Ледената кралица

I

Бях останала при Лазарус целия уикенд и по пътя към къщи се притесних за Жизел. Беше понеделник, късно следобед, почти наближаваше време за вечеря. Котката сигурно щеше да ме чака на вратата, нетърпелива да излезе; вероятно вече бе зарязала сламената си кутия и се бе изпишкала и изакала в някоя от обувките ми, както правеше, когато ми бе сърдита. Бях й оставила голяма купа с храна, но чувството ми за вина нарастваше с всеки километър. Докато шофирах, внезапно ми се стори, че чух мяукане, което, разбира се, беше невъзможно. Щом наближих очертанията на града и синята табела с надписа ДОБРЕ ДОШЛИ В ОРЛОН, украсен с портокалови и палмови дървета, ми се стори, че отново чух Жизел да пищи. Беше го правила няколко пъти, когато бе забелязала през прозореца друга котка, предполагаем враг или любовник.

Оказа се, че съм чула просто сирена — видях линейката в огледалото за обратно виждане, — но звукът си бе свършил работата. Нередовното ми сърце се блъскаше в ребрата ми. Най-накрая отбих пред къщи и излязох от колата. Беше сравнително приятно време за Флорида, почти прохладно, без никаква влага във въздуха. Без бури, поне не се виждаха на хоризонта. И същевременно косъмчетата по ръцете ми бяха настръхнали. Чувствах, че нещо не е наред и притеснението пълзеше по гръбнака ми. Бях като човешки ветропоказател, само дето в момента улавях не време, а трагедии. Имах кисел вкус в устата си, а дори не си бях пожелавала нищо.

Изтичах до вратата и пуснах Жизел навън. Тя ми беше сърдита, погледна ме с гневното си изражение, изниза се с повдигната опашка и се скри в храстите. Обърна ми гръб, за да се изпикае. Беше гордо създание и искаше уединение и аз уважавах това. Определено ми имаше зъб; уважавах и това.

Исках да се прибера, да си взема душ, да облека чисти дрехи и да помисля за живота си. Мислех, че може би бях открила разликата между любовта и манията. Само едната от тях те излагаше на опасност. Чувствах се като комарджия, който едва сега бе започнал да осъзнава колко много можеше да загуби. Всичко ми изглеждаше различно. Крачките, които правех, бодливите храсти, дращещи голата кожа на краката ми, мяукането на котката ми.

Жизел мина покрай мен към вратата, имаше нещо в устата си. Надявах се да е птица, не поредната клета къртица. Втурнах се след нея. Тя размяташе плячката си назад-напред. Каквото и да беше нещото в устата й, бе кафяво, но не можех да кажа дали имаше пера или козинка. Жизел се поотърка в краката ми, после пусна плячката си на земята. Вече не ми се сърдеше и искаше да ми се изфука с уменията си на ловец. Даваше ми подарък. Предполагам, че тя беше моят домашен любимец, а аз какво бях? Със сигурност не й бях собственик. Може би бях нейният любимец. Нейната малка убийца. Милото й съкровище.

Наведох се предпазливо. Не можех да разпозная нещото в краката си. Поне не веднага. И после…

Беше кожена ръкавица. Когато се взрях, от вътрешната й страна видях златисти частици.

Изтичах обратно на двора. Намерих другата ръкавица близо до плета. Беше смачкана като нещо ненужно, като изсушено листо, като мъртва птичка или къртица, като мъртво сърце.

Понеделник. Ден по-късно от времето, когато трябваше да се срещна с Рени, за да завършим проекта му. Напълно бях забравила.

Влязох вкъщи, минах през дневната и отидох в кухнята. Дорийският недовършен храм си стоеше на масата. Ръкавици на моравата. Моето неравномерно туптящо сърце. Моето егоистично аз. Желанието ми да се отърва от него.

Чух някой да вика името ми — гласът беше непознат. Минах бързо през къщата и видях млада жена на верандата.

— Привет — каза тя.

Погледнах я въпросително през мрежестата врата.

— Имам съобщение от Рени Милс — каза жената. Беше наистина много млада, вероятно на около деветнайсет, руса, облечена в дънки и тениска. Изглеждаше ми странно позната.

— Имате съобщение за мен ли?

— Не. За мен. Рени ми е оставил бележка да се срещна тук с него. През пролетта бяхме заедно в един курс по история на изкуството.

Айрис Макгинис.

Момичето се разсмя нервно. Беше слабо и бледо, със сладко, невинно изражение.

— Пише, че ми е приготвил подарък. Не знам защо иска да ми подари нещо.

Защото е лудо влюбен в теб, идиотко такава, исках да й кажа. Отворих мрежестата врата. Стомахът ми се преобърна от ужасно предчувствие. Започна да ми се повдига.

— Той правеше нещо за теб — казах аз.

— За мен ли? — Айрис се разсмя отново, смехът й приличаше на ромонеща вода. Може би затова Рени се бе влюбил в нея, в този звук.

— Но в момента го няма.

— Добре, може ли да му кажете да ми се обади?

Записа телефонния си номер на листче от бележника си.

— Ще си бъда вкъщи през целия ден. Имам да уча. Не съм умна като Рени. Той винаги получаваше шестици в курса, аз бях щастлива, ако изкарам четворка. Ще чакам да ми звънне.

— Разбира се, ще му предам — казах аз.

— Не мога да повярвам, че ми е приготвил подарък.

Забелязах, че очите й бяха зелени. Беше красива — бледа и нежна.

Когато Айрис си тръгна, позвъних в общежитието на Рени. Някой вдигна и когато попитах за него, гласът отсреща трепна.

— Не сте ли чули?

Паникьосах се. Ръкавиците му бяха на бюрото ми. Усетих, че косата ми се изправя, сякаш отново бях ударена от мълния.

— Какво е направил? — попитах аз. Знаех, че е нещо лошо, нещо отчаяно, чудовищен опит да разкъса кожата си, опит на падналия ангел да се надигне отново.

След това обаждане позвъних и на брат ми и навързах разпокъсаните части на историята. Всички в Научния център вече знаеха. Рени беше отишъл в „Железарския магазин на Акър“ и бе свалил една брадва от стената. Бил спокоен и ведър; никой дори не го забелязал. Сега имало толкова много кръв по пода на магазина, че трябвало да се слага нов дъбов паркет. Рени със сигурност щял да умре от кръвозагуба, ако не се бил намесил мениджъра от отдела за бои, човекът, нападнат от булдога, който бил изкарал курс по първа помощ. Мениджърът имал бързи реакции, които се били развили особено силно след инцидента, в който пострадал самият той. Прескочил щанда и направил турникет с връзките на работната си престилка.

Заради трагедията и отговорността на университета проучването за пораженията, причинени от гръмотевичната дейност, бе временно прекратено. Нямало достатъчно психологично наблюдение, така били казали родителите на Рени; носеха се слухове и за задаващо се съдебно дело. Университетът „Орлон“ явно нямал законни правомощия върху проучването; дванайсет години труд на много хора щяха да отидат в канавката — нашите снимки, кардиограмите на клетите ни сърца, всичко щеше да бъде разпиляно и захвърлено.

Всички, с които говорих, се чудеха защо, по дяволите, някой би извършил подобно ужасяващо нещо точно в железарския магазин в такъв съвсем обикновен ден. Но аз разбирах защо Рени се бе опитал да отреже ръцете си. Сигурна бях, че когато бе минал покрай момичетата на касите и им се бе усмихнал, те не се бяха усмихнали в отговор; както онези студентки, които го подминаваха, и те вероятно дори не го бяха забелязали. Рени бе минал през магазина, невидимият мъж, с една-единствена мисъл в главата. Познавах го достатъчно добре и бях убедена, че е било така. Едничко желание, неговата съкровена тайна: искаше да бъде човек.

Веднага отидох в болницата, открих спешното отделение и влязох в чакалнята. Познавах някои от сестрите и очевидно ми личеше, че съм притеснена и свързана по някакъв начин с него. Не бях член на семейството и следователно нямах право да виждам пациента, но ми позволиха да изчакам. Какво да чакам? Не бях сигурна. Седнах на един от твърдите пластмасови столове.

Ако някой беше чувал за мен, лесно щеше да ме разпознае: жертва на мълния, объркана приятелка, другар по нещастие и маскирано чудовище. Младо момиче седна до мен.

— Ти си приятелка на Рени — каза тя и ми се представи като сестра му Марина.

— Той ще се възстанови ли? — попитах аз.

— Не е толкова зле, колкото звучи — отвърна тя с тих глас, също както говореше Рени. Косата й бе прибрана назад с черна кадифена лента. Вероятно бе червенокоса, но на мен ми се струваше, че е побеляла. Малка възрастна жена, притеснена за брат си. Той ми беше казал, че тя е умницата, любимката му. — Наложи се да пришият ръката му отново, да свържат всички нерви. Може би вече няма да чувства нищо с тази ръка. Или просто тя ще бъде по-малко чувствителна. Но най-лошото е, че е загубил много кръв.

— Трябваше да му помогна с проекта. Затова се случи всичко. Забравих за него.

Искаше ми се да падна на колене и да помоля Марина за прошка. Трябваше да изтръгна сърцето си и да го сложа на плочките пред нея.

— Дорийският храм ли? Не беше за курса му. Вече го бяха скъсали, когато те е помолил за помощ. Искаше да създаде нещо, за да го даде като подарък на някакво момиче, в което беше влюбен.

— Айрис — казах аз.

— Тя заслужава ли си? — попита ме Марина.

— Не знам. Днес я видях за пръв път.

Родителите на Рени бяха отишли да приберат личните му вещи от общежитието. Веднага, щом се върнеха в Маями, щяха да се срещнат с адвоката си. Може би нямаше да одобрят някой от проучването да се вижда с Рени, но Марина ме заведе при него.

— Не че родителите ми няма да те харесат, те просто искат да го защитят от целия свят. Родители — сви рамене тя. — Искат най-доброто и правят най-лошото. Старая се да ги издържа, докато стана самостоятелна.

Когато влязохме в стаята на Рени, останах на прага и се втренчих към леглото. Ето го. Под завивките, със затворени очи. Имаше някакъв апарат, който издаваше звуци, сякаш валеше сняг.

— Чук-чук — каза Марина.

Никакъв отговор.

— Демерол — прошепна ми тя. — От известно време е доста замаян.

Побутна ме напред. Стаята бе затъмнена и виждахме частичките злато в ръцете му. Той изобщо нямаше представа колко беше красив всъщност.

Застанахме от двете страни на леглото.

— Всичко е наред — каза Марина. — Можеш да му говориш.

— Ей… — гласът ми се прекърши, когато се опитах да проговоря. Сякаш бях много далече, независимо че се намирах близо до него. — Аз съм.

Рени отвори очи. Не извърна поглед от мен, както смятах, че ще направи. Беше някакво начало.

Видях червена линия на лявата му ръка — линията, където бяха пришили двете отделени части от него. Видях го — това невероятно, ярко и болезнено червено. Беше минало толкова много време, откакто не бях виждала този цвят, че почти ослепях. Бях забравила колко наситен беше.

— Исках да бъда нормален — каза Рени. — Исках да почувствам нещо.

— Имаш странна представа какво означава да си нормален — казах аз.

Родителите му щяха да го отведат у дома и Марина щеше да му носи чай и бульон, докато се възстановеше. Някой ден някой щеше да го види — с истинското му лице и душа, човека, който беше, и щеше да се влюби в него.

— Какво да правя с проекта ти? — попитах аз.

Той се усмихна. Имаше страхотна усмивка.

— Точно в момента не ми пука особено за разни дорийски храмове. Изхвърли скапаното нещо.

— Всъщност Айрис дойде за него.

— Кой? — попита той.

И двамата се разсмяхме. Момичето на мечтите му. Може би за нея щеше да бъде по-добре да си останеше там, в света на фантазиите му.

— Аз бях скапана приятелка.

Рени бе джентълмен, дори и сега, бинтован, надрусан с хапчета и страдащ от болка.

— Има и по-лоши — каза той.

— Кой, някой масов убиец ли?

— Не, аз.

Наведох се и го целунах по челото.

— Благодаря ти — каза смелото момче. Поне ми се стори, че каза това; отново се унасяше.

— Уморен е — обади се Марина.

Сега вече виждах, че косата й наистина бе червена. Премигнах, все още се чувствах замаяна от осъзнаването колко красив бе този цвят. Когато дойдох отново на себе си, извадих лист и написах адреса си.

— Ще ме държиш ли в течение за състоянието му?

Струваше ми, че си го бях измислила — Рени бе толкова честен и толкова истински.

— Мислиш ли, че е възможно някога да бъде щастлив? — попита ме Марина.

Тя също не беше просто малко момиче.

— Мисля, че всичко е възможно — отвърнах аз. Прозвуча, сякаш наистина вярвах в това.

Тръгнах си от болницата и се озовах отново сред жегата на деня. Вървях из паркинга към колата си и разсъждавах за любовта и защо означаваше толкова много за хората. Тя беше една идея, нали така? Нищо реално, не можеше да трае вечно, не беше нещо, за което да живееш или да умреш. При всичките ни разговори, които бяхме водили с Джак Лиънс, никога не го попитах какво мисли за любовта. Тогава не исках да знам.

Облаците се движеха бързо в небето. Имаше много синьо и ето го — онзи цвят, който ми липсваше толкова, се носеше сред синевата. Толкова смайващо. Толкова живо. Една птичка, чинка, летеше над върховете на дърветата. Стоях там, заслонила с длан очите си. След цялото изминало време дори най-малкото количество червено нараняваше ретината ми. Стори ми се, че в очите ми се появиха сълзи.

Чух нещо зад себе си. Сестрата на Рени тичаше към мен.

— Почакай — извика тя.

Обърнах се и я изчаках да ме настигне.

— Рени каза, че ти ще се погрижиш за нея.

Марина протегна ръце към мен, взе дланите ми и постави в тях малката къртица, която брат й бе спасил от котката. Усетих допира й до ръката си като ръкавица, като сухо листо, като желание…

— Какво ще стане с него? — попитах аз.

— Аз ще се погрижа за Рени. Когато се оправи, ще се запише в университета в Маями. История на изкуството. О, извинявай, да не би да имаше предвид къртицата. Мъжка ли е?

Не, нямах предвид къртицата, но може би трябваше да се интересувам от клетото създание; сега тя беше моя отговорност.

— Ако не намериш ларви или земни червеи, Рени каза да я храниш със сирене и маруля. Два пъти дневно.

Не я исках. Не се интересувах от това нещо, но все пак беше мое. Повдигнах къртицата и се загледах в сляпото й личице. И тогава разбрах какво правеше любовта. Тя променя целия ти свят. Дори когато не желаеш това.

По пътя към къщата на брат ми виждах нюанси на червеното навсякъде. Навярно бях започнала да се възстановявам. Или пък халюцинирах и си представях това, което най-силно желаех да видя. Табелата на местния малък магазин премина толкова пурпурна покрай очите ми, че дъхът ми спря. Възможно ли е едно толкова обикновено нещо да е било така съвършено и красиво преди, а аз да не съм го забелязвала? Спрях, отбих в паркинга, влязох в магазина и отидох до щанда с плодовете. Увити в прозрачни найлонови пликчета марули, краставици, праскови, лимони и ето го, най-накрая, последния ред с ябълки, подредени на една страна, искрящи от живот, от кръв. Купих си една ябълка и щом влязох в колата, я изядох. Беше прекрасна, още повече и заради цвета. Седях в паркираната си кола и се почувствах абсурдно самотна без Рени. Бях се обвързала с някого, макар от самото начало да знаех, че е грешка.

Шофирах бавно, лениво, докато стигнах до улицата на Нед. В тези моменти често историята се превръща в приказка. Слънце и Луна, брат и сестра, пазителят и пазената, противоположностите, които взаимно си дават лице и форма, напътстват се и си помагат, докато стигнат до дома. Нед беше в университета; знаех, че в момента бе свикана спешна среща на екипа от проучването. Всички се притесняваха от евентуалното съдебно дело, което щяха да заведат родителите на Рени. Адвокатите на университета бяха притеснени, защото той, като член от въпросната група обекти на изследването, очевидно е бил неуравновесен. И какво, нима останалите не бяхме такива? Това важеше за всички участници в проучването. Светът ни беше преобърнат, разтресен и захвърлен, бяхме наранени, разкъсани на части. Няколко пъти виждах Голия мъж да се разхожда из парка — мотаеше се винаги край хора с домашни любимци, все намираше начин да подхвърли обратно топките и пръчките на чуждите голдън ретривъри и пудели. Забелязвах момичето с различните чорапи в магазинчето за кафе в града; държеше ръката си над метална лъжица, сложена на масата, и се опитваше да я накара да се завърти в кръг.

Честно казано, смятах, че ако семейството на Рени искаше да съди някого, това трябваше да съм аз. Невежа, егоистична, алчна, сляпа, приятелката, която не беше на разположение, когато той бе имал нужда от нея. О, определено трябваше да съм аз, въпреки че това, което можеха да получат като компенсация, щеше да е незначително: котката ми, колата ми, бъдещето ми, миналото ми.

Излязох от колата и хвърлих огризката от ябълката. Навярно сестрата на Рени и нейната отдаденост ме накараха да се замисля за Нед. Бях ужасна сестра; трябваше да му кажа за Нина и „Стоте начина да умреш“. Почуках на вратата. Колата им не беше на алеята. Може би Нина бе на лекции, математическият факултет се намираше наблизо. Денят беше прекрасен, вече се стъмваше по-рано. Това беше единственото нещо, което беше същото като в Ню Джърси. Там, след първия повей на по-студеното време, листата на кленовите дървета вече щяха да са станали червени. Тук нямаше дори намек за такава промяна. Птици пееха в сумрачното небе, а листата на палмите, онези, които бяха изсъхнали от жегата, се полюшваха и потракваха от лекия бриз.

Минах покрай живия плет от гардении и надникнах през прозореца. Бял диван. Червено сърце в рамка на стената. Нина отвори вратата и се спря там. Мисля, че я бях събудила.

Косата й беше разрошена, очите й блуждаеха. Не бях убедена дали ме е разпознала. Дори когато проговори, ми се стори, че изобщо не беше свързана с реалния момент, сякаш не беше тук. Можеше да ме възприема като вестникарчето или пътуващ търговец.

— Нед не е тук, в Научния център е. Повикаха го заради някаква спешна ситуация.

— Да, мой приятел от проекта се опита да отреже ръцете си.

— Някои хора се справят по-трудно с мъката си.

Нина ме погледна многозначително. Значи беше вярно, тя не ме харесваше. Върху дрехите си носеше работна престилка с петна от боя по нея. Забелязах, че не ме покани да вляза.

— Боядисваш ли?

— Да, очевидно.

Цветът бе жълт. Виждах го по пръстите й, по сините й дънки.

— Имаш ли кашкавал и сирене?

Нина се разсмя. Странен, пресипнал смях, но все пак приятен и лек като песента на вятърните камбанки в градината.

— Дошла си за сирене и кашкавал?

Извадих къртицата от джоба си. Нина отстъпи стреснато назад.

— Божичко!

— Грижа се за нея вместо моя приятел.

Тя отвори вратата широко и аз я последвах вътре. Минахме през дневната, покрай сърцето на стената и отидохме в кухнята. Усещах мириса на боя. Харесваше ми: нещо покриваше друго нещо, нещо съвсем ново.

Седнах на един стол, докато Нина претърсваше хладилника. Оставих къртицата на масата пред себе си и се загледах в нея. Тя не помръдваше. Надявах се, че няма да умре сега, след като бе преминала в мое притежание.

— Моля те, махни това нещо от масата — каза Нина, когато дойде до мен, носейки в ръка опаковка нарязан кашкавал.

Вдигнах къртицата, отворих раницата си и пъхнах клетото изтормозено създание вътре, но муцунката й се показваше през отвора.

— Някои животни не стават за домашни любимци — каза снаха ми и приседна на другия стол. — Горкото животинче, което не може нито да вижда, нито да чува, нито да каже само какво иска и от какво има нужда. — Погледна ме. — Май не харесва кашкавал.

Отиде до килера с провизии, където брат ми събираше храната за прилепите, която после оставяше в хранилката им в двора на къщата. Плодове и зеленчуци, пасирани на пюре в буркан. Взех една лъжица от сместа й и изсипах върху малка чинийка. Къртицата подуши и веднага започна да яде от нещо, което приличаше на намачкано грозде. В раницата ми беше книгата „Сто начина да умреш“. Къртицата вероятно седеше точно върху нея в момента. Виждах как туптеше пулса на Нина в нежното й бледо гърло.

— Какво е да обичаш някого? — попитах я аз.

Нина се разсмя.

— Нелеп въпрос. Има безброй възможни отговори.

— Тогава за теб. Какво означава за теб?

От мястото, където седяхме, виждах градината. Небето беше розово-оранжево, после се появиха сиви оттенъци, после стана мрачно, със синкав цвят, какъвто не бях виждала преди. Изобщо не приличаше на небето в Ню Джърси. Тук то беше безкрайно, горещо, далечно.

Нина също се бе втренчила в двора.

— Мислех, че го обичаш — казах аз.

Тя се обърна изненадано към мен.

— Нед — казах аз. — Мислех, че истински го обичаш.

Нина ми хвърли бърз поглед, който не успях да разгадая, после стана и отиде до мивката. Просто стоеше там. Не пусна водата. Ох, каза тя. Поне ми се стори, че го каза.

— Бях в библиотеката — продължих аз. — Затова ти го казвам. Мислиш ли, че искаш да се бъркам в отношенията ви? Не исках да те виждам, но те видях. Знам, че си взела „Сто начина да умреш“. Ако Нед разбере какво планираш, това ще го съсипе.

Нина се разсмя, но звукът бе сух и в него нямаше нищо смешно.

— Аз съм тази, която е съсипана — каза тя.

— Ти обмисляш да се самоубиеш.

— Много по-лошо е.

Обърна се и излезе от стаята, а аз тръгнах след нея. Минах през коридора до кабинета. Нина го боядисваше — не беше светнала лампата, но стаята грееше. Жълтото беше виновно. Точно това жълто.

— Чудесен цвят — казах аз.

Нина седна на пода с кръстосани крака. Беше покрила килима със стари парцали. Седнах срещу нея и я гледах как плаче. Когато се наплака, изтри очите с опакото на дланите си.

— Искаш да знаеш какво е любовта ли? Тя е нещото, което те унищожава.

Гледаше ме право в очите. Пресегна се напред и за миг си помислих, че ще ме удари. Нямаше да й се разсърдя, ако го беше направила. Бях груба, задавах прекалено много въпроси, намесвах се, където не бях канена, шпионирах я. Вместо това тя хвана ръката ми и я постави на корема си. Беше в по-напреднала бременност, отколкото някой би могъл да предположи. Бе пазила тайната си добре. Усещах как бебето в нея мърдаше.

— Но това е нещо прекрасно! Защо да те унищожава? Защо въобще си вземала онази книга? — попитах аз.

Погледнах я в очите и тогава видях какво е любовта.

— Книгата беше за него. В случай, че му стане прекалено непоносимо и не иска да преминава през това. В случай, че не мога да издържа да гледам болката му.

Не исках да разбирам за какво говореше. Щеше да ме унищожи, тя беше права. В един миг имаш всичко, в следващия — то е изчезнало.

Този миг бе точно такъв.

— Има рак на панкреаса. Иска да работи колкото може по-дълго, а лекарите казват, че му остава по-малко от месец. Бебето ще се роди през януари. Книгата беше в случай, че пожелае да си отиде както той иска. Негово право е все пак. Това е неговият живот. Но после не можах да му я дам. Да изживеем дори минута по-малко време заедно от това, което би могло да бъде, ми се стори немислимо. Върнах я.

Лицето на Нина беше на петна; под очите й имаше червени кръгове. Дори и аз можех да видя този цвят.

— Мога да боядисам стаята, а ти ще ме гледаш и ще ми даваш указания — казах аз.

— Ще боядисваме утре — предложи Нина. — Поне за това имаме време.

Седяхме там в мрака и се държахме за ръце. И тогава разбрах отговора на въпроса си.

За това ставаше дума. В стаята имаше любов.

II.

Щом видях, че е станала достатъчно силна, пуснах къртицата в двора. Оставих я на тревата до живия плет и тя изчезна.

В един миг беше там, в следващия я нямаше. Предположих, че територията й бе позната, ароматът на хибискуса, поляната с изсъхналата трева. Къртицата не остави никакви следи; просто изчезна.

Замислих се за начина, по който старите слепи жени в приказките намират своите загубени любими и ги разпознават, въпреки че са минали петдесет или сто години, въпреки че техните любовници и съпрузи са били превърнати в елени или чудовища. Замислих се как познатото се запечатва в човека — жив плет, мирис, докосване. Ако някой ни снимаше — мен и Лазарус — и закачеше снимката ни на стената, всеки, който я видеше, щеше да каже: О, тези двамата не са един за друг. Какво правят въобще заедно? Затова не се снимахме.

Бях си задавала въпроса как беше възможно този мъж да ме обича — такава, каквато съм, но най-накрая бях започнала да разбирам причината: аз го познавах. Ако дойдеше при мен като мечка или елен, пак щях да го позная. Ако бях сляпа, ако беше тъмно, ако бяха минали стотици години, въпреки всичко щях да го позная.

Това не можеше да ни бъде отнето, независимо от унищожителната сила на самата любов, независимо от времето.

Тази нощ шофирах дотам и двамата излязохме навън, за да се разходим из градината. През деня работниците, които Лазарус наемаше, си викаха един на друг и машините вдигаха много шум. Но нощем можеше да се чуе всяко поемане на дъх, всеки жужащ бръмбар.

Разказах на Лазарус за брат си. Търсех вината във всевъзможни неща: ако не бяхме живели в Ню Джърси, ако бяхме дишали различен въздух, ако той имаше различни хранителни навици, ако не беше дошъл във Флорида, ако имахме други родители, други баби и дядовци, друг генетичен код, тогава може би той нямаше да се разболее от рак. Сетих се за една друга теория, за която Нед ми беше говорил — принципа за несигурността, теорема, която предшествала и послужила като основа за теорията на хаоса. Обикновеният пример, с който се илюстрираше, беше за котката, която щеше да живее или да умре, в зависимост от напълно случайното разпадане на един-единствен атом. Така беше и при Нед. Една клетка бе повлияла на друга; една проклета случайна клетка беше променила всичко. Нямаше как да разберем защо трябваше да се случи на него. Съществуваха не стотици, а хиляди възможни отговори. Всичките непознаваеми и произволни. Всичките извън нашите граници на възприемане.

— Какво мога да направя за него? — попитах Лазарус. Мислех си, че един мъртъв човек ще знае такива неща.

Лазарус се разсмя. Рядко го правеше.

— Трябва да го попиташ. За всекиго е различно.

— Ако ти оставаха няколко седмици живот, как щеше да ги изживееш?

Исках да каже: Ето така, да се разхождаме с теб в мрака. Исках да ми помогне да се справя със ситуацията, но Лазарус не беше такъв. Беше прекалено отдаден на собствения си живот, за да мисли наистина за този на друг човек.

— Ако бях аз, щях да искам да съм свободен. Както бях преди. Мислех, че животът ми не струва нищо, докато не го загубих. Ако хората научат кой съм аз, ще поискат да разберат какво е станало със Сет и се съмнявам, че ще ми повярват. Ще си помислят, че съм го убил, за да взема парите му. Затова стоя тук, в този капан.

Уловен в чуждите обувки, в гората, където всяка пътечка водеше до едно и също място. Разбирах защо Лазарус искаше да влезе отново в собствената си кожа. Това не беше неговият живот. Затова исках да запомня всичко от тази нощ. Както стоях там, можех да кажа със сигурност, че ще го загубя — всичко това. Рано или късно. Ще бъде унищожено. Вглеждах се във всяко листо, във всяка звезда.

— Мисля, че така или иначе ще разберат — продължи Лазарус. — Мисля, че хората започват да осъзнават, че не съм истинският Сет Джоунс.

От бакалията му бяха направили проблем последния път, когато се опитал да си поръча продукти. Защо никога не идвал на място? Наложило му се да говори с мениджъра, който явно познавал стария Джоунс и го попитал: „Какво ти има. Джонси? Да не ти е заседнала жаба в гърлото?“

— Пфу, проклетата пневмония — отвърнал Лазарус.

Но беше притеснен. Годината на тяхната уговорка изтичала. Както беше дошла, така и си отиваше. Лазарус бе мислил за времето, когато ще си тръгне, и сега го обмисляше още по-сериозно. Може би вече щеше да си е заминал, ако не беше обещал на стария човек. Ако не бях дошла на верандата му с онази червена рокля. Ако не бях напълнила устата си с бучки лед и не го бях целунала.

Бъди щастлив заради това, което имаш, когато го имаш. Не е ли в това идеята? И след това заживели щастливи в края на приказките не означава щастливи завинаги. Какъв е смисълът? Мечтите ти, животът ти, смъртта ти, всичко, което си бил и си имал някога. Какво има в празното пространство, което ще продължи да съществува и без нас? Какво има в онова завинаги, след като ние си отидем?

Нещо не беше наред и с реколтата. Това беше другата причина, поради която не смяташе, че е редно да си тръгне веднага. Заведе ме до мястото, където беше паднала мълнията. Няколко коли минаха по пътя, но никой не ни обръщаше внимание. Бяхме просто мъж и жена, вървящи из миналото. Дупката в земята се беше разширила, пръстта се ронеше от само себе си, сантиметър по сантиметър, и бе разкрила друг по-твърд, каменист пласт. Все повече от дърветата, които се намираха в близост до нея, умираха. Един ден бяха отрупани с плодове, на следващия почерняваха и напълно се оголваха. Наоколо все още имаше няколко дървета с червени портокали. Сега ги видях съвсем ясно. Не бяха топки, покрити със сняг, а рубиненочервени плодове — малки червени светове, червени планети, красиви в мрака. Как можех да съм била толкова глупава и да пренебрегвам всичко, което съм имала в живота си? Червеният цвят струваше колкото цяло царство.

— Искам да си откъсна един — казах аз.

Взехме една стълба и я допряхме до ствола на дървото; изкачих се и започнах да хвърлям портокалите към Лазарус.

— Стига — каза той. — Не можем да ги изядем всичките.

Но аз не исках да спирам. Още и още. Прекалено дълго бях гладувала; никога повече нямаше да го допусна отново.

Беше студена нощ, но тези портокали пазеха топлината на деня в себе си. Малки светове от изгаряща слънчева светлина. Понесохме кошницата заедно. Защото тази нощ бяхме влюбени. Всичко значеше нещо за нас. Черното небе, черните дървета, червените портокали, сладкият аромат на земята, парещият му дъх, когато ми шепнеше, звукът на краката ни по прашните пътеки, пръскачките, които се включиха, стичащата се върху нас вода.

Съблякохме дрехите си и отидохме под пръскачките. В среднощния въздух, под водата можехме да се прегръщаме така, както желаехме. На километри наоколо нямаше никого другиго. Изобщо. Обичах начина, по който той се чувстваше, толкова истински, толкова тук, толкова сега. Обичах мускулите под кожата му, жегата, излъчвана от тялото му, как пареха целувките му. Обичах болката, която ми причиняваше, как ме караше да осъзнавам, че съм жива, сега и завинаги, как виждах отново червеното, как копнеех да легна под него, да падна на колене и ръце, без да ми пука дали има някой друг във вселената. Нищо чудно, че хората правеха секс навсякъде и с когото им паднеше; с непознати, на паркинги, отчаяни, алчни. Когато сте слети заедно, можеш да си представиш, че не си сам, че не си единственият човек на света. Различно е от любовта, защото именно когато си влюбен, понякога чувстваш своята самота толкова силно, че боли. Когато не съм с теб…

— Спри да мислиш — каза ми Лазарус.

Замръзвах без дрехи, мокра до кости от цялата тази студена вода, тук и сега под звездите, тук и сега.

Целунах го отново и забравих всичко друго. Той седна на земята и ме придърпа към себе си. Седнах в скута му, Лазарус проникна в мен, а аз гледах право в очите му, тези очи, приличащи на пепел. Впих ръце в гърба му, чувствах всичко. Там нямаше друг мъж, нито сенчест образ, нито нищо друго. Беше само той. Кожа, мускули, кости, сърце, кръв, червено, жега.

Просто се отказах. Спрях, престанах: вече не исках да се съпротивлявам на живота. Време беше да живея истински.

Знаех, че ще запомня този миг от нашата връзка — не ваната, леда, езерото, тихото бързо, бавно, сега, скъпи… Не, щях да запомня това, как потъвах и се давех от любов, докато той мислеше как ще си тръгне. Бяхме човешки пример за теорията на хаоса, събрани заедно от случайни обстоятелства. Не бе предопределено да сме заедно, знаех го. Но за една-единствена нощ бяхме съвършената двойка.

Когато се върнахме в къщата, си взех горещ душ. Треперех, дори след като се подсуших и се облякох. Взех някакъв пуловер от гардероба в спалнята, после отидох в кухнята. Лазарус беше с дрехите, които носеше и преди; все още имаше кал по себе си. Бе седнал до масата и погледна към мен, когато влязох в стаята. Изражение то на лицето му казваше нещо, което знаех — че винаги трябва да се плати определена цена за всеки момент на наслада. Краят. Тъгата. Онова проклето и след това…

— Без теб щях да бъда напълно сам — каза той.

Погледнах устните, скулите, пепеливите му очи, широките ръце и вените, изпъкващи под кожата. Синьо и червено. Жив. Втренчих се в него. Исках да запомня как ме бе желал. Сложих този момент в моето и след това, в сърцевината на всичко, което някога щях да знам, независимо дали за мен щеше да има продължението и заживели щастливи завинаги…

Беше разрязал наполовина всички портокали, които бях набрала. На масата сякаш имаше кръв, но всъщност бе само сок. Тези портокали имаха най-висока цена на пазара. На хората им харесваше, че са толкова редки, харесваха им пръските цвят, които грееха в купата с плодове и се разливаха в устите им. Преди бе получавал двойна цена за този вид портокали, но положението се бе променило.

Онези, които бе разрязал наполовина, бяха черни в центъра си. Сладките червени плодове, които имаха вкус на изненада, вече ги нямаше. Портокалите гниеха отвътре. Бях чувала подобни истории. Дърво, поразено от гръм, стои изправено месеци наред и никой не подозира, че е мъртво отвътре, докато не се строполи на земята. Понякога е нужно време, за да проличи въздействието на мълнията; оглеждаш се, струва ти се, че всичко ти е наред и си в безопасност, после се случва. Преди да се усетиш, всичко се е променило.

В приказките историята винаги е една и съща — героят търси истината, без значение какво ще му разкрие тя. Дори когато нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, когато всичко е скрито, тя винаги е там — истината, от която дори и аз не можех да избягам и някой ден щях да я открия: това, което чувствах, това, което беше дълбоко в душата ми, тази, която бях.