Кристалната пантофка

Глава деветнадесета

Една седмица преди бала Пейдж разрови една от кутиите, която съдържаше най-старите домакински сметки, даже отпреди времето на Никълас Първи. Домакинът от онова време е бил педантичен. Всеки франк за покупката на брашно или фураж за конете бе отчетен.

Даже на места се споменаваше за това, че кралят се сдобил с някакви необикновено красиви скъпоценности: една диадема с диамант и рубин за тогавашната кралица; и едно великолепно колие с инкрустирани в него безброй скъпоценни камъни.

Пейдж погледна надолу към самотния си медальон със златен лебед. Не беше чак толкова ценен. Не, това златно украшение не можеше да бъде част от Легендарните. Семейството на горкия мосю Пелерин предаваше от поколение на поколение един прост, макар и зашеметяващо красив, пръстен с печат без никаква връзка със загубените скъпоценности, от които Никоу толкова спешно се нуждаеше, за да спаси родината си.

Единственият ключ, с който все пак разполагаше, бе стихът на Алфред. Тя трябваше да го накара да го повтори някой ден, докато в същото време изучаваше пръстена на Никоу. Прислужникът й го бе донесъл в библиотеката, но без резултат. Никакви предположения не доведоха до разрешението на загадката.

Сега, след като толкова често си припомняше изминалите седмици, тя мислено се връщаше към странните думи от миналото. Нещо за семейството на Никълас Първи, което трябвало да избяга, докато силите на доброто, които защитавали страната, останали. Очарователно, но какво ли означаваше?

Тя нямаше ни най-малка представа. Отново се унесе със счетоводните сметки в продължение на час, докато някакъв звук не я прекъсна. Тя погледна нагоре. Никоу се изправяше на прага и я наблюдаваше. Тя не можеше да разбере израза на лицето му. Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че бе отчаян, че съжаляваше за нещо.

Той влезе в стаята, като се прокашля.

— И така, Пейдж, всичко ли е наред?

— Разбира се. Всъщност няма никакви проблеми. — Тя побутна очилата върху носа си и се замисли за някакъв остроумен коментар. После продължи:

— Как се развиват плановете ви за бала?

— Твърде добре, благодаря. — Той седна на гравирания дървен стол до нея. — Почти всички отговори на поканите пристигнаха и досега всички те са положителни. Това, разбира се, са само поканите към нашите царствени гости.

— Често се срещам с управителя на „Dargentian Royale“ и неговата съпруга — сподели Пейдж. — Там всички стаи са резервирани за седмици напред, а и в Арджътвю също.

— Така ми съобщиха и на мен. — Той се наведе толкова близо към нея, че пръстите й копнееха да докоснат меките косми на прекрасната му брада. Вместо това тя сви ръцете си върху пожълтелите страници в скута си.

— Успехът ни се дължи предимно на вашата брошура и идеята ви за състезанието.

С желанието да не се изчерви, Пейдж заби поглед в тези книжа в скута си, които внезапно възбудиха интереса й.

— И Сюзън има големи заслуги за това. — Тя внимаваше тези думи да не я задавят. — Тя знае как да направи бала и състезанието публично достояние.

Пейдж все още си мислеше, че Никоу — и Даргентия — щяха да се радват на по-добро бъдеще, ако той се вслушаше в легендата и се оженеше за обикновена жена. Въпреки че не харесваше Сюзън, тя щеше да бъде най-подходяща.

— Да, тя наистина е способна туристическа агентка. — Той замълча, но Пейдж не можеше да го погледне в очите. Когато отново заговори, гласът му прозвуча напрегнато.

— А вие, Пейдж… за кого ще гласувате на бала?

Тя затаи дъх, докато търсеше какво да му отвърне.

— Ще оставя това на туристите. Служителите на този, който прави състезанието, не могат да участват. Така е честно. — Друга идея я осени.

— И като служителка ще бъда твърде заета да помагам на Мейбъл и останалите, за да присъствам на бала.

— Но вие няма да присъствате на него като сервитьорка. — Гласът му прозвуча гневно и тя се осмели да го погледне.

Той седеше сковано, с лице към нея, и недоверчиво вдигнати вежди. Ръцете му бяха сграбчили облегалките на креслото. Тя не можеше да понесе повече да погледне към инкрустирания с диаманти пръстен, докато той го носеше на ръката си. Това я връщаше към твърде болезнените за нея спомени на фантастичното им преживяване в планините.

Когато тя не каза нищо, той продължи:

— Вие най-добре знаете, че балът не е само за кралски особи. На него ще присъстват и туристите, които ще гласуват за съвършената булка. Жителите на Даргентия също ще присъстват и само някои от тях ще изпълняват ролята на прислужници. Вие също трябва да дойдете — но не като слугиня, или да гледате от терасата като посетителите, а като моя гостенка.

Не можеше да се подложи на агонията да го гледа как танцува с една блестяща принцеса, а после с друга. Или, по-лошо: да насочи всичките си усилия към единствената любов в своя живот. Присъствието й на балкона щеше да бъде също толкова лошо, колкото и на дансинга в балната зала, така че тя възнамеряваше да избегне и двете.

— Тук съм да работя; това е всичко.

Той се изправи на крака и бутна стола си по ориенталския си килим. После пристъпи към нея с протегната ръка, сякаш готова да я сграбчи.

— Пейдж, никога не съм искал да ви обиждам. — Гласът му бе нисък и неравен.

Тя се почувства обезкуражена, вдигна поглед към него и също стана от мястото си. Остави на бюрото книжата, които държеше, и се отдръпна от него. Държеше гордо вдигната главата си и здраво стискаше ръцете си отзад — защото те можеха своеволно да се протегнат към него. Болката в сърцето й бе почти непоносима. Тя трябваше да възпре всяко сладко увлечение по него, или иначе никога повече нямаше да успее да се върне обратно в черупката си.

Затова излъга най-безочливо.

— Малкото ни преживяване до имението на Алфред беше само една лудория; това е всичко. Просто балът не ме интересува.

Той трепна, докато тя говореше. Стисна устни и вдигна брадичката си с властния жест, който сега тя добре познаваше.

— А ако ви заповядам да дойдете?

Тя се усмихна тъжно.

— Казах ви и преди: аз съм само ваша служителка, но не и подчинена. Може да ме уволните, но не може да ми нареждате какво да правя извън работно време. — После тя бързо смени темата, като отново взе книжата от бюрото.

— Искате ли да ви покажа сметките, върху които работя?

— Не, благодаря — отвърна с леден глас той. — Трябва да се подготвя за среща на Градския съвет в Даргент Сити. Там ще обсъждаме приготовленията за бала.

Той й обърна гръб и се оттегли със скован гръб. Познаваше добре походката му и цялата сила в нея. Обикновено се радваше само при вида му. Този път изпита болка.

Тя се върна към работата си, преди той да успее да стигне до вратата.

— Пейдж? — Гласът му я стресна.

— Да?

Изглежда се колебаеше.

— Нали разполагате с всички средства, нужни за проучването ви? — Тонът му бе строг, но тя имаше чувството, че той искаше да каже нещо друго?

— О, да — отвърна тя.

— Ще ми кажете, ако нещо ви потрябва, нали?

Имам нужда от теб, помисли си тя, а отговори:

— Разбира се.

Той остана още една минута, сякаш искаше още нещо да попита. После си отиде.

Пейдж бързо се върна към кутията с книжа, които подреждаше. Искаше й се да се самозабрави в работата си.

Но сред домакинските сметки от времето преди бащата на Никълас Първи да се възкачи на трона, Пейдж продължи да вижда кафеникав очерните очи на Никълас Втори.

На следващия ден Пейдж отново прегледа съдържанието на кутията със старите счетоводни сметки. Вече три пъти ги преглеждаше: веднъж с див възторг да види какво имаше в тях, следващия път да картотекира съдържанието им, и сега да го изучи подробно.

Материалът я поглъщаше, изпълнен с наименования на ястия, за които никога не бе чувала, и идиоматични изрази, които не разбираше. Един ден щеше да се свърже с Интернет да попита дали някой можеше да й ги обясни.

Животът през шестнадесети век не е бил лек.

Плащали се заплати на армия по-голяма, отколкото цялото население на Даргентия днес. Купували се оръжия. Водели се и са се печелили битки.

Но тя знаеше какво щеше да открие, когато проследеше хронологически съдържанието на последната кутия. Въпреки познанията си и силата, наследена от прадедите си, крал Никълас Първи не е бил достатъчно силен, за да запази кралството си.

За разлика от потомъка му Никълас Втори, си помисли Пейдж. Поне дотогава, докато тя му помагаше.

Тя се засмя на себе си. Коя бе тя да казва каквото и да било за това, как принцът трябваше да се задържи на трона си? Особено на принц толкова съобразителен и самоуверен като Никоу.

Като поклати глава на собствената си дързост, тя вдигна следващата кутия на масата. Това бе кутията, която съдържаше материали от последните години насам. Стандартната процедура за изследванията препоръчваше да се потопи в следващата по старинност кутия, но тя бе по-любопитна да разбере какви са били роднините на Никоу от по-нови времена. И тя искаше да задоволи това свое любопитство.

Заради историята, която пишеше, разбира се. Интересът й бе напълно професионален.

Тя бе толкова погълната от няколко писма, че ахна и скочи на крака, когато чу шум зад себе си.

Шарлот надникна през рамото й. После се отдръпна назад и протегна ръце за извинение.

— Съжалявам, Пейдж. Не исках да ви изплаша. — Носеше жълта рокля, която напълно подхождаше на оранжевата й коса, но правеше кожата на лицето й някак си бледа. Не носеше червило, но ужасната подутина на долната й устна все пак се забелязваше.

— Да сте ме изплашили ли? Нищо подобно. Всъщност тъкмо четях за вас.

— За мен ли?

— Бащата на Никоу, Люсиен, очевидно е запазил всички писма от брат си Уензъл — вашия съпруг, нали така?

Шарлот кимна и косата й щръкна над рамената й.

— Скъпият Уензъл имаше такова чувство за… как казвате вие, перка?

Сдържайки смеха си, Пейдж се опита да й помогне.

— Чувство за… гордост? — Шарлот поклати глава.

— Прогрес? — Отново отрицателен отговор. Думите се изреждаха в главата на Пейдж: претенциозност, псувни, перуники, илюзионизъм. Раздразнението на Шарлот нарастваше и Пейдж се почувства под голямо напрежение. И точно в този момент й просветна:

— О, да! Имал е чувство за благоприличие.

— Да — усмихна се Шарлот и кимна. Оранжевите й къдри заподскачаха като разръфани топки прежда. — Той искаше да е сигурен, че Люсиен знаеше какво става тук.

— Люсиен е бил коронованият принц, нали така?

— Да, съпругът ми бе временен наместник. Роден бе точно след La Guerre — Втората световна война.

— Времената трябва да са били тежки тук.

— О, разбира се, Даргентия, както и останалата част от Франция, бе окупирана. Когато войната свърши, всички ние се надявахме, че и Даргентия ще бъде освободена като другите съюзници. Но това не стана. — Шарлот сведе поглед, сякаш силно развълнувана. — Да спрем с лошите спомени. Разкажете ми какво четяхте.

— Съпругът ви е бил чудесен кореспондент. Особено много ми харесаха писмата, в които разказва за вашата женитба и тази на сестра ви Лилиан за Едуард Кемпиън. — Пейдж се поколеба. Искаше й се после да попита за всички подробности относно женитбата и за отношенията на Едуард към нея. Спря се на нещо по-невинно.

— Тогава това е връзката на Едуард със семейството? Той наистина не ви е толкова далечен роднина. Той е ваш зет.

Шарлот кимна, после се отпусна на един от гравираните дървени столове и въздъхна.

— Вярвам, че Лилиан наистина е обичала Едуард. Изглеждаха толкова щастливи. Но после бедната ми сестра умря при раждане.

— Детето…? — Пейдж се колебаеше да попита. Бледите, замислени очи на Шарлот се наляха със сълзи.

— Едно хубаво момченце, но то не оживя. — Поколеба се, а после продължи: — Начинът, по който Едуард тъжеше, не прилича на моя; той стаи мъката в себе си. Въпреки това се опита да остане член на семейството. Но връзката бе прекрасната…

Пейдж преведе това като прекъсната.

— … и нито Люсиен, нито Уензъл го считаха вече за свой роднина. Може би това обяснява защо Едуард е обсебен от силното желание за власт, даже и да трябва да я купи. Той не е човек, който забравя обидите, даже и да са непреднамерени.

— Разбирам — каза Пейдж, като произнесе думите с мъка. Имаше нещо повече от желанието на богатия банкер да осигури връщането на отпуснатия от него заем. Той бе и обикновен амбициозен човек, който жадуваше за власт. Тук голяма роля играеше егото му. А от това, което Пейдж можеше да се досети, егото на Едуард бе достатъчно да напълни просечените между високите даргентийски планини долини на река Арджънт, та дори и да прелее извън тях.

После идваше егото на Никоу. Какъв сблъсък между титани: егото на сребърна лисица срещу гордостта на даргентийския лъв.

За щастие, Никоу, бъдещият крал, имаше последната дума в тази чудовищна ситуация. И той надделяваше над Едуард по един лесен начин — благодарение на бала, състезанието, прииждането на туристи. Но щеше ли Едуард да приеме неизбежното?

— Не съм сигурна колко далече може да стигне Едуард, за да защити интересите си — помисли на глас Пейдж.

— Колко далече? О, той пътува по целия свят по работа — отвърна напълно сериозно Шарлот.

— Не — каза Пейдж. — Исках да ви попитам: смятате ли, че Едуард е безмилостен?

— Безмилостен? А, не. Сестра ми се казваше Лилиан.

Пейдж реши да не продължава разговора, който бързо губеше своя смисъл. Докато някой не подрежеше за добро опашката на тази лисица, тя предполагаше, че Едуард нямаше да се спре пред нищо, за да осуети намерението на Никоу да остане единственият крал на тази джунгла.

На следващия ден Пейдж влезе в библиотеката с желание и трескаво очакване, както винаги ставаше, когато се впускаше в своето проучване.

След по-малко от час работа тя бе възнаградена с откритие, което накара сърцето й да се разтупти от радост. Но въодушевлението й приключи твърде бързо със сърцераздирателен провал.

Тази сутрин започна с повторно разглеждане на кутията с втората по старинност информация. В нея имаше книжа, в които тя прочете за множеството хора на име Уензъл, които са живели по времето на Летисия Адамсън. Както и при първата кутия, вместо да картотекира бързо съдържанието й, Пейдж се зае да прочете всички книжа внимателно.

И тогава — те се появиха! Няколко писма от времето, което я интересуваше, във вид на изпокъсани, смачкани страници. Писмата, които държеше в ръцете си, може би бяха кореспонденция на нейния Уензъл!

Този бе синът на Никълас Първи — този, който според нея трябваше да се проучи и който бе избягал в Америка. И даже през същото време.

Неговият брат, Стивън, му бе писал в цветуща проза за политическите течения в Европа, за съюзниците, новородените и починалите. Отговорите на Уензъл бяха с още по-ярки краски. Харесваше живота в Америка. Стивън бе в Шотландия, а Уензъл — във Вирджиния. И двамата бяха изгнаници.

Но докато Пейдж четеше по-нататък, тя откри с тъжното чувство, че този Уензъл не бе човекът, който й трябваше. Синът на Никълас Първи бе женен за жена на име Марта. Те бяха живели в Кълониал Джеймстаун, не в Уилиямсбърг, и Марта не бе звездата на обществото, каквато бе Летисия на Пейдж преди първата си женитба. Всъщност беше твърде старомодна.

Пейдж се разпозна в нея, бедната жена.

Загадката на Пейдж все още оставаше неразрешена. Кой бе нейният Уензъл?

Тя продължи да чете, за да успокои разочарованието си, и скоро откри, че книжата в дъното на кашона привлякоха вниманието й. Не, направо я шокираха — особено в сравнение със странните, най-щателни подробности на другите материали.

Тя четеше тези книжа, когато Никоу влезе.

— Как вървят нещата днес, Пейдж? — попита той със заповедническия си глас. Тя вдигна поглед, загубена в миналото, и почти не го забеляза.

— Неща… — Тя спря и възвърна способността си да разсъждава. — Трябва да прочетете това. — Тя разклати книжата в ръката си, сякаш се колебаеше. — Или може би не.

Русите му вежди се смръщиха и той протегна силна ръка към нея.

Пейдж преглътна с усилие и му подаде книжата. После започна да наблюдава израза на лицето му, докато четеше.

Тези пожълтели листове описваха ужасните събития при падането на даргентийската монархия.

Пейдж можеше да потвърди събитията и датите от независим източник. Границите на Франция често се бяха променяли в средата на шестдесетте години и не се знаеше кой точно е бил собственикът на териториите, известни като Елзас и Лотарингия. Малката държавица Даргентия граничела и с двете области — докато френският крал Луи Четиринадесети решил, че Даргентия имала някакво стратегическо значение и нахлул в нея.

В писма до края ужасени членове на кралското семейство се извиняваха за това, че напускали домовете си. Прокламациите на крал Никълас Първи изглежда не са били чути от никого; поданиците му не останали да гледат спокойно как целият свят около тях се разтърсвал от набезите на нашествениците.

Това трябва да е било, когато Алфред скрил Легендарните и съчинил тази заплетена загадка. Но в тези книжа Пейдж не можеше да намери някаква връзка с Легендарните.

Тя наблюдаваше как Никоу пребледнява, докато четеше книжата, хванал ги в ръката, на която носеше пръстена с печат. Той също бе реликва от онова време, когато е започнал да се предава от поколение на поколение в семейството на Пелерин. Тя остави книжата на масата, после бутна към него един украсен дървен стол, като се стараеше да не отвори някоя от кутиите на пода. С кимване на благодарност, Никоу седна и веднага се зачете в подадените му страници.

Най-накрая вдигна поглед. Беше стиснал мрачно устни между кестенявите си мустаци и брада.

— Онези времена се били… даже не мога да намеря думи да изразя ужаса, който целият ми народ е преживял.

Пейдж знаеше, че той имаше предвид не само своите — царствени прадеди. Той съчувстваше дълбоко и на поданиците си. А това я накара да изпита още по-голямо състрадание към Никоу.

Не. Тя си напомни, както често го правеше, че бе само негова служителка и при това не особено предпочитана.

— Да, било е ужасно — съгласи се с него тя. — Но това е било преди толкова дълго време. Вие компенсирате това, като възвърнахте свободата на Даргентия.

Погледът, с който тези негови пламенни тъмни очи я стрелнаха, бе изпълнен с благодарност. Но той само сви широките си рамене под своята спортна риза в американски стил. Ръкавите му бяха вдигнати до лактите и откриваха силните му мускулести ръце. Пейдж преглътна с усилие.

— Поне засега. Но кой знае дали ще успея да запазя дълго време тази свобода? — Той стана на крака и заобиколи масата, за да погледне в кутиите, които я заобикаляха. — Не вярвам да сте открили някакъв ключ към Легендарните или греша?

Тя въздъхна.

— Ако открия нещо, вие пръв ще научите за това.

— Разбира се.

Но този въпрос я накара да се почувства, сякаш не бе изпълнила задължението си към него.

Разбира се, работата й бе да подготви история за Даргентия. Тя това и правеше. Но като историчка със сигурност трябваше да намери скритите от толкова много години скъпоценности.

Ако успееше, Никоу можеше да запази кралството си; тяхната стойност и легендата за тях щяха да му помогнат да постигне това.

А ако се провалеше… кой знаеше?

— Ще продължа да търся — обеща тя и подреди няколко папки с книжа върху бюрото. Поне можеше да изглежда, че си вършеше добре работата.

— Зная, че ще го направите. — Топлината в гласа му я накара уплашена да вдигне поглед към него. Той я наблюдаваше. Тя не искаше да се опитва да разбере изражението по лицето му.

То беше… копнеж, който веднъж вече бе забелязала в очите му.

Но тя не трябваше да си въобразява.

Тогава защо изпитваше толкова познато и прекрасно чувство?