрана. Тозчас дотича слугата, комуто беше дадено кратко нареждане. Не мина минута и три удара на гонга вързаха шума и стана ако не съвсем тихо, то доста спокойно, за да се говори. Ганувер искаше да говори, виждах това по устремените върху него погледи; той се изправи, сложил ръце на масата с дланите надолу, и заповяда на оркестъра да млъкне.

— Гости! — рече Ганувер толкова високо, че го чуваха всички; ясният резонанс на тази огромна зала позволяваше на човека да напряга с мярка гласа си. — Вие сте мои гости, мои приятели и другари. Вие ми оказахте честта да посетите моя дом в деня, когато преди четири години ходех още с обуща без подметки и не знаех какво ще стане с мене.

Ганувер млъкна. През цялата тази сцена той често се спираше, но без усилие или стеснение, а като че се вслушваше в нещо, и продължаваше също тъй спокойно:

— Мнозина от вас са пристигнали с параход или по железницата, за да ми доставят удоволствието да прекараме заедно няколко дни. Виждам лица, които ми напомнят дните на опасност и веселие, на случайности, приключения, тревоги, дела и радости.

Под ваше началство, Том Клертон, аз служих в митницата Сан-Риол и вие напуснахте службата, когато аз бях несправедливо обвинен от капитана на „Тереза“ в благосклонност към друг параход „Орландо“.

— Амелия Корниус! Четири месеца вие ми давахте на кредит стая, закуска и обед и аз досега не съм ви платил — от малодушие и лекомислие ли, не знам, но не съм ви платил. Тия дни ще изясним този въпрос.

— Уйлям Уйлсон! Във вашата вила аз оздравях от тифус и вие всеки ден ми четяхте вестници, когато след кризата не можех да вдигна ни глава, ни ръце.

— Люк Арадан! Вие, макар да имахте работа с такъв неврастеник милионер като мене, се съгласихте да вземете моя капитал под свое ръководство, като ме избавите от делови мисли, жестове, дни, часове и минути, и в три години увеличихте основния капитал трийсет и седем пъти.

— Хенри Токвил! На вашата банка дължа сполучливия залог, запазването на тайната и връщането на златната верига.

— Лейтенант Глаудис! Вие сме спасихте на лов, когато висях над пропастта, като се крепях не знам за какво.

— Георг Барк! Вие се хвърлихте след мене във водата от борда на „Индиана“, когато паднах там през време на бурята близо до Аден.

— Леон Дегуст! Вашият гений въплъти трескавия ми блян в строгата и прекрасна конструкция на тая сграда, дето седим. Аз ставам да ви приветствувам и вдигам този бокал за минутното гневно фучене, с което ме изслушахте първоначално, осмяхте ме и червенеехте четвърт час; най-сетне казахте: Честна дума, заслужава да се помисли за това. Само че ще добавя на плочата пред вратата:

Загледан в тая посока, накъдето гледаше Ганувер, видях един стар грозен човек с високомерен израз на дебелото лице и иронична вежда; след като изслуша Ганувер, Дегуст стана тежко, опря се с длани на масата и като погледна встрани, рече:

— Поласкан съм много.

След като каза тия думи, той седна с вид на крайно облекчение. Ганувер се засмя.

— Е — рече той, като извади часовника, — определено е в дванайсет, сега е полунощ без пет минути — той се замисли с изстинала усмивка, но тозчас трепна: — Искам да не се сърдят ония, за които не казах нищо, но вие виждате, че аз помня добре всичко. И тъй, аз помня за всички всичко, всички срещи и разговори; аз отново преживях миналото във ваше лице и съм също тъй в него сега, както и тогава. Но длъжен съм да кажа още, че парите ми дадоха възможност да осъществя манията си. Не мога да ви я обясня в кратки думи. Навярно тази страст може да бъде наречена така: могъщество на жеста. Освен това аз си представих друг свят, който съществува зад стената, тайното в явното, непоколебимостта на строителните грамади, с която мога да си играя с едно натискане на пръста. И — това разбрах неотдавна — очаквах, че осъществил прищявката, станала непосредна потребност, аз ще намеря в дълбочината на тайните наши зависимости от формата равно на нейната сложност съдържание. Едва ли забавите на моя ум, обладаващи обаче непреодолима власт над душата, биха били осъществени в такава степен, както това направи по мое желание Дегуст, ако не беше обещанието, което дадох… на едно лице — работата се отнася до миналото. Тогава ние, двама бедняци, седнали под покрива на един запуснат сайвант, на земята, дето бяхме закопали купчината чисто злато, естествено ограбихме в мечтите си цялата Шехеразада. Това лице, за чиято съдба сега не знам нищо, притежаваше живо въображение и страст да обзавежда дворци по свой вкус. Трябва да призная, аз изоставах далеч от него в изкуството да измислям. То ме победи с такива картини, че аз бях във възторг. То казваше: „Щом е за мечтаене, нека мечтаем…“ През това време започна да бие дванадесет часа.

— Диге — рече Ганувер, като й се усмихваше с вид на заговорник, — хайде, постъпете, както са постъпвали едно време Али Баба и неговите четирийсет разбойника!

— Какво ще стане? — извика любопитен глас от другия край на масата.

Диге стана засмяна.

— Ние ще ви покажем! — заяви тя й ако се вълнуваше, не можеше да се забележи нищо от това. — Откровено ще кажа, сама не знам какво ще стане. Ако къщата почне да лети по въздуха, дръжте се за столовете!

— Вие помните как?… — рече Ганувер на Диге.

— О, да. Напълно.

Тя се приближи до един от огромните канделабри, за които вече говорих, и простря ръка към позлатеното му стебло, покрито със спускащи се надолу изпъкнали ивици. Като се вгледа, за да не сбърка, Диге намери и натисна надолу една от тези ивици. Погледът й се разшири, лицето й трепна леко, не устояло на мига на тържеството, което блесна затаено. И в същия миг, когато взе предварително да ми се вие свят, всичко остана, както си беше, на мястото. Още някое време би по нервите онова вътрешно броене, което върши човек, ако спусъкът е дал засечка, очаквайки закъснелия изстрел, след това избухна шум и смях.

— Отново! — извика дон Естебан.

— Глоба — рече Орсуна.

— Не е хубаво да дразним малките! — забеляза Галуей.

— Пфу, колко глупаво е това — извика Диге и тупна с крак. — Колко злобно се шегувате, Ганувер!

По лицето й премина нервна сянка; тя решително се оттегли и седна на мястото си, като хапеше устни.

Ганувер се разсърди. Той пламна, стана бързо и рече:

— Не съм виновен. Наблюдението за редовността е възложено на Поп. Той ще бъде повикан да отговаря. Аз самият…

Ядосан, както това личеше по резките му движения, той се приближи до канделабъра, дръпна металическата извивка и пак я върна. И подчинявайки се на това незначително движение, всички стени на залата наоколо изведнъж се отделиха от тавана с празна, светла черта и потънали отведнъж в пода, изчезнаха. Това стана безшумно. Аз се олюлях. Заедно със седалото на креслото като че заплувах нагоре.

По това време аз вече несъзнателно повтарях: „Молли няма да дойде“ — като изпитвах душевна празнота и трезва горчивина при последния удар на часовника и треперех преди това от всяко възклицание, когато ми се струваше, че са се появили нови лица. Но падането на стените, което стана така безукорно плавно, че не се поклати дори виното в чашата, изби от мене с един ужасен удар всички чувства. Стори ми се, че залата излетя нависоко, между приказните колонади. Всички, които бяха тук, извикаха; уплахата и неочакваността накараха хората да наскачат. Сякаш изреваха невидими тръби, ефектът подействува като срутване и се превърна в сияние от приказно ярка сила — така остро засвети то.

За да изобразя зрелището, което се откри с темпото на апоплектичен удар, принуден съм да приложа по-късните си знания в изкуството и материала, хвърлени от Ганувер из небитието в атака на събранието. Ние бяхме обкръжени с колонада от черен мрамор, отразена от прозрачната дълбочина на огледало, широко не по-малко от двайсет фута и обхващащо пода на предишната зала с привидна четириъгълна пропаст. Редиците колони, по четири във всяка редица, бяха обърнати с фланг към общия център и разделени от проходи с еднаква ширина в целия им четириъгълен строй. Цоклите, на които стояха, бяха високи и масивни. Между колоните струяха един над друг искрометните водни стълбове на фонтаните — три струи на всеки фонтан; при падането си те наподобяваха изгънато перо. Всичко това, повторено от прозрачното огледално дъно, стоеше като светла дълбочина, украсена отгоре и отдолу с взаимно обърната колонада. Линията на отражението, намирайки се на едно равнище с пода на залата и подовете на пространствата, които блестяха зад колоните, придаваха на основата на зрелището видимост на килими, разстлани във въздуха. Отвъд колоните, в светлината на кристалните лампи от вишнев цвят, които хвърляха върху топлата белота на седефа и слоновата кост отблясък на зора, се намираха залите видения. Блясъкът се струеше като газ. Седефът, среброто, белият кехлибар, мраморът, гигантските огледала и гоблени с бисерна дълбочина в кошмарната мъгла на странни пейзажи; мебелите — по-капризни и по-прелестни от въздушни гирлянди в лунна нощ — не будеха дори желание да разглеждаш подробностите. Замислено и показано като хор, действуващ със съгласието на многото гласове, това артистично безумие сияеше зад черния мрамор, като утро през нощ.

А в това време отдалеченият от мене край на залата, под галерията за оркестъра, показваше зрелище, дето неговият творец беше слязъл от поразяващата красота към удоволствието на точното и завършено впечатление. Подът беше постлан от единия край до другия с бяла кожа, чиста като първи сняг. Отляво блестеше камина от лято сребро с шарки от малахит, а бръшлян скриваше стените, от корниза до пода, като пропущаше блясъка на овалните огледала през килим от тъмнозелени листа.

Долу на позлатената решетка, която обикаляше трите стени, се виеше жълт орнамент от рози. Тази стая или мъничка зала с бяла матова светлина от един полилей — истински бисерен накит от прозрачни кълба, които висяха в обърнат конус — спря напълно вниманието ми; аз се загледах в прекрасната й уютност и когато се обърнах най-сетне да видя няма ли още нещо зад мене, видях, че Дюрок стана, прострял ръка към вратите, където на чертата на входа се спря девойка в бяла и гъвкава като нея самата рокля, с разгорещено, нервно-спокойно лице, устремила храбро поглед право напред. Тя вървеше, прехапала устна, цялата в очакване. Аз не познах Молли — така беше се преобразила тя сега; но тозчас спазма стисна гърлото ми и всичко, освен нея изчезна. Аз извиках като безумен:

— Гледайте, гледайте! Това е Молли! Тя дойде! Аз знаех, че ще дойде.

Ужасен беше погледът, с който Дюрок ме обхвана като с железен обръч. Побледнял, Ганувер се обърна като на пружини и всички, които бяха в залата, незабавно погледнаха на тази страна. С Молли се показа Естамп; той само погледна Ганувер и се отдръпна. Настъпи необикновена тишина — пълно отсъствие на звук и в тази тишина, изпуснато или ударено, тънко прозвъня стъкло.

Всички стояха до шия във водата на събитието, което беше нахлуло внезапно. Ганувер се приближи до Молли с прострени ръце, с унесено и диво лице. Беше тежко да го гледаш — така изведнъж се отдели той от всички към едната, която очакваше. „Какво стана?“ — прозвуча предпазлив шепот. В тази минута оркестърът, подел меко мелодията, ни даде да узнаем, че сме пристигнали в Чудесната страна.

Дюрок махна на музикантите от балкона с такава сила, като че хвърли камък. Звуците млъкнаха. Ганувер хвана приповдигнатата ръка на девойката и я погледна в очите.

— Вие ли сте, Молли? — рече той, като се озърташе с усмивка.

— Аз съм, мили; дойдох, както обещах. Сега не тъжете!

— Моли — въздъхна дрезгаво той, като държеше ръка на гърлото си, после притегли главата й и я целуна по косите. — Молли! — повтори Ганувер. — Сега ще вярвам на всичко! — той се обърна към масата, хванал девойката за ръка, и рече: — Аз бях много беден. Ето годеницата ми, Емилия Варен. Не се владея. Не мога повече да се владея и вие няма да ме осъдите.

— Ето я феята! — рече капитан Орсуна. — Кълна се, че е тя!

Треперещата ръка на Галуей, който си закрепи монокъла, рязко падна на масата.

Диге, навела внимателния поглед, с който оглеждаше влязлата, стана, но Галуей я накара да седне със силно, грубо движение.

— Да не си посмяла! — рече той. — Ти ще седиш.

Тя се отпусна с презрение и тревога, сбърчила студено вежди. Томсон, закрил с ръка лице, седеше и търкаляше хлебно топче. Аз през цялото време стоях. Стояха също Дюрок, Естамп, капитанът и много от гостите. Върху празника като върху ливада падна сянка.

Настана движение, някои излязоха от масата и застанаха по-близо до нас.

— Вие ли направихте това? — рече Ганувер на Дюрок, като сочеше Молли.

— Ние бяхме трима — през смях отговори Дюрок. — Аз, Санди, Естамп.

Ганувер рече:

— Какво е това? — но гласът му секна. — Е, добре — продължи той, — сега не мога да ви благодаря. Вие разбирате.

— Огледайте се, Молли — заприказва той, като я водеше за ръка наоколо — ето всичко онова, както вие го строяхте на брега на морето, както то ви се представяше тогава. Познавате ли го сега?

— Не трябва… — рече Молли, после се разсмя. — Бъдете по-спокоен. Аз много се вълнувам.

— А аз? Простете ми! Ако се побъркам, така трябва да бъде. Дюрок! Естамп! Орсуна! Санди, измамнико! И ти също мълчеше. Вие всички ме подпалихте от четирите краища! Не се сърдете, Молли! Молли, кажете нещо! Кой ще ми обясни всичко?

Девойката мълчаливо стисна и раздруса ръката му, като мъжествено откри с това сърцето си, на което се беше паднало да изпита толкова много през този ден. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Еверест — рече Дюрок. — Това още не е всичко!

— Напълно вярно — с предизвикателство се обади Галуей, като стана и се приближи до Ганувер. — Кой например ще ми обясни някои и други неясни неща в работата на сестра ми Диге Алвавиз? Познавате ли тази девойка?

— Да — рече смутена Молли, като поглеждаше Диге, — познавам я. Но нали аз съм тук.

— Най-сетне избавете ме… — продума Диге, като ставаше — от каквато и да е ваша поза, Галуей, поне в мое присъствие.

— Август Тренк — рече Дюрок на Галуей, като заглуши всички, — аз ще ви обясня какво се е случило. Вашият другар Джек Харисон, по прякор „Вас ис дас“ и вашата любовница Етел Майер трябва да разберат намека ми или да ме признаят доста глупав, за да обяснявам положението. Вие загубихте!

Това беше казано високо и тежко. Всички се вцепениха. Напуснали масата, гостите се събраха като облак около неочакваното действие. Сега ние стояхме сред тълпата.

— Какво значи това? — запита Ганувер.

— Това е финалът! — извика Естамп, като излезе напред. — Трима души се бяха наканили да ви ограбят под чуждо име. По какъв начин — известно ви е.

— Молли — рече Ганувер, трепнал, но доста спокойно, — и вие, капитан Орсуна! Моля, отведете я. Мъчно ще й бъде да стои сега тук.

Той предаде девойката, послушна, усмихната, в сълзи, на мрачния капитан, който попита: „Гълъбице, искате ли да поседим малко заедно?“ — и я отведе. Когато си отиваше, тя се спря и рече: „Ще бъда спокойна. Всичко ще ви обясня, всичко ще ви разкажа — чакам ви! Простете ми!“

Така рече тя и аз не познах в нея Молли от бординхауза. Това беше девойка на място, потресена, но твърда в тревогата и чувствата си. Аз се зачудих също на самообладанието на Галуей и Диге; за Томсон е трудно да кажа нещо определено: щом чу как заприказва Дюрок, той стана, мушна ръце в джобовете и подсвирна.

Галуей вдигна юмрук наспроти слепоочието си, притисна го до главата си и рязко го спусна. Той се смути само за миг. Като движеше ветрилото пред лицето си, Диге безмълвно се смееше и продължаваше да седи. Дамите я гледаха, коя право в лицето с ужас, коя през рамо, но тя, не забелязвайки сякаш това оскърбително внимание, следеше Галуей.

Галуей й отговори с поглед на човек, получил удар по бузата.

— Въжето се скъса, сестричке! — рече Галуей.

— Ба! — рече тя, станала бавно, и като се прозя престорено, обгърна с безсилно високомерен поглед тълпата от лица, които гледаха сцената с мълчалива тревога.

— Диге — рече Ганувер, — какво е това? Истина ли е?

Тя вдигна рамене и се извърна.

— Тук е Бен Дрек, преоблечен като слуга — заговори Дюрок. — Той установи идентичността на тези хора с героите от шантажната история в Ледингент. Дрек, къде сте? Вие ни трябвате!

Един млад слуга с черен кичур на челото излезе от тълпата и весело кимна на Галуей.

— Ало, Тренк! — рече той. — Преди десет минути смених вашата чиния.

— Ето това е триумф! — намеси се Томсон, като мина пред всички с ловко обръщане на рамото. — По-мъчно е да откриеш името, отколкото да обърнеш стената. Хайде, Дюрок, вие ни поставихте в шах и мат. Това е ваша работа!

— Сега разбрах — рече Ганувер. — Открийте се! Кажете всичко… Вие бяхте мои гости. Аз бях любезен с вас, кълна се — аз ви вярвах! Вие откраднахте отчаянието ми, от моята скръб направихте апашки шперц! Вие, вие, Диге, направихте това! Какво, безумци, искахте от мене? Пари? Име? Живот?

— Плячка — рече Галуей. — Вие не ме познавате.

— Август, той има право на откровеност — забеляза изведнъж Диге, — па макар и като подарък. Знайте — рече тя, като се обърна към Ганувер и го изгледа мрачно, в това време, когато устните й се усмихваха студено, — знайте, че има начин да се съкратят дните на човека незабелязано и мирно. Надявам се, ще оставите завещание?

— Да.

— То щеше да бъде оставено на мене. Вашето сърце е в благоприятно състояние за решителен опит без всякакви следи.

Ужас обхвана всички, когато тя каза тези мъчителни думи. И ето, стана нещо, от което потреперих до сълзи; Ганувер втренчено погледна Етел Майер в лицето, взе ръката й и бавно я поднесе към устните си. Тя я изтръгна с омраза, като отскочи и извика.

— Благодаря ви — много сериозно рече той — за онова мъжество, с което се открихте. Аз бях сега като дете, което се е уплашило от тъмния ъгъл, но знае, че зад него, в другата стая, е светло. Там има гласове, смях и отдих. Аз съм щастлив, Диге — за последен път ви наричам Диге. Разделям се с вас като с гостенка и жена. Бен Дрек, дайте белезниците!

Той отстъпи, като пусна пред себе си Дрек. Дрек помаха с гривните и улови ловко отблъскващата го женска ръка; ключалката щракна и двете ръце на Диге, безсилно дръпнати, отразиха в лицето й зло страдание. В същия миг от лакеите беше уловен опитващият се да се изскубне Томсон и беше изтръгнат револверът на Галуей. Дрек окова всички.

— Помнете — рече Галуей, като се олюляваше и задъхваше, — помнете, Еверест Ганувер, че зад вас не е светло! Там не се намира осветена стая. Вие сте идиот.

— Какво, какво? — извика дон Естебан.

— Правя скандал — отвърна Галуей — и вие няма да ме ударите, защото съм окован. Ганувер, вие сте глупак! Мислите ли, че девойката, която преди малко беше тук, и този дворец са съвместими? Стига де, погледнете лицето й. Аз виждам нещата, както са. На вас ви беше нужна една жена — ако ви я оставех — моята любовница Етел Майер; в този дом тя е тъкмо онова, което трябва. По-добро няма да намерите. Вашите пари биха се понесли подире й в див галоп. Тя би знаела как да завоюва най-безпощадната висина. От вас, нищожество, което умее само да мечтае, защото обладава Голконда, тя би сплела железен възел, би ви показала прелестта на неизвестния вам порочен живот с мирис на хиацинт. Вие сте извършили престъпление, като сте отклонили златото от неговата пряка цел — да расте и мачка — накарали сте тигъра да се усмихва на играчките и всичко това, за да хвърляте скъпоценния каприз в краката на една девойка, която ще се смее простосърдечно, ако й покажете пръст! Ние знаем вашата история. Тя е купена от нас и щеше да бъде зачеркната. Щеше! Сега вие я продължавате. Но вие няма да успеете да дръпнете права черта. Между вас и Молли ще има двайсет хиляди крачки, които е необходимо да направите, за да обходите всичките тия — кълна се! — превъзходни зали, или тя сама ще стане Емилия Ганувер — повече, отколкото искате това, три пъти, сто пъти Емилия Ганувер!

— Никога! — рече Ганувер. — Но двайсет хиляди крачки… Вашата сметка е вярна. Ала аз забранявам да говорите по-нататък за това. Бен Дрек, пуснете юнака, пуснете жената и оня, третия. Гневът ми се уталожи. Днес никой не бива да пострада, дори враговете. Пуснете ги, Дрек! — повтори Ганувер на учудения агент. — Вие може да продължите лова, където искате, но само не у мене.

— Добре, ох! — Дрек, страшно ядосан, освободи окованите.

— Комедиант! — подхвърли Диге с гняв и смях.

— Не — отговори Ганувер, — не. Аз си спомних Молли. Правя това заради нея. Впрочем мислете каквото щете. Вие сте свободни. Дон Естебан, бъдете така добър, напишете на тия хора чек от петстотин хиляди и да не ги виждам повече!

— Слушам — рече корабовладелецът, като изваждаше чековата книжка. — Хайде, Тренк, и вие, мадам. Майер, отгатнете: боза или баница.

— Ако бих могъл — отговори побеснял Галуей, — ако бих могъл да ви предам пълното си равнодушие към мнението на всички ви за мене — такова, каквото е в действителност, за да го разберете и изтръпнете, — не бих се колебал да кажа — „баница“ и бих си отишъл с вашия чек, като се смея в очите ви. Но аз съм объркан. Можете да не ми повярвате.

— На драго сърце вярваме — рече Естамп.

— Такъв човек заслужава всякаква изтънченост — провъзгласи Томсон — и за пръв път благославям нанесеното ми оскърбление.

— Хайде, какво приказвате там… — с омраза рече Диге.

Тя излезе напред, бавно вдигна ръка и като гледаше право в очите дон Естебан, издърпа чека от ръката му, където той висеше, хванат с краищата на пръстите. Дон Естебан отпусна ръка и погледна Дюрок.

— Всеки е верен на себе си — рече Дюрок и се извърна.

Естамп се поклони, като посочваше вратата.

— Не ви задържаме — рече той. — Чекът е ваш, вие сте свободни и няма за какво повече да говорим.

Двамата мъже и жената, чиито рамене изглеждаха отзад в тоя момент, превити от рязък удар, си размениха полугласно няколко думи и без да погледнат никого, набързо излязоха. Те не изглеждаха вече живи същества. Бяха убити пред очите ми с един изстрел от чековата книжка. През вратата най-далечното огледало повтори движенията на отдалечаващите се фигури и аз, като се тръшнах на стола, неудържимо заплаках, сякаш от смъртна обида, сред вълненията на потресената тълпа, която бързаше да се разотиде.

Тогава една ръка ме докосна; вдигнах глава и с горчив срам видях оная весела млада жена, от която бях взел розата. Тя ме гледаше внимателно, с усмивка и любопитство.

— О, простота! — рече тя. — Момче, ти плачеш, защото скоро ще станеш мъж. Вземи това цвете, за спомен от Камила Флерон!

Тя взе от вазата, ласкаво ми го подаде, а аз машинално стиснах гергината с цвета на вишна. После също тъй машинално спуснах ръка в джоба и измъкнах потъмнелите розови листенца, с които се страхувах да не правя боклук. Дамата изчезна. Разбрах какво е искала да каже с това значително по-късно.

Гергината пазя и до ден-днешен.