Втора глава

Хестърс Пул бе забранено място за Кал, което бе една от причините да му се струва толкова примамливо.

За голямата кафява локва, която се пълнеше от криволичещия поток Антийтъм Крийк, скрита в гъстата гора, се говореше, че е обитавана от духа на лудо момиче от времето на първите заселници, което се удавило в нея.

Кал бе чувал майка си да разказва, че когато била малка, някакво момче също се удавило там, и затова номер едно в „Маминия правилник“ бе: Абсолютно забранено да се плува в езерото. Духът на момичето витаел в него, спотайвал се под водата и само чакал да сграбчи друго хлапе за глезена и да го повлече към дъното, за да си има другарче.

Кал бе плувал в езерото два пъти през това лято, замаян от страх и вълнение. И двата пъти би се заклел, че усети нечии костеливи пръсти да докосват глезена му.

На хлъзгавия бряг като армия войници стърчаха безброй стръкове папур, а около тях растяха диви оранжеви лилии, които майка му харесваше. Скалистият хълм бе обрасъл с папрат и къпинови храсти, чиито узрели плодове оставяха по пръстите пурпурночервени петна, леко наподобяващи кръв.

При миналото им посещение бе видял черна змия да пълзи нагоре по склона, едва раздвижвайки туфите папрат.

Фокс нададе възторжен вик и стовари раницата си. След секунди вече бе свалил обувките, ризата и дънките и се носеше по водата като торпедо, без да мисли за змии, призраци или каквото и да е друго, което може да се крие под мрачната кафява повърхност.

— Хайде, женчовци!

След умело гмурване, момчето започна да обикаля из езерото, подавайки и потапяйки глава под водата като тюлен.

Кал седна, събу марковите си маратонки и старателно пъхна чорапите си в тях. Докато Фокс продължаваше да вика и да се плиска, той хвърли поглед към Гейдж, който просто стоеше загледан във водата.

— Ще влезеш ли?

— Не зная.

Кал свали ризата си и по навик я сгъна.

— Това е част от програмата. Не можем да я отметнем, докато не го направим всички.

— Да, да.

Но Гейдж не помръдна, дори когато Кал остана по бельо.

— Трябва всички да влезем, да предизвикаме боговете и прочие.

Гейдж сви рамене и изхлузи обувките си.

— Върви, какво чакаш, да не си хомо? Искаш да ме зяпаш, докато се събличам?

— Много смешно.

Пъхвайки очилата в лявата си обувка, Кал затаи дъх, благодарен, че погледът му се замъгли, и скочи.

Внезапното навлизане в студената вода бе истински шок.

Фокс веднага започна да плиска в лицето му, напълно го заслепи и се стрелна към папура, преди Кал да успее да му го върне. Миг след като проясни късогледите си очи, Гейдж скочи и го заслепи отново.

— Стига, гадняри такива.

С грубоватото си кучешко плуване Гейдж предизвика истинска буря, от която Кал с лекота изплува. От тримата той бе най-добрият плувец. Фокс бе бърз, но лесно се уморяваше. А Гейдж — е, той атакуваше водата, сякаш влиза в юмручна схватка с нея.

Кал се тревожеше — макар и да му се струваше вълнуваща идея, че един ден ще се наложи да използва животоспасяващите техники, на които го бе научил баща му в надуваемия басейн в двора им, за да спаси Гейдж от удавяне.

Докато си представяше това, както и благодарността и възхищението, с което щяха да го гледат Гейдж и Фокс, нечия ръка го сграбчи за глезена и го повлече надолу.

Знаеше, че е Фокс, но сърцето му подскочи, когато главата му се озова под водата. Заръкомаха, забравил всички техники в първия момент на паника, а щом успя да освободи глезена си и да заплува към повърхността, забеляза движение от лявата си страна.

То — или тя — сякаш се плъзгаше през водата към него. Косите се влачеха зад бялото лице, а очите изглеждаха като черни бездни. Когато съществото протегна ръка, Кал отвори уста, за да изпищи. Погълна вода, но енергично продължи да гребе нагоре.

Около него звучеше смях, с металическо ехо като музиката от стария транзистор на баща му. Ужас сковаваше гърлото му, докато с мъка се добра до брега на езерото.

— Видях я, видях я, във водата, видях я!

Изрече думите задъхано, борейки се да изплува.

Беше се устремила към него, бърза като акула в съзнанието му, и я бе видял да отваря уста със зъби, остри като ножове.

— Излизайте! Излизайте от водата! — Запъхтян, изпълзя между хлъзгавите треви и когато се обърна, видя приятелите си невъзмутимо да плуват. — Тя е във водата — почти проплака той и допълзя по корем да извади очилата си от обувката. — Видях я. Излизайте. Бързо!

— Аха, призракът! Помощ, помощ!

Преструвайки се на изплашен, Фокс се потопи под водата.

Кал се изправи на крака, сви ръцете си в юмруци и с ярост и ужас в гласа разцепи нетрепващия летен въздух:

— Излизайте, по дяволите!

Широката усмивка на Гейдж изчезна. С очи, присвити срещу Кал, той сграбчи ръката на Фокс, който изплува със смях.

— Излизаме.

— Стига. Разтреперил се е, защото го потопих.

— Не се бъзика.

Тонът и изражението на Кал достигнаха до съзнанието на Фокс. Той се втурна към брега, достатъчно изплашен, за да погледне назад два пъти.

Гейдж го последва, но някак вяло, и Кал имаше чувството, че иска да се случи нещо.

Когато приятелите му се довлякоха до него, той се тръшна на земята, присви колене и опрял чело на тях, отново затрепери.

— Боже! — Докато от бельото му капеше вода, Фокс пристъпи от крак на крак. — Само леко те дръпнах, а си се паникьосал. Просто се закачахме.

— Видях я.

Фокс приклекна и отмести мокрите коси от лицето си.

— Глупчо, две не виждаш без тези дебели лупи.

— Млъквай, О’Дел. — Гейдж стигна до тях. — Какво видя, Кал?

— Нея. Имаше огромна коса, а очите й… бяха черни като на акулата от „Челюсти“. Носеше дълга рокля, с дълги ръкави, и се протегна сякаш да ме сграбчи…

— С костеливите си пръсти — добави Фокс, все още подигравателно настроен.

— Не бяха костеливи. — Кал вдигна глава и зад очилата в очите му се четеше гняв и уплаха. — Представях си ги такива, но изглеждаше… истинска. Не като призрак или скелет. Видях я, за бога. Не си измислям.

— О, боже! — Фокс заднишком се придвижи още крачка назад от езерото и задъхано изруга под носа си, когато се одраска на трънлив храст. — Мамка му, потече ми кръв.

Той отскубна шепа трева и посегна да изтрие с нея кръвта от драскотините.

— Не си го и помисляй. — Кал забеляза как Гейдж се взира във водата с онзи блясък в очите, който издаваше, че си мисли: „Какво ли ще стане сега?“. — Никой няма да влиза там. Вие двамата не плувате достатъчно добре, за да рискувате.

— Как така само ти си я видял?

— Не знам и не ме интересува. Искам да се махнем от тук.

Кал скочи и грабна панталоните си. Преди да ги нахлузи, видя Гейдж в гръб.

— Мамка му! Гърбът ти е целият в резки.

— Старият се натряска снощи. Нищо страшно.

— Напротив, приятел. — Фокс го заобиколи да погледне. — Сигурно адски те боли.

— Водата ги поохлади.

— Имам превързочни материали… — започна Кал, но Гейдж го прекъсна:

— Казах, че няма нищо страшно. — Грабна ризата си и бързо я облече. — Щом на вас двамата не ви стиска да влезете отново, за да видим какво ще стане, да продължаваме.

— На мен не ми стиска — призна Кал с такава откровеност, че Гейдж не можа да сдържи смеха си.

— Тогава нахлузи панталоните си, за да не се питам какво е онова, което виси между краката ти.

Фокс разпредели кексчетата „Литъл Дебис“ и кутиите кока-кола от стека, който бе купил от пазара. Инцидентът в езерото и резките по гърба на Гейдж бяха твърде сериозни неща и повече никой не спомена за тях. С мокри коси тримата продължиха похода, хапвайки кексчета и отпивайки топла кола.

Но докато „Бон Джови“ ги окуражаваха, че са на половината път, Кал се замисли за преживяването. Защо единствено той? Защо бе видял лицето й толкова ясно в мътната вода и без очилата? Как бе възможно да я види? Колкото повече се отдалечаваха от езерото, толкова по-лесно бе да си самовнуши, че всичко е плод на въображението му.

За нищо на света не би признал, че навярно просто е превъртял.

Жегата изсуши влажната му кожа и по нея изби пот. Започна да се пита как Гейдж търпи залепналата риза на изранения си гръб. Червените резки и мехури несъмнено боляха. Бе забелязвал белезите му след пиянски побой от стария Търнър и преди, но никога, никога не бяха изглеждали толкова ужасни. За жалост, Гейдж нямаше да му позволи да ги намаже с мехлем.

Какво щеше да стане, ако се инфектираха? Ако получеше отравяне на кръвта и изпаднеше в делириум или нещо подобно, преди да стигнат до Свещения камък?

Щеше да се наложи да изпрати Фокс за помощ, да, това щеше да направи. Фокс щеше да изтича за помощ, докато той стои при Гейдж, лекува раните и му дава да пие нещо, за да не… как беше, да не се дехидратира?

Разбира се, щеше да им запари на задниците, когато се наложеше баща му да дойде да ги прибере, но Гейдж щеше да бъде по-добре.

Вероятно щяха да изпратят бащата на Гейдж в затвора. Тогава какво щеше да стане? Дали щяха да настанят Гейдж в сиропиталище?

При тази мисъл го побиха тръпки, почти както при мисълта за жената в езерото.

Спряха да си починат и поседнаха на сянка, за да си поделят една цигара от откраднатите „Марлборо“ на Гейдж. От тях винаги му се завиваше свят, но бе някак приятно да седи сред дърветата и да слуша ромона на водата по скалите зад тях и крясъците на пощръклели птици.

— Да си направим лагера тук — каза Кал почти на себе си.

— Няма да стане. — Фокс го смушка в рамото. — Ще навършим десет до Свещения камък. Никаква промяна в плана. Ще стигнем след по-малко от час. Нали така, Гейдж?

Гейдж се взираше между дърветата.

— Да. Щяхме да се движим по-бързо, ако не бяхте помъкнали толкова неща за плюскане.

— Не те видях да отказваш кексче — напомни му Фокс.

— Никой не би отказал „Литъл Дебис“. Е… — Гейдж угаси цигарата и сложи камък върху угарката. — На конете.

Никой не идвал тук. Кал знаеше, че това не е истина, знаеше, че през ловния сезон много хора преследват елени. Но се чувстваше като на място, където никой не идва. И предишните два пъти, когато го бяха придумали да измине целия път до Свещения камък, се бе чувствал по същия начин. Но и двата пъти тръгваха рано сутринта, а не в късния следобед. И се бяха върнали преди два часа.

Сега според неговия „Таймекс“ наближаваше четири. Въпреки леката закуска стомахът му се бунтуваше. Искаше му се да поспрат отново, да изрови още нещо от проклетата кошница, която майка му бе натъпкала с какво ли не.

Но Гейдж непрекъснато ги подканваше да побързат, нетърпелив да стигне до Свещения камък.

Земята там изглеждаше обгоряла, сякаш е имало горски пожар, превърнал всички дървета в пепел. Представляваше почти идеален кръг, заобиколен от дъбове, други широколистни дървета и непристъпен къпинак. В средата стърчеше един-единствен камък, висок около половин метър, плосък и гладък отгоре като малка маса.

Някои го наричаха олтар.

Когато говореха за него, хората казваха, че Свещения камък е просто голяма скала, изскочила от земята, която има такъв цвят заради минералите, подпочвените потоци или пещерите.

Но други, които обикновено бяха по-словоохотливи на тази тема, споменаваха за първото селище Хокинс Холоу и нощта, в която тринадесет мъже срещнали съдбата си, изгаряйки живи на същата поляна.

„Магии“, казваха едни, втори пък говореха за култ към дявола.

Според друга версия онези хора били убити от негостоприемно индианско племе, а после телата им били изгорени.

Но каквато и да бе истинската му история, бледосивият камък се издигаше над земята с цвят на сажди като паметник.

— Успяхме! — Фокс свали раницата си и торбичката, втурна се напред и затанцува около камъка. — Не е ли страхотно? Не е ли страхотно? Никой не знае къде сме. И имаме цяла нощ да правим каквото поискаме.

— Каквото поискаме, насред гората — изтъкна Кал. — Без телевизор и хладилник.

Фокс тръсна глава назад и издаде вик, който отекна.

— Виждате ли? Няма кой да ни чуе. Дори да ни нападнат мутанти, нинджи или извънземни, никой няма да чуе.

Кал осъзна, че това не ще успокои стомаха му.

— Трябва да съберем съчки за лагерен огън.

— Бойскаутът е прав — реши Гейдж. — Вие намерете съчки, а аз ще сложа бирите и кока-колата в потока. Да се охладят.

По свой неповторим начин Кал създаде съвършен ред в лагера. Храната — на едно място, дрехите — на друго, инструментите — на трето. Със скаутския си нож и компас в джоба, той тръгна да събира съчки и малки клони. Тръните жулеха и драскаха, докато пристъпваше през тях. Едва задържайки товара в ръцете си, не видя как няколко капки от кръвта му паднаха на земята, точно на ръба на кръга.

И не видя как кръвта заклокочи, задимя и обгорялата пръст я погълна.

Фокс сложи радиото на камъка, за да открият лагера с Мадона, „Ю Ту“ и Боса. По указания на Кал, подготвиха огъня, но нямаше да го запалят преди залез-слънце.

Потни и изпоцапани, седнаха на земята и нападнаха кошницата за пикник с мръсни ръце и вълчи апетит. Докато храната с познат вкус засищаше глада му и успокояваше тялото му, Кал реши, че си е струвало да влачи кошницата няколко часа.

Най-сетне сити, тримата се изтегнаха по гръб с погледи към небето.

— Вярвате ли, че онези хора са умрели тук? — попита Гейдж.

— Има книги за тях в библиотеката — осведоми го Кал. — За пожар, както се казва, „от неизвестен източник“, пламнал внезапно и изгорил всичко живо.

— Каква работа са имали на това странно място?

— А ние?

Гейдж само изсумтя в отговор.

— Мама ми разказа за първите бели заселници тук. Наричали се „пуритани“. — Фокс направи голям розов балон с дъвката, която си бе купил от пазара. — Радикални пуритани, или нещо подобно. Дошли тук да търсят религиозна свобода, но само такава, каквато те я разбирали. Мама казва, че много хора гледат на религията по този начин. Нещо не схващам.

Гейдж мислеше, че схваща, поне отчасти.

— Много хора са лоши, а някои си въобразяват, че са нещо повече от другите.

Той виждаше това непрекъснато, в начина, по който го гледаха околните.

— А вярвате ли, че са били магьосници и че жителите на Холоу са ги изгорили на клада? — Фокс се обърна по корем. — Мама казва, че магията също е нещо като религия.

— Твоята майка е смахната.

Понеже бе казано от Гейдж, при това на шега, Фокс се усмихна.

— Всички сме смахнати.

— Смятам, че е време за бира. — Гейдж се изправи. — Ще си поделим една, нека другите се доохладят.

Докато той вървеше към потока, Кал и Фокс се спогледаха.

— Пил ли си някога бира? — полюбопитства Кал.

— Не. А ти?

— Шегуваш ли се? Дори кока-кола ми е позволено да пия само при специални случаи. Ами ако се напием и превъртим?

— Баща ми пие бира понякога. Нищо подобно не се случва. Не вярвам.

Замълчаха, когато Гейдж се върна с мократа кутия.

— Добре. С това ще празнуваме… нали знаете, че в полунощ вече няма да бъдем деца.

— Може би не бива да пием преди полунощ — предположи Кал.

— По-късно ще отворим още една. Това е нещо като… като ритуал.

Отварянето на кутията прозвуча оглушително в притихналата гора, почти като пистолетен изстрел. Кал веднага усети миризмата на бирата и му се стори ужасна. Запита се дали и вкусът й е такъв.

Гейдж вдигна бирата с една ръка, високо, сякаш държеше меч. После я сниши и отпи дълга, голяма глътка от кутията.

Не можа да прикрие гримасата, която се появи на лицето му, сякаш бе погълнал нещо странно или неприятно. Бузите му се зачервиха, когато колебливо въздъхна.

— Още е топла, но… — Покашля се веднъж. — Не е лоша. Сега ти.

Подаде кутията на Фокс. Той сви рамене и повтори движенията на Гейдж. Всички знаеха, че щом има нещо, което е проява на дързост, Фокс е готов да го прегърне.

— Пфу! Има вкус на пикня.

— Да не би напоследък да си пил пикня?

Фокс изсумтя срещу Гейдж и подаде бирата на Кал.

— Твой ред е.

Кал огледа кутията. Глътка бира нямаше да го убие, нали? Затова си пое дъх и отпи.

Стомахът му се преобърна и очите му се насълзиха. Върна кутията на Гейдж.

— Наистина е като пикня.

— Предполагам, че хората не я пият заради вкуса й, а заради начина, по който ги кара да се чувстват.

Гейдж отпи нова глътка, явно любопитен да узнае как ще се почувства.

Седнаха с кръстосани крака и свити колене в средата на черния кръг и продължиха да си подават кутията.

Стомахът на Кал отново закъркори, но не усети гадене, не точно. И главата му се замая, но бе някак приятно и забавно. А пикочният му мехур щеше да се пръсне. Когато стана, целият свят се преобърна и го накара да избухне в неудържим смях, докато залиташе към едно дърво.

Разтвори ципа си, прицели се в дървото, но то сякаш продължаваше да се движи.

Фокс се мъчеше да запали цигара, когато Кал се дотътри обратно. Подаваха си я един на друг, но изведнъж почти десетгодишният стомах на Кал се разбунтува. Пълзейки, той се отдалечи да повърне всичко и когато се върна, просто се изтегна по гръб и опита да прогони световъртежа.

Чувстваше се, сякаш отново плува в езерото и нещо бавно го повлича към дъното.

Когато изплува, вече се здрачаваше.

Надигна се, надявайки се да не повърне отново. Усещаше празнота в стомаха и главата, но вече не му се повдигаше. Видя Фокс да спи свит на кълбо до камъка. Допълзя на четири крака до термоса и докато прогонваше гаденето и бирата от гърлото си, бе благодарен на майка си както никога за лимонадата.

Вече по-добре, потърка очи с пръсти зад очилата си и забеляза Гейдж да седи загледан в струпаните и все още незапалени съчки.

— Добро утро, бебчо.

С усмивка, Кал закрачи към него.

— Не зная как да запалим това нещо. Мисля, че е време, но ми трябва помощта на бойскаут.

Кал взе кибрита от Гейдж и подпали сухите листа, които бе пъхнал на няколко места под съчките.

— Трябва да стане. Почти няма вятър и върху пръстта няма нищо, което може да пламне. Ще го поддържаме, а утре ще се постараем да го угасим, преди да тръгнем.

— Браво на Смоуки Мечока1. Добре ли си?

— Да. Мисля, че изповръщах всичко.

— Не биваше да нося бира.

Кал сви рамене и погледна към Фокс.

— Добре сме и вече няма да се питаме какъв е вкусът й. Знаем, че е като пикня.

Гейдж се засмя.

— Не ме накара да стана зъл. — После взе пръчка и започна да разпалва малките пламъчета. — Исках да разбера как ще ми подейства и реших да пробвам с теб и Фокс. Вие сте най-добрите ми приятели и ми хрумна да опитам с вас, за да видя дали ще стана зъл.

— Как се почувства?

— Заболя ме главата. Все още ме боли малко. Не можах да повърна като теб, но ми се гадеше. Взех една кока-кола и я изпих. Тогава се опомних. Защо той се налива така, щом е толкова гадно, по дяволите?

— Не зная.

Гейдж отпусна глава на коленете си.

— Снощи плачеше, когато се нахвърли върху мен. През цялото време пелтечеше и плачеше, докато ме налагаше с колана. Защо на някои хора им харесва да се чувстват така?

Внимавайки да не докосне резките по гърба му, Кал обви ръка около раменете му. Искаше му се да знае какво да каже.

— Веднага щом стана пълнолетен, ще се махна от него. Може би ще постъпя в армията или ще си намеря работа като пожарникар или пък на нефтена платформа.

Очите на Гейдж блестяха, когато вдигна глава, и Кал отмести поглед, защото знаеше, че блясъкът е от сълзи.

— Можеш да ни погостуваш винаги когато искаш.

— А като се върна, ще ми се струва още по-ужасно. Но след няколко часа ставам на десет. А след няколко години ще бъда колкото него на ръст. Дори по-едър. Вече няма да може да ме удря. Няма да му го позволявам. Мамка му. — Гейдж потърка лицето си. — Да събудим Фокс. Никой няма да спи тази нощ.

Фокс дълго сумтя и мърмори и най-сетне стана да се облекчи и да си вземе студена кока-кола от потока. Поделиха си я, както и още няколко кексчета. И най-сетне запрелистваха броя на „Пентхаус“.

Кал бе виждал голи женски гърди и друг път, в изданията на „Нешънъл Джиографик“ в библиотеката, ако човек знаеше къде да гледа. Но тези бяха различни.

— Хей, момчета, мислили ли сте си кога ще го направите?

— Кой не си е мислил? — отвърнаха двамата в един глас.

— Нека си обещаем онзи, който бъде първи, да разкаже на другите — продължи Кал. — Какво прави той, какво прави тя. Всичко. Да се закълнем.

Клетвата бе нещо свещено. Гейдж плю върху ръката си и я протегна напред. Фокс енергично сложи дланта си върху неговата, плю отгоре, и Кал довърши единението.

— Заклеваме се — казаха те в един глас.

Седнаха около огъня, когато на небето се появиха звезди, и дълбоко в гората прозвуча нощният вик на сова.

Дългият, изтощителен поход, срещата с призрака и повръщането от бирата бяха забравени.

— Трябва да правим това всяка година на рождения си ден — реши Кал. — Дори когато станем старци. На тридесет и на повече. Трябва да се събираме тук тримата.

— Да пием бира и да гледаме снимки на голи момичета — добави Фокс. — Хайде да…

— Не — рязко го прекъсна Гейдж. — Не мога да се закълна. Не зная къде ще отида, но няма да остана тук. Не зная дали някога ще се върна.

— Тогава ние ще идваме при теб, където и да си, когато можем. Винаги ще бъдем най-добри приятели. — „Нищо няма да промени това“, помисли си Кал и се закле пред себе си. Нищо не можеше да го промени. Погледна часовника си. — Скоро ще настъпи полунощ. Имам идея.

Той извади скаутския си нож, разгъна го и доближи острието до огъня.

— Какво правиш? — полюбопитства Фокс.

— Стерилизирам го. Нещо като пречистване. — Ножът стана толкова горещ, че трябваше да го дръпне и да подуха на пръстите си. — Гейдж спомена нещо за ритуал. Десет години са доста време. Познаваме се откакто се помним. Родени сме в един и същи ден. Това ни прави… различни — каза той, не съвсем сигурен, че използва точните думи. — Специални, така да се каже. Ние сме първи приятели. Като братя.

Гейдж погледна ножа, после лицето на Кал.

— Кръвни братя.

— Да.

— Супер.

Вече твърдо решен, Фокс протегна ръка.

— В полунощ — каза Кал. — Трябва да го направим в полунощ и да кажем нещо.

— Ще изречем клетва — каза Гейдж. — После ще смесим кръвта си, три в едно. В знак на приятелска вярност.

— Добра идея. Напиши думите, Кал.

Кал изрови молив и лист хартия от раницата си.

— Ще ги напишем и изречем заедно. Тогава ще порежем китките си и ще ги долепим една до друга. Имам и лепенки за после, ако ни потрябват.

С молива си Кал написа думите върху лист, зачерквайки онези, които решиха да променят. Фокс добави още съчки в огъня и пламъците запращяха, когато тримата застанаха около Свещения камък.

В миговете преди полунощ стояха там, три момчета с лица, озарени от огъня и светлината на звездите. По знак на Гейдж заговориха едновременно с поразително сериозни детски гласове:

— Родени сме преди десет години, в една и съща нощ, в един и същи час, през една и съща година. Ние сме братя. Пред Свещения камък се кълнем във вярност и братска преданост. Смесваме кръвта си.

Кал затаи дъх и пръв събра смелост да прокара ножа по китката си.

— Ох!

— Смесваме кръвта си.

Фокс прехапа устни, когато Кал поряза ръката му.

Гейдж не трепна нито за миг, докато острието се плъзгаше по плътта му.

— Един за трима, трима за един.

Кал подаде ръката си. Фокс, а после и Гейдж притиснаха порязаните си китки към неговата.

— Братя по дух и съзнание. Братя в кръвта си завинаги.

След няколко мига облаци закриха кръглата луна и замъглиха ярките звезди. Смесената им кръв закапа върху обгорялата земя.

Въздухът избухна с глас, подобен на оглушителен писък. Пламъците на малкия лагерен огън се издигнаха като кула. Трите момчета се отделиха от земята, сграбчени от невидима ръка, която безмилостно ги разтърси. Светлината стана ослепителна, сякаш звездите се бяха пръснали на парчета.

Когато отвори уста да извика, Кал усети как нещо нахлу в него, нещо горещо и силно, което щеше да смаже дробовете му и да изцеди сърцето му в ужасяваща агония.

Изведнъж светлината угасна. От непрогледния мрак долетя леден полъх, от който кожата му настръхна. Свистенето на вятъра звучеше като животински вой, като вик на чудовище, което живее само в книгите. Земята затрепери и го повдигна обратно, когато се опита да се отдалечи с пълзене.

Тогава нещо изскочи от ледения мрак, от треперещата земя. Нещо огромно и ужасяващо.

С кръвожадни очи, които се взираха в момчето. Усмихна се и зъбите му проблеснаха като сребърни мечове.

Кал си помисли, че е умрял и че този звяр го е погълнал на една хапка.

Но когато отново дойде на себе си, чуваше ударите на сърцето си. Чуваше виковете на приятелите си.

Кръвни братя.

— Господи, господи, какво беше това? Видяхте ли? — изпищя Фокс с глас, тънък като игла. — Гейдж, за бога, тече ти кръв от носа!

— И от твоя. Нещо… Кал, господи, Кал!

Кал лежеше неподвижен, проснат по гръб. Усещаше топлината на кръвта по лицето си. Беше твърде вцепенен, за да се изплаши от нея.

— Не виждам — прошепна той с пресипнал глас. — Нищо не виждам.

— Очилата ти са счупени. — С изпоцапано със сажди и кръв лице, Фокс допълзя до него. — Едното стъкло е напукано. Приятел, майка ти ще те убие.

— Счупени.

С трепереща ръка, Кал посегна да свали очилата си.

— Нещо… тук се случи нещо. — Гейдж го сграбчи за рамото. — Усетих го, след като всичко сякаш полудя. Нещо се преобърна в мен. После… видяхте ли го? Видяхте ли онова създание?

— Видях очите му — каза Фокс и зъбите му затракаха. — Трябва да се махнем от тук. Трябва да бягаме.

— Накъде? — попита Гейдж. Въпреки че все още не можеше да си поеме дъх, грабна ножа на Кал от земята и здраво го стисна. — Не знаем къде отиде то. Дали беше някаква мечка? Или…

— Не беше мечка. — Кал заговори спокойно. — Беше нещо, което отдавна витае на това място. Виждам… виждам го. Приемало е образ на човек, когато пожелае. Но не и сега.

— Хей, човече, напълно си откачил.

Кал извърна очи към Фокс, ирисите им бяха почти черни.

— Виждам го, както и онзи, другия. — Разтвори ръката си, чиято китка бе порязал. Върху дланта му имаше парче от зелен камък на червени петна. — Негов е.

Фокс разтвори шепата си, и Гейдж своята. Във всяка от тях имаше третина от същия камък.

— Какво е това? — прошепна Гейдж. — Откъде се взе?

— Не зная, но сега е наше. Три части от едно цяло. Мисля, че събудихме някаква сила. И нещо се отприщи с нея. Нещо зловещо. Виждам. — Затвори очи за миг, а после погледна приятелите си. — Без очилата. Не е замъглено. Виждам без тях!

— Почакай.

Треперейки, Гейдж свали ризата си и се обърна с гръб.

— Господи, изчезнали са. — Фокс протегна ръка и докосна гладкия гръб на Гейдж. — Резките. Няма ги. И… — Завъртя китката си, където плиткият разрез вече зарастваше. — Да не сме се превърнали в нещо като супер герои?

— Онова създание е демон — каза Кал. — И ние го събудихме.

— Мамка му! — Гейдж се загледа в тъмната гора. — Честит ни рожден ден, по дяволите.

Загрузка...