Ледената кралица

I.

Знаех, че моментът наближава, защото брат ми сънуваше пеперуди. Дори денем той изпадаше в полусънни състояния. Отначало метеорологичното общество отказа да приеме неговата теза — „Хаос теорията и светът на приказките“. Една вечер стоях до късно с Нед, докато Нина говореше с ръководителя им. Когато се върна, каза, че са променили решението си.

Нед отиде във Вашингтон, за да представи тезата си, вече в инвалидна количка; наложи се модераторът да свали микрофона и да помоли за абсолютна тишина, тъй като гласът на брат ми едва се чуваше. Основната идея на неговия труд беше, че приказките разкриват човешката потребност за ред и ни позволяват невъзможни, безразсъдни желания. Магията беше реалност, това казваше той. Тази идея беше в центъра на теорията на хаоса — ако най-незначителното действие отекваше из вселената по невъобразими и неочаквани начини, променяйки времето и климата, тогава всичко беше възможно. Принцесата спи сто години само защото е решила да вдене конец в игла; златната топка, която пада в кладенеца, разтърсва света и променя всичко; от птичката пада перце, пеперудата пърха с крилете си… Всичко това се понася из вселената, през горите, до другия край на планината. В един миг поемаш с дъха си прах, в другия го издишваш. Човекът, който си, времето около теб, всичко това е заклинание, което не можеш да разбереш или обясниш.

Нед получил оглушителни овации, разказа ми Нина. Вече се бяха върнали от Вашингтон и оправяхме детската стая — рисувахме пано на стената. Лекарите бяха казали на Нина да я кара по-леко — имаше високо кръвно налягане и прееклампсия, което беше симптом за сериозни проблеми в протичането на бременността, но тя не слушаше и след като се върнеше от лекциите си, рисуваше цветя и дървета в стаята на бебето. Понякога Нед идваше и ни наблюдаваше, после ние се обръщахме, за да се пошегуваме за нещо с него, и виждахме, че е заспал. Продължавахме да рисуваме. Рано сутринта Нина отиваше на работа, аз ходех в библиотеката чак по обед.

Понякога брат ми плачеше насън, понякога викаше.

— Пеперуди — каза Нина. — Все сънува пеперуди.

Под очите й се бяха настанили като че ли за постоянно тъмни кръгове. Брат ми беше изкарал всеки възможен курс на лечение и сега му бяха разрешили да пие каквото си иска, стига да премахва болката му. Това можеше да бъде хубаво, но всъщност не бе, защото така разбираш, че краят е близко.

Предложих да помагам целодневно и Нина се съгласи. Така или иначе нямаше какво да правя — по едно време затвориха библиотеката, точно както Франсис бе подозирала, че ще стане. Нямах работа и получавах помощи като безработна. Не мислех какво щях да правя, когато ми свършеха парите. Винаги можех да започна като касиерка в железарския магазин. И там хората щяха да продължават да ми задават въпроси. Къде са трионите, препоръчайте ми чук, вид боя, наковалня. Щях да науча всичко, да го знам наизуст.

Но за момента бях на разположение. Пазарувах им, занимавах се с прането. Поне веднъж се чувствах полезна. Започнах да рисувам пеперуди по стената. Започнах и да сънувам. Мислех си за Лазарус, който сигурно бе вече на другия край на света. Сънувах и него, но само от време на време. Бях прекалено заета за такива неща.

Брат ми беше започнал да остарява по начина, по който ставаше с болните хора. Когато спеше в инвалидната си количка, изглеждаше на сто години и сърцата ни се късаха от мъка. Когато подремваше, с Нина сядахме отвън на тревата, дори да беше горещо. В градината им имаше жив плет от чемшир. Отпускахме се в сянката му; Нина плачеше, аз я гледах. Един път отидох до кухнята, за да взема чаши води за Нина, и видях Нед до прозореца.

— Мислиш ли, че всички имаме нещо, което мечтаем да направим, и все не ни остава време? — попита ме той. В момента беше абсолютно в съзнание.

Седнах на стола до масата.

— Например?

— Хиляди пеперуди монарх. По време на миграцията им. Хиляди промени. Въплъщение на хаоса. На един миг. Винаги съм искал да ги видя. Искам да видя това.

Звучеше притеснено. Не бях чувала брат ми да желае нещо толкова страстно, толкова много. Надминаваше многократно желанието му да види стария мъж в Джаксънвил. Звучеше ми като шега, но да, такава бе най-съкровената му мечта. В края на живота му.

Не бяхме чули кога Нина бе влязла в кухнята, за да ме потърси. Все още плачеше, но приличаше на камък, както онзи път, когато я видях в градината. По дрехите й имаше стръкчета трева. Миришеше на чемшир, на зеленина. Беше по-силна, отколкото човек би си помислил. Тя просто не се интересуваше какво мислят другите за нея. Вероятно бе започнала да го планира точно тогава, в мига, в който бе чула за мечтата му.

Веднъж седмично идваше медицинска сестра, а ние с Нина ходехме на курсовете „Ламаз“ в здравния център към университета. Другите жени бяха по-млади, завършващи студентки, съпругите на младите преподаватели, две лесбийски двойки. Всички изглеждаха толкова сигурни за бъдещето си. Събираха се през уикендите на импровизирани партита. Ние никога не ходехме. Може би смятаха, че с Нина сме двойка. Предполагам, че в тези часове по време на курса наистина бяхме такива.

— Тя диша най-добре от целия клас — похвалих я на Нед.

— Разбира се, че ще е така.

Той беше много горд с нея. Беше влюбен в жена си. Но освен това бе в процес на напускане на този свят. Често седеше до прозореца и се взираше в градината и не бях сигурна, че виждаше това, което виждахме и ние.

Получих картичка от Сет Джоунс. Марката беше от Флоренция, така че явно се бе добрал дотам. Пишеше ми; Смятам да отнеса пепелта във Венеция. Иска ми се да си тук. С.Дж.

Аз не чувствах същото. Исках да бъда точно на мястото, където бях, да седя следобед с брат си в градината, да приготвям вечеря и да мия чиниите след това, а вечер да играя карти с Нина.

Един ден пристигна колет за брат ми; беше изпратен от Джак Лиънс — халат за баня.

— Кой, по дяволите, е Джак Лиънс? — попита Нед. Халатът му хареса, но му беше странно да приема подарък от непознат.

— Учехте заедно в гимназията в Ред Банк. И някога спях с него.

— Човекът има добър вкус — каза Нед.

— О, я млъквай!

— Говорех за халата!

Джак знаеше от какво се нуждае един умиращ. Той беше много по-голям експерт в тази област от мен. Въпреки че не му се обадих, продължи да изпраща подаръци на брат ми. А Нед започна да очаква с нетърпение колетите му. Една седмица получи касета със запис на птичи песни, която обичаше да си пуска, докато подремваше. Следващия път бяха два чифта дебели вълнени чорапи. А след това пристигна голяма кутия с шоколадов фъдж, от онзи вид, който беше популярен в детството ни. Нед не можеше да яде от него, но харесваше аромата му.

Най-накрая звъннах в Ню Джърси.

— Не е нужно да пращаш нищо на брат ми — казах на Джак.

— Не ми е нужно ти да ми казваш какво да правя — отвърна той светкавично.

Нямаше какво да отговоря на това.

— Хареса касетата с птичите песни. И фъджа.

Радвах се, че Джак нямаше как да ме види. Бях облечена с клин и тениска, а Жизел се бе свила в скута ми. Всички лампи бяха загасени, исках да намаля сметката си за тока. Наскоро бях кандидатствала за работа в железарския магазин, но ми казаха, че не съм достатъчно квалифицирана.

Закрих с длан телефонната слушалка. Плачех.

— Знам какво правиш — каза Джак.

— О, да, нали си такъв голям експерт — звучах заядливо, огорчено и отчаяно.

— За някои неща. Повечето хора плачат, когато имат добра причина за това. Повечето хора се смеят заради същото.

И следващия колет, който изпрати, имаше вятърни камбанки. Нед ме накара да ги окача до прозореца. Винаги, когато чуеше звънтенето им, се усмихваше. Те бяха подарък за брат ми, но и съобщение за мен. Все още съществуваше нещо в този свят, което си струваше да го имаш.

— Познавам ли този Джак? — попита ме Нед. Беше стигнал в тази фаза, в която повтаряше всичките ни разговори. Паметта му отслабваше и за него вече почти всичко се случваше само сега и тук.

— Не — казах аз. — Никой не го познава.

— Има добър вкус.

— Така изглежда — съгласих се аз.

Нощем, когато Нина беше изтощена, оставах при Нед и му четях приказки.

— Прочети ми онази, която обичам — каза той една нощ.

— Не е в това издание — излъгах аз.

— Лъжкиня.

Но нямаше начин да му прочета историята за смъртта, не сега, не и когато знаехме какъв ще бъде краят. Прочетох му „Хеизел и Гретел“ и „Хвойновото дърво“, и „Брат и сестра“; прочетох му за жените на рибарите и за преданите коне, а после му разказах историята, която сама си бях измислила, за вледененото момиче в планината.

— Ето тази е тъжна — каза брат ми. — Трябвало е само да помръдне и да тръгне напред, да върви, и е нямало да се превърне в ледена бучка. Дори когато бяхме деца и ти ми разказа за пръв път тази история, пак не разбирах това момиче.

Исках да променя ставащото, но не беше възможно. Хапех езика си по хиляда пъти на ден. Все още се страхувах от желанията си. Но не и Нина. Консултира се с лекаря си, но той й каза, че вече не може да пътува. Брат ми беше изкарал до шестия месец на бременността й. Обичаше да поставя ръка на корема й и да усеща как бебето се движи вътре в нея. Нина не ми каза отначало, но бе купила билети за неговата мечта. Започна да ме учи как да му бия инжекциите с антибиотици и „Демерол“. Показа ми как да работя с абоката, когато имаше нужда от повече течности.

— Кой е най-добрият начин да умреш? — попитах една вечер Джак. Обикновено му се обаждах, когато бе на работа, но този път го потърсих у дома му. Все още звучеше изненадан, че ме чува, но ми отговори веднага.

— Като живееш пълноценно, докрай — каза той. Дори не се замисли, сякаш винаги бе знаел отговора.

Когато Нина ми каза, че иска да заведа Нед до Калифорния, се ужасих. Лекарят я бе предупредил, че тя няма да издържи пътуването заради състоянието си. Но аз пък не бях готова за такава задача. Всъщност не бях готова за нищо. Брат ми си отиваше прекалено бързо. Вече беше с памперси, връщаше се назад във времето. Всеки път, когато се събудеше, бълнуваше за пеперуди. Веднъж в живота си да ги види, това искаше; е, така и щеше да стане — само веднъж. Нина се бе обадила на своя приятелка в Монтерей, медицинска сестра, която щеше да дойде да ни вземе с линейка под наем и да ни откара у тях. Миграцията вече бе започнала, така бе казала тя на Нина. Съпругът на Елиза, Карлос, щеше да ни заведе до района на Биг Сур, където зимуваха пеперудите монарх. Щяхме да стигнем дотам с линейката, ако се наложеше.

— Ще бъде прекалено тежко за него — казах аз.

— И сега му е тежко — каза Нина.

Имаше онзи каменен поглед. Тя беше жената, която четеше за стоте начина да умреш. Тя искаше брат ми да има всичко, което той някога бе желал.

Тази нощ приготвих багажа си. Взех си малко неща в ръчната чанта, защото куфарът щеше да бъде пълен с лекарства. Нина ангажира специален медицински полет. Вече бе ипотекирала къщата за втори път. Дори никога да не си купеше нова кола, дори тя и бебето да трябваше да ходят само пеша, да ядат всеки ден ориз, да четат на свещи, пак щеше да постъпи така. Дори самата тя да не бъдеше с него в онзи момент.

— Ще отидеш да видиш пеперудите — каза Нина на брат ми на сутринта.

— Не — усмихна й се той. Не й вярваше. Продължаваше да пътува назад във времето. По-млад, отколкото беше в нощта, когато майка ни умря. Сега аз бях по-голямата сестра. Той се държеше за моята ръка.

— Аз не мога да дойда с теб, но сестра ти ще те заведе в Калифорния.

— Какво си си наумила пак? — брат ми затвори очи, изтощен дори само от мисленето за това.

— Нищо, просто знам, че те обичам — отвърна Нина.

Беше коленичила до леглото му. Никога в живота си не бях виждала такава проява на щедрост. Нед беше обут и с двата чифта чорапи, изпратени от Джак. Вятърните камбанки се поклащаха, звънтейки, напред-назад до прозореца. Бях грешала за всичко. Ужасявах се от идеята, че трябва да тръгна нанякъде.

— Не се тревожи — каза Нина. Щяхме да го откараме до летището с линейка — как да не се тревожех? — Ще се справиш.

Поне приятелката й Елиза беше медицинска сестра. Нямаше да бъда сама.

— Сигурна ли си, че трябва да го направим? Вероятно няма да си с него, когато… се случи.

Когато той си отиде, това исках да кажа, но не можах.

Нина ме прегърна и ми сподели една тайна.

— Ще бъда — прошепна тя в ухото ми.

Натъпкахме брат ми с максимално допустимото количество „Демерол“ и се качихме в самолета. С нас имаше двама парамедици, така че поспах малко. Когато се събудих, се почувствах в безтегловност. Навсякъде около нас имаше облаци. Брат ми беше на системи и машината издаваше тих тракащ звук. Изведнъж си дадох сметка, че тракането в главата ми бе изчезнало преди известно време, а аз дори не бях забелязала. Виждах стъпалата на Нед, чорапите, изпратени от Джак. Навярно съм простенала. Един от парамедиците, мъж на моята възраст, приседна до мен и хвана ръката ми.

Над Скалистите планини брат ми се сгърчи от болка. Небето беше с най-яркия син цвят, който някога бях виждала, изпъстрено на места с пухкави облачета. Зачудих се дали небето над Италия беше същото. Толкова синьо. Толкова открито. Реехме се през времето и пространството. Но не си пожелах винаги да останем тук. Знаех, че това бе само един миг. Поставих една инжекция на Нед под зоркото наблюдение на специалистите, за да съм сигурна, че мога да се справя и без тях.

— Чудесно — каза мъжът. — Като професионалист.

Нямах желание да се запозная с него, нито с колежката му, една по-млада жена. Нямах никакво свободно пространство в себе си за нещо повече от това, което вече носех. Описах облаците на брат си.

— Кълбести — каза той.

Устата му бе пресъхнала, затова жената му даде бучка лед, която да посмуче.

— Лед — каза той. — Много приятно. Освен ако не е на верандата.

— Семейна шега — казах аз на парамедичката.

Нед спеше, когато кацнахме в Сан Франциско. На самата писта ни чакаше линейка и приятелката на Нина, Елиза, беше там. Двете бяха израснали врата до врата в Менло Парк, тя беше пълната противоположност на снаха ми — смугла и общителна, весела, дори сега, когато Нед се разплака от болка при пренасянето в количката.

— Скоро ще го сложим в хубаво, удобно легло — увери ме тя. — Ще се погрижим за теб — обърна се после към брат ми.

Елиза позвъни на Нина и допря слушалката до ухото на Нед. Той се усмихна, когато чу гласа на жена си. Не знам какво му каза Нина, но някак успя да го утеши и брат ми спа през целия път до къщата на Елиза в Монтерей — дълго и толкова уморително пътуване, че аз самата заспах, както седях на седалката, с отпусната на прозореца глава.

Когато отворих очи, видях, че всичко наоколо бе зелено. И после забелязах небето, и след това облаците.

— Почти стигнахме — каза ведро Елиза.

Линейката отби на алеята пред къщата й. Застанах отстрани до Нед, а парамедиците приготвиха носилката. Бяха нови, онези от самолета си бяха тръгнали. Съпругът на Елиза излезе, за да ни посрещне.

— Проклетият ми гръб — каза Нед. — Ужасно ме боли.

— Отплаща ти се, че си такъв трън в задника на всички.

Шегичка отпреди хиляди години. Той си я спомни.

— Ти си трън. Ти.

Помислих, че Нед е махнал чиниите от масата онази сутрин. Реших, че ги е поставил в мивката, когато е осъзнал какво означава, че майка ни е оставила закуската ни предварително на масата. Беше направил логичното нещо в един нелогичен свят. Беше разчистил бъркотията.

Излязох от линейката, за да могат Карлос и парамедиците да внесат Нед вътре. Беше красиво тук, където и да се намирахме. Премигнах. Прилеп, там над дърветата.

— Отивай да спиш — каза ми Елиза. — Ще ви събудим след няколко часа и веднага отиваме там.

Тя беше медицинска сестра. Виждаше какво бе състоянието на брат ми, знаеше, че той бе готов веднага да си тръгне, да напусне всички ни.

— Не ми се спи — казах аз.

— Един час — настоя тя. — После ще сме готови за тръгване.

Бяха разпънали дивана за мен. Бяха мили и добри и аз приех добротата им, макар да знаех, че никога повече няма да ги видя и няма да мога да им се отплатя.

Когато се събудих, чух, че Нед и Елиза разговаряха. Тя го питаше дали иска нещо за ядене, ябълково пюре, домашен ванилов пудинг или солени бисквити, предварително топнати във вода, за да омекнат.

— Не — отвърна брат ми, — не мога да ги преглътна. Както вече не мога да преглъщам и живота; ще ги изплюя, ако опитам. Това е шега, схвана ли я?

Чух Елиза да се смее. Станах, намерих банята и измих лицето си. Днес беше денят. Това бе началото на и завинаги след това. Сресах се с някаква чужда четка. Не бях пускала толкова дълга коса от осемгодишна. Черна, на места прошарена като перата на гарван, права.

Отидох в дневната. Брат ми изглеждаше щастлив. Приличаше на облак.

— Познай къде сме — каза той.

— В твоята мечта?

— Монтерей, Калифорния — каза той.

Все още беше тук. Точно тук, с мен. И аз бях благодарна за това.

Кралос и Елиза го пренесоха в техния ван и го сложиха отзад. Линейка може би нямаше да се съгласи да ни закара толкова навътре в гората, колкото искахме да отидем ние. Седнах отпред, докато Елиза сложи абоката на Нед и му даде лекарствата. Предстоеше ни още едно пътуване, но нямаше да бъде много дълго. Карлос работеше в парка, който беше нашата цел.

— Опитваме се да запазим тази седмица в тайна — каза той. — Затова не пускаме туристи. Освен това никога не знаем кога точно ще се случи. Цяла есен пеперудите идват на групички, после пристигат всички наведнъж. Те са навсякъде.

Затова е толкова изненадващо и импровизирано винаги. Но ти идваш навреме, Нед — извика той към брат ми.

Не ни отне много време да стигнем до парка, но пътят бе неравен и стръмен. Това бе най-красивото място, на което се бях озовавала в живота си.

— Виждаш ли оттам? — попитах аз Нед.

Както лежеше по гръб, можеше да вижда небето.

— Перести облаци — отвърна ми той от задната седалка.

Гласът му беше на сто години, но звучеше щастлив. Когато влязох в кухнята в онзи отминал наш живот, Нед тъкмо хвърляше нещо в кошчето за боклук — май беше някакво листче хартия. Бележка? Вече бе сложил чиниите в мивката. Майка ни бе оставила на масата две купи със зърнена закуска, две чаши сок, витамините ни, захарницата, две лъжици, кексчета с боровинки, разрязани наполовина.

Все още бях много сънена. Брат ми изглеждаше гузен, защото явно знаеше нещо, което аз не знаех. Погледна ме засрамено, сякаш имаше тайна, която бе прекалено страшна, за да бъде споделена.

Много е рано. Върни се в леглото.

Красиви дълги облаци се носеха към океана, големи черни скали, лъкатушещ път, аромат на нещо непознато. Подадох главата си през прозореца, вдишах дълбоко. Усещах точно това тук, точно този миг сега с такава сила, че сърцето ми спря. Но не си пожелах нищо. Не исках нищо повече, нищо по-малко. Намирах се точно там, където трябваше да бъда, с глава навън от колата, чувствах вятъра, сълзите в очите си. Мирисът на това място бе изумителен.

— Евкалипти — каза Карлос. — Това привлича пеперудите, горичката с евкалипти.

Не знаех колко е часът. Мислех, че бяхме пътували ден и нощ, докато стигнем края на света. Все още беше сутрин, каза ми Елиза. Чувствах я по-близка, отколкото други хора, които познавах от години.

— Той се държи — прошепна ми тя, но начинът, по който го каза, ми разкри и премълчания край на изречението й, — но не за дълго.

Спряхме на някакъв паркинг. Пред нас се издигаше планинската верига Санта Лусия, а още по-наблизо — връх Лион. Само скали и дървета. Океанът бе толкова син, че се усъмних дали е истински. Намирахме се в района за пикник, но беше рано и паркингът бе празен, за наш късмет. Какви късметлии бяхме.

— Всичко е само за нас — каза Карлос. — И денят ще бъде ясен, без мъгла. Това си е истинско чудо.

Тримата изкарахме Нед на носилката на чист въздух. Носех стойката със системата.

— Зелено — каза Нед.

Такова беше. Евкалиптова горичка, красива като чисто нов свят. Вървяхме бавно по пътеката, меките борови иглички под нас бяха като килим, понякога се подхлъзвахме леко на тях. Въздухът беше прохладен и топъл едновременно — по-студен на сянка, освежаващ на слънце. Изкачихме се до един хребет. Отначало си помислих, че от дърветата пред нас падат листа. Всички тези оранжеви неща. Бяха навсякъде.

Но не бяха листа.

Наведох се и прошепнах в ухото на брат си:

— Отвори очи, няма да повярваш…

Излязохме на открито, на слънце и те бяха навсякъде. Пред нас имаше няколко маси за пикник, направени от секвоя, и ние избутахме носилката до една от тях. Внимателно я подпряхме до нея.

— Виж ти… — каза тихо брат ми.

Във въздуха имаше вихрушки от пеперуди. Чувахме пърхането на крилете им. Повдигнах ръце нагоре и те накацаха по тях, бяха по пръстите ми, ходеха по косата ми.

Карлос и Елиза седнаха прегърнати на пейката.

— Още — казаха и двамата и се разсмяха, допрени толкова близо един до друг, че пеперудите се завъртяха помежду им като тайфун, за да полетят нагоре.

Бяха толкова много, че бе невъзможно да ги преброиш, хиляди, сънливи, бавни, виещи се. Беше пикът на миграцията им и те бяха изтощени и прекрасни, толкова яркооранжеви, че приличаха на рубини, червени, червени, червени.

Взех телефона на Елиза. Връзката беше лоша, но когато допрях слушалката до ухото на брат ми, той успя да чуе Нина. Знаеше, че бе тя.

— Всичко се промени за миг, безброй пъти…

Каза го с огромно усилие, с последния си дъх. Когато го направи, затворихме телефона и зачакахме. Изпитвах отчаяна нужда да завъртя брат си наопаки. Бързо, щях да кажа, трябва да го направим сега. Обърни се, смени мястото на краката и главата си. Изиграй последния номер. Измами Смъртта, нека те подмине. Моля те, нека опитаме. Но не го казах. Не казах нищо.

Елиза изключи системата малко преди края. Чу се изтракване, после настана приятна и спокойна тишина. Човек не би помислил, че може да има толкова много пеперуди на света. Не би помислил, че всичко може да се промени за един миг. Но ето ни, бяхме тук, и то се случи.

Над нас се завъртя вихрушка от облаци, донесени от студения океански въздух. Дъждовни. Движеха се бързо. Толкова свежи, че можеха да повдигнат духа ти. Можеха да поемат цялата ти болка, всичко. Можеха да поемат още една душа.

II.

Нина нарече дъщеря си Марипоса. Тя се роди през януари, в ден, в който на небето нямаше нито едно облаче. Веднага забелязах, такива неща ми правеха впечатление. Бях там, когато Марипоса се появи; аз бях тази, която казваше на майка й — „Дишай!“ и „Натискай!“, и „О, божичко!“, никога не е имало нищо по-красиво на света! Бях до нея от самото начало, така че Нина ме избра за нейна кръстница, което означаваше, че отсега нататък щях да я наблюдавам още повече. Оказа се, че съм добра в това, сякаш ролята на феята кръстница от приказките е била писана точно за мен. Останах при тях няколко месеца, грижех се за бебето, помагах и почти се научих да готвя, докато Нина беше готова да се върне на работа и да поеме часовете си, готова да оставя дъщеря си в детския център към университета, където щяха да я гледат през това време. Завещах им Жизел; просто ми се стори най-логично. Сега тя беше котка от Флорида. Щеше да се ужаси, ако й се наложеше отново да постави лапичката си в сняг или лед. Освен това никога не бях смятала, че е моя, така че всъщност не давах на никого нищо.

Ролята на кръстницата е да праща подаръци и аз го правех — може би даже прекалено често и прекалено много. Всяка година на рождения ден на Марипоса им ходех на гости. Вече не изпитвах жал и отчаяние през този месец. Сега беше любимият ми месец, както преди много, много години. Подарих на Марипоса дузина книги с детски приказки. Любими й бяха книгите на Андрю Ланг5 заради красивите корици и историите, които звучаха абсурдно и същевременно истински. И двете си падахме най-вече по „Червената книга“.

Веднъж четях на Мари любимата приказка на баща й, „Смъртта кръстница“.

— Тази не е забавна — каза ми тя.

— Не, не е — съгласих се аз. — Но баща ти я обичаше. Той беше учен като доктора.

— Всъщност не е нужно всички приказки да са забавни — каза тя след известно мислене. — Но предпочитал да ми разкажеш онази за момичето, което изкачило планината, дето никой друг не я бил изкачвал преди това.

— Тази не я знам. Знам само една за момичето, което се вледенило.

— Измисли си.

Марипоса имаше сериозно лице и ми напомняше много за Нед. Нед, който умееше да пази тайни. Нед, който така и не повярва в съвършената логика. Нед, който се намираше някъде в и след това, завинаги щастлив.

Беше ми трудно да отказвам на Марипоса. Исках тя да има всичко. Затова измислих нова история за нея. Оказа се, че е хубава, по-добра от онази, която някога си разказвах сама на себе си. Беше същото момиче, в същата снежна страна, но този път то реши да се покатери на върха на планината, вместо да стои на едно място и да замръзне. Сега момичето бе по-умно, решено да не се отказва. Щом стигна до другия край на планината, започна да се топи; зад младата девойка оставаше синя река — винаги чиста, винаги студена, винаги истинска.

Последния път, когато посетих Орлон, заведох Марипоса в портокаловата горичка. Бях детегледачка, Нина бе на лекции, а кръщелницата ми вече бе навършила шест години. Защото така се случват нещата — времето си върви неумолимо напред. Докато пътувахме, пеехме песнички в колата; песни, които смятах, че отдавна съм забравила. Марипоса ме караше да си спомням разни неща. Тя харесваше ужасния ми глас и ми ръкопляскаше. Всичко, което правеше, ми се струваше безценно и съвършено; все пак, бях нейна кръстница. Тя беше и мое дете, в някаква степен. Принадлежеше ми.

Когато стигнахме до фермата, отбих по алеята и паркирах, после изведох Марипоса на разходка. Косата й беше късо подстригана; Нина ми бе обяснила, че отказвала да си я пусне по-дълга — не понасяла да я решат, сплитат на плитки и всякакви други фасони.

— Умно момиче — казах аз на Марипоса. Често й казвах това.

— Тук мирише хубаво — каза Мари, докато вървяхме из горичката.

И за това беше права. Земята бе продадена на търг и сега всички дървета бяха разцъфтели. Минахме по пътя и помахахме на някои от работниците.

— Здравейте! — провикна се Мари към един от тях, който кастреше клоните. — На дървото ли живеете?

Замислих се за Лазарус Джоунс, но той беше като история, която бях чувала много отдавна от друг. История от книга, на която разлиствах страниците, въпреки че знаех какъв ще бъде краят й. Някои неща просто са такива, и без теорията на хаоса. Независимо дали ще завиеш наляво или надясно, ще стигнеш до едни и същи изводи за определени неща, до едни и същи резултати. Млад мъж на погрешното място в погрешното време, който не се страхуваше от смъртта и когато бе получил шанса да бъде някой друг, го бе грабнал, без да се замисли.

Дупката в земята сигурно отдавна бе запълнена с пръст и камъни. Предполагах, че новият собственик я беше покрил с тор и чим, може би се беше опитал да съживи почвата. Всички стари дървета бяха отсечени. Стори ми се, че видях червен портокал на едно дърво, но беше просто игра на светлината, която бе превърнала оранжевата кора на плода в кървавочервена.

Тайната на майка ми бе, че тя изобщо не бе смятала да се среща с приятелките си онази вечер. Загадката на нейната личност, съкровената й тайна. Беше трийсетият й рожден ден, в най-мразения от нея месец на годината. Аз пък винаги бях обичала януари. Обичах снега. Беше красив, като диамантена покривка на земята, най-яркото нещо на света. Обичах да пиша с пръст името си на студения, замъглен прозорец в стаята ми. Харесваше ми, че небето бе толкова тъмно, как звездите сякаш висяха по-ниско над земята. Беше преди да отрежа косата си, преди да замразя сърцето си, преди да започна да обвинявам себе си за всичко, което някога се бе случило. Тогава все още мислех за бъдещето. Гледах напред.

Майка ми бе имала нещо друго наум. Нед не искаше аз да разбирам, затова бе скрил чиниите, които тя беше сложила на масата, преди да влезе в колата си. Бе скрил, че майка ни не беше смятала да се връща при нас. Но може би аз се бях досетила някак. Може би го бях видяла в лицето й, по тъгата, която излъчваше то в дните преди рождения й ден. Няколко пъти я бях хващала да плаче в банята. Майка ни не се справяше добре с факта, че бе сама, а макар да имаше нас, тя се чувстваше самотна. Никога не бе чувала приказката за момичето, което изкачило непокорената преди това планина. Все още не я бях измислила. Не й бяха останали желания, или навярно поне така е смятала. Нищо не се бе получило добре в живота й. Освен може би ние двамата с брат ми и може би затова ни бе оставила закуската — за да не се притесняваме и да не бъдем гладни. Може би дори не бе помислила колко много ще ни липсва. Във всяка минута, всеки ден от живота ни.

Питах се дали последната мисъл на майка ни е била за нас. За децата й, които бяха на сигурно място, вкъщи. Ако сърцето й се е разбило, не е било заради леда, а заради нас. Сбогом на дечицата й. Аз на верандата, брат ми на прозореца, прилепите в стрехите на покрива. Сбогом. Този последен миг, онзи последен миг. И завинаги, и след това. Вихрушка в небето.

Ако някой ми бе казал за намеренията й, щях да тичам след колата километри. Но това нямаше да промени нищо, тя вече бе взела решение. Беше направила един последен грижовен жест за нас, за да не останем гладни, когато се събудим. Когато бе видяла леда на шосето, вероятно си бе казала, че има голям късмет. Може би това е било нейното последно желание. Поне веднъж в живота си да е късметлийка. Животът, който й бе дошъл в повече. Може би го бях усетила, бях го чула в гласа й, когато се бе навела да ме целуне за сбогом. Тя каза: Сбогом, мое безценно момиче. Може би беше по-лесно да обвинявам себе си, отколкото да мисля за това как ни беше напуснала. Ако се върнеше сега, бях сигурна, че ще ме познае; винаги би ме разпознала — аз бях нейното безценно момиче.

Започнах работа като началник на информационния отдел в библиотеката в Ред Банк, там, където работех преди. Гражданка на Ню Джърси. Не съм пропускала нито един работен ден и шофирам внимателно. Проверявам гумите си през есента, за да съм готова за зимния сезон. Вече мога да преброя трийсет и два различни оттенъка на леда — от индиговосиньо до алено. Може би е заради химикалите, които използват при посипването на пътищата със сол, може би е заради начина, по който светлината се процежда през голите клони на дърветата, може би просто вече съм по-чувствителна към цветовете от повечето хора. В къщата ни всяка стая е червена, всяка е в различен нюанс: рубинено, алено, яркочервено като зряла череша. Някои хора смятат, че цветът е един и същ, но тоновете не биха могли да бъдат по-различни — колкото се отличават едно от друго черното и бялото. Джак казва, че виждам това, което искам да видя, и чувам това, което искам да чуя, но винаги се съгласява с всички мои решения. Боядисай и таваните червени, щом това желаеш. Ще се изненада приятно, когато го направя — ако реша, разбира се. Той явно няма нищо против изненадите. Преди години, когато се върнах от Флорида, в колата с мен беше и Хари, нюфаундлендският гигант. Франсис се бе пенсионирала, бе заминала за Франция, както винаги бе искала да направи, а и двете знаехме, че аз ще осиновя домашния й любимец.

— Да не си срещнала мечка по пътя? — попита Джак, когато пуснах Хари от колата.

— Срещнах теб — казах аз.

— Опитваш се да ме поласкаеш, за да не видя колко огромно е това куче — разсмя се Джак. — Имай предвид, че ще заеме половината дневна.

И това беше краят на разговора ни. Джак само свирна на Хари. Той имаше вяра в мен и в моите решения, в избора, който правех. Между нас всичко бе съвсем просто.

Знам едно-единствено нещо. Най-добрият начин да умреш, е като живееш пълноценно, докрай, дори и това да е живот тук, в Ню Джърси. Дори да е животът на някой като мен. Сигурно ще ми се присмеете, защото ми отне толкова дълго време да го разбера, когато всичко, което трябваше да направя, бе само да се изкача и да премина от другия край на планината. Когато в зимните нощи вървя из паркинга към колата си, често забелязвам прилепи — черен облак в смрачаващото се небе. Те ми носят утеха. Карат ме да чувствам, че не си толкова далече от мен. Като се сетя само колко се страхувах преди от тях! Как бягах и се криех. Сега спирам, вдигам глава и поглеждам смело нагоре. Няма никакво значение какво е времето; студът никога не ме е притеснявал. Надявам се, че това, което виждам, е онова и след това заживели щастливи. Завинаги. Надявам се, че си ти.