Деветнадесета глава

В трапезарията Куин сложи разпечатки пред всички. На масата имаше купа пуканки, забеляза тя, бутилка вино, чаши и хартиени салфетки, сгънати на триъгълници. Знаеше, че всичко това е дело на Сибил.

И че Сибил е направила пуканките за нея. Не като дар за помирение, между тях нямаше нужда от подмазване, за да се помирят. Просто така.

Докосна рамото й, преди да седне.

— Извинявам се за голямата драма — започна Куин.

— Щом наричаш това драма, трябва да дойдеш в дома на родителите ми при някое семейно събиране. — Фокс й се усмихна, вземайки си шепа пуканки. — И без кръв на демони, семейство Бари О’Дел са способни да вдигнат врява до небето.

— Всички трябва да приемем, че от сега нататък демоничното начало ще се обажда от време на време. — Куин си наля чаша вино. — Не зная какви изводи ще си направи всеки от вас от това, но е нещо повече от всичко, което имахме досега. Разкрива пряка родствена връзка с другата страна.

— Сигурна ли си, че Лазаръс Туис е мъжът, изнасилил Хестър Дийл? — попита Гейдж. — Че е забременяла от него?

Куин кимна.

— Повярвай ми.

— Изживях го. — Лейла смачка салфетката в ръката си, докато говореше. — Не беше като проблясъците, които получават Кал и Куин, но… Може би кръвната връзка го обяснява. Не зная. Но зная какво й причини. Както и че е била девствена, когато… онова същество я е изнасилило.

Фокс внимателно взе парчетата от салфетката, която бе накъсала, и й подаде своята.

— Добре — продължи Гейдж, — сигурни ли сме, че Туис е създанието, което наричаме демон поради липса на по-подходяща дума?

— Този термин никога не му е допадал — намеси се Кал. — Мисля, че всички сме убедени.

— Значи Туис използва Хестър, за да посее семето си, да си осигури потомство. Ако е съществувал толкова дълго, колкото предполагаме, съдейки по разказите, които е чувал Кал, вероятно е правил същото и по-рано.

— Да — съгласи се Сибил. — Може би от него са се пръкнали хора като Хитлер или Осама бин Ладен, Джак Изкормвача, педофили и серийни убийци…

— Ако проследиш родословието, ще видиш, че е имало много самоубийства и насилствена смърт, особено през първите сто — сто и двадесет години след Хестър. Мисля — бавно каза Куин, — че ако успеем да направим по-задълбочено проучване за отделни личности, ще открием повече от средния брой убийства и психични отклонения в едно семейство.

— Нещо от по-близкото минало? — попита Фокс. — Опасни семейни тайни?

— Не, доколкото зная. Имам смахнати и досадни роднини, както всеки, но никой от тях не е попаднал в затвор или лудница.

— То губи част от силата си. — Фокс присви очи, докато прелистваше разпечатките. — Не това е бил планът му, стратегията му. Разбирам от стратегии. Помислете. Туис не е знаел какво крои Дент в онази нощ. Завел е Хестър, държал е съзнанието й под контрол, демоничното му тесто е било замесено, но не е знаел какво го очаква.

— Не е знаел, че Дент е готов за него и има свои планове — продължи Лейла. — Разбирам накъде биеш. Мислел е… възнамерявал е да унищожи Дент в онази нощ или поне да го засегне, да го прогони.

— После да завладее града — отново заговори Фокс, — да получи каквото може да изкопчи от него и да продължи напред. Оставя потомство, преди да намери следващото място, където се кани да стори същото.

— Вместо това Дент успял да го спре и приспи, докато… — Кал завъртя ръка и показа белега на китката си. — Докато потомците му го събудят. Защо би го пожелал? Защо го е допуснал?

— Може би Дент е решил, че три века са достатъчно дълго време един демон да спи. — Гейдж си взе пуканки. — Или не е можел повече да го възпира сам и е повикал подкрепление?

— Десетгодишни хлапета — промърмори Кал с презрение.

— Децата са по-склонни да повярват в нещо, което възрастните не могат да приемат. Или не искат — добави Сибил. — По дяволите, никой не твърди, че всичко това е честно. Дал ви е каквото е могъл. Бързото зарастване на рани, прозренията ви за миналото, настоящето и бъдещето. Дал ви е камъка, на три части.

— И време да пораснете — добави Лейла. — Двадесет и една години. Може би е намерил начин да доведе и нас тук — Куин, Сибил и мен. Защото не виждам логика да ме накара да се почувствам задължена да дойда в града, а после да ме плаши.

— Имаш право. — Свитият на топка стомах на Куин се отпусна. — Определено имаш право. Защо да плаши, когато може да подмамва? Наистина уместен въпрос.

— Мога да проуча родословието ти по-задълбочено, Кю. И да видя какво ще открия и аз за Лейла. Но на този етап ще бъде само губене на време. Знаем къде са корените.

Сибил обърна един от листовете и с молив начерта две линии на обратната страна.

— Тук са Джайлс Дент и Ан Хокинс, а тук — Лазаръс Туис и злочестата Хестър. От всеки корен пониква дърво, което се разклонява. — Нарисува ги бързо и просто. — И в определен момент клоните на двете дървета се кръстосват. В хиромантията пресичането на линии е знак за сила. — Тя завърши скицата — три клона, преплитащи се с други три. — Трябва да открием тази сила и да я използваме.



Вечерта Лейла приготви нещо доста вкусно с пилешки гърди, задушени домати и зрял фасул. По взаимно съгласие насочиха разговора към други теми. „Нормални“, помисли си Куин, докато преминаваха от анализ на най-новите филми към мръсни вицове и пътувания. Всички имаха нужда от доза нормален живот.

— Гейдж е този, който не се свърта на едно място — отбеляза Кал. — Започна тези дълги самотни странствания още щом навърши осемнадесет.

— Невинаги са самотни.

— Кал каза, че си бил в Прага. — Куин се замисли. — Бих искала да отида там.

— А защо не в Будапеща?

Гейдж погледна Сибил.

— Бях и там. Прага беше последната спирка, преди да отпътувам обратно насам.

— Сигурно всичко е приказно — отбеляза Лейла. — Изкуството, архитектурата, храната?

— Така е. Дворецът, реката, операта. Успях да вкуся от атмосферата, но през повечето време работех. Долетях от Будапеща за игра на покер.

— Прекарал си времето си в така наречения „Източноевропейски Париж“ в игра на покер? — попита Куин.

— Не цялото, но по-голямата част. Продължи малко повече от седемдесет и три часа.

— Три дни покер? — Веждите на Сибил подскочиха. — Това не е ли нещо като болест?

— Зависи от гледната точка.

— Но нямаш ли нужда от сън, от храна, тоалетна? — зачуди се Лейла.

— Бяха предвидени почивки. Седемдесет и три часа беше реалното времетраене на играта. Беше частна игра, в частен дом. Сериозни пари, сериозни мерки за сигурност.

— Печалба или загуба? — полюбопитства Куин.

— Тръгнах си доволен.

— Използваш ли дарбата си да предвиждаш бъдещето, за да печелиш? — попита Сибил.

— Би било измама.

— Да, но това не е отговор на въпроса.

Гейдж взе чашата си, не откъсвайки поглед от очите й.

— Ако трябваше да си служа с измама, за да печеля на комар, щях да стана застраховател. Не е нужно да мамя.

— Заклехме се. — Фокс вдигна ръце, когато Гейдж го изгледа намръщено. — Щом сме въвлечени заедно в това, и те трябва да знаят как стоят нещата за нас. Когато разбрахме, че имаме необикновени дарби, тримата се заклехме, че няма да ги използваме, за да нараним или прецакаме някого. Държим на думата си.

— В такъв случай — обърна се Сибил към Гейдж — трябва да залагаш на конни надбягвания вместо на карти.

Той й се усмихна чаровно.

— Правил съм го, но обичам картите. Искаш ли да поиграем?

— Може би по-късно.

Когато Сибил погледна Куин с виновно изражение, тя знаеше какво ще последва.

— Мисля, че трябва да продължим с обсъждането — започна Сибил. — Имам въпрос, от който искам да тръгнем.

— Да си дадем още петнадесет минути. — Куин стана. — Да разчистим масата, да изведем кучето. Просто да се пораздвижим. Петнадесет.

Кал докосна ръката й, докато се изправяше.

— Трябва да нагледам огъня и да донеса още дърва. Да продължим в хола, след като разтребим тук.



„Изглеждаме като обикновени хора“, помисли си Кал. Просто група приятели, събрали се да прекарат заедно една зимна вечер. Гейдж бе преминал на кафе, което бе нещо обичайно. Кал не помнеше да си е позволявал повече от две питиета едно след друго от онази лятна вечер, когато бяха на седемнадесет. Фокс отново пиеше кока-кола, а самият той бе предпочел вода.

„Бистър ум“, помисли си той. Трябваше им умът им да е бистър, ако искаха да намерят отговори на въпросите.

Отново се бяха разделили на два лагера. Дали това бе машинално, дори неизбежно, запита се той. Трите жени — на дивана, Фокс — на пода с Лъмп. Той бе седнал на стол, а Гейдж стоеше пред камината, сякаш готов да си тръгне, ако някоя тема не му допадне.

— Е? — Сибил седна със свити крака и тъмните й очи обходиха стаята с поглед. — Питам се какво е било първото събитие, което ви е подсказало, че нещо в града не е наред. След онази нощ на откритата местност, когато сте се прибрали у дома.

— Господин Гътри и вилицата. — Фокс се протегна и опря глава в корема на Лъмп. — Беше сериозен знак.

— Звучи като заглавие на детска книжка. — Куин го записа в бележника си. — Ще ни разкажете ли?

— Хайде ти, Кал — предложи Фокс.

— Беше на рождения ни ден… през нощта, или по-скоро вечерта. Бяхме доста изплашени. По-тежко беше да бъдем разделени, всеки в дома си. Придумах мама да ме пусне в боулинг центъра, за да си намеря занимание и защото знаех, че Гейдж ще е там. Тя не можеше да реши дали да ме накаже или не — продължи той с лека усмивка. — За първи и последен път я видях да проявява нерешителност по подобен въпрос. Накрая все пак ми позволи да отида с баща си. Гейдж?

— Работех. Господин Хокинс ми даваше възможност да припечелвам по малко джобни в центъра, с бърсане на маси и плотове или разнасяне на поръчки в барчето. Помня, че се почувствах доста по-добре, когато Кал влезе. После и Фокс.

— Не оставих родителите си на мира, докато не ми позволиха да дойда. Накрая баща ми отстъпи и ме доведе. Мислех, че иска да поговори с бащата на Кал и бащата на Гейдж, ако е в състояние.

— И така, Брайън… господин О’Дел и баща ми седнаха до бара да пийнат кафе. На този етап държаха Бил, бащата на Гейдж, настрана.

— На първо място, защото не знаеше къде съм ходил — каза Гейдж. — Нямаше смисъл да ми създават неприятности, преди да решат какво да правят.

— Къде беше баща ти? — попита Сибил.

— Наблизо. Зад кеглите. Беше трезвен за няколко часа и господин Хокинс му бе намерил някаква работа.

— Машината на втора писта — промърмори Кал. — Помня. Изглеждаше обикновена лятна вечер. Тийнейджъри, по няколко колежани до пистите и видеоигрите. Цигарен дим, тътен от залата. На четвърта писта имаше един две-тригодишен малчуган със семейството си. Разтърсваща сцена. Майката го изведе навън малко преди да се случи. — Отпи глътка вода. Виждаше го, сякаш още бе пред очите му. — Господин Гътри седеше на бара, пиеше бира и ядеше хотдог и пържени картофи. Идваше веднъж в седмицата. Беше кротък човек. Продаваше подови настилки и имаше две деца в гимназията. Веднъж в седмицата той идваше в центъра, а жена му отиваше на кино с приятелки. Така бяха свикнали. Господин Гътри винаги си поръчваше хотдог с картофки и пийваше порядъчно. Татко казваше, че пие тук, за да може да си казва, че не е било истинско напиване, щом не е в бар.

— Създаваше ли неприятности? — попита Куин, докато нахвърляше нова бележка.

— Никакви. Беше от кротките пияници, както казваше баща ми. Никога не беше ставал зъл или дори смешен. Във вторник вечерта господин Гътри влизаше, поръчваше си хотдога, изпиваше четири-пет бири, гледаше игрите и си бъбреше с този-онзи. Около единадесет оставяше пет долара бакшиш на бара и си тръгваше. Доколкото зная, през другите дни дори не близваше алкохол. Само във вторник.

— Купуваше яйца от нас — спомни си Фокс. — Шест кафяви, всяка съботна сутрин. Както и да е.

— Наближаваше десет часа и господин Гътри пийваше поредната бира. Тръгна между масите с нея — продължи Кал. — Предположихме, че отива да постои зад пистите и да погледа състезанията. Няколко мъже хапваха бургери. Един от тях беше Франк Дибс, който държеше местния рекорд с отбора си и беше треньор на детската лига. Ние седяхме на съседната маса и ядяхме пица. Татко ни беше казал да си починем и си поделихме една. Дибс каза: „Хей, Гът, жената иска нов балатум в кухнята. Какво можеш да ми предложиш най-изгодно?“. А Гътри просто се усмихва. Със стиснати устни, без да покаже зъб. После грабна една от вилиците на масата. Заби я право в бузата на Дибс, остави я забодена в лицето му и спокойно се отдалечи. Хората се разпищяха и разбягаха. Господи, онази вилица стърчеше от бузата на господин Дибс и по лицето му течеше кръв. А господин Гътри просто крачеше покрай втора писта и пиеше бирата си.

За да си даде миг време, Кал отпи голяма глътка.

— Баща ми настоя да излезем. Всички бяха обхванати от паника, освен господин Гътри, който очевидно бе луд. Твоят баща се погрижи за Дибс — обърна се Кал към Фокс. — Помня как придържаше главата му. Дибс вече беше извадил вилицата и баща ти грабна купчината салфетки да спре кръвта. Целите му ръце бяха в кръв, докато ни откарваше у дома. — Кал поклати глава. — Гейдж дойде с мен, баща ми се погрижи за това. А самият той се прибра чак по светло. Чух го да влиза, мама го бе чакала. Каза й, че са задържали Гътри и просто седи в килията си и се хили. Хилел се, сякаш случилото се е някаква голяма шега. По-късно, когато всичко свърши, дори не помнеше. Никой не помнеше много от нещата, станали през онази седмица, а дори и да помнеха, просто го загърбваха. Гътри никога вече не стъпи в центъра. Преместиха се следващата зима.

— Случи ли се нещо друго в онази нощ? — попита Сибил.

— Едно момиче беше изнасилено. — Гейдж остави празната си чаша над камината. — Била с приятеля си на Дог стрийт. Не спрял, когато му казала да спре и дори когато започнала да плаче и крещи. Изнасилил я на задната седалка на стария си буик, а после я захвърлил край пътя и отпрашил. Два часа по-късно се блъснал с колата си в дърво. Попадна в същата болница, в която бяха откарали и нея. Но той не оцеля.

— Домашен любимец нападна осемгодишно момче — добави Фокс. — Около полунощ. Кучето спяло при детето всяка нощ от три години. Родителите се събудили от писъците му и когато влезли в стаята, също били нападнати. Наложило се бащата да халоса животното с бейзболната бухалка на хлапето.

— После нещата станаха все по-страховити. През онази нощ, през следващата. — Кал въздъхна дълбоко. — После то вече не чакаше да се стъмни. Невинаги.

— Има повтарящ се модел — тихо заговори Куин и вдигна поглед, когато гласът на Кал я изтръгна от мислите й.

— Какъв? Освен че обикновени хора стават склонни към насилие или психясват?

— Видяхме какво се случи с Лъмп. Ти току-що ни каза за друг домашен любимец. Имало е и още подобни случаи. Сега твърдите, че първият инцидент, на който сте станали свидетели, е бил с мъж, изпил няколко бири. Може би нивото на алкохола в кръвта му е било относително високо, което означава, че не е бил съвсем на себе си. Умът не е остър, когато човек е в подобно състояние. Става по-податлив.

— Значи Гътри се е поддал толкова лесно на въздействието, защото е бил пиян или леко замаян? — Фокс изправи гръб. — Добра теория. Звучи много логично.

— Момчето, което изнасили гаджето си от три месеца, а после се блъсна с колата си в дърво, не е било пияно. — Гейдж поклати глава. — Как се вписва това в модела?

— Сексуалната възбуда и незадоволеност често замъгляват разсъдъка. — Куин потупа по бележника си с молива. — Щом става дума за тийнейджър, мисля, че е била достатъчна да го направи уязвим.

— Разумен довод. — Кал зарови пръсти в косите си. Защо не го бяха забелязали сами? — Мъртвите гарвани. На сутринта на рождения ни ден в онази година имаше двадесетина мъртви гарвани по цялата главна улица. Няколко счупени прозореца, в които се бяха блъскали, опитвайки да влязат през стъклата. Винаги сме смятали, че има някаква връзка. Но никой не пострада от това.

— Винаги ли започва така? — попита Лейла. — Забелязвате ли нещо общо?

— Първото, което си спомням за следващия път, е как семейство Майърс намериха кучето на съседите си удавено в басейна в задния двор. После една жена беше оставила детето си заключено в колата и отишла на маникюр. В онзи ден беше над тридесет и пет градуса — добави Фокс. — Някой чул детето да плаче и повикал полицията. Измъкнали го, но когато отишли да потърсят жената, тя заявила, че няма бебе. Не разбирала за какво говорят. Оказало се, че не е спала две нощи, защото малкото имало колики.

— Недостиг на сън — записа Куин.

— Знаехме, че отново се започва — бавно каза Кал. — Знаехме го със сигурност в нощта на седемнадесетия ни рожден ден, когато Лиса Ходжис излезе от бара на ъгъла на главната и „Батълфийлд“ гола, както майка я е родила, и започна да стреля по минаващите коли с двадесет и два калибровия пистолет, който носеше в чантата си.

— Ние пътувахме в една от колите — добави Гейдж. — За щастие на всички мерникът й не беше точен.

— Улучи те в рамото — напомни му Фокс.

— Простреляла те е?

Гейдж нехайно се усмихна на Сибил.

— Одраска ме и бързо зарасна. Успяхме да й вземем пистолета, преди да рани още някого или да я блъсне кола, защото стоеше гола по средата на улицата. После предложи да ни духа. Говореше се, че била спец, но нямахме настроение да пробваме.

— Добре, от модела към теорията. — Куин стана и замислено закрачи. — Съществото, което ще наричаме Туис, защото е добре да има име, се нуждае от енергия. Всички ние сме изградени от енергия и Туис се нуждае от нея, за да се проявява, да действа. Когато излезе навън през времето, в което Дент не може да го удържа, първо търси най-лесните източници. Птици и животни, хора, които са най-уязвими. Когато стане по-силен, преминава нагоре по веригата.

— Не мисля, че начинът да го спрем, е да забраним гледането на домашни любимци — започна Гейдж, — алкохола, наркотиците и секса и да се погрижим всеки да се наспива добре нощем.

— Жалко — подхвърли Сибил, — защото така бихме спечелили малко време. Продължавай, Кю.

— Следващият ми въпрос е как генерира енергията, която му е нужна?

— Страх, омраза, насилие — кимна Кал. — Знаем това. Но не можем да спрем източника, защото тези емоции не могат да бъдат блокирани у хората. Те съществуват.

— Както и противоположностите им, така че можем да изградим хипотезата, че това са оръжията или контрамерките срещу него. Вие тримата ставате все по-силни с времето, както и той. Вероятно успява да складира част от тази енергия през периодите, в които спи.

— Следващия път може да започне по-рано и по-силно — отвърна Кал. — Логично е.

— Сега използва част от този запас — намеси се Лейла, — защото не иска ние шестимата да устоим. Иска да разбие групата преди юли.

— Сигурно е разочарован. — Сибил взе чашата с вино, която бе държала в ръце по време на обсъждането. — Знанието е сила, добре е да имаме логични теории и повече области за проучване. Но ми се струва, че трябва и да действаме. Нужна ни е стратегия. Имаш ли някаква, господин Стратег?

От мястото си на пода, Фокс се усмихна широко.

— Да. Веднага щом снегът се стопи достатъчно, за да може да се върви, трябва да отидем до Свещения камък. Всички заедно. И да предизвикаме кучия син.



Звучеше добре на теория. Различно бе, според Кал, когато се добавеше човешкият фактор, загрижеността му за Куин. Беше я завел там веднъж и бе изпаднал в транс, оставяйки я сама и уязвима. Тогава все още не бе наясно с чувствата си към нея.

Знаеше, че няма избор и че много повече е заложено на карта. Но мисълта да я изложи на риск, съзнателно да я постави в центъра на всичко това заедно със себе си, не му даваше миг покой, сън не го ловеше.

Крачеше из къщата, проверяваше ключалките, взираше се през прозорците за някаква следа от създанието, което ги дебне. Луната бе изгряла и снегът под нея имаше синкав блясък. Може би щяха да успеят да прокопаят път през него на следващия ден, да изровят колите. След ден-два да се върнат към живота, който минава за нормален.

Вече знаеше, че ако я помоли да остане, просто да остане при него, ще отговори, че не може да остави Лейла и Сибил сами. Знаеше, че не ще успее да я убеди.

Не можеше да я пази във всеки час от всеки ден и ако опита, щяха да започнат взаимно да се задушават.

Докато пристъпваше през хола, забеляза, че в кухнята свети. Тръгна натам, за да угаси лампите и провери ключалките, и откри Гейдж, седнал да реди пасианс с чаша димящо кафе до куп разпилени карти.

— Който пие чисто кафе в един след полунощ, ще будува до сутринта.

— Никога не ми пречи да спя. — Гейдж обърна карта и направи следващия си ход. — Когато искам да спя, спя. Знаеш това. Какво е твоето обяснение?

— Мисля си, че походът през гората ще бъде дълъг, труден и кален, дори ако изчакаме цял месец. Както може би трябва да направим.

— Не. Червена шестица върху черна седмица. Търсиш начин да отидем без Куин. Всъщност без трите жени, но най-вече без блондинката.

— Казах ти какво стана, когато отидохме за първи път.

— И после се е върнала обратно на двата си секси крака. Вале спатия върху дама каро. Не се безпокоя за нея. Безпокоя се за теб.

Кал рязко изправи гръб.

— Досега съм се справял с всичко, нали?

— Да. Но този път си загазил, Хокинс. Сериозно си хлътнал по русокосата и доколкото те познавам, първият и последният ти инстинкт ще бъде да я пазиш, ако възникне някаква опасност.

— Защо не? — Кал нямаше нужда от кафе, но и без това се съмняваше, че ще заспи, така че си наля чаша. — Нещо нередно ли има?

— Обзалагам се, че твоята блондинка може да се грижи за себе си. Не че тревогите ти са безпочвени, Кал. Мисля, че ако някоя жена беше влязла толкова дълбоко под кожата ми, не бих я оставил да се справя сама в това изпитание. Проблемът е, че ще бъдеш принуден.

— Никога не съм искал да се чувствам така — каза Кал след миг. — Това е една от главните причини. Добре ни е заедно, Гейдж.

— Виждам го. Не зная какво намира тя в смотаняк като теб, но явно й допада.

— Бихме могли да сме много по-щастливи. Чувствам, че бихме постигнали нещо голямо и истинско. Ако имахме възможност, ако имахме време, щяхме да създадем нещо заедно.

Гейдж нехайно събра картите и ги разбърка с такава бързина, че се сливаха пред погледа.

— Мислиш, че този път с нас е свършено.

— Да. — Кал погледна навън към студената синкава луна. — Мисля, че това ще е краят ни. А ти?

— Доста вероятно. — Гейдж раздаде по една ръка за блекджек. — Но кой иска да живее вечно, по дяволите?

— Това е проблемът. Сега, когато открих Куин, мисълта за цяла вечност с нея е доста примамлива. — Кал погледна обърнатата си карта, забеляза попа срещу тройката. — Ти биеш.

Гейдж с усмивка обърна деветка.

— Нещастник.

Загрузка...