Глава двадесет и втора

Като не се сети за нищо подходящо, Пейдж изтърси първото нещо, което й хрумна.

— Как вие двамата можете да се държите така лекомислено точно тук, в моята стая? Трябва да открием Легендарните и да изпълним предсказанията на легендите. Даргентия е в опасност!

Двамата се откъснаха един от друг като две целуващи се кукли, чиито магнити бяха изгубили притегателната си сила. Алфред задържа Милисънт в прегръдките си, сякаш да я защити от Пейдж.

Което бе добра идея, си помисли Пейдж. Прииска й се да удуши своята въображаема…

Въображаема? Ха! От доста време насам знаеше, че Милисънт бе истинска, но ако бяха останали някакви съмнения в нея, то целувката на Алфред трябваше да я убеди.

— Здравей, Елеонора, скъпа. — Гласът на Милисънт не потрепери както обичайно. Сега бе по-дълбок, по-дрезгав, сякаш бе напълно променен от целувката на Алфред.

— Ние не се държим лекомислено, госпожице Конър. — Явно Алфред се връщаше към скованите си маниери, когато се видеше натясно. — Ние просто се…

— Целувахме — го прекъсна феята. — Е, какво, скъпа, ние не се възпротивихме, когато ти целуваше Никоу. Или даже когато вие двамата…

— Престани! — изрева Пейдж. — Виж, нямам време да обсъждам това. Милисънт, все още ли… — Тя погледна Алфред, несигурна какво знаеше за кръстницата й.

— Съм твоята вълшебна кръстница? Разбира се. Винаги съм била такава.

Алфред не изглеждаше шокиран. Той просто се усмихна мило на жената — или каквото бе там — в обятията си.

— Тогава действай като такава. — Пейдж се спря. Не беше ли обещала да се отнася внимателно към Милисънт? И сега, след като вече бе готова да приеме факта, че Милисънт бе истинска, а не просто плод на болното й въображение, тя й дължеше поне малко уважение.

— Съжалявам, Милисънт. Позволи ми да ти разкажа какво става в Даргентия.

— Държах я в течение на събитията, Пейдж — каза Алфред.

Можеше да се обзаложи, че бе така.

— Както и… да, балът започва само след няколко часа. Не възнамерявах да ходя на него, освен като прислужница, но…

Милисънт я спря, като се отдръпна от Алфред и плесна с ръце.

— О, чудесно! Значи сега наистина искаш да присъстваш на бала!

Пейдж бавно кимна, сякаш се съгласяваше да я убият, да разделят тялото й на четири и да я изядат за вечеря.

— Сега тичай, скъпи мой Алфред — продължи Милисънт. — Зная, че и ти имаше много работа довечера.

Той кимна, но преди да напусне, още веднъж целуна Милисънт по устните. Пейдж тактично се извърна, но ги наблюдаваше тайно с крайчеца на окото си и поклати глава от изумление.

Когато той си отиде, Милисънт я изгледа критично от горе до долу.

Пейдж почувства, че цялата се изчервява. Беше с обичайните си работни дрехи: тениска от Смитсън, сини джинси и ярки маратонки. Какво очакваше Милисънт?

— Бих казала, скъпа Елеонора — каза Милисънт замислено, — че ни чака много работа.


На прага на Парадната зала се изправяше Никоу с гордо вдигнати рамене. Пред него в редица се бяха подредили Шарлот, Руди, Сюзън — и, разбира се, Едуард, който стоеше и се усмихваше, сякаш идеята за бала му бе любимата.

През гърдите си Никоу бе преметнал червена лента. Усещаше нейната тежест, защото тя бе покрита с медали, извоювани преди години в битките от неговите предшественици.

Той бе принцът на Даргентия, скоро щеше да стане крал — веднъж само да си избереше принцеса за булка, защото само жененият принц на Даргентия наистина заслужаваше да бъде крал. Стана точно така, както го бе планирал. Чудесно!

Но защо тогава се чувстваше толкова тъжен и неспокоен?

— Техни Кралски величества, крал Евгений, кралица Олга и принцеса Стана от Лихтенберг!

Когато пристигаха, Алфред високо оповестяваше знатните гости от техните визитни картички, които държеше в облечените си с бели ръкавици ръце. Той се изправяше с царствената си осанка, облян от ярката светлина, която се процеждаше през вратата на залата. Червеникавата му буйна коса бе пригладена в стилна прическа. Никоу се усмихна, като си припомни кашлянето от съседната зала, когато ароматът от лака за коса на прислужника нахлу през вратата. Лакеят изглеждаше затрупан от работа, но Никоу не го бе чул да се оплаква. Е, добре. Точно сега изглеждаше просто чудесно.

Семейството от Лихтенберг премина покрай домакините, като започна от Шарлот. Никоу ги посрещна с официална и все пак приветлива усмивка. Гордееше се с начина, по който роднините му се справяха с гостите.

Шарлот носеше дълга до земята рокля с много волани, по-подходяща за жена на половината на нейната възраст. Бледорозовият й цвят не подхождаше на оранжевата й коса. Все пак в това съчетание изглеждаше добре. Трябва да бе казала нещо ласкателно на краля на Лихтенберг, защото мъжът в гълъбов костюм се наду като паун, докато минаваше покрай домакините. Никоу се питаше на какъв ли език говореше леля му.

Руди изглеждаше царствен и спокоен в официалния си костюм. Обичайната му стеснителност бе заместена от чувството за лично достойнство, което му отиваше. В лъскавата си сребриста рокля Сюзън изглеждаше, сякаш през целия си живот се бе занимавала с приеми.

А после следваше Едуард. Дали бе планирал да развали бала, както всички предполагаха?

Е, добре, сред знатните особи на дансинга и тълпите от туристи, които наблюдаваха от балкона на залата, се разхождаха хората от охраната на Джордж Елкинс. Всеки един от тях бе добър професионалист; всички бяха нащрек. Ако се случеше нещо непредвидено, то бързо и незабелязано от гостите щеше да бъде овладяно. Кралските особи и туристите въобще не биваше да знаят за охраната.

Никоу погледна нагоре към балкона, от който се виждаше цялата зала. Хора, със също толкова изискани като на благородниците дрехи, се навеждаха оттам и надничаха. Ръце в ръкавици сочеха, когато пристигаха принцесите. Гласовете им се усилваха и заглъхваха, когато всяка група от гостите влизаше в залата. Тълпата на балкона можеше по-лесно да се разграничи от царствените особи долу; осветлението горе бе по-силно, отколкото на дансинга, където бяха разпръснати старинни фенери с електрически крушки.

Най-накрая семейство Лихтенберг се представи на Никоу. Той се здрависа с всеки по ред, поклони се леко над изящните пръсти на принцеса Стана, като внимаваше да не я стиска много силно, за да не нарани пръстите й с пръстена си с печат. Тя бе ниска, с чудно извити, черни вежди и ореол от късо подстригани къдри на главата. Морскозелената й рокля проблясваше с пайетите си.

— Ваше височество — промърмори тя и направи изтънчен реверанс. Лицето й бе безизразно, при все че малките й кестеняви очички сякаш го преценяваха.

Тази ли щеше да бъде принцесата, която щеше да плени сърцето и кралството му?

Неочаквано, образът на Пейдж Конър се появи в съзнанието му. Кехлибарените й очи гневно проблеснаха зад черните рамки на очилата, както я бе видял последния път. Той замръзна на мястото си. Той бе този, който трябваше да се гневи. Тя бе обидила шефа на охраната му — и самия него. И бе отказала да му се подчини, като го увери, пренебрегвайки заповедта му, че нямаше да присъства на бала.

Бе бесен заради нея. И заради цялата тази ситуация. Защото в името на народа си трябваше да си избере принцеса за булка — независимо дали те разбираха това или не. Но неговото бунтуващо се сърце му казваше, че изборът му трябваше да се основава не на благоденствието на кралството му, а на любовта.

А може би щеше да съчетае и двете. Той прогони от съзнанието си това сляпо увлечение по Пейдж — защото със сигурност всичко бе само една безумна страст — и върна вниманието си отново към редицата от посрещачи. Решително се усмихна на принцеса Стана, която все още стоеше пред него.

Лицето й светна, сякаш тя повярва, че усмивката бе предназначена за нея.

— С нетърпение очаквам първия ни танц — каза тя на френски език, когато най-накрая се оттегли.

Следващите няколко часа Никоу се здрависваше, покланяше и разменяше любезности, докато най-накрая не се почувства като робот. Горди, царствени бащи представяха цял взвод от изискани дъщери, всички те облечени в рокли, шити при известни моделиери, за да привлекат вниманието му. Много от роклите бяха с дълбоко изрязани деколтета, които разкриваха нещо повече от намек за пищна гръд. Повечето рокли бяха дълги до земята, покрити със смайващи съчетания с дантели, мъниста и лъскави пайети. Привлекателните дами, дукеси, баронеси и принцеси в тях изглеждаха в съзнанието на Никоу едни и същи. Даже се затрудняваше да си спомни имената на гостите, с които бе вечерял предишната вечер. Наталия и Грета бяха между тях.

Щеше да успее да ги различи една от друга, каза си той, след като поговореше с всяка една от тях насаме.

Поне така се надяваше. Това обаче щеше да се случи едва след като приключеше с това безкрайно посрещане на гостите и започнеше да танцува.

Той често се оглеждаше наоколо с удоволствие сред оскъдно осветената зала. Мейбъл бе направила украсата. Сребристи знаменца потрепваха от парапета на горната галерия, където свиреше нежна музика оркестър от двадесет музиканти. Венци от благоуханни цветя и орнаменти в средата на тавана в кървавочервено, сребристо и лилаво — цветовете на даргетийския трикольор, даваха цвят на иначе сивата Парадна зала. Част от нея бе преградена за трапезария.

Свещници от ковано желязо разпръскваха меката си, приглушена светлина сред пируващите на долния етаж. Разстоянието между свещниците създаваше сенчести петна сред залата. Хората се смесваха около масите, които предлагаха шампанско и пунш. Даргентийци в черни униформи се движеха сред гостите с подноси с ордьоври.

На бала бяха дошли и царствените благородници в своите черни и официални, изискани костюми. Тъй като Никоу не можеше да танцува с всичките дами наведнъж, той бе поканил както братята на кандидатките, така и много други подходящи ергени. Докато приветстваше младите принцове, графове, дукове и барони, те го потупваха добродушно по рамото. На бала те също можеха да си намерят подходящи партии за женитба.

Това се отнасяше и за Едуард, помисли си Никоу. Това можеше да разреши всички проблеми, ако някоя сладка чуждестранна госпожица очароваше сребърната лисица и го отмъкнеше в нейното кралство.

Най-вероятно той щеше да направи всичко възможно, за да се възкачи на трона и на това кралство. Но не и ако Никоу имаше думата. Той и царствената му булка щяха да управляват възстановеното му кралство; множество туристи щяха да посещават страната и да пръскат франкове като конфети; слуховете за истинността на легендите щеше да отмре. Така трябваше да стане всичко.

Отделна вечеря бе сервирана отвън, в задния двор, за даргентийците и туристите. Някои от ястията, които бяха сервирани, участваха в местното кулинарно състезание, предложено от Пейдж. Състезанието бе станало хит и много вкусни традиционни ястия спечелиха награди за жителите на Даргентия. До бюфета бе поставена друга маса с урни за чужденците, за да гласуват за булката.

Ако Никоу не си харесаше нито една от тях, може би щеше да се подчини на мнението на мнозинството.

Не; дори не можеше да си представи така безцеремонно да обърне гръб на останалата част от живота си. Трябваше да има някоя в тази зала, пълна с кралски особи, която щеше да привлече вниманието му.

Най-накрая Алфред свърши с представянето на гостите. Знатните особи спряха да прииждат.

Беше време да започне празненството.

Протоколът бе съставен от Алфред. Никоу щеше да открие бала, като танцува първо с леля си Шарлот. През следващите два часа той щеше да прекара точно три минути с всяка млада дама по реда на получаване на поканата за бала от нейното семейство, а не по социалното й положение, какъвто понякога бе критерият при такива балове. По този начин нямаше да има засегнати кралски особи, които считаха, че тяхната власт и богатство са омаловажени. Картата му за танци бе пълна; почти никой не бе отказал поканата за бала.

След танците на Никоу с всяка една гостенка, точно в девет часа, той щеше да придружи за вечеря една от тях по свой избор. По-късно отново може да си избере дамите, с които отново да танцува. Само онези, които все още искаха да се омъжат за него, щяха да бъдат избрани за следващия танц.

Никоу погледна към Шарлот.

— Готова ли сте за нашия танц, лельо?

Тя се усмихна с детско въодушевление и показа стърчащите си горни зъби.

— Всичко е толкова вълнуващо, Никоу. Има ли някоя, която вече е завладяла фантазията ви?

— Фантазията ми, лельо? — Никоу вдигна до нивото на гърдите си покритата й с ръкавица ръка и я поведе през тълпата към гранитния под, който бе пригоден за дансинг.

— Твърде скоро е да ви кажа. Има ли някакви признаци, че Руди се възползва от бала за собствения си избор на булка?

Тя се изкиска.

— Познавам сина си, той ще изтанцува всичките танци. Вие по-добре внимавайте; той е очарователен млад мъж. Може да ви открадне принцесата, която вие си изберете.

— Открадне, лельо. — Това звучеше повече като оптимизма на една майка, отколкото като евентуално поведение на този Руди, който Никоу познаваше. Но той от сърце желаеше думите на леля му да се сбъднат. Ако Руди откриеше някоя специална жена тук, поне балът щеше да си заслужава всичките приготовления.

Някоя специална… Питаше се какво ли правеше в момента вбесяващата, упорита Пейдж Конър? Тя трябваше да бъде точно тук, на бала. Дали наистина не помагаше в кухнята? Или бе решила да се присъедини към туристите и да наблюдава отгоре празненството?

Вдигна поглед към горната галерия. Тълпата бе твърде голяма, за да бъде сигурен в това, но не видя Пейдж. Ярката светлина на балкона обаче осветяваше повечето хора в гръб.

Като стъпи върху дансинга, той отново погледна леля си.

— Готова ли сте?

Тя кимна. Той подаде на оркестъра предварително уговорения сигнал. Музикантите незабавно прекратиха нежната музика, която свиреха за фон при представянето на гостите, и подеха познатите акорди на валса „Синия Дунав“. Никоу завъртя леля си на дансинга под меката светлина на фенерите. След интервала, предвиден в протокола, и други двойки започнаха да танцуват.

След три минути Алфред потупа Никоу по рамото. Застаряващият лакей доведе една от принцесите, която се завъртя в разтворените за нея ръце на Никоу.

— Разкажете ми за вашата страна — обърна се той към първата си партньорка — мъничко същество със злобничка физиономия и вирнат нос. Семейството й бе от Югославия и тя от години живееше в изгнание в Англия.

С напредването на вечерта другите също му разказаха тъжните си, фамилни истории. А после дойде ред на принцесите от Англия, Холандия, Скандинавските държави, чиито семейства бяха оцелели и бяха дори преуспели.

Роклята на всяка следваща изглеждаше още по-пищна. Някои ухаеха на тежки екзотични парфюми, които отблъскваха и той стоеше толкова далече от тях, колкото валсът и дължината на ръцете му позволяваха. Парфюмът на други му напомняха сладки, благоуханни цветя. Тези принцеси той държеше малко по-близо до себе си. Но сетивата му не уловиха мириса на бебешка пудра.

Запомни няколко млади дами. Те бяха говорили за участието му в освобождението на Даргентия. Това показваше истинския им интерес към него и страната му. От тези дами само някои бяха блестящи. Все пак малко бяха тези, които той хареса. Постави си за задача да запомни имената им, въпреки че кимна на Алфред да ги отбележи, преди да дойде ред на другите.

Като цяло той бе приключил с първоначалните си задължения. Бяха останали само няколко принцеси, с които да танцува.

Крайно време беше вече, помисли си той. Танците го бяха накарали да изгладнее.

След това той не бе сигурен какво привлече вниманието му. Не чу нищо необикновено. Партньорката в ръцете му, една твърде темпераментна млада дама с австрийски произход, не пропусна нито една стъпка. Но изведнъж, той усети нещо различно в Парадната зала.

Инстинктивно погледна към входа и осъзна, че почти всички в залата — даже туристите в горната галерия — направиха същото. За миг музиката заглъхна, после отново засвири, сякаш в триумфален марш. Никоу остана неподвижен. Той бе стиснал здраво партньорката си и тя също бе спряла да танцува.

На входа стоеше млада жена, висока, с изправена стойка, очарователна. Ярката светлина от коридора сякаш образуваше ореол зад нея. Тъмната й коса бе пригладена в елегантна прическа под блестящата диамантена диадема. Семплата й, разкроена бяла рокля подчертаваше колко прекалено натруфени бяха роклите на останалите.

Само ако можеше Никоу да я види малко по-добре в тази оскъдна светлина.

Тя изчака, докато Алфред си пробиваше път към нея през морето от хора, и му подаде малка картичка.

— Принцеса Елеонора от Монтебик — оповести той към тълпата с гръмкия си глас.

Къде се намираше това? Нямаше значение. Никоу сграбчи своята карта за танци от джоба си.

На нея липсваше името на принцеса Елеонора.

По дяволите! Нямаше да може да танцува с нея преди вечеря. Единствената принцеса, която се открояваше сред останалите. Нетърпеливо, той поведе партньорката си за още един танц. Гореше от нетърпение да се срещне с принцеса Елеонора.

За миг го проряза острата болка на вина, когато пред очите му проблесна най-прочувственият поглед на Пейдж Конър. Той прогони образа от съзнанието си. Длъжен бе да си избере принцеса, въпреки чувствата си към Пейдж.

Каквито и да бяха те.

Очите му отново се извърнаха към стройната млада жена, която бе пристигнала току-що. Скоро щеше да се срещне с нея. Междувременно видя как тя се въртеше от ръцете на един в ръцете на друг от благородниците. Сигурно невъзможността му да танцува с нея, а не неговата ревност, караше дъха му да спре при вида на принцесата, която гледаше мило в очите на партньорите си и им се усмихваше очарователно.

Колко грациозна бе тя, колко прекрасна, когато се плъзгаше от бледата светлина към неясните сенки и после отново обратно. У нея имаше нещо познато. Той се развълнува, когато тя валсираше на около двадесет стъпки от него, а после отново се плъзна към другия край на залата.

Най-накрая имаше жена на бала, която той можеше да си представи като своя булка — ако въобще успееше да се справи с този щур план.

Но, разбира се, той нямаше избор.

Следващите минути се проточиха безкрайно дълго.

Тогава Алфред дойде при него.

— Не ме интересува дали е време за вечеря — каза Никоу с втренчен поглед в принцесата, облечена в бяло. — Искам да танцувам с всяка една от принцесите преди вечерята.

— Радвам се, ваше височество — каза Алфред с такова облекчение, че Никоу го погледна. — Боя се, че е станала някаква грешка. Има три принцеси, имената, на които са пропуснати във вашата карта за танци. Картите на две от тях показват, че последните два танца с вас са за тях. Третата е принцеса Елеонора, която въобще не е включена в списъка. Но, о, какво ще стане с протокола…

— Протоколът да върви по дяволите! — прошепна Никоу. — Искам следващият танц да е с принцеса Елеонора.

Алфред ужасено вдигна червеникавите си вежди.

— О, не! Сега вие трябва да танцувате с двете принцеси, предвидени в списъка.

Никоу изгледа намръщено Алфред и се остави да бъде отведен до една от чакащите принцеси.

Първата, руса госпожица с германско потекло, го настъпи по пръстите. Втората, красавица от Бразилия, се опита да го заинтригува с плантацията си за кафе.

През цялото време Никоу следеше изпод око Елеонора. На нея със сигурност не й липсваха партньори за танци. Веднъж черната фризирана глава се наклони твърде близо до кестенявата коса на млад английски аристократ. Тя, изглежда, се забавляваше.

И на него му се искаше да каже същото за себе си. Може би щеше да се почувства по-добре, когато хване в обятията си оживената Елеонора.

А може би нямаше.

Той отново си помисли с вина за сладката, страстна Пейдж. Тя щеше да го разбере. Трябваше.

Само ако можеше да се убеди в това.

Най-накрая двата танца свършиха. Никоу се огледа наоколо. Елеонора бе в най-далечния край на дансинга. Забеляза как Алфред се насочи към нея през тълпата. Лакеят й каза нещо и тя се усмихна на Никоу и тръгна към него.

С крайчеца на окото си Никоу забеляза, че Мейбъл стоеше до вратата. Алфред също я видя и се завтече към нея.

Но вниманието на Никоу бе привлечено незабавно от принцесата. Меката светлина в Парадната зала само подчертаваше красотата на принцесата, която се приближаваше към него. Дългата й до земята рокля подчертаваше съвършените й женствени форми. Набраното й деколте изкусително разкриваше млечнобялата й кожа. Тя имаше съвършена уста с пълни розови устни, които бяха леко открехнати. Скулите й бяха високи, а брадичката й — решителна.

Само ако можеше тя да излезе от сянката и той да я огледаше по-добре.

Преди жената да го доближи, Алфред отново изтича до нея и двамата заедно стигнаха до Никоу.

— Мога ли да говоря с вас, сир? — попита той и хвърли извинителен поглед към принцесата.

С разярен поглед към лакея си, Никоу го последва.

— Какво става? Искам да танцувам и този последен…

— Съжалявам, ваше височество, но сега трябва да започнем с вечерята. Всичко е планирано точно за девет часа, а вече сме закъснели с няколко минути. Някои от кралските особи вече се сърдят заради нарушението на протокола, а и готвачката се безпокои, че някои от ястията ще се развалят.

Но валсът ще трае само три минути. — Той искаше да види близо до себе си привлекателната Елеонора.

— Всичко е наред — каза един сладък, мелодичен глас зад гърба на Никоу. Принцесата го бе последвала.

— Ще запазя правото си на танц за след вечеря, нали така?

— Разбира се — каза Никоу, като се опитваше да я заобиколи, за да я види по-добре. — Вие ще ме придружите за вечеря, нали?

— Разбира се.

Но Алфред сграбчи Никоу за лакътя, преди той да успее да се извърне.

— Има няколко други важни дела, за които първо трябва да се погрижите, ваше височество. В залата. Може ли аз да придружа принцесата до масата?

Дали не беше това намесата на Едуард? Той огледа балната зала. Сребърната лисица си бъбреше приятелски с едно семейство от Финландия.

— Това е само един сблъсък между две личности — прошепна Алфред. — Но няма да има вечеря, ако вие не се намесите.

С ръмжене, което Никоу почти не се постара да прикрие, той се наведе към принцесата.

— Моля, позволете на Алфред да ви въведе в трапезарията — каза той със стиснати зъби и забърза към вратата.

Той премигна на ярката светлина отвън, в коридора. Там стоеше Мейбъл с Елкинс, шефа на охраната. На Никоу отне само няколко минути, за да разреши спора им. Той нареди Елкинс и подчинените му да напуснат кухнята. После направи комплимент на Мейбъл за апетитния аромат на храната, който се усещаше в залата от кухнята, и й поблагодари за търпението. Най-накрая я помоли да сътрудничи на Елкинс.

Дойде време да се завърне на бала. И да говори с принцеса Елеонора.

Тя стоеше сам-самичка на входа на Парадната зала, преградена от останалата част за вечерята.

Той се отправи към нея. Едва се сдържаше, за да не затича. Сърцето му се разтупкваше бясно при мисълта, че бе намерил принцесата, подходяща за женитба.

Тя го наблюдаваше — тази жена, за която може би щеше да се ожени. Чужденка. Може би той залагаше бъдещето си. Та тя бе само една непозната.

Красива непозната — но тя не бе неговата забавна и весела Пейдж.

Забави крачка, когато чувствата му отново се засилиха.

Когато най-накрая стигна до Елеонора, той каза:

— Altesse — после повтори на английски език: — Ваше височество — и протегна напред ръка. Тя положи ръката си в неговата и той се наведе, за да целуне меката й гладка кожа. Парфюмът й му напомни за екзотични пътешествия и страстни нощи.

Той затвори очи само за миг. Не усещаше аромата на бебешка пудра.

Бързо поведе принцесата, уплашен, че тя можеше да усети тъжното му настроение. Тя направи елегантен реверанс и каза с лек, задъхан глас:

— Ваше височество.

Той я погледна, когато тя се изправи. За нещастие, тази част на залата беше още по-тъмна.

В мрака очите й, изглежда, притежаваха необичайния златист оттенък на зеленото. Те го гледаха с неописуемо вълнение, сякаш тя считаше бала за шега, която двамата си споделяха.

В нея имаше нещо познато. След миг той осъзна какво бе то; тя му напомняше за Пейдж.

Но тя не можеше да бъде Пейдж. Не носеше очила. И нещо повече, той бе забелязал, че докато вървеше, тя се поклащаше съблазнително. Тя винаги изглеждаше самоуверена, дори когато бе спокойна — нещо, което никога не бе забелязвал у Пейдж.

Позитивно мислене, си каза той. Неговата упорита историчка нямаше да се появи на бала. Така му бе казала тя.

Неговата историчка? Думите отекнаха в главата му. Тук, изправен всеки момент пред трудния избор, който трябваше да направи, който щеше да промени целия му живот, той осъзна, че Пейдж Конър бе пленила сърцето му.

Но слава на Бога, принцесата бе привлякла вниманието му.

— Принцесо Елеонора — каза той, — ще вечеряме ли?

Когато тя кимна в съгласие, той протегна към нея ръка на нивото на гърдите си. Тя грациозно постави своята ръка и той я въведе в трапезарията.

Там масите бяха наредени в дълги прави редици, а една схема на местата на входа упътваше гостите къде да седнат. Тук светлината бе дори по-оскъдна, отколкото на входа, защото главното осветление се състоеше от блещукащи свещи.

— Не мисля, че съм записана — каза принцеса Елеонора и се наведе, за да погледне в списъка. Говореше английски език с някакъв екзотичен глас! Монтебикски, си помисли той.

— Провалих партито ви — продължи тя.

— Никога преди не съм срещал по-привлекателна натрапница — каза той. — Ще седнете ли на моята маса?

Тя докосна ръката му. Думите й прозвучаха с искреност, която му донесе наслада.

— В този момент не бих искала да съм никъде другаде на света.

— Даже не и в Монтебик?

— Моята родина е едно чудесно място — призна тя, — но аз я напуснах, за да се срещна с вас. Сега съм много доволна, че го направих.

Той се усмихна, а после отново взе ръката й в своята. После я настани на мястото й и се извини. Потърси Алфред.

— Трябва бързо да ми направите една справка — каза той. — Искам да зная всичко за Монтебик и неговата кралска фамилия. Принцеса Елеонора си призна, че е дошла без покана. Защо не сме я поканили? Може ли тя да е самозванка?

— Ако е такава, то тя е прекрасна самозванка — каза Алфред и се усмихна. — Ще проверя в Кралските фамилии на света на Бърк. И ще се опитам да открия дали Монтебик има програма за чуждестранна взаимопомощ.

Никоу се завърна на мястото си до принцесата и се обърна към нея:

— Приемете моите извинения за това, че ви оставих, макар и за миг, сама.

Блещукащите свещи хвърляха трепкащи отблясъци по млечнобялата й кожа и по роклята й. Очите й изглеждаха меки, зелени, със златист оттенък.

— Вашето отсъствие само ме накара да копнея за момента, когато отново ще се видим. — Усмивката превърна думите й от сериозни в подигравателни.

Може би той щеше да хареса празнословието на тази очарователна принцеса.

Въпреки че щеше да му липсва сериозността на неговата сладка историчка.

Семейството на Никоу също бе на неговата маса: Шарлот, Руди и Сюзън. Всеки от тях си бе избрал компаньон за вечеря. Компаньонката на Руди бе русата Грета с дълги крака, една от гостенките, с която вечеряха предишната вечер. Тя носеше рубиненочервена рокля с бюстие. Сюзън си бе избрала брата на принцеса с българско потекло, представен й като принц Михаил. Бе висок, с необикновено гъсти, кестеняви вежди. Изглеждаше очарован от думите на Сюзън, докато погледът му падаше върху дълбокото деколте на лъскавата й рокля. Сумракът в стаята бе добре дошъл за него.

До него седеше Едуард. Той се бе задълбочил в разговора си с член на британското кралско семейство — жена, която носеше огърлица от диаманти.

Никоу забеляза усмихнато с каква радост повечето от гостите приеха като сувенир по един екземпляр от брошурата, поставена на всяко място. Много от тях я бяха виждали и преди, разбира се, но не така официално поднесена; тя бе изпратена навсякъде по света, за да оповести за бала. Все пак той трябваше да уведоми Пейдж… тя самата трябваше да присъства тук, за да види с очите си!

Но тогава как той щеше да се съсредоточи върху задачата си да омае една принцеса?

Може би въпреки всичко не бе успял. Мислите му все се въртяха около Пейдж.

Никоу взе чашата си с вино и вдигна тост толкова тихо, че само принцесата го чу:

— За Монтебик. — Отпи. Виното бе благоуханно, достатъчно старо „Каберне“ от специалните му запаси.

Принцеса Елеонора вдигна чашата си.

— За Даргентия и нейния най-мил принц, който ми позволи да разваля бала му.

Никоу се засмя, но само за миг. Той се втренчи в принцесата, докато тя доближи чашата до устните си и отпи.

Очите й и за момент не се откъснаха от неговите. Когато изпи чашата до дъно, тя облиза с език пълните си устни. Влагата върху тях блестеше на светлината от свещите. Той бързо извърна поглед с чувството, че изневеряваше на Пейдж.

Колко абсурдно, си каза той. Пейдж не можеше да има значение в държавните дела.

Но тя имаше.

Измъчен, той се зарадва на влизането на цял взвод даргентийци с униформа, които им сервираха първото блюдо — вкусен бульон.

— Прекрасно — каза принцесата, след като изискано опита от супата.

— Но не и наполовина толкова прекрасно, колкото сте, самата вие — насили се той да каже, решен да насочи цялото си внимание към принцесата.

Тя му хвърли самодоволен поглед, а после постави лъжицата на чинийката до купата си.

— Разкажете ми нещо повече за Монтебик — каза Никоу. — Трябва да си призная, че не зная нищо за тази страна.

Тя сви деликатните си рамене под ефирната рокля.

— Боя се, че много малко хора знаят за нея, както и за нещастната Даргентия, докато вие не я освободихте.

Сърцето му заби от гордост. Тя продължи:

— Монтебик е малък остров в Средиземно море. Някога, преди много години, той бе независима държава, но сега е част от Италия.

Той не можеше да си представи къде се намираше това. Огледа се. Алфред го нямаше. Никоу се надяваше, че щеше да донесе и карта заедно с информацията за тази чудесна принцеса и нейната родина.

— Какво ще кажете за бъдещето на Монтебик? — попита той. — Не искате ли да възвърне свободата си?

Очите на Елеонора помръкнаха.

— Аз не съм вие, ваше височество. Не притежавам като вас таланта да водя дипломатически преговори, за да освободя родината си, нито пък нужните пари, за да я превърна в просперираща, независима държава. Не, родината ми трябва да остане такава, каквато е.

— А какво ще кажете, ако ви помогна? — прибързано предложи той. В края на краищата тази можеше да бъде принцесата, с която щеше да се свърже в брачен съюз. — Бих могъл да посетя страната ви, може би през следващата седмица. Мога да се заема с преговорите. Вашата страна и моята ще станат съюзници и аз ще ви помогна да възвърнете независимостта си.

По прекрасното лице на принцеса Елеонора премина сянка на уплаха. Та сведе глава само за миг, а после отново я изправи. Това движение му бе познато…

Това бе Пейдж! Никоу почти бе сигурен в това, но той запази самообладание и остана напълно спокоен.

Едно младо даргентийче им сервира ястие от риба, но той почти не му обърна внимание. Вместо това се взираше в жената до себе си, като се опитваше да види озареното й от светлината на свещите лице, когато се обърна да поблагодари на сервитьорката.

У него се надигна гняв, първо едва забележим, а после почти необуздан. Като си помислеше, той дори изпитваше вина, че бе проявил интерес към друга жена.

Но не можеше да бъде някоя друга; това трябваше да бъде Пейдж.

Колкото повече разсъждаваше върху ситуацията, толкова повече нарастваше гневът му.

Сега, след като бе сигурен коя бе жената, той трябваше да знае: каква игра играеше тя?

Пейдж бе казала, че не иска да има нищо общо с бала, и все пак бе тук. Той я бе поканил да дойде като самата себе си, а тя бе избрала да се представи като принцеса.

Той, разбира се, щеше да изясни на всеки един целта на бала: щеше да си намери знатна булка. Нима Пейдж бе тук като самозванка, за да го накара да й обърне внимание? Може би дори да я ухажва и да се ожени за нея? Колко дълго тя си мислеше, че щеше да поддържа този фарс?

Дяволите да я вземат! След предишното им недоразумение той й бе повярвал, че тя не искаше короната му. Но може би въобще не бе имало недоразумение. Ето, той сега бе тук, залепен за нея като влюбен младеж, но тя бе просто като всяка друга американка, която той някога бе срещал. Още по-лошо. Поне те си признаваха честно, че се опитваха да хванат в брачните си окови принц.

Той умишлено поддържаше гнева си, за да не се изпари. Пейдж го бе подвела, това поне бе сигурно.

Със свръхчовешко усилие запази гласа си спокоен.

— Преди малко бяхте права. Може би пренебрегвам другите си гости.

Той стана и започна да обикаля другите маси, като остави Елеонора/Пейдж да седи сама на масата. Усети как погледът й го следваше, но когато се върна, видя, че тя бе започнала разпален разговор с огромния, несръчен принц Михаил от дясната си страна. Как тя успяваше да не втренчи погледа си в странно събиращите се по средата на челото му вежди?

Всички бяха приключили с ястието си от риба. Приборите бяха прибрани, но друго ястие не сервираха. Никоу тръгна към кухнята, за да провери какво ставаше с храната.

Когато напусна Парадната зала, чу стъпки след себе си. Той се озърна. Нервите му бяха изопнати до краен предел.

Принцеса Елеонора го бе последвала.

— Надявам се, не възразявате, ваше височество — каза тя, — но исках да разгледам по-подробно замъка ви. И освен това — снижи глас тя, — започнахте да ми липсвате.

Какъв бе този глупав флирт? Все пак Никоу усети как пулсът му се учести. За човек, който се преструваше да бъде тих и срамежлив, Пейдж със сигурност играеше добре игричката си. По дяволите, той вече бе увлечен по нея.

Ако това бе самата тя. Може би това не бе истинската Пейдж Конър.

Но защо тогава се правеше на принцеса? За да привлече вниманието му ли?

Тогава защо се променяше сега?

В кухнята той съзря Мейбъл с бялата си шапчица да се смее неудържимо с един едър, запотен доставчик. Тя забеляза Никоу.

— Всичко е наред, принц Никоу — увери го тя. — Следващото блюдо ще бъде сервирано след момент.

Той й поблагодари и се обърна, за да си върви, когато видя Пейдж зад себе си.

— Върнете се на масата — й каза той, като се почуди дали въобще тя щеше да го послуша. Като Пейдж Конър, тя не приемаше заповеди.

Той се отправи към стълбите за избата. Трябваше да провери доставката на вино. Двама млади даргентийци носеха нова каса с бутилки вино.

— Добре. — Той им направи път, докато те се насочваха към кухнята. Когато се обърна, разпозна един от хората на Елкинс, който се разхождаше в залата, и отвърна на поздрава му. Жестът означаваше, че всичко бе наред.

А точно зад него бе Пейдж. Тя го следваше навсякъде.

Тогава разбра. Може и да играеше някаква своя игричка, за да го плени, но имаше нещо повече, и той знаеше какво бе то. Тя го следваше като сянка, за да не остане и за минута сам през нощта на бала. Пейдж Конър се опитваше да го защити!

Това бе смешно. Какво можеше да стори тя, ако подстрекаваните от Едуард даргентийци наистина създадяха проблем?

Но все пак през цялото му тяло премина топла вълна; усети някакво задоволство. Той поглади брадата си, докато размишляваше как да постъпи с нея.

А защо да не продължеше играта заедно с нея? Все още се налагаше да опознае другите млади дами, за да си избере принцеса за булка, но можеше също и да се позабавлява с принцеса Елеонора.

— Да се върнем на масата — предложи й той ръката си.

Когато тя го хвана, от мястото, където го бе докоснала, премина по цялото му тяло топлина. Той чу цигулки, но балът все още не бе възобновен. О, Пейдж, помисли си той. Защо трябваше да усложняваш нещо, което бе така просто?

Загрузка...