Кристалната пантофка

Глава двадесет и шеста

Рано на другата сутрин, облечена в бяла блуза и тъмна пола, Пейдж седеше в чакалнята на шумното и претъпкано даргентийско летище. За разлика от деня, когато тя за първи път пристигна, сега то бе завършено и обзаведено. Ароматът на кафе, вентилиран въздух и леки закуски се смесваше с миризмите на прясна боя и нещо ново.

Изненадващо за ранния час, летището гъмжеше от хора. Някои работеха тук: продавачите на самолетни билети, разносвачите, персоналът по обработка на документите. Другите бяха пътници: новопристигащи туристи, кралски семейства и повече туристи, които си заминаваха.

Пейдж също си заминаваше.

Тя не си взе довиждане с никого, дори с Анет и Марсел. Щеше да им пише…

Наричаше себе си с всички имена за страхливка, които бе научила от книгите. А тя бе прочела много книги.

Но тъй като предишната вечер се бе оказала такава катастрофа, какво друго можеше да направи, освен да избяга със следващия полет?

Един самолет SAS отлиташе за Стокхолм след четиридесет минути. Тя си бе резервирала билет за него. Сигурно щеше да има някакви полети от Швеция, с които да се върне обратно вкъщи.

Тялото й, но не и сърцето й. То я бе предало, като остана в Даргентия. И по-конкретно, то принадлежеше на красивия, героичен владетел на Даргентия. Но тя щеше да оцелее и без него.

Точно както трябваше да преживее и без една от любимите си маратонки.

О, тя не бе Пепеляшка, не дори и като си загуби обувката. Старата Пепеляшка изящно изгубва стъклената си пантофка, когато избягва от бала в полунощ.

Но не и нескопосаната Пейдж Конър. Още пред принца тя бе започнала да се преобразява от хубава принцеса в невзрачна историчка с очила. Едуард я бе видял, когато тя се стрелна през вратата, но поне сега никой нямаше да му повярва. Сега името му в това кралство бе опетнено. Но какво ли си бе помислил Никоу?

На всичко отгоре, магията на Милисънт не бе стигнала до там поне да завърже маратонките й. Докато тичаше през кухнята, едната от тях се бе изхлузила от крака й.

Но в кухнята тъкмо влизаха хора и тя нямаше време да се спре и да я вземе. Вместо това трябваше да се спотаи зад хладилника до стената, за да избегне Мейбъл и останалите. Когато всички й обърнаха гръб, тя се втурна към вратата и се прокрадна до стаята си.

Дори Милисънт не бе там, за да я успокои, когато тя изплака очите си. Дяволите да я вземат! Навярно се целуваше с Алфред в някое потайно кътче.

През нощта Пейдж бе заключила вратата, така че никой без магически способности не можеше да влезе при нея.

Никоу бе дошъл. Първо почука на вратата, а после заудря с всички сили по нея.

— Добре, Пейдж — бе казал най-накрая той. Звучеше отново арогантен в очевидния си гняв. — Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да ти поискам обяснение.

Ето защо още преди изгрев — слънце тя тръгна с няколко други знатни фамилии, ето защо сега седеше на летището и чакаше първия отлитащ самолет. Принцесите и техните семейства летяха с частни самолети.

Един дрезгав глас направи съобщение по високоговорителя. Пейдж въздъхна и се отпусна върху твърдата седалка в чакалнята. Протегна крака върху грапавия нов килим с националните цветове на Даргентия: сребристо, червено и лилаво. После тя се зарови в пътната си чанта да открие нещо там, с което да се забавлява — може би някаква загадка. Вместо това ръката й се натъкна на брошурата, която бе написала за бала.

— О, вие сте тук. Колко хубаво! — Една сбръчкана дама седна от лявата й страна и радостно запляска с ръце. Носеше яркосиня даргентийска мъжка риза, втъкната в тясната й пола, която добре очертаваше задните й части.

— Не зная дали слуховете са верни, но чухте ли, че миналата нощ са открили Легендарните?

Пейдж кимна, но не каза нищо с надеждата, че жената щеше да си тръгне. Но тя остана.

— За коя принцеса гласувахте?

— Боя се, че аз не гласувах за никого — отвърна Пейдж. Може би студеният й тон щеше да разкрие неохотата й да разговаря.

Но нямаше този късмет. Мирисът на мента се разнесе от мястото, където седеше жената.

— След като не сте гласували, да не би и вие да сте една от принцесите? — Тя се втренчи в Пейдж с късогледите си светли очи.

— Аз съм една никоя — отвърна мрачно Пейдж. Но един въпрос, на който тя се бе надявала да получи отговор, я оживи. Тази жена бе туристка. — Нека да ви попитам нещо. Принц Никоу си мисли, че единственият начин да привлече един постоянен поток от туристи, е да се ожени за принцеса. А какво мислите, ако съпругата му е обикновена жена?

Жената, изглежда, се затрудни да отговори на този въпрос.

— Ами, като се омъжи за принц, тя ще стане принцеса. Тогава няма повече да бъде обикновена жена.

Пейдж се усмихна тъжно на този аргумент.

— Вярно.

Дали всички туристи в света разсъждаваха по този начин и щяха да прииждат тук, без значение за коя се е оженил принцът? Ако станеше така, първоначалната идея на Никоу имаше недостатъци.

Но това сега беше без значение. Сега той разполагаше със скъпоценностите на короната и сделката му с Едуард вече не го обвързваше с никакви задължения. Най-малкото, Едуард щеше да бъде изгонен от страната. А и поданиците на Никоу сега вярваха, че той можеше да се ожени, за когото поискаше.

Може би щеше да предложи на някоя от принцесите на бала. Или на обикновена жена. Или на Сюзън.

Но не и на Пейдж.

— Защо не? — попита един треперещ глас от дясната й страна. Тя си помисли, че усещаше мириса на люляци.

— Милисънт! — Погледна по посока на гласа. Милисънт изглеждаше като всяко обикновено човешко същество и седна на пейката. Слава богу, около нея не се забелязваше никакъв вълшебен прашец.

— Как си, Елеонора, скъпа? — Върху яркооранжевия й потник надписът гласеше: НЕ ЦЕЛУВАЙ ЖАБИТЕ. ДНЕС ПОВИКАЙ ТВОЯТА ВЪЛШЕБНА КРЪСТНИЦА.

Пейдж отвори уста, за да се възпротиви, че Милисънт отново не я назоваваше с истинското й име, особено сега, когато хората наоколо можеха да я разпознаят от бала миналата нощ.

Но какво значение имаше сега това?

Все пак присъствието на Милисънт на обществено място я изнервяше.

— Какво правиш тук?

— Ще пътувам, както всеки друг тук, мила.

— Но…

— И вълшебните кръстници имат своите ваканции.

— Шшшт! — Пейдж бързо погледна зад гърба си, но дамата, която допреди минута разговаряше с нея, си бе отишла.

Всъщност тази част на летището внезапно бе опустяла. Магия, предположи Пейдж. Милисънт може и да пътуваше, но не като простосмъртните. Ако тя се нуждаеше от усамотеност, имаше я.

— Както и да е — продължи Милисънт. Очите й, обикновено тъжни, сега блестяха. — Всяка част от мен копнее за почивка. Ти ме държа заета за години напред, Елеонора. Не знаеш колко изтощително е всеки момент да си готова да действаш като вълшебна фея.

Пейдж отвори уста да й се противопостави, но Милисънт не я остави да продума.

— О, с радост го вършех за теб, мила. Но все пак чувствам огромно облекчение, като зная, че повече няма да имаш нужда от мен.

— Не — отвърна тъжно Пейдж, — няма. Този път наистина ми дойде до гуша от принцове, желания и вълшебни приказки. Поне вече няма да има нужда да се безпокоя за това, че не съм ослепителна. Но, Милисънт, тъй като повече няма да се видим, не можеше ли поне малко да ми подскажеш каква е тайната на вълшебните приказки?

Милисънт се засмя, при което гладката й кожа се сбръчка в ъгълчетата на устните й.

— Знаеш, че не мога, Елеонора. Но ти сама откри тайната миналата нощ — само трябва да я осъзнаеш.

Пейдж се обърка. Какво бе научила миналата нощ, освен че Никоу си мислеше, че я обича, когато тя бе използвала магия и се бе превърнала в ослепително красива жена. Тя не искаше да го получи чрез вълшебства — но, о, колко много го желаеше!

Може би, в края на краищата, малко магия никому не вреди.

— Само помисли. — По застаряващото лице на феята просветна състрадание. — Ти знаеш отговорите.

— Нека първо ти задам въпросите — промърмори Пейдж. Тя се поколеба: — Милисънт, преди да престанеш да бъдеш моя вълшебна кръстница, има ли някаква възможност да направиш така, че да придобия ослепителна красота завинаги? Само малко красота. Достатъчна, че да не изглеждам повече така недодялана.

— Разбира се, скъпа. Но ти никога не си била недодялана, освен в собствените си очи.

Пейдж се изправи. Разбира се, Милисънт грешеше — но тя се бе съгласила да я направи ослепително красива.

— Да отидем ли в тоалетната или някъде другаде, или можеш да го направиш точно тук?

Очите на Милисънт загубиха веселия си блясък.

— О, Елеонора, ти не мислиш с мозъка си. Не искаш ли да узнаеш тайната на вълшебните приказки?

Разбира се, че искаше. След всички тези години, през които непрекъснато й говореха за нея, това можеше да е последната й възможност да я научи, защото Милисънт прекратяваше със своите вълшебства.

— Помогни ми, Милисънт. Поне ми подскажи малко.

Вълшебната й кръстница кимна и от главата й се разпръсна тънка струйка блестящ прашец, който изпълни цялата чакалня.

— Кога точно миналата нощ започна да изглеждаш ослепително красива?

— Не съм сигурна. — И какво общо имаше това с тайната на вълшебните приказки? Все пак, трябваше да не й противоречи, особено ако желаеше да изглежда блестящо завинаги.

— Не забелязах, докато не отидох на бала. Това ли беше част от вълшебството, което ти направи, за да ме облечеш, или може би беше друга магия, която се задейства по-късно?

Милисънт затвори устата й с пръст.

— Предполагам, че са две отделни магии — продължи Пейдж, — защото в онази нощ аз не пожелах да си сменям дрехите, но ти ме накара да изглеждам блестящо до полунощ. О, колко неловко ми беше, когато внезапно изгубих блясъка си?

— Нима?

Меко зададеният въпрос сякаш удари Пейдж през лицето.

— Ами да. А не беше ли така?

Милисънт сви рамене и се усмихна окуражително, но от сбръчканите й устни не се отрони дума.

— Разбира се, че се почувствах неловко. И не изглеждах блестящо отново до миналата нощ.

— А какво ще кажеш за случилото се в планините, Елеонора?

Пейдж цялата се изчерви.

— Това бе различно. Бяхме развълнувани от търсенето на съкровището и не говорихме много — поне не и извън колата.

— А миналата нощ? Не разговаряхте ли?

Пейдж кимна и усети правата си тъмна коса да я гали по бузите.

— Разбира се, Никоу първо си помисли, че аз съм принцеса Елеонора. Но аз бях влюбена в него. Нещо повече, исках да изглеждам ослепително красива в очите му, така че… — Тя спря и се втренчи подозрително в Милисънт.

— Ти наистина ме омагьоса, нали?

— Да, разбира се, мила. Ти не носеше със себе си такава красива рокля. А също така знаеш колко много дразнят очите ти контактните лещи. — Мъничките, кръгли очички на Милисънт не срещнаха погледа й. Всъщност те бяха вдигнати нагоре, сякаш брояха някакви интересни точки по тавана.

— Но тези неща бяха на повърхността. Говоря за магията, която направи за моето… — Пейдж не довърши. Замисли се. Ами ако…? — Не стори ли някакво вълшебство и за сърцето ми? Нима същността си сама трябваше да направя да изглежда ослепително?

Милисънт се наведе напред и прегърна Пейдж в меките си прегръдки.

— Знаех си, че ще разбереш!

Пейдж се издърпа от прегръдките й, бързо стана на крака и се втренчи в хубавичкото старо същество, което през всичките тези години бе държало ключа на щастието й в своите ръце — а дали това бе така? Тя попита бавно:

— Тогава тайната на вълшебните приказки е, че вълшебните кръстници могат само да осигурят уловките, а ти трябва да заблестиш със своите собствени способности?

— Точно така!

— И това винаги е било в моите възможности?

Милисънт поклати глава и къдрите на косата й щръкнаха нагоре, а на Пейдж й се прииска да я разтърси, докато къдрите й не щръкнат още по-нависоко.

— Точно така!

Пейдж се отпусна назад на стола в чакалнята. Хвана с ръце бузите си и поклати глава. Всичко бе толкова просто.

— Тогава самата Пепеляшка е изглеждала ослепително. А така също и Снежанка, Красавицата и Звяра и всички онези сладки, приказни герои. Те самите са били прекрасни личности, а магията ги е обгръщала само отвън. Та това е очевидно. Защо ли не го разбрах?

— Защото ти искаше твърде много от вълшебствата, скъпа ми Пейдж.

— Но вълшебството е било у мен през цялото това време. Не мога да повярвам. Аз…

— Ако си мислиш, че ще ти позволя да отлетиш оттук без едно „довиждане“, госпожице Конър, тогава ти трябва да си луда! — разнесе се един прекрасен, познат баритон зад гърба й.

Пейдж преглътна с усилие и първо погледна Милисънт, която й се усмихна мило. После се обърна към него.

Никоу бе там. В ръката си държеше нейната маратонка.

— Не си ли изгубила това? — попита я той.

Той се изправи пред нея строен и висок в обикновената си провинциална риза и тесни панталони. В тези дрехи изглеждаше още по-внушителен, отколкото в официалния си смокинг на бала. Изглеждаше единствено по-добре, когато не носеше нищо…

Пейдж прочисти гърлото си. Вместо това й се искаше да прочисти съзнанието си от тези похотливи мисли.

— Благодаря ти, че дойде да ми пожелаеш „довиждане“, Никоу — каза тя.

— Тук съм да получа няколко отговора — каза той, — макар и да зная вече някои от тях. — Той кимна към Алфред, който пристъпи зад гърба му. Застаряващият слуга за пръв път, откакто Пейдж го познаваше, не носеше костюм. Беше облечен в сини джинси и потник над тях, надписът, на който гласеше: ДНЕС ОБИЧАЙ ВЪЛШЕБНАТА КРЪСТНИЦА.

Пейдж погледна първо Алфред, после Милисънт, а после отново Алфред. Не можа да се въздържи да не каже:

— Вие двамата, да не би да бягате заедно?

— Точно така, мила. Алфред и аз — ами, мисля, че вече е време да започна свой собствен живот.

— Нима ти си жива? — попита смаяна Пейдж.

— Нещо повече дори — обади се Алфред и намигна на Пейдж, което я накара да се изчерви.

Поне всичко това свършваше добре за някои от тях.

— А сега, Елеонора, дай ми го — нареди Милисънт.

— Какво? — попита Пейдж напълно объркана.

— Твоя самолетен билет. Вече няма да имаш нужда от него. Алфред и аз решихме да хванем първия самолет и да попътешестваме.

— Но…

Никоу се приближи до Пейдж и се надвеси над нея. Острата му миризма на есенни листа и цитрусови плодове й припомни един рай на върха на планината, където те се бяха любили толкова сладко.

Той бе тук, за да получи обяснение от нея. Щеше ли тя да посмее да му разкрие всичко?

— Забравих добрите си обноски — каза тя. — Никоу, това е Милисънт. Тя е моята…

— Алфред вече ни представи — прекъсна я Никоу с плътния си глас, който тя толкова много обичаше — и Милисънт ми разказа някои неща за тебе и за себе си… за необикновените й способности. Трябва да си призная, нямаше да й повярвам, ако не бях видял магиите й със собствените си очи. — Той погледна към Пейдж настойчиво.

— Предполагам, че си ме омагьосала. — Погледът му бе обвинителен и Пейдж сякаш потрепери под него.

Въпреки това запази самообладание. Животът й отсега нататък може би зависеше от това, което тя щеше да направи и каже сега.

— Никоу, моля те, изслушай ме. Аз наистина вярвах във вълшебните приказки, както ти казаха родителите ми. Но аз не пристигнах тук, за да пленя принц. Ти не трябва да обръщаш внимание на вълшебството, което поисках от Милисънт, но то ми послужи да ти помогна.

Освен може би малко блясък тук и там. Но ако този блясък се излъчваше някак си от самата нея, е, добре, той нямаше значение.

Никоу направи крачка към нея. Той бе толкова близо, че тя почти можеше да го докосне. Искаше да го направи — но задържа ръцете си отпуснати.

— Миналата нощ мислих много — каза бавно Никоу. — Може би, в края на краищата, титлата принц не е все пак за мен. Мисля си дали да не абдикирам и по този начин да оставя моя народ сам да се управлява.

Пейдж изстена.

— О, Никоу, не! Те искат теб. Нуждаят се от теб.

— Ако бях обикновеният Никълас Смит или Джоунс и те помолех да се омъжиш за мен, тогава щеше ли да го направиш?

Очите на Пейдж се насълзиха и тя премигна, за да не позволи на сълзите си да се търкулнат по бузите й. Беше си помислила, че може би той имаше това предвид миналата нощ, преди да се появи Едуард с насочен към тях пистолет. Но тогава той смяташе, че тя бе принцеса Елеонора.

Не, той знаеше истината още преди това. Но тогава тя блестеше с красотата си. Нейната собствена красота. Не чрез магия. Все пак онова бе вчера; а това ставаше днес. Тя не криеше нищо от него, със сигурност не и истината.

— Никоу, за мен няма никакво значение дали имаш титла или не. Обичам теб, не името ти, ранга или единния ти граждански номер. Но аз съм загрижена за твоята страна, за поданиците ти. Не мога да ти позволя да им сториш това.

— Ти, скъпа ми госпожице Конър, не можеш да ми нареждаш какво да правя.

Когато чу арогантния му тон, който толкова добре познаваше, тя вдигна поглед към него през сълзи и видя, че той се усмихваше.

Високоговорителят забръмча; после един дрезгав глас съобщи полета на Пейдж. Каквато и магия да бе използвала Милисънт, за да останат сами, сега тя бе свършила. Изведнъж те се оказаха заобиколени от пътници, които образуваха дълга опашка. Хора в якета и с шапки, с книги, чанти и куфари, се втурнаха да заемат най-доброто място на опашката.

И тогава някой разпозна Никоу.

— Ей, вижте! Та това е принцът!

Изведнъж стотици туристи ги заобиколиха и заговориха в един глас:

— Балът бе прекрасен, ваше височество.

— Възнамерявам да спечеля вашето състезание и да танцувам на сватбата ви.

— За кого ще се ожените?

При последния въпрос Пейдж се осмели да погледне Никоу. Той сигурно се бе шегувал. Нямаше да захвърли трона ей така. Но дали си бе избрал принцеса?

Той я гледаше право в очите. Брадичката му бе вдигната напред арогантно. Тя не можа да разбере изражението на непроницаемите му очи.

Нямаше значение. Всичко свърши. Трябваше да хване самолета.

После той се приближи до нея и прошепна в ухото й:

— Да видим. Мисля, че миналата нощ Едуард много грубо ни прекъсна. — Сякаш забравил за тълпата около тях, Никоу коленичи на пода. — Пейдж Конър, ще се омъжиш ли за мен?

Тя вече не можеше да се въздържа; топли сълзи потекоха по бузите й, когато усмихнато го изправи отново на крака.

— За принц Никоу или за Никълас Смит?

— Има ли значение?

Пейдж поклати бурно глава само за да открие, че всеки отговор, който тя би дала, ще бъде задушен от целувката на Никоу. Устните му се впиха в нейните. Първо я докосна леко, а после подразни зъбите й с езика си. Ръцете й го прегърнаха, пръстите й се заровиха в меката му, късо подстригана коса, когато тя съсредоточи всичките си мисли в тази спираща дъха целувка. Тя въздъхна, когато той започна да изследва вътрешността на устата й. В гърлото му отекнаха страстни стонове. Краката й се подкосиха и той в миг я вдигна на ръце. Устните му нито за миг не се отлъчиха от сладките й месести устни.

Светкавиците на фотоапаратите на туристите превърнаха чакалнята в зала, изпълнена с фойерверки.

— О, Никоу — най-накрая успя да прошепне тя. — Ако наистина си сигурен…

— Аз, скъпа ми Пейдж, винаги съм сигурен в себе си. — Той внимателно я изправи на крака, после изтегли от пръста си огромния пръстен с печат. Постави го на палеца на лявата й ръка.

— Това ще трябва да свърши работа, докато не намерим сред Легендарните нещо по-подходящо за нежните ти пръсти. — Той вдигна ръката й, бързо я целуна, сякаш да се убеди, че пръстенът бе на мястото си, и после се обърна към събралата се тълпа: — Колко от вас гласуваха да се оженя за принцеса Елеонора от Монтебик?

Почти всички туристи вдигнаха ръце.

— Чудесно! Значи имената ви са включени в списъка. Това означава, че някой от вас може да се окаже щастливият победител и да се върне тук за нашата сватба… — Думите му бяха прекъснати от поздравителни възгласи, при които бузите на Пейдж поруменяха.

— Кога ще бъде сватбата? — извика някой.

— Утре? — отвърна Никоу и погледна Пейдж.

— Мисля, че е по-добре първо да обсъдим това с твоите поданици…

— Нашите поданици — прекъсна я той.

Тя се усмихна и продължи:

— Спомних си една легенда, която казваше кога и за кого да се ожени принцът.

Никоу простена, после се засмя и вдигна Пейдж във въздуха. Завъртя я, като я целуваше толкова звучно, че на Пейдж й се прииска Милисънт да направи магия, за да може отново да остане насаме с него.

Някакво странно бибипкане се разнесе зад гърба им. Пейдж се отдръпна от прегръдките на Никоу, за да види как една кола се задаваше право към тях.

Някакво странно чувство я обзе. Нима същото не се бе случило точно тук, на летището, преди няколко месеца, когато Милисънт едва не бе я убила със самотоварача, за да я запознае с Никоу?

Тя втренчи поглед в натъпканата кола. Тя бе от онези, които се използваха на летищата, за да превозват хора, когато нямаше достатъчно време или пътниците се нуждаеха от помощ.

Отпред седеше Алфред, а Милисънт я управляваше.

— Скачайте, ваше височество — нареди Алфред.

— Трябва да ви измъкнем оттук — каза Милисънт. — Бързо, за да не изпуснем самолета.

— Нали ще се върнеш скоро, Милисънт? — попита Пейдж, когато тълпата неохотно се разпръсна, за да стори път на колата. — Искам да ми изпълниш едно последно желание.

Тя се усмихна, когато вълшебната кръстница и слугата си размениха угрижени погледи. Пейдж хвана Никоу за ръката и се облегна върху силното му, топло рамо. После вдигна поглед към тези негови тъмни, прекрасни очи, които толкова много обичаше, и каза с очарователен глас:

— Очаквам с нетърпение една вълшебна сватба.