Кристалната пантофка

Глава шеста

Когато вратата се затвори зад другите, Пейдж се изправи в украсения си дървен стол. Изсъска:

— Милисънт!

Не последва отговор.

Кой би повярвал в една проклета фея?

Кой би повярвал във феи изобщо? Особено във фея, която вършеше ужасни пакости.

С въздишка, Пейдж се огледа наоколо. Препълнените с книги дървени рафтове на библиотеката не бяха засегнати нито от пламъка, нито от молците. Компютърът бе пред нея и тя бе заобиколена от кутии — неопушени, благодарение на Бога.

Тя със сигурност имаше работа за вършене.

Включи компютъра. На монитора се появиха няколко съобщения, които показваха, че компютърът бе включен, докато малкият принтер до него изжужа. За щастие, машината бе заредена с текстообработваща програма, която тя добре познаваше.

Изправи се на крака и вдигна тежката кутия, която бе станала предмет на цялата тази неразбория. Спомни си разгневения поглед на Никоу, когато от кутията бяха изхвърчали пеперудите.

Добре, без значение какво той си мислеше за нея, не беше точно… нейна вината. Тя не бе пуснала Милисънт нарочно срещу него.

Нито пък преднамерено бе пуснала Милисънт срещу себе си.

Милисънт вършеше всичко на своя глава. Ако тя бе наредила нещата така, че храбрият и красив принц Никоу да се влюби в обикновената Пейдж Конър — малшанс! — Сега със сигурност той нямаше да го направи, след като мислеше, че тя бе отговорна за тези странни събития в замъка.

Нещо повече. Пейдж знаеше, че щеше да й трябва още по-голямо чудо, отколкото тези, на които бе способна Милисънт, за да накара Никоу да я възприеме като нещо повече от една обикновена служителка. А освен това, тя въобще не възнамеряваше да пленява никакъв мъж — било то принц или не — с магия.

Тя отвори крехките капаци на картонената кутия. Може би просто имаше свръхестествена причина, поради която Милисънт я бе избрала. Нима тази кутия можеше да съдържа тайната къде се намираха Легендарните?

Сега това щеше да накара Никоу да я забележи.

— Глупачка! — каза си тя на глас и разтърси глава. Как можеше да намери скъпоценностите на короната за краткото време, което навярно щеше да прекара тук, когато цяла дузина служители на монарха не са успели в продължилото векове търсене?

А даже и да ги откриеше, тя щеше да си остане обикновената, очилата Пейдж Конър, геният на тромавите и груби действия.

Тя внимателно започна да изважда нещата от кутията, като отбелязваше на монитора древните книги, които кашонът съдържаше. Водеше си бележки за предпочитания ред, в който щеше да ги разгледа. Точно правеше същото с една друга кутия, когато Мейбъл влезе, за да я покани на обяд.

— Има ли още молци, мадмоазел? — попита със смирен тон прислужницата и докосна нервно дантелената си шапчица.

Очевидно тук, в замъка, новините се разпространяваха със скоростта на горски пожар.

— Няма никакви проблеми — насили се да се усмихне Пейдж.

— Добре — каза Мейбъл с облекчение. — Принц Никоу ви чака за обяд.

Точно сега Пейдж бе твърде объркана, за да се занимава с Никоу. Беше твърде изнервена. А също и обезверена. И без това му се бе набила в очите.

— Мога ли просто да получа един поднос тук?

— Разбира се, мадмоазел. — Но слугинята прехапа долната си устна, разтревожена.

— О, и моля, извинете ме пред принца, но съм затънала в проучването, което той ме накара да направя.

Лицето на прислужницата отново светна и тя излезе от стаята. Веднага щом тя се скри от погледа й, Пейдж се сви на стола си, отчаяна от собственото си решение. Тя се втренчи с почти невиждащ поглед към огромното каменно огнище на отсрещната стена. Може би щеше да съумее да разсее раздразнението на Никоу. Може би го бе накарала да разбере, че каквото и да се бе случило, тя бе невинна — почти — страничен наблюдател като него.

Добре, нямаше смисъл да съжалява за вече пропуснати възможности. Тя седна изправена пред компютъра и се вглъби в работата си.

До края на следобеда бе направила предварителен преглед на повечето кутии. Повече от дузина съдържаха книжа, които не можеха лесно да бъдат картотекирани. Книжата сами по себе си бяха очарователни — едно своеобразно доказателство за това, как се променяше материалът през вековете. Някои от по-старите листове, но с по-високо качество на хартията, изглеждаха по-запазени даже от страниците с по-малка възраст.

Но тя трябваше да прегледа много книжа. Един ден вече бе почти изминал, а пред нея стояха още тринадесет кутии, преди да започне да пише брошурата. А и все още нямаше никакъв признак, че собственото й проучване щеше да се увенчае с успех.

Тя излезе за вечеря, но само след като Никоу повдигна повелително брадичката си към нея от вратата.

— Правете каквото искате на закуска и обяд, но искам да вечеряте с нас.

Пейдж се съгласи. Нямаше избор. Друго и не би предпочела.

Първо тя се върна в стаята си да вземе един душ. Ръцете й бяха много мръсни, покрити с праха на вековете. Поне се учеше да се ориентира сред познатите стаи без колебание. А и възпалението на крака й от инцидента на летището и нападението на гъските почти бе преминало, така че тя можеше да се движи бързо.

Когато пристигна, надникна в стаята. Милисънт не бе вътре. Добре — засега. Тя трябваше да се скара на пакостливата фея, но сега нямаше време. Облече си жълта блуза, шита по поръчка, и бежова пола.

Тази вечер Шарлот и Руди се присъединиха към тях в малката трапезария. И Алфред беше там. Очевидно той не бе обикновен прислужник. Отново носеше тъмен костюм, но този път с консервативна вратовръзка с индийски десен.

Никоу бе останал с неофициалните си дрехи отпреди — карирана риза и тъмни панталони. Всички останали отново седнаха, едва след като той зае мястото си начело на масата. Пейдж се опита да прецени настроението му.

— Докъде стигнахте с работата си този следобед? — попита той, като й подаде панера с хляб.

Като усети, че меко зададеният въпрос бе както изпитание, така и израз на интерес, Пейдж си пое дълбок дъх и му разказа после за своя компютърен каталог. Най-накрая заключи:

— Мисля, че постигнах много днес.

Той кимна. Тя не можеше да прецени дали той хареса или не отговорите й и реши да приеме това като добър знак; ако не одобряваше отговорите й, той със сигурност щеше да й го каже.

Ястията бяха също така вкусни, както преди.

— Предайте комплиментите ми на готвача — каза Пейдж на Мейбъл, която отново им сервираше.

Прислужницата се усмихна широко и направи реверанс.

— Благодаря, мадмоазел. — После побърза да излезе от стаята.

— Тя ли е готвачът? — изненадана попита Пейдж.

— Тя е учила в училището „Кордън Блю“ в Париж. — Никоу отпи глътка червено вино от изящна висока чаша.

— Бащата на Никоу основа образователен фонд за подпомагане на младежите в Даргентия — обясни Алфред. Прошарената му буйна коса образуваше ореол като от захарен памук около главата му.

С периферното си зрение Пейдж забеляза, че Руди се размърда и се обърна към него. Бялата му риза отново бе закопчана до врата. Той извърна главата си встрани, така че пред нея се разкриха издутите му като корабни платна ноздри. С втренчен поглед в чашата си с вино той каза меко с лек френски акцент: — „Ботушите от седмата лига“.

— Моля? — попита Пейдж.

— Както с онзи приятел от историята „Ботушите от седмата лига“, така и делата на монарсите на Даргентия в заточение се простираше надалече. Всички те сториха каквото могат, за да помогнат на народа си. Бихте могли да помислите и да отбележите това в брошурата.

— Ще го направя — каза Пейдж, а после попита Руди: — Къде сте живели преди освобождението на Даргентия?

Майка му, която попиваше подутите си устни с ленена салфетка, отговори вместо него:

— Ici. В град, искам да кажа. Разбирате ли, съпругът ми Уензъл бе чичо на Никоу…

— „Чичо“, мамо — поправи я Руди.

Както обикновено, Шарлот продължи, сякаш не я бяха прекъсвали:

— Той бе вторият син на Никовия дядо. Само този син, който щеше да наследи престола, замина в чужбина. Другите членове на семейството тайно се завърнаха, за да служат като…

— Регенти, мамо — помогна й Руди.

Тя кимна.

— Руди израсна тук.

— Не го ли забелязаха? — попита Пейдж. Знаеше, че този Уензъл, който Шарлот бе споменала, не можеше да бъде личността, която й трябваше, но за миг стаи дъх, когато чу името му. — Искам да кажа, френското правителство знаеше ли кои сте вие?

— Вярност — каза Руди. — Даргентийците никога не ни предадоха. — Светлите му очи се вгледаха в храната пред него. — Даже и французите да подозираха нещо, те нищо не казаха, докато даргентийците мълчаха.

— Все пак били сте много храбър — отвърна Пейдж, която искаше да поласкае нещастното срамежливо его на Руди. И тогава тя случайно погледна към Никоу. Щеше ли той да си помисли, че тя го считаше за страхливец, задето бе живял далеч оттук? Това бе последното нещо, което би си помислила за храбрия мъж, който бе спасил живота й от самотоварача. Макар да знаеше, че животът й в действителност не е бил в опасност.

Или е бил?

За щастие, Никоу не изглеждаше обиден. Вместо това, той забоде с вилицата си едно парче телешко Уелингтън.

„Ставам абсурдна“ — каза си Пейдж. Той бе просто неин работодател. Не трябваше да се безпокои за реакцията му на всяка своя дума.

След вечеря Пейдж се преоблече отново в работните си дрехи и се върна в библиотеката. Тя бе погълната от съдържанието на един кашон, когато леко покашляне я накара да скочи на крака и да се обърне уплашено към вратата.

Беше принцът.

— Съжалявам, Пейдж. Не исках да ви уплаша.

— Няма нищо — каза тя. Нямаше друг човек, от когото така желаеше да се уплаши.

Тя погледна нагоре и срещна погледа му. После незабавно сведе глава, така че косите й закриха рамките на очилата й, докато събираше мислите си. Щяха да говорят по работа, разбира се. Като се обърна назад към кутиите на масата, тя каза:

— Тук има много книги. Все още нямам представа как да се добера до изкусителната информация, от която вие така спешно се нуждаете.

— Изкусителна ли?

Тя цялата се изчерви. Искаше й се да не се смущаваше толкова лесно.

— Атрактивна. Такава, която да привлече туристите.

— Зная какво искахте да кажете, но вие се изчервихте толкова бързо.

Тя се престори, че подрежда някои от книжата, натрупани едни върху други до компютъра. Ласкателствата може би бяха нещо толкова естествено за този красив мъж, каквито бяха за него храненето и спането. Но флиртът му не я ядосваше. Предпочиташе това пред сериозното му отношение от предишната нощ, в която бе станала незабравимата, но злощастна целувка. Сега тя трябваше да промени темата. Без да го погледне, тя каза:

— Доколкото разбрах от малкото, което прочетох, вашето семейство е властвало над Даргентия, откакто страната съществува. Това е твърде необичайно.

— Да, наистина — съгласи се той. — Тъй като не разполагахме с пълна история, когато бях дете, баща ми ме караше да рецитирам имената на всички даргентийски крале от единадесети век до Никълас Първи от средата на седемнадесети век. Като дете, той също ги е учил наизуст.

Развълнувана, тя се обърна, за да го погледне.

— Наистина ли? Все още ли ги помните?

Той погали с ръка брадата си и се замисли.

— Мисля, че си ги спомням, но вие трябва да проверите дали не греша. — Той приближи един от гравираните столове до нея и го възседна. Тя отново се настани пред компютъра. Тогава с втренчен в рафтовете над рамото й поглед, той започна да изрежда поредица от имена.

— По-бавно — каза тя, като се засмя. Бе отворила нов файл в компютъра и се опитваше да запише всичките.

Имаше много хора с имената Фредерик, Стивън, Уензъл и Хенри, което показваше влиянието на Германия и Франция. Пейдж обърна изрично внимание на Уензъловците от седемнадесети век, въпреки че не бе сигурна дали някой от тях бе човекът, за когото трябваше да научи нещо повече. Когато той свърши, тя подметна:

— Не предполагам, че сте запомнили имената и на кралиците.

— На жените ли? Разбира се, че не.

Пейдж усети как в гърдите й се надигна гняв, докато не го чу да се смее.

— Да ви дразни човек, е такова голямо забавление, Пейдж Конър, защото вие сте толкова сериозна. Не, при все че това е отвратителен пропуск, образованието ми не включваше и имената на почетните половинки на владетелите. Сега ще ви оставя да работите, освен ако няма нещо, с което да мога да ви помогна.

— Има едно нещо. — През целия ден Пейдж мислеше какво би ускорило работата й и не бе измислила нищо. — Ако ми позволите да свържа компютъра с базите от данни на останалите световни компютърни мрежи, може и да се добера бързо до необходимата информация, което ще ускори разследването ми. Но това ще струва много пари.

— Направете го — каза Никоу.

— Тогава ще се обадя на брат ми във Вашингтон, за да ми изпрати няколко компютърни програми, може ли?

— Разбира се. — Той стоеше изправен и я гледаше отгоре. Сърцето й заби лудо в гърдите. Със сигурност нямаше отново да я целуне. Но той се наведе бавно. Тя затвори очи и вдигна брадичката си само за да усети устните му върху челото си. Тя отвори очи, унизена, че не го бе разбрала.

— Ако имате още някакви въпроси, ще бъда в покоите си с Алфред. Трябва да обсъждаме много неща за бала, така че ще стана рано сутринта. Може да се свържете с мен чрез всеки телефонен апарат, като наберете единица. Не работете до късно.

Пейдж нямаше никакво намерение да работи до късно. Но когато най-накрая картотекира и последната книга за тази нощ, тя не знаеше колко късно бе станало.

Очите й бяха уморени, но усещаше тялото си изпълнено с енергия. Все още не искаше да си ляга. Трябваше първо да призове Милисънт, за да й се скара; сигурно своеволната фея щеше да я чака в стаята й, за да обсъди първия цялостен ден на Пейдж в замъка.

Освен, разбира се, ако здравият разум на Пейдж не бе победил въображението й и не бе изпратил Милисънт обратно в страната на фантазията.

Във всеки случай спалнята й все още не я привличаше. И тогава тя осъзна какво я влечеше — прекрасната природа около рова, която Никоу й бе показал миналата нощ.

Не че тя искаше да отиде там отново с него. Не и след тази прочувствена, но подарена й като благодеяние целувка. Но той й бе казал, че щеше да работи до късно с Алфред. Тя сигурно щеше да бъде сама, ако излезеше сега.

Първо отиде до кухнята, където намери малко хляб. После излезе навън в нетипичната за сезона, топла, влажна, пролетна нощ, където щурците й пееха серенади, докато преминаваше през вратата в крепостната стена.

Започна да я бута, за да я отвори — и после спря. На слабата светлина, хвърляна от фенерите по външната стена, тя забеляза неясна фигура да седи на пейката, където тя бе седяла с Никоу миналата нощ.

Това не можеше да е Никоу. Той беше зает вътре в замъка. Освен това, който и да беше, той не притежаваше изправената и царствена осанка на самоуверения принц.

Кой можеше да бъде? Пейдж се загледа за момент.

Човекът се бе навел напред от кръста надолу. Имаше широките рамена на Никоу, но те бяха отпуснати напред. Не приличаше на заплаха за замъка, но Пейдж вярваше, че бе задължена пред своя работодател да го разпознае.

Тя се запромъква напред, като се стараеше да стъпва безшумно. Искаше й се гъските да крякаха към мъжа за трохи; те щяха да избягат при всеки звук, който тя направеше. Но въпреки че няколко от тях се въртяха в кръг на брега на рова, мъжът сякаш не ги забелязваше, сякаш бе седял тук достатъчно дълго, за да го считат гъските за част от пейзажа.

След минута тя се бе доближила достатъчно, за да го разпознае: Никоу.

Но не онзи Никоу, който бе виждала. Бе облегнал лакти на колената си с глава, отпусната в ръцете. В позата му се долавяше дълбока тъга.

Объркана, Пейдж се обърна да си ходи. Принцът имаше право на усамотение в любимото си място, което бе достатъчно мил да й покаже миналата нощ. Трябваше да го остави сам.

За нещастие обаче гъските я забелязаха. Една двойка се насочи по пътеката към нея, а оранжевите им клюнове издаваха ужасни звуци.

Принцът се обърна и Пейдж замръзна на мястото си.

— Аз… аз съжалявам — каза с достатъчно висок глас тя, за да я чуе сред крясъците на гъските. — Не очаквах да ви видя тук.

Той се изправи. Сега отново бе облечен в провинциалните дрехи, които подчертаваха едрото му тяло, потъмняло от слънцето.

— Приближете се насам, Пейдж — нареди й той.

Тя се подчини, като държеше в ръце пълна шепа с трохи.

— Реших да нахраня гъските, преди да си легна.

— Това ще им хареса.

Той се върна на пейката и тя се присъедини към него. Нахраниха гъските, както бяха направили това миналата вечер. Обичайната му арогантност се възвърна и той изправи стойката си. И сега красивите, черни лебеди стояха далеч във водата, като от време на време благоволяваха да протягат шии и да улавят с клюн трохите на пътя си.

Докато и двамата мълчаха, Пейдж си спомни в какво състояние бе видяла принца преди няколко минути. Толкова отчаян. Очевидно имаше нужда от приятел.

Тя не бе най-импулсивният човек, но изведнъж осъзна, че го попита:

— Никоу, нещо не е ли наред?

— Да не е наред ли? — каза той с явна обида в гласа, при все че тя долови някаква молба в него и продължи.

— Зная, че това не е моя работа, но вие изглеждахте… ами, нещастен, когато се появих тук.

— Права сте — отвърна той с измамливо мек тон, което разкриваше царствения му произход. — Не е ваша работа.

Като наведе глава, за да позволи на косите й да покрият лицето й като преграда между тях двамата, Пейдж простена унизена. После рязко стана.

— Вземете — тя му подаде остатъка от трохите. — Лека нощ, Никоу.

Той сграбчи ръката й, когато тя се опита да тръгне. Силата му я накара да изстене и да се обърне.

— Съжалявам, Пейдж — промълви той. — Оценявам това, че се интересувате от мен.

На слабата светлина от външните фенери, тя се втренчи в дълбините на тези омагьосващи тъмни очи — и бързо премигна при болката, която съзря в тях. Импулсивно сграбчи ръката, която все още я държеше.

— Никоу, ако има нещо, което мога да направя за вас…

Спря. Колко ли глупаво звучеше отстрани. Тя, обикновената Пейдж Конър, предлагаше да разреши проблемите на един принц.

Но той също така бе и мъж. При това тъжен. Тя се опита да се освободи от ръката му, но той я стисна още по-силно.

— Останете тук с мен, Пейдж, само още за миг.

Какво друго можеше да стори тя? Седна. Гъските, изглежда, усетиха, че няма да получат повече трохи за тази вечер и зацапаха обратно към водата. Вече се чуваха само жабите, които крякаха над бълбукането на водата, и шепотът на лекия ветрец.

На Пейдж й се прииска да можеше да успокои умълчания мъж, пръстите, на който все още притискаха нейните. Въпреки влажната горещина на нощния въздух, на нея й беше приятно да усеща топлината, която тялото му излъчваше. Тя се загледа във вълничките на водата и с периферното си зрение забеляза, че Никоу правеше същото.

След минута ръката му се напрегна.

— Трябва да направя това, което е най-добро за моя народ — започна той, — даже и да не ме разберат. Преди малко говорих с Алфред за някои решения, които взех. Сега трябва да се справя с последиците от тях.

Говореше с недомлъвки, макар че тя усети неговото желание да й обясни.

— Какви решения? — попита направо.

Гласът му едва се чуваше.

— Заложих душата на моята страна.

— Как…

— Едуард. — Тази единствена дума бе изречена с агония, която Пейдж не разбираше. — Бях толкова уверен, че нямаше да загубя. Цялата държава беше зад мен. Но възстановяването на една съсипана култура отнема време. А аз не разполагам с повече време.

— Никоу… — Той се бе умълчал и тя се опитваше да запълни тишината с нещо, което можеше да му помогне. Но без да разбира нищо, какво можеше да каже?

Той стана и я привлече след себе си. Отправиха се бавно към брега на рова. Той вдигна един камък и го запрати във водата. Пейдж долови едно пльос-пльос-пльос, когато камъкът отскочи три пъти.

Принцът се обърна внезапно към нея. Лицето му оставаше в сянка на оскъдната светлина. Беше безизразно.

— Заех пари от Едуард, за да построя хотелите. Много пари. Падежът за първата вноска по заема е след шест седмици.

Пейдж вече знаеше отговора на въпроса, който щеше да зададе.

— Можете ли да изплатите вноската?

— Сделката предвижда или много пари в брой, или доказателство, че хотелите ще бъдат рентабилни. Това означава да се напълнят деветдесет процента до деня на първото плащане и да останат пълни поне един месец.

Сега Пейдж го разбра.

— Вие нямате парите, така че въпреки това, което гласят легендите, трябва да организирате бал, за да си намерите булка с царствена кръв. Една приказна ситуация като тази ще привлече много туристи, а обещанието за романтика ще продължи да привлича нови и нови туристи.

— И преди съм ви казвал, че сте схватлива. — Усмивката му бе прекрасна, но тя не премахна скръбта в очите му.

— Но ако откриете Легендарните, нали ще ги продадете, за да покриете плащането?

Всякаква следа от усмивка изчезна от лицето му.

— Ако те наистина… да. Ще трябва да ги продам. И тогава ще остана в историята като принца, който е пропилял най-безценните съкровища на страната.

Пейдж долови болката му.

— Но какво ще направи Едуард, ако не успеете да платите първата вноска, Никоу? Ако той стане собственик на хотелите, също ще трябва да открие начин, за да привлече посетители в тях. Нима това наистина ще е толкова лошо?

Никоу се усмихна с горчивина.

— Лошо ли? По-добре кажете направо ужасно. Той ще отнеме мечтите на народа ми за светло бъдеще на Даргентия, ще ги захвърли в забвение като боклук.

— Какво искате да кажете?

— Първо, той ще доведе от чужбина опитни служители за хотелите, така че даргентийците ще останат без работа.

Пейдж сдържа нетърпението си да зададе следващия въпрос. Отговорът изглеждаше очевиден.

— Но вие сте принцът? Не можете ли да предотвратите това, като издадете закони срещу имиграцията?

— Сега мога, но не и ако не изпълня задължението си по първото плащане към Едуард.

Може би даже и независимите решения не бяха толкова прости.

— Но защо?

— Обещах му, че ако не мога да платя, ще го провъзглася за премиер. Тогава той ще може да диктува както фискалната, така и останалите политики на държавата.

Пейдж бе шокирана. Никоу притежаваше власт. Едуард несъмнено щеше да му я отнеме с охота.

— А и той няма да разчита само на туристите.

— Скъпият Едуард иска да превърне тази страна в Мека за финансовите среди на света, с ниски данъци, безброй банкови сметки и всичко останало, което ще превърне Даргентия в нещо по-лошо от Швейцария и Каймановите острови. — Никоу сви ръцете си в юмруци, когато се обърна с лице към водата. — И ако тук се обслужват някои по-малко почтени интереси… ами, още по-добре. Той няма да позволи законите за имиграцията да ги пропъдят оттук. В края на краищата, те ще разполагат с повечето финансови средства. И като съдя по жизнения стандарт на Едуард, подозирам, че той вече си присвоява инвестиции чрез поставени чужденци в страната само защото гори от желание пръв да започне да пере мръсни пари в Даргентия.

— Но нали той е банкер? Неговият жизнен стандарт над…

— Той е свикнал на черен хайвер и шампанско в една затънала до шия в дългове икономика — отвърна принцът. — А и политиката на банката му за отпускане на заеми просто не окуражава развитието на дребния бизнес в страната. Той ще стане чудесен министър-председател за всеки друг, но не и за даргентийците.

— Разбирам. — Пейдж замълча, а после изтърси: — Тогава вие разчитате много на бала.

— Прекалено много. Даже заради титлата ми, тъй като принцът на Даргентия може да бъде коронован за крал само ако е женен.

— Тогава — каза тя и го погледна окуражително в тези дълбоки, тъмни, отчаяни очи — това трябва да се превърне в един грандиозен бал.

Той горчиво се усмихна.

— И — продължи Пейдж — ние трябва да привлечем много туристи на него. — Тя се извърна за момент към рова и се загледа в един прекрасен черен лебед, който плаваше безшумно във водата. Изведнъж я обзе внезапно вдъхновение. — Нико, мисля… ако ми дадете малко по-голяма свобода на действие, мисля, че брошурата ми ще привлече хора за повече от един месец.

Когато отново се обърна към него, изражението на лицето му бе повече от скептично.

— Как?

— Руди ми даде част от идеята, въпреки че не бях сигурна как да я използвам. Тревожех се, че ще ми отнеме повече време, отколкото разполагам, за да разпределя историята в стройни дялове за вашата брошура. Но Руди каза, че Даргентия е пълна с легенди, които разказват не само за скъпоценностите и за задължението на принца да се ожени за обикновена жена.

При това тя отново трябваше да отклони поглед от него. Не искаше той да си помисли, че тя сама предлагаше да се заеме с тази роля.

— Но и много други също — продължи тя. — Хората навсякъде обичат приказките и легендите и вашата страна може да им ги даде, ако дойдат да я посетят. А има и нещо друго, което обичат хората.

— И какво е това?

— Състезанията. Можем да позволим на туристите да ви помогнат да си изберете принцеса!