Корабът с алени платна. Златната верига

IIIРазсъмване

Разпенената струя, която корабът на Грей, „Секрет“, изхвърляше зад кърмата си, остави бяла черта по океана и угасна в блясъка на вечерните светлини на града. Корабът се прикотви близо до фара. Десет дни „Секрет“ разтоварва китайска коприна, кафе и чай, а единадесетия екипажът прекара на брега в почивка и сред винени пари; на дванадесетия Грей, без каквато и да е причина, почувствува глуха тъга, която не можеше да си обясни. Сутринта, още като се събуди, той усети, че денят започва лошо. Облече се без настроение, закуси без желание, забрави да прегледа вестника и дълго пуши, потънал в неизразимия свят на безцелното напрежение; сред мъгливите мисли се появяваха желания, които не получаваха признание, и с взаимно усилие се унищожаваха. Тогава той се зае с работата си. Съпроводен от боцмана, Грей извърши преглед на кораба, заповяда да позатегнат вантите, да отпуснат кормилното въже, да почистят шлюзовете, да сменят кливера, да намажат добре палубата със смола, да изчистят компаса, да отворят, проветрят и изметат трюма. Но работата не го развличаше. Изпълнен с тревожно внимание към мрачния ден, той го прекара раздразнен и тъжен — сякаш някой го беше поканил, а той бе забравил кой и къде.

Привечер Грей се разположи в каютата си, взе книга и дълго възразява на автора, като правеше по полетата парадоксални забележки. Известно време тази игра, този разговор с властвуващия от гроба мъртвец го забавляваше. После взе лулата си и потъна в синия дим, като се отдаде на призрачните орнаменти, които възникваха във вълнообразните му слоеве.

Тютюнът има страшна сила; както маслото, когато се излее в подскачащите пукнатини на вълните, смирява яростта им, така и тютюнът смекчава раздразнените чувства и ги снишава с няколко тона, за да звучат по-плавно и по-музикално. Ето защо след третата лула тъгата на Грей най-сетне загуби настъпателния си характер и премина в замислена разсеяност. Това състояние продължи още около час; когато облакът от душата му се вдигна и Грей се опомни, поиска да се раздвижи и излезе на палубата. Нощта беше безлунна; зад борда звездите и светлините на мачтовите фенери дремеха в заспалата черна вода. От топлия като бузата на човек въздух лъхаше на море. Грей повдигна глава и присви очи — погледът му спря върху златното въгленче на една звезда; за миг през главозамайващото разстояние от мили в зениците му проникна огнената игла на далечната планета. От дълбочината на залива до слуха му достигаше глухият шум на помръкналия град. Понякога заедно с вятъра по чувствителната вода долиташе по някое изречение от брега, което прозвучаваше така ясно, сякаш бе изречено на самата палуба, и заглъхваше сред скърцането на корабните въжета. На носа на кораба пламна клечка кибрит и освети нечии пръсти, кръгли очи и мустаци. Грей подсвирна. Огънят на лулата се раздвижи и заплува към него; скоро капитанът видя в тъмнината ръцете и лицето на караулния.

— Предай на Летика — каза Грей, — че ще дойде с мен. Нека вземе въдиците — той се спусна в лодката, където чака около десет минути Летика. Сръчният, склонен към хитрости момък удари с веслата по борда и ги подаде на Грей; след това сам се спусна в лодката, намести ключовете за веслата и мушна торбата с провизии при кърмата на лодката. Грей седна на кормилото.

— Накъде ще заповядате да греба, капитане? — попита Летика, като обръщаше лодката с дясното весло.

Капитанът мълчеше. Морякът знаеше, че не бива да нарушава това мълчание с думи и затова сам замълча и загреба усилено.

Грей взе посока в открито море, а после започна да се придържа към левия бряг. Беше му все едно накъде плават. Кормилото глухо шумеше, веслата скрибуцаха и пляскаха; всичко останало бе море и тишина.

През деня човек е погълнат от толкова много мисли, впечатления, разговори и думи, че всички те могат да съставят не една дебела книга. Лицето на деня придобива определен израз, но днес Грей напразно се вглеждаше в това лице. В неговите неясни черти проблясваше едно от ония множество чувства, които нямат име.

Както и да ги наречем, те ще останат завинаги, също като внушението за аромата, вън от думите и дори от понятията. Под властта на такова чувство беше сега и Грей. Наистина той би могъл да каже: „Аз чакам, аз гледам, аз скоро ще науча…“ — но дори тия думи не са нещо повече от отделните скици в сравнение с целия архитектурен замисъл. В тия веяния имаше още и сила от светлата възбуда.

Наляво от мястото, където плаваха, зад вълнообразното сгъстяване на мрака, се очертаваше брегът. От комините над осветените в червено стъкла на прозорците летяха искри — това бе Каперна. Грей чуваше гълчава и кучешки лай. Светлините на селото напомняха за вратичката на печка с прегорели дупчици, през които се виждат пламтящите въглени. Надясно беше океанът, осезаем като присъствието на спящ човек. Когато задмина Каперна, Грей зави към брега. Тук водата се разливаше тихо; той запали фенер и видя подмолите и горните надвиснали издатини на крайбрежния скат; това място му хареса.

— Тук ще ловим риба — каза Грей и потупа по рамото гребеца.

Морякът измънка неопределено. „За първи път плавам с такъв капитан — промърмори си той. — Способен, но не прилича на капитан. Затворен, труден. Но въпреки това аз го обичам.“

Той заби веслото в тинята, привърза за него лодката и двамата се закатериха нагоре по камъните, които се търкаляха изпод коленете и лактите им. От ската се простираше гъста гора. Разнесоха се удари на брадва, която сечеше сух дънер; след като повали дървото, Летика стъкна огън на ската. Заиграха сенки и отразеният във водата пламък се раздвижи. Мракът се разстъпи, показаха се треви и клони; над обвития с дим огън въздухът засвети и затрептя.

Грей седна край огъня.

— Хайде — каза той, като подаде бутилката, — пий, приятелю Летика, за здравето на всички въздържатели. А, ти си взел от имбировото, а не от хининовото вино.

— Простете, капитане — отговори морякът, като си поемаше дъх. — Разрешете да си хапна от това… — той отхапа наведнъж половин пиле и като извади от устата си крилцето, продължи: — Зная, че обичате хининовото вино. Но беше тъмно и бързах. Имбировото, знаете, прави човека жесток. Когато искам да се сбия с някого, пия от него.

Докато капитанът ядеше и пиеше, морякът го поглеждаше изкосо, после не се сдържа и каза:

— Капитане, истина ли е това, което се говори, че произхождате от знатно семейство?

— Това не е интересно, Летика. Вземи въдицата и ако искаш, лови!

— А вие?

— Аз ли? Не знам. Може би… Но… после.

Летика размота въдичката, като си бърбореше стихове, на които за голямо възхищение на екипажа беше майстор.

След това Летика пъхна пръста си в кутийката с червеи:

Накрай той тръгна, като пееше:

Грей се излегна край огъня и се загледа във водата, в която се отражаваше пламъкът. Той мислеше, но без участието на волята; в такова състояние мисълта разсеяно задържа това, което я обкръжава, и едва го вижда. Тя препуска като кон сред гъста тълпа — тъпче, разбутва и се разпръсва; съпътствуват я последователно пустота, обърканост и задръжки. Тя броди в душата на предметите, бърза от яркото вълнение към тайните намеци, върти се по земята и небето, разпалено говори с въображаеми лица, гаси и украсява спомените. В това облачно движение всичко е живо и изпъкнало, всичко е несвързано като при бълнуване. И често отпочиващото съзнание се усмихва, когато вижда как, например, в размисъла за съдбата изведнъж ни спохожда съвършено неподходящ образ гостенин: някаква счупена преди две години пръчица. За това мислеше край огъня Грей, но беше „някъде другаде“, а не тук.

Лакътят, на който Грей се опираше, за да поддържа главата си с ръка, овлажня и изтръпна. Звездите трептяха с бледа светлина; мракът се усили от напрежението, което настъпва преди разсъмване. Капитанът се унесе, но не забелязваше това. Поиска му се да пийне и той се присегна към торбата, но започна да я развързва вече насън. После престана да сънува и следващите два часа не бяха за него по-дълги от ония секунди, през които той бе склонил глава върху ръцете си. През това време Летика на два пъти идва до огъня, като пушеше, и от любопитство поглеждаше уловената риба в устата — какво ли има там? Там, разбира се, нямаше нищо.

След като се събуди, Грей за миг забрави как беше попаднал тук. Удивен, той видя щастливия блясък на утрото и крайбрежния скат — сред ярките клони и пламтящата синя далечина; над хоризонта и в същото време над краката му висяха листа на леска. Под ската, сякаш зад самия гръб на Грей, тихо шептяха вълните, удрящи се в брега. Капка роса блесна върху листа и се търкулна по сънното му лице като студена плесница. Той се изправи. Навсякъде тържествуваше светлина. Изстиналите главни на огъня се стремяха към живот чрез тънка струя дим. Неговият дъх придаваше дива прелест на удоволствието да се диша горският въздух!

Летика го нямаше; той се бе увлякъл — потънал в пот, ловеше риба с пристрастието на хазартен играч. Грей излезе от гъстата гора и навлезе в храсталака, разпрострял се по склона на хълма. Тревата димеше и пламтеше; влажните цветя изглеждаха като деца, измити насила със студена вода. Зеленият свят дишаше с безброй мънички устица и пречеше на Грей да върви сред ликуващата му гъстота. Капитанът се измъкна на открито, обраснало с пъстра трева място и тук видя девойка, която спеше.

Той тихо отмахна с ръка клончето пред очите си и се спря с чувството, че е направил опасно откритие. На около пет крачки от него, свита, подгънала единия си крак и протегнала другия, сложила глава удобно на свитите си ръце, уморена, спеше Асол. Косата й се бе разпиляла в безпорядък; копчето при врата се беше разкопчало и се виждаше бяла трапчинка; полата и бе приповдигната и откриваше коленете; ресниците спяха върху бузата й, в сянката на нежно изпъкналото й, полузакрито от тъмна къдрица сляпо око; под главата малкото пръстче на дясната й ръка се прегъваше по посока на тила. Грей приклекна и се вгледа отблизо в лицето на момичето, без да подозира, че прилича на фавна от картината на Арнолд Бьоклин.

Може би при други обстоятелства той щеше да забележи тая девойка само с очите си, но сега я видя по-иначе. Всичко у него се покърти и усмихна. Естествено той не я познаваше, не знаеше името й, а още по-малко — защо е заспала на брега, но от всичко това Грей беше много доволен. Той обичаше картините без обяснение и подпис. Впечатлението от такава картина е несравнимо по-силно — съдържанието й, несвързано с думи, става безгранично, защото утвърждава всички мисли и догадки.

Сянката от листата се прокрадна по-близо до дънерите, а Грей все още седеше в тая неудобна поза. У девойката всичко спеше: спеше тъмната й коса, спеше роклята и нейните гънки; дори тревата близко до тялото й беше сякаш задрямала от съчувствие. Когато впечатлението стана пълно, Грей навлезе в топлата му подмолна вълна и отплува с нея. Летика отдавна вече викаше: „Капитане, къде сте?“ Но капитанът не го чуваше.

Когато Грей най-сетне стана, склонността му към необикновеното го изненада с решителността и вдъхновението, присъщи на разгневена жена. Като отстъпваше замислен на тая склонност, той свали от пръста си своя старинен скъп пръстен и не без основание помисли, че може би с това подсказва на живота си нещо съществено, подобно на ортография. После предпазливо сложи пръстена на малкото пръстче, което се белееше изпод главата й. Пръстчето се раздвижи нетърпеливо и се отпусна.

Грей погледна още един път отпочиващото лице, обърна се и забеляза в храстите високо вдигнатите вежди на моряка. Широко отворил уста, Летика наблюдаваше действията на Грей така учудено, както навярно Йон е гледал устата на своя мебелиран кит.

— А, ти ли си, Летика! — каза Грей. — Погледни я, хубава е, нали?

— Чудна като картина! — шепнешком възкликна морякът, който обичаше книжните изрази. — В съчетанието на обстоятелствата има нещо предразполагащо. Аз хванах четири калкана и още някаква друга риба, издута като мехур.

— По-тихо, Летика. Да се махаме оттук.

Те се оттеглиха в храстите. Трябваше да тръгнат към лодката, но Грей се бавеше, като разглеждаше надлъж ниския бряг, където над зеленината и пясъка се носеше утринният дим от комините на Каперна. В тоя дим той отново видя момичето.

Тогава решително се обърна и се заспуска по ската; морякът вървеше подире му, без да пита какво се е случило. Той чувствуваше, че пак е настъпило задължителното за него мълчание. Едва при първите постройки Грей внезапно каза:

— Летика, дали няма да определиш с опитното си око къде е тук кръчмата?

— Трябва да е ей там, под оня черен покрив — съобрази Летика. — А може и да не е там.

— Какво забележително видя в тоя покрив?

— И аз самият не зная, капитане. Само сърцето ми подсказа.

Те се приближиха до къщата — това наистина беше кръчмата на Менерс. През отворения прозорец на масата се виждаше една бутилка; до нея някаква мръсна ръка изцеждаше полупобелял мустак.

Въпреки ранния час в кръчмата се бяха разположили трима души. До прозореца седеше въглищарят — собственикът на пияните мустаци, за които вече споменахме; между бюфета и вътрешната врата на помещението двама рибари седяха над пържени яйца и бира. Менерс — висок млад момък със скучно, покрито с лунички и с онова особено изражение на хитра смелост лице, със силно късогледи очи, присъщи изобщо на търговците, бършеше съдове зад тезгяха. На мръсния под лежеше слънчевата рамка на прозореца.

Грей едва стъпи на прашната ивица светлина и Менерс излезе от своето прикритие, като се кланяше почтително. Той веднага позна в Грей истинския капитан, който спада към ония гости, които го удостояваха твърде рядко. Грей поиска ром. След като постла масата с пожълтялата от човешката суетня покривка, Менерс донесе бутилка, предварително облизал с крайчеца на езика си отлепилия се етикет. После се върна зад тезгяха, като поглеждаше внимателно ту към Грей, ту към чинията, от която с нокът откъртваше нещо засъхнало.

Докато Летика, взел с две ръце чашата, тихо се разговаряше с нея, като поглеждаше към прозореца, Грей извика Менерс. Хин седна самодоволно на края на стола, поласкан от това повикване и поласкан именно заради това, че то се изрази само с едно просто поклащане на пръст от страна на Грей.

— Вие, разбира се, познавате всички тукашни жители — спокойно заговори Грей. — Интересува ме името на едно момиче със забрадка, рокля на розови цветчета, тъмнорусо и средно на ръст, на възраст между седемнадесет и двадесет години. Срещнах го наблизо. Как му е името?

Той каза това с твърдата простота на силата, която не позволява да се изплъзнеш от дадения тон. Хин Менерс искаше да се изплъзне от прекия отговор и дори се поусмихна, но външно той се подчини на характера на обръщението. Впрочем, преди да отговори, той помълча — единствено от безплодното желание да се досети за какво става дума.

— Хм! — каза той, като вдигна очи към тавана. — Види се, това е била Корабната Асол, друга не може да бъде. Тя е малоумна.

— Наистина ли? — равнодушно каза Грей, като отпи голяма глътка ром. — Как се случи това?

— Щом е така, благоволете да послушате.

И Хин разказа на Грей как преди седем години момиченцето говорило на брега на морето с един събирач на песни. Разбира се, от оня ден, когато просякът я разказа в същата кръчма, тази история придоби вид на груба и плоска интрига, но същността й остана непокътната.

— Оттогава й викат така — каза Менерс, — викат й Корабната Асол.

Грей машинално погледна Летика, който продължаваше да бъде тих и скромен, после очите му се обърнаха към прашния път пред кръчмата и той почувствува нещо като удар — едновременно и в сърцето, и върху главата си. По пътя, с лице срещу него, вървеше същата оная Корабна Асол, към която Менерс току-що се бе отнесъл клинически. Удивителните черти на лицето й, които напомняха тайната на незаличимо вълнуващите, макар и прости думи, сега се явяваха пред него в светлината на нейния поглед. Морякът и Менерс седяха с гръб към прозореца, но за да не се обърнат случайно, Грей има смелостта да отмести погледа си върху рижите очи на Хин, След като видя очите на Асол, цялата закостенялост на Менерсовия разказ се разсея. При това, без да подозира нищо, Хин продължаваше:

— Мога да ви кажа и това, че баща й е истински мерзавец. Той удави като котка баща ми, господ да го прости. Той…

Прекъсна го неочакван див рев изотзад. Като въртеше страшно очи, освободен от пиянското си вцепенение, въглищарят запя така гръмко и свирепо, че всички потръпнаха:

— Пак си се натряскал, гемийо проклета — завика Менерс. — Марш навън!

… Само гледай да не дойдеш в наш’та Палестина! — изви въглищарят и сякаш нищо не се е случило, потопи мустаци в разплискалата се чаша. Хин Менерс възмутено сви рамене.

— Смет, а не човек — каза той с жестокото достойнство на скъперник. — Все такива истории прави!

— Повече нищо ли не можете да ми разкажете? — попита Грей.

— А, аз ли? Нали ви казах, че бащата е мерзавец. Заради него, ваша милост, аз осиротях, а трябваше още да се грижа за препитанието на децата…

— Лъжеш! — неочаквано каза въглищарят. — Лъжеш така гнусно и неестествено, че аз изтрезнях.

Хин не успя да си отвори устата, когато въглищарят вече се беше обърнал към Грей:

— Той лъже. Баща му също лъжеше; лъжеше и майка му. Такъв им е родът. Можете да бъдете спокойни, че тя е също така нормална, както сме, ние с вас. Аз съм разговарял с нея. Тя е седяла на моята каруца осемдесет и четири пъти или по-малко. Когато момичето се връща пеш от града, а аз вече съм продал въглищата си — винаги го вземам на каруцата. Нека поседи. Казвам ви, умна глава има тя. Това веднага си проличава. С тебе, Хин Менерс, тя, разбира се, няма да размени и две думи. Но аз, господине, свободният въглищар, презирам клюките и одумванията. Тя приказва като голяма и думите й са странни. Повслушаш се — и сякаш всичко е същото, което ние бихме си казали с вас, но при нея е някак по-различно. Веднъж например стана дума за нейния занаят. „Виж какво ще ти кажа аз — вика тя и се държи за рамото ми като муха за камбанария, — работата ми не е скучна, само че все ми се иска да измисля нещо по-особено. Аз казва, искам така да се изпека в занаята си, че лодката ми сама да плава по дъската, а гребците й да гребат като истински; после да слизат на брега, да привързват лодката, да прибират обратно въжето и да сядат като живи, както подобава, на брега, за да похапнат.“ При тези думи аз прихнах да се смея, стана ми смешно, значи. Аз й думам: „Е, Асол, нали занаятът ти е такъв и мислите ти са такива; а погледни наоколо — всички се изпотрепват от работа.“ — „Не — казва тя, — зная си аз каквото си зная. Когато рибарят лови риба, той мисли, че ще хване голямата риба, каквато никой не е улавял.“ — „Е, ами аз?“ — „Ти ли? — смее се тя. — Ти, като натрупаш въглищата си в кошницата, навярно си мислиш, че тя ще разцъфти.“ Ето каква дума каза тя! Признавам си, че в същата минута нещо сякаш ме тикна да погледна празната кошница и ми се стори, че от пръчките се показаха пъпки; разпукаха се тия пъпки, покри се кошницата с листа, а после изчезнаха. Аз дори поотрезнях мъничко. А Хин Менерс хем лъже, хем парите ни взема; знам си го аз!

Менерс разбра, че разговорът премина в явно оскърбление, прониза с поглед въглищаря и се скри зад тезгяха, откъдето попита мрачно:

— Ще заповядате ли да поднеса нещо?

— Не — каза Грей, като вадеше пари, — отиваме си. Летика, ти ще останеш тук, ще се върнеш надвечер и ще мълчиш. Като узнаеш всичко, каквото ти се удаде, ще ми го предадеш. Разбра ли?

— Добри ми капитане — каза Летика с известна, предизвикана от рома фамилиарност, — само глухият не може да разбере това.

— Прекрасно. Запомни също, че при каквито и обстоятелства да попаднеш, не бива да говориш за мен, нито дори да споменаваш името ми. Сбогом!

Грей излезе. От този миг вече не го напусна онова чувство за необикновено откритие, което прилича на искрата в барутното хаванче на Бертол — една от ония душевни пролуки, през които огънят блика и свети. Обзе го желание да действува бързо. Едва като седна в лодката, той се опомни и събра мислите си. Като се смееше, той подложи ръката си с дланта нагоре на знойното слънце, както бе направил това веднъж като момченце в избата за вино; после отплува от брега и бързо загреба към пристанището.