Пета глава

Не се оказа толкова безсмислено, колкото бе очаквала. Глупаво — да, но можеше да си позволи малка глупост.

Топките бяха на черни петна — от малките, без обичайните три дупки. Целта бе да ги търкулнеш по дългата лъскава писта към кеглите с червени шийки.

Той гледаше как Куин пристъпи към фаул линията, захили се и хвърли.

Топката подскочи няколко пъти, преди да се озове в страничния улей.

— Добре. — Куин тръсна коси назад. — Твой ред е.

— Имаш право на още два опита.

— Охо!

Кал закачливо й се усмихна.

— Да поработим върху техниката ти на засилване, а после — върху ъгъла. — Докато говореше, тръгна към нея с друга топка и й я подаде. — Дръж я с две ръце — продължи да я напътства той, завъртайки я с лице към кеглите. — Сега тръгни напред с левия крак, свий колене, сякаш приклякваш, но леко наведена от кръста.

Стоеше плътно зад нея и почти се търкаше в гърба й. Тя извърна глава, за да срещне погледа му.

— Често ли прибягваш до тази тактика при свалки?

— Да. С осемдесет и пет процента успех. Трябва да се прицелиш в кеглата най-отпред. После ще мислиш за средните и задните. Сега просто протегни дясната си ръка назад, а после се засили, като насочваш пръстите си към предната кегла. Нека топката да полети, накъдето я изпратят пръстите ти.

— Хм! — Куин все пак опита. Този път топката не заподскача право към улея, а се задържа на пистата достатъчно дълго, за да събори две кегли в десния край.

Жената на съседната писта, навярно минала шестдесетте, грациозно пристъпи към фаул линията, хвърли и повали седем, така че Куин нямаше повод за празнуване.

— По-добре беше.

— Две топки, две кегли. Не мисля, че си заслужава да танцувам.

— Понеже нямам търпение да те видя да танцуваш, ще ти помогна да станеш още по-добра. Този път от рамото. Хубав парфюм — добави той, преди да отиде за трета топка.

— Благодаря.

„Крачки, приклякване, засилване, хвърляне“, помисли си Куин. И успя да събори крайната кегла от другата страна.

— Предостатъчно.

Кал натисна бутона за нова игра. Решетката се спусна, помете кеглите с трясък и на тяхно място се появи нов съвършен триъгълник.

— Тя ги повали всичките. — Куин кимна към жената на съседната писта, която бе седнала. — Никак не изглеждаше въодушевена.

— Госпожа Кийфейфър? Играе боулинг по два пъти в седмицата и вече изглежда отегчена. Само привидно, ако питаш мен. Дълбоко в себе си танцува, повярвай ми.

— Щом казваш.

Кал нагласи раменете й и повдигна ханша й. Да, сега й стана ясно защо има толкова голям успех с тази тактика. Накрая, след безброй опити тя започна да поваля по много кегли наведнъж и да отстранява все по-големи хапки от триъгълника.

Шумът бе непрестанен — тихият тътен от търкаляне на топки, пронизителното тракане на кегли, виковете и възгласите на играчи и зяпачи, звънът на машината.

До нея достигаше мирис на бира, восък и на божественото оранжево сирене — нейна лична слабост — от мексиканските сандвичи, които някой хапваше до съседната писта.

„Неостаряващо, типично американско“, започна тя мислено да нахвърля статия за преживяването. „Спорт с вековна история (трябваше да проучи това), превърнал се в добро, чисто, семейно забавление.“

Струваше й се, че постепенно усвоява движенията, макар че на моменти хитруваше като глезено момиче и нарочно хвърляше топката в улея, за да накара Кал да нагласи позата й.

Дори й хрумна да промени темата на статията си от „семейно забавление“ на „еротиката в боулинга“. Усмихна се при тази мисъл, докато заемаше позиция.

Най-сетне се случи. Хвърли топката и тя се търкулна в средата на пистата. Изненадана, Куин направи крачка назад. И още една, повдигайки ръце към слепоочията си.

Почувства приятен гъдел в корема, докато сърцето й биеше все по-учестено.

— О!… О! Гледай! Ще…

Прозвуча вълнуващото „бум, тряс“, докато топката удряше по кеглите и ги поваляше в различни посоки. Блъскаха се едни в други, търкаляха се, въртяха се, накрая и последната се олюля като пияна и падна.

— Боже мой! — Куин буквално заподскача на пръсти. — Видя ли това? Видя ли…

Когато се обърна с израз на безкрайно задоволство, той й се усмихваше широко.

— По дяволите! — промърмори тя. — Дължа ти десет долара.

— Бързо схващаш. Искаш ли да пробваме един ъгъл?

Куин се приближи към него.

— Мисля, че съм… изтощена. Но някоя вечер ще намина за урок номер две.

— На твоите услуги. — Седнаха плътно един до друг и смениха обувките си. — Ще те изпратя до хотела.

— Добре.

Кал взе палтото си и на излизане махна на слабичкото момче на щанда за обувки.

— Връщам се след десет минути.

— Тихо — каза Куин, когато излязоха навън. — Просто послушай тази невероятна тишина.

— Шумът е част от забавлението, а тишината след това — част от наградата.

— Искало ли ти се е някога да се занимаваш с нещо друго, или откакто се помниш, винаги си изгарял от желание да станеш управител на боулинг клуб?

— Семеен увеселителен център — поправи я той. — Имаме игрални автомати, видеоигри и отделение за деца под шест години. Организираме частни тържества: рождени дни, ергенски партита, сватби…

— Сватби?

— Да. Дипломирания, годишнини, банкети…

„Определено има доста материал за статия“, убеди се тя.

— Многоръкият Шива.

— Може да се каже.

— Защо не си женен и не отглеждаш поредното поколение кралски кегли за „Боул-а-Рама“, образно казано.

— Любовта ми убягва.

— О!

Въпреки режещия студ бе приятно да върви до мъж, който естествено следва нейното темпо, да гледа как дъхът им се издига на облаци, които се сливат, преди вятърът да ги разсее.

Той притежаваше непринуден чар и убийствени очи, така че студът, сковал пръстите на краката й в стилните й, но не особено практични ботуши, не бе най-лошото.

— Ще мога ли да те открия, ако утре ми хрумне важен въпрос?

— Ще бъда в движение — отвърна той. — Мога да ти дам номера на мобилния си телефон, ако…

— Почакай. — Куин извади своя от чантата. Докато вървеше, натисна няколко бутона. — Изпрати ми стрела.

Той бързо прекъсна звъненето.

— Не мога да устоя на жена, която не само веднага намира каквото търси в загадъчните дълбини на чантата си, а и борави умело с електроника.

— Това сексистка реплика ли беше?

— Не. Майка ми винаги знае кое къде е, но все още не може да свикне да си служи с универсалното дистанционно. Сестра ми Джен е като факир с всичко — от кола с шест скорости до безжична мишка, но не може да намери нищо без двадесетминутно издирване, а другата ми сестра, Марли, изпитва ужас от електрическата отварачки за консерви. А ето че ти ме изненадваш с двете способности.

— Винаги съм била пълна с изненади. — Куин прибра телефона си обратно в чантата, когато свиха към стъпалата, водещи до дългата площадка пред входа на хотели. — Благодаря, че ме изпрати.

— Няма защо.

Последва един от онези познати мигове. И двамата се чудеха дали да си стиснат ръцете, просто да се обърнат и да продължат, или да се предадат на любопитството и да се приближат един към друг за целувка.

— Да се придържаме към безопасния път засега — реши тя. — Признавам, че устните ти ме привличат, но ако се предам на порива, нещата ще се усложнят още преди да съм се заловила с това, за което съм тук.

— Колкото и да е жалко, си права. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Затова просто ще кажа „лека нощ“ и ще изчакам, докато се уверя, че си влязла вътре.

— Лека нощ.

Куин изкачи стъпалата до вратата и леко я отвори. После хвърли поглед назад и го видя да стои там, все още с ръце в джобовете под светлината на старомодната улична лампа.

„О, да, помисли си тя, наистина е жалко.“

— Доскоро.

Кал изчака, докато вратата се затвори зад нея, а после направи две крачки и се загледа в прозорците на втория и третия етаж. Бе казала, че стаята й е с изглед към главата улица, но не бе сигурен къде точно се намира.

След няколко мига един от прозорците на втория етаж светна, което бе очакваният знак, че Куин е в безопасност.

Обърна се и след две крачки видя момчето. Стоеше на тротоара, без палто, шапка или каквато и да е защита от мразовития вятър. Дългата му буйна коса не трепваше.

Очите му светеха, призрачно червени, а зъбите му бяха оголени в злобна гримаса.

Кал чу гласа в съзнанието си, докато лед сковаваше корема му.

„Не е истинско, каза си той. Все още не. Само проекция, като в сън.“ Но дори в сънищата то можеше да ранява и да причинява болка.

— Върви си обратно, откъдето си дошло, копеле — заговори Кал ясно и спокойно, доколкото позволяваха обтегнатите му нерви. — Все още не е настъпило твоето време.

Когато настъпи, ще погълна и теб, и всички вас, всичко, което ви е скъпо.

Устните не помръдваха, докато изричаше думите, стояха застинали в зловеща усмивка.

— Ще видим кой ще бъде ухапаният този път.

Кал пристъпи още крачка напред.

Изригна огън. Заструи нагоре от плочките на широкия тротоар и по улицата се разнесе дим и стена от яркочервени пламъци. Преди да осъзнае, че няма топлина и нищо не изгаря, Кал политна назад с вдигнати ръце.

Смехът отекна в главата му, неудържим като пламъците. После и двете внезапно изчезнаха.

Улицата бе тиха, по плочките и сградите не се виждаше следа. „Номерата му нямат край“, напомни си Кал.

Събра смелост да пристъпи напред, през мястото, където бе горял илюзорният огън. Долови силна задушлива миризма, която се надигна и изчезна като парата от собствения му дъх. Мигновено я разпозна.

Сяра.



Горе, в стаята, която я караше да се чувства блажено щастлива заради огромното легло с пухкав бял юрган, Куин седна на красивото бюро с извити крака и лакиран плот, за да нахвърли на лаптопа си бележки за деня, информация и впечатления.

Харесваха й свежите цветя и малката синя купа с красиво подредени пресни плодове. В банята имаше дълбока вана с лъскави крака и снежнобяла мивка. Намери големи меки хавлии, два сапуна и много стилни малки шишенца с шампоан, крем за тяло и гел за вана.

Вместо скучните плакати серийно производство по стените висяха оригинални картини и снимки, за които на бюрото бе оставена дискретна реклама, в която се казваше, че са на местни художници, чиито творби могат да бъдат открити в магазин на главната улица.

Стаята бе пълна с неща, създаващи усещане за домашен уют, и осигуряваше високоскоростен интернет достъп. Куин си набеляза да резервира същата стая за новите си посещения, планирани през април и после през юни.

Бе постигнала доста през първия си ден, в който освен това бе и пътувала. Беше се запознала с двама от тримата ключови играчи и имаше уговорка за поход до Свещения камък. Вече усещаше атмосферата на града, поне донякъде. И вярваше, че е имала лично преживяване с проявление на неидентифицираната (все още) сила.

Имаше и голия скелет на статия за боулинга, която би свършила работа на приятелите й от списание „Аномалии“.

Не бе зле, особено ако се добавеше, че за вечеря хапна здравословна салата с пиле на грил в столовата на хотела, след като устоя на изкушението да погълне с наслада цяла пица и се задоволи с половин резен. И отбеляза страйк.

За свое лично съжаление, помисли си тя, докато изключваше компютъра, за да се приготви за лягане, устоя и на сексапила на Кейлъб Хокинс, а жадуваше за целувка.

Нима това не говореше за нейния изключителен професионализъм и себеотрицание?

Щом се преоблече по памучната тениска и клин, които й служеха за пижама, прояви достатъчно воля да се позанимава петнадесет минути с пилатес5 (е, добре, десет) и петнадесет с йога, преди да се пъхне под неустоимия юрган сред малка планина от пухени възглавнички.

После взе книгата от нощното шкафче и се вглъби в нея, докато очите й започнаха да се затварят.

Малко след полунощ отбеляза страницата в романа, угаси лампата и се сгуши в уютното си гнездо.

Както обикновено, моментално заспа.

Осъзнаваше, че сънува. Винаги бе приятно да се потопи в многоликия карнавален свят на съновиденията. За нея това бе като да изживее щуро приключение. Затова, когато се озова на криволичеща пътека през гъста гора, където лунната светлина обсипваше листата със сребрист блясък, а по земята пропълзяваха ивици мъгла, част от съзнанието й си каза: „Господи! Ето ни най-сетне тук“.

Стори й се, че чува напев, подобен на отчаян дрезгав шепот, но думите бяха неразличими.

Тя пристъпваше през езерата от мъгла, а въздухът приличаше на коприна. Напевът не стихваше и я привличаше. Една-единствена дума сякаш излетя от лунната нощ: Bestia.

Чуваше я отново и отново, докато следваше криволичещата пътека през копринения въздух и посребрените дървета. Изпита сексуална тръпка, горещ и неудържим порив, който се надигна в корема й към онова или онзи, чийто зов огласяше нощта.

Два пъти, а после и трети, въздухът сякаш прошепна: Beatus. Този шепот затопли кожата й. Тя ускори крачките си.

От озарения от луната гъсталак излетя черна сова и черните й криле раздвижиха спокойния въздух като мразовита хала, която я накара да затрепери. Дори в съня си изпита страх.

Докато леденият вятър свистеше, видя златист елен, проснат на пътеката. Кръвта от прерязаното му гърло се стичаше по земята и по нея проблясваха черни локви.

Сърцето й се сви от жалост. „Толкова младо създание, толкова невинно“, помисли си тя, приближавайки се плахо. Кой бе способен да стори това?

За миг мъртвите, изцъклени очи на елена се проясниха и добиха златист блясък като задницата му. Погледна я с такава тъга и такава мъдрост, че в гърлото й се надигнаха сълзи.

В този миг прозвуча глас, не в мразовития въздух, а в съзнанието й. Единствената дума бе: devoveo.

Дърветата бяха голи, със сковани от скреж стволове и клони, а сребристата светлина стана сива. Пътеката или самата тя се бе обърнала сега с лице към малко езеро. Водата бе мастиленочерна, сякаш дълбините й поглъщаха всяка светлина от небето и я задушаваха.

До езерото стоеше млада жена с дълга кафява рокля. Косите й бяха подстригани късо и тук-там стърчаха кичури. Бе наведена над брега и пълнеше джобовете на кафявата си рокля с камъни.

— Хей! — извика Куин. — Какво правиш?

Момичето продължи безмълвно да събира камъни. Като се приближи, Куин видя, че очите й са пълни със сълзи и лудост.

Глупости. Ти не искаш това. Не искаш да свършиш като Вирджиния Улф6. Само почакай. Кажи ми нещо.

Момичето извърна глава и в един ужасяващ миг Куин видя своето лице.

Той не знае всичко — каза лудата. — Не те познаваше.

Призрачната жена тръсна ръце и хилавото й тяло, натежало от камъните залитна, и отново, и отново, докато се сля с черната водна повърхност. Езерото я погълна като жадна уста.

Куин скочи. Какво друго можеше да стори. Тялото й се подготви за шока от студената вода, която изпълни дробовете й.

Последва светкавица и тътен, може би гръм, а може би нещо живо и ненаситно. Стоеше на колене върху черен кръг, в средата на който от земята се издигаше камък, подобен на жертвеник. Около нея пълзяха пламъци, издигаха се високо и преминаваха през нея, но тя не усещаше топлината им.

Сред пламъците видя два силуета, бял и черен, вкопчени един в друг като яростни животни. С ужасяващ грохот земята се разтвори и подобно ненаситна паст погълна всичко.

От гърлото й се изтръгна писък, когато бездната зейна още, за да погълне и нея. Драскайки с нокти се довлече до камъка и с мъка успя да обвие ръце около него.

Той се разпадна на три еднакви части и я тласна назад, към жадната паст.

Събуди се, сгушена в пухкавото легло и увити около краката чаршафи, докато се мъчеше да сграбчи едната от таблите, сякаш от това зависеше животът й.

Дъхът й бе като астматична кашлица, а сърцето й биеше толкова бързо и силно, че й се зави свят.

„Сън, просто сън“, напомни си тя, но не успя да се самоубеди — все още не напълно — че няма нужда да се притиска към таблата.

Вкопчена в нея, потърка буза в дървото и остана със затворени очи, докато треперенето постепенно отшумя.

— Страхотен поход — промърмори тя.

Свещения камък. Там се бе озовала в края на съня си, сигурна беше. Позна го от снимките, които бе виждала. Нищо чудно, че имаше кошмарни сънища за него и за гората. И езерото… Не беше ли попаднала на нещо при проучванията си, свързано с жена, която се удавила в езерото? Бе наречено на нея. Хестърс Понд. Не, Хестърс Пул.

Нямаше смисъл, поне според логиката на съня.

Да, страхотен поход, не изгаряше от желание да го изживее отново.

Погледна малкия си будилник и видя, че светещите му стрелки показват три и двадесет. Три сутринта, помисли си тя, време на пълен мрак, най-ужасният час за будуване. Трябваше да заспи отново, като разумна жена. Щеше да приглади леглото, да пийне студена вода и отново да се предаде на съня.

Бяха й се събрали твърде много разтърсващи изживявания за един ден.

Стана от леглото, приведе чаршафите и завивката в някакво подобие на ред и тръгна към банята за чаша вода.

Писъкът раздра съзнанието й като свирепи нокти, но нищо не се изтръгна от пресъхналото й гърло.

Момчето се хилеше зловещо отвъд тъмния прозорец. Лицето и дланите му бяха притиснати към стъклото на сантиметри от нея. Видя езика му да се плъзга по острите бели зъби, а искрящо червените очи изглеждаха бездънни и ненаситни като зиналата пропаст, която се бе опитала да я погълне в съня й.

Коленете й се подкосиха, но изпита страх, че ако се строполи на земята, то ще разбие стъклото и ще влезе да впие зъби в гърлото й като побесняло куче.

Вместо това тя повдигна ръка в древния знак за прогонване на зли сили и прошепна:

— Махай се оттук. Стой далеч от мен.

То избухна в смях. До нея достигнаха ужасяващи звуци и раменете му се затресоха от задоволство. После се оттласна от стъклото в бавно, зловещо салто и остана миг да виси над спящата улица. После… сякаш се смали, постепенно се превърна в малка черна точка и изчезна.

Куин се втурна към прозореца и дръпна щората, за да скрие всеки сантиметър от стъклото. И най-сетне седна на пода, опряла гръб на стената и разтреперана.

Щом реши, че има сили да стане, използва стената като опора и забърза към другите прозорци. Когато всички щори бяха спуснати, останала без дъх, тя си каза, че не бива да се чувства като затворена в кутия.

Наля си вода — имаше нужда от нея — и изпи две пълни чаши. Малко по-спокойна, втренчи поглед в закритите прозорци.

— Майната ти, малко копеле!

Взе лаптопа си и отново зае мястото си на пода — просто се чувстваше по-защитена под нивото на перваза. Започна да записва всяка подробност, която помнеше от съня и създанието, притиснало лице към тъмното стъкло в нощта.



Когато се събуди, светлината бе рязка жълта линия между сенките на кремавите щори. А батерията на лаптопа й се оказа изтощена докрай.

Залитайки, се изправи. „Глупаво е, разбира се“, каза си тя, докато се опитваше да разсее непоносимата скованост. Глупаво бе да не изключи лаптопа и да не пропълзи обратно в голямото, удобно легло. Но бе забравила за първото, а дори не можеше да мисли за второто.

Сега отново сложи компютъра на бюрото и го включи за презареждане на батериите. С известна предпазливост — все пак първия път бе видяла момчето посред бял ден — пристъпи към първия прозорец и повдигна щората.

Слънцето грееше ярко от лазурносиньо небе. По тротоарите, сенниците и покривите проблясваше бял снежен килим.

Забеляза няколко търговци пъргаво да ринат снега от тротоари, площадки и стъпала. По почистената улица пъплеха коли. Може би училищата бяха отменили занятия заради снега.

Дали малкият бе в училището за демони днес?

Куин реши да отпусне схванатото си тяло, като полежи дълго в примамливата вана. После щеше да закуси в „При мамчето“ и да придума някого да й разкаже най-пикантните подробности от легендите за Хокинс Холоу.

Загрузка...