Внимавай какво си пожелаваш. От опит знам, че това е истина, а не просто стара фраза. Желанията са брутални, не прощават никому. Изгарят езика ти в мига, в който ги произнесеш, и повече не можеш да ги върнеш назад. Нараняват и изсушават душата ти, а после те преследват хищно. Пожелавала съм прекалено много неща през живота си — за пръв път, когато бях на осем години. Не беше от онези детски желания за сладолед, красива рокля или дълга руса коса; не. Беше съвсем различно, от онзи вид, който те разтърсва до мозъка на костите, после засяда в гърлото ти като суха крастава жаба и те задушава, докато не го изплюеш на висок глас. От онези, които могат да променят живота ти за един миг, преди да имаш време да пожелаеш да си ги вземеш обратно.
Бях на погрешното място в погрешното време, но нима всички истории не започват така? Странник, който пристига в града и предизвиква опустошение. Човек, който се спъва и пада в пропаст на сватбения си ден. Жена, която отива да погледне през прозореца в мига, в който заблуден куршум или парче стъкло, или ледена висулка се забива в гърдите й. Аз бях детето, което тропна с крак и си поиска нещо и така предизвика края на света — поне на своя собствен свят. Единственият, който беше от значение. Разбира се, бях егоистка, но нима всички осемгодишни момиченца не се мислят за господарки на вселената? Нима те не заповядват на звездите и моретата? Нима не контролират времето? Когато вечер затварях очи, за да заспя, си представях, че останалият свят също спира. Мислех, че ще имам всичко, което искам. Желаех разни неща, защото ги заслужавах.
Онова желание се роди в сърцето ми през януари, сезона на снега, когато в къщата ни беше студено и сметката за газта не бе платена. Случи се на 16-ти, рождения ден на майка ми. Бяхме само тримата: тя, аз и брат ми. Нямахме баща. Имахме, естествено, но той си бе тръгнал и бе оставил на мен и на Нед единствено тъмните очи и нищо друго. Разчитахме на мама. Изобщо не очаквах тя да има някакъв личен живот. Цупех се, когато нещо я откъсваше от нас: сметките, които трябваше да се плащат, работите, които постоянно сменяше, чиниите, които трябваше да се мият, купчините дрехи за пране… И така до безкрай. Задачите никога не свършваха. Тази вечер майка ми обаче щеше да излиза с двете си най-добри приятелки, за да отпразнува рождения си ден. Това никак не ми харесваше. Щяха да ходят в „Блубърд динър“, занемарено място, прочуто със сандвичите си с печено говеждо и мазни пържени картофки. Искаше само няколко часа за себе си, щеше да бъде съвсем скромно празненство.
Не ми пукаше.
Може би баща ми е бил такъв егоист и го бях наследила от него заедно с цвета на очите си. Исках майка ми да си остане у дома и да сплете косата ми — по онова време тя беше много дълга, стигаше чак до кръста ми. Ако я оставех пусната, когато спях, ставаше на възли и това не ми харесваше; Нед ми беше казал, че на покрива ни живеят прилепи. Страхувах се, че през нощта ще влетят в стаята ми и ще си свият гнездо в косата ми. Не исках да оставам вкъщи сама с брат си, който не ми обръщаше никакво внимание и се интересуваше повече от наука, отколкото от човешките същества. Спорехме за всичко, дори за последната бисквитка в купата, за която често посягахме едновременно. Пусни я! Ти първа! Каквото и да сграбчвахме, обикновено свършваше счупено на две. Нед нямаше време за капризите на малката си сестра; трябваше да го подкупвам, за да ми чете. Ще измия чиниите вместо теб. Ще ти дам парите си за обяд. Просто ми прочети приказката.
Майка ми не обърна внимание на оплакванията ми. Беше прекалено заета. Бързаше. Облече мантото си и си метна син шал. Косата й беше светла. Подстригваше се сама, като се извърташе, за да види главата си отзад в огледалото. Не можеше да си позволи истинска прическа във фризьорски салон; и все пак беше красива. Не говорехме, че сме бедни; никога не обсъждахме това, което не можехме да имаме. Ядяхме макарони три пъти в седмицата и носехме дебели пуловери в леглото вместо пижами, за да ни е топло; справяхме се. Дали осъзнавах, че това е трийсетият рожден ден на майка ми, че тя все още е млада и красива, и поне за мъничко щастлива? За мен тя беше просто моята майка. Нищо по-малко или повече. Нищо, което не включваше мен.
Когато тръгна да излиза, изтичах след нея. Бях боса на верандата и краката ми веднага замръзнаха. Дъждът беше леден и се скрих под зеления нагънат пластмасов покрив. Капките се удряха в него тежко, звучаха като пистолетни изстрели. Водата се стичаше по дъските на пода, замръзваше и превръщаше дървото в лед. Умолявах мама да не тръгва. Господарката на вселената. Момичето, което мислеше единствено за себе си. Сега знам, че най-големите спорове обикновено се водят за най-глупавите неща. Моментът, който може да промени пътя в живота ти, най-често е напълно невидим и се разтваря като захар във вода. Но я обясни това на едно осемгодишно момиче. Кажи го, на когото поискаш; и виж кой ще ти повярва.
Когато майка ми каза, че Бетси и Аманда я чакат и вече е закъсняла, си пожелах нещо. В същия миг усетих как то ме изгори отвътре. Почувствах горчилката му; и въпреки това продължих. Пожелах си да не я видя никога вече. Казах й го право в лицето. Пожелах си тя да изчезне веднага, в същия миг.
Майка ми се разсмя и ме целуна за лека нощ. Целувката й беше чиста и свежа. Лицето й бе бяло като сняг. Прошепна ми нещо, но не го чух. Исках това, което си бях пожелала. Не мислех за нищо друго, освен за собствените си нужди.
Тя не можа да запали двигателя, опита няколко пъти, докато стане. Във въздуха имаше много пушек. Покривът на колата вибрираше заедно със силно ръмжащия двигател. Чувствах се огорчена. И ето още нещо странно за това желание, което я накара да изчезне: заболя ме от него.
— Влизай вътре, идиотко такава! — извика брат ми. — Тя няма да се върне и само ще ти замръзне задникът.
Нед разсъждаваше логично; беше четири години по-голям от мен, експерт по съзвездията, червените мравки, прилепите и безгръбначните животни. Понякога ми казваше, че чувствата са загуба на време. Не обичах да го слушам, дори когато беше прав, затова онази вечер не му отговорих. Той пак извика — обеща, че ако се прибера, ще ми почете, дори и приказка, а по принцип хич не ги харесваше. Приказките бяха абсурдни, невъзможни, нелогични. Но и това не успя да ме накара да прекратя вечерното си бдение. Не можех да откъсна поглед от празната улица. Не след дълго брат ми се отказа да ме уговоря. Нима в крайна сметка не ставаше така с всички хора в живота ми? Стъпалата ми посиняха и започнаха да ме болят, но останах отвън на верандата още малко. Докато езикът ми спря да пари. Когато най-накрая влязох вътре, отидох до прозореца и продължих да гледам навън. Дори и Нед дойде в един момент, но там нямаше нищо. Само снегът.
Майка ми бе катастрофирала на пътя, вливащ се в магистралата. Полицейският доклад твърдеше, че причините за инцидента били лошите пътни условия — имало много лед — и старите гуми на колата й, които трябвало да бъдат сменени. Но ние бяхме бедни, нали го казах? Не можехме да си позволим нови гуми. Майка ми закъснявала с половин час за тържеството за рождения си ден, после с час; после приятелката й Бегси се обадила в полицията. На следващата сутрин, когато баба ни дойде, за да ни съобщи новината, за пръв път сплетох сама косата си и след това я отрязах с градинската ножица. Оставих я там за прилепите. Започнах да се питам дали брат ми не е бил прав през цялото време. Не чувствай нищо. Дори не се опитвай.
След погребението с Нед се преместихме в къщата на баба ни. Трябваше да оставим някои от нещата си: брат ми имаше колония от мравки, а аз се отказах от всичките си играчки. Вече бях прекалено голяма за тях. Баба каза, че отрязалата ми коса прилича на свинска опашка, но не се обидих — можеше ли да измисли как да назове това, което причиних на майка си? Знаех го, но не казах нищо. Баба ми беше прекалено мил човек и си нямаше представа кой всъщност бе дошъл да живее под нейния покрив. Бях унищожила майка си с думи, затова думите станаха мой враг. Бързо се научих да държа устата си затворена.
Нощем си разказвах приказка, без думи, само аз я чувах в главата си — история, която харесвах повече от тези, които имаше в книгите ми. Момичето в нея бе нещастно, всички се държаха ужасно с нея, семейството й, дори времето. Стъпалата й кървяха от каменистите пътеки; птиците — черни косове — бяха оскубали косата й. Обикаляше от къща на къща и търсеше подслон. Нито един съсед не отвори вратата си за нея и така един ден момичето просто спря да говори. Живееше в подножието на планина, където всеки ден валеше сняг. Стоеше отвън, без покрив, без закрила; не след дълго тя се вледени цялата — плътта й, костите, кръвта… Приличаше на диамант, искреше и се виждаше отдалече. Сега бе толкова красива, че всички я искаха: хората идваха да си говорят с нея, но тя не им отговаряше. Птиците кацаха на раменете й; тя не си правеше труда да ги прогонва. Нямаше нужда. Ако се опитаха да я клъвнат, клюновете им щяха да се строшат. Вече нищо не можеше да я нарани. След известно време стана невидима, царицата на снега. Мълчанието бе нейният език, а сърцето й бе добило съвършен сребрист цвят. Беше толкова твърдо, че нищо не можеше да го разбие, дори най-острият камък.
— Физиологически невъзможно — каза брат ми, когато веднъж се осмелих да споделя с него приказката си. — При такива ниски температури сърцето й щеше да замръзне и после да се пръсне. Накрая щеше да умре, плувнала в собствената си кръв.
Никога вече не обсъждах с него такива неща.
Знаех каква е ролята ми в света. В училище бях тихото момиче, най-добрата приятелка, онази, която винаги беше на второ място. Не желаех да привличам внимание към себе си. Имаше думи, които не можех да се насиля да кажа; от думи като гибел и любов, и загуба ме заболяваше стомахът. В крайна сметка за мен те станаха едно и също. Но бях добра внучка, бързо изпълнявах задълженията си и бях любимката на баба. Колкото повече работа имах за вършене, толкова по-малко време ми оставаше за мислене. Чистех, перях, стоях до късно, за да си напиша домашните. В гимназията вече бях станала доверената приятелка на всички; знаех как да слушам. Винаги бях на разположение на приятелките си, техният опорен стълб; на мен можеше да се разчита за всякаква помощ, особено когато ставаше дума за гаджетата им, някои от които правиха секс с мен през последната година, благодарни за съветите ми за любовния им живот, щастливи, че могат да си легнат с момиче, което не искаше нищо в замяна.
Брат ми отиде да следва в „Харвард“, после в „Корнел“ за докторската си степен; стана метеоролог, съвършеният избор за човек, които искаше да наложи логиката в един несъвършен свят. Предложиха му място в университета в Орлон, Флорида, и не след дълго вече бе щатен преподавател, после се ожени за своя колежка — математичка, Нина, която той издигаше в култ заради красотата и логичната й мисъл. Аз пък потърсих кариера, където мълчанието щеше да бъде предимство. Отидох в близкия държавен университет, после в градския колеж за магистърска степен по библиотечно дело. Брат ми смяташе за забавно, че специалността ми се смяташе за научна дейност, но аз я приемах съвсем сериозно. Бях разпределена на рецепцията, все така давах съвети на хората, както правех в гимназията, пак бях момичето, към което се обръщаха за информация. В библиотеката ме харесваха, бях надежден служител — аз събирах парите за сватбите на колегите и за бебешките тържества. Когато една от колежките ми се премести в Хавай, ме убедиха да взема котката й Жизел, въпреки че съм алергична към котешкия пух.
Но имах и друга, скрита страна. Истинското ми аз. Онази, която помнеше как пада снегът, как ледените късове се забиват в покрива един след друг, с все по-голяма сила. Онази, която сънуваше студени, сребристи сърца. Посветената на смъртта. Бях станала експерт по различните начини, по които можеш да умреш, и като всеки експерт си имах предпочитания: ужилване от пчела, пронизвано с отровно острие, токов удар. Имаше цели категории, на които не можех да се наситя: смърт при злополука или пък предварително обмислена, договори за смърт, смърт, за да се избегне бъдещето, смърт, за да се забрави миналото. Съмнявам се, че някой друг в библиотеката знаеше, че rigor mortis, трупното вкочаняване, настъпва четири часа след смъртта. Или пък, че ако бъде подгрян, арсеникът мирише на чесън. Шефът на полицията в градчето ни, Джак Лиънс, който беше съученик на брат ми от гимназията, често ми се обаждаше за информация, свързана с отрови, самоубийства и заразни болести. Той също ми имаше доверие.
След като започнах да изследвам смъртта, вече не можех да се спра. Това бе моето призвание; предполагам, че можеше да се нарече „страст“. Поръчвах медицински трудове, книги по ентомология, наръчници по фармацевтика, така че когато Джак Лиънс се обадеше, да бъдех наясно с всички странични ефекти на отровите. Любимата ми книга бе „Сто начина да умреш“, наръчник за пациенти със смъртоносни заболявания, хора, които вероятно имаха остра нужда да сложат доброволно край на страданията си. Въпреки това винаги питах Джак дали няма друг специалист, към когото да се обърне — някой по-квалифициран, но той казваше: „Знам, че от теб ще получа само фактите. Без свободни интерпретации.“
В това отношение грешеше. Бях тиха и кротка, но имах собствено мнение: когато ме молеха да препоръчам приказки, подходящи за осемгодишни например, на Андерсен или на братя Грим, винаги избирах Грим. Кости, обвити в коприна, заровени под хвойново дърво, малки глупави момчета, които същевременно са достатъчно смели, за да играят карти със Смъртта, смахнати сестри, които са толкова откачени, че се обесват сами или скачат с главата напред в кладенец. Няколко пъти гневни майки и преподаватели се оплакваха на главната библиотекарка, когато след моя препоръка децата си бяха изкарвали акъла. Но аз държах на своето. Светът на Андерсен бе пълен с благородни, прекрасни герои. Предпочитах приказки, в които егоистични загубили се момиченца трябва да си проправят път през дерящите ги храсти, за да стигнат до дома си, а небрежни, неразумни братя се превръщат в магарета и лебеди, с пълзящи под кожата им бълхи, които ги влудяват, и с капеща от перата им кръв. Не вярвах, че хората получават това, което заслужават. Не вярвах в рационалния, доброжелателен свят, създаден, за да ни пасва, съществуване, което се предполагаше да прилепне плътно към една сътворена логика. Нямах доверие на графики или диаграми, в които човечеството бе разделено на добри и лоши и където „и след това заживели щастливи заедно“ бе директно противопоставено на „тук и сега“.
Когато си тръгвах от библиотеката във ветровитите нощи, сред шумоленето на листата на дърветата, и целият Ню Джърси бе вече притихнал и мрачен, нямаше да се изненадам, ако откриех мъж с едно крило на стъпалата на Кметството или ако се натъкнех на гладен вълк на ъгъла на Пета улица и главната. Все пак познавах силата на желанието. Невидимо и неизбежно в резултата си като пеперудата, която пърха с криле в единия край на света и с това единствено действие променя времето в другия край. Теорията на хаоса, информира ме брат ми, се основава на математическа теорема, която предполага, че дори най-малката промяна влияе на всичко, дори и на времето, независимо на какво разстояние се случва. Брат ми можеше да я нарича както си иска; за мен това бе съдба.
Преди да се усетя, минаха тринайсет години, а аз продължавах да работя в библиотеката. После петнайсет. Все още носех косата си по същия начин — късо подстригана, — прическата, която си бях направила сама на осем години, се бе превърнала в моя запазена марка. Хората очакваха определени неща от мен: подкрепа, мълчание, удобство. Нямаха никаква представа коя бях аз. Известно време се срещах с Джак Лиънс, ако нашите отношения можеха да се нарекат така. Обаждаше ми се за информация и после същата вечер ме чакаше отвън на паркинга. Правехме го в колата. Сексът бе припрян и нервен, и луд, но въпреки това го правехме. Поемахме рискове. По време, когато започваха да идват читатели, в дни, в които падаше толкова много сняг, че преспите можеха да затрупат колата. Може би тайничко исках да ни хванат, но никога не се случи. Бяхме сами в света. Джак знаеше, че не обичам да говоря; вярно беше, но аз нямах доверие само в моите думи. Не в думите на другите. Той можеше да говори каквото си иска. Можеше дори да каже, че ме обича, стига да не го мислеше наистина. Това бе важно за мен. Момичето в плен на снега в планината. Студеното мълчание, което бе толкова чисто, че не нараняваше. За мен не съществуваше нищо отвъд тези планини. Нищо, към което да си струва да тръгнеш.
Джак винаги ме оставяше да се прибера пеша у дома и никога не се опита да ме придружи. Мислех, че ме познава по-добре от всички други. Мислех, че той знае, че не заслужавам нито нежност, нито лоялност, нито късмет. После една вечер ми донесе цветя — букетче увехнали маргаритки, които бе взел от някоя фермерска сергия, но все пак бяха цветя. Това беше краят; този жест съсипа всичко. В мига, в който се държа така, сякаш бяхме нещо повече от двама странници, споделящи общ интерес към смъртта и секса, беше свършено. След като разбрах, че има вероятност да ме харесва наистина и да го е грижа за мен, спрях да се виждам с него.
Без Джак в живота ми вече не се случваше абсолютно нищо. Когато дойде времето, за мен бе съвсем логично да се погрижа за баба си в последните й дни. Брат ми беше зает с живота си във Флорида, а аз така или иначе нямах живот, само библиотеката, само вечерите, в които се прибирах сама до дома. Беше мой дълг и моя отговорност след всичко, което бе направила тя за нас. Баба ми ме обичаше истински и силно, въпреки че единствените неща, което й давах в замяна на нейната привързаност, бяха пилешката супа, сандвичите с масло, английския чай с мед и лимон — пиеше чаша след чаша — и безброй книги от библиотеката. Къщата ни бе претъпкана с книги; в кухнята, под леглата, пъхнати между възглавниците — бяха толкова много, че едва ли щеше да успее да прочете всичките. Предполагам си мислех, че ако баба ми запазеше интереса си към разни неща, нямаше да умре; трябваше да остане с мен, докато прочете всички книги, които толкова много обичаше. Трябва да стигна до дъното на тази, казваше тя, сякаш книгата бе езеро или море. Мислех, че ще чете вечно, но нещата не стават по този начин.
— Трябва да се наслаждаваш на живота си — каза тя една вечер, когато й помагах да си легне и й подавах чашата с чай.
Дори пиенето на чай вече я затрудняваше. Отпиваше малки глътки, като птиче. Трябваше да подпирам главата й изправена; миришеше на лимон и прах. Имах чувството, че ще се разплача, макар това да бе невъзможно за мен. Плаченето не е като карането на велосипед; щом се откажеш веднъж от него, бързо забравяш как става. Гледай се, ако искаш, в огледалото и прави разни гримаси, режи лют лук, пускай си един след друг тъжни филми… Нищо не може отново да ти върне сълзите.
Неочакваният съвет на баба ми онази вечер ме свари напълно неподготвена. Предполагах, че поне тя разбира, че още преди години бях загубена кауза. Не заслужавах да бъда щастлива. Нима скъпата ми баба не го осъзнаваше? Вече бях минала възрастта, в която майка ми беше, когато онази нощ тръгна към своите приятелки. Коя бях аз и какво право имах да се наслаждавам на живота си?
— Винаги си толкова отрицателно настроена — каза баба ми.
— А ти си взела всички положителни гени. — Което бе удивително, като се имаше предвид състоянието й и състоянието на света въобще.
В края на болестта си обаче и баба ми се сблъска с тъгата. Плачеше насън. Не можех да понасям да гледам как страда. Оставях котката Жизел да я наглежда, свита на кълбо в болничното легло, което бях наела, и излизах навън, където можех да дишам — макар и задушния, неприятен въздух. Беше пролет и навсякъде хвърчаха борови полени; всичко бе покрито с жълтеникавозелен прах. Тази нощ си пожелах целият ми живот да бъде различен, да можех да започна отначало, в Париж или Лондон, в Италия, или дори просто отвъд реката, в Ню Йорк, където ходех на училище. Все още бях млада. Пожелах си да се отърся от старата си кожа, да си тръгна и никога, никога да не погледна назад. Но започването на нов живот не беше сред моите специалности. Смъртта беше моят талант; и преди да успея да спра, си пожелах мъките на баба ми да свършат. Исках тази дума — мъка — вече да не й тежи.
Тя умря тази нощ, докато аз спях на дивана. Котката беше до нея и когато чух Жизел да мяука, разбрах какво е станало. Брат ми нямаше да успее да дойде веднага в Ню Джърси, погребението трябваше да се отложи с няколко дена, защото точно в този период бе изпитната сесия в университета му. Нед осъзна какво ми се бе случило в мига, в който прекрачи прага на къщата. Бях като птичка, пусната от клетката си, разбрала, че не може да излети отвъд перваза на прозореца. През всички тези години планирах как напускам Ню Джърси, а сега не можех да изляза дори от дневната. Почти бях спряла да ям, хапвах само малко корнфлейкс с мляко — единственото нещо, което успявах да погълна. Не се бях къпала с дни и миришех на плесен, миризмата на унищожението и загубата. Обадих се в библиотеката и им казах, че повече няма да ходя на работа. Общуването с хора щеше да ми дойде прекалено. Всичко ми идваше прекалено. Джак ми изпрати съболезнователно писмо на полицейска бланка; пишеше, че му липсвам, повече, отколкото очаквал, и се надявал скоро да се върна на работа. Но това нямаше да стане. Едва намирах причина да се надигна от леглото и да се облека, а какво оставаше да отговарям на безсмислените въпроси на читателите ни или да правя секс на задната седалка на колата с някого, който ми бе напълно безразличен. Понякога просто си оставах с халата. Нямах желание да мия лицето си, да се погледна в огледалото, да изляза навън, да дишам.
С брат ми не бяхме водили истински разговор от години. Бяхме прекалено заети, живеехме много далече един от друг. Но след погребението приседна до мен на дивана. И той бе алергичен към котки, също като мен, и очите му вече започваха да сълзят заради Жизел.
— Това няма да доведе до нищо добро — каза ми Нед. — Не можеш да останеш тук.
Все така логичен, сякаш имаше някакво значение. И тогава беше логичен. Спомних си онази сутрин след смъртта на майка ни; баба ни още не беше дошла. Влязох все още облечена с пижамата си в кухнята и го видях. Мисля, че беше почистил. Дори и тогава вече бе много подреден. Прекалено рано е, каза ми Нед. Върни се в леглото. Направих точно това. Два дни по-късно седяхме заедно на сгъваеми столове на погребението на майка ни в гробището. Няколко нейни приятелки бяха там, всичките в черни рокли. Нед носеше черен костюм, вероятно взет под наем. Не го бях виждала преди. Аз бях облечена в тъмносиня рокля, която преди беше с дантелена яка, но за погребението я отрязах със същите ножици, с които отрязах и плитката си. Пред нас имаше обикновен ковчег от борово дърво, затворен. Но бях чела достатъчно приказки, за да знам, че мъртвите невинаги са си отишли. Майка ни можеше просто да е заспала, да е омагьосана, готова да тропа по ковчега отвътре и да моли за помощ: Пуснете ме! Пуснете ме!
Можеше да се случи по всяко време. Небето беше сиво, по земята имаше скреж и лед. И тогава видях, че Нед плаче. Беше много тих, не издаваше никакъв звук. Не мисля, че някога го бях виждала да плаче, затова бързо извърнах поглед встрани. И после ковчегът вече изглеждаше различно. Беше плътно затворен. Бе свършило, край.
На погребението на баба ни с Нед бяхме единствените жалеещи. Същият тип обикновен боров ковчег, същото гробище. Никога не бяхме идвали тук, за да отбележим със специален знак или плоча гроба на майка ни и се радвах за това. Не исках да знам точно къде е погребана. Може би все пак не беше заровена в земята. Може би грешах и тя бе отворила дървения капак, за да избяга в мрака и в студа в мига, в който си бяхме тръгнали от гробището. Огледах се за отпечатъци по земята, макар да бяха минали повече от двайсет години. В пръстта имаше само следи от тънките краченца на птиците. И нещо друго — стъпки от лисица.
Нед не само се бе погрижил за делата на баба ми, вече бе направил нужните проучвания, за да ми помогне да подредя отново живота си. Беше ми намерил работа в обществената библиотека в Орлон, както и къща под наем само на няколко пресечки от университетския кампус. Обсъдихме предимствата на преместването ми. По принцип ситуацията не беше в полза на Нед. Ако играехме на пари, щях да заложа всичко на вероятността, че бъдещето ми изглеждаше съвсем ясно — още двайсет години в къщата на баба ми, облечена в халата си. Но брат ми беше достоен противник, методичен, и предизвикателствата никога не го отказваха, дори предизвикателството да бях аз.
Докато се мотаех унило наоколо и хапвах корнфлейкс, Нед приготви багажа ми, обади се на агент по недвижими имоти и купи нови гуми за колата ми. И това беше. Напуснах Ню Джърси. Колегите искаха да ми направят прощално тържество в библиотеката, но без мен нямаше кой да го организира. Взех котката със себе си. Не че имах избор. Жизел просто скочи в колата и се настани удобно върху якето на брат ми, което беше гаранция, че той щеше да киха през целия път до Флорида.
Денят, в който тръгнахме, беше нетипично горещ за сезона. Въздухът се стелеше тежко край нас като жълтеникавозелена маса, посивяваща по краищата в далечината, а влажността бе 98 процента.
— Тъкмо ще привикнеш към климата във Флорида — Нед беше странно енергичен и жизнерадостен.
След Джърси по магистралата пред нас се простираше ярка светлина, от онзи вид, който е толкова мощен и пулсиращ от живот, че може да освети цялото небе. Брат ми се наслаждаваше на времето; неговият факултет участвал отскоро в проект, изучаващ мълниите, и той беше един от консултантите по него.
— Без гръмотевичните бури Земята ще изгуби електрическия си заряд за по-малко от час — каза ми Нед.
Докато карах, той си водеше бележки за работата си. Бях свикнала да съм сама, да говоря на себе си; без да се замисля, си пожелах на глас още нещо, независимо не щеше да ме заболи и да изгоря. Пожелах си да ме удари гръм.
— Как ли пък не! — каза брат ми. Една от задачите на факултета по метеорология в Орлон била работата на екип лекари и биолози, проучващи нараняванията и травмите у хора, оцелели, след като са били поразени от гръм. — Все още нямаме представа за вредите, които могат да бъдат нанесени от това явление. Абсолютно никаква.
Но думите му не бяха от значение за мен. Бях отправила към вселената още едно желание за смърт и от горчивия вкус, който усещах в устата си, можех да кажа само едно.
Бе прекалено късно да си го върна обратно.
Котката не беше съвсем доволна от преместването ни.
Не можех да я виня. Орлон не беше рай. Котките, освен това са създания на навика, казват, че са привързани повече към мястото, отколкото към човека. Това определено беше вярно за така наречената ми домашна любимка, която не показваше никакви признаци, че първоначалната й собственичка й липсва. Нито веднъж не беше заставала с тъжен поглед на прозореца в очакване да бъде спасена. А и защо да го прави, тя като че ли изобщо не признаваше съществуването на човешките същества. Моята награда. Моят домашен любимец.
Жизел, повиках я аз, докато бе навън в двора, но тя ме пренебрегна и само махна нетърпеливо с опашка, сякаш бях поредното от хилядите насекоми, които населяваха тежкия въздух на Орлон. Дори собствената ми котка не ме харесваше. Какво очаквах? Животът в Орлон не бе по-добър, независимо от обещанията на брат ми — бе само по-горещ, по-пълен с всякакви досадни буболечки, и най-лошото, много по-влажен от Ню Джърси. Библиотеката, в която започнах работа, не разполагаше с достатъчно средства: имаше само още една библиотекарка, Франсис Йорк, която работеше на този пост от четирийсет години и чието зрение бе почнало да се разваля — затова й бях нужна аз. Все още не бе сигурна, че можеше да ми има доверие, но трябваше да бъда нейните очи.
Ето какво заварих: повечето рафтове бяха празни, бюджетът на библиотеката бе орязан. Местните не проявяваха голям интерес към книгите. Имах повече книги в кашоните, оставени на склад в Ню Джърси, отколкото се намираха в цялата Обществена библиотека на Орлон. Нямаше компютри на разположение на клиентите, само една много стара машина на редакцията и един направо древен каталог с картони на читателите, който все още се използваше. Що се отнася до отдела за препоръки — просто нямаше такъв. След няколко седмици на работа бях получила само три обаждания по телефона: два за правилната употреба на градинската тор и едно от второкласничка, която искаше да знае кое медицинско училище бе посещавал доктор Сюс1.
Може би трябваше да излъжа моята млада читателка, но не беше в природата ми. Когато й обясних, че любимият й писател не е бил лекар, че всъщност дори фамилията му не е Сюс, тя ми затвори. Предполагам никой досега не й беше казвал, че не трябва да се доверява на думите, дори на тези в книгите.
Тъй като се намирахме в университетско градче, студентите в Орлон си имаха своя високотехнологична библиотека и нашата малка сграда бе почти невидима за тях. А понеже бюджетът ни не позволяваше снабдяването с нови издания, дори и местните не ни търсеха. Единствената активност през седмицата беше посещението на децата от детската градина, но и тази група почти се разпадна, след като прочетох приказката „Гъсарката“ от братя Грим, в която разказвачът на историята, конят на принцесата на име Фалада, продължаваше да говори, въпреки че главата му бе отрязана и висеше на стената. Франсис пое отново ролята на четец на приказки, въпреки че бе почти сляпа и трябваше да държи книгата досами носа си, за да вижда буквите. Бе любезна, но настоятелна за оттеглянето ми и аз я разбирах напълно. Смъртта беше моят талант, не общуването с жизнерадостни хлапета. С благодарност зарязах детската група, щастлива, че ще избегна общуването с шумните малки създания в четвъртък следобед.
Докато висях в библиотеката, открих, че жадувам да ми задават въпроси, свързани със смъртта. Ню Джърси започна да ми изглежда като мечта, а не като кошмар. Взирах се в телефона. Джак Лиънс ми липсваше; нашите най-продължителни, най-интимни разговори бяха свързани със заболяванията, предавани от комарите, особено западнонилската треска. Брат ми и Нина бяха заети с работата си в университета; след като ми помогнаха да се настаня в новата си къща — в която Нед бе пропуснал да спомене, че няма климатик, а само вентилатори, висящи от тавана — рядко ги виждах. Не че очаквах нещо повече, а и защо? Те си имаха свой собствен живот.
Вечер слушах радио и се забавлявах, като убивах мухи с мухогонката, която си бях купила от местното магазинче. Малко смърт у дома. Нещо, което разбирах. Нещо, в което бях добра. Убих стотици мухи за нула време. Оставях купчината мъртви тела по перваза на прозорците.
Това правех, когато се случи. Държах в ръка мухогонката, когато видях, че нещо, което приличаше на топка за тенис, приближаваше към мен. Прозорецът бе отворен, вентилаторът на тавана се въртеше, небето бе натежало от жегата. Помислих си, че сигурно някои съседски деца са метнали топка по прозорците ми. Не се интересувах от деца, независимо от каква възраст или пол бяха. Знаех какво мислят и на какво бяха способни. Бях готова да изкрещя на виновниците да се разкарат от моравата ми. Но тогава видях, че топката бе странно ярка, толкова искряща, че трябваше да замижа с очи. Когато погледът ми се отмести, видях, че пластмасовата мухогонка, която държах в ръка, гореше в пламъци и че огънят се спускаше към пода като фойерверк на 4 юли.
Бях напълно парализирана, безпомощна и просто стоях там и гледах как топката пада на пода. Чух силен шум: експлозия, като изстрел от пистолет. Спомних си за ледените капки дъжд, които удряха по покрива на верандата и отскачаха като рикошет встрани, когато майка ми се опитваше да запали двигателя на колата си. Звукът на смъртта. Тъп звук от това, което не можеше да бъде спряно. За миг си помислих: Това е краят на света. Моят свят, имах предвид. В известен смисъл това беше вярно. За секунди всичко се промени. Ако се бях обърнала наляво, вместо надясно, може би нямаше да се случи; ако мухата, която преследвах, не беше минала през дупка в мрежата; ако никога не бях напускала Ню Джърси, ако онази пеперуда в Южна Америка не бе разперила крилете си и с един замах не бе променила всичко, сега и завинаги.
Когато се събудих в болницата, знаех, че поне част от моето желание се бе сбъднала. Усещах го, горчивия вкус на смъртта. Желанието, което се роди в сърцето ми, когато пътувахме с колата към Флорида, бе изпълнило наполовина своята мисия, но бях все още жива. Не можех да помръдна лявата си страна. Ръце, крака, тяло — всичко бе пострадало. Нямаше увреждане на вътрешните органи, дробовете и бъбреците ми бяха здрави. Но сърцето бе засегнато, имаше и неврологични проблеми — двете най-чести причини за смърт при хора, ударени от гръм. Същевременно ме информираха какъв голям късмет имам, че се намирам в Орлон, където жертвите на мълнии били повече, отколкото където и да е другаде във Флорида — славната Флорида, щатът, водещ класацията по брой смъртни случаи вследствие на гръмотевична дейност. По тази причина в нашия окръг били и най-добрите медицински специалисти в тази област. Трябваше да съм благодарна за това. Щях да се нуждая от доста работа с физиотерапевт и посещения при кардиолог, защото сега сърцето ми прескачаше често. Чувствах го как трепти неравномерно вътре в мен — разкъсване на перикарда от задната част на сърцето, казаха лекарите. Сякаш в тялото ми бе пленена птица, която принадлежеше на свят извън клетката на гръдния ми кош.
Докато ми обясняваха състоянието в присъствието на Нед и Нина, единственото, върху което можех да се концентрирам, бе силното тракане в главата ми. Това не е необичайно за пациенти като вас, каза лекарят, след като чу оплакването ми. Както и гаденето, болката във врата, силното изпотяване по лицето или изтръпването на пръстите. Но виж само какво бях избегнала! Белодробен едем, разкъсване на тъпанчевата мембрана — оглушаване вследствие на шума и шока, тежки изгаряния на тялото от пламналите дрехи, по-сериозни васкуларни ефекти, инфаркт, катаракт, лезин на мозъка, на очите, на кожата.
Била съм в безсъзнание трийсет и два часа, затова имах системи за вливания в ръката си. Всичко ми се струваше мъгливо. Естествено, че брат ми и Нина бяха притеснени. Затова не споменах нищо, когато сестрата ми донесе вечерята на поднос. Не казах нито дума, когато забелязах, че желираният пудинг, който ми дадоха, бе с цвета на сиви камъни. Самата сестра, не повече от двайсет и пет годишна, явно имаше дълга бяла коса. Но цветята, които Нед и жена му ми донесоха, бяха като поръсени със сняг. И тогава разбрах. Напълно бях загубила червения цвят. Всичко, което някога бе червено, сега бе бяло или много светло. Виждах само сняг и лед; чувствах само студа от разрушената си личност. Може би беше реакция от високата температура на мълнията, която ме бе ударила — кръвоизлив в стъкловидното тяло бе един от възможните ефекти в очите, заедно с одраскваното на роговицата и катарактите. Нямах представа защо загубата на един-единствен цвят ми повлия толкова силно, но в един момент се почувствах напълно съкрушена. Бях загубила нещо, преди да осъзная истинската му стойност, и сега бе прекалено късно да си го върна.
Останах в болницата почти две седмици. Не виждах брат си често, но Нина ходеше в дома ми всеки ден, за да храни Жизел. Когато най-накрая ме изписаха, макар все още да се придвижвах с проходилка заради немощността на лявата страна на тялото ми, Нина ме взе и ме закара с колата си вкъщи. Видях, че снаха ми, освен това бе заредила и хладилника ми. Мисля, че беше почистила и с прахосмукачка. Разбирах защо Нед бе толкова привлечен от нея. Нина бе логична, вярваше силно в реда и също като брат ми не беше почитател на емоциите. Стоеше в дневната ми и аз стиснах ръката й повече, отколкото бе необходимо, когато се отпуснах на дивана и се разплаках.
— Съжалявам — казах аз.
Тя кимна и махна великодушно с ръка.
Продължавах да плача и се пресегнах към близката кутия с кърпички. Беше първият ми плач от много време и прекалих с него. Седях там, хлипайки, тялото ми се тресеше. Внезапно бях завладяна от всичко, опустошителна, истинска емоция. От косата ми окапваха цели кичури и усещах онзи ужасяващ тракащ звук в задната част на главата си. Все още не можех да поемам твърда храна. Лекарят бе казал, че симптомите ми ще бъдат като на човек, пострадал от облъчване с радиация. Точно така се чувствах — в костите си, до върховете на пръстите си — облъчена, отровена… В цялата засегната половина на тялото ми имаше някакво извратено чувство, сякаш нещо вътре бе преобърнато наопаки. Късо съединение в електрическата ми система, помислих си аз. Моята истинска същност, моето вътрешно аз бе изчезнало. Протягах се към разни неща и не ги достигнах, не ги усещах. Като че ли всичко стабилно ми се бе изплъзнало. Вътре в мен сърцето ми се бе вледенило.
Времето бе все така влажно и задушно; никой външен не би могъл да е подготвен за климата на Флорида. Лятото дори не беше близо и все пак жегата насищаше въздуха като експлозия, после се уталожваше, но не преди да смачка хората. Въпреки това, когато Нина ме попита дали искам нещо, я помолих за горещ чай. Седях там и треперех, беше ми по-студено от всякога. Ледът пълзеше по вените ми, изглежда и зад очите ми имаше лед. Докато снаха ми приготвяше чая, се загледах през прозореца. Всичко навън бе с цвета на сняг. Зачудих се дали цъфтящата бугенвилия бе алена: не бях обръщала внимание преди. Сега пълзящата лоза бе бледа и призрачна, заскрежена и потръпваща в жегата. Имах чувството, че съм с един крак в този свят и с един в другия. Този път дори не бях успяла да се справя със смъртта както трябваше.
Бях като човек, който иска да се самоубие, скачайки от прозореца на триетажна сграда, но вместо това успява само да си изпочупи всички кости в тялото. Все още жив, все още незасегнат в голяма степен, все още в плен на същия живот.
Преди да си тръгне, Нина ми каза, че са уредили физиотерапевт да ме посещава у дома. Когато на следващата сутрин се позвъни на вратата, аз не отворих. Може би не исках да бъда излекувана. Може би заслужавах това, което бях получила. Може би тази съдба ми бе предопределена. Седях си на дивана с Жизел в скута и се чувствах в безопасност от желаещите да ми помогнат. Но брат ми имаше допълнителен ключ, който го бе дал на терапевтката, и тя си отвори сама. Влезе и се представи като Пеги Травис. Сякаш ме интересуваше. Сякаш щяхме да ставаме приятелки. Предположих, че Пеги носеше червена рокля на ивици, но за мен тя бе сива. Жената ми показа списъка с упражнения, които щяхме да правим, за да подсилим лявата ми страна. Извиних й се, отидох до банята, тътрейки се с проходилката си, и повърнах в тоалетната чиния.
— Често ще ви се гади — каза нежеланата ми гостенка, която бе дошла зад мен и ме наблюдаваше как повръщам. — При някои продължава кратко, по при други е различно. После млъкна. Но аз схванах намека. За някои е цяла вечност.
Всъщност бях жалка. Дори не можех да стисна с ръка гумена топка. Още няколко снопчета коса паднаха само от стреса, че опитвах. Но моята Пеги не бе от типа отказващи се. Беше виждала какво ли не при работата с пациентите си — сакати, абсолютно немощни, прецакали сами живота си, смачкани, съсипани от болка и мъка. Разказваше ми за тях, докато си почивахме и пиехме чай — нейният бе леден, а от моя се вдигаше пара. Потях се и пъшках по време на тренировката, по лицето ми се стичаше още повече пот, а щракането в тила ми продължаваше; нямах почти никаква сила, за да разговарям. Ето така хора като Пеги се докопват до теб; изчакват и щом останеш без защита, започват да говорят и да дрънкат, докато те уморят до смърт. Чувствах се като бомба със закъснител, която щеше да избухне всеки момент, но седях там и си пиех чая. Нямах избор, освен да слушам. Слушах за последния пациент на Пеги, мъж, който бил разкъсан от булдог. Докато махнат кучето от него, човекът останал само с три пръста и на двете си ръце, но трябвало да видя колко бързо състоянието му се било подобрило. Сега работеше в местния железарски магазин. Преди него имала жена, която пострадала в катастрофа. Не помнела името си и я хранели с лъжица, но сега се била възстановила напълно и водела лекции по история на изкуството в университета в Орлон.
Знаех точно какво правеше Пеги. Чуй това! Виж само! И ти можеш да се справиш! Изправи се! Положи малко усилие!
Всичките случаи на Пеги бяха подобни вдъхновяващи истории. Може би трябваше да я предупредя: късметът щеше да й изневери. Бях упорита; предполагам, че се опитвах да се проваля, но поне на външен вид изглеждаше, че се подобрявам. На никого не споменах за загубата на червения цвят, за бръмченето под кожата ми, за тракането в тила ми. Единственото създание, от което не можех да скрия най-тайните си ефекти от удара, бе котката. Понякога Жизел идваше да приседне до мен и поставяше лапичка на ръката ми. Лапата й започваше да вибрира силно, тя я отместваше и ме поглеждаше. Мислех си, че разбира всичко. Единственото създание във вселената, което знаеше как се чувствах. Нищо чудно, че не ме харесваше. Не можех да я заблудя дори за секунда.
Франсис Йорк бе обещала да ми запази мястото в библиотеката, в това разпадащо се място без книги. Когато звънна да ми каже новината, отвърнах, без да се замислям: О, каква радост! Франсис пропусна сарказма; смяташе, че наистина се радвам.
Разбира се, че ще го направя, мила. Ние сме един отбор.
Не знаех дали имаше предвид, че сме библиотекарки, загубенячки или самотни жени, водещи един и същи живот. Предполагах, че и тя е преживяла някакви свои драми, не че имах желание да ги научавам. Исках да й кажа, че на предишната си работа редовно съм правила безсмислен секс на паркинга на библиотеката. С човек, когото не обичах и не исках и той да ме обича. Че го правех дори през зимата, когато навсякъде имаше лед и дъхът ни замъгляваше прозорците на колата. Исках да й кажа, че откакто бях ударена от мълния, повръщах всяка нощ и че очите ми — някога прекрасно виждащите ми очи, заради които бях избрана за нейна заместница — ме боляха толкова силно, че вероятно до края на живота си нямаше да прочета повече нито една книга. Исках да й кажа, че бях успяла да прогоня всички хора, които бях обичала в живота си — с безсмислените си желания ги подарих на смъртта, а все още не успявах да се отърва от себе си. Вместо това казах: Благодаря ти. И й обещах, че ще я информирам за състоянието си и веднага щом се почувствам по-добре, ще се върна в библиотеката.
Животът ми бе празен и в това нямаше нищо лошо. Точно на такъв живот бях свикнала. И все пак имаше още нещо, което ми предстоеше, независимо дали ми харесваше или не. Трябваше да участвам в проучване на хора, пострадали от гръмотевична дейност; брат ми ме беше убедил да стана един от дузината пациенти, които щяха да бъдат изследвани от екип биолози, невролози и метеоролози на третия етаж в Научния център към университета. Нед явно се чувстваше виновен за станалото с мен и все пак ме избягваше. По-добре да не виждаш това, което те притеснява. По-добре да го вкараш в система, да го проучваш и да го анализираш. Според мен теорията на хаоса бе в основата на чувството му за вина. В редките случаи, когато ми се обаждаше, той постоянно обсъждаше каква бе вероятността да бъда ударена от гръм. Ако не бе настоял, нямаше да се преместя във Флорида. Ако не се бях преместила, нямаше върху ми да се стовари мълнията и т.н. Нямах желание да слушам това дрънкане повече и определено не исках да виждам как Нед страда. Един от нас бе напълно достатъчен.
Затова се предадох.
Специалистите ме оглеждаха, потупваха, проверяваха ритъма на сърцето ми, изследваха скелета ми. Срещнах се с невролог. С кардиолог. После с психолог. Те ме подложиха на купища тестове за интелигентност и ми казаха, че всичко е наред, няма страшно, ако не помня исторически фигури, известни и на третокласници. Последваха и психологическите тестове — не че очаквах нещо повече от тях. На всички въпроси отговарях с „грешно“.
Информираха ме, че има много видове удари от мълния — пръски, или рикошет от директно ударения предмет към теб, непряк удар — когато мълнията удря предмета, с който си в контакт, токов удар през земята, ударна вълна, която те отхвърля и се удряш в земята или в предмета, и пряко попадение. Моят беше от първия вид, рикошетен удар — изглежда мухогонката се бе озовала на пътя между мен и това, което можеше да стигне до 120 милиона волта. Деветдесет и пет процента от ударените от мълния оцеляват, но двайсет и пет процента от тях страдат от тежки странични ефекти, някои от които се появяват едва след месеци или дори години. Нед ми изпрати няколко книги, а медицинският екип направо ме затрупа с допълнително инфо. Мисля, че се опитваха не толкова да ме образоват, колкото да ме накарат да разбера каква голяма късметлийка съм, че просто съм оцеляла.
В края на месеца неврологът, който отговаряше за моя случай, доктор Уайман, каза, че имам чудесен напредък. Знаех, че не е вярно. О, да, замених проходилката с бастун, от физиотерапия два пъти седмично минах само на веднъж, а после започнах да правя упражненията си сама. Пеги отиде при нов пациент, възрастен мъж, който паднал по стълбището и си изпотрошил всички кости на краката. Що се отнасяше до нея, тя си беше свършила работата с мен. Здрава и наслаждаваща се на времето във Флорида, убедена съм, че така разказваше на стареца със счупените крака. Доктор Уайман вероятно ме обсъждаше с колегите си. Толкова добър напредък! Дори когато най-накрая му споделих за проблемите си със зрението, той настоя, че не си струва да се притеснявам толкова за неспособността си да възприемам един-едничък цвят. Може би за него беше нищо, но за мен загубата на червения цвят бе смазваща; празнотата, която остави тя след себе си, ме разплакваше. В моя свят черешата не се различаваше от камъка. О, как ми липсваха нещата, които преди не ми бяха правили впечатление. Ябълка, карамфил, птица, която знаех, че трябва да е чинка, а за очите ми беше сива като гълъб.
Нямаше думи, с които да опиша колко грешеше Уайман с твърдението си за моето състояние. Всъщност се влошавах. Плачът, студенината отвътре, страха, който изпитвах всеки път, когато прекрачвах прага на вратата. Как можех да кажа на лекаря, че бърка за мен? Аз сама не се разбирах. Не можех да облека в думи болката си; това бе болката на пустотата. Страхувах се от времето, от климата, от самия въздух. С какво можеха да ми помогнат сега съветите за безопасност? Избягвай водата, металните предмети, покривите на къщите; не говори по телефона по време на гръмотевични бури; не мисли, че стъклото може да те защити; дори ако бурята е на десет километра от теб, пак не си застраховай срещу удар от мълния. Избягвай живота, може би това беше единственият правилен съвет. Номер едно в списъка за безопасност. Стой далеч от всичко.
Нямах думи, само действията щяха да ми помогнат. За да обясня на лекаря си колко малък бе всъщност прогресът ми, за да му покажа от какво бе съставен моят свят, протегнах ръка и я забих в прозореца. Беше поразяващо тъпа постъпка, но може би Пеги бе права. Може би наистина исках помощ, може би отчаяно жадувах за нея. Бях затворена зад стъклен купол, студена, празна, мъртва отвътре. Такова беше състоянието ми, докторе, ако толкова искаш да знаеш: натрошена на парченца.
В Научния център бе прохладно, температурата се контролираше с климатици. Бе доста стряскащо, когато горещият тежък въздух отвън мина през счупения прозорец в студената стая. Лекарят отскочи назад. Подът се покри със стъкла, които заблестяха като малки диаманти. Честно казано, самата аз бях смаяна. Сякаш момичето от моята детска приказка внезапно се бе втурнало напред срещу своята защитна клетка от синкав лед и се бе опитало да я разбие.
— Мили боже! — каза Уайман. — Какво мислиш, че правиш?
От ръката ми се стичаше кръв, поне така предполагах. На мен ми приличаше на бял сос.
— Да не си полудяла? — попита ме лекарят.
Това май не беше много професионален въпрос. И все си мислех, че той трябваше да ми даде отговор, а не аз. Нали Уайман беше диагностикът; той бе толкова сигурен, че се подобрявам.
Чистачките вече разчистваха стъклата и шумът от работата им се сливаше с потракването в главата ми, така че спрях да го слушам. Откараха ме с линейка обратно в болницата, въпреки че ми трябваха само няколко шева на ръката. Исках просто да изтъкна по-ясно гледната си точка. Какво лошо имаше? Ето бях му разкрила всяка частица от мен: кръвта, паниката, мъката. Буква по буква ли искаше да му го кажа?
През следващите четирийсет и осем часа ме поставиха под наблюдение — преглеждаха ме интернисти и психолози — и през цялото това време се стараех да бъда изключително мила с всички. Удаваше ми се с лекота, бях овладяла това умение още в гимназията. Ще бъда тази, която искате да бъда, момичето, което знае как да слуша другите. Не след дълго медицинските сестри ми споделяха любовния си живот, както го правеха приятелките ми в училище. Диетоложката ме хареса особено много. Майка й умираше; тя затвори вратата на стаята ми, за да си поплаче пред мен. Не й разказах собствената си история, как майка ми тичаше към колата си, след което бе загинала, как баба ми плачеше в съня си.
Но през цялото време, докато бях в психиатричното отделение, се чувствах като изваяна от лед. Онзи първи срив у дома, когато се разплаках, явно бе аномалия. В болницата се опитах да съзра поне отдалече планините, но имаше само мрежи на прозорците и високи палми. Нещата, които осъзнавах най-ясно, бяха тези, които не можех да видя: мушкатата в неясен цвят в саксиите на первазите, сивите и черни квадрати на таблата, които би трябвало да бъдат също в други тонове, устните на сестрите, докато ми говореха — снежнобели, изглеждащи напълно замръзнали.
Когато ме изписаха — отново напредък! — си взех такси до вкъщи. Открих прегладнялата Жизел да крачи нервно пред вратата. Този път Нина я бе забравила, затова веднага нахраних клетото създание с риба тон от консерва и купичка мляко. Бяха ми поставили диагноза „паническо разстройство и депресия“, с която бях напълно съгласна. Причината е травмата от това, което сте преживели, казаха лекарите. Да, всъщност и това бе вярно. Само че не травмата от случилото се тук, във Флорида, и определено нямаше нищо общо с мълнията.
Когато пуснах котката отново на двора, внезапно усетих промяната в атмосферата. Беше най-странното нещо, което ми се бе случвало. Сякаш бях облак, а не човешко същество. Знаех, че ще завали минути преди да започне дъждът. Можех да усетя заредените атоми във въздуха и повиках бързо Жизел да се прибере, за да не се намокри цялата. Когато се пъхнах в леглото, на десетина километри от къщата ми удари гръм. Ударът разцепи на две един бор и той пламна, а от него огънят се разпространи и изгори до основи няколко къщи. Беше лятна светкавица, от онези, които идват без гръмотевично предупреждение, без никакъв знак. Но не беше необходимо някой да ми казва за нея.
Чувствах я дълбоко в себе си, защото тя вече бе част от мен.