Трета глава

Хокинс Холоу

Февруари 2008 г.

В Хокинс Холоу, Мериленд, бе по-студено, отколкото в Джуно, Аляска. Подобни неща бяха любопитни за Кал, който в момента се намираше в Холоу, и влажният, мразовит вятър сковаваше слепоочията му.

Очите бяха почти единствената открита част от тялото му, докато с пластмасова чаша мокачино в едната ръка забързано пресичаше главната улица от „Кофи Толк“ до боулинг клуба „Боул-а-Рама“.

Три дни в седмицата закусваше в „При мамчето“, две врати по-надолу, и поне веднъж вечеряше в „Джинос“.

Баща му държеше на подпомагането на общността и другите предприемачи. Сега, когато той бе полупенсиониран, Кал ръководеше по-голямата част от бизнеса и също се опитваше да спазва тази традиция на семейство Хокинс.

Купуваше зеленчуци от местния пазар, въпреки че в супермаркета от известна верига на няколко километра от градчето бе по-евтино. Ако искаше да изпрати цветя на жена, устояваше на изкушението да ги поръча с две щраквания на компютъра си и отскачаше до цветарския магазин.

Поддържаше приятелски отношения с местните водопроводчици, електротехници и занаятчии. Винаги при възможност наемаше хора от града.

Освен годините в колеж, бе прекарал целия си живот в Холоу. Тук бе неговото място.

На всеки седем години от десетия си рожден ден изживяваше кошмара, който спохождаше града. И на всеки седем години трябваше да се справя с последиците.

Той отключи входната врата на „Боул-а-Рама“ и отново я заключи след себе си. Хората влизаха, когато си поискат, ако не бе заключена.

Преди време бе по-небрежен в това отношение, докато в една хубава нощ, при вълнуваща игра на стрипбоулинг с Алиса Крамър след работно време, бе хванат в крачка от трима тийнейджъри, влезли случайно с надеждата залата за видеоигри да е все още отворена.

Беше си взел поука.

Мина покрай касата, шестте писти, гишето за наемане на обувки и бара, после тичешком изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше неговият (или на баща му, ако имаше настроение за работа) офис с нисък таван, малка тоалетна и огромно складово помещение.

Сложи кафето на бюрото, свали ръкавиците, шала, шапката, палтото и ватираното елече.

Включи компютъра си и сателитното радио и най-сетне седна да поеме доза кофеин и да се залови за работа.

Боулинг центърът, открит от дядо му в следвоенните години, първоначално бе представлявал малка зала с три писти и барче за безалкохолни. Беше се разраснал през шестдесетте и после бизнесът отново се бе разширил, когато бащата на Кал бе станал управител в началото на осемдесетте.

Сега, с шестте писти за боулинг, залата за електронни игри и помещението за частни партита, заведението бе най-предпочитаното място за събирания в Холоу.

„Моите уважения към дядо“, помисли си Кал, докато преглеждаше резервациите за партита през следващия месец. Но най-голяма заслуга имаше баща му, превърнал клуба в семеен увеселителен център и започнал да влага приходите от успешната дейност в други начинания.

„Градът носи нашето име“, често казваше Джим Хокинс. „Уважаваш ли името, уважаваш и града.“

Кал уважаваше и двете. Иначе отдавна да бе заминал нанякъде.

След около час, почукване по касата на вратата го накара да вдигне глава.

— Извинявай, Кал. Исках само да ти се обадя, че съм тук. Реших да се заема с боядисването на тоалетните, щом няма да отваряш тази сутрин.

— Добре, Бил. Имаш ли всичко, което ти е нужно?

— Да. — Бил Търнър, трезвен от пет години, два месеца и шест дни, прочисти гърлото си. — Случайно да имаш вести от Гейдж?

— Не, от няколко месеца не сме се чували.

„Деликатна територия, помисли си Кал, когато Бил само кимна. Опасна.“

— Е, да започвам.

Кал проследи с поглед мъжа, който се отдалечаваше. Нищо не можеше да стори. Поне нищо, за което да е сигурен, че е правилно.

Нима пет години трезвеност и бистър ум можеха да заличат всички побои с колан, всички удари, ритници и ругатни? Не бе негова работа да съди.

Сведе поглед към тънкия белег на китката си. Странно колко бързо бе зараснала малката рана, а белегът от нея бе останал… единственият белег, който имаше. Странно, как нещо толкова невинно, бе станало причина жителите на града да изживяват седемдневен ад на всеки седем години.

Дали Гейдж щеше да си дойде през лятото, както всяка година, когато градът бе обземан от всеобща лудост? Кал не можеше да предвижда бъдещето, това не бе част от неговата дарба или бреме. Но знаеше, че когато станат на тридесет и една, тримата с Гейдж и Фокс ще са заедно в Холоу.

Бяха се заклели.

Той довърши работата си за сутринта и понеже не спираше да мисли за предстоящите събития, изпрати кратък имейл на Гейдж.

„Здравей. Къде си, по дяволите? Във Вегас? Мозамбик? Дюлът2? Отивам да се видя с Фокс. В Холоу ще идва някаква писателка да прави проучване за историята, легендите и онова, което наричат «аномалии». Мисля, че ще се справим, но реших, че не е зле и ти да знаеш.

Тук е минус десет градуса, но при този вятър сякаш е още по-студено. Щеше ми се ти да си тук, а аз — някъде другаде.“

Кал

„Все някога ще отговори“, помисли си Кал, изпрати съобщението и изключи компютъра. Може би след пет минути, а може би след пет седмици, щеше да получи отговор от Гейдж.

Отново започна да опакова високото си слабо тяло, което бе наследил от баща си, в зимната екипировка. На своя добър стар татко дължеше и възголемите ходила.

Непокорните тъмноруси коси бе наследил от майка си. Така поне изглеждаше тя на старите си снимки, защото откакто Кал се помнеше, тя винаги бе изсветлявала косата си и я бе носила на идеално поддържана прическа.

Очите му бяха проницателни и понякога мрачносиви, радваше се на отлично зрение от десетия си рожден ден.

Докато затваряше ципа на шубата си, преди да излезе навън, си помисли, че я облича само за удобство. От двадесет години не бе хващал дори хрема. Нито грип, нито някакъв вирус или алергия.

Веднъж, когато бе на дванадесет, падна от ябълково дърво, чу как костта на ръката му изпука и почувства болка, от която дъхът му секна.

После усети как отново зараства, изпита още по-силна болка, преди да се дотътри през поляната, за да каже на майка си.

„Така и не й казах“, спомни си той, докато излизаше във вледеняващия студ. Защо да я тревожи?

Бързо измина трите преки до кантората на Фокс, махайки с ръка или кимайки в отговор на поздравите на съседи и приятели, но не се спря да побъбри с никого. Нямаше опасност да се разболее от пневмония или дори носът му да протече, но му бе омръзнало от зимата.

Сив, заледен сняг покриваше бордюрите, небето бе със същия мрачен цвят. Вратите и прозорците на някои от сградите бяха украсени със сърца и венци за Свети Валентин, които не правеха атмосферата много по-весела на фона на голите дървета и пустите градини.

Холоу не бе в най-добрата си светлина през февруари, поне според Кал.

Той изкачи ниските стъпала до малката остъклена веранда на старата каменна къща. До вратата имаше табелка с надпис: „Фокс Б. О’Дел, адвокат“.

Това винаги будеше недоумение и лека насмешка у Кал. Дори след близо шест години не можеше да свикне с тази мисъл.

Откаченото дългокосо хипи бе станало адвокат.

Влезе в уютното преддверие, където стоеше бюрото на Арис Хоубейкър. Спретната, представителна посвоему с тъмносиния си костюм и бяла блуза с яка, белите си коси и строги очила, госпожа Хоубейкър се грижеше за реда в кантората, както опитно коли води стадо. Изглеждаше мила и симпатична, но би отхапала глезена на всеки, който наруши строя.

— Здравейте, госпожо Хоубейкър. Господи, какъв студ. Май отново ще завали сняг. — Кал свали шала си. — Дано вие с господин Хоубейкър се топлите добре.

— Достатъчно.

Кал долови нещо в гласа й, което го накара да се вгледа по-внимателно в лицето й, докато сваляше ръкавиците си. Когато забеляза, че е плакала, инстинктивно се приближи към бюрото.

— Всичко наред ли е? Или има…

— Няма нищо. Добре съм. Фокс очаква следващия клиент. Цупи се там вътре, можеш да влезеш.

— Добре, госпожо Хоубейкър. Ако има нещо…

— Просто върви — повтори тя и си даде вид, че работи на компютъра.

След преддверието започваше коридор, от едната страна на който имаше тоалетна, а от другата — библиотека. В дъното се намираше кабинетът на Фокс, отделен с двойни плъзгащи се врати. Кал не си направи труда да почука.

Фокс вдигна поглед, когато вратите се отвориха. Наистина изглеждаше сякаш се цупи, с мрачен израз на жълтеникавите очи и смръщени устни.

Седеше на бюрото, опрял обутите си в туристически ботуши крака на ръба. Бе облечен с дънки и памучна риза, под която се подаваше бяла тениска. Косите му, гъсти и кафяви, се спускаха на вълни около скулестото лице.

— Какво става тук?

— Ще ти кажа какво. Моята административна сътрудничка току-що ми връчи молбата си за напускане.

— И ти какво направи?

— Аз ли? — Фокс се оттласна назад от бюрото си и отвори минибара за кутия кока-кола. Не бе успял да свикне с вкуса на кафето. — Говори за трима ни, братко. Ние си устроихме лагер до Свещения камък в една съдбовна нощ и пуснахме духа от бутилката.

Кал се настани на един стол.

— Напуска, защото…

— Не просто напуска работа. Двамата с господин Хоубейкър се местят от Холоу. Да, затова. — Той отпи голяма, жадна глътка, каквато някой друг би отпил от бутилка уиски. — Не посочи тази причина, но няма съмнение. Каза, че са решили да се установят в Минеаполис, за да живеят по-близо до дъщеря си и внуците, но премълчава истината. Защо жена, наближаваща седемдесетте, чиито съпруг е толкова стар, че мирише на пръст, изведнъж ще събира багажа си, за да се пресели на север? Имат и друго дете, което живее до окръг Колумбия, имат здрави връзки тук. Мога да те уверя, че обяснението й звучеше скалъпено.

— Заради нещо, което каза тя, или прочете мислите й?

— Първо едното, после другото. Не се заяждай с мен. — Фокс повдигна кутията кока-кола и я стовари върху бюрото. — И не го прави за забавление. По дяволите!

— Може би ще размислят.

— Не искат да заминават, но се страхуват да останат тук. Страхуват се, че ще се случи отново… в което мога да те уверя и аз, и просто не искат да го преживеят още веднъж. Предложих й повишение, като че ли мога да си го позволя. Предложих й цял месец отпуск през юли, за да й покажа, че се досещам за истинската причина. Но заминават. Дава ми срок до първи април. До шибания ден на лъжата! — изкрещя той. — Да намеря друга администраторка, да я въведа в работата. Не зная как, по дяволите, Кал. Нямам представа за половината неща, които върши тя. Просто ги върши. Както и да е.

— До април има време. Все ще измислим нещо.

— За двадесет години не сме успели да намерим решение на проблема.

— Имах предвид твоя проблем в кантората. Но да, напоследък много мисля за другия. — Кал стана, отиде до прозореца на Фокс и погледна тихата странична уличка. — Трябва да сложим край. Може би разговорът с тази писателка ще помогне, излагането на фактите пред обективно лице, което не е свързано с града…

— И си търси белята.

— Вероятно, но белята и без това идва. Остават пет месеца. Трябва да се срещнем с нея в къщата. — Кал погледна часовника си. — След четиридесет минути.

— Двамата ли? — Фокс го изгледа с недоумение. — Значи днес? Слушай, не съм казал на госпожа Хоубейкър, така че не е записано в графика. След час имам изслушване.

— Защо не използваш проклетото си „Блекбъри“?

— Защото не следва простата ми земна логика. Отложи срещата. Свободен съм след четири.

— Няма страшно, ще се справя сам. Ако тя иска нещо повече, ще уредя вечеря, така че имай готовност тази вечер.

— Внимавай какво ще кажеш.

— Да, да, ще внимавам. Но доста поразмишлявах. Вече твърде дълго внимаваме. Май е време да станем малко по-смели.

— Говориш като Гейдж.

— Фокс… отново ме спохождат онези съновидения.

Фокс въздъхна тежко.

— Надявах се да е само при мен.

— Когато станахме на седемнадесет, започнаха седмица преди рождения ни ден, после, когато навършихме двадесет и четири — повече от месец по-рано. Сега — цели пет месеца. Все по-силно става. Боя се, че ако не намерим начин, този път ще бъде последният и за нас, и за града.

— Попита ли Гейдж?

— Преди малко му изпратих имейл. Не споделих за сънищата. Да видим дали и той ги има, където и да е. Трябва да го придумаме да си дойде, Фокс, мисля, че ще ни бъде нужен. Този път не бива да чакаме до лятото. Ще тръгвам.

— Внимавай с писателката — извика Фокс, когато Кал се отправи към вратата. — Опитай се да изкопчиш повече, отколкото тя от теб.

— Ще се справя сам — повтори Кал.



Куин Блек слезе по рампата с миникупъра си и пред нея се разкри обичайната гледка на кръстовището. „Пенкейк Хаус“, „Уендис“ „Макдоналдс“, „Кей Еф Си“.

С умиление си спомни вкуса на бургерите с пържени картофи и много сол и кока-колата, която поне можеше да бъде диетична, за смекчаване на чувството за вина. Но щеше да наруши клетвата да хапва нещо от верига за бързо хранене само по веднъж седмично, така че нямаше да си го позволи.

„Голяма светица си“, каза си тя с тъжен поглед в огледалото за обратно виждане към греещите „Златни арки“.

Слабостта й към вредните мазни храни я бе накарала да предприеме дълъг поход срещу тях с драстични диети, незадоволителни добавки и видеокасети с чудотворни упражнения за отслабване през тийнейджърските и в началото на двадесетте си години. Докато най-сетне се бе опомнила, бе изхвърлила всички книги и статии за диети и реклами от типа „Аз свалих десет килограма за две седмици, и вие можете!“, и бе опитала с разумно хранене и движение.

„Промяна в начина на живот“, напомни си тя. Бе направила пълна промяна в живота си.

Но, господи, бургерите й липсваха повече, отколкото бившият годеник.

На кого не биха липсвали?

Погледна GPS-а на таблото на колата, а после напътствията, които бе разпечатала от имейла на Кейлъб Хокинс. Засега не виждаше никакво несъответствие.

Посегна към ябълката, която щеше да изяде за късна закуска. „Ябълките засищат“, помисли си Куин, докато я захапваше. Бяха полезни и вкусни.

Но не можеха да се сравнят с бургер с картофки.

За да не мисли за дяволското изкушение, реши да поразмишлява за онова, което се надяваше да постигне при тази първа среща лице в лице с една от ключовите фигури в странното малко градче Хокинс Холоу.

Не, не бе честно да го нарича „странно“. Обективността на първо място. Въпреки че проучванията й досега я бяха накарали да му постави този етикет, не биваше да си съставя мнение, преди да го разгледа, да поговори с хората и да нахвърля записки, да се порови в местната библиотека. И може би най-важното — да види Свещения камък с очите си.

Обичаше да наднича във всички скрити и забравени кътчета в малките градове, под дъските на пода, в търсене на тайни и изненади. Да надава ухо за местни клюки и легенди.

Беше си създала скромно име с поредица статии, посветени на затънтени самобитни градчета, за малкото списание „Аномалии“. И понеже професионалният й апетит бе силен колкото физическия, бе предприела рискования скок да напише книга на същата тема, но посветена изцяло на едно градче в Мейн, в което се говореше, че витаят духовете на две сестри близначки, убити в младежко общежитие през 1843-а.

Критиците нарекоха резултата „интригуващо и забавно четиво“, освен онези, които го обявиха за „твърде абсурдно и неправдоподобно“.

Тя продължи с книга за малък град в Луизиана, където наследница на вуду жрица заемаше поста кмет и същевременно практикуваше лечение чрез вяра. И както бе открила Куин, кметицата вещица развиваше процъфтяващ бизнес с проститутки.

Но Хокинс Холоу — чувстваше го — щеше да бъде нещо по-голямо, по-добро, по-сочно.

Нямаше търпение да впие зъби в него.

Заведенията за бързо хранене, офисите и малките къщички оредяха и отстъпиха място на по-големи тревни площи, по-големи къщи и ливади, спящи под навъсеното небе.

Шосето се виеше, спускаше и издигаше, а после отново продължаваше направо. Видя мемориала на загиналите в битката при Антийтъм, още нещо, което възнамеряваше да проучи лично. Бе получила откъслечни сведения за инциденти в Хокинс Холоу и околностите през Гражданската война.

Искаше да узнае повече.

Когато GPS-ът и напътствията на Кейлъб й разкриха, че трябва да завие, пое по друго шосе покрай горичка оголени дървета, няколко къщи и фермите, които винаги я караха да се усмихва, със своите плевни, хамбари и заграждения за добитък.

Следващия път трябваше да избере за проучване някое градче в Средния запад. Ферма с призраци или страшната душа на някоя злочеста доячка.

Почти забрави за напътствията и едва не подмина табелата за Хокинс Холоу (осн. 1648 г.). Що се отнасяше до бургера, сърцето й копнееше да се отправи към центъра, вместо към дома на Кейлъб Хокинс. Но мразеше да закъснява, а ако се впуснеше да разглежда улици, скрити кътчета и облика на града, определено щеше да закъснее за първата си среща.

— Скоро ще го направя — обеща си тя и сви по пътя, за който знаеше, че криволичи покрай гората, в чието сърце се намираше Свещения камък.

При тази мисъл през нея премина странна тръпка. Необичайно бе да осъзнае, че е тръпка на страх, а не на вълнение, което винаги я обземаше в началото на нов проект.

Докато следваше извивките на пътя, с известно безпокойство погледна към тъмните оголени стволове. И рязко удари спирачките, когато отново се съсредоточи върху пътя и видя нещо да се втурва пред нея.

Приличаше на дете. „Господи!“ После сякаш бе куче и накрая… нищо. Нямаше нищо нито на пътя, нито в нивата отвъд него. Нищо, освен нея и неудържимо препускащото й сърце в малката червена кола.

„Зрителна измама“, каза си тя, не вярвайки на очите си.

Отново запали колата, спряла след рязкото натискане на спирачките, и отби встрани от пътя, на тясната прашна ивица, която служеше за банкет. Извади бележника си, отбеляза часа и описа точно видяното.

„Малко момче, около десетгодишно. Дълга черна коса, червени очи. Гледаше право в мен. Може би примигнах, може би затворих очи за секунда. Когато ги отворих, видях голямо черно куче вместо момчето. После — нищо. Беше изчезнало.“

Покрай нея минаваха коли, а Куин седеше и чакаше треперенето да отмине.

„Смела писателка“, помисли си тя, готова да се върне с прекрасната си червена кола до най-близкия „Макдоналдс“ за пълно с мазнини лекарство против обтегнати нерви.

Можеше да го направи. Нямаше опасност да я обвинят в престъпление и да попадне в затвора. Но тогава щеше да се прости с новата книга и самоуважението си.

— Стегни се, Куин — заповяда си тя. — И друг път си виждала страховити неща.

Малко по-спокойна, продължи по пътя и взе следващия завой. Шосето бе тясно, с безброй криволици през тунел от дървета. Представи си колко е красиво тук през пролетта и лятото, с шарена сянка, или след сняг, когато всички тези дървета са покрити със скреж. Но под мрачното сиво небе гората изглеждаше зловещо, с голите клони, заплашително надвиснали и готови да смажат всеки, дръзнал да навлезе сред тях, сякаш те са единствените, които имат право да живеят тук.

Чувството стана още по-натрапчиво, защото вече не минаваха и други коли, а когато изключи радиото заради твърде силната музика, чуваше единствено свирещия вятър.

„Град на призраци“, помисли си тя и едва не забрави да завие по чакълената алея.

Какво би накарало някого да се установи тук, запита се тя. Сред тази гъста гора, където пустите заснежени поляни сякаш се крият от слънцето. Където звучи само предупредителният вой на природата. Всичко изглеждаше кафяво, сиво и мрачно.

Премина по малък мост над извивка на потока и пое по лекото възвишение на тясната алея.

И тогава видя къщата, точно каквато й бе описана.

Намираше се на нещо, което Куин би нарекла по-скоро малка могила, отколкото хълм, с наклонена градина, оформена на стъпаловидни тераси с множество храсти, които навярно грееха в ярки багри през пролетта и лятото.

Нямаше тревна площ, което я наведе на мисълта, че семейство Хокинс са проявили находчивостта да предпочетат дебел пласт шума, храсти и дървета пред традиционната зелена трева, чието косене и плевене несъмнено бе досадна работа.

Впечатли я терасата, която заобикаляше къщата отпред и отстрани, а би се обзаложила, че и отзад. Харесаха й земните тонове на каменните стени и големите прозорци.

Чудесно се вписваше в колорита на околността, сякаш мястото й бе точно тук, сред гората.

Спря до стар пикап „Шевролет“, слезе от колата си и застана да я съзерцава.

Сега разбра защо някой бе избрал това място за живеене. Безспорно имаше някаква призрачна аура, особено за човек с усет и слабост към подобни неща. Притежаваше неповторим чар и атмосфера на уединение, но и самота. Можеше да си представи много добре как седи на предната тераса в лятна вечер, със студено питие в ръка и се наслаждава на тишината.

Преди да закрачи към къщата, входната врата се отвори.

Чувството, че сякаш са се срещали и преди, бе мигновено и почти замайващо. Той стоеше на вратата на колибата, с капки кръв по ризата, наподобяващи червени цветя.

Не можем повече да останем тук.

Думите прозвучаха в съзнанието й, изречени с ясен и някак познат глас.

— Госпожица Блек?

Жената рязко се обърна назад. Нямаше никаква колиба, а мъжът, застанал на прекрасната тераса пред красивата си къща, нямаше яркочервени петна по дрехите. И от очите му не струеше силата на безгранична любов и дълбока скръб.

Все пак трябваше да се облегне на колата си за минута, за да си поеме дъх.

— Да, здравейте. Просто… се възхищавах на къщата. Страхотно място.

— Благодаря. Трудно ли го намерихте?

— Не, не. Напътствията ви бяха точни.

И, разбира се, бе глупаво да водят този разговор навън в мразовития вятър. Озадаченият израз на лицето му издаде, че му е хрумнала същата мисъл.

Куин се оттласна от колата и си придаде изражение, което се надяваше да изглежда спокойно и приветливо, докато изкачва трите дървени стъпала.

„Толкова е чаровно сериозен“, осъзна тя, когато най-сетне се опомни. С тези развети от вятъра коси и проницателни сиви очи. Като се добавеше закачливата усмивка и високото стройно тяло в дънки и памучна риза, всяка жена би се изкушила да окачи на врата му табела „Продадено“.

Тя се приближи и протегна ръка.

— Куин Блек. Благодаря, че се съгласихте на тази среща, господин Хокинс.

— Кал. — Той пое ръката й, стисна я и я задържа в своята, кимвайки към вратата. — Не стойте навън в този вятър.

Влязоха направо във всекидневната, която съчетаваше уют с мъжки вкус. Големият диван бе с лице към високите предни прозорци, а фотьойлите сякаш приканваха човек да се отпусне и потъне в тях. Може би масите и лампите не бяха антики, но имаха вид на неща, които нечия баба би предала на поколенията, когато реши да преобзаведе собствения си дом.

Имаше дори каменна камина, пред която като на картина спеше голямо куче смесена порода, блажено изтегнато на пода.

— Ще взема палтото ви.

— Да не би кучето ви да е изпаднало в кома? — попита Куин, когато забеляза, че нито мускул в тялото му не трепна.

— Не. Лъмп води бурен и динамичен вътрешен живот, който изисква дълги периоди на почивка.

— Разбирам.

— Искате ли кафе?

— С удоволствие. Бихте ли ми показали къде е тоалетната? Идвам от дълъг път.

— Първата врата вдясно.

— Благодаря.

Гостенката се затвори в малкото, безупречно чисто помещение — колкото за да се облекчи, толкова и за да се отърси от шока.

— Е, Куин — прошепна тя на себе си, — започва се.

Загрузка...