Кристалната пантофка

Глава девета

Пейдж се събуди рано на другата сутрин и планира да проведе малък разговор с принц Никълас от Даргентия. Тя си припомни как бе отвърнало тялото й на ласките му предишната нощ и си сложи една провиснала памучна риза над безформена, тъмна пола.

Откри го сам в трапезарията, където въздухът бе наситен с аромата на бекон и кафе. Той стана на крака при нейната поява, величествен и красив в обичайните си провинциални дрехи. За да избегне погледа му, тя се втренчи право напред само за да се почувства отново неудобно, защото откри, че се взира в разголените му гърди. Потъмнели на слънцето златисти косми се подаваха от отворената му риза. След като заекна:

— Добро утро — тя се поколеба, а после каза твърдо: — За миналата вечер…

— Да?

Думите й прозвучаха като изстреляни от картечница.

— Осъзнавам, че паркът до рова е специално място за вас. Извинявам се за това, че ви безпокоях там през последните две вечери. Няма да го правя повече.

— Не мислете за това — каза принцът. Изразът му бе толкова студен, че тя мислено благодари на Бога, че тъмната брада скриваше лицето му. — За мен е без значение дали вие сте там или не. Обаче аз не посещавам мястото всяка вечер, така че вие може да продължите да ходите там — до края на договора ви.

С тези няколко думи той я сложи на мястото й. Целувката от миналата нощ не значеше нищо повече за него от първата му целувка. Тя бе само една временна служителка.

Това я устройваше чудесно. Щеше да сложи в ред чувствата си след една почти безсънна нощ. Чувствата й към принц Никоу бяха само едно глупаво увлечение, което всяка американка би почувствала, изправена пред очарователен принц от Европа. Тя щеше да сподави това чувство. На карта стоеше нейният професионализъм.

Но все пак я болеше при спомена за действителността — че един мъж, толкова вълнуващ, колкото Никоу, само за една нощ бе забравил целувките на една незабележима жена.

Тя си сервира храна и се присъедини към него на масата. Сподавяйки болката си, се помъчи да завърже разговор, като му изказа една молба, свързана с работата й.

— Ако нямате нищо против, бих желала да използвам една кола. Уредих си посещения на хората, които срещнах вчера, за да науча нещо повече за даргентийските легенди.

— Разбира се. — Надменността му се намали, когато одобрителна усмивка разкри съвършените му зъби под безкрайно привлекателните устни. — Не си губите времето.

Сърцето й подскочи чак до гърлото. Тя не можа да се сдържи да не му се усмихне на свой ред, но усмивката й бързо се скри. Дръж се на положение, предупреди се тя. Стой настрана, безчувствена.

Когато приключиха със закуската си, той й показа конюшнята — една огромна каменна постройка в края на пътя за замъка от вътрешната страна на крепостните стени. При все че имаше няколко коня в безупречно поддържаните ясли, голяма част от конюшнята бе превърната в гараж. Мирисът вътре бе приятна смесица от коне, бензин, боя за коли и дезинфекционни средства.

Минаха покрай голям черен жребец, който се раздвижи неспокойно пред яслата си. Пейдж си представи Никоу яхнал този жребец, галопиращ през полята, а тъмнорусата му коса се развява зад него. Стои със съвършена стойка, широките му рамена са изправени назад, докато с лекота управлява юздите. Бедрата му са стегнати и овладяват необуздания кон, копитата, на който отекват с буен ритъм…

Хубаво беше, че принцът караше кола. И че Пейдж се бе упражнявала да контролира въображението си.

Тя премина бързо покрай яслите, за да застане пред автомобилите.

— Ето — каза й Никоу. Подаде й ключовете за малък „Фиат“ и й показа копчетата за автоматичната врата на гаража.

— Предполагам, че няма да имате време за вашата обиколка из замъка — добави той с равен глас.

— С нетърпение я очаквам, но не днес. — Тя не смееше да остане и час сама в компанията му. Въпреки самообладанието й той все още предизвикваше глупави фантазии. — Трябва да се залавям за работа.

Но докато се обръщаше, тя сподави една въздишка. Може би за нея щеше да е по-добре да предприеме обиколката, като даде воля на любопитството си.

Или, страхуваше се тя, като засили интереса си към принца още повече.

Преди да се отправи към града, Пейдж трябваше да се качи в стаята си, за да си вземе чантата и бележника.

Когато доближи вратата, чу гласове в стаята. Въздъхна, отпусна, а после изправи рамена, като се приготви за срещата си с Милисънт.

Вместо нея, тя се изненада да види Алфред. Прислужникът на Никоу носеше дълга престилка върху панталоните и бялата си риза. В ръката си държеше четка от пера за почистване на прах, а прошарената му коса стърчеше повече от обикновено. Може би той бе донесъл стълбата, на която стоеше изправен, тъй като слабият мъж протягаше четката далеч над върха на гравираната рамка на леглото.

Тя не искаше да го стряска, докато се навеждаше толкова опасно. Вместо това остана да го наблюдава за момент. Беше гъвкав за възрастта си. Той си тананикаше нещо, което звучеше като марш.

Пейдж се огледа неспокойно наоколо. За щастие, нямаше никакъв признак за присъствието на Милисънт, нито даже най-слаб аромат на люляци. Добре. Последното нещо, което й трябваше, бе всички да разберат, че тя бе пристигнала в замъка с въображаема придружителка — ако след инцидента с пушека и пеперудите вече не я подозираха, че вършеше детински пакости.

За миг Алфред се изправи и постави ръка на бедрото си. Огледа работата си. Очевидно доволен от себе си, той слезе по стъпалата, после се обърна и видя Пейдж.

Ахна и вдигна ръката си толкова рязко, че едно перо от четката падна на пода.

— О, Пейдж — каза той. — Не ви чух да влизате. Надявам се, че нямате нищо против, че съм тук, но така помагам на Мейбъл, която е много заета.

— Нямам нищо против. — Знаеше, че не звучи много убедително, и за това продължи: — Съжалявам, че ви уплаших. Вижте, не бих искал нито вие, нито Мейбъл да си навличате неприятности заради мен. Защо просто аз не се грижа за стаята си, докато съм тук? И, моля ви, наричайте ме Пейдж.

Яркосините му очи се ококориха под сбръчканите му клепачи, сякаш бе скандализиран.

— О, не, Пейдж. Гостите на принца на Даргентия не чистят собствените си стаи.

— Аз не съм гостенка, Алфред — напомни му тя. — Аз съм само една служителка.

Той упорито вдигна брадичката си с жест, който напомни на Пейдж за господаря му. Отпуснатата кожа на гушата му се изпъна.

— Но докато сте тук, вие също сте гостенка.

Пейдж си припомни, че когато бе срещнала Алфред, си бе помислила, че той можеше да й бъде съюзник. Тя със сигурност не желаеше да го отблъсне от себе си, като не приемаше неговата любезност. Тя се усмихна:

— Благодаря, Алфред. Вие ще ме разглезите.

— Такава млада, хубава дама заслужава да бъде разглезена — отвърна галантно той.

Глупости! Пейдж откри, че бе взимал уроци по ласкателство от очарователния си господар. С поклащане на глава тя започна да събира това, което й бе необходимо за пътуването до Даргент Сити.

— В града ли отивате? — попита Алфред.

Пейдж кимна утвърдително.

— Ще събирам легенди.

Малката му уста се разшири в усмивка, подчертана от двете бръчки отстрани.

— Добре! Тогава трябва да се видите с някои от най-добрите ни разказвачи — освен младия Руди. Може би той е специалистът по народно творчество в страната. Но вие трябва да чуете и истории от другите; тогава той ще ви помогне да ги сглобите. — Алфред й даде няколко имена. Едно или две й бяха познати; останалите не бе чувала.

— Благодаря — каза тя. Докато поставяше чантата си през рамо, й се стори, че долавя мириса на люляци. — О, не! — нареди шепнешком тя. — Само да посмееш!

— Съжалявам, Пейдж — каза Алфред. По лицето му се забелязваше объркване. Той току-що щеше да премести стълбата от другата страна на леглото. — Не искате ли да избърша прахта от другата страна на леглото?

Пейдж размисли бързо, а после каза, сякаш довършваше изречението си:

— Не смейте да правите нищо, с което можете да се нараните, Алфред. Видях как се надвесвате, когато влязох в стаята.

Слава богу, вече не усещаше мириса на люляци. Може би бе сбъркала. Или може би за пръв път Милисънт се бе подчинила на Пейдж.

Алфред се усмихна:

— Ще внимавам, Пейдж.

Пейдж напусна замъка, без повече да зърне принц Никълас, принца на Даргентия. Сама караше малкия „Фиат“. За пръв път изминаваше пътя сама, за пръв път отиваше в града без Никоу.

Така се чувстваше по-добре. Много по-добре, защото съзнанието й играеше коварни номера, като я караше да си спомня за целувките му.

Възнамеряваше да се възползва от поканата на мосю Полон да се срещне с майка му. Първо спря до „Големия магазин“. Неговият управител, отново облечен в яркозелената си риза, я въведе в каменна къща на няколко преки от магазина.

Мадам Полон бе приятна, осемдесетгодишна жена с побелели коси. Имаше малък, безупречно подреден дом. Тя настоя Пейдж да заеме почетното място — един прекрасно украсен с гравюри диван с кадифена дамаска и извити крачета. Облечена в традиционните за Даргентия дантелена блуза и пола на цветя, тя сервира плодова торта, която сама бе приготвила. С висок, силен глас започна да й разказва на френски език великолепни приказки — всички до една верни, настоя тя.

— Разбирате ли, семейството ми е толкова даргентийско, колкото и това на нашия скъп принц Никоу.

Докато Пейдж си водеше бележки, мадам й разказа приказката за първия крал на Даргентия, Уензъл Първи, който сплотил местните граждани, за да изгонят нахлуващите нормандци.

След това на трона се възкачил крал Мишел, който спасил народа си от чумата. Яздил много дни на своя жребец, докато не стигнал Долината на мрака. Там победил Ангела на смъртта. Когато се завърнал в Даргентия, оцелелите от поданиците му, вече се възстановявали.

А и сегашният им принц също бе легендарен герой. Той собственоръчно, без да се брои верният му съветник лорд Алфред, освободил Даргентия от последните нашественици.

— Той е толкова храбър, толкова чудесен — промълви крехката мадам Полон и сипа още една чаша чай на Пейдж.

Пейдж не можеше да отрече, че Никоу беше храбър. А колкото до това, че е чудесен… ами, това просто си беше така. Неговият външен вид. Тялото му. Даже привлекателната му личност, ако се изключеше арогантността му. Но нямаше нищо особено чудесно в това, че й се подиграваше с нищо незначещи за него целувки.

Тези целувки обаче… те бяха чудесни.

— Но нашият принц е толкова заблуден, мадам — каза синът й, който приличаше на свети Клаус. Той се настани на един стол, твърде малък за размерите му.

— А, да — въздъхна мадам. — Балът. Това трябва да е нещо толкова вълнуващо, но…

С чувството, че сякаш сама забиваше нож в гърдите си, Пейдж попита:

Нима даргентийците не се радват, че принц Никоу си търси булка? — Тя отпи от чая си, устните й внезапно бяха пресъхнали.

— О, Господи! — изрече мосю Полон. Мъжът с поруменяло лице стана и закрачи в гостната стая. — Идеята на принц Никоу да превърне тази страна в рай за туристите е великолепна. Той ни възвърна свободата, а сега иска да осигури нашето оцеляване. Все пак той подхожда към това толкова погрешно…

Майка му го прекъсна с жест на ръката, който сякаш изтриваше лоша помисъл.

— Принцеса. Това иска той. Но трябва да си намери обикновена жена.

Пейдж премигна. Все пак тя долавяше следите от вълшебните пръсти на Милисънт в тази толкова почитана легенда. Но несръчната й вълшебна кръстница сигурно не бе успяла да втълпи приказката в толкова много умове. Не, по-вероятно беше, както й бе казала, че тя е знаела за съществуването на тази легенда още преди Пейдж да израсне и тя да я доведе в това невероятно приказно царство.

— Чух тази даргентийска легенда — каза Пейдж. — Тя е прекрасна история, но…

Дребната мадам се изправи с достойнство.

— Единствено нашите легенди, мадмоазел, крепяха даргентийците векове наред, докато нашата родина не бе освободена. Те бяха верни, защото предсказаха връщането на нашия принц. Но сега той също трябва да ги зачете или иначе над Даргентия ще надвисне опасността отново да бъде съсипана.

Пейдж се замисли за момент.

— Убедена съм, че принц Никоу може да си намери подходяща обикновена булка, ако реши така. — Пейдж си спомни красивото подигравателно лице на Сюзън. Тя си помисли дали да не се изплези на въображаемия образ, после превърна вътрешната си гримаса в усмивка към домакините. — По-трудното условие в легендата е да се намерят Легендарните. Наистина ли вярвате, че съществуват?

Дали вярваха! Мадам и мосю Полон заговориха в един глас. Разказаха й толкова истории за красотата на скъпоценностите. Легендарните наистина съществуваха.

А казваха ли историите къде могат да бъдат намерени скъпоценностите?

Мосю Полон й представи една изопачена версия на стиховете на Алфред, но нито една от тях не споменаваше нещо по-конкретно.

— Може би, мадмоазел, вие ще научите повече, докато съставите историята на Даргентия. — Мадам Полон прозвуча толкова обнадеждена, че на Пейдж й се прииска да не бе подхващала темата. Никой за нищо не бива да разчита на нея — със сигурност не и да спаси държавата.

Тя си спомни отново за Никоу, който бе толкова подходящ за ролята на принца. Той сигурно щеше да стори това, което беше добро за неговия народ.

Най-накрая Пейдж попита за всички членове на кралската фамилия с имена Уензъл от периода, който най-много я интересуваше. Семейство Полон обаче не знаеше кой се бе оженил за Летисия Адамсън от Уилямсбърг в края на седемнадесети век.

Нито никой от тях подозираше за тайната, която криеше в себе си Пейдж за Летисия и Уензъл и за противоречивата връзка с мечтите й, които я вълнуваха от дете.

Когато майката и синът й разказаха всички истории, които можаха да си спомнят, мосю отведе Пейдж до вратата на съседната къща със сламен покрив.

— Моите съседи, Лебланкс — те ще ви разкажат такива истории…

Преди да се върне вкъщи, той представи Пейдж на френски език на двама братя с тъмни коси. Единият беше слаб мъж на средна възраст с дебели очила; другият, също така слаб, щеше да изглежда с няколко години по-млад, ако си бе обръснал рошавия мустак. И двамата носеха светлосини ризи, въпреки че първият брат изглеждаше по-чист.

Лебланкс също я поканиха на чаша чай. Домът им не бе така подреден както този на семейство Полон, но въпреки това износените им мебели също бяха старинни. Миришеше на стари пури и неизхвърлена пепел, а тук-там Пейдж забеляза следи от изгаряния по ръбовете на дървените маси.

Андре, мъжът с посивелия мустак, разказа нова история на Пейдж. Имаше така тънък гласец, каквото бе и тялото му.

— Преди много години един от нашите принцове, мадмоазел, беше смел ловджия. Но един ден той отишъл в гората и намерил голяма мечка с трън в лапата.

Историята напомняше на позната вълшебна приказка. Мечката така се мъчила, че на принца му дожаляло за нея, извадил й тръна и си отишъл. Няколко години по-късно мечката му се отплатила, като спасила живота му.

— О, да, мадмоазел — заключи той, — историята е истинска. Тя ми бе разказана от моята пралеля, вторият братовчед, на която я научил от потомъка на камериера на самия принц.

Може би камериерът също е знаел къде се намираха скъпоценностите, помисли си Пейдж, докато прилежно си водеше бележки. Тази история бе също така пословична.

Жан, другият брат, й разказа първо приказката, която предсказваше връщането на независимостта на Даргентия. Той приключи с историята, която сега вълнуваше повечето от даргентийците. После се наведе към нея със стиснати в юмруци ръце.

— Мадмоазел, балът на нашия принц ще бъде чудесна идея, ако той си избере обикновена жена за булка.

Той поклати юмрук, сякаш да подчертае своята убеденост. Погледът му бе суров, даже заплашителен, въпреки смешните му рошави и посивели мустаци. Пейдж едва не се разтрепери.

— Да, мадмоазел — потвърди Андре също така решително. Сивите му очи проблясваха с плам. — Народът му няма повече да го уважава.

Със сигурност това се отнасяше за Лебланкс. Дали и другите даргентийци бяха така непоколебими?

Пейдж промени темата. Но и тук нищо не научи за любимия си Уензъл.

Семейство Лебланкс приключи с разказването на приказките, които знаеха. С предупреждението, което Пейдж трябваше да предаде на принца — да се вслушва в легендите, — те я заведоха до дървената къща от другата страна на улицата. Там те я представиха за своя приятелка на пълничка вдовица на име мадам Дефо. Тя носеше престилка с много волани върху роклята на цветя. Румената мадам сервира на Пейдж вкусен хляб с лек дъх на босилек и розмарин — и още чай. Пейдж едва не се срина върху предложения й стол. Досега не бе осъзнала колко много я бяха уплашили Лебланкс.

Мадам Дефо разказа на Пейдж една история, подобна на тази за Робин Худ, за смела група мъже, които победили французите, след като Никълас Първи избягал, за да се увери, че даргентийците разполагали с достатъчно храна.

— Казват, мадмоазел, че техният водач, Орела, бил брат на краля, изпратен на заточение.

— Какво се е случило с него? — попита Пейдж.

— След като направил всичко по силите си да установи хората си и да им намери храна, казват, че избягал.

Пейдж не се разсмя. Щеше да е проява на грубост от нейна страна.

Разбира се, и мадам Дефо също й изказа опасенията си за бъдещето на кралството.

— Толкова хубаво е да бъдеш свободен, мадмоазел. Но нашата свобода може да отлети също така бързо, както и дойде, ако нашият скъп принц Никоу не успее да изпълни съветите на нашите легенди.

Пейдж и нея попита за този Уензъл, който заминал за Америка. Тя поклати глава, докато овалните й бузи се разтресоха.

— Съжалявам, мадмоазел, но нищо не зная.

Когато свърши, мадам Дефо преведе Пейдж през пищната зелена градина с билки в задния й двор, цялата изпълнена с чудни аромати. Вратата в оградата водеше до друг съседски двор — семейство Мартинс, една млада двойка, която също покани Пейдж вътре.

Очевидно бяха по-модерни от всички хора, които Пейдж бе срещнала досега. Семейство Мартинс бяха открили удобството на тениската и джинсите. Всекидневната им изглеждаше като всеки порядъчен дом — с красиви мебели, тук-там по някоя и друга антика, но не изпълнена с цялото онова даргентийско очарование, на което Пейдж се радваше през целия ден. Настаниха я пред масичка за кафе, а после седнаха един до друг на дивана срещу нея.

На моменти даваха ясно да се разбере, че макар да бяха на възраст около тази на Пейдж, те също се тревожеха за бъдещето на своята родина. За разлика от останалите, те говореха с нея на английски език.

Анет Мартин с тъмна, късо подстригана, къдрава коса погледна Пейдж с искрените си, сиви очи.

— Аз съм учителка, госпожице. Живях в Париж около година. Аз съм, както вие американците бихте могли да кажете, космополитка. Но аз съм също и даргентийка. Израснах с легендите. Вярвам в голямото им значение за нашия народ. Принцът трябва да запомни това.

— Намирам легендите за очарователни — каза Пейдж. Съпругът й Марсел бе учил хотелиерство в Лондон.

Беше нисък на ръст и емоционален. Той държеше ръката на Анет на коляното й и Пейдж можеше добре да прецени чувствата му от побелелите кокалчета на ръцете му и потрепването на жена му.

— Но вие навярно мислите, че даргентийците са малко луди заради огромното значение, което придават на легендите, нали така?

Пейдж се раздвижи неловко.

— Не бих се изразила точно така…

— Легендите могат да бъдат и наивни, но никой не бива да ги подценява. — Кокалчетата на ръцете на Марсел станаха още по-бели. — Чрез завръщането на нашия принц една от тях вече се сбъдна. И не мога да ви изразя удоволствието и радостта на нашия народ. — Кокалчетата му отново възвърнаха цвета си.

— Това ще се превърне в чудесен анекдот сред историческия материал, който събирам — съгласи се Пейдж.

— Но Никоу трябва да открие Легендарните. Само тогава той може да се ожени за обикновена жена. Народът му го очаква от него. — Ръката му побеля и хубавичкото лице на Анет се изкриви от болка.

От семейство Мартинс Пейдж научи две истории, разказвани им като приказки за лека нощ, докато бяха расли под френското господство в Даргентия. Любимата приказка и на двамата бе Laigle, Орела.

Пейдж отново стигна до задънена улица, когато ги попита за Уензъл.

Когато стана да си ходи, Анет пресече стаята и я докосна по рамото.

— Госпожице, вие сте служителка на принца. Трябва да го накарате да се вслуша в легендите.

Пейдж случайно погледна към съпруга на Анет, който също стана да я изпрати.

— Но аз съм само негова служителка. — Почувства се отчаяна, обезсърчена. Хората тук изживяваха историята, която тя изучаваше. Те бяха отворили домовете си за нея. Бяха споделили най-скъпото си на света — своите легенди.

Тя им беше длъжна.

Дължеше много и на Никоу също за това, че я бе довел тук. Ще успееше ли да му помогне да заживее в спокойствие? Единственият начин бе да намери Легендарните. Преди да настане часът да се разплати с Едуард. Преди да си избере булка. Преди бала.

Тя попита импулсивно:

— Можете ли да разберете от вашите приказки къде могат да бъдат открити Легендарните?

— Говорихте ли с мосю Пелерин? — попита Мишел.

— Кой е той?

— За бога, та това е градският златар, мадмоазел. Семейството му от векове се занимава с този занаят.

Според семейство Мартинс златарският магазин се намираше във втория блок на юг от „Големия магазин“. Блоковете бяха ниски; Даргент Сити, макар и столица на една нова държава, беше все още малък град. Той все още блестеше с очарованието на стария свят, на което Пейдж се възхищаваше, докато се опиваше от историческата му атмосфера.

Тук едноетажните постройки нямаха скелета. Магазините бяха малки, с бели витрини, които преобладаваха до обветрените от вековете каменни фасади. Пейдж мина покрай една месарница. През витрината тя видя един мъж в изцапана с кръв престилка, който със сатър разсичаше едно голямо парче месо на пържоли. Тук не се забелязваха никакви модерни електрически резачки на месо. Но в замъка старинната атмосфера се нарушаваше от модерни електроуреди като хладилник например, но докато минаваше покрай месарницата, тя не усети миризмата на развалено месо.

Тук също не се усещаше никакъв пушек. Обаче на тясната улица с две платна имаше малко задръстване, тъй като един камион се опитваше да заобиколи един паркиран форд. Пейдж си представи, че улицата беше пригодена повече за конете и каретите от дните на далечното минало.

Като срещаше погледа на други пешеходци, тя им кимаше и отвръщаше на приятелските им Bonjours. Всички те носеха обичайните даргентийски блузи и поли за жените, ярки ризи и тъмни панталони за мъжете.

В центъра на блока имаше малка банка. Пейдж надникна през големия прозорец отпред.

Едуард Кемпиън стоеше пред гишето. Неговият елегантен черен костюм караше още повече да изпъкват яркосините ризи на хората, с които той разговаряше — Жан и Андре Лебланк, мъжете, които така силно изплашиха Пейдж, когато бяха настояли Никоу да се вслуша в даргентийските легенди.

Каква работа имаха те с Едуард?

Своя собствена работа, напомни си Пейдж. В края на краищата, банката бе отворена за всички.

Едуард я забеляза. Той се извърна твърде преднамерено, за да я изгледа. Посребрялата му коса бе както винаги безупречно пригладена — а лукавата му, тайнствена усмивка я накара да потрепери. Пейдж бързо продължи напред.

Бижутерията на Пелерин беше близо до края на ниския блок. Пейдж надникна във витрината, на която наред с няколко прости брачни халки бяха изложени ръчни часовници и будилници. Никакви по-разкошни бижута не бяха изложени. Но Пейдж подозираше, че гражданите на Даргент Сити, въпреки че той бе столица на държавата, нямаха достатъчно пари, за да си купуват диаманти — не и докато Никоу не развиеше икономиката.

Пейдж отвори вратата на магазина. Едно звънче оповести влизането й. Тя потръпна, когато високият звук отекна в малката стая, а после се усмихна на привлекателните неща, които видя там.

В стаята тиктакаха голям брой стенни часовници с кукувици, закачени на едната стена. Един разхвърлян тезгях зад щанда показваше, че собственикът на магазина поправя часовници.

Висока, тясна витринка до тезгяха излагаше различни видове пръстени и гривни. Пейдж се приближи до нея и надникна вътре. Един лъч във витрината осветяваше блестящите камъни. Повечето от тях се сториха на Пейдж като диаманти — много малки. Нищо изключително скъпо. Със сигурност не бяха Легендарните.

— Bonjour, мадмоазел — изгърмя един глас, собственикът, на който Пейдж в началото не бе забелязала. — Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той на френски език.

От отворената врата зад тезгяха се появи един огромен човек, който се наведе, за да не удари главата си в рамката на вратата. Той бе толкова едър, че изпълваше цялата врата. Носеше яркочервена риза, а сивите му панталони, напращели от корема му, се държаха от тиранти с ярки бродерии.

Пейдж не очакваше, че такъв огромен човек можеше да работи с фини диаманти и крехки часовникови механизми.

Тя се представи.

— Тук съм като служителка на принц Никоу — обясни тя. — Той ме нае, за да събера исторически данни за Даргентия.

Пълното лице на мъжа подхождаше на дебелото му тяло. Месестите му устни се изкривиха, докато говореше Пейдж, а неговите рошави, черни вежди с формата на диагоналните ударения над френските гласни звукове, подчертаваха намръщената му гримаса.

— Вие ли сте мосю Пелерин? — попита тя. Мразеше, че гласът й прекъсваше и трепереше, но мъжът с враждебен вид не допринасяше много, за да успокои нервите й.

Той кимна утвърдително и така кожата на гушата му се нагъна още повече.

— Анет и Марсел Мартин ме изпратиха. Моята първа задача е да подготвя рекламна брошура за бала на принца. — Мосю Пелерин още повече се намръщи — тук все пак имаше още един опонент на плановете на Никоу, помисли си Пейдж. Тя продължи забързано: — Ще съсредоточа вниманието си върху легендите и особено онази, която казва как принцът трябва да намери Легендарните — скъпоценностите на короната, — преди да се ожени. Търся всякаква информация, която даргентийците могат да ми предоставят за тази легенда, и семейство Мартинс си помислиха, че вие може да разполагате с такава. Те ми казаха, че вашите прадеди са били градските златари и…

— Крайно време е! — изгърмя ядосаният глас на златаря. — Да, имам информация за Легендарните. Чаках да я кажа на някого. Но вие предайте на нашия принц да не ми праща своите слуги да чуят това, което той и единствено той, трябва да знае.