Тринадесета глава

Фокс измина пътя до банката тичешком. Беше напълно излишно, защото можеше да остави документите в куфарчето си по всяко време или още по-лесно — клиентът да дойде в кантората да ги подпише.

Но искаше да излезе, да поеме малко въздух, да разсее напрежението.

Трябваше да признае, че все още бе хранил надежда Алис Хоубейкър да промени решението си или той да я разубеди. Разчиташе на нея, беше свикнал с нея. И я обичаше.

Тази обич означаваше, че няма друг избор, освен да й позволи да замине. Означаваше, че ако можеше да заличи последния си двадесетминутен разговор с нея, би го направил.

Едва не бе рухнала, спомни си той, крачейки с износените си туристически ботуши (днес нямаше да ходи в съда). Никога не бе губила самообладанието си, дори не се бе пропуквало. Но той я бе притиснал така жестоко, че бе разкъсал бронята й. Винаги щеше да съжалява за това.

„Ако останем, ще умрем“ — бе изрекла тези думи с треперещ глас и насълзени очи.

Фокс бе поискал само да узнае защо е толкова твърдо решена да замине и защо всеки ден става все по-неспокойна, до такава степен, че вече иска да напусне града по-рано от планираното.

Затова я бе притиснал. И най-сетне тя му каза.

Виждала смъртта им всеки път, когато затвори очи.

Видяла как изважда ловната пушка на съпруга си от заключения сандък в работилницата му на приземния етаж. Как спокойно я зарежда. Как се качва по стълбите и преминава през кухнята, със съдовете от вечерята, заредени в миялната машина, и идеално забърсаните плотове, за да влезе в малката всекидневна, където мъжът, когото е обичала тридесет и шест години, гледал двубоя между „Ориолс“ и „Ред Сокс“. „Ориолс“ водели с две на нула, но „Сокс“ били на ход с човек на втора база и един аут. След малко резултатът станал едно на две.

Когато питчърът заел позиция за удар, тя изстреляла куршум в тила на съпруга си, който просто седял на любимото си кресло.

След това пъхнала цевта под брадичката си.

О, да, трябваше да й позволи да замине, както и да намери повод самият той да излезе от кантората, защото познаваше жената достатъчно добре, за да знае, че не би искала да бъде край нея, докато дойде на себе си.

Знаеше, че й е дал това, от което се нуждае, но не се чувстваше по-малко виновен, отчаян и объркан.

Отби се да купи цветя. Знаеше, че тя ще ги приеме като дар за помирение. Обичаше в кантората да има цветя и често сама донасяше, защото той редовно забравяше.

Излезе от магазина с огромен букет и едва не се сблъска с Лейла.

Тя залитна и направи няколко крачки назад. Лицето й имаше унил и нещастен израз и Фокс се запита дали му е писано днес да разстройва всички жени.

— Извинявай. Не гледах.

Лейла не се усмихна, само се засуети с копчетата на палтото си.

— Нищо. И аз не гледах.

Трябваше просто да продължи. Нямаше нужда да чете мислите й, за да долови безпокойството и тъгата, които витаят около нея. Имаше чувството, че винаги е неспокойна в негово присъствие и леко се отдръпва. А може би никога не изглеждаше спокойна. „Навярно защото е живяла в Ню Йорк“, помисли си Фокс. Самият той не бе намерил миг покой там.

Но сега бе обсебен от мисълта какво може да стори за нея.

— Проблем ли има?

В очите й заблестяха сълзи и на него просто му се прииска да застане по средата на улицата пред преминаващ камион.

— Проблем? Какъв проблем мога да имам? Живея в чужда къща, в непознат град, виждам неща, които не съществуват, или по-лошо — съществуват и желаят смъртта ми. Почти всичко, което притежавам, е в апартамента ми в Ню Йорк, за който трябва да плащам, а безкрайно търпеливият ми шеф се обади тази сутрин, за да ми каже със съжаление, че ако не се върна на работа през следващата седмица, ще се наложи да ми намери заместничка. И знаеш ли какво направих?

— Какво?

— Започнах да опаковам багажа си. Съжалявам, наистина съжалявам, но животът ми е там. Имам отговорности, сметки за плащане и всекидневни задължения. — Лейла сви ръце пред гърдите си и обхвана лакти, сякаш търсеше опора. — Трябваше да се върна при тях. А не можах. Просто не можах да го направя. Дори не зная защо, поне на съзнателно ниво. Затова сега оставам без работа, което означава, че не мога да запазя апартамента си. Може би ще умра или ще свърша в лудница, след като хазяинът ме осъди за неплатени наеми. Е, проблеми ли? Не, никакви.

Фокс я изслуша, без да я прекъсне, и накрая само кимна.

— Глупав въпрос зададох. Заповядай.

Пъхна цветята в ръцете й.

— Какво?

— Изглежда, че имаш нужда от тях.

Загубила ума и дума, Лейла гледаше ту него, ту пъстрия букет в ръцете си. И се чувстваше на ръба на истерия, която постепенно отшумява и преминава в тихо умопомрачение.

— Но… Ти си ги купил за някого.

— Ще купя други. — Той посочи с палец към вратата на магазина. — И мога да ти помогна с хазяина, ако ми дадеш информация. Останалото… е, работим по въпроса. Вероятно нещо те е подтикнало да дойдеш тук и може би се чувстваш подложена на натиск да останеш, но в дъното на всичко, Лейла, е твоят избор. Ако решиш, че трябва да си тръгнеш… — Отново се сети за Алис и част от неговото отчаяние се оттегли. — Никой не би те упрекнал. Но ако останеш, трябва да бъдеш сериозна.

— Аз…

— Не, не си. — Фокс вяло намести презрамката на чантата й, която се бе свлякла до свивката на лакътя й. — Все още търсиш начин да се измъкнеш, вратичка, която да ти служи за успокоение, че винаги можеш да събереш нещата си и да се оттеглиш без последствия. Просто се върни към предишния си живот и никой няма да те съди. Но избереш ли да останеш, ще бъдеш една от нас. Това е всичко. Трябва да свърша нещо и да се връщам в кантората.

Фокс отново влезе в цветарския магазин и я остави да стои безмълвна на тротоара.



Куин се обади от горния етаж, когато Лейла влезе.

— Аз съм — извика тя в отговор и все още разкъсвана от противоречиви чувства, продължи към кухнята с цветята, вазите и купичките, които бе купила пътьом от магазина за сувенири.

— Кафе. — Куин се дотътри след няколко мига. — Ще имаме нужда от много, много… Хей, красиви са — каза тя, щом видя цветята, които Лейла подрязваше и подреждаше във вази.

— Да. Куин, трябва да поговоря с теб.

— И аз с теб. Ти започни първа.

— Тази сутрин се канех да си замина.

— О!

— Щях да направя всичко възможно да тръгна, преди да се прибереш и да ме разубедиш. Съжалявам.

— Няма нищо. Не ти се сърдя. — Куин си даде вид, че е заета с кафето. — И аз бих избягвала човек, който ме кара да правя нещо, с което не желая да се захващам. Ако ме разбираш.

— Странно, но да.

— Защо все още си тук?

— Нека ти разкажа.

Докато довършваше аранжирането на цветята, Лейла й каза за телефонния разговор с шефа си.

— Съжалявам. Толкова е нечестно. Не че шефът ти постъпва несправедливо. Трябва да мисли за бизнеса си. Но всичко това е нечестно. — Куин се загледа в Лейла, която подреждаше разноцветни маргаритки в голяма сувенирна чаша. — От практическа гледна точка, за мен няма проблем, защото това е работата ми, попрището, което съм избрала. Мога да си позволя да прекарам известно време тук и да се издържам с писане на статии. Бих могла да помогна…

— Не търся това. Не искам да ми даваш пари назаем или да поемаш моята част от разходите. Ако остана, ще го направя по свой избор. — Лейла погледна цветята и си спомни думите на Фокс. — Мисля, че до днес не го приемах или не желаех да го приема. По-лесно беше да мисля, че нещо ме е подтикнало да дойда и че съм подложена на натиск да остана. Исках да си тръгна от негодувание срещу това, което се случва. Но то се случва. Затова направих избора да остана. Трябва само да намеря решение на практическите проблеми.

— Имам няколко идеи в тази насока, може би частично решение. Нека помисля. Цветята са добра идея. Свежо настроение в този изпълнен с лоши вести ден.

— Идеята не беше моя. Фокс ми ги даде, когато се сблъсках с него пред цветарския магазин. Излях гнева си върху него. — Лейла сви рамене и събра отрязаните стъбла и опаковката на букета. — Просто попита: „Как си?“, а аз отвърнах: „Как ли? Ще ти кажа как“. — Хвърли отпадъците в кошчето, а после отметна глава назад и избухна в смях. — Господи, направо се разхленчих пред него. И така, той ми подари току-що купените цветя, буквално ги стовари в ръцете ми, а после ми изнесе поучителна лекция. Мисля, че си я заслужих.

— Хм! — Куин добави информацията към казана с мисли, който разбъркваше. — И сега по-добре ли се чувстваш?

— По-добре? — Лейла влезе в малката трапезария, за да подреди тройка цветя на сгъваемата масичка, която бяха купили от битпазара. — Чувствам се по-решителна. Не зная дали е по-добре.

— Ще ти намеря занимание.

— Слава богу. Свикнала съм да бъда вечно заета и при толкова много свободно време просто се изнервям.

— Ела с мен. Не оставяй всичките цветя тук. Трябва да сложиш и в стаята си.

— Мислех, че са за къщата. Не бяха купени за мен и…

— Подарил ги е на теб. Вземи няколко горе. Ти ме накара да занеса лалетата в своята спалня. — За да реши въпроса, Куин грабна една от купичките и една висока ваза. — А, кафето…

— Аз ще го донеса. — Лейла наля чаша кафе за Куин, сложи подсладител и взе бутилка вода за себе си. — Какъв е проектът, който ще ми възложиш?

— Книги.

— Вече имаме книгите от библиотеката.

— Имаме и още, от личния архив на Естел Хокинс. Някои от тях са дневници. Дори не съм ги отворила — обясни Куин, докато се качваха по стълбите. — Прибрах се малко преди теб. Но три от дневниците са написани от самата Ан Хокинс. След раждането на синовете й — децата й от Джайлс Дент.

— Госпожа Хокинс със сигурност ги е чела и показвала на Кал.

— Разбира се. Всичките са прочетени, препрочетени и обсъдени. Но има нужда от свеж поглед и различна гледна точка. — Куин се отби в стаята на Лейла да остави цветята, взе кафето и продължи към кабинета. — Вече набелязах първия въпрос в записките си. Но къде са другите?

— Други дневници?

— Другите дневници на Ан, защото, обзалагам се, имало е още. Къде е дневникът, който е водела, докато е живяла с Дент и е била бременна с тризнаците? Това е новата насока на търсене, която дава свежият поглед. Къде са и защо не са при останалите?

— Ако е написала други, може би са загубени или унищожени.

— Дано не е така. — Погледът на Куин бе суров, когато седна и повдигна малка тетрадка с кафява кожена подвързия. — Защото мисля, че тя има отговорите, които са ни нужни.



Кал не можа да намери основателна причина да излезе от центъра преди седем. Дори тогава се почувства виновен, че оставя баща си да работи през останалата част от вечерта. Беше се обадил на Куин късно следобед, за да й каже, че ще намине, щом може. И нехайната й реакция бе да го помоли да донесе нещо за вечеря.

„Ще трябва да се примири с пица“, каза си той, докато носеше кутиите по стъпалата. Не бе имал нито време, нито желание да се съобразява с новия й начин на живот.

Когато почука, вятърът засвири в тила му и го накара неспокойно да се огледа. „Нещо се задава“, помисли си Кал. „Нещо във въздуха.“

Отвори Фокс.

— Слава богу, пица и носител на тестостерон. Омръзна ми да бъда малцинство тук, приятелю.

— Къде е естрогенът?

— Горе. Заровили са се в книги и тетрадки. Лейла съставя схеми. Направих грешката да им кажа, че имам бяла дъска в офиса си. Накараха ме да я домъкна тук и да я кача на горния етаж. — В мига, в който Кал остави пицата на плота в кухнята, Фокс повдигна капака и си взе парче. — Говорят за индексни карти. Цветни индексни карти. Никога вече не ме оставяй сам с тях.

Кал изсумтя, отвори хладилника и видя, че както се бе надявал, Фокс е заредил с бира.

— Навярно досега не сме били достатъчно организирани и затова сме пропуснали някоя подробност. Може би…

Замълча, защото Куин се втурна в кухнята.

— Здравей! Пица! Оох! Е, ще я изразходвам с умствен труд и тренировка във фитнес клуба утре сутринта. — Тя извади чинии и подаде една на Фокс, който вече бе преполовил първото си парче. После закачливо се усмихна на Кал. — Имаш ли още нещо за мен?

Той се наведе и долепи устни до нейните.

— Разбира се.

— По съвпадение — точно това, което исках. Е, какво ще кажеш за още малко?

Сграбчи ризата му и го притегли надолу за нова, по-дълбока целувка.

— Ако искате, ще изляза. Мога ли да взема пицата?

— Всъщност… — започна Кал.

— Не, не. — Куин го побутна назад. — Просто си казваме „добър вечер“ — обърна се тя към Фокс. — Да хапнем в трапезарията като цивилизовани хора. Лейла идва.

— Защо не мога и аз да кажа „добър вечер“? — промърмори той зад гърба й, докато се отдалечаваше с чиниите.

— Защото ще те нокаутирам — отвърна Кал.

— Да бе! — Развеселен, Фокс грабна кутиите с пици и тръгна след Куин. — Питиетата остават за теб, братле.

Малко след като седнаха и чиниите, салфетките и парчетата пица бяха разпределени, Лейла влезе с голяма купа и няколко по-малки.

— Приготвих това по-рано. Не знаех какво ще донесеш — каза тя на Кал.

— Направила си салата? — попита Куин.

— Специалитетът ми. Кълцане, рязане, бъркане. Никаква топлинна обработка.

— Е, тогава просто трябва да бъда добро момиче. — Куин се отказа от мечтаните две парчета пица и се задоволи с едно и порция от салатата на Лейла. — Постигнахме напредък — започна тя, набождайки първата хапка.

— Да, попитай дамите как се правят лоени свещи или малиново сладко — предложи Фокс. — Такива неща изровиха.

— Е, част от информацията в книгите, които преглеждаме, може да е безполезна за сегашното положение. — Куин повдигна вежди срещу Фокс. — Но някой ден, когато настъпи срив в електроснабдяването, ще помогне, ако се наложи да се леят лоени свещи. Под „напредък“ имах предвид многото интересна информация в дневниците на Ан.

— Чели сме ги — изтъкна Кал. — Много пъти.

— Вие не сте жени. — Тя повдигна пръст. — Да, Еси е жена. Но потомка на първите заселници, част от този град и историята му. И колкото и да се старае да бъде обективна, вероятно някои нюанси й убягват. Първи въпрос, къде са другите дневници?

— Няма други.

— Не съм съгласна. Не са намерени други. Еси каза, че е получила тези от баща си, защото обичала книгите. Обадих й се за всеки случай, но той никога не е споменавал да има още.

— Ако имаше — настоя Кал, — щеше да й ги даде.

— Ако са достигнали до него. От седемнадесети до двадесети век е изминало доста време — изтъкна Куин. — Много неща са се загубили или са били изхвърлени. Сред архивите и устно предаваната история на твоя род, Ан Хокинс е прекарала по-голямата част от живота си на мястото, където сега е общината, а по-рано е била библиотеката. Книги, библиотека. Интересно.

— Библиотека, която баба е познавала като петте си пръста — отвърна Кал. — Не е възможно там да е имало книга, за която да не знае. Особено пък нещо подобно. — Той поклати глава. — Би направила всичко възможно да се добере до него.

— Освен ако никога не го е видяла. Или е било скрито, или може би просто не е било писано да го намери. Не е било писано да бъде открито тогава и от нея.

— Спорно е — отбеляза Фокс.

— Но нещо, което трябва да проучим. Впрочем Ан не е отбелязала дати на дневниците, така че ние с Лейла ще ги установим, доколкото е възможно, по това, което пише за синовете си. В дневника, който смятаме за най-ранен, момчетата са на две-три години. В следващия са на пет, после много подробно разказва за петия им рожден ден, и са на около седем в края на този дневник. В третия, изглежда, вече са млади мъже. Предполагаме, около шестнадесетгодишни.

— Доста години промеждутък — каза Лейла.

— Може би през тях не се е случило нищо, за което да си струва да пише.

— Може би — каза Куин на Кал. — Но се обзалагам, че е писала, дори за неща като приготвяне на боровинково сладко и пакостите на тримата си сина. По-важното сега е, поне според мен, къде е дневникът или дневниците й за времето, прекарано с Дент, раждането на синовете и първите две години от живота им. Защото не можете да отречете, че са били интересни времена.

— Но тя пише за него — тихо каза Лейла. — За Джайлс Дент. Безброй пъти го споменава в дневниците, които имаме. Пише за чувствата си към него и сънищата си за него.

— И винаги в сегашно време — добави Куин. — Трудно е да загубиш човек, когото обичаш.

Фокс завъртя бутилката бира в ръката си.

— Да, но не престава да пише като за жив човек. — Куин погледна Кал. — „Не е смърт“. Говорихме за това как Дент е продължил да съществува заедно с онова създание. Да го възпира, потиска или каквато дума предпочитате. Очевидно не е успял да го убие или унищожи, но и то него. Намерил е начин да му противодейства и да продължи да живее под някаква форма. Може би с тази единствена цел. Тя го е знаела. Ан е знаела какво е сторил, а обзалагам се, и как.

— Не вземаш предвид любовта и мъката — изтъкна Кал.

— Не ги омаловажавам, но когато чета дневниците, оставам с впечатлението, че е била жена със силна воля. И мъжът, към когото е изпитвала безгранична любов — също толкова силен духом. Опълчила се е срещу нормите заради него, рискувала е да я отхвърлят и отритнат. Споделяла е леглото му, а убедена съм — и задълженията му. Онова, което е планирал, опитвал и се е чувствал длъжен да направи, го е споделял с нея. Били са едно цяло. Нали ти почувства това, нали и двамата го почувствахме, когато стояхме до камъка?

— Да. — Кал не можеше да го отрече. — Почувствах го.

— Изводът е, че Ан е знаела, дори и да е разказвала на синовете си, когато са станали достатъчно големи, че част от историята на рода Хокинс може да бъде загубена или изопачена. Случва се. Мисля, че би я оставила и в писмен вид. И би я скрила някъде, където вярва, че ще остане в безопасност и ще оцелее, докато потрябва на някого.

— Ние имаме нужда от нея от двадесет и една години.

— Кал, говориш така от отговорност, а не разсъждаваш логически. Поне не следваш нишката на логиката във вярната насока. Тя ти е казала, че времето е дошло. Нищо, което си имал или си можел да сториш, не би успяло да го спре преди това време.

— Ние го събудихме — каза Фокс. — Нищо нямаше де бъде нужно, ако не го бяхме сторили.

— Не мисля, че е така. — Лейла леко се приближи към него. — Може би ако намерим останалите дневници, ще разберем. Но забелязахме и друго.

— Лейла го улови моментално — намеси се Куин.

— Защото първа се натъкнах. Както и да е, касае се за имената. На синовете на Ан. Кейлъб, Флетчър и Гидиън.

— Доста разпространени по онова време. — Кал сви рамене и побутна чинията си встрани. — Името Кейлъб е най-често срещано в рода Хокинс, повече от другите две, но имам братовчед на име Флетч и чичо Гидиън.

— Не, инициалите — нетърпеливо каза Куин. — Казах ти, че не са обърнали внимание — обърна се тя към Лейла. — К., Ф. и Г. — Кейлъб, Фокс, Гейдж.

— Случайност — реши Фокс. — Особено като имаш предвид, че ме кръстили Фокс10, защото когато започнали родилните болки на майка ми, видяла няколко рижи лисици да тичат през полето към гората. Сестра ми е Сейдж11. Мама доловила мирис на градински чай от билковата си градина мигове след раждането й. Така са били избрани имената и на четирима ни.

— Кръстен си на истинска лисица? Като… онези, за които се ходи на лов с кучета? — полюбопитства Лейла.

— Е, не конкретно животно. По-скоро… Трябва да се запознаеш с майка ми.

— Независимо как Фокс е получил интересното си име, не мисля, че съвпаденията са случайни. — Куин се вгледа в лицето на Кал и забеляза, че е замислен. — Мисля, че на тази маса седи не само един потомък на рода Хокинс.

— Куин, родът на баща ми е дошъл от Ирландия преди четири поколения — осведоми я Фокс. — Не са живели тук по времето на Ан Хокинс, а са орали нивите в Кери.

— А на майка ти? — попита Лейла.

— По-разнообразна смесица е. Английска и ирландска кръв. Мисля, че и малко френска. Никой не си е правил труда да съставя родословно дърво, но не съм чувал да сме имали роднина на име Хокинс.

— Може би не е зле да надникнеш по-дълбоко. А Гейдж? — попита Куин.

— Нямам представа. — Кал вече сериозно размишляваше. — Не ми се вярва и той да знае нещо. Мога да попитам баща му Бил. Ако е истина и всички сме преки наследници, това може да обясни едно от нещата, които никога не съм разбирал.

— Защо точно вие — тихо каза Куин. — Вие тримата, смесването на кръвта ви и отварянето на вратата.



— Винаги съм смятал, че причината е в мен.

В тихата къща, в непрогледния мрак, Кал лежеше в леглото на Куин, сгушен на топло до нея.

— Само в теб?

— Може би те са помогнали за отприщването му, но да, главно в мен. Защото беше моята кръв… не само в онази нощ… а кръвта на моите предци. Аз бях момчето от рода Хокинс. Те не бяха свързани по същия начин, както аз. Поколения назад. Но ако това е истина… все още не зная как да го приема.

— Дай си миг почивка. — Тя погали гърдите му. — За жалост, не можеш.

— Защо той… Дент… го допусна? Щом е намерил начин да го възпира, защо позволи да се стигне дотук?

— Още един въпрос. — Куин се надигна, докато се озова очи в очи с него. — Ще разберем, Кал. Трябва, вярвам в това.

— И аз съм на път да повярвам, благодарение на теб. — Кал докосна бузата й. — Куин, тази нощ не мога да остана. Лъмп може да е мързеливец, но разчита на мен.

— А да се забавиш още час?

— Да — усмихна се той, когато Куин се надвеси над него. — Мисля, че ще издържи още един час.

По-късно, докато вървеше към колата си, въздухът затрепери и дърветата затракаха с голите си клони. Кал огледа улицата за някакъв знак, нещо, от което да се пази. Но на пустото платно нямаше нищо.

„Нещо витае във въздуха“, отново си каза той и потегли към дома.



Минаваше полунощ, когато дълго потисканата нужда от цигара се прокрадна в съзнанието на Гейдж. Беше ги отказал преди две години, три месеца и една седмица — факт, който понякога все още го изнервяше.

Включи радиото, за да отклони мислите си от това, но изкушението ставаше все по-неустоимо. Можеше да се пребори с него, както много пъти бе успявал. Иначе би трябвало да повярва в старата изтъркана поговорка „Какъвто бащата, такъв и синът“.

Той определено не приличаше на баща си.

Пиеше, ако желаеше, но никога не се напиваше. Поне от седемнадесетгодишен, когато веднъж го бе направил съвсем съзнателно. Не обвиняваше другите за своите недостатъци и не стоварваше юмруци върху по-малко беззащитно същество, за да се чувства голям и силен.

Дори не обвиняваше своя старец, не твърде често. Човек играе с картите, които са му раздадени, поне така смяташе той. Или се отказва и си тръгва с празни джобове.

Въпрос на жребий.

Затова бе напълно подготвен да прогони това внезапно и изненадващо силно желание за цигара. Но щом осъзна, че се намира на броени километри от Хокинс Холоу, където бе много вероятно да го очаква грозна и мъчителна смърт, предупрежденията на лекаря му се сториха жалки, а самоналожените му ограничения — напълно безсмислени.

Щом видя табелата за Шийте, си каза: „Какво пък… по дяволите“. Не искаше да живее вечно. Сви към денонощния магазин и си взе кафе и кутия „Марлборо“.

Закрачи обратно към колата, която си бе купил тази вечер във Вашингтон, след като бе кацнал със самолета, преди да изплати малък дълг. Вятърът развяваше косите му, тъмни като нощта и малко по-дълги от обикновено. И малко занемарени, защото нямаше доверие на бръснарите в Прага.

Брадата му бе набола, не си бе направил труда да я обръсне. Това правеше вида му още по-мрачен и опасен и събуди у младата продавачка, която маркира кафето и цигарите, похотливи помисли.

Бе висок над метър и осемдесет и хилавото му момчешко тяло бе заякнало. Заради професията си прекарваше повечето време седнал, но поддържаше тонуса на мускулите и атлетичното си телосложение с редовни, често изтощителни тренировки.

Не предизвикваше сбивания, но рядко се оттегляше без бой. Обичаше да печели. Тялото, лицето и умът му бяха инструментите на занаята му. Както и очите, гласът и контролът, на който рядко изпускаше юздите.

Беше комарджия, а един умен комарджия се грижеше всичките му инструменти да са добре поддържани.

Когато се върна на шосето, Гейдж пришпори ферарито. Навярно бе глупаво да хвърли толкова голяма част от печалбата си за кола, но, господи, тя летеше. И, по дяволите, преди години бе напуснал Холоу като голтак. Страхотно бе да се завърне в родния си град със стил.

Странно, след като бе купил проклетите цигари, желанието да запали отмина. Не искаше дори кафе, скоростта го държеше бодър достатъчно.

Профуча последните километри от магистралата и рязко сви по отклонението, което щеше да го отведе в Холоу. Тъмният селски път бе пуст — нищо чудно по това време на нощта. Различаваше сенки и силуети — на къщи, хълмове, ниви и дървета. Усети свиване в стомаха при мисълта, че се завръща тук, вместо да стои далеч, и все пак зовът на дома бе силен.

Посегна към кафето, по-скоро по навик, отколкото от нужда. Изведнъж сграбчи волана и удари спирачките, когато светлини на фарове пресякоха пътя точно пред него. Натисна клаксона и видя другата кола да отбива.

„Мамка му!“, мислено изруга той. „Току-що купих тази таратайка.“

Затаил дъх във ферарито, спряло напряко по средата на пътя, Гейдж си помисли, че по истинско чудо няма сблъсък. На сантиметри, осъзна той. По-малко от сантиметри.

Днес адски му вървеше.

Обърна, спря на банкета и слезе да нагледа другия шофьор, който навярно бе мъртвопиян.

Не беше. По-скоро изглеждаше обезумяла от ярост.

— Откъде изскочихте, по дяволите? — попита тя. Затръшна вратата на колата си, спряла под наклон в плитката канавка край шосето, и светкавично се завъртя.

Гейдж видя буйни цигански къдрици около лице, пребледняло от ужас.

„Красиво лице“, реши той в едно кътче на съзнанието си. Огромни очи, които изглеждаха черни на фона на бялата кожа, заострен нос, издължени устни, секси плътни, може би благодарение на колагенови инжекции.

Не трепереше и той не долови капка страх сред яростта й, докато стоеше на тъмното шосе срещу напълно непознат мъж.

— Госпожице — заговори Гейдж със спокойствие, което смяташе за възхитително, — вие откъде изскочихте?

— От онова затънтено шосе, което изглежда като всички други затънтени шосета в околността. Огледах се и в двете посоки, по дяволите, а вие се появихте изневиделица. Как… Няма значение. Важното е, че сме живи.

— Да.

С ръце на кръста, тя се обърна и огледа колата си.

— Мога да изляза оттук, нали?

— Да, но остава проблемът със спуканата гума.

— Каква спукана… О, господи! Ще трябва да я смените. — Жената гневно срита спуканата задна гума. — Това е най-малкото, което можете да направите.

Всъщност не беше така. Можеше просто да се върне в своята кола и да й помаха за довиждане. Но гневът й му допадна, предпочиташе го пред треперене от страх.

— Отворете багажника. Трябва ми резервната и крикът. — Когато тя повдигна капака, Гейдж извади куфара й, погледна резервната гума и поклати глава. — Нямате късмет. За нищо не става.

— Не може да бъде. Какво говорите, за бога? — Побутна го и сама надникна на бледата светлина на задните стопове. — Ще я пребия. Сестра ми… — Рязко се обърна и измина няколко крачки по банкета, после обратно. — Дадох й колата назаем за две седмици. Типично в неин стил. Скапва гумата, а не я оставя на ремонт и дори не си прави труда да спомене. Не. — Отмести косите от лицето си. — Няма да се обаждам на пътна помощ по никое време и да чакам на това забравено от бога място. Просто се налага да ме откарате.

— Така ли?

— Вината е ваша. Поне част от нея.

— Коя част?

— Не зная, а и съм твърде уморена, твърде бясна и загубена сред този пущинак, за да ме интересува. Трябва ми транспорт.

— На вашите услуги. Докъде?

— Хокинс Холоу.

Гейдж се усмихна и в това имаше нещо мрачно.

— Удобно. Точно там отивам. — Посочи към колата си и добави: — Гейдж Търнър.

Тя посочи към куфара си с кралски жест.

— Сибил Кински. — Повдигна вежди, когато успя да види колата му. — Хубаво возило имате, господин Търнър.

— Да, върши работа.

Загрузка...