Ледената кралица

I.

Каква е разликата между мълнията и магията? Това е честа шега между метеоролозите. В магията има смисъл. В мълниите — не, дори и за специалистите. Мълнията е случайно явление, непредсказуемо. Може да бъде миниатюрна като зърно или огромна като къща. Гръмка или тиха, пепелива или чиста. Може да бъде с всякакъв цвят — червена или бяла, синя или сиво-черна — и изглежда, че си има свое мнение. Мълнията може да влиза през комини и да прониква през затворени прозорци, да се плъзва право през молекулите, от които е изградено стъклото. Тя си има свой план на действие, така казват повечето учени; може лесно да предизвика огромни щети, независимо от всички предохранителни мерки. Скрий се, но ще те намери. Направи си план, но е много вероятно да не успееш да го осъществиш.

Мълнията си има любимци, избира един от множество хора, или няколко души сред стотици или дори хиляди други. Прави си шегички с жертвите си и явно се забавлява с тях. Може да развие температура до 30 000 градуса по Целзий — повече от пет хиляди пъти температурата на Слънцето2.

Може да стигне до стотици километри, тънка като кутре. Ефектите й са озадачаващи и не признават никаква дискриминация. Има дървета, които са поразявани и на пръв поглед им няма нищо, а после, след месеци, внезапно се разпадат. Врати излизат от пантите си; коли се възпламеняват и след това спасителите намират радиото да се търкаля целеничко встрани, навяващо тъжна песен. Хора смятат, че са в безопасност у дома си, говорят по телефона и мълнията идва по жицата до тях, влиза през слушалката, поразява ги и те оглушават. В един случаи куче, ударено от гръм, пърдяло в продължение на седмици черна сяра. Изкуствени присадени коси са били изскубвани от главите на плешиви мъже, дрехите на жени падали от само себе си, деца казвали, че са видели пламтящи обекти да летят из стаите им, но никой не им вярвал, и малко след това токът в къщите спирал, а стените на стаите пламвали.

След като са били поразени от мълния, някои хора стават, изтупват дрехите си и си довършват играта на голф, отиват на работа и имат интересна история, която да разказват. Животът на други е завинаги съсипан.

Това магия ли е? Има ли някакъв смисъл? Повечето случаи със странни климатични явления могат да бъдат логично обяснени. Кървавите дъждове, които някога са били смятани за знак на Божия гняв, всъщност са следствие от мекониални флуиди, изхвърляни от някои ципокрили насекоми, когато излизат едновременно от пашкулите си. Черните дъждове, любимите истории на старите баби, с които плашат малките деца, са просто камъчета и прашинки, засмуквани от вихрушки и изсипвани на друго място. Същото е и с жабите, падащи от небето, няма нищо магическо; бедните създания са грабвани от силните бури, които ги запращат на бреговете на някоя чужда страна. Ами ако тези жаби отворят устите си и оттам изпаднат перли? Дори тогава има логично обяснение: жабите вероятно са засмукани от района на Китайско море, дома на най-красивите перли на света, сияещи в цветове, които никой не би могъл да подозира, че са възможни — червено, алено, пурпурно. Перли с цвета на човешкото сърце.

В университета в Орлон научният екип работеше отзад напред, като се опитваше да разбере гръмотевичната дейност, изучавайки ефектите й върху човешката физиология. Групата на оцелелите се събираше вечер в кафенето на Научния център. Лятното училище още не бе започнало; засега кампусът бе спокойно място. Не вярвах в групите за подкрепа; имах ли някаква причина да го правя? Нищо не можеше да ме спаси. Брат ми обаче настояваше, че посещенията на сбирките бяха част от изследването, към което бях причислена. То щеше да послужи за едно по-голямо, общо благо — нещо, за което рядко мислех. Нед ми се обади няколко пъти да ми напомни и настоя поне веднъж да довърша нещо докрай. Предполагам, че беше прав. Но нямах никакво желание да вървя из кампуса на университета, без значение колко пуст щеше да бъде, с все така окапващата си коса, подпирайки се на бастуна, от който продължавах да се нуждая. Накуцването ми сякаш имаше собствен живот, сякаш бе малко дяволче, което си проправяше път из нервната ми система и пощипваше нещо тук, после друго там. Напомняше ми коя бях аз и коя никога нямаше да бъда.

Може би в последната минута щях да се откажа, подсъзнателно забравяйки часа, датата или мястото на срещата, но Нед ми изпрати доклад, които беше сигурен, че ще ме заинтересува. Намираше се в папка „Голият мъж“. Как можех да устоя?

Голият мъж бил работник по покривите — опасно занимание, както вече знаех от новите си съвети за безопасност при гръмотевични бури. Когато го ударила светкавицата, работел на покрива на своята тъща. Бил на четирийсет и четири години, метър и деветдесет, сто и осем килограма. Оплешивявал, но имал брада. По време на инцидента бил изпил две бири, но определено не бил пиян. Работел сам. Никога не бил печелил от лотарията, никога не бе имал куче, никога не бе давал обещание, което да не спази после. Поне до съвсем скоро.

В онази вечер си пеел песента на Джони Кеш „Огнен пръстен“. По-късно осъзнал, че тази песен се въртяла в главата му, защото напоследък имал връзка с млада жена, работеща в търговския център в Смитфийлд. Жената на Джони Кеш написала „Огнен пръстен“, когато двамата се влюбили — по това време били женени за други хора. В тази песен имало силно желание, страст, копнеж… Може би затова Голият мъж оправял покрива на тъщата си в онази неприветлива вечер. Вина и желание, лоша комбинация. Предвиждали се гръмотевични бури, но той смятал, че ще му стигне времето. Надявал се тайничко, че доброто дело ще компенсира прегрешението му.

Той грешал.

Когато бил по средата на работата си, чул съскащ звук и се усетил, че мисли за ада и дали ще се озове там, ако такова място съществувало наистина. Пръстите му започнали да изтръпват. И после видял как Луната пада от небето; или поне така му се сторило отначало. Но Луната имала опашка и това със сигурност било лош знак. Кълбовидна мълния; паднала върху покрива и се затъркаляла надолу. Приличала на комета, насочила се право към него, синьо-черно нещо, което било напълно солидно и истинско, колкото камион или огромен ботуш, или жив, дишащ човек. Голият мъж си помислил, че ще се изправи лице в лице не с някой паднал ангел, а със самия дявол. Замислил се за всичко, което не бил направил в живота си. И внезапно да си има куче му се сторило най-важното нещо в света.

Съскането станало по-силно и после осъзнал, че се намира на тревата, напълно гол, с изключение на работните си ботуши. Дрехите му представлявали купчина пепел, а брадата му я нямало. На снимките в папката Голият мъж стоеше на фона на бял екран; приличаше на бебе, с широко отворени очи, току-що дошъл на този свят. Брат ми знаеше, че ще поискам да го видя на живо. Бях библиотекарка все пак; винаги исках да разбера как свършва историята. Дали си беше взел куче? Дали бе сложил край на любовната си връзка? Дали си бе намерил друга работа, която не е толкова близо до небето?

Зърнах Голия мъж в мига, в който влязох в кафенето. Май бе отслабнал доста след инцидента. Използваше бастун, също като мен. Със сигурност и в него имаше някакво вътрешно дяволче, което човъркаше нервната му система, но той бе от мълчаливия тип. Взираше се право пред себе си и останах с впечатлението, че е бил принуден да дойде тук, също като мен. Някой бе настоял, че ще бъде добре за него, пречистващо, сякаш нещо можеше да бъде такова за хора като нас.

Повечето хора в групата с удоволствие говореха за това, което им се бе случило, и за ефектите от поразяването — така наричаха симптомите си. Голият мъж продължаваше да мълчи, но останалите се проучваха взаимно, сякаш всеки един бе отделен химически експеримент, който се бе развил в странна посока. Но след всичко, което бяха преживели, кой можеше да ги вини за това? Те не мрънкаха, нито се оплакваха; придържаха се към фактите. Повечето също като мен имаха главоболие, гадеше им се и понякога се чувстваха дезориентирани.

Някои имаха странични ефекти, които им пречеха да работят, да спят, да мислят спокойно, да правят секс. Имаше митове, че оцелелите след удар от мълния стават хиперсексуални, че се наелектризират, с други думи казано, но по-често ефектите бяха точно обратните — импотентност и депресия. Някои в групата получаваха мускулни спазми, някои заекваха; някои изглеждаха напълно нормално и може би наистина бяха такива. Мнозина имаха странни мисловни проблясъци, някои вече не помнеха важни неща от живота си, имаше хора с напълно забравени самоличности. Един младеж не можеше да си спомни къде беше роден. Момиче не помнеше средното си име. За повечето миговете точно преди да ги удари мълнията бяха най-осъзнатите моменти от живота им. Също както щяха да помнят как звездите падат от небето, ако някой ден имаха възможността да наблюдават края на света, така споменът за тези ярки, кристално ясни мигове беше нещо, от което не можеха да се отърват, независимо колко упорито се опитваха.

Загледах се в мъжа до мен, всъщност момче, на около двайсетина години. Висок, недодялан, лешникови очи. Беше странно, че носеше ръкавици. Когато забеляза, че го гледам, се наведе към мен.

— Искаш ли да видиш?

Тракането в главата ми беше болезнено и шумно; сигурно съм направила някакво движение и той го прие като кимване за „да, искам да видя какво криеш под ръкавиците си“. Сякаш ме интересуваше. Момчето се казваше Рени и беше второкурсник в университета; трябваше да посещава летните курсове, за да навакса изпуснатия семестър след поразяването му от мълнията. Свали ръкавиците си и видях, че по време на удара на едната си ръка бе носил пръстен, а на другата — часовник. И двата предмета бяха оставили дълбоки вдлъбнатини по кожата му, все едно нагорещеният метал го бе белязал до живот. Не беше необходимо да казва, че ръцете го боляха много; беше очевидно от дълбочината на ивиците, от начина, по който ги движеше, толкова предпазливо.

— Много лошо, че часовникът не показва точното време — пошегува се Рени. Сложи отново ръкавиците си и премигна.

— Бях на курс по голф. Знаеш ли, че пет процента от поразяванията стават на голф игрища?

— Така ли?

Тези хора наистина не можеха да се наситят, трябваше да говорят постоянно за преживяванията си.

— Бях с останалите момчета от братството ми, почти петдесетина: беше купон за събиране на средства за ремонта на къщата ни. Прекарвахме си чудесно и после — бум. Удари единствено мен. Мина през цялото ми тяло, от главата до петите. Директен удар. Все още имам дупка някъде тук — каза той и опипа с пръст главата си, докато я намери. — Ето.

Целият разговор ставаше вече прекалено личен. След малко щеше да ме попита дали спя с нощница. Дали съм сънувала мълнията си. Дали сега се паникьосвам и заключвам вратата при първия признак на дъжд.

Все още ми се усмихваше. Предполагам, че трябваше да му дам нещо в замяна.

— Бях в дневната си. Мухогонката, която държах в ръка, се подпали.

Това явно му се хареса. Все едно му се доверявах.

— Леле. Обзалагам се, че доста си се изненадала.

Беше толкова внимателен и приятелски настроен, че реших да споделя още малко информация.

— Беше пластмасова мухогонка, така че започна да се топи. Купих я от железарския магазин. Беше рикошетен удар — надявах се, че звучах компетентно.

— Добре, че не си използвала навит на руло вестник. Сигурно ти щеше да се подпалиш.

Харесваше ми, че коментира умерено. Сега, когато ми се усмихна отново, реших, че може и аз да му се усмихна в отговор.

Онази вечер бяхме осмина — стари и млади, мъже и жени, които принципно нямахме нищо общо, нищо, което можеше да ни обобщи като група. Наблюдаваха ни, а предполагам, че трябваше и да ни насочват в някаква посока, трима души — сестра, невролог, който явно бе асистент на доктор Уайман, и терапевт. Скоро научих, че от всички документирани случаи на гръмотевична дейност в този щат две трети се бяха случили в окръг Орлон. Какви късметлии бяхме само. Намирахме се в центъра на цялото лошо време във Флорида. Нищо чудно, че брат ми бе очарован да живее тук.

Накараха ни да се настаним в кръг и да се представим — само с първите си имена, естествено — и да започнем да обсъждаме как се чувстваме. Сега всички се умълчаха. Физическите ефекти бяха едно, но това бе нещо съвсем различно. Какво причини мълнията на душата ти? На сексуалния ти живот? След като пламъците минаха през тялото ти, същността ти цяла ли е? Или тиктака бързо, тресе се и трепери?

Никой не искаше да говори пръв. Голият мъж оправяше ботушите си. Младо момиче с красива къдрава коса и различни чорапи затвори очи и си затананика тихичко. Лицето й бе покрито с белези — по-късно научих, че са резултат от дъждовните капки, които по време на удара се изпарили и превърнали във вряща нара, прогорила красивата й кожа.

Не бяхме готови да говорим за емоционалното си състояние, никой не искаше да се ангажира прекалено лично. Спогледахме се един друг и се разсмяхме смутено.

— Следващата тема — провикна се високо Мърв, фермерът, отглеждащ пилета, и групата шумно го аплодира.

Преминахме към това, за което хората наистина искаха да говорят. Слуховете, свързани с мълнии, бяха особено популярни. Истории, започващи с фрази като „по-голяма от…“, „по-лошо от…“, „чухте ли за…“. Чух история за мъж, който бил убит от мълния, после се надигнал и извървял десет метра и полегнал в купа сено. За жена, на която се изпотрошили всички чинии от сервизите в бюфета и, когато мълнията преминала през апартамента й. Само чиниите. Научих, че откритите полета са опасни, че някои мълнии изпълват стаите с дим, че кравите често стават жертва на мълнии, а тези, които оцеляват, дават пресечено, жълто мляко. Но историите, от които групата най-много се интересуваше, бяха за хора, които са умрели вследствие от удара и после са се върнали към живота.

Съществуваше теория, недоказана, но приемана от мнозина в стаята: теорията за отложената жизненост. Тъй като мълнията може да прекрати целия физиологичен и мозъчен метаболизъм на жертвата, като късо съединение, човекът може да си „отиде“ — и официално, и медицински да бъде обявен за мъртъв — и после, след изключително дълго време, много повече, отколкото изглежда приемливо за логичния свят, да се върне отново. Защо бе възможно това възкресяване на подобни хора оставаше напълно необяснимо. И въпреки това се бе случвало.

Близо до Джаксънвил имало възрастен мъж, например, който според слуховете бил удрян два пъти от мълния, на два пъти умирал и после се съживявал, не че някой го бе виждал с очите си. Наричаха го Драконовия мъж. И още по-близо, друг, когото наричаха Лазарус Джоунс, точно тук, в окръг Орлон. Той беше определено истински, съществуването му бе документирано в моргата и в болницата. Сет Джоунс, така се бе казвал, преди да възкръсне.

Усетих как нещо странно премина през тялото ми. Ток. Беше свързано с човека, който се бе сблъскал със смъртта и я бе победил. Внезапно се бях заинтересувала от нещо.

Това не ми се бе случвало от дълго време.

И така, какво бе направил този мъж? Нещо голямо? Нещо по-специално? Колко лошо бе пострадал? Приведох се напред и придърпах стола си към вътрешния кръг, за да чувам по-добре. Носеха се слухове, че Лазарус може да изпържи яйце само върху масата, толкова висока температура излъчвало тялото му. Присъствието му някъде причинявало електромагнитни смущения; ескалаторите тръгвали нагоре, вместо надолу, крушките гърмели, часовниците спирали. Бил метър и шейсет, когато го ударила мълнията, след това станал метър и осемдесет. Мълнията го бе разтеглила по някакъв странен начин, бе пренаредила молекулите вътре в него, бе променила личността му отвъд човешките представи. Сега излъчвал толкова много горещина, че можел да яде само студени храни; всичко, което поглъщал сурово, ставало готвено, докато навлизало в тялото му. Бил мъртъв четирийсет минути, без сърдечен ритъм, без пулс. Невъзможно, разбира се, и все пак бе вярно — документирано от медиците от спешното. Когато Лазарус се надигнал в моргата, очите му били толкова черни, че не можело да се определи къде са зениците му. Не че той позволил на някого да го изследва и анализира. Нито очите му, нито сърцето му, нито дробовете му.

— В какво състояние се е върнал към живота? — попитах аз Рени. — След цялото това време не трябва ли мозъкът му да е безвъзвратно увреден?

— Не и ако теорията за отложената жизненост е вярна.

Шепнехме си, допрели колене. Чувствах, че Рени има тремор. Ако не внимавах, щях да започна да го съжалявам и да се привържа към него.

— Учените се опитали да изследват този тип Джоунс, но той не поискал да говори с хората от университета. Предполагам, че го тресе параноята. Чух, че е прогонил доктор Уайман от имота си с пушка.

Уайман, неврологът, който бе попитал дали съм откачила, когато забих ръката си в прозореца.

— Може би този Лазарус е прав — казах аз. — Уайман е и мой лекар. Може би не бива да позволяваме да ни третират като опитни мишки.

— О, аз нямам нищо против. Поне ни дават закуски и ядки, а не само стърготини.

Рени се ухили, после се надигна и се запъти към масата с храна. Видях, че и той куцукаше. Стъпалото, през което бе минала мълнията, потреперваше и се бе изкривило; явно нервите в целия му крак бяха повредени. Оттук и треморът, и поклащането, когато вървеше. Извърнах очи. Не исках да си представям как бе заел позиция, за да удари топката, как бе излязъл с приятели навън, за да прекара един страхотен ден и после…

Исках да възприемам нещата отново в бяло и ледено, както преди. И все пак усетих, че тези хора ме бяха трогнали по начин, който все още не разбирах. Може би защото животът на всеки от нас бе съсипан толкова уникално, всичко бе станало против законите на логиката. Обърнах се и видях Голия мъж да седи там, отпуснал глава на ръцете си със затворени очи. Спеше. Жената до мен, която била поразена, докато подрязвала живия си плет, докосна устните си с пръст — шшшш…

— Горкичкият… — прошепна тя.

Забелязах, че Голият мъж не носеше брачна халка и че на панталоните му имаше власинки от кучешка козина, може би от лабрадор ретривър. Може би бе получил това, което искаше, или това, което си въобразяваше, че иска. Но той простена в съня си и всички се обърнахме към него, стреснати от звука. Ето я, изпусната като жаба в градината. Мъката.

Голият мъж не отвори очи, докато срещата не приключи. След това ни каза, че това му се случвало все по-често — да заспива внезапно, просто не можел да стои буден. Разговарял с някого и в следващия момент заспивал, похърквайки. Не можел вече да каже къде е границата между истинския живот и съня. Това бил основният му проблем. Разговарял е приятелката си Мари за това, което били правили предишния ден, и тя го поглеждала изумено — и така разбирал, че то не било реално. Кануто в реката, колата на пътя, бурята в ясното небе, за която бил толкова сигурен — всичко изчезвало, щом отворел очи.

— Искам да се събудя — каза Голият мъж. — Само това искам.

Всички отклонихме смутено поглед от него, когато той се разплака. Надявах се, че ще запомни случката като съм. Неясна стая, пълна със смаяни и мълчаливи хора, които поне бяха достатъчно почтени, за да му дадат малко уединение. Преди да се усети, щеше да разхожда кучето си и дори нямаше да си спомня за нас, непознатите, които му желаеха най-доброто, които се надяваха той наистина да се събуди.

Всички имахме снимки от своята „онази“ нощ. Беше част от проучването, абсолютно задължително, така ни казаха. Един по един влизахме в стаята, събличахме дрехите си и заставахме пред бял екран. Докато стоях там, треперейки, си спомних приказката „Момчето, което отиде далече, за да разбере какво е страхът“. Като малка изобщо не харесвах тази история за момчето, което било толкова смело, че можело да играе карти с трупове и покорило таласъмите, без дори да му мигне ухото. Когато Нед ми четеше приказки, винаги настоявах да пропусне тази и да мине направо на следващата. Не харесвах приказки, в които Смъртта беше главен герой. Дори за мен тази история ми се струваше прекалено нелогична. Кой, по дяволите, можеше да гледа смъртта и да не се страхува?

Когато дойде редът ми да ме снимат, заех позата и направих всичко, което ми казаха. Обърнах се наляво, после надясно, опрях гърба си в бялата хартия. Снимките щяха да влязат в досието ми, както на всички останали. Изражението ми щеше да прилича на това на Голия мъж — мигащо срещу студената светлина. Може би затова Лазарус Джоунс бе избягал. Той, който не се страхуваше, който се бе борил със смъртта и се бе завърнал много по-силен от преди. Той искаше своето уединение; някои хора вярват, че ако споделят тайната си с други, ще загубят силата си, и може би Лазарус Джоунс бе един от тях.

Облякох се бавно. Тръгнах си последна. Вече шофирах, което може би не беше особено умна идея. Все още не бях съвсем добре. Понякога ми се гадеше толкова силно, че се налагаше да отбивам встрани от пътя, за да повърна. Веднъж карах и внезапно осъзнах, че се намирам на магистралата извън града и нямах представа какво правех там и закъде бях тръгнала.

След сбирката на оцелелите се отправих към къщи; два пъти обикалях уличките в квартала, докато позная предния си двор. Ето я — най-лошата градина на улицата, обрасла с бурени и определено нуждаеща се от поливане. Паркирах на алеята пред къщата, бързо влязох вътре и отидох в спалнята. Съблякох дрехите си и се погледнах в огледалото. Когато ме снимаха, затворих очи, сякаш така щях да скрия от своето съзнание това, което бях и как изглеждах. Сега обаче видях. Над сърцето ми имаше петно, там, където мълнията бе ударила, преди да се разпръсне и да се стовари върху пода. Докоснах мястото; отвътре беше твърдо, сякаш под кожата ми бе имплантиран малък камък.

Прозорците бяха отворени и усещах как вятърът минава през мрежата. Поне веднъж бях имала късмет.

За разлика от митичния Драконов мъж, за когото говореха на сбирката, Лазарус Джоунс живееше на около осемдесет километра от Орлон. Замислих се как Момчето, което не се страхуваше, играеше карти със Смъртта, как се ухилваше и хвърляше асото на масата, как вървеше из гробището, без да трепне, как познаваше смъртта отвътре, с най-дълбоките й тайни. Исках такъв мъж; мъж, който не можеше да бъде убит, който нямаше да изчезне, ако пожелаеш да е мъртъв, който вече е бил там и се бе върнал.

Бях донесла със себе си от Флорида куфар дрехи, дрехи като за Ню Джърси — вълнени рокли и поли, ръкавици, шалове, пуловери. Имах нужда от нещо ново за този случай. Не бях пазарувала от години, откакто баба се беше разболяла за пръв път. Дрехите ми бяха удобни, но знаех, че са като за жена с поне десет години по-възрастна от мен. Нямах нито един чифт хубави обувки, само джапанки и кецове и едни ботуши, които сигурно никога повече нямаше да обуя. Но да намериш нещо в Орлон не беше лесно, трябваше да отида до търговския център в Смитфийлд, който се намираше чак на магистралата, на третата отбивка.

Бях оставила бастуна си вкъщи и само минаването през паркинга в жегата изцеди и последните ми сили. Въпреки това продължих и влязох в мола; бързо подминах „Кмарт“ — беше прекалено голям и просто нямаше да се справя. Открих малко магазинче за дрехи и пристъпих плахо вътре. Оставих продавачката да ми подбере няколко рокли, докато аз чаках в съблекалнята. Там беше тясно и мрачно и мислех, че всички в магазина ме съжаляват. Оставих ги да мислят, че съм болна от рак; беше по-лесно за вярване, отколкото истината — дневната, огнената топка, горящата мухогонка, начинът, по който съдбата ме бе отличила от останалите хора.

Една от продавачките влезе при мен и ми донесе купчина дрехи, които според нея явно бяха подходящи. Завари ме, докато бях съблечена. Тя ме погледна за миг и се отпусна на стола в ъгъла.

— Съжалявам — извиних се аз заради тялото си. Грабнах първата рокля от купчинката и я облякох бързо.

— Мълния — каза момичето. Беше забелязало белега над сърцето ми. — Познавам тези следи. Живея с това всеки ден.

— Вие ли? — попитах аз.

— Той — отвърна продавачката. — Приятелят ми. Направо ме побърква с всичките странични ефекти, които изпитва след удара.

Името на момичето бе Мери. И тогава разбрах коя беше тя. Истинската любов на Голия мъж. Онази, за която е мислел, докато работел на покрива. Знаех прекалено много за любимия й. Можех да се почувствам неловко, но бях свикнала да се намирам в такова положение.

— Светът е жестоко място — каза Мери. — Мислиш, че ще получиш това, което искаш, а накрая се озоваваш с празна чиния. Тази ви стои наистина добре — кимна към отражението ми в огледалото. Говореше за роклята, която бях облякла.

— Ще ви направя десет процента намаление заради всичко, което сте преживели.

Обърнах се към огледалото. Роклята беше проста, бяла. Не стоеше зле. Спомних си желанието на Голия мъж, онова, което бе поискал в мига, в който бе решил, че смъртта идва за него.

— Имате ли куче? — попитах Мери.

— Куче ли? Мислите ли, че ще имам в къщата си нещо, което пуска косми? Никакъв шанс.

Зае се отново с работата си. Беше си такава, съсредоточена върху това, което бе пред нея в момента. Явно Голият мъж имаше таен живот, за който Мери не подозираше.

— Не мисля, че с друга рокля ще изглеждате по-добре — изкоментира тя, когато видя, че се оглеждам отново в огледалото.

Най-вероятно беше права. Купих роклята и чифт сандали и се преоблякох още в магазина. В колата откъснах етикетите и се отпуснах назад, за да се възстановя от усилията, които бях направила да общувам с някого. Включих климатика на пълна мощност. Пръстите ми потреперваха, но невролозите бяха казали, че това е напълно нормално, като се имаше предвид колко силен волтаж ме бе ударил.

Събрах сили и излязох отново на междуградската магистрала. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че гумите на колата ми бяха безопасни. Макар че брат ми ме избягваше напоследък, бе посветил доста време на проучвания, преди да ми купи новите гуми в Ню Джърси. Нямаше да се подхлъзна, така че карах бързо.

Всичко изглеждаше едно и също покрай пътя. Бели чапли се спускаха над боклуците. Тревата бе станала жълта и кафява от жегата. Наближаваше лятото, сезонът, който за хората в Орлон бе истински ад на земята. Те обаче се смееха, когато говореха за това и никой не помисляше да се премести на някое по-прохладно място. Климатикът в колата бе пуснат, но смъкнах прозорците. Свежият въздух нахлуваше вътре като гореща струя, излизаща от фурна. Роклята ми се развяваше и от шума на вятъра не чувах тракащия звук в главата си.

Един от моите „ефекти“ бе, че постоянно ми се пишкаше. И отново, това бе напълно нормално, както ме бяха уверили. Спрях на една бензиностанция, пред която имаше неколцина мъже — пиеха ледени напитки, говореха си и се мотаеха безцелно. Когато минах покрай тях, ми подсвирнаха. Наистина го направиха и аз се разсмях. Махнах им с ръка. Предположих, че бях навлязла в земя, в която нямаше никакви жени, след като жалък женски индивид като мен бе предизвикал подсвиркване в знак на възхищение. Не се огледах в огледалото в тоалетната. Просто се изпишках и излязох.

Преди да тръгна, бях потърсила адреса на Сет Джоунс в телефонния указател, после си намерих карта на окръг Орлон. Целта ми беше по-далече, отколкото смятах. Флорида бе по-голяма от Ню Джърси и хората шофираха повече. Това, изглежда, изобщо не ги притесняваше, също като жегата, като мълниите, като влечугите, които можеше да намериш да пълзят из кофите си за боклук. Когато ти кажеха, че мястото е „наблизо“, можеше да означава, че е на стотина километра. Реших, че ще забравя за времето. Какво толкова бе направило времето за мен? Когато най-накрая слязох от магистрала, от двете страни на пътя, по който поех, се появиха горички с овощни дръвчета. Пътят ставаше по-тесен, горичките — по-големи. Лимонови дървета, портокалови и после табелата за имота на Джоунс. Тук бе станало. След няколко седмици се навършваше година от смъртта му. Бях намерила статия в стар брой на „Орлон Джърнал“ в мазето на библиотеката. Неколцина души, пътуващи по магистралата, бяха видели светкавицата — била абсолютно права, насочваща се от изток на запад, като изстреляна ракета. Последвала огромна буря, изсипал се пороен дъжд. Случайно минаващ покрай имота на Джоунс човек видял дълбока дупка в земята, от която се издигал черен пушек.

Повикал линейка и екипът, който пристигнал на мястото, обявил жертвата за мъртва в 16:16 часа. Сет Джоунс нямал сърдечен ритъм, нямал пулс и не дишал. Опитали се да го съживят, но безуспешно. Мъртвецът бил закаран в моргата на болницата и четирийсет минути след като бил ударен от мълнията, служителят на смяна се обърнал и видял, че гърдите на жертвата се надигали и спускали под пластмасовия чаршаф. Пренесли го веднага в интензивното. Пръстите на ръцете и краката му били черни от саждите, тялото му издавало жужащ звук и било много горещо на допир. Сърдечният му ритъм все още бил бавен, затова го поставили във вана, пълна с лед, надявайки се, че жизнените му функции ще се възобновят. Получило се. Мъжът простенал, потръпнал, надигнал се от ваната и поискал дрехите и обувките си. Мистър Джоунс напуснал болницата час по-късно, след като отказал всички медицински услуги, които му били предложени, и се запътил към автобусната спирка.

Мозъкът на всеки друг щеше да бъде безвъзвратно увреден, ако изобщо беше възможно да се случи такова възкресение. Но Лазарус Джоунс бе взел автобуса и се бе прибрал у дома. Според някои хора ледът бе предпазил органите му, други казваха, че съживяването му е чудо. Или пък всичко е било измама. Може би изобщо не е бил мъртъв и е имало някакъв номер — като при йогите или при фокусниците, които искат да се прочуят; може би той умеел да забавя сърдечния си ритъм и да спира дишането си, докато се реел между световете.

Четирийсет минути, толкова време го е нямало. Оттук дотам и обратно. Беше ми нужно повече време да шофирам от Орлон до това място.

Първото, което забелязах, когато отбих по прашната дълга алея, беше дупката в земята. Не само че все още бе тук, но беше и много по-голяма, отколкото пишеше във вестника — около метър широка. Няколко дървета бяха изтръгнати от пръстта и бяха паднали наблизо. Тези, които се издигаха непокътнати в близост до дупката, изглеждаха странно; плодовете им бяха бели като снежни топки. Предположих, че всеки, който не беше с повредено зрение като мен, щеше да ги види като оранжево-червени. Спрях колата, излязох навън и вдигнах един плод, паднал на земята. Донякъде очаквах да бъде студен, но той бе топъл и ароматен. Разделих го на две и го вкусих. Чувствах се като слепец, който най-накрая бе докоснал с ръка лицето на човека, с когото се бе любил, без да го вижда. Абсолютната изненада да разбираш и приемаш нещо изцяло и напълно, познатия вкус на портокала. Изядох го до последното парченце.

Избърсах ръцете си в новата си рокля и се върнах в колата. Карах още малко, после видях къщата и спрях. Не беше нещо особено. Стара фермерска къща с ламаринен покрив. Когато валеше, капките дъжд сигурно удряха по покрива като куршуми; не можех да си представя какъв ли бе звукът, когато имаше градушка. Останах неподвижна в колата си четирийсет минути; толкова, колкото той е бил мъртъв. Исках да усетя колко дълго е всъщност това време, ако въобще беше възможно подобно нещо. Могат ли четирийсет минути да бъдат цяла вечност? Можеш ли да пристъпиш напред към страха като един човек и да се завърнеш напълно различен? Спомних си за онази сутрин, когато се събудих и майка ми я нямаше. Заскреженият сняг по стъклото на прозореца. Бледите лъчи на слънчевата светлина. Брат ми почиства кухнята с гръб към мен. Върни се в леглото, каза ми той. Прекалено рано е. И аз го послушах. Сънувах сняг и лед, докато чух баба ми да ме вика.

Сега се намирах на място, където имаше оранжеви портокали в полето. Където високо в небето се носеха малки облаци. Все още чувствах вкуса на желанието, което се бе родило в мен толкова отдавна. То бе стояло там през цялото това време, заседнало в гърдите ми, на мястото, където трябваше да се намира сърцето ми, точно под белега от мълнията.

Исках само да бъда някой друг. Толкова много ли беше? Нима исках всичко? Затова бях дошла тук. Всъщност вече се случваше. Жената, която бях преди, никога нямаше да измине тези осемдесет километра, никога нямаше да доближи вратата на непознат и да потропа на нея, неведнъж, а цели три пъти. Един път за леда. Втори път за снега. Трети път за изтърканите гуми на пътя.

Всичко миришеше на жега; прахът се надигаше от пръстта и прогаряше носа ми, щом го вдишах. Бях на място, където никога не бе имало лед. Където януарският ден бе абсолютно същия като деня през юли. И аз като Голия мъж, който плачеше, исках да знам разликата между реалността и съня. Ощипах се, за да разбера дали не сънувах и в момента. На кожата ми остана следа от пръстите ми. Предположих, че бе червена. Мисля, че бе добър знак.

Бях готова да получа това, което заслужавах.

В теорията на хаоса има ли значение какъв цвят е пеперудата? Щеше ли нещо значително да се промени в това, което последва, ако виждах всички цветове? Дали Лазарус Джоунс щеше да отвори вратата, ако роклята ми бе бяла, както смятах аз, а не червена, каквато бе в очите на всички други?

По-късно той ми каза, че онзи първи път, когато отидох да го видя, е видял ето това през прозореца: жена в червена рокля на верандата. Абсолютно не на място, не в подходящото време, упорито тропаща по вратата. Очевидно решена да влезе вътре. Той обикновено държал щорите спуснати, когато разни хора идвали да го търсят. Бе прогонил доктор Уайман с пушка. Нямал никакво желание за посетители. Не разговарял дори с работниците, които наемал. Но червената рокля привлякла вниманието му. Това ми каза след време. Може би му бях напомнила за плодовете в овощната му градина, искрящи на ярката слънчева светлина. Бях нещо неочаквано за него, нещо, което не можеше да спре.

II.

Аз от своя страна бях готова за всичко и нищо. Мислех, че всеки момент ще избухна, както когато забих ръката си в прозореца в болницата. Казах си, че ако той не излезе до пет минути, ще си тръгна. Може би наистина щях да получа това, което заслужавах: нищо. Още няколко минути и щях да бъда благодарна за възможността да се обърна и да избягам, така, както правех винаги. Не бях мислила какво щях да правя после. Да си тръгна и какво? Да шофирам по магистралата и да се забия в някоя канавка? Да скоча в пропаст? Да се прибера, да легна на дивана и да вперя поглед във вентилатора на тавана? Знаех само, че искам да се махна. Да бъда напълно различна и нова. Чувствах се като онези хора от приказките, които внезапно се озовават в кожата на друго създание, пленени в тялото на тюлен, на кон, на птица…

Лазарус Джоунс излезе на верандата. Аз сведох очи надолу; ако той видеше изражението на лицето ми, щеше да се изплаши. Ако погледнех в огледало, щях да изплаша себе си. Бях уплашена, разбирате ли… Оглеждах се в смърт и желания, пленена в погрешната кожа. Бях магарето, грозно и ревящо, гъсарката, молеща за милост, просякът, нуждаещ се от комат хляб. Презрамките на роклята ми се свличаха от раменете ми. Нямаше значение. По лицето и пръстите ми имаше прах. Той беше разполагал с четирийсет минути, за да разбере всичко; аз исках само малка частица от това, което бе научил от другата страна. Не исках да му правя дисекция, нито да го снимам или да измервам радиоактивността под кожата му. Просто исках да бъда в присъствието на човек, който не можеше да бъде убит.

Над главите ни прелитаха птици; виждах сенките им над дъските на верандата. Болеше ме, докато дишах. Сигурно трябваше да се извиня за натрапването си или да му кажа, че бях дошла от толкова далече само за да го попитам колко трябва да се страхувам от смъртта. Трябваше да му кажа, че най-ужасното нещо на света е желанието, което се сбъдва. Но стоях там и мълчах. Така, както бях мълчала толкова много пъти преди.

— Кой ви каза да дойдете тук? — попита той.

Какво се предполагаше да му отговоря? Съдбата? Пеперудата от другия край на света? Магарешката кожа, която носех и която ме сърбеше ужасно? Едно осемгодишно момиче, което някога си пожела нещо на един дъх и това промени всичко?

— Интервю ли искате? — продължи Джоунс.

Пристъпи напред и ме хвана за ръката. Да не би по този начин да проверяваше дали ще кажа истината? Можеше ли да прави това, както можеше да спира часовниците?

Докосването му беше толкова горещо, че за малко да припадна. Но вероятно нямаше нищо общо с мълнията.

— Аз съм библиотекарка, не журналистка. От Орлон. Просто исках да ви видя лично. Говореха за вас в групата ми на оцелели след удар от мълния. Казаха, че сте умрели и после сте се върнали и сега не се страхувате от нищо. Тогава защо се притеснявате дали съм тук или не съм? Нали вече нищо не може да ви изплаши?

Това бяха повече думи накуп, отколкото бях казвала от години. Изтощих се от говоренето. Имах чувството, че трябва да вадя думите от гърлото си като камъни с остри ръбове, които бях погълнала.

Джоунс ме погледна по-внимателно, след като вече знаеше, че и аз съм била поразена от гръм. Не бях просто случайна жена, нямаща представа през какво бе преминал. Пусна ръката ми.

— Ако говорят подобни неща за мен, значи са идиоти. А ако не се страхувах от нищо, значи и аз щях да съм такъв.

Изучаваше ме, от главата до петите. Беше ми много топло. Спомних си, че бях във Флорида. Спомних си, че тук никога не валеше. Можех да бъда честна. До определена степен.

— Ударът порази лявата ми страна — казах аз. — Имам неврологични увреждания. Както и някои сърдечни. И не мога да виждам червения цвят.

Той се разсмя силно; за миг лицето му се промени напълно.

— Това забавно ли е? — попитах аз.

Лазарус спря да се смес. Втренчи се в мен.

— Може би.

— Няма да насочите пушка срещу мен, както сте направили с доктор Уаймаи, нали?

— Тя не беше заредена. Но той избяга, преди да го разбере.

Никой не беше казал за Лазарус Джоунс нещо друго — че беше много красив. По-млад от мен; двайсет и пет или трийсет, не можех да определя по-точно. Очите му бяха тъмни, потъмни от моите. Запитах се дали това, което бе научил през онези четирийсет минути, го бе изпепелило. Носеше бяла риза с дълги ръкави, стари дънки и работни ботуши. Косата му бе тъмна, неподстригвана от дълго време; вече бе по-дълга от моята. Когато се взираше в мен, в погледа му имаше нещо горещо, сякаш можеше да те подпали, ако поискаше. Ако му дадеш основание да го направи.

— Е, вече си тук — каза по-небрежно Лазарус. — Какво искаш?

Стори ми се, че въпросът е подвеждащ. Ако не отговорех правилно, може би щях самата аз да се превърна в пепел. Да изгоря жива.

Гледахме се втренчено един друг. Ударът в стъклото бе нищо в сравнение с това. Бях напълно, с цялото си съзнание в този момент, не съществуваше никакво друго време. Когато се замислех за Ню Джърси, сякаш си спомнях за някаква страна от приказките или митологията.

Трябва да правиш това, от което най-много те е страх, нали така? Във всяка приказка правилният път беше трудният, онзи, който прекрачваше границите, минаваше през препятствията, през полето от огън. Пристъпих напред и обвих ръцете си около шията на Лазарус Джоунс, за да бъда близо до него. Всеки човек си има тайна, тази беше моята: не можех да започна, ако не разберях смъртта.

Лазарус Джоунс миришеше на сяра. Хората дори с малко разум бягат от огъня, но не и аз.

— След като си го правил вече веднъж, страхуваш ли се да го направиш отново?

В отговор той ме притегли по-близо към себе си, само за миг. През това време не чувах тракането в главата си, нито едно щракване. Не усещах уханието на портокалите, не чувствах песъчливата прах.

— Това си е моя работа. Не мисля, че ще останеш доволна, ако го разбереш от личен опит.

Откъсна се от мен и ми обърна гръб. После спря и се обърна. Все още бях там. Не си ме бе измислил, нито бе успял да се отърве от мен. Поне засега.

— Искаш да знаеш от какво се страхувам?

Сянката му падаше по двора между нас двамата. Тъмна сянка. Слънцето вече не ме заслепяваше. Виждах лицето му. Може би кимнах. Трябва да съм го направила, защото той заговори.

— Най-много се страхувам от живите — каза Лазарус Джоунс.

Прибра се отново в къщата си. След като затвори вратата зад себе си, чух как спуска и резето. Почувствах се изгубена, стояща отвън. Потях се от слънцето. Беше толкова горещо, че в небето нямаше нито една птица. Всички се криеха в сенките.

Група мъже също бяха приседнали на сянка под високо дърво, докато си почиваха от брането на портокали. Един от тях се приближи до мен, докато вървях към колата си. Беше млад, сигурно още ученик, кльощав и висок. Имаше приятно лице и любопитни очи, а косата му стърчеше във всички посоки. Напомни ми за Рени, но беше по-здрав и по-силен; дланите на ръцете му бяха груби и покрити с пришки. Зачудих се дали му причиняват голяма болка, дали ги мажеше с вазелин, дали момичето, което го обичаше, поставяше пръстите му в устата си и го лекуваше с целувката си.

— С Джоунс ли говорехте? — попита ме момчето.

— Съвсем за кратко, да — отвърнах аз.

— Той никога не говори с нас. Оставя ни парите, които ни дължи, на верандата. После търговецът на плодове изпраща камионите си и хората му ги натоварват, без да общуват с него. Никога досега не го бях виждал, дори отдалече. Вие бяхте съвсем близо до него. Много ли е деформиран, как изглежда?

Деформиран ли? Не. Просто красив. Но не мислех, че е моя работа да коментирам защо той иска да живее толкова изолирано.

— Не бих казала.

— Всички се чудим за това. Все пак е бил ударен от мълния и сигурно е много страшен.

— Не видях нищо такова.

— Кажете ни, ако откриете. Може би работим за някакъв изрод — момчето се разсмя при тези думи. — Може да е кръвопиец, който нощем изпълзява от гроба.

— Не е — казах аз. Просто е красив, посипан отвън и отвътре с пепел, и затръшна вратата в лицето ми. Това беше.

— Но няма как да сте сигурна, нали? — предизвика ме хлапакът. Останалите мъже му подсвирнаха и извикаха името му, така че той се обърна към тях. — До скоро! — каза ми последно, докато бавно се връщаше към групичката си.

Влязох в колата си и потеглих, но бях объркана. Озовах се на магистралата, но поех в грешната посока и карах на север доста дълго, преди да се усетя, че Орлон бе на юг. Най-накрая намерих къде да обърна и после отбих за почивка. Използвах тоалетната и си купих бутилка вода. Касиерката ми направи комплимент за червената ми рокля и чак тогава осъзнах защо Лазарус Джоунс се бе разсмял, когато споменах за загубата на тази част от цветното си зрение. Разбрах защо мъжете на бензиностанцията, където бях спряла преди, ми подсвирнаха. Те бяха помислили, че знаят коя и каква съм аз заради червената ми рокля. Стана ми горещо и се притесних; на ръката ми започнаха да се появяват мехури — там, където Лазарус Джоунс ме беше докоснал. Когато бе прошепнал в ухото ми, то направо бе пламнало.

Прибрах се у дома, съблякох роклята си и я закачих в гардероба. На следващата сутрин, когато отидох до колата си, забелязах, че одометърът беше спрял. Дали беше резултат от близостта с Лазарус Джоунс? С мен също нещо не беше наред. И този път причината със сигурност бе Лазарус. Навсякъде, където ме бе докосвал, имах следи от изгаряне. Отидох в Здравния център на университета в Орлон, за да потърся сестрата, която ме бе преглеждала по време на проучването. Казваше се Джун Малоун и беше година или две по-млада от мен.

— Пропуснахте няколко срещи — каза тя.

— Така ли? — сякаш някога отново щях да отида там. — Това наистина ме боли — показах й ръката си.

Джун ми даде някакъв мехлем за кожата, но имаше доста скептично изражение. Може би отстрани изглеждаше така, сякаш сама се бях наранила, например с гореща маша.

— Кожата ми е много чувствителна — обясних аз.

— Виждам.

— Сериозно, и най-дребното нещо може да ми повлияе — уверих я аз.

— Трябва да добавим това в досието ви в проучването. Всички нови ефекти са от значение.

— Вижте, не си падам много по такива неща. Тези проучвания не облагодетелстват ли преди всичко лекарите и учените, а не пациентите?

Съгласих се да посетя отново кардиолога, който се казваше Крейвън и отговаряше за моя случай, но като че ли никога не ме разпознаваше, когато ме видеше. За щастие познаваше сърцето ми. Предполагам, че при неговата професия това беше по-важното. Направиха ми ново ЕКГ и Крейвън започна да изучава резултатите ми. Попита ме дали сърцето ми бие по-учестено. Признах, че понякога се случваше. Даде ми рецепта за нитроглицерин и ми каза да слагам хапче под езика си всеки път, когато сърцето ме заболеше. Можело да се разболявам по-често от ангина като следствие от неврологичния и кардиологичния шок, които бях изпитала след удара. Било напълно нормално. Тръгнах си оттам с мехлема и нитроглицерина си, поредният напълно нормален пациент с разбито здраве.

Зърнах Рени, докато минавах през кампуса. Беше първата седмица на лятното училище и той посещаваше курс по съвременна архитектура; това беше специализацията му. Исках да го избегна, нямах никакво желание да завързвам приятелства. Но той ме забеляза и ми извика да го изчакам, така че спрях.

— Опитваш се да се измъкнеш, а? — Рени носеше шорти в цвят каки, кецове, тениска с надпис на университета и своите дебели кожени ръкавици.

— Ходих да ме прегледат, появиха ми се някакви отвратителни рани по кожата — показах му ръката си. Седнахме на пейка под една палма.

— Искаш ли да се сменим? — каза той. Когато видя погледа ми, добави: — Пошегувах се. Опитвах се да разведря атмосферата. Не се чувствай виновна, че моите ефекти са по-лоши от твоите. Ние сме над тези неща. Нали сме колеги от групата на оцелелите и т.н.

Предполагам, че като приятели двамата си пасвахме по някакъв странен начин. Той ми разказа малко за живота си — родителите му бяха лекари в Маями, по-малката му сестра все още бе в гимназията. Единственото нещо, от което някога се беше интересувал, бе строенето на сгради; бил обсебен от архитектурата от първия път, когато си бе играл с кубчета. Сега, след като ръцете му бяха пострадали, се страхуваше, че мечтата му да стане архитект все повече се отдалечаваше от него.

Рени бе само на двайсет и една години, но когато заговореше, изглеждаше по-голям. Наблюдаваше студентите, които минаваха покрай нас. Видях в очите му за какво мислеше — другите нямаха представа какво бе преживял. Те се движеха в свят, в който хората не накуцваха, нито имаха дупки в главата си. В тяхната вселена никой не носеше ръкавици, когато температурите минаваха 35 градуса. Никой не се събуждаше посред нощ от болка, сам. Странник в своя собствен живот.

— Мислиш ли, че всеки има своя съкровена тайна, онази, най-голямата, най-дълбоката, която го определя като личност? — попита ме Рени.

Разсмях се, прикривайки своята настояща тайна, Лазарус Джоунс.

— Не смяташ ли, че сме малко по-сложни от това? Нямаме ли всички ние своите тайни, които никога не свършват?

— Малки, елементарни, да, естествено. Нямам предвид тях. Кого обичаш? С кого спиш? Всички ги имат. Говоря за съкровената тайна. Същността на човека. Ако я откриеш, ще разбереш и загадката на въпросния човек.

— Това ли е твоят начин да ме накараш да ти се доверя?

— Може би. Просто ми сподели някоя от твоите малки, елементарни тайни. Но внимавай. Така може да станем приятели.

Бях изненадана. Макар за мен да беше поредният странник предполагах, че той смята, че сме по-близки, дори приятели. Но се оказа, че Рени не се лъжеше лесно. Може би защото бе свикнал хората да го отхвърлят. Слънцето грееше в лицето му и възприемах очертанията му размазано. Рени не изглеждаше никак зле, но нито едно от минаващите покрай нас момичета не го поглеждаше. Накуцването, болният крак, дупката в главата, ръкавиците. Това виждаха те.

Щеше ли да ме заболи, ако му дадях нещо? Съвсем малко късче от себе си?

— Отидох да видя Лазарус Джоунс.

Рени ме погледна стреснато, после отметна глава назад и се разсмя. Май даже се изкикоти.

— Пълни глупости. Майтапиш се с мен.

— Сериозно. Отидох.

— Глупости и пак глупости. Два пъти.

— Добре. Не ми вярвай, твоя воля.

— Стига де, разкажи ми. Наистина ли е прогонил Уайман с пушка?

— Не е била заредена. Джоунс не е искал да бъде използван като лабораторна мишка.

— Леле. Симпатия към дявола. Може би наистина си го видяла.

— Той не е дяволът. И трудно изпитвам симпатия към някого.

Ето това вече бяха пълни глупости.

— Притежава портокалова горичка — допълних аз и реших, че това беше достатъчно по тази тема. — Добре, сега ти ми кажи някоя от твоите тайни.

— Ето една — каза нажалено Рени.

Проследих погледа му. Няколко момичета отиваха към общежитията. Честно казано, не можех да ги различа една от друга. Всички бяха млади и красиви.

— Онази вляво. Блондинката. Айрис Макгинис. През пролетта бяхме в един и същи курс по история на изкуството. Дори не знае, че съществувам. Безумно влюбен съм в нея.

— Това не е съкровената ти тайна, нали?

Вместо да отговори на въпроса ми, Рени каза:

— Погледни я. Никой никога няма да се влюби в мен.

— Не си единственият човек в света с ужасен любовен живот. Аз съм точно до теб.

Нямаше нужда да знае за полицая на паркинга или за гаджетата на приятелките ми в гимназията, нито за това, че харесвах как пареха белезите по ръката ми и това, за което те ми напомняха. Седях там с Рени и се чудех дали изборът на червената рокля бе случайност. Дали част от мозъка ми все още можеше да усеща червения цвят така, както можеше да изпитва и желание?

Когато Рени тръгна за лекциите си, отидох до колата си и се запътих към библиотеката. Бях решила да подредя старата картотека. Поне това можех да направя, за да компенсирам отсъствието си. Взех изписаните от Франсис на ръка бележки и започнах да ги вкарвам в базата данни. Тя бе записвала на хартиения картон всяка книга, която читателят бе вземал. Имаше една жена, която бе взела всяка книга за архитектура, която имаше в библиотеката, после бе поръчала още — библиотеката закупуваше книги вместо читателите ни и им ги доставяше. За момент се замислих да я запозная с Рени, но после видях рождената й дата и открих, че въпросната дама беше на почти осемдесет години. Едва ли можеше да се конкурира с красивата Айрис Макгинис.

Беше четвъртък следобед и докато работех, чувах шума от читателската детска група. Франсис им четеше приказка на Андерсен — „Всеки на мястото си“, в която благородната героиня изобщо не приличаше на гъсарката от приказката на братя Грим. В тази история нямаше приковани към стената говорещи глави. Нямаше случаи на сгрешена самоличност, които не можеха да се оправят с махване на ръка. Няколко от майките ме поглеждаха от време на време. Предполагам, че все още част от децата имаха кошмари от последния път, когато бе мой ред да им чета. Нищо чудно, че майките им искаха да ме държат надалече. Ако проговорех, от устата ми можеше да излезе всичко: кръв, жаби, смърт, желания…

Занимавах се само с картоните. Целия следобед бях на буквата, А. Не след дълго стигнах до името на брат ми. Не го бях виждала от седмици; сега сякаш се бях сблъскала лице в лице с него. Изненадах се, че Нед въобще се бе записал в тази библиотека, тъй като университетската бе много по-богата. Научната библиотека в северното крило съперничеше на колекцията на университета в Маями, резултат от щедрото дарение на бивш възпитаник на Орлон, който бе изобретил пластмасова приставка за болни бъбреци. Но брат ми наистина имаше картон тук и, както се оказа, дори го бе използвал активно. Пъхнах картона в раницата си, за да го прегледам по-късно.

Докато се прибирах към къщи, се надигна вятър. Горещ вятър. Паркирах и излязох навън. Имах чувството, че съм се изгубила, както все по-често ми се струваше напоследък, че съм била пренесена във Флорида по някакъв неизвестен начин, който не проумявах. Мигнах и животът ми изчезна. Ето я Жизел, криеща се в бурените, опашката й се появяваше и изчезваше. Единственото близко създание, което имах тук. Последва ме през вратата и когато се отпуснах на дивана, скочи в скута ми и ме погледна въпросително. Вятърът минаваше свободно през мрежите на прозорците и въртеше вентилатора на тавана, въпреки че го бях изключила. Извадих картона на брат ми и Жизел го потупа лекичко с лапичката си.

Чук-чук. Кой е там?

Не можех да си представя Нед да чете нещо друго, освен научни списания и книги. И все пак той бе вземал пълното издание с приказките на братя Грим, при това неведнъж, а два пъти. Беше се забавил и дори му се бе наложило да плати глоба за закъснението. Какво ли бе правил с тези приказки? Защо изобщо ги бе поискал? Когато бяхме деца, го принуждавах насила да ми ги чете. Моля те, този. И тази. Онази, за Смъртта, не. Той винаги правеше някакви коментари: Генетично невъзможно е човек да се превърне в животно. Нелепо е да вярваш, че жена може да спи сто години. Абсурдно е да мислиш, че смъртта може да говори с рими и хората да си пожелават разни неща, които да се сбъдват. Но логиката в приказките беше, че всъщност в света няма логика: лоши неща се случват на невинните, родителите изоставят децата си в гората, страхът беше на всяка крачка, желание, произнесено на глас, може да стане реалност.

Нахраних котката, после си взех студена вана. Мехурите все още пареха по кожата ми. На мен ми приличаха на снежни парцали. Потръпвах от студа в ледената си вана и наблюдавах умиращата дневна светлина. Бях отишла при Лазарус Джоунс, защото се надявах, че ще ми помогне да разбера какво бе станало в онзи януарски ден, когато бях на осем години. Исках да знам повече за последните минути от живота на майка ми. Дали той бе преминал пред очите й като светкавица, всичко, което бе имала и което бе загубила? Или последните секунди, които бе изживяла, бяха най-важните? Дали непосредственото минало продължаваше да съществува вечно, запис, който се въртеше до безкрайност на някаква касета във вселената? Дали последното нещо, което майка ми бе видяла, бе леденият дъжд? Дали бе слушала радио, дали си бе тананикала на глас? Предполагам, че исках да разбера дали ме мразеше заради това, което си бях пожелала, дали беше възможно по някакъв начин, в който и да е свят, тя да ми прости?

Изпуснах водата от ваната, облякох се и излязох навън. Все още бе горещо, прекалено горещо, за да се диша. Вятърът ехтеше, разни неща потракваха, листата на палмите се блъскаха едно в друго. Жизел ме последва навън и отиде до живия плет, дебнейки къртиците, които се мотаеха из двора ни. Запитах се дали някога щях да почувствам това място като дом, дали въобще щях да открия такова място, дали тази книга беше съкровената тайна на брат ми или просто малка част от неговата истинска личност.

В далечината проехтя гръмотевица, напълно нормално явление за Флорида, нещо, на което повечето хора тук изобщо не обръщаха внимание. Представих си Нед, заобиколен от вихрушка, като ядрото на атом, пленен вътре в самия себе си. Представих си го как влиза в Обществената библиотека на Орлон в търсене на отговори, все още опитвайки се да разбере къде бяхме сбъркали. Исках да му звънна и да го попитам: Кажи ми истината. Вярваш ли, че желанията могат да убиват? Вярваш ли, че можехме да променим нещо онази вечер, да спрем снега, да попречим на мама да влезе в колата? Ако се бяхме затичали след нея по пътя, дали тя щеше да спре, ако се бяхме събудили посред нощ и се бяхме обадили на полицията, дали те щяха да повярват на детските предчувствия, дали тя щеше да е жива? Кажи ми, братко, можехме ли да променим нещо, ти и аз?