Ледената кралица

I.

Семейството на Рени повдигна иск срещу университета. Както всяка подобна институция, университетът се предпази с вниманието на застрашено животно, което може единствено да ужили в отговор. Проучването на брат ми не само бе спряно, то изчезна. Някой ден някой друг щеше започне да събира подобна информация и да интервюира жертви на мълнии и да ги снима срещу бялата стена, но това щеше да бъде тогава. Не сега. В този момент, в който живеехме ние, всичко мина през машината за унищожаване на документи и излезе на ситни лентички, които се превърнаха в прах.

Мислех дали е възможно по някакъв начин да дам на брат си част от онзи живот, който той искаше да изживее. Нещо, което да му достави удоволствие, да го заинтересува, нещо, което да помни, когато бъде в онова друго пространство на и след това, и завинаги. Попитах Нина, тя се съгласи и звъннах в работата на Нед. Не го бях виждала, нито бях говорила с него, откакто Нина ми бе казала за болестта му. С брат ми не бяхме свикнали да си казваме такива неща, да си казваме истината. Затова бях решила да отлагам темата.

— Вземи досието на Драконовия мъж, преди да го унищожат — казах на Нед.

Успях да измъкна малко информация от Крейвън и той ме насочи към кардиолога в Джаксънвил. Когато говорих с лекаря, той ми разказа, че и двата пъти, след като бил ударен от гърма, старецът се връщал към живота много по-здрав отпреди. Бил издръжлив като добиче и ходел пеша по 15 километра на ден.

— Направихме му тестове. Той каза, че бил прекалено стар, за да ни отдели повече от един ден. Каза, че било загуба на време. Според резултатите би трябвало да си остане мъртъв. Сърдечният му ритъм беше по-малко от десет удара в минута, по-бавно, отколкото на мечка, която спи зимен сън. По време на втория удар бил на осемдесет и седем години. Мълнията го съборила по гръб и получил толкова силен електрически заряд, че било невъзможно да се измери. После се надигнал и отишъл да обядва. Отказал медицинска помощ и доколкото знаем, той е най-здравото старо копеле в целия щат. Иди и разбери!

— Искаш да открадна досието му? — попита ме брат ми, когато му звъннах. — Просто да го взема?

— Точно така.

Нед се разсмя; явно му хареса идеята за малкото престъпление, което щеше да извърши срещу университета.

— Ако ме хванат, ще кажа, че ти си виновна.

Притеснявах се от срещата си с него. Мислех, че ще изтърся нещо глупаво, щеше да бъде напълно в стила ми. Реших, че ще бъде най-добре да се срещнем на обществено място; ако имаше хора наоколо, може би щях да се държа по-прилично. Може би нямаше да се разплача.

Срещнахме се в закусвалнята в града и той ми подаде папката с досието.

— Драконовият човек е аномалия. Той е уникален. Дори да беше се съгласил да говори с нас, едва ли щеше да бъде полезен за проучването. Хората, които правят изследвания, наричат такива случаи като неговия „анекдоти“ — страхотна история, но безсмислена от гледна точка на по-голямата картина. Просто един стар късметлия. А тъй като вече няма и проучване, нищо от това не е от значение.

— Да отидем да го видим — предложих аз.

Нед си бе поръчал само едно бъркано яйце и препечена филийка. Още не бе изял и половината.

— Ще се върнем до вечерта — уверих го аз.

— Никога не сме пращали човек при него. Дори не сме сигурни, че още е жив. Освен това… — играеше си с храната си. — Освен това, напоследък не се чувствам добре.

— Попитах Нина и тя каза, че ще се справиш.

— Попитала си Нина? Какво, да не би да съм петгодишен? Да не би да имам нужда от позволение?

Моля, няма защо — винаги може да разчитате на мен да кажа неподходящото нещо. Дадох знак на сервитьорката и поръчах оризов пудинг и чай. Когато се обърнах, брат ми почистваше очилата си с ризата си. Кожата под очите му бе изсъхнала и се лющеше.

— Казала ти е — прошепна той. Не изглеждаше особено ядосан, само разочарован.

— По-скоро я принудих да го направи, Нед. Аз съм ти сестра. Трябва да знам, ако си болен.

— Все едно аз знам нещо за твоя живот. Да си признаем, ние дори не се познаваме.

— Нед… Съжалявам.

— Ето това не исках да става! — сега вече беше сърдит. — Не желая да чувам съжалително „О, Нед!“. Не го казвай така. Никакви подобни простотии. Никакво висене на верандата. Наистина няма да го понеса.

Сега аз се ядосах.

— Какво означава това?

— Означава, че и аз няма да се върна у дома. Не ме чакай. Не мисли, че нещо ще стане по различен начин. Не мисли, че можеш да го предотвратиш. И поне веднъж в живота си не мисли, че става дума за теб.

Станах и излязох навън. Жегата бе непосилна. Имах чувството, че ще се задуша. Ще се стопя, но в какво? Исках да направя подарък на брат си. Да направя нещо, за което той копнее. Един ден, който ще запомним и двамата. Глупачка, глупава идея, както обикновено. Разбира се, че ще сгреша.

Брат ми беше платил сметката и дойде навън при мен. Не се гледахме. Най-накрая той проговори:

— Трябва ли да се извинявам, че умирам?

— Да. Извини се. Как смееш да умираш?

Виках. Очите ми пареха. Май наистина полудявах. Гледах го втренчено. Мразех го. Мислех си, че ако отново бъда изоставена, ще се разпадна на парчета. Мислех си как всичко винаги се случва прекалено късно.

С брат ми стояхме там в жегата. Ядосани, потящи се, по-стари, отколкото някога бяхме мислили, че ще бъдем. Това не беше естественото ни състояние. Исках да върна нещата такива, каквито бяха преди. Може би и Нед искаше същото. Той пръв се успокои.

— Разбрах, че си помогнала на Нина с боядисването на детската стая — каза той. По-неутрална, по-приятна тема на разговор. Или поне щеше да бъде такава, ако ситуацията не беше толкова трагична.

— Аз лично предпочитах червено. Вече виждам някои негови нюанси.

— Добре. Извинявам се — каза брат ми. — За всичко съм виновен аз. Майната ми и майната му на шибания рак.

Сега беше негов ред да се обърне. Съсипан. Унищожен. Думата, която не можех да понасям. Сега тя беше единствената подходяща за него.

— Е, просто трябва да те обърнем с главата наопаки и така Смъртта няма да стои до краката ти. И няма да може да те вземе.

Нед се разсмя. Стегна се и отново дойде на себе си. Погледна ме. След като вече знаех, можех да го видя — лицето му изглеждаше различно. По-слабо, по-уморено.

— Няма начин да измамиш гадината — поклати той глава.

— Обичам тази история.

— Защо? Ужасна е.

— Защото е вярна.

И двамата се замислихме за миг.

— В приказката Смъртта е измамена.

— Само два пъти, сестричке, после взема това, което й принадлежи.

— Драконовият мъж все още е жив, а е измамил смъртта два пъти.

— Значи, отиваме да го видим. Затова ли? За да разберем как се е отървал? Това няма да ми помогне, малката.

— Просто ще отидем при него. Приеми го като екскурзия из провинцията.

— Не само ти знаеш нечия тайна. Нина ми каза, че си имаш гадже.

— Добре, значи сме квит.

Самоуверено ли звучах? Дали изглеждаше, че ще мога да се справя нормално с поне един разговор в тоя живот?

— Да, ти се влюбваш, аз умирам. Квит сме.

Струваше ми се, че хората вътре в закусвалнята се намираха в друга вселена, в която имаше подкрепа, надежда, добро здраве. Жегата може да изтощи човек. Може би нямаше как да помогна на Нед. Бях готова да се отдръпна. После брат ми се обърна към мен.

— С твоята или с моята кола?

— Сериозно ли говориш?

— Колко пъти в живота ти ще ти се удаде възможност да видиш дракон?

Бяха ни нужни два часа, за да стигнем на север; аз шофирах, а Нед подремваше на задната седалка. Нина ми беше казала, че когато му поставили за пръв път диагнозата, опитал химиотерапия, но се чувствал толкова зле, че не можел да работи, и се отказал; лекарите се съгласили, че лечението ще му навреди повече, вместо да помогне. Сега просто се опитвал да издържи до януари, когато трябваше да се роди бебето. Нямаше големи шансове да се справи.

— Божичко, олигавил съм се — каза Нед, когато се събуди.

Стигнахме до покрайнините на Джаксънвил по обед. Тук беше по-горещо. Смятах, че това е невъзможно, но бе факт. Климатикът в колата ми започна да пращи, явно бе прегрял. Отбихме на една бензиностанция и отидох да проверя адреса, който бях получила от кардиолога, лекувал някога Дракона. Не го взех лесно, умолявах го сърцераздирателно. Казах му, че съм била ударена от гръм и имам нужда от надежда, за да продължа да живея. Бях много убедителна.

Трябваше да минем по няколко черни пътя и се притеснявах, че друсането щеше да бъде прекалено тежко за Нед.

От време на време поглеждах към него.

— Престани да правиш това, просто се съсредоточи в пътя. Мамка му! — това последното го добави, когато минахме право през една по-голяма дупка.

После видяхме една каравана и някакъв човек, който седеше отвън.

— Отбий тук! — каза Нед.

Излезе навън и отиде да говори с възрастния човек, отпуснат на сгъваемия стол. Май беше същият стол като тези, които имах аз — купени от „Железарския магазин на Акър“ Явно имаше цяла верига такива магазини в този щат. Нед и възрастния мъж си стиснаха ръцете и размениха няколко думи, после брат ми се върна при колата.

— Осем километра нагоре по пътя. Но Драконът нямало да говори с нас, ако не сме му представени, така възрастния господин там. — И откъде е наясно с всичко този задник? — Забелязах, че старецът заключи караваната си и се запъти към колата ни.

— Този задник е синът на Дракона.

— Привет — каза новият ни спътник, когато се настани на задната седалка. — Аз съм Джо.

Беше на около седемдесет години. Най-малко.

— Ще ви заведа при баща си — добави мъжът.

— Ние никога не сме имали баща — каза изненадващо Нед, когато запалих колата. — Е, имали сме, разбира се, но той ни изостави.

— Кучият му син — каза Джо, съчувствайки ни за загубата. — Татко е малко по-нагоре по пътя.

— Сега аз умирам и дори няма да видя детето си, когато се роди. И аз го изоставям — продължи Нед.

Гърлото ми пресъхна. Такъв разговор може да те разплаче; трябва да се съсредоточиш и да започнеш да броиш овце, иначе си загубен.

— Това е различно — Джо си запали цигара; замълчах, въпреки че щяха да са нужни седмици, за да се отмирише колата. — Това не е изоставяне. Ти не искаш да си тръгнеш, затова вероятно ще се помотаеш още наоколо.

— Ще се помотая? — попита Нед.

— Като дух.

Исках да му кажа: Млъкни, старче. Опитвах се да бъда любезна, но това беше прекалено трудно. Това не можеше да върши работа при Нед.

— Ние не вярваме в такива неща.

Джо се наведе напред.

— А в какво вярвате?

И двамата се замислихме и продължавахме да мислим, докато Джо не се обади:

— Ето там, отбий там!

Направих го и за малко да затънем в ливада с израснала трева. Беше кално, но успях да намеря сухо място и да паркирам. Ето я и къщата на Дракона, виличка, която приличаше донякъде на моята. На бензиностанцията бях купила чипс и кола за освежаване. Джо мина пред нас, за да се увери, че баща му е в състояние да се представи пред хора, после подаде главата си през вратата.

— Заповядайте!

— Ще дадеш на деветдесетгодишен мъж кока-кола и чипс? — попита ме брат ми.

— О, я млъквай! — ухилих се аз. Божичко, ама наистина бе горещо. — Какво трябваше да донеса? Френски деликатеси?

— Искаш ли да се обзаложим, че в къщата няма климатик? — каза Нед.

Поне имаше вентилатор на тавана, но той като че ли се въртеше на бавен ход. Драконът от Джаксънвил не изглеждаше много по-възрастен от сина си. Всъщност беше доста пъргав и енергичен.

— Значи ме спипахте, а? Надявам се, че сте ми донесли нещо, за да си струва идването ви.

Седеше на фотьойл с тапицерия от изкуствена кожа. Добре изглеждащ възрастен мъж. Все още имаше коса, даже доста, напълно побеляла.

Подадох му чипса и кока-колата и Драконът кимна доволно. Накара Джо да ни донесе чаши и лед.

— Ами ти? — попита той брат ми.

Нед ме погледна, не му беше хрумнало да вземе нещо.

— Часовникът ти е много хубав — кимна старецът към китката му.

Брат ми се усмихна, разкопча каишката на часовника си и му го подаде.

— Показва точно времето — каза той.

— Не че ни е нужно. Няма друго време, освен настоящето — отбеляза Драконовият мъж.

Прозвуча като шега, затова с Нед се разсмяхме любезно. Държахме в ръце чашите си и седяхме на неудобни столове. Потях се цялата. Драконът дръпна тениската си и ни показа къде го бе ударила мълнията първия път.

— Беше мъртъв четиринайсет минути и четирийсет и пет секунди — каза Джо с гордост в гласа. — Засичах с часовник.

После събу чехлите на баща си и ни показа стъпалата му. Бяха много сгърчени.

— Артрит — обяви той. — Предава се по наследство в семейството.

После ни показа белезите по краката на баща си.

— Втория път мълнията ударила дърво, рикоширала, минала по земята и треснала татко отново — беше мъртъв четирийсет и пет минути.

— Как беше? — попитах Дракона.

— Смешна работа — отвърна той. — Като сега. Седим си тук с вас, а после ще си тръгнете. Така беше. В един миг е едно, в следващия — нещо съвсем различно.

— А как се върнахте?

Нед ме сръга. Явно бях груба. Но не разполагахме с много време, нали? Затова бяхме тук.

— Ако знаех, че ще стане, нямаше същата тая седмица да си купувам парцел в гробището. Сякаш ми пуснаха само прегледа в киното, не целия филм. Върнах се, защото така било писано. Просто съм тук — Драконът отпи от колата си. — Сега искам аз да ви попитам нещо; може би вие ще знаете, нали сте учени хора — за всичко ли има обяснение и причина?

Всички погледнахме към брат ми, учения.

— Само защото не знаем нещо или не го разбираме, това не означава, че няма логично обяснение за него — каза Нед.

— Точно така — Драконът беше доволен от отговора. — И аз това казвам.

Върна часовника на брат ми. Беше стар „Ролекс“ — Нина му го беше подарила за десетгодишнината от сватбата им. Струваше цяло състояние и тя бе обиколила всички антикварни магазини в Орландо, докато намери подходящия.

— Искаш ли си го обратно?

Нед поклати глава.

— Няма друго време, освен настоящето — каза той.

— Тогава ще ти кажа една тайна. Ти си плати за нея, заслужи я. Само не казвай на своите приятелчета, не съм ви опитна мишка, нито някоя откачалка от цирково шоу.

Отне ни известно време, докато стигнем до мястото, вървейки по пътя. Малко по-надолу, така каза той, но вече знаех, че това малко във Флорида можеше да се окаже доста повече. Нед вече бе уморен, а Драконът вървеше бавно, особено в калната трева.

— Става все по-трудно — измърморих аз. — Може да има бълхи или нещо отровно, бръшлян…

— Усещате ли този мирис? — попита брат ми, като спря на място и вдиша дълбоко. — Тук някъде солената вода се среща със сладката речна и се смесва.

Беше едновременно солено и зловонно. Под целия този мирис се носеше сладникаво ухание. Ето ни тук, по-възрастни от нашата майка, бродещи из мръсотията и калта в непоносимо горещ ден, вървейки след двама старци през някакво мочурище.

— Само ви предупреждавам: видя ли алигатор, се махам оттук.

Нед се разсмя.

— Но змиите не се броят, така ли? — кимна към нещо в тревата и когато видях как въпросната пръчка мърда, аз го сграбчих мигновено за ръката. — Безобидна е — каза той. — Млечна змия.

Забелязах, че брат ми изглеждаше щастлив. На мястото, където се бе намирал часовникът му, сега кожата му блестеше — бяла, гола, нова. Панталоните му бяха покрити с кал и трева.

— Добре, стигнахме — обяви Драконът. — Аз плюя огън, знаете това, нали?

Бях виждала Лазарус да подпалва лист хартия, да ме изгаря с целувка — мислех, че съм готова за това, което предстоеше. Но Драконът наистина плюеше — и когато плюнката падаше на земята, там избухваха пламъци. Джо притичваше от едно място на друго и ги стъпкваше с крака.

— Е, това е физиологически невъзможно — каза брат ми, но звучеше развълнувано. Сякаш за пръв път от много време се бе пробудил истински.

— И на мен така ми казаха — обясни Драконът. — И открих как да го спирам.

После бръкна в джоба си и извади оттам нещо, което приличаше на луковица на лале.

— Скилидки чесън. Вади огъня от човека. Но сега няма да го направя, защото искам да ви покажа нещо, което да си струва идването ви. Не сте били целия този път заради мен. Само обещайте да не раздрънквате на никого.

Брат ми кръстоса пръсти над сърцето си. Очите ми пареха. Мислех си за него в Ню Джърси, как наблюдаваше прилепите в небето. Спомних си за колонията му от мравки, която трябваше да остави, когато се преместихме при баба ни. На мен ми беше все едно за нещата, които не можех да взема със себе си, но брат ми беше различен; след като баба каза категоричното си мнение, Нед отиде в задния ни двор и пусна мравките. Гледах го от прозореца на стаята си. Никога не го споменах, но видях, че плаче.

— Закълни се — каза ми той.

Аз също кръстосах пръсти. Не желаех нищо, не исках нищо, не казах нищо. Намирах се тук, сега, в настоящето, сред калта, обувките ми бяха съсипани, кожата ме сърбеше.

Имаше един пън, не, дърво — онова, което е било ударено от същата мълния, поразила и Дракона втория път. Стар дъб, покрит с мъх, вече изсъхнал и изсветлял, бледосив. Дърво, покрито с лед, сред цялата тази зеленина, влажна кал, сред тези листа, тази вода, тази жега. Драконът тръгна към него. Беше до колене във водата. Съблече тениската си и видях следите във формата на дърво, които мълнията бе оставила по ръцете и гърба му. Като при Лазарус. Обзе ме тъга. Сякаш всичко, което ставаше сега, вече се бе случило, само че с някого другиго.

Драконовият мъж се обърна към нас и каза:

— Вижте това.

Изплю се върху стария дъб и избухна огън. После размаха тениската си и потуши пламъка, но димът вече бе направил това, което старецът очакваше. От кухините в дървото излетяха дузина прилепи. Отначало ми изглеждаха съвсем черни, но внезапно на слънчевата светлина те заблестяха в искрящо синьо, после в пурпурно. Сякаш гледахме лицето на света, сякаш виждахме всяка възможност, която някога е съществувала. Прилепите се раждаха от дима, от огъня, от гората, от леда и се издигаха като облак в небето.

Нед премигна.

— Виж ти… — прошепна той.

— Те са тук по цял ден, само че никога не ги виждаме. Вървим сами и си мислим, че сме сами. Но те са тук — каза Драконът. — Заедно с всички други неща, които не забелязваме.

Прилепите изчезнаха в небето; от долната си страна бяха сиво-кафяви, като падащи листа, като обърнато време.

Раменете ми бяха изгорели от слънцето, вече едва дишах в жегата, единият ми крак беше навехнат, но си струваше. Ако не си бях научила урока, щях да пожелая да останем тук завинаги. Но вече знаех. Бяхме видели това, което дойдохме да видим. Открихме начин да измамим смъртта.

Вдишай я. После я издишай. Гледай я как се издига нагоре, черна и синя в още по-синьото небе.

II.

Позвъних на Франсис Йорк, за да се извиня, че бях спряла да ходя на работа. В предишния ми живот, преди преместването ми във Флорида, аз бях тази, на която всички разчитаха, страхотният колега, организаторката на празненствата. А сега не се бях появявала в библиотеката вече цяла седмица. Не бях звъннала нито веднъж.

— Е, не идвай сега — каза Франсис. — Ела у дома към шест и половина. Улица „Пелмето“ 13. Къщата с големия двор.

— Виж, ако смяташ да ме уволниш, напълно те разбирам. Можеш да го направиш и по телефона. Всичко е наред, заслужавам го.

— Не съм уволнявала никого през целия си живот и не смятам да започвам сега. Ще дойдеш на вечеря.

Не й повярвах напълно, затова се облякох като за уволнение. Мрачно. Прибрах косата си назад с червената лента за глава, която купих от магазинажи в последния момент взех и едно растение от цветаря, малък подкуп за Франсис. Дионея, или както я наричаха простосмъртните, Венерина мухоловка. Често срещана във Флорида, практично и лесно за гледане растение. Това бях старата аз, тази, на която можеше да се разчита да се сеща за подобни неща. Може би Франсис щеше да види, че се нуждае от мен, въпреки че в общинската библиотека едва имаше работа и за един човек.

Не бях ходила у шефката си досега, тя живееше в по-старата част на града, където дворовете бяха по-големи и усещането беше, че се намираш някъде в провинцията. Къщата й беше в стила на старите домове във Флорида, с ламаринен покрив, с капаци на прозорците, с палми в градината. Паркирах отпред и излязох от колата; носех в ръце растението в саксията му, обута с хубави и изключително неудобни черни обувки. Спрях за миг на пътеката. На предната веранда имаше нещо, което приличаше на мечка. Стъмваше се, а и зрението ми не бе идеално, затова за момент се паникьосах. След това осъзнах, че това беше кучето от снимките на бюрото й — нюфаундлендска порода. Едва ли Флорида му понасяше добре, от мястото си чувах как дишаше тежко заради влажния въздух и жегата. Когато създанието излая, Франсис излезе от къщата. Носеше сини дънки и стара тениска, на главата си бе метнала шал. Изобщо не приличаше на жената, която познавах от библиотеката.

— Тихо, Хари — каза тя на кучето си. — Бедното създание, някакви колежанчета го взели, после осъзнали, че не могат да се грижат за него и когато си тръгнали за лятната ваканция, го изхвърлили навън. Случва се всяка година. Изоставени животинки.

— Добре, че не е било пони — отбелязах аз.

Когато се приближих, Хари ме подуши любезно. Лигавеше се, но определено бе джентълмен. Не си представях, че Франсис ще си има точно такъв домашен питомец.

— Мислех, че ще имаш котка — казах аз. — Стереотипът.

— А ти имаш ли?

— Не е официално моя. Беше на бивша колежка. Жизел смята, че е моя, когато дойде време за вечеря. Имам и къртица. Също така осиновена. Току-що обаче я върнах в естествената й среда. Живият плет пред къщата ми. Изобщо не ми върви с живите същества.

— Дойдоха да търсят Сет Джоунс — каза Франсис.

— Какво?

Може би не бях чула вярно. Нали разговаряхме за домашни любимци?

— Да влезем вътре — предложи Франсис.

Последвах я вътре, а кучето последва мен. Дали наистина бе казала нещо за Сет Джоунс?

Седнахме в кухнята. Тя направи лимонада. Сипа и черешов сок в каната — струя розово, по-скоро тъмнорозово. Знаех, че е такова, въпреки че го виждах съвсем бледо. Щеше да бъде много по-зле, отколкото да ме уволнят. Франсис искаше да говорим за Лазарус, мъжа, за когото никога не говорех, мъжа, когото знаех, че ще загубя. Не точно сега обаче, още не.

— В полицейския участък в Орлон получили обаждане от някакъв човек, работещ в местния магазин. Така започнало всичко, а сега вече смятат, че е извършено престъпление. Никой не е виждал този Джоунс, откакто е бил ударен от онази мълния, а този доставчик твърди, че е видял човек в къщата му, който не е бил старият Сет Джоунс. Бил някой, който преди време работел в магазина. И така полицаите започнали да ровят наоколо — Франсис направи пауза за миг. — Предполагам, че искаш да знаеш откъде съм научила всичко това?

— Да, откъде? — попитах аз. Явно съм изглеждала напълно смаяна. Поне така се чувствах.

— Дойдоха за информация. Търсеха библиотечния му картон.

Франсис ми наля чаша лимонада.

— Той не беше в каталога, но го намерих в бюрото ти.

Тя знаеше много. Повече, отколкото очаквах. Виждаше през мен.

Кучето седеше до краката ми, надявайки се, че заедно с лимонадата ще има и бисквитки и може да намаже, поне така си мислех. Всъщност мислех коя лъжа ще бъде най-подходяща за случая.

— Не се тревожи — каза Франсис, преди да си отворя устата. — Не ме интересува как и защо си се забъркала в това. Ще изгорим този картон и за да не помислят, че сме го направили нарочно, ще изгорим целия каталог.

Отидохме до килера. Кутиите от каталога бяха прибрани вътре, дори и онези от мазето. Имаше влажна, тъжна миризма на хартия. Цяла седмица Франсис бе пренасяла с колата си кутиите от библиотеката.

— Тъй като това, което хората четат в библиотеката, си е само тяхна работа и не засяга никого другиго — допълни тя.

Изчакахме слънцето да залезе. После замъкнахме кутиите в задния двор, сложихме няколко картона в барбекюто и ги заляхме с бензин. Вече бе тъмно като в рог, нощта бе мъглива. Носех раницата си; отворих я и извадих картоните на Сет Джоунс, всичките, които бях взела.

— Благодаря ти, че ми помагаш — казах аз. — И само за твоя информация, не е имало никакво престъпление. Нищо подобно.

— Не ми казвай нищо повече. И аз не помагам на теб. Това е нещо, в което вярвам. Нека намерят своя човек по друг начин.

Бяха ни нужни цели три часа, за да изгорим всички картони. Изпихме цялата лимонада, после минахме на уиски.

— Шефът на полицията ще дойде отново утре. Казах му, че ми трябва време, за да открия картона на въпросния господин. Ще му обясня, че през годините картонът е бил изгубен.

Притеснявах се, че Франсис се замесваше в ситуацията по този начин.

— Знам, че ще ни спрат финансирането. Ако затворят библиотеката, хората от града ще трябва да ходят до Обществената библиотека в Хенкок, а може би университетът ще им позволи да използват неговата. Аз пък може да отида в Париж. Ако го направя, ти ще се погрижиш за Хари.

Разсмях се.

— Не, говоря сериозно.

Да, така беше. И двете имахме сажди по лицата, под ноктите си, както и късчета хартия от разкъсването на картоните.

— Той те харесва — каза Франсис.

Кучето се бе проснало в краката ми, истинска планина от козина.

— Няма начин някой да ме харесва — настоях аз.

Нюфаундлендският звяр изпуфтя с досада и двете с Франсис се разсмяхме едновременно.

Изпихме уискито, после си направихме кафе, за да изтрезнеем. След като приключихме с горенето, напъхахме пепелта в торби за боклук, които взех със себе си на тръгване. Никакви доказателства. Хари ме изпрати до колата и ме гледаше, докато потеглях. Хубаво куче, но аз вече си имах домашен любимец.

Шофирах, докато реших, че съм открила безопасно място; изхвърлих торбите с пепелта в кофите зад закусвалнята. После бързо се насочих извън града; не ми беше хрумнало да се обадя на Лазарус — мислех, че имаме време. Сега ми се прииска да му бях звъннала от къщата на Франсис. Просто не очаквах властите да действат толкова бързо.

Когато стигнах там, веднага разбрах, че нещо не е наред, преди още да завия по алеята към къщата му. Спрях на страничната отбивка на шосето. Оттук виждах, че вече нямаше червени портокали. Всичко бе станало черно. Портокалите бяха окапали от дърветата като камъни. Между клоните забелязах въртяща се синя светлина.

На алеята имаше полицейска кола, така че продължих по пътя, малко по-надолу завих и се върнах на магистралата. Цялата треперех. Не бях сигурна, че постъпих правилно.

Трябваше ли да отида право при тях и да попитам какво, по дяволите, търсеха там? Може би се бях паникьосала. Или пък бях действала умно. И в двата случая, сега вече бях на път към къщи. Спрях на бензиностанцията в Локхолд и известно време обмислях дали да не се върна при Лазарус. Седях в колата си почти час, спорех сама със себе си и после тръгнах към Орлон.

Щях да наема адвокат, ето това щях да направя. Щях да остана до него, дори да му повдигнеха обвинение в убийството на Сет Джоунс. Може би в техните очи щях да съм му съучастничка. А може би изобщо нямаше да бъде обвинен в нищо. Спрях на друга бензиностанция. Не знаех дали да продължа напред или назад, така че просто се озовах никъде. Този път излязох от колата и позвъних в полицейския участък в Ред Банк, Ню Джърси. Беше налудничаво и не бях сигурна защо въобще ми хрумна подобно нещо. Някои решения правиш съзнателно, а други сякаш са направени заради теб. Предполагам, че звъннах на човека, на когото имах най-голямо доверие. Онзи, на чието мнение държах. Стоях в мрачния коридор, близо до тоалетните, и пусках монети в платения телефон. Отвън по магистралата преминаваха с ръмжене камиони. Когато Джак Лиънс вдигна телефона от другата страна, отначало не каза нищо. Изглежда не вярваше, че съм аз.

— Разбира се, че съм аз. Паркингът. Ти и аз.

— Добре — каза той. — Ти и аз.

— Трябва да те питам нещо важно.

В нашия малък град Джак разследваше всички смъртни случаи: убийства, самоубийства, двойни убийства, нещастни случаи, естествени причини. Когато хората го видеха да влиза в къщата на някой възрастен човек, обикновено се прекръстваха и поглеждаха встрани, защото знаеха, че още някой от тях си е отишъл. Когато отиваше в основното училище да говори с децата за тяхната безопасност — не бъркайте с пръсти в електрическите табла, не вземайте тенджерите с голи ръце от котлона, — някои от децата се плашеха и изпадаха в нервни кризи и трябваше да ги водят в кабинета на сестрата, за да се успокоят. Винаги, когато Джак ми се обаждаше за някаква консултация, знаех, че можеше и сам да открие отговора. Бях сигурна, че в повечето случаи дори вече го знаеше; може би просто му харесваше как произнасях думи като асфиксия, западнонилски вирус, отровен бръшлян.

А може би просто искаше да говори с мен на моя език.

— Къде си? — попита Джак. — Ти изчезна. Писах ти, но така и не ми отговори.

— Преместих се във Флорида. Времето е по-хубаво.

Какъв майтап. Беше около четирийсет градуса и толкова влажно, че обикновено правата ми като слама коса се бе накъдрила. Във въздуха се носеше аромат на нещо отровно.

— Знам, че си се преместила. Да не мислиш, че не съм проверил какво се е случило с теб? Исках да кажа, къде си в момента. Чувам коли.

Спомних си как той ме гледаше преди. Джак искаше нещо от мен и никога не го получи. Мислех, че връзката ни беше унизителна за мен, но може би всъщност бях унижавала него.

— Съжалявам, Джак.

— Съжаляваш, че изчезна и не си направи труда да ми пишеш? Или че никога не ти е пукало за мен, за това как се чувствам аз?

— Не знаех какво искам.

— За разлика от сега.

Засмях се. Може би той все пак ме познаваше.

— Е, за какво искаш да говорим? — продължи Джак. — О, нека да позная. Какво ли е било винаги общото между нас? Да. Смъртта.

Струваше ми се различен, а може би просто никога не го бях слушала преди истински. Може би всички онези срещи в колата и на паркинга не бяха точно това, което мислех, че са. Може би бе забелязвал леда, камъните, начина, по който вярвах, че заслужавам да бъда наранена.

— Да не би да ми се подиграваш?

Не бях свикнала да се чувствам така, докато говоря с него. Все пак бе минало доста време.

— Ей, скъпа. Аз съм мистър Смърт. Питай каквото искаш.

Бях му звъннала, за да го питам за Лазарус, какво да правя, ако бъде обвинен в убийство. Трябваше ли да му помогна да избяга, или да му кажа да се предаде и да разкаже всичко? Но се оказа, че не исках да знам това.

Поколебах се. Не беше типично за мен — да бъда завладяна от емоции.

— Давай, стреляй — повтори Джак. — Нека си струва. Попитай ме: Какво ще направиш, ако…

И аз го направих.

— Какво ще направиш, ако брат ти умира и не можеш да му помогнеш по никакъв начин?

Чувах само бучащите камиони. Гумите скърцаха. Толкова много хора отиваха някъде, а аз стоях на бензиностанция посред нощ някъде във Флорида. Струваше ми се, че досега изобщо не бях говорила с никого. Чувах дишането на Джак. Исках да заплача. Така и не му бях дала шанс. Срещата с толкова много смърт го бе дарила с умението да открива логика в този нелогичен свят.

— Щях да му помогна да открие нещо, което да го накара да поиска отново да живее. Нищо друго не може да се направи.

— Може би ти трябва да стоиш на бюрото за препоръки и информация в библиотеката.

Можех да се намирам навсякъде на земята. Чувствах се толкова изгубена.

— Не и аз — отвърна Джак. — Винаги си била ти.

Когато се прибрах вкъщи, разбрах, че там имаше някой. Жизел беше на моравата, а я бях оставила вътре. Под пощенската кутия държах резервен ключ — не беше особено трудно да го откриеш; плъзнах ръка под металната кутия — той не беше вече там. Наведох се и почесах котката под брадичката. Останахме навън известно време. Жизел не ме мразеше, както преди, или просто бе привикнала с мен. Лазарус спеше на дивана, единият му крак бе спуснат на пода. Изглеждаше млад и уморен, като мъж, който цяла нощ бе вървял и пътувал на стоп. Заключих вратата и извадих щепсела на стационарния телефон от контакта. На пода бе оставил брезентовия си чувал, който взех и отнесох в кухнята. Не е хубаво да се правят такива неща, но не успях да се въздържа. Отворих чувала и погледнах вътре. Предполагам, че просто исках да се уверя, че е този, който си мислех, че е. Имаше някакви дрехи, портфейл с няколкостотин долара в брой, самолетен билет до Италия, паспорт с името на Сет Джоунс и снимката на Лазарус; на дъното открих и дървената кутия с пепелта.

Върнах всичко отново на мястото му и сложих кафеварката. Отворих хладилника и забелязах, че явно електричеството бе спирало по някое време през нощта. Къщата ми беше пълен хаос, изобщо не обръщах внимание на такива неща като подредба и особено старателно чистене, но така й не почувствах, че тя ми принадлежи. Всъщност не бях живяла в истинския смисъл на думата в нея. Най-близкото нещо, това, което донякъде усещах, че е свързано с мен, бе дорийският храм на Рени на масата или по-скоро това, което бе останало от него. Жизел обичаше да си играе с колоните, да ги побутва с лапичка, докато паднат на пода.

Отидох до задната врата, за да я повикам, но тя не дойде. Трябваше да отида при нея, до живия плет. Небето бе мастиленосиньо. Средата на хоризонта бе с цвета на прилепите, които бях видяла на чистата дневна светлина, дълбок син цвят с пурпурни и черни пръски. Приклекнах на земята и видях, че Жизел отново бе хванала къртицата на Рени. Познах я по отхапаното ушенце. Бяхме се опитали да я спасим, но се провалихме. Малкото животинче, което бе измамило смъртта веднъж, сега не помръдваше.

— Лошо момиче — порицах аз Жизел.

Седнах с подвити крака, вдигнах къртицата на дланта си и се загледах в нея.

Докато Лазарус се събуди, бях погребала вече клетото създание, бях направила кафе и бях звъннала на снаха си. Брат ми все още се възстановяваше от пътуването ни до Драконовия мъж, но беше щастлив, че сме го направили. Оттогава постоянно сънувал прилепи и пеперуди, каза ми Нина. Пишел нещо за теорията на хаоса в приказките. Всичко му се било изяснило и искал да го запише, преди да станело прекалено късно. Най-дребното действие, най-малкото създание, най-незначителното решение имат огромни последствия. Една къртица умира, друга е спасена само за да умре малко по-късно. Една дума е казана на глас и целият свят се променя. Ръка се превръща в крило, звяр става човек, момиче прекарва в мълчание сто години — замръзнала във времето и пространството, млад мъж трябва да обиколи света, преди да открие кой всъщност е.

Легнах на дивана до Лазарус. Той отвори очи. Пепел в пепелта. Толкова бяха тъмни.

— Ей, ти — каза той. За малко да ме прегърне, да ме целуне, после се сети, че е по-добре да не го прави. — Ще те изгоря.

Поклатих глава. Бях си спомнила какво ни каза Драконът за огъня. Подадох му две скилидки чесън, които бях обелила в кухнята.

— Лекарство — казах му аз.

Друг мъж би се поколебал и би се провалил на изпитанието, но не и Лазарус — той само ме погледна, после изяде чесъна. Отпуснах глава на гърдите му. Не усещах жегата, която преди излизаше от тялото му.

Лазарус бе видял камиона на доставчика и също бе разпознал шофьора, някой си Хал Евънс. Докато работели в магазина, двамата се били спречкали за нещо. Хал дошъл пиян и наговорил разни неща, заяждал се с него. Лазарус бил оставил няколко чувала с тор на пътеката и Хал се спънал в тях. Той бил най-лошият възможен вариант за човек, който да започне да души около фермата. Може би бе чул слуховете, които разпространяваха работниците — че работеха за чудовище, за мъж, който не искал да го виждат, че нещо не било наред в къщата със спуснатите щори на прозорците.

Лазарус си опаковал багажа веднага, след като камионът на Хал си тръгнал. От известно време бе чакал нещо подобно; сега искаше да разбере какво му предстоеше оттук нататък. По-късно същия ден бе видял някакъв непознат да говори с работниците на полето. Видял, че поглеждал към къщата, докато разговарял с тях. Същия следобед излязъл през задната врата. Предположил, че телефонът му сигурно се подслушва, затова просто си тръгнал, като свободен човек.

Лазарус трепереше, затова го завих с одеяло. Сутринта беше красива, с ярка светлина. И двамата премигвахме. Казвах си, че не бива да си пожелавам нищо, защото ако го направех, ако се наложеше, просто нямаше да се въздържа и щях да си пожелая нещо за него. Лазарус отново заспа; беше изтощен и не можеше да се събуди. Исках да го оставя да спи и да сънува възможно най-дълго. Беше ходил километри. Погледнах го — можех да усетя вкуса на чесъна, лека, края на всичко, началото на всичко.

Облякох се и отидох до банката. Пеги, моята физиотерапевтка, чакаше на опашката и ми направи комплимент колко добре изглеждам.

— Страхотно си се справила — каза тя. — Истински борец.

Такава ли бях? Предполагам, че бе вярно. Упражненията, които ме караха да плача, бяха повлияли на повредената лява страна на тялото ми. Сега я чувствах почти нормално, само не напълно овладяна; все още понякога имах металическо усещане по ребрата си, около сърцето. Не можеше да се види, но беше там, също както ръцете на Рени бяха изпъстрени с ивиците злато.

Изтеглих почти всичко от сметката си, освен няколкостотин долара.

— Голяма покупка? — попита ме служителят. В този град всеки познаваше всекиго. Освен мен.

Усмихнах се. Много голяма. Казах, че имам нужда от пари в брой, защото ще си купувам кола на старо. Стар корвет.

— О, завиждам ви — каза мъжът.

Бях ми останали петнайсет хиляди долара от продажбата на къщата на баба ми, които се побраха идеално в раницата ми.

— Червен е — казах аз.

— Идеалният цвят — съгласи се човекът.

Тръгнах към паркинга. Там беше моята хонда, онази с хубавите, сигурни гуми, които брат ми беше избрал, преди да напуснем Ню Джърси. Когато се прибрах у дома, Лазарус още спеше. Разбирах го, той просто не искаше да се събуди. Отпуснах се на стола. Може би плаках. Обичах го по начин, който вече го нямаше. Беше от онези чувства, които са начало на нещо. От онзи вид любов, който отваря сърцето ти за още.

В късния следобед седнах до него на дивана и му прошепнах, че е време да тръгва.

Не искам, каза той.

Ще го направиш, помислих си аз. Искаш го.

Никога нямаше да забравя този миг, въпреки че ми причиняваше ужасна болка. Когато остареех, когато вече не можех да ходя, да виждам или да говоря, все още щях да имам това.

Той беше предположил, че ще тръгна с него. Щяхме да оставим котката навън и някой щеше да я намери и да се погрижи за нея. Защо да не станеше така? Котките си имаха свои домове, намираха си свой собствен начин на живот. Можех да оставя съобщение на брат си, да му напиша имейл по-късно, едва след като стигнехме до мястото, закъдето бяхме тръгнали, във всички онези градове, Венеция и Париж, навсякъде, където винаги бях желала да отида.

Лазарус прибра парите в брезентовия си чувал. Гледах ръцете му. Не можех да гледам нищо друго.

Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Унищожението му. Дълбочината му. Щом си го имал веднъж, ще го имаш отново и завинаги. Това е загадката. Това е истината.

Лазарус си взе душ, изпи чаша кафе с няколко бучки лед, изяде купа студена доматена супа. Навън беше влажно и когато денят свърши, го смени лепкаво горещата нощ. Беше късно, когато тръгнахме, и небето бе тъмно. Шофирахме до Джаксънвил по второстепенните пътища. Знаех как да стигнем там. Място, където никой нямаше да ни разпознае. Пътувахме час, после два. Изглеждаше сякаш двамата заедно отивахме някъде. Той бе сложил ръка на коляното ми, докато карах. Усещах присъствието му, но не беше достатъчно. Навярно знаеше, че няма да дойда с него — със сигурност бе забелязал, че оставих котката вътре, нещо, което нямаше да направя, ако не смятах да се връщам. Не бях човек, който щеше да си тръгне по този начин.

Откарах го до автобусната гара. Трябваше само да открие някого, който да смени рождената дата на паспорта му, и щеше да се превърне наистина в Сет Джоунс. Но засега просто беше важно да се махне от Флорида. Купих му билет за следващия автобус — отиваше към Атланта.

Стояхме на гарата до пет часа сутринта. Тогава тръгваше автобусът. Имаше нещо странно: не поглеждахме един към друг. Не се умолявахме за нищо. Вече си бяхме дали всичко, което имахме.

— Значи, така ще свърши — каза той.

Хората край нас дремеха. Те имаха своите истории, не слушаха нашата. На съседната пейка дете с червен пуловер спеше в скута на майка си. Над главите ни слънчевите лъчи проникваха в чакалнята през мръсния замъглен прозорец.

В никакъв случай, помислих си аз. Така започва.