Ледената кралица

I

Хората крият своята истинска природа. Разбирам го, дори го одобрявам. Какъв щеше да бъде този свят, ако изливахме сърцата си по улиците, ако се късахме от рев под дърветата, пребивахме всички, които не понасяхме, целувахме непознати и им разкривахме душата си? Прикрий се с плаща си, така е добре, това трябва да правиш; сложи си маска, създай си външно аз, на което искаш хората да повярват. Снаха ми беше съвършеният пример: слънчева, почти идеална математичка, която шофираше по нощница из пустите улици, когато повечето прилични хора си бяха по леглата, и изучаваше стоте най-подходящи начина да умреш. Реших никога да не споменавам, че съм я видяла как връща книгата в библиотеката. Бях лъжкиня като всички останали и щях да се преструвам, че не съм открила пукнатината в реалността на нейния живот, онзи късен час, вратата на библиотеката, книгата на тъгата в ръцете й.

Абсент — с това започваше списъкът на препоръчаните видове смърт. Анемия, причинена от отказване на всякаква храна, анонимност, арсеник, асфиксия, барбитурати (стрити в пудинг или в ябълково пюре, за да бъдат усвоени по-бързо), беладона, блата (и езера), отровен бръшлян (поет като чай или като аромат във въздуха), отровен бучиниш, газ, градински кукуряк (сварен на отвара за пиене), смърт от измръзване коли (катастрофи, задушаване), корен от фитолака, найлонов ви торбички, използване за задушаване (виж двойна смърт виж подсигуряваща свръхдоза), обесване, огнестрелни рани, огън, „Оксиконтин“, смърт от падане от отворени прозорци (препоръчително над осми етаж), полски джоджен, приспивателни, разкъсване на артерии (бръсначи, ножове, писци на писалки), стимуланти, татул, удавяне, ужилване (виж пчели, виж оси, виж гнезда, виж алергии), хероин… И още — смърт в обществени тоалетни, мотели, смърт от провокирани инциденти с полиция (виж преследване с кола, пиянство на обществени места, хулиганство), да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време, смърт от изречени желания.

След нощта в библиотеката видях Нина няколко пъти, съвсем случайно — веднъж в магазина, веднъж в университетския стол, докато с Рени обядвахме; и двата пъти тя ми помаха съвсем ведро и приятелски. Аз също й махнах в отговор и се заех със своите дела, сякаш не бях прегледала отново „Сто начина да умреш“, преди да я върна на мястото й на лавицата, сякаш снаха ми не се разхождаше нощем по нощница. Секцията „Самопомощ“ там беше мястото на книгата.

Истината беше, че не желаех да се намесвам. Защо да се бъркам в нечий чужд живот, да повеждам някого надясно вместо наляво, извън пътя вместо по него? Намеси се и ще сбъркаш. Неизбежно е. Кой знае докъде могат да доведат съветите ти, намесата ти, любовта ти? Започни и може да се окаже невъзможно да спреш. Това се бе случило с Лазарус. Бях взела мънистото съмнение, което ми бе подхвърлил Рени, и нанизах огърлица — червени перли, невидими за очите ми, но стегнати около шията ми, впиващи се в плътта ми.

Кой всъщност бе той? Това беше въпросът. Какво означаваше да имаш любовник, който те прегръща само в мрака? Който искаше да замаскира не само най-скритото си аз, но и всичко останало на повърхността? Нищо добро, това беше сигурно; нищо, на което можеш да вярваш. Нещо неочаквано, което може да те ухапе и да те повлече към дъното. Колко лесно бе да бъдеш погубен от някои неща. От тези неща. Червени перли. Истината. Трябва да узнаеш това, което не искаш да знаеш; трябва да го вземеш и задържиш на отворената си длан. Грабни го — парещата коприва, жилещата оса, острото късче стъкло. Направи го. После живей с последствията.

Винаги, когато питах Лазарус какво е да си мъртъв, той се смееше. Казах ти, че няма да говорим за това. Любовникът ми си имаше свои правила: това да, онова не. Сред мрак, цяла нощ, но никога на светло. Но аз не се отказвах. Кога ли го бях правила? Шепнех и ръчках като досадна жена, като инатливо дете. Потропвай с крака, малко момиче. Отрежи косата си от яд. Винаги получавай това, което искаш. Не се отказвай. Дразни, умолявай, плачи.

Какво имаше, когато премина отвъд? Посрещнаха ли те починали роднини? Черна дупка? Дали времето се разточи в безкрайност, дали имаше един голям трясък — бум — и край, както когато фокусникът размахва шал над шапката със заека и след това той изчезва, изчезва, изчезва?

Лазарус ми се смееше. Беше 37 градуса и ние бяхме в кухнята, криейки се на сянка. Той носеше бяла риза с дълги ръкави. Сега забелязах: всяко копче бе закопчано.

— Защо мислиш за тези неща, защо не се оставиш на настоящето, на този миг, точно тук и сега?

Прегърна ме, придърпа ме към горящата си гръд, доближи уста до ухото ми. Дори гласът му бе топъл и ме разтапяше. Усетих го до себе си, бедрата ни бяха допрени, телата ни се допълваха и в този момент повярвах, че го познавам. По определен начин. Жега, нощ, секс, целувка, кожа, мускули, топлина. По начина, по който усещах ръцете му в мрака. Всяко ребро. Гърдите ми, торса му, моето тяло, неговото тяло. Неговата мощ и топлина вътре в мен. Думите, които казваше, които изобщо не бяха думи. Начинът, по който ме желаеше. Това не беше ли достатъчно? Можеше ли да е любов? Отговаряше на всички научни изисквания: учестеният ритъм на сърцето, склонността да вярваш на почти всичко, тя копнее за него, мисли за него винаги, когато е далече от него, качва се в колата по всяко време на денонощието, шофира по мрачните пътища. Още симптоми? Ускорен пулс, усещаш всичко някъде ниско долу, в слабините си, в бедрата си, изобщо не мислиш, нямаш желание да правиш нищо друго, струва ти се, че изчезваш, че няма разлика между света вътре и света отвън. Всички признаци бяха налице. Имах достатъчно доказателства, че съм се привързала към някого.

И все пак тя беше там. Силата на една-едничка идея, посята в главата ми. Какво бе скрито, какво не бе. Сякаш някакъв запис се въртеше отново и отново вътре в мен и не можех да го спра. Глас на птица, шепот на къртица: Открий каква е тайната му.

Не е ли това центърът на всяка история? Търсенето на истината. Нуждата да разбереш. Разкъсай тюленовата кожа магарешката кожа, перата, белезниците. На лунна светлина сред сиянието от звездите и небесната синева, под светлината от газения фенер. Свали воала от очите ми. Махни камъните от ушите ми. Завърти ме два пъти. Кажи ми. Без значение какви ще са последствията. Без значение каква ще е цената. Поне докато не настъпи мигът, в който трябва да я платя. Докато цената не те ослепи, не те оглуши, не те изгори жива.

Следващия път, когато отидех да видя Лазарус, щях да огледам тайно рафтовете му с книги в дневната, докато той беше в кабинета си. Докато оправяше сметките си, докато пиеше приготвения си от мен чай, докато беше зает и ми вярваше. На мен, от всички хора.

Рафтовете бяха прашни. Цялата стая беше. Синева, газен фенер. Нито една от книгите не бе докосвана от доста време. Като библиотекарка можех да отгатвам такива неща: коя книга бе използвана, коя бе забравена. Пластът прах, начинът, по който книгата лежеше на лавицата, нежелана и изоставена. Минавах от един шкаф към друг. Книги за пътешествия. Туристически справочници за Франция. Музеите на Ню Йорк. Селищата в Перу. Цял рафт за Италия. Всичко по азбучен ред, подредено, прашно. Музей от книги.

Лазарус влезе в стаята и ме хвана, както се бях привела на пода на колене.

— Май си готова за мен, а? — каза той.

Разсмя се. Аз също.

Трябваше да се засрамя; сексът беше неразделна част от нас. Чудех се какви ли щяха да бъдат отношенията ни, ако не ни беше нужен лед, вода, целият този студ. Ако имахме такъв шанс, може би никога нямаше да спрем; може би щяхме да се изпепелим взаимно, да се превърнем в прах, да изгорим, да пролеем кръвта си.

— Разглеждам книгите ти — обърнах му гръб аз. Винаги правех така, когато не вярвах на нещо или някого.

— Не си виждала достатъчно в библиотеката ли? Така ли?

Той приближи до мен, ръцете му бяха на кръста ми, пръстите му докосваха и изгаряха кожата ми.

— Ако ще ми четеш, нека да е приказка за лека нощ — Лазарус се усмихна леко.

Харесвах тази усмивка. Харесвах това, което значеше тя. Предполагам, че се бях изчервила. Поруменяла. Пламнала. Но не от срам. От желанието, което изпитвах и не можех да прикрия. Прекарвахме повечето време във ваната; правехме секс така, както сигурно го правеха рибите — сред вълните, в студената вода, с единствената разлика, че кожата ни омекваше, а не се превръщаше в люспи. Когато бяхме в леглото, се любехме върху одеяло, върху което бяхме посипали натрошен лед. Пръстите ми посиняваха, но не ми пукаше. Те и без това изтръпваха и бяха живи само когато го докосвах.

Вдигнах книга пред лицето му. Ухаеше на зелени поля, червено вино, слънчева светлина. Неуловимият аромат на мастилото на художник.

— Интересуваш се от Италия?

— Интересувам се от теб.

Вероятно мислеше, че това е отговорът, който исках да чуя.

Можеше и така да е. Но в случая не беше.

— Сериозно. Имаш толкова много туристически справочници. Няма да ме напуснеш, нали? Да изчезнеш внезапно в Рим или Флоренция? Там можеш да си намериш друга жена, някоя красавица…

Той взе книгата от ръцете ми. Възможно ли беше някой да ме гледа по този начин?

— Ти си единствената, която искам.

Вярвах му. Трябваше да спра. Но вече бях започнала, вече бях пуснала плана си в действие, нуждата, която изпитвах, посоката, в която се бяхме запътили, средата на нашата история, най-опасната част, където всичко бе възможно.

Лазарус издуха праха от книгата и я върна на рафта. Книгите бяха подредени, град след град, държава след държава. Той пъхна книгата в секцията на Южна Америка. Не се интересуваше от реда. И изведнъж ми се стори, че той никога не беше виждал тази книга преди. Тази или която и да е друга от лавицата.

— Може би трябва да отидем някъде — исках да видя реакцията му. Така децата бутаха мъртвото животинче с пръчка, за да проверят дали ще помръдне. Живо ли е или не? Диво ли е или безопасно? — Говоря сериозно. Някъде, където не сме били.

Лазарус ме погледна. Десет години по-млад. От онези мъже, които никога не биха се занимавали с мен. Красив. Не го ли знаеше? Не се ли беше поглеждал в огледалото? Или пък не виждаше ясно мен? Дали беше сляп за ситуацията ни — аз не можех да виждам червеното, той не виждаше грозотата или измамата.

Но сега почувства, че имаше нещо нередно. То беше във въздуха, като молец или дразнещ комар. Между веждите му се образува бръчка. Личеше, че се опитваше да разбере защо говорех за отиване някъде другаде, когато всичко, което можехме да искаме, бе точно тук.

— Ей, ела в кухнята — каза най-накрая. — Приготвил съм ти обяд.

Просто така. Не се интересувам. Следващата тема. Тук и сега. Обяд на масата. Като нормалните хора.

Последвах го по коридора. Чувствах се ограбена; сякаш някой беше взел малкото останало вътре в мен и го бе отнесъл надалече. Сега вече бях сигурна — той никога не беше чел книгите на онзи рафт.

Беше направил доматена супа. Харесваше я студена и в своята купа слагаше бучки лед. Наля си чаша пресен портокалов сок.

— Витамин D — каза той.

Той трябваше да мисли за подобни неща. Тенът му бе много блед, защото никога не излизаше на слънце. Понякога ми се струваше, че ще изчезне пред очите ми. Сетих се за работника на полето, който почти вярваше, че работи за чудовище. Седнах на масата. Нямахме за какво да си говорим. Отвън се смрачаваше, тъмнината настъпваше на вълни между облаците и последните ивици синя светлина. Чувствах, че сърцето ми е разбито, а до този момент дори не знаех, че имах сърце, което да бъде разбито.

Това е опасността, когато стигнеш до средата на историята. Може да откриеш повече, отколкото си искал.

Седяхме в кухнята и гледахме как светлината напуска портокаловата градина. Цялото това синьо, цялото това сияние отделя… Ако останех, щях да измия чиниите, той щеше да сложи ръцете си на леда в хладилника, после да дойде зад гърба ми и да ме докосне, докато пламнех от огъня в него.

Щях да пусна водата да тече от чешмата. Щях да обвия студените си, мокри ръце около шията му. Но това нямаше да се случи днес. Бяхме минали във фазата след това; тогава и сега, и скоро ще се случи бяха станали отделни светове.

Това беше щастие, а ние дори не го разбрахме. Минахме право през него, без да осъзнаем. Крачка след крачка.

Чувствах се наранена, прониза ме остра болка. Напускахме бленуваното пространство на покоя, на кухнята, на следобеда, на начина, по който се желаехме. Когато се стъмваше, обикновено отивахме в спалнята му, после в банята. Отдавахме са на щастието си за през нощта. Сега бях уморена. Беше дълъг ден и все още не бе свършил. Казах му, че не се чувствам добре, имах нужда от сън. Не бях готова да откривам нищо повече, може би това беше причината. Все още не. Знаех, че истината ще преобърне света ни с главата надолу.

— Съжалявам — казах аз, докато излизахме на верандата.

— За какво?

За нищо. За всичко. За това, което щях да направя.

— Че съм така уморена.

Той ме сграбчи и аз го целунах, докато устата ми пламна от огъня в него. Без лед, не и този път. Лазарус ме пусна и ме погледна.

— Не искам да те нараня.

Те всички винаги казват това, а после го правят така или иначе. Когато тръгнах към къщи, бях съсипана.

Бях загубила нещо, усещах го със сигурност, както когато загубих червения цвят, цвета, който никога не бях харесвала, който някога избягвах. Сега всеки нюанс ми се губеше без него, струваше ми се изсушен, постен — не само аленото, пурпурното или цинобърът, а дори керемиденочервеното ми изглеждаше сиво; медните и бронзовите отсенки бяха блудкави без червените тонове в тях. Без червеното зората бе като мляко, рубините бяха загубили стойността си.

Не му вярвах. Това си беше отишло. Като капка дъжд в езерото. Нищо вече нямаше значение — нито една дума, която щеше да каже, нито една книга, която можеше някога да прочете, нито една целувка, поглед или нощен секс. Нито купичка супа. Нищо.

Прибрах се вкъщи и там беше котката ми, махаща с опашка напред-назад, дебнеща край плета. Всички цветя бяха бели като креда. Тя не ми обърна никакво внимание, когато минах по пътеката, но щом отворих мрежестата врата към верандата, дойде тичешком. Моята непостоянна приятелка. Беше й време за хранене. Тя знаеше какво иска; аз бях тази, която не можеше да каже дали мъркаше от радост, или просто стомахът й къркореше от глад, докато се отъркваше в краката ми.

Моята веранда. Моят ключ. Моят дом. Моето нищо.

Там беше и кутията от обувки, поставена над кашона със стари вестници, пазарски торбички и всякакви вехтории. Не можех да се насиля да погреба къртицата, а не можех и да я изхвърля на боклука. Замислих се за Рени. Бяхме работили по проекта му и дорийският храм беше почти готов. Той трябваше да го довърши и ми бе звънял, за да се разберем за подходящо и за двама ни време. Но аз бях прекалено заета, прекалено разсеяна, за да чуя какво ми говореше — как вървят лекциите му, как къртицата, която беше спасил, бе напълняла от сметаната и червеите. Бях се съгласила да поработим заедно идната неделя и той трябваше да потърпи дотогава. Имах си свои проблеми, за които да мисля.

Надникнах в кутията, където държах мъртвата къртица. Вътре бяха плъзнали мравки. Миришеше на влажна кожа, на земя, на гнило, на нищо хубаво. Нямаше какво да пазя. Но докато гледах в кутията, осъзнах, че не мога да я изхвърля; не можех да се отърва дори от това. Така беше през целия ми живот, държах се здраво за миналото, пазех всичко, дори мъртвото и гниещото. Не можех да изхвърля нищо.

Освен най-важното.

Скоро след това имах среща с моя кардиолог. Крейвън. Човекът, който твърдеше, че имам сърце. Предишния път, когато бях ходила при него, имах неблагоразумието да се оплача от болки в гърдите и сега той ме снабди със сърдечен монитор, който трябваше да нося 24 часа, залепен до тялото ми.

— Имате аритмия и макар това да е обичайно при хора, преживели удар от мълния, трябва да сме внимателни.

— Има ли някакви странични ефекти, които досега не са били установявани? — попитах аз, като си мислех за онзи ужасен герой на Андерсен, чието сърце бе пронизано от късче лед.

— Вие сте нормална, доколкото това е възможно предвид обстоятелствата — отвърна Крейвън. — Просто искаме да ви наблюдаваме още малко, за всеки случай.

Бях си взела болнични от библиотеката, за да прекарвам колкото можеше повече време с Лазарус. Вече бях използвала почти всяко извинение да не ходя на работа. Гадене, болки в ушите, болка в ръката, в хълбока ми, навсякъде. Неразположението ми беше наполовина вярно, така че не страдах чак толкова от чувство за вина, колкото може би трябваше. Манията бе виновна, предполагам. Копнежът за някого, за нещо. Рисковете, които внезапно изпитваш желание да поемеш, лъжите, които така лесно излизат от устата ти. Франсис Йорк никога не се усъмни в мен, никога не се оплака. Великодушието й би могло да ме накара да изпитвам угризения заради егоизма си, но не ставаше така.

След срещата с лекаря отидох на работа. Паркирах, влязох вътре и открих, че ми беше приятно да съм тук. Всъщност библиотеката ми липсваше. Всички тези думи, на които не можеше да се вярва, тук бяха премълчани, безопасно напечатани и затворени между кориците на книгите.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме Франсис.

Бях дошла със закъснение, часове след началото на работното време, което би трябвало да спазвам, ако работех редовно. Времето беше задушно и старият ни климатик не можеше да направи нещо по въпроса.

— Добре съм.

О, разбира се, само си болна от секс, болна от любов, болна от лъжи.

Франсис ме изгледа внимателно. Може и да губеше зрението си, но не и проницателността си.

— Наистина ли?

Повдигнах блузата си и й показах апарата, който бяха прикачили към гърдите ми.

— И лекарят каза, че можеш да дойдеш на работа?

Е, това беше моят шанс, нямаше да го изпусна.

— Вероятно не е много добра идея. Имам аритмия. С апарата могат да следят ритъма ми. Но се чувствам като впрегнат кон. Или муле.

— Трябва да се прибереш у дома и да си починеш — каза Франсис.

Сетих се за Фалада, верния кон, който не можел да лъже, дори когато отсекли главата му. Навярно беше момент на угризение, пристъп на честност. Завладя ме, както си стоях до каталога с картоните.

— Искам да бъде като преди.

Беше глупаво да казвам такова нещо на глас. Дори не знаех какво точно означава. Предишната аз на това място? Аз в минутата преди Рени да каже, че Лазарус крие истинското си лице от мен?

Старата библиотекарка изглеждаше притеснена.

— Всяко възстановяване отнема време. Не се насилвай.

Тя влошаваше още повече нещата със своята грижливост.

Нищо чудно, че странях от добротата; в някои случаи това бе много по-лошо от самото ми лечение. Можеш да се бориш срещу жестокостта, със зъби и нокти, но съчувствието те поглъща, превзема те, кара те да осъзнаеш всичко друго лошо, което си извършил. Осъзнах, че не знам абсолютно нищо за Франсис, освен информацията, която бях събрала от снимките на бюрото й. Може би тя също смяташе, че ме познава. Предположих, че и тя си бе направила съответните заключения от моето празно бюро. Бедничката, няма никакви снимки, никакви лични вещи, никакъв личен живот. И сега бяха обвили с жици пърхащото й сърце — защо, това само влошаваше още повече положението, поредното парченце към другите жалки факти: начинът, по който коленичеше сред купчините книги, като че ли имаше някакъв дълг за плащане, и мъртвешки бледата й кожа. Горкото създание. Горката аз.

Не спирах да мисля за тези странни книги на рафтовете на Лазарус. Бях убедена, че нашите истории бяха едни и същи, а сега вече не бях сигурна в нищо. Не започнах да ровя, преди Франсис да излезе в почивка. Поръчах й да вземе салата и за мен. Избрах нещо по-сложно, за да отнеме по-дълго време да я приготвят в закусвалнята. Сирене фета, без черен пипер, лук, салата и тъмнокафяви маслини.

— Сигурна ли си, че имат такава салата, скъпа?

Разбира се, че не. Но бях сигурна, че поръчката ми щеше да ми осигури времето, от което се нуждаех. Бях готова да покопая; търсех кръв и кости. Наблюдавах как Франсис се отдалечава с колата си, после бързо започнах да издирвам картона на Лазарус. Сет Джоунс наистина беше вземал от нас туристически справочници. Интересуваше се от пустини, Южна Америка, Флоренция, Рим и Венеция. Държах картона в ръцете си и се взирах в заглавията. Достатъчно нормален на пръв поглед картон, с изключение на печата в горния му край — ПРОДЪЛЖЕН. Не беше единственият.

Върнах се при каталога. Първо забелязах друго име — Айрис Макгинис; това трябваше да е Айрис на Рени, момичето на неговите мечти. Какво беше дошла да търси тук, което го нямаше в университетската библиотека? Може би просто искаше да има повече време — ние позволявахме книгите да се заемат за месец, а в университета срокът беше две седмици. Беше взела „Одисея“ и „Илиада“. Може би специалността й бе класическа литература? Или обичаше да чете дълги книги? Жена, която предпочиташе митологични създания?

Може би трябваше да препиша телефонния й номер и да го дам на Рени, но бързах. Франсис щеше да се върне скоро. Наближаваше времето за вечеря. Взех фенерче и слязох долу в мазето, където се намираше хранилището. Там имаше кашони с подгизнали книги от времето, когато се били спукали тръбите и Франсис бе молила хората в града да помогнат както могат. В задната част на стаята най-накрая открих старите каталози. Отворих първата кутия и се зарових из разбърканите данни. Много от тях бяха за хората, които сега живееха в старческия дом. Дузина пожълтели картони, списъци с взимани книги, в които бяха изписани имената на почти всички жители на град Орлон над шейсет и пет години.

И ето го, Сет Джоунс. Повдигнах картона високо съм бледата светлина, проникваща през единствения правоъгълен прозорец. Още туристически справочници, Африка, Хавай, броеве на „Нешънъл Джеографик“. И още веднъж, макар и да ми се струваше невъзможно, печатът — ПРОДЪЛЖЕН.

Отидох при следващата кутия, с най-старите данни. Много от тези картони принадлежаха на хора, които вече бяха умрели; на повечето от тях с грижливия почерк на Франсис бе написано починал, после имаше друг почерк, който не разпознавах и явно бе принадлежал на библиотекарката преди нея. Прегледах всичките и най-накрая открих Сет Джоунс. Денят, в който бе взел първата си книга от библиотеката, бе отбелязан със синьо мастило — преди почти четирийсет и пет години. Сигурно това беше дядото на Лазарус Джоунс. Този Сет Джоунс трябваше сега да е на около седемдесет и повече и очевидно не беше красивият двайсет и пет годишен мъж, десет години по-млад от мен, който никога не напускаше къщата си, мъжът, който пламтеше отвътре, с очи от пепел, някой, който криеше нещо, всичко, включително и кой точно е.

Преди Франсис да се върне с храната ни, успях да подредя отново кутиите, да ги сложа една върху друга, да изчистя прахта от ръцете си. Библиотечният картон на Сет Джоунс бе скрит в чекмеджето на бюрото ми. Франсис бе чакала двайсет минути, докато Рене Плат от закусвалнята бе тичал до магазина, за да ми купи маслини каламата. А сега, след всички тези усилия, не можех да ям. Казах й, че нещо не е наред със стомаха ми. Може би сърдечният монитор ми бе подействал по някакъв начин. Може би бях по-объркана от Лазарус от всякога. Защо продължах да чувствам, че той криеше нещо от мен? Бивши жени, тела, магарешки кожи, стаи, в които не бива да се влиза, стълби, които водят до хранилища, пълни с диаманти и кости.

Замислих се за къртицата, която се мотаеше слепешком край плета, докато не усетеше впитите в тялото си зъби и лапи, които извиват врата й. Замислих се за начина, по който тропах на вратата на Лазарус Джоунс. Замислих се за „Огнен пръстен“, песента, която хората в Орлон слушаха противно на здравия разум. Бях започнала да изпитвам съчувствие към хората, които вършеха глупости. Ако Айрис Макгинис влезеше сега в библиотеката, щях да отида право при нея — естествено, ако успеех да я разпозная — и да я зашлевя през лицето. Не знаеш ли колко нещастен правиш един прекрасен младеж, който те обича? Това щях да й кажа. За коя се мислиш?

— Прибирай се — ми каза Франсис.

Библиотеката работеше и вечерно време, но тя явно виждаше, че няма да съм й от голяма полза. Сигурно съм изглеждала замаяна; бях напълно съкрушена. Надявах се, че съм подредила кутиите на хранилището правилно, всяка на мястото й. Надявах се Франсис никога да не открие колко неблагонадеждна всъщност бях или ако някога го разбереше, мен вече да ме нямаше.

Прибрах се вкъщи и застанах в градината. Не исках да мисля за нищо. Възможностите бяха прекалено ужасяващи. Сетих се за всички онези мъже в приказките, които не познаваха своите истински любими. Глупци, които спяха със зли царици или сестри убийци, докато жените им бяха приковани във вериги за стените в кулата или захвърлени на дивите зверове в гората, за да бъдат разкъсани и забравени. Като дете не вярвах в такива измислици. Хората не можеха да бъдат заблудени така. Влюбеният винаги щеше да познае своята любима, със сигурност, без никакво съмнение. Тогава не знаех каква загадка са човешките същества, колко различни форми могат да приемат.

Сет Джоунс от каталога имаше библиотечен картон почти два пъти по-дълго, отколкото бе живял моят Сет Джоунс. Нищо чудно, че не се интересуваше от книгите на стария човек. Нищо чудно, че къщата му бе пълна с прах, а рафтовете му недокоснати. Или оригиналният Сет Джоунс бе стар мъж, или Лазарус се преструваше, че е някой, който не беше.

Исках да знам с кого правех секс.

Бях оставила Жизел сама цял ден и сега тя дойде при мен и се отърка в краката ми. Кой би помислил, че септември може да е толкова горещ? Гледах как котката се криеше в храстите. Не очаквах брат си, но точно той се появи в алеята пред къщата и наду клаксона. Същата кола, която Нина бе шофирала онази нощ. Повдигнах ръка с усилие и му помахах.

— Чух, че си била при кардиолога днес — каза Нед, когато дойде при мен. — Старият Крейвън ми се обади.

— Клюкари. И двамата.

— Просто искам да съм сигурен, че всички лекари в проучването се държат добре с теб.

Нед държеше висока пластмасова чаша в ръка; отиде да вземе два сгъваеми стола от верандата и ги донесе на опърпаната ми морава, най-лошата на улицата. Вероятно най-лошата на много километри оттук.

— Уф — каза Нед, когато смъкна столовете долу. — Тежат цял тон. Носиш ли монитора си?

— Двайсет и четири часа. После ще го разкъсам.

На идване брат ми беше спрял в студентското кафене и беше взел голяма чаша студен чай. Предположих, че проектът, по който работеше, си вземаше своето — Нед изглеждаше изтощен. Отпи от чашата си.

— Ти не обичаш зелен чай — напомних му аз.

Трябваше ли да му кажа какво знаех? Да го предупредя? Да го защитя? Да му разкажа всичко за Лазарус Джоунс? Да му разкрия тайния живот — неговия таен живот? Трябваше ли да кажа: Твоята жена не е тази, за която я мислиш. Тя обикаля улиците нощем и търси начини как да умре. Не просто един или два, разбираш ли? Това не е достатъчно за нея. Сто различни начини. Повече, отколкото знам аз, експертът, пожелаващата смъртта.

— Антиоксиданти — отвърна брат ми. — Нина казва, че трябва да пием по три чаши зелен чай дневно. О, ядем и тофу и мисо4, голям фен е на тези неща — само при мисълта за нея Нед изглеждаше щастлив, както и на партито си. Някак си грейваше, засияваше. Облегна се назад на стола и се загледа в звездите. Може би луната бе червена, може би бе сива, нямах представа. — Знаеш ли, че имаш прилепи?

— Много смешно.

Брат ми изглеждаше вече по-стар, особено след като бе започнал да губи косата си, но когато го погледнах по-отблизо си беше същият.

— Сериозно. Плодни прилепи. Там, до хибискуса.

Високият жив плет, покрит с големи безцветни цветя.

— Това ли било? Хибискус? — аз също се облегнах назад. Черен облак плуваше по небето. Прилепи. — Мамка му. Прав си.

— Няма защо да се притесняваш. Вече нямаш коса. Дълга коса — поправи се той, когато го стрелнах с поглед.

— Ами ти? — казах аз, царицата на такта. — Ти имаш дори по-малко от мен.

Нед пропусна забележката ми покрай ушите си. Винаги правеше така, оставяше те да се рееш във въздуха със своята злоба.

— Освен това не носиш червено или жълто, а тези цветове ги привличат.

— Фу… — плеснах с ръце. Баба казваше, че така можеш да ги прогониш. Шумът отеква и те отлитат. Но прилепите в градината ми даже дойдоха по-близо.

— Мислят, че ги викаш — обясни брат ми. — Възприемат го като любовна песен. Затова се пъхат и в двигателите на самолетите — за тях той е някакъв гигантски прилеп, направен от метал, който ги съблазнява, и после — бум; машината ги смачква, размазва и убива.

Доказателство за теорията ми: любовта те унищожава.

Не можех да спра да мисля за Нина, за книгата в ръцете й, за нощницата й, за босите й стъпала, за начина, по който погледна право през мен.

— Ако знам тайна — започнах аз, — щеше ли да искаш да ти я кажа?

— Загадка, така ли? — ухили се той. Обичаше игрите. Колкото по-сложни и математически бяха, толкова по-добре.

— Не. Наистина искам да знам, Нед. Как би постъпил?

Брат ми се замисли. Носеше спортна тениска и камуфлажни панталони. Не бях успяла да дойда за сватбата му с Нина. Баба ни вече беше болна и не исках да я оставям сама, но сега ми се прииска да бях отишла.

Нед явно приключи с размисъла си.

— Тайните са само познание, което още не е било разкрито. Следователно, де факто те не са тайни, а само неосъществени истини.

— Глупости — изсумтях аз и погледнах към прилепите.

— Със здравето ти ли е свързано? — попита ме той. — Защото ако е така, може би трябва да знам.

Спогледахме се. И двамата бяхме изключително предпазливи хора. Бяхме научили уроците от детството си. Задавай въпроси, но не прекалено. Гледай, преди да скочиш. Купувай си нови гуми. Внимавай кого обичаш.

— Просто нося сърдечен монитор, за да успокоя гузната съвест на кардиолога си. Добре съм. Имам лека аритмия. На кого му пука? На сутринта ще махна тази измишльотина.

Нед изглеждаше облекчен. Предположих, че все още се чувстваше отговорен. Не беше необходимо, но той си бе такъв.

— След като знам, че си добре, просто искам да погледаме небето — каза брат ми.

Седяхме там, двамата, и си дадох сметка колко малко знаем един за друг; бяхме като непознати, захвърлени в една яма по време на жестока, кървава война и когато престрелката свършеше, всеки щеше да поеме по пътя си. За миг имах чувството, че ще се разплача. Винаги, когато майка ни излизаше с приятелки, Нед ми четеше. Все го молех да ми чете приказки, но той твърдеше, че не ги харесва. Смятах, че накрая се съгласяваше само за да спра да мрънкам и за да заспя. Сега се запитах дали и тогава не се беше чувствал отговорен за мен, дали и той не се е нуждаел от утеха. Питах се дали и той самият не е искал да чува тези истории.

— Ако тя се появеше сега, щяхме ли да я познаем? — попита брат ми.

Странен въпрос, точно от него. Не предполагах, че мисли за такива неща.

— Щяхме да я познаем винаги, навсякъде — прозвучах убедено.

Но всъщност и аз се питах същото. Ако майка ни минеше покрай живия плет сега, щеше да бъде все още на трийсет дългият й син шал щеше да се вее зад нея, високите токчета на ботушите й щяха да потракват, светлата й коса да се вее красиво…

— Защо стоиш на тъмно? Не четеш, нали? Ще си развалиш очите. Така няма да заспиш.

Протегнах краката си напред в израслата трева. Моравата ми беше истинско природно бедствие, с което едва ли някой щеше да се справи.

— Щяхме да я познаем — повторих аз. — Така мисля.

— Предполагам, че си права — съгласи се брат ми.

— Значи си сигурен, че не искаш да научиш някоя от тайните ми?

Коя имах предвид — дали познавахме истински нашата майка, загубена преди толкова много години, или коя бях всъщност аз, дълбоко в себе си, или какво четеше жена му, когато лампите бяха загасени?

— А ти искаш ли?

— Ти имаш ли тайни? — бях изненадана. Нед винаги ми бе изглеждал ясен, дори прозрачен в известен смисъл, съвършено познаваем, логичен, късче емоционално стъкло.

— Неизвестни истини — пошегува се той. — Поне за теб. Известни за мен, разбира се. На теория. Не мога да преценя какво точно знам и какво не знам.

— О, забрави — вече се бях отегчила така, както ставаше, когато бяхме деца и той се интересуваше повече от прилепи, мравки, звезди, мухи месарки и теореми, отколкото от човешки същества. Станах и сгънах стола си. — Благодаря ти, че се отби. Кардиологът ми, онзи, притеснителният, ми каза, че трябва да поспя добре. Може би поне веднъж трябва да го послушам.

— Мислех си за Дракона — каза брат ми. — Не съм имал досега възможността да го интервюирам.

— Старият мъж в Джаксънвил? Онзи, който е умирал два пъти?

Почувствах се виновна заради тайния ми живот с другия мъж, който бе умирал. Но брат ми не искаше да научава никакви тайни, така че явно нямаше да иска да знае и за Лазарус Джоунс.

— Сигурно е било забележително. Представяш ли си само?! Три пъти се опитвах да се свържа с него заради проучването ни. Той явно няма телефон. Предполагам, че трябва да се откажем, както направихме с онзи тип, Джоунс. Знаеш ли, че е прогонил Сам Уаймън с пушка от имота си?

Исках да върна разговора отново към Драконовия мъж.

— Тогава защо просто не отидеш да го посетиш? Ти не си от хората, които се отказват. Никога не си го правил. Това е моят специалитет.

— О, да — каза брат ми. — Мис Страхливка.

— Мистър Дърдорко — отвърнах му веднага аз.

Така си говорехме някога и беше много по-успокояващо, отколкото ако се опитахме да бъдем прекалено любезни и мили един към друг. Детството ми липсваше. Да не повярваш. Тръгнах към верандата. Нямах особено желание да обсъждам хора, които бяха умрели и после възкръснали. Не и с Нед.

— По-добре тичай — ухили се той и посочи към прилепите, които кръжаха над главата ми. — У — ху! Могат да тръгнат след теб.

— Толкова си гаден!

Затичах се, метнала на рамо сгъваемия стол, който се удряше в ребрата ми. Значи все пак още се страхувах от прилепи, чудо велико. Брат ми стана, сгъна своя стол, после ме последва на верандата и сложи двата стола на купчината с другите градински мебели. Верандата ми беше пълен хаос, също като останалата част от живота ми. Кофи за боклук. Инструменти, оставени от предишния обитател. Чадъри. Стар оранжев кош, килнат на една страна, в който Жизел обичаше да спи. Брат ми огледа подозрително кутията за обувки. Бях сигурна, че ще я забележи.

— Какво е това? — попита той и я отвори; вътре беше малкото извито листо, в което се бе превърнала къртицата. Вече бе само пепел и прах. Кости и козина. — Опитала си се да запазиш нещо.

Разсмях се. Колко грешеше моят мил брат.

— Идиот. Не виждаш ли? Аз я убих.

Нед влезе в кухнята и се върна с малка лопатка. Последвах го до плета, където той явно смяташе да изкопае гроб. Наоколо летяха бръмбари, ухаеше на портокали, дори тук, на километри разстояние от всяка овощна градина. Прилепите кръжаха високо в небето. Струваше ми се, че могат да стигнат до луната.

Коленете на брат ми изпукаха, когато коленичи на земята. Беше с тринайсет години по-възрастен от майка ни в нощта, в която тя почина. Свърши с копаенето за нула време. Беше бърз и експедитивен. Винаги е бил такъв.

Извади къртицата от кутията и я постави в земята, после покри тялото с няколко листа от хибискус. Осъзнах, че плача, нещо, което не бях направила на погребението на собствената си майка. Когато на сутринта оставех монитора си в кабинета на кардиолога си, лекарят ми сигурно щеше да открие срив в ритъма на сърцето ми точно в този час. Часът, в който с брат ми погребахме нещо заедно, докато прилепите летяха над главите ни. По времето, когато почувствах нещо.

Искаше ми се майка ни да се появи между оградите на къщите. Искаше ми се да върна назад всичко, което бях направила или казала, или пожелала. Щях да се хвърля в краката й и да я помоля да ми прости. Тя щеше да го направи, знаех го. Беше такава и това нямаше да се е променило. Щеше да ми каже да се изправя, че ми прощава и аз самата да забравя всичко; че тя не се сърди на никого. Че сърцето й е било отворено и винаги ще бъде такова; че е същата, каквато е била винаги, нито ден по-стара; че любовта не се мени като луната или приливите, че тя е единствената константа във вселената.

Но имаше нещо друго — дори аз да я познаех, не бях сигурна, че тя щеше да познае мен. Странна жена в мрака, стояща в тревата, под луната, под облак от прилепи, плачеща на погребение за някакво изсъхнало листо, за къртица, за загубена любов, за една идея.

— Е, приключихме с това — каза брат ми.

Изтупа пръстта от ръцете си и прилепите се приближиха още.

— Какво ти казах. Горките нещастници. Привлечени са от звука.

Знаеше, че бях плакала, но бе прекалено тактичен, за да го спомене. Точно както аз бях прекалено тактична, за да му намекна, че жена му е някой друг, когото той всъщност не познава.

— Ами… благодаря ти — казах аз. — Сигурно щях да я държа там вечно.

Засмяхме се заради привързаността ми към разни непотребни неща. Не обичах дори да изхвърлям боклука си; имах купчина стари вестници, струпана в коридора на къщата.

— Да тръгваме — каза Нед.

— Ти първи.

Същото, каквото си казвахме като малки, когато искахме едно и също нещо — последната бисквитка в кутията, последната напитка в хладилника.

Погледнахме отново към луната.

— Червена ли е? — попитах го аз.

— Всеки цвят, който виждаш, е отражение на водните молекули във въздуха. Цветът е с оттенък на камък, независимо как ти изглежда, хлапе. Сива е.

Независимо от всичко, това беше най-красивото пълнолуние в годината. В Ню Джърси щеше да се издига над брезите, блатата щяха да стават кафеникави, по улиците щяха да летят хартийки.

Тук вероятно беше с цвета на човешко сърце.

— Ако беше там горе, щеше да се носи из въздуха — каза Нед.

Мислих за това, след като той си тръгна. Спомних си как ме беше извикал от верандата, когато майка ни беше потеглила с колата и как не го послушах. В крайна сметка, естествено, нямах избор. Краката ми измръзваха и ме боляха, затова се прибрах вътре. Онази нощ бяхме в безтегловност.

И двамата бяхме застанали до прозореца, само за секунда, един до друг, виждащи едно и също нещо поне веднъж в живота си: дългия път, който се простираше надалече от дома ни, тъмния хоризонт, бъдещето и всичко, което то щеше да ни донесе.

II.

Следващия път, когато отидох във фермата, взех със себе си свещ. Колко много жени в колко много истории са правили това преди мен? Изгубили вяра в любовника си, копнеещи за отговор на въпрос, който дори не е съвсем ясно формулиран в съзнанието им. Ако тайната е само все още неизвестно познание, както казваше брат ми, с какво щеше да навреди постъпката ми? Колко опасна можеше да бъде една тънка нишка истина? Тя нямаше рога, нокти, нито зъби, нито опашка или жило. Истината спеше от другата страна на това, което познавах. Разбира се, съществуваха стотици варианти на същата история: жена, която трябва да научи това, което по някакъв начин, вътре в себе си, вече знае.

Взех си и кибрит. Пъхнах го в джоба на дънките си, плътно до бедрото си. Имах план, не беше случайност. Бях обмислила всички обстоятелства, не исках да рискувам. Мислех, че имам нужда от това, че го исках, че трябваше да го имам. През целия ден чаках да настъпи мракът, търсех го така, както прилепите сигурно скърбят за последните късчета светлина, за зелените, златисти лъчи, които се изгубват от погледите им. Оставих сърдечния си монитор, после се отбих до „Железарския магазин на Акър“ за свещите; бях по средата на пътеките, между рафтовете, когато забелязах ухапания от булдог мъж, за когото ми беше разказвала моята физиотерапевтка. Ухапан, разкъсан на парчета, сега той подреждаше кутии с боя. Дори от това разстояние виждах следите по лицето му — зъбите, ноктите…

— Получихме мандариново оранжево — провикна се той към един клиент така, сякаш не бе белязан.

И може би не беше. Някак си успяваше да бъде обратното на повечето хора. В неговия случай той показваше на всички своята дълбока, мрачна загадка: вътрешно може би бе чист и светъл като вода.

Прибрах се вкъщи и изчаках края на деня. Стомахът ми се свиваше, не можах да вечерям. Проектът на Рени все още бе на масата ми. Той ми звънна да се уговорим и аз го уверих, че ще приключим в неделя; крайният срок за проекта му бе понеделник и без храма сигурно щеше да се провали и да го скъсат. Е, провалът бе нещо, от което разбирах. Затова обещах на единствения си приятел, че може да разчита на мен. Успокоих го, че имаме време. Днес беше петък. Разполагах с цяла нощ. С целия ден утре. С достатъчно време, за да проверя дали съмненията ми бяха верни или не.

Небето бе по-мрачно от обикновено, облачно, луната изобщо не се виждаше. Карах бързо, натиснала педала на газта докрай. Флорида профучаваше край мен, замайващо кълбо от цветове. Жега и мрак, насекоми, удрящи се по предното стъкло. Преди, в Ню Джърси, се прибирах пеша от библиотеката до вкъщи и се чувствах изгубена, макар да знаех пътя си. Сега се чувствах намерена. Подминах няколко изхода към места, чиито имена не знаех, градове, в които никога не бях ходила, но бях сигурна точно накъде съм се запътила. Златисто, зелено и черно — като прилеп, привлечен от пляскането на ръце в мрака, противно на всяка логика, любовна песен, която е невъзможно да проумееш.

Той ме очакваше. Това ме изненада — не можех да си представя, че съм от значение за някого. Имаше нещо подозрително в желанието, което изпитваше към мен. Видях го, когато излязох от колата, затръшнах вратата и помирисах портокалите. Заедно с бръмбарите вече бяха излезли и нощните пеперуди, малките мушици и комарите. Нещо ме ухапа и ме заболя. Изтичах до верандата, исках да се приключи с това.

— Ей, здрасти! — той се надигна от старата дървена пейка, която стоеше отвън сигурно от петдесет и повече години. Беше облечен с бяла риза с дълги ръкави, дънки, стари ботуши.

Грееше като звезда.

— Ей, здрасти… — отвърнах му аз.

— Закъсня. Канех се да ти приготвя вечеря.

Точно като обикновените хора. Изглежда, искаше нещата между нас да бъдат такива.

Отидох при него, прегърнах го и се надигнах на пръсти, готова да изгоря.

Той отстъпи назад и ме погледна в лицето. Бях просто аз. Повдигнах се и го целунах. Веднъж, два пъти, после трябваше да спра.

— Липсваше ми — каза той.

Целуна ме отново, силно и напористо.

Във всяка приказка има кървава част. Във всяка ще откриете следите от зъби и нокти.

— Здравей, малкия — казах аз. Така го наричах. Беше толкова красив с тези ръце, с пепеливите си очи, с изящното си гърло, с всяка частица от себе си.

— Все още мога да направя супа — Лазарус отвори мрежестата врата пред мен. Помислих си, че сигурно винаги ще помня звука от скърцането й. Това беше отварянето на новата глава — на и след това… Звучеше като стенание на вятър в спокойна нощ.

— Не съм гладна — казах аз така, както може да го каже само една гладна жена, която не иска да се издаде.

Тръгнах по тъмния коридор, покрай закачалката за дрехи, якетата, ботушите за дъжд и всички останали вещи на Сет Джоунс, който и да бе той; Лазарус спря, докосна ме нежно с ръка, показа ми колко много му бях липсвала. Чувството бе толкова силно, по начина, който изживявахме всичко преди. Така, както дъждовните капки удрят по пластмасовия покрив на верандата. Както стъпалата те болят, докато стоиш боса навън в зимната вечер.

— Знаеш какво искам — казах аз. Казах го право в лицето му. Той, разбира се, нямаше никаква представа, но мислеше, че знае; надяваше се, че е така. Целуна ме, за да ми го докаже.

— Нужна ми е една минутка преди това — продължих аз.

Отидох в банята. Дишах учестено, пуфтях, едва си поемах дъх — цената на всички лъжи, дори на казаните в името на истината.

Пуснах студената вода във ваната и съблякох дрехите си. Стоях там и се гледах в огледалото. Късата ми като на хлапе коса бе пораснала, кожата ми бе бледа. Изгасих лампите, спрях крана. Не исках нищо да го изплаши, нито празната вана, нито искрицата светлина под вратата. По кожата ми все още личаха следите от прикрепения монитор. Сърцето ми прескочи, но кардиологът ми беше казал, че това сега ще бъде нормалният ритъм за мен — неправилният.

Повиках го:

— Ела…

Казах го с обичайния си тон, сякаш го желаех, независимо кой беше той или какво криеше. Досега сексът помежду ни беше идеален, поне за хора като нас. Страстен, но не унищожително изгарящ, или по-скоро трябваше да кажа, поносимо изгарящ. Научих се да слагам оцет на пришките по кожата си, знаех точно колко студена трябва да бъде водата, за да можех да го поема с устата си, без да се опаря, познавах тялото му в мрака, частите, които си пасваха съвършено заедно, мъжа, който бе вървял редом със смъртта и после се бе върнал при мен, за мен, с всичките си тайни.

Ето какво знаех за него: познавах тялото му, изпъкналите вени, мускулестия корем, твърдостта, с която проникваше в мен, начина, по който устните ни се сливаха, парещата топлина от него, от думите, които казваше, ритъма, в който се движехме — плавно, изпълващо, никога не спирай. Не е достатъчно и същевременно е всичко. Какво повече трябваше да знам? Поколебах се за момент. Замислих се за всички онези жени, които се любеха с чудовища в мрака. Мъже без имена, които бяха мечки или великани, омагьосани или поробени от могъщи врагове. Мъже, покрити с тюленови или еленски кожи, мъже с животински нокти, мъже, които не можеха да лъжат, мъже, които можеха да говорят единствено истината, въпреки че тя можеше да ги унищожи. Маскирани ангели, разкрити ангели; мъже, които бяха умрели и се бяха завърнали, променени завинаги, криещи това, което знаеха. Кои бяха. Истинската си същност. В приказките понякога имаше чудесен край: и след това заживели щастливи завинаги… Ние имахме само завинаги.

Той влезе в банята вече гол. Не го виждах, но усещах присъствието му. Горещата му плът, стъпките му по пода. Стоях с гръб към облицованата с плочки стена. Готова. Лазарус явно ми вярваше, както къртицата вярва на котката, вижда това, което я очаква, само като сянка, не като хищника, който преследва плячката си, знае какво иска, нуждае се от него и е готов да го има на всяка цена. Влезе във ваната. Чувах водата, чувах го как се намества. Студените порцеланови стени до пламтящия му гръб. Вероятно това го облекчаваше, както може би бе направил проливният силен дъжд в онази нощ, неговата нощ.

Водата край него се плискаше във всички посоки. Плочките под босите ми крака бяха студени. Беше толкова тъмно, че не виждах накъде вървя, трябваше да почувствам пътя си. Не беше ли и това част от историята? Не ставаше ли дума не за това, което усещаш или виждаш, а за това, което знаеш със сърцето си? Но моето сърце биеше неправилно, неритмично. Блъскаше се в мен като камък в кости. Студено нещо, каменно нещо, нещо, което не можеше да бъде червено, ако го изтръгнех от своите гърди. Късче лед. Чисто, прозрачно.

Взех свещта и я поставих на поличката, на която имаше шампоани и сапуни. Докосвах шишетата с дългите си несръчни пръсти, с изпохапалите си нокти. Шишетата се удариха едно в друго. Времето сякаш бе спряло. Намирах се в приказното преди и се канех да го напусна. Усещах, че в този миг създавах собственото си бъдеще, бях паяк, който плетеше мрежата си. Пред мен вече имаше готова мрежа, изплетена от някой друг, и мислех, че познавам фигурите в нея.

Когато драснах клечката кибрит, пламъкът бе толкова ярък, че в първия миг не можах да видя нищо. Мислех си, че така ще бъде по-лесно, по-безопасно, отколкото ако светнех лампите, но бях сгрешила. Повдигнах свещта и пламъкът се залюля. Синьо. Жълто. За малко да ослепея.

— Какво правиш?

Долових паниката в гласа му, преди очите ми да свикнат със светлината. Беше бесен и потресен. Знаех, че трябваше да погледна. Не беше ли такъв планът ми? Видях го как се изправяше във ваната, по тялото му се стичаше вода, а той се протягаше напред, за да вземе свещта от ръката ми. Восъкът капеше по гърдите му; той май дори не забеляза. Пресегна се и загаси пламъка с пръсти. Опари се, защото се разнесе мирис на изгоряло.

— Е — каза той. — Значи така стоят вече нещата.

Горящият мъж, който звучеше толкова студено. Долових огорчението от предателството в гласа му. Тук беше. А какво очаквах? Какво направих?

Сега, когато виждах какво бе крил, не можех да откъсна поглед от него. Белязан, така ли казваха хората? Спомен, който е по-силен от настоящето, който остава запечатан в съзнанието ти, който се наслагва пласт след пласт под всичко, което виждаш тук и сега. Все още го виждах пред мен в мрака.

Лазарус бе белязан от мига на удара му, тялото му бе покрито с това, което наричаха „фигури от мълния“. Бях чела за тях в книгите, които ми беше дал Нед. Обикновено бяха линии, приличащи на разклонени дървета, отпечатани по кожата на поразения човек. Никой не беше сигурен дали наистина бяха дървета или някакъв вътрешен път на вените и артериите. Някои специалисти твърдяха, че тези „рисунки“ са сенки, причинени от изключително ярка светлина; подобни образи могат да бъдат възпроизведени върху стъкло с помощта на огромни заряди от електричество. Отпечатъци от човешки длани се появяваха по стволовете на дървета, на стената на плевня се отбелязваше съвършена фигура на кон; последното нещо, което някой човек бе наблюдавал, докато го е удряла мълнията, се запечатваше върху кожата му, неговата душа. Всичко това оставаше.

— Няма ли да погледнеш по-отблизо? Нали искаше да го видиш? Ето, заповядай!

Лазарус излезе от ваната, водата се стичаше по голото му тяло. Светна лампата. Премигнах — студена риба, изхвърлена на сушата, която не заслужаваше доверие. Освен него виждах и себе си — отражението си в огледалото. Бледа жена, която успешно се справяше със задачата да разрушава постоянно живота си. Грабнах кърпа, за да се покрия. Усещах, че всеки миг ще се разплача. Правиш нещо и после не можеш да върнеш времето назад, не можеш да преиграеш мача. Знаех го, нали? Лед на верандата, гуми на пътя, пожелай си нещо, запали свещ, съсипи живота си.

По гърба и раменете на Лазарус имаше отпечатано дърво, във всички посоки се разклоняваха сенки. По ръцете, които познавах. По плетениците на вените.

На едното му рамо имаше кос, напрегнат, готов да полети. И навсякъде имаше преплетени клони, сякаш Лазарус бе човек само наполовина, а другата част от него бе изградена от кора и листа.

— Съжалявам — казах аз.

Почти недоловимо. Почти нищо. Невярна, измамна кучка, която сега трепереше, тресяща се от самата мисъл за това, което бях причинила и на двама ни. Не можех да направя нищо както трябваше.

— Не, наистина. Да приключим с това. Погледни ме!

Той ме сграбчи. Но това не беше най-лошото, гневната хватка и горещите ръце. Много по-ужасен бе тонът на гласа му, какъвто не бях чувала досега, освен в нашите най-мрачни, най-интимни моменти. Нямаше никакви извинения, не го правеше, за да ми се хареса, а само заради себе си. Който и да бе той. Каквото и да бе той.

— Виж всичко.

Прозвуча като заплаха. Прозвуча като край. И нещо повече. Може би беше облекчение, че най-накрая щеше да се разкрие пред някого. Щеше да се обърне и да ми позволи да го видя. Направих най-лошото възможно нещо, когато ми показа гърба си — ахнах, въпреки че се бях зарекла да не реагирам по никакъв начин. Неговото съкровено, най-тайно аз — нали това исках? Истинската същност, собственото „аз“, който всички ние крием от останалия свят.

На гърба му имаше сянка на човешко лице. В сиво и черно, образ на възрастен мъж, с полуотворена уста и уплашени очи.

Веднага разбрах какво е, бях експерт в тази област. Съществуваха стотици начини и това бе един от тях. Сенчестият отпечатък се бе появил в мига на нечия смърт.

— Щастлива ли си сега? — попита ме Лазарус.

Сигурно съм била — макар и да не бях осъзнавала колко. Бях щастлива в онова състояние преди, разбира се. Бе отминало времето преди, когато бях имала нещо ценно, нещо, което желаех, нещо, което можеше да бъде изпепелено с драсване на една-едничка клечка кибрит. Бях изчела толкова много приказки, които ме предупреждаваха за това. Не пали лампата, стой на тъмно, вярвай му, довери се на чувствата си, не на това, което виждаш. Остави кибрита у дома. Остави нещата такива, каквито са.

Представих си колко щяха да се зарадват учените като брат ми, ако Лазарус им паднеше в ръцете. Колко развълнувани щяха да бъдат да го поставят пред белия си екран и да го снимат — надясно, наляво, гол, единствен по рода си, произведение на изкуството, мъжа — сянка, мъртвия мъж, моя Лазарус, или поне Лазарус, който някога бе мой. Ужасно време да разбера истината, не истината за него, а за себе си. Но ето я, паднала на пода. Изплискана студена вода, останка, нишка червена истина, която бе невидима за очите ми: не знаех, че е било любов, преди светлината да ме заслепи. Не знаех какво бях чувствала, докато не се озовах на крачка зад него.

— Ето ме — каза Лазарус. — Истинският аз.

Излезе от банята и затръшна вратата зад себе си. Чувах как се плиска водата във ваната, как вие вятърът отвън. Чувах собственото си учестено, тежко дишане.

Облякох се; все още треперех. Последвах го. Вече не мислех. Явно това не ми помагаше. Навън на верандата, където бе застанал, беше горещо. Въздухът бе прекалено влажен и тежък, за да се виждат звездите, изпълнен с аромата на червени портокали. Дали имаше такъв парфюм? Трябваше да направят. Щях да си го купя, а дори не обичах да нося върху себе си чужди миризми. Шишенце с портокалово ухание, второ — със син лед, трето, със сълзи, и друго — пълно с толкова гореща течност, че когато я изсипеш върху кожата си, почти да умреш.

Но не съвсем, само колкото да заличиш поне за миг тази пареща болка, всичко, което туптеше от живот вътре в теб.

— Трябва да си тръгнеш и повече да не се връщаш тук — каза ми Лазарус. — Кажи им какво си видяла, ако искаш. Обади се на журналистите. Няма да те спра. Разкажи на всички за белезите по тялото ми.

— Това е сенчест образ. Чела съм за подобни неща. Вероятно е следствие от силния електрически заряд на светкавицата, която те е ударила.

— Това ли било? — Лазарус почти се разсмя. — По дяволите, аз пък мислех, че е моето наказание.

— Може би аз съм твоето наказание — казах аз.

— Да, добре, за всичко е виновна червената рокля.

За всичко, което вече бе свършило? За всичко, което тепърва щеше да се случва? Не звучеше сърдит. Само тъжен. Изгубен. Познавах това чувство. Черните дървета, пътеката, която не можеше да бъде открита. Снежинките, падащи като камъни върху мен.

Бръмбарите цъкаха наоколо, мозъкът ми правеше същото. Такава бе моята мисия: да разруша това, което бе съградено. Исках да върна времето, на забързан кадър — събличаме отново дрехите, лампата все още е светната, вратата се отваря, колата все още кара по пътя.

— Усещам го всяка минута, всеки ден — каза Лазарус. — Знам какво е, както и да го наричаш ти. Това е моето наказание.

В приказката за безстрашното момче глупавият герой играе карти със смъртта и минава през гробището, без да трепне, но дори той не носи мъртвец на гърба си. Този товар бе непосилно бреме. Знаех го от личен опит.

Лазарус се обърна към мен. Стояхме отвън на верандата и той беше бос. Дори само това съвпадение ме ужаси. Моето тогава и нашето сега се сляха заедно. Бялата му риза бе подгизнала от мокрото му тяло.

— Няма ли да ме попиташ? Ти искаше да знаеш, така че давай. Питай ме.

Всичко се случва по този начин, нали? Всяка история, всеки живот, всяко съвпадение. Завиваш наляво вместо надясно. Потропваш с крака. Казваш желанието си на глас. От дървото пада клон. От изток се завихря буря. Пеперуда. Свещ. Клечка кибрит.

Не попитах нищо, но той все пак реши да ми каже.

— Може би не бива — отроних тихо аз.

Както се оказваше, не се различавах много от брат си, когато станеше въпрос за истината. Чувствах, че ще се сгромолясам с главата напред в дълбок тунел, от който нямаше връщане. Знам, че те питах, но ще ми кажеш по-късно, не сега; нека бъде утре или никога. Това е достатъчно скоро.

Лазарус седна на най-горното стъпало на стълбището. Навън в градината с портокалите нещо летеше над върховете на дърветата. Тук също имаше прилепи. Тук беше и неизмитата ми кола, прашна, напоследък навъртяла доста километри заради пътуването ми насам и натам. Ако останех, той щеше да ми каже.

Приседнах до него. В стъпалото ми се заби малка треска — този мой късмет, — но си замълчах.

Сет Джоунс, истинският Сет Джоунс, онзи с библиотечните картони, бе работил в тази ферма цял живот. Бил роден тук, още баща му бе засадил портокаловите дървета. Бил добър син, който правел каквото му било отредено да прави, дори след смъртта на баща си, дори след като самият той постепенно остарял. Бил толкова предпазлив, че животът му минал покрай него, почти без да забележи. И какво постигнал след всички тези години? Портокалите, които отглеждал, били великолепни, земята му не била ипотекирана, работниците, които наемал, били честни, а той самият се събуждал сутрин — краката и раменете го болели, но бил жив и сравнително здрав. Може би това трябвало да му бъде достатъчно.

Но не било.

Сет Джоунс, истинският, старият, повече от всичко жадувал да смени мястото си с някого другиго. Копнеел да не бъде вече себе си. Искал да пътува до страни, за които четял по списанията и за които бил мечтал през целия си живот.

За една година такъв живот бил готов да даде половината от всичко, което притежавал.

И тогава се случило, така, както се случват нещата — когато най-малко очакваш: срещнал сезонен работник от железарския магазин, млад мъж на двайсет и пет години, силен, здрав, загубена душа. Изоставено дете от дом за сираци, винаги сезонно, временно приютявано, винаги в движение. Младеж с протрити обувки; никога не бил спестявал повече от няколкостотин долара — колкото да стигне до следващия град.

На двайсет и пет и вече бил изтощен. Прекалено много щати, прекалено много пътища, прекалено много жени. Било му писнало от този живот. Жадувал за стабилност, за нещо постоянно, искал да пусне корени, да открие земя, която да не се превърне в пясък под краката му.

Един следобед, в ден като всеки друг, той доставял с камион товар тор — поредната временна работа, разбира се, която вече приключвала. Но този път не се качил обратно в камиона и не го подкарал по пътя си. Вървял през градината, омаян от мириса на портокалите и водата. Застанал на ръба на езерцето. За миг помислил дали да не се удави, но знаел, че в последния момент щял да поиска да живее. Бил прекарал целия си живот в път, вършейки колкото се можело по-малко. Въпреки всичко все още бил млад, имал красиво лице, бил силен. Със сигурност това би трябвало да бъде достатъчно.

Но не било.

Сет Джоунс видял непознат мъж, паднал на колене в градината му. Младият човек сякаш се молел, а всъщност проклинал света. Сет Джоунс решил, че сигурно е добър човек, пратен от Бога при него. Явно това бил знак — мъж, молещ се за насока. Старецът отишъл веднага при странника и му предложил сделка, която никой човек със стотина долара в джоба си не можел да откаже. Една година, нито ден повече, и в замяна — половината от всичко. Двамата си стиснали ръцете на мига.

Странникът напуснал веднага работата си. Събрал багажа си от мотелската стая. Не притежавал кой знае колко вещи, така че не му отнело много време. На уречения ден взел такси до фермата. Всичко било обсъдено и уточнено: откъде да наема работници; къде се намирала чековата книжка на Сет Джоунс и как да подправя подписа му; каква била разумната цена за бушел портокали, каква за щайга, каква за цял камион. Никой не трябвало да го вижда, младият мъж трябвало да се превърне в Сет Джоунс, докато истинският Джоунс бил в Италия. Оттам щяло да започне пътешествието му. Що се отнасяло до странника, той за пръв път се чувствал като нечий син. Може би това била сбъднатата мечта и на двамата — син, който да наследи половината от всичко, докъдето можело да види човешкото око.

Бил влажен ден и в небето се струпвали гръмотевични облаци. Земята била подгизнала, въздухът бил тежък, почти не помръдвал. По-добре така — за единия мъж, който щял да си тръгне. По-добре така — за другия, който щял да остане.

Вървели из градината, когато се случило. Чувало се писукането на косовете. Въздухът бил наситен с благоухания. Всеки от двамата мъже чувствал, че е получил изненадващо като подарък една година, в която можел да прави каквото си иск, противоположното на досегашния си живот. Дошъл мигът на последната стъпка от тази размяна — сменили си обувките. Младият мъж нахлузил работните ботуши на възрастния човек, носени петнайсет години, които били толкова удобни, че можел да ходи с тях от зори до мрак. Сет Джоунс обул леките маратонки на младия странник, които можели да го отнесат надалече.

Бурята навярно била на стотици километри на запад или на север, някъде другаде. Поне така изглеждало. После се случило, така, както се случват нещата — когато най-малко очакваш. Ударил гръм. Мълнията направила дупка в земята. Поразила странника толкова силно, че сърцето му спряло. Той напуснал тялото си, но останал там, реейки се над него, докато дошъл на себе си в болничната морга. Когато се опитал да проговори, да попита за другия мъж, от устата му излязъл дим. Било абсолютно невероятно, че не бил изгорял до смърт, това чул да казват сестрите. Независимо какво казвали специалистите за гумените подметки, той подозирал, че причината да е жив били ботушите, които носел. Но не можел да разбере нищо повече. Все още в известен смисъл се реел във въздуха.

В болницата видял тъмните, подобни на клони фигури по ръцете си. Мислел само, че трябва да се махне оттам. Когато се надигнал от пълната с лед вана, чул как медицинските служители ахнали при вида на следите по гърба му. Били белези от изгаряне във формата на човешко лице, предположил някой. Рана, отпечатала се на кожата му като човек. Но изобщо не било това. Той бил наясно кого носел на гърба си: мъжа, на когото дължал една година.

Облякъл се и отказал всякаква медицинска помощ; чул същите тези сестри да го наричат Лазарус. Тъй като почти не помнел собственото си име, решил, че може да ползва и това. Каква била смъртта? За него тя дошла във формата на облак и когато се пробудил, все още съзнанието му било замъглено, в плен на този облак. Къде се намирал? Бил се загубил и после се върнал обратно. Когато се замислел по-упорито, се появявали спомени за някаква битка; помнел смътно как опитва да се измъкне от ваната с лед, бори се да се върне, потъва надолу и после успява да се издигне.

Напуснал веднага болницата — те нямали право да го задържат, нямало видима опасност за живота му, не изглеждало, че представлява опасност и за другите, а той имал уговорка, която трябвало да спази. Когато стигнал във фермата, намерил точното място, където била паднала мълнията. Дупката в земята. Портокалите там били почервенели. И тогава видял това, което търсел. Купчина пепел. Лазарус слязъл долу и я помирисал. Сяра и човешка плът. Партньорът му бил поразен от мълнията и избухнал в пламъци. Това било всичко, останало от него — купчина пепел и минерали. Това и лицето, отпечатало се на гърба на Лазарус.

Той събрал остатъците с лопатка и ги изсипал в дървена кутия, която намерил на една лавица. Нито за миг не помислил да си тръгне; трябвало да спази своята част от сделката. Сет Джоунс бил надживял повечето от приятелите си, а Лазарус избягвал тези, с които възрастният мъж вършел бизнеса си — наемал работници само по телефона, вършел работата си с банката по имейла. Всяка нощ излизал в градината и отивал до мястото, където портокалите били станали червени. Бил сключил сделка за една година; сега бил принуден да носи партньора си много по-дълго, завинаги. Когато дойдел последният ден от тази година, можел да изпита желание да си тръгне. Пътят бил в кръвта му, това бил установил вече. Не бил създаден за уседнал живот. Но засега живеел като някой друг, в плен на обстоятелствата. Кога щял да се освободи от своето обещание? С чувството за вина, което изпитвал, може би никога.

Лазарус ме поведе обратно в къщата: последвах го до шкафа с книгите. Ето я там, дървената кутия, издялана в Мароко, кутия на смъртта, бремето.

— Мислиш ли, че аз съм го убил? — попита ме той.

Можело всеки друг да дойде във фермата, за да достави сламата и торта онзи ден, но бил той. Всеки друг можеше да потрепва с боси крака на верандата в онази зимна вечер, но бях аз.

Взех в ръце дървената кутия; беше изненадващо тежка, направо невероятно. Излязохме в градината струваше ни се правилно да вземем Сет Джоунс с нас. Мракът се промъкваше между дърветата. Отидохме до езерото, където Джоунс за първи път бе видял Лазарус в онзи миг, когато бе помислил, че желанието му е било изпълнено. Съблякохме се и струпахме дрехите си на купчинка, върху която оставихме дървената кутия, и влязохме във водата. Беше студена и дълбока. Нощите във Флорида не бяха много по-приятни от дните, само по-влажни и по-мокри, способни да те погълнат изведнъж. Обвих ръцете си около Лазарус. Нямаше значение как се бе казвал някога; сега беше Лазарус. Можех да усетя всички места, всички градове, в които бе живял, всички онези жени, онова минало. Чувствах, че си бе пожелал нещо, за което сега съжаляваше, че би дал всичко, за да обуе собствените си обувки отново и да има своя собствен живот.

За пръв път в моя живот не мислех за това, което се бе случило, или за това, което можеше да стане. За нито едно от тези неща. Бяхме погълнати от мига, от нашето сега, от мрака. Две давещи се души, които обичаха допира на тази нежна природна стихия. Целуни ме под водата. Целуни ме, докато изчезна. Усетих как през тялото му минава тръпка. Беше странно истината да е с нас, точно тук, в черната вода, носеща се свободно наоколо. Гореща нощ, бръмбарите жужаха близо до нас, светкавица прониза небето в далечината. Аз самата бях напуснала тялото си и се реех в тъмнината. Не се страхувах, непознато за мен състояние. Изобщо не беше така, както бях очаквала. Този безстрашен момент. Чувствах се спасена, макар това да не бе домът на спасението.

Усещах как Лазарус вече трепереше целият в прегръдката ми.

— Вината не е твоя — казах му аз.

Никога не бях вярвала, че е възможно; че думите, моите собствени думи, казани на глас, онези, които прошепнах, за да го утеша, да му дам надежда и всички тези неща, в които аз самата не вярвах, могат наистина да го направят. Но се случи нещо друго; те спасиха мен.