Поща

1.

Всичко започна погрешка.

Наближаваше Коледа и пияницата от горния квартал, който правеше тоя номер всяка година по това време, ме светна, че са готови да наемат всеки; затова отидох и докато се усетя, вече мъкнех кожена чанта на гърба и се шматках по улиците. Каква работа, помислих си. Песен! Даваха ти района между две-три пресечки и ако свършиш бързо, щатният пощальон те пращаше на следващата улица; или можеше да се върнеш в станцията и отговорникът да ти даде друга работа, но в общи линии нямаше зор, просто пускаш коледни картички в кутиите.

Мисля, че беше вторият ми ден като временен коледен раздавач, когато оная едра мадама излезе и ме наобиколи, докато пусках писмата. Казвам „едра“, в смисъл че задникът й беше едър, циците й бяха едри и изобщо беше едра навсякъде, където си трябва. Изглеждаше малко смахната, но аз зяпах тялото й и не ми пукаше.

Разприказва се, ама приказваше, ти казвам. После изплю камъчето. Съпругът й бил офицер на далечен остров и тя била самотна, разбираш ли, и живеела сам-самичка в оная къщичка отзад.

— Коя къщичка? — попитах.

Тя написа адреса на листче.

— Аз също съм самотен. Довечера ще мина да си полафим.

Имах си кучка, ама половината от времето я нямаше, шляеше се някъде, и аз наистина бях самотен. Самотен за тоя едър задник до мен.

— Добре — каза тя, — до довечера.

Беше добра, наистина, добре се ебеше, но като при всички кучки, след третата-четвърта нощ почнах да губя интерес и повече не отидох.

Обаче си рекох: „Леле, единственото занимание на тия пощальони е да разнасят писма и да ебат. Това е най-добрата работа за мен, о, да, да, да!“

2.

Та така се явих на изпит, взех го, отидох на физическия, взех и него, и ето ме — резервен пощенски раздавач. Започна лесно. Пратиха ме в станция „Уест Ейвън“ и всичко беше като около Коледа, само дето не намерих нищо за шибане. Всеки ден очаквах да топна чушката, обаче нищо не ставаше. Но пък шефчето беше душичка и аз се шматках ту по една, ту по друга улица. Нямах дори униформа, само фуражка. Ходех си с нормалните дрехи. Както пиехме с моята кучка Бети, почти нямахме кинти за дрехи.

После ме прехвърлиха в станция „Оукфорд“.

Отговорникът беше дебеловрат тип на име Джонстън. Имаха нужда от помощ и си личеше защо. Джонстън обичаше да носи тъмночервени ризи — това означаваше опасност и кръв. Бяхме седем резервни раздавачи: Том Мото, Ник Пелигрини, Хърман Стратфорд, Роузи Андерсън, Боби Хенсън, Харолд Уайли и аз, Хенри Чинаски. Сутрин се явявахме в 5.00 и аз бях единственият, който идваше пиян. Винаги пиех до късно, та всяка сутрин в пет ние се събирахме, чакахме времето да минава, чакахме някой от щатните да се обади, че е болен. Щатните пощальони отсъстваха по болест, когато валеше, когато се очакваше необичайна жега през деня, или след неработен ден, когато чантата беше два пъти по-тежка.

Имаше 40–50 различни маршрута, може би и повече, но всеки беше различен и нямаше как да ги научиш, трябваше да си събереш писмата и до 8.00 да си готов за разнасянето, Джонстън не приемаше извинения. Резервните раздавачи доставяхме списанията си по кръстовищата, пропускахме обяда и умирахме по улиците. Джонстън ни пращаше по маршрутите с 30 минути закъснение — завърташе се на стола с червената си риза: „Чинаски, маршрут 539!“ Тръгвахме половин час по-късно, обаче трябваше да раздадем писмата и да се върнем в службата по график.

Освен това веднъж-дваж седмично, вече капнали, пребити и изклецани, поемахме и нощните доставки, а там разписанието беше невъзможно — камионът не можеше да се движи толкова бързо. При първата обиколка трябваше да зарежеш четири-пет кашона и после, когато се върнеш за тях, вече преливат от писма, а ти смърдиш, и плувнал в пот, ги тъпчеш в чувалите. Да, яко ме клецаха там. Джонстън се грижеше за това.

3.

Самите резервни раздавачи правеха Джонстън възможен, защото му се подчиняваха. Не разбирах как са допуснали толкова очевидно жесток човек да заеме такъв пост. Щатните не се интересуваха, профсъюзният представител не вършеше работа, затова в един от почивните си дни написах трийсет страници доклад, изпратих едно копие на Джонстън, а с другото отидох в Централното управление. Чиновникът ми каза да изчакам. Чаках ли, чаках, и пак чаках. Чаках от час и трийсет минути, когато ме повикаха в кабинета на дребен тип с прошарена коса и очи с цвят на цигарена пепел. Той дори не ме покани да седна. Щом влязох, закрещя:

— За голям тарикат ли се мислиш бе, копеленце?

— Господине, може ли без обиди?

— Тарикат! Ти си от ония копеленца, дето са научили повечко сложни думи и обичат да се фукат с това!

Размаха листата пред лицето ми. И ревна:

— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!

— Стига глупости! Очевидно, че е садист!

— Откога си в пощенската служба?

— От три седмици.

— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е В ПОЩИТЕ ОТ ТРИЙСЕТ ГОДИНИ!

— Това пък какво общо има?

— Казах: ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!

Мисля, че горкият човечец искаше да ме убие. С Джонстън сигурно бяха гаджета.

— Добре — измърморих, — Джонстън е прекрасен човек. Да забравим тая шибана работа.

Тръгнах си и си пуснах отпуск за другия ден. Неплатен, разбира се.

4.

Когато отидох на работа следващия ден в 5.00, Джонстън се завъртя със стола и лицето му бе в същия цвят като ризата. Но не каза нищо. Не ми дремеше. До два през нощта се бяхме наливали и чукали с Бети. Облегнах се назад и затворих очи.

В 7.00 Джонстън отново се завъртя. Всички други резервни пощальони бяха по задачи или в други станции, където имаше нужда от помощ.

— Това е, Чинаски. Днес няма работа за теб.

Вгледа се изпитателно в лицето ми. По дяволите, не ми дремеше. Исках само да се прибера, да си легна и да поспя.

— Добре, Паве — отговорих аз.

Всички наричаха Джонстън „Павето“, но само аз се обръщах така към него.

Излязох, подкарах старата таратайка и скоро бях в кревата с Бети.

— О, Ханк! Колко хубаво!

— И още как, сладурано!

Притиснах се към топлия й задник и заспах за четирийсет и пет секунди.

5.

На другата сутрин — същата работа.

— Това е всичко, Чинаски. Днес нямам нищо за теб.

Продължи така цяла седмица. Всяка сутрин киснех в станцията от 5.00 до 7.00 — без заплащане. Дори махнаха името ми от списъка за нощните доставки.

Веднъж Боби Хенсън, един от старите пощальони (по трудов стаж) ми каза:

— Веднъж и на мен ми погоди този номер. Опита се да ме умори от глад.

— Не ми дреме. Няма да му лижа гъза. Ще напусна или ще умра от глад, все едно.

— Не се налага. Явявай се в станция „Прел“ всяка вечер. Кажи на шефа, че нямаш работа и можеш да останеш като резервен раздавач за специалните доставки.

— Може ли така? Не е ли забранено?

— На мен ми плащаха на две седмици.

— Благодаря, Боби.

6.

Забравих кога започваше смяната. В шест или седем вечерта. Някъде там.

Беше лесно. Даваха ти купчина писма, план на града и трябваше сам да си измислиш маршрута. Всички шофьори се бавеха много повече, отколкото бе необходимо, за да обходят района си, и аз се водех по тях. Излизах с всички и се прибирах с всички.

После ти даваха нова пратка. Имаше време да киснеш по кафенетата, да четеш вестници, да се почувстваш човек. Дори имаше време да хапнеш. Когато ми скимнеше, вземах си почивен ден. По един от маршрутите живееше пищна мадама, която всяка вечер се подготвяше специално. Шиеше еротични рокли и пеньоари и ги носеше. Отиваш примерно пред стръмното й предно стълбище около 23.00, позвъняваш и й връчваш пратката. Тя издава протяжен стон: ОООООООООО-ххххххххХХХХХ! и застава близо, много близо до теб, и не те пуска, докато не го прочете. После казва: „ОООоооох, лека нощ, благодаря ВИ!“

— Да, госпожа — казваш ти и се изнизваш с член, набъбнал като на бик.

Това обаче не продължи дълго. След около седмица и половина свобода получих следното писмо:

Пак на тръстиката.

7.

— Чинаски! Маршрут 539!

Най-трудният в станцията. Кооперации с кутии, на които имената са се изтрили или никога не ги е имало, под слаби електрически крушки в тъмни преддверия. В преддверията и по улиците — дъртофелници, които ти задават един и същи въпрос с един и същи глас, сякаш са един и същи човек:

— Момче, има ли писмо за мен?

Иска ти се да закрещиш:

— Госпожа, откъде, по дяволите, да знам коя сте, кой съм аз, или изобщо кой кой е?

Пот, махмурлук, невъзможен график и Джонстън с неговата червена риза, който знае как се мъчиш, забавлява се от това, но се преструва, че го прави, за да намали разходите. Обаче всички знаехме защо го прави. О, какъв прекрасен човек беше този Джонстън!

Хора. Хора. И кучета.

Нека да ви разкажа за кучетата. Беше един от ония дни с температура 40 градуса и аз се бъхтех потен, замаян, обезумял, махмурлия. Спрях пред малка кооперация с кутия отпред, край тротоара. Отворих я с ключа си. Не чух нищо. Неочаквано нещо се блъсна в чатала ми. Намърда се там. Погледнах — немска овчарка, голяма, с муцуна, завряна току под гъза ми. С едно захапване можеше да ми отнесе топките. Реших, че тези хора няма да получат пощата си днес; може би никога повече нямаше да получат поща. Братче, това псе сериозно работеше с носа: ШМРЪК, ШМРЪК, ШМРЪК!

Прибрах писмата в кожената чанта, после много бавно — ама много, направих половин крачка напред. Муцуната ме последва. Направих половин крачка с другия крак. Муцуната — след мен. Направих бавна, много бавна цяла крачка. После друга. Спрях. Муцуната я нямаше. Стоеше отзад и ме гледаше. Може би досега не беше помирисвала такова чудо и не знаеше как да реагира.

Отдалечих се тихо.

8.

Имаше една друга немска овчарка. Беше горещ летен ден и тя ИЗХВЪРЧА от нечий заден двор и после СКОЧИ във въздуха. Зъбите щракнаха на косъм от гърлото ми.

— ЛЕЛЕ, БОЖЕ! — изревах. — МИЛИ БОЖЕ! УБИЕЦ! УБИЕЦ! ПОМОЩ! УБИВАТ МЕ!

Звярът се обърна и пак скочи. Отбих главата му във въздуха с чантата, писма и списания се разлетяха. Канеше се да скочи пак, но двама типове, собствениците, излязоха и го хванаха. Звярът ме гледаше и ръмжеше, докато събирах писмата и списанията; после трябваше пак да ги подредя на верандата на съседната къща.

— Вие сте луди, бе — казах на двамата. — Това куче е убиец. Разкарайте го, или не го пускайте на улицата!

Бях готов да ги пребия, но кучето ръмжеше и се дърпаше към мен. Добрах се до верандата на съседите и, застанал на четири крака, подредих писмата.

Както обикновено, не можах да обядвам, но пак закъснях с 40 минути за станцията.

Павето погледна часовника си.

— Идваш с 40 минути закъснение.

— Ти пък изобщо не идваш — казах му.

— Ще напиша докладна.

— Пиши.

Той вече беше сложил съответния формуляр на машината и почна да го попълва. Докато сортирах писмата и обработвах върнатите, дойде и хвърли листа пред мен. Беше ми писнало да чета забележките му, а от разходката ми до централата знаех, че е безполезно да протестирам. Без да погледна листа, го хвърлих в кошчето.

9.

Всеки маршрут имаше различни капани и ги знаеха само щатните пощальони. Всеки ден ти се случваше нова гадост и трябваше винаги да си готов за изнасилване, убийство, кучета или някаква друга малоумщина. Щатните не издаваха малките си тайни. Това беше единственото им преимущество — освен че знаеха наизуст районите си. Беше голяма тръпка за новак, особено ако пиеш цяла вечер, лягаш си в 2.00, ставаш в 4.30, след като си ебал и пял цяла нощ, и накрая да ти се размине безнаказано — почти.

Един ден разнасях писмата и за момента всичко вървеше добре, въпреки че маршрутът беше нов, и си помислих: Божичко, може би за първи път от две години ще успея да се наобядвам.

Имах зверски махмурлук, но въпреки това нещата бяха тип-топ, докато не стигнах до няколко писма, адресирани до някаква църква. Нямаше номер на улица — само името на храма и на булеварда, откъм фасадата. Качих се, махмурлийската, по стълбите. Не видях пощенска кутия, нито хора вътре. Имаше няколко запалени свещи. Малки купели, в които да си накиснеш пръстите. Пустият амвон ме гледаше, а също статуите — в бледочервено, синьо и жълто; капаците на прозорците бяха затворени — смрадлива душна утрин.

О, Боже, помислих си.

И излязох.

Заобиколих църквата отстрани и видях стълбище надолу. Влязох през отворената врата. И познай! Един ред кенефи. И душове. Но беше тъмно. Лампите бяха изгасени. Как, по дяволите, очакваха някой да намери пощенска кутия в тъмното? Тогава видях електрически ключ. Щракнах го и лампите в църквата светнаха, вътре и вън. Влязох в следващото помещение. И там на една маса — свещенически одежди. И бутилка вино.

Бога ми, рекох си, кой друг освен мен ще попадне на такава сцена?

Дръпнах един гълток от виното, оставих писмата върху расото и се върнах при баните и кенефите. Изгасих лампите и седнах в мрака да се изсера и да изпафкам един фас. Мислех да си взема и душ, но си представих заглавията във вестниците: ПОЩАЛЬОН ХВАНАТ ДА ПИЕ БОЖИЯТА КРЪВ И ДА СЕ КЪПЕ ЧИСТО ГОЛ В КАТОЛИЧЕСКИ ХРАМ.

Пак не ми остана време за обяд и Джонстън написа докладна, че съм закъснял 23 минути.

По-късно научих, че писмата за църквата трябвало да бъдат доставени в къщата на свещеника, разположена в съседство. Е, сега поне знам къде мога да се изсера и подмия, ако го закъсам.

10.

Започнаха дъждовете. Повечето ми харчове бяха за пиячка, затова обувките ми бяха продупчени, а шлиферът — прокъсан и овехтял. При всеки по-силен дъжд прогизвах, ама казвам ти, прогизвах — чак до гащите и чорапите. Щатните си пускаха болнични, пускаха си болнични от всички станции в града, затова в „Оукфорд“ постоянно имахме работа — имаше работа във всички станции. Дори резервните се пишеха болни. Аз не си пуснах болничен, защото бях твърде уморен, за да мисля разумно. Тази конкретна сутрин отидох в станция „Уентли“. Вилнееше една от ония петдневни бури, когато дъждът се излива като из маркуч и целият град изнемогва, всичко изнемогва, канализацията не поема достатъчно бързо водата, водата прелива през бордюра и на места наквасва моравите и влиза в къщите.

Изпратиха ме в станция „Уентли“.

— Казаха, че им трябва способен човек — извика Павето след мен, докато излизах под леещия се дъжд.

Вратата се затвори. Ако таратайката запали — а тя запали, — щях да отида в Уентли. Всъщност нямаше значение — ако не запали, те изритваха с автобуса. Краката ми вече бяха мокри.

Отговорникът в „Уентли“ ме прати на сортировъчния шкаф. Беше тъпкан с писма и аз почнах да тъпча още с помощта на един друг резервен. Дотогава не бях виждал такъв шкаф! Това беше някаква лоша шега! Събрахме дванайсет вързопа. Този шкаф сигурно съдържаше пощата на половината град. А още не знаех, че районът е само баири. Който го беше измислил, сигурно е бил психопат.

Вдигнахме пощата и я изнесохме и точно да тръгвам, шефчето излезе и вика:

— Не мога да ти отпусна помощ за този тур.

— Няма проблем.

Нямало проблем, дръжки. Със закъснение научих, че с Джонстън са дупе и гащи.

Маршрутът започваше от станцията. Първият от дванайсетте подрайона. Излязох в пороя и с мъка тръгнах надолу. Това беше най-бедният квартал на града — малки къщи и дворчета, кутии, пълни с паяци, кутии, висящи от пирон, а в къщите — дъртофелници, които свиват цигари, дъвчат тютюн, подсвиркват на канарчетата си и зяпат глупака, дето се щура под дъжда, тоест теб.

Когато гащите ти се намокрят, почват да се свличат, свличат се надолу, надолу, върху бузките ти отзад, превръщат се в мокра лента, придържана само от чатала на панталона ти. Дъждът размазваше мастилото на някои от писмата; не можеш да задържиш цигара запалена. Постоянно трябва да бъркаш в чантата за списания. Още първият подрайон ме умори. Обувките ми се налепиха с кал и натежаха като ботуши. От време на време се подхлъзвах и едва се задържах да не падна.

Една врата се отвори и някаква бабка ме застреля с въпроса, който чувах по сто пъти на ден:

— Къде е редовният пощальон?

— Госпожа, МОЛЯ ВИ, откъде да знам аз? Откъде, по дяволите, да знам? Аз съм тук, значи той е някъде другаде!

— Калпазанин с калпазанин!

— Калпазанин?

— Да.

Изсмях се и пъхнах едно дебело, наквасено писмо в ръката й. Продължих с останалите. Може би нагоре щеше да е по-добре, помислих си.

Друга бабишкера се направи на любезна:

— Влезте да пиете един чай и да се изсушите.

— Госпожа, не осъзнавате ли, че нямаме време дори да си дигнем гащите?

— Да си дигнете гащите ли?

— ДА, ДА СИ ДИГНЕМ ГАЩИТЕ! — изкрещях и пак се гмурнах във водопада навън.

Приключих с първия участък. Отне около час. Оставаха единайсет, значи още единайсет часа. Невъзможно, помислих си. Сигурно за начало бяха поставили най-трудния.

Нагоре беше по-зле, защото трябваше да изкачваш собствената си тежест.

Мина пладне. Без обяд. Бях на четвъртия или петия подрайон. Дори в сух ден маршрутът беше кошмарен. Сега бе толкова кошмарен, че дори умът ти не можеше да го побере.

Накрая толкова прогизнах, че си мислех как ще се удавя. Намерих един вход, в който само леко капеше, скрих се отдолу и запалих. Едва бях дръпнал три пъти, зад гърба си чух гласеца на една съсухрена бабка:

— Момче! Момче!

— Да, госпожа?

— ПИСМАТА ТИ СЕ МОКРЯТ!

Погледнах чантата и наистина, бях оставил кожения капак отворен. Една-две капки от подлизващата стряха над входа бяха попаднали вътре.

Тръгнах. „Чашата преля — помислих си. — Само идиот би изтърпял това, на което се подлагам. Ще намеря телефон и ще им се обадя да дойдат да си приберат писмата и да си ги натикат отзад. Джонстън печели.“

Щом взех решението да напусна, веднага се почувствах по-добре. През дъжда видях надолу по улицата една сграда, която изглеждаше като да е снабдена с телефон. Беше на половината път до долу. Като стигнах там, видях, че има малко кафене. Бяха пуснали печка. По дяволите, дори щях да се изсуша. Свалих мушамата и фуражката, хвърлих пощальонската чанта на земята и поръчах кафе.

Кафето беше много черно. Направено от стара кафена утайка. Беше най-отвратителното кафе, което съм пил, но пък горещо. Изпих три чаши и поседях около час, докато съвсем изсъхнах. Погледнах навън — дъждът беше спрял! Излязох, качих се по баира и пак почнах да раздавам писмата. Без да бързам, завърших маршрута. На дванайсетия подрайон вече се смрачаваше. Когато се върнах в станцията, беше нощ.

Служебният вход бе заключен.

Задумках на ламаринената врата.

Появи се някакъв дребосък, затоплен отвътре. Отвори.

— Къде се бави толкова? — закрещя.

Отидох до шкафа и хвърлих мократа чанта, пълна с върнати, неправилно сортирани, и писма до поискване. После извадих ключа си и го метнах върху шкафа. По принцип трябваше да се разписваме при предаване и връщане на ключа. Сега не ми дремеше. Оня стоеше зад мен.

Погледнах го:

— Момче, ако ми кажеш още една дума, ако дори кихнеш, кълна се в Бога, ще те убия!

Той не каза нищо. Записах се и си тръгнах.

На другата сутрин чаках Джонстън да дойде и да каже нещо. Той се държеше, сякаш нищо не се е случило. Не валеше и всички щатни вече не бяха болни. Павето пусна трима резервни да си ходят без надница, единият бях аз. Тогава почти го заобичах.

Прибрах се и се притиснах към топлия задник на Бети.

11.

Обаче пак заваля. Павето ме изпрати на така нареченото „неделно събиране“, и ако си мислите за църковна служба, много се лъжете. Пращаха те в Западния гараж и там ти даваха камион и график. На графика пишеше през кои улици да минеш, в колко трябва да си там и как да стигнеш до следващата събирателна кутия. Например: 14.32, „Бийчър“ и „Авалон“, Л3 Д2 (тоест три пресечки наляво и две надясно) 14.35, и почваш да се чудиш как ще натовариш една кутия писма, после за три минути ще минеш пет пресечки и ще натовариш следващата. Понякога само за разтоварването на неделната поща от една събирателна кутия бяха необходими три минути. Освен това указанията не бяха точни. Понякога брояха проходите между къщите за улици, а понякога улица за проход. Не можеше да си сигурен къде трябва да отидеш.

Беше от онези продължителни дъждове, които не са силни, но никога не спират. Районът беше нов за мен, но поне имаше достатъчно светлина да разчитам графика. Скоро обаче започна да се смрачава и ставаше все по-трудно да чета (на светлината от таблото) и да откривам сборните кутии. Освен това улиците почваха да се наводняват и няколко пъти нагазих до глезените.

Таблото изгасна. Не можех да чета графика. Нямах представа къде съм. Без график бях като изгубен в пустинята. Обаче късметът не ме беше изоставил съвсем — все още не. Имах два кибрита и преди да тръгна за следващата кутия, запалвах клечка, запомнях указанията и потеглях. Поне веднъж да надхитря Бедата, онзи Джонстън, който седи в небето и гледа отгоре.

На един ъгъл слязох да натоваря писмата от поредната кутия, и когато се качих пак в камиона, графика го НЯМАШЕ!

Джонстъне в Небето, имай Милост! Бях изгубен в мрака и дъжда. Аз ли бях някакъв кретен всъщност? Аз ли сам си причинявах това? Възможно. Възможно беше да съм ненормален, да е щур късмет, че изобщо съм жив.

Бях оставил графика закрепен на таблото. Сигурно бе изхвърчал от кабината на предишния остър завой. Слязох, навих крачоли до коленете и нагазих в една педя вода. Беше тъмно. Никога нямаше да намеря проклетия лист! Шляпах, палех клечки кибрит — но нищо, нищичко. Беше отплувал. Когато стигнах ъгъла, проявих предвидливост, забелязах в коя посока тече водата и тръгнах натам. Видях плуващ предмет, драснах клечка кибрит и ето ГО! Графикът. Невъзможно! Идеше ми да го разцелувам. Догазих до камиона, качих се, смъкнах крачолите си и този път наистина закрепих проклетото нещо за таблото. Разбира се, закъснявах, но поне намерих скапания им график. Нямаше да се загубя в лабиринтите на Нищото. Нямаше да се наложи да звъня по вратите и да питам за обратния път до пощенския гараж.

Представях си презрителното ръмжене на някой гадняр от топлото му антре:

— Виж ти. Нали си пощенски служител? Как не знаеш пътя до собствения ви гараж?

Продължих по маршрута, палех клечки, прескачах локвите и товарех писмата от събирателните кутии. Бях уморен и мокър, и махмурлия, но това не беше новост за мен, и газех през умората както през водата. Представях си гореща вана, стройните крака на Бети и — за да поддържам мотивацията си, — себе си на фотьойла, с питие в ръка, как галя застаналото до мен куче по главата.

Това обаче бе в необозримото бъдеще. Спирките в графика изглеждаха безброй и когато стигнах най-долу, там пишеше „Обърни“. И наистина, обърнах и на другата страница имаше втори списък със спирки.

С последната клечка намерих последната кутия, оставих писмата в указаната станция — голяма хамалогия — и тръгнах с камиона към Западния гараж. Намираше се в западната част на града, а на запад теренът беше равен, канализацията не можеше да поеме всичката вода и всеки път, когато валеше по-продължително, наставаше ситуация, която наричаха „наводнение“. Съвсем оправдано.

По пътя водата ставаше все по-дълбока. Имаше закъсали и изоставени коли. Лошо. Исках само да се добера до фотьойла, с чаша скоч в ръка, и да гледам как Бети фръцка задника си из стаята. На един светофар засякох Том Мото, друг от резервните раздавачи на Джонстън.

— Откъде ще минеш? — попита Мото.

— В училище са ме учили, че най-прекият път между две точки е правата линия.

— По-добре недей. Познавам района, там е истински океан.

— Дрън-дрън. Трябва само да ти стиска. Имаш ли кибрит?

Запалих и го зарязах на светофара.

Бети, скъпа, идвам!

Дааа!

Водата ставаше по-дълбока, но пощенските камиони са високи. Минах напряко през жилищния квартал, с мръсна газ, и навсякъде около мен се разхвърча вода. Все така валеше, силно. Нямаше коли. Аз бях единственият движещ се обект.

Бети, скъпа. Да!

Някакъв тип, застанал на верандата си, се изсмя и ми изкрещя:

— ДАЙТЕ ПЪТ НА ПОЩАТА!

Напсувах го и му показах среден пръст.

Забелязах, че водата е стигнала до пода, мокреше обувките ми, но карах напред. Още само три преки!

Камионът спря.

Ох! Ох! Мамка му!

Опитах се пак да запаля. Забръмча, но се задави. После съвсем отказа. Седях и гледах водата. Трябва да беше около шейсет сантиметра. Какво да правя? Да седя, докато дойдат спасителите?

Какво пишеше в „Наръчник на пощенския служител“? Къде беше той изобщо? Не познавах някого, който го е виждал.

Гадост.

Заключих камиона, прибрах ключа в джоба си, нагазих във водата — почти до кръста ми — и тръгнах към Западния гараж. Дъждът не спираше. Изведнъж водата се повиши с още десетина сантиметра. Бях вървял по нечия морава и сега слязох от тротоара на платното. Бях спрял камиона в нечий двор.

За момент си помислих, че с плуване ще се придвижа по-бързо, но си казах: „Не, ще стана за смях.“ Стигнах до гаража и влязох при диспечера. Стоях мокър до кости и той ме зяпна.

Хвърлих му ключовете от камиона.

После написах на листче: „Маунтвю плейс“ 3435.

— Камионът ви е на този адрес. Идете да си го вземете.

— Тоест, ти си го зарязал там?

— Тоест, да.

Отидох да регистрирам работната си карта, после се съблякох по гащи и застанах до печката. Закачих дрехите си над нея. Когато погледнах в другия край на стаята, видях друга печка и там стоеше Том Мото по своите гащи.

Двамата се разсмяхме.

— Истински ад, а? — отбеляза той.

— Невероятно.

— Мислиш ли, че Павето го е планирал?

— По дяволите, да! Дори той лично е предизвикал дъжда!

— И ти ли закъса някъде?

— Да.

— Аз също.

— Слушай, пич — рекох му, — моята кола е на дванайсет години. Ти имаш нова. Старата таратайка сигурно се е задръстила. Ще ме бутнеш ли да запаля?

— Окей.

Облякохме се и излязохме. Мото си беше купил кола нов модел преди около три седмици. Зачаках да запали. Ни вопъл, ни стон. О, Боже, помислих си.

Водата бе стигнала до пода.

Мото слезе.

— Не става. Акумулаторът е умрял.

Пробвах своята, без голяма надежда.

Акумулаторът даде признаци на живот, някаква искра, макар и слаба. Напомпах газта, завъртях пак. Запали. Форсирах. ПОБЕДА! Изчаках да загрее. После дадох на задна и почнах да бутам новата кола на Мото. Бутах го над километър. Проклетията не пусна дори пръдня. Избутах го до един сервиз, оставих го там и като минах през по-високото, по по-сухите улици, се върнах при задничето на Бети.

12.

Любимецът на Павето беше Матю Батълс. Батълс никога не идваше с омачкана риза. Всичко, което носеше, беше ново, изглеждаше ново. Обувките, ризите, панталоните, фуражката. Патъците му лъщяха и никоя от дрехите му не изглеждаше да е прана дори веднъж. Дори малко да се нацапаше някоя риза или панталон, той ги хвърляше.

Когато Матю минеше, Павето често казваше:

— Ето, това е пощальон!

И беше искрен. Очите му проблясваха влюбено.

Матю заставаше до сортировъчния шкаф изпъчен и чист, вчесан и наспан, с триумфално лъснати обувки, и сортираше писмата с хъс.

— Ти си истински пощальон, Матю!

— Благодаря, господин Джонстън.

Една сутрин в пет влязох и седнах да чакам Павето. Изглеждаше малко оклюман с червената си риза.

Мото седеше до мен. Каза ми:

— Вчера отведоха Матю.

— Отвели го?

— Да, крадял от пощата. Отварял писмата до храма на Некалейла и свивал даренията. След петнайсет години служба.

— Как го хванаха, как са открили?

— Дъртофелниците. Бабките пращали на Некалейла пликове с банкноти и не получавали благодарствени бележки или изобщо някакъв отговор. Некалейла казал на ченгетата и те поставили Матю под наблюдение. Хванали го около бара, отварял писмата и вадел парите.

— Хайде, бе!

— Сериозно. Пипнаха го посред бял ден.

Облегнах се назад.

Некалейла бе построил този голям храм и го беше боядисал в зелено, от което ти иде да драйфаш. Предполагам, защото му напомняше за цвета на парите. Държеше 30–40 души, които не правеха нищо друго, освен да отварят пликовете, да вадят чековете и банкнотите, да записват сумата, името на дарителя, датата на получаване и така нататък. Други пък пращаха книги и брошури, писани от самия Некалейла, на стената имаше негова снимка, голяма снимка на Н. със свещеническо расо и брада, а също картина на Н., и тя много голяма, на стената на офиса, да бди.

Некалейла твърдеше, че веднъж, като ходел през пустинята, срещнал Исус Христос и Исус Христос му казал всичко. Седнали на един камък и И.Хр. му разкрил тайните. Обаче той ги предаваше само на онези, които можеха да си го позволят. Освен това имаше служба всяка неделя. Помощниците му, също негови последователи, се регистрираха на влизане и излизане от храма.

Представете си, Матю да се опита да надхитри Некалейла, който е срещнал Христос в пустинята!

— Някой каза ли на Павето? — попитах.

— Шегуваш ли се?

Седяхме така около час. Пратиха един резервен да разнесе писмата на Матю. Другите резервни раздавачи също получиха задачи. Седях сам зад Павето. По едно време станах и отидох при бюрото му.

— Господин Джонстън?

— Да, Чинаски?

— Къде е Матю днес? Болен ли е?

Той наведе глава. Погледна листа, който държеше, и се престори, че чете. Върнах се и пак седнах.

В 7.00 Павето се обърна:

— Днес нямам нищо за теб, Чинаски.

Станах и тръгнах към вратата. На вратата спрях.

— Довиждане, господин Джонстън. Приятен ден.

Не отговори. Отидох в магазина за алкохол и си купих четвърт литър „Гранд дад“ за закуска.

13.

Гласовете на хората бяха еднакви; където и да носиш писмата, чуваш все едни и същи неща, пак и пак.

— Закъсня!

— Къде е щатният пощальон?

— Здрасти, Чичо Сам!

— Момче! Момче! Това не е за тук!

Улиците бяха пълни с ненормалници и тъпаци. Повечето обитаваха хубави къщи и не изглеждаше да работят, да се чудиш как преживяваха. Имаше един, дето не позволяваше да пускаш писмата в кутията му. Заставаше пред къщата и те гледаше как се приближаваш от две-три пресечки, стоеше и протягаше ръка.

Питах неколцина от другите, обслужвали този маршрут:

— Какво му е на оня тип с протегнатата ръка?

— Кой тип с протегната ръка? — питаха ме всички.

Те имаха също и еднакъв глас.

Един ден, докато минавах по маршрута, мъжът с изпънатата ръка стоеше малко по-надалеч на улицата. Говореше с някакъв съсед, забеляза ме на няколко къщи от него и прецени, че има време да се върне и да ме посрещне. Когато се обърна с гръб, хукнах напред. Никога не съм доставял писмо толкова бързо, решително и стремглаво, без да се спра или да се замисля, готов да го убия. Писмото бе наполовина в процепа, когато той се обърна и ме видя.

— О, НЕ, НЕ, НЕ! — закрещя. — НЕ ПУСКАЙ ПИСМОТО В КУТИЯТА!

Хукна по улицата към мен. Краката му се виждаха размазано от бързината. Трябва да е взел сто метра за 9,2 секунди.

Връчих му писмото. Той го разпечата, качи се на верандата, отвори вратата и си влезе. От какъв зор беше това, кажете ми да ви кажа.

14.

Пак нов маршрут. Павето винаги ми избираше най-тежките маршрути, но понякога, по стечение на обстоятелствата, се принуждаваше да ми даде някой не толкова убийствен. Маршрут 511 беше доста сносен и пак си мислех за обяд, за онзи обяд, до който все не стигах.

Беше стандартен жилищен квартал. Нямаше големи блокове. Само къща след къща с добре поддържани морави. Обаче все пак беше нов маршрут и аз все се питах къде е уловката. Дори времето бе хубаво.

„Бога ми — мислех си, — ще успея! Обяд, и пак по график!“ Животът най-сетне беше поносим.

Тези хора дори нямаха кучета. Никой не чакаше отпред да си вземе лично пощата. От часове не бях чул човешки глас. Може би бях достигнал пощальонската зрелост, каквото и да представляваше това. Крачех напред, енергичен, почти отдаден на делото си.

Спомних си как веднъж един от по-старите пощальони посочи гърдите си и каза:

— Чинаски, някой ден ще го почувстваш, точно тук!

— Инфаркта ли?

— Отдадеността на работата. Ще видиш. Ще се гордееш с нея.

— Дръжки!

Човекът обаче говореше искрено.

Спомних си за него сега.

Стигнах до едно препоръчано писмо с обратна разписка.

Качих се на верандата, позвъних. Прозорчето на вратата се отвори. Не видях лице.

— Препоръчано писмо!

— Назад! — заповяда женски глас. — Дръпни се назад да ти видя физиономията!

„Почна се — рекох си. — Поредната откачалка.“

— Слушайте, госпожа, не е необходимо да виждате физиономията ми. Просто ще оставя тази разписка в кутията ви и можете да си вземете писмото в станцията. Носете документ за самоличност.

Пуснах разписката в кутията и си тръгнах.

Вратата се отвори и тя изскочи навън. Носеше един от онези полупрозрачни пеньоари и нямаше сутиен. Само тъмносини пликчета. Косата й бе рошава и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да избяга от нея. Лицето й беше намазано с някакъв крем, повечето — под очите. Кожата на тялото й беше бледа, сякаш никога не бе виждала слънце; имаше болнав вид. Устата й бе полуотворена. Имаше малко червило, изобщо беше една такава…

Забелязах всичко това, докато тичаше към мен. Тъкмо прибирах препоръчаното писмо в чантата.

— Дай ми писмото! — закрещя.

— Госпожа, трябва…

Грабна писмото и хукна обратно, разпечата го и се скри в къщата.

Проклятие! Не можех да се върна, ако не нося или писмото, или подписаната разписка.

— ХЕЙ!

Изтичах след нея точно навреме, за да запра вратата с крак.

— ХЕЙ! МАМКА ТИ!

— Марш! Марш! Злодей!

— Госпожа! Разберете! Трябва да подпишете, че сте получили писмото! Не може така! Вие ограбвате пощенската служба на САЩ!

— Махай се, проклетнико!

Натиснах вратата с цялата си тежест и се вмъкнах в стаята. Вътре беше тъмно. Всички щори бяха спуснати. Всички щори в цялата къща бяха спуснати.

— НЯМАШ ПРАВО ДА НАХЪЛТВАШ! ВЪН!

— А вие нямате право да ограбвате пощите! Или ми върнете писмото, или подпишете. Тогава ще си тръгна.

— Добре! Добре! Ще подпиша.

Показах й къде и й подадох химикалка. Гледах циците й и останалото и си мислех: колко жалко, че е луда, колко жалко, да, жалко.

Върна ми химикалката и разписката с подписа — просто някаква драскулка. Отвори писмото и почна да чете, точно когато се обърнах да си ходя.

Изведнъж препречи вратата и разпери ръце. Писмото падна на пода.

— Злодей, злодей! Дошъл си да ме изнасилиш!

— Госпожа, пуснете ме да изляза.

— НА ЛИЦЕТО ТИ Е ИЗПИСАНО ЗЛО!

— Мислите ли, че не знам? Сега ме пуснете!

С една ръка се опитах да я избутам встрани.

Тя ме одраска жестоко по едната буза. Изпуснах чантата, фуражната ми падна и когато извадих носната си кърпа да попия кръвта, оная ме одра и от другата страна.

— КУЧКА! КАКВО ТИ СТАВА, БЕ!

— Видя ли? Видя ли? Ти си злодей!

Вкопчи се в мен. Сграбчих я за задника и впих устни в нейните. Гърдите й се търкаха в мен, тя се търкаше в мен. Отметна главата си назад, далече от мен…

— Насилник! Насилник! Зъл насилник!

Наведох се, поех с устни едното й зърно, после другото.

— Изнасилвач! Изнасилвач! Изнасилват ме!

Колко беше права! Смъкнах пликчетата й, свалих си ципа, вкарах й го и я изблъсках назад до дивана. Тя падна отгоре.

Вдигнах високо краката й.

— НАСИЛНИК!

Оправих я, закопчах се, взех си пощальонската чанта и си излязох, като я оставих, тихо зяпнала тавана…

Изпуснах обяда, но пак не можах да се вместя в графика.

— Петнайсет минути закъснение — каза Павето.

Не отговорих.

Той ме погледна:

— Мили Боже, какво е станало с лицето ти?

— Ами с твоето?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение.

15.

Пак махмурлия и поредният горещ ден — цяла седмица с температури над 40 градуса. Всяка нощ — пиене и всяка сутрин отрано и по цял ден — Павето и целия абсурд.

Част от момчетата носеха африкански пустинни шлемове и черни очила, но аз си ходех почти по един и същи начин в дъжд и в пек — опърпан и с толкова стари обувки, че гвоздеите винаги се забиваха в стъпалата ми. Слагах си стелки от картон. Това обаче беше временна мярка — скоро гвоздеите пак почваха да чегъртат петите ми.

Уискито и бирата извираха от мен, струяха под мишниците ми, и аз влачех товара на гърба си като кръст, доставях списания, раздавах хиляди писма, спъвах се, печах се на слънцето.

Някаква ми кресна:

— МОМЧЕ! МОМЧЕ! ТОВА НЕ Е ЗА ТУК!

Погледнах. Беше на една пресечка назад, надолу по улицата, а аз вече изоставах от графика.

— Слушайте, госпожа, оставете писмото до кутията! Ще го вземем утре.

— НЕ! НЕ! ИСКАМ ДА ГО ВЗЕМЕТЕ СЕГА!

Размаха писмото във въздуха.

— Ох, госпожо!

— ЕЛАТЕ ДА ГО ВЗЕМЕТЕ! НЕ Е ЗА ТУК!

Боже мой!

Оставих чантата. Свалих фуражката си и я ударих в земята. Изтърколи се посред улицата. Оставих я и се върнах при жената. Половин пресечка назад.

Държеше рекламна брошура! Третокласна поща. За някаква разпродажба на дрехи.

Върнах се, взех си фуражката. Сложих си я. Преметнах пак чантата на лявото рамо и продължих нагоре. 40 градуса.

Когато минавах покрай една къща, друга жена изтича навън.

— Момче! Момче! Имаш ли писъмце за мен?

— Госпожа, ако не съм пуснал писмо в кутията ви, значи нямате поща.

— Ама аз знам, че има писмо за мен!

— Защо мислите така?

— Защото сестра ми се обади и каза, че ще ми пише.

— Госпожо, няма писмо за вас.

— Знам, че има! Знам, че има! Знам, че е там!

Посегна към писмата, които държах.

— НЕ ПИПАЙТЕ ПОЩАТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ! ДНЕС НЯМА НИЩО ЗА ВАС!

Обърнах се и се отдалечих.

— ЗНАМ, ЧЕ ПИСМОТО МИ Е У ВАС!

Друга стоеше пред входа на къщата си.

— Днес закъсняхте.

— Да, госпожо.

— Къде е щатният?

— Болен е от рак.

— От рак? Харолд има рак?

— Да, и ще умре.

Подадох й писмата.

— СМЕТКИ! СМЕТКИ! СМЕТКИ! — закрещя. — САМО ТОВА ЛИ МИ НОСИТЕ? САМО СМЕТКИ!

— Да, госпожо, само това.

Обърнах се и продължих.

Какво им бях виновен, че използват телефон, газ, електричество и купуват толкова неща на кредит? А когато им занасях сметките, почваха да ми крещят — сякаш аз съм пуснал молба за инсталиране на телефон или аз съм поръчал телевизор за 360 долара, без да имам пари в банката.

Следващият адрес беше малък двуетажен блок, сравнително нов, с 10–12 апартамента. Отпред, под стряхата на верандата, имаше секретна кутия. Най-сетне малко сянка. Отключих кутията.

— ЗДРАСТИ, ЧИЧО САМ! КАК Е ХАВАТА ДНЕС?

Ама че кресльо. Не бях очаквал да чуя мъжки глас зад гърба си. А той крещеше. От махмурлука бях изнервен. Подскочих от уплаха. Това вече беше прекалено. Извадих ключа и се обърнах. Видях само врата с мрежа против комари. Някой стоеше зад нея. На хладина и невидим.

— Майната ти, не ме наричай Чичо Сам! Аз не съм Чичо Сам!

— Охо, голям отворко си бил. Ей сега ще изляза да те сритам!

Свалих чантата и я хвърлих на земята. Навсякъде се разпиляха списания и писма. Щеше да се наложи да пренареждам всичко. Взех фуражката и я ударих в цимента.

— АЙДЕ ИЗЛЕЗ, КУЧИ СИНЕ! МОЛЯ ТЕ, ИЗЛЕЗ! ЕЛА МИ ТУКА! ИЗЛЕЗ ДЕ, ИЗЛЕЗ!

Бях готов да го убия.

Никой не излезе. Не се чу звук. Втренчих се в мрежестата врата. Нищо. Сякаш апартаментът беше празен. За момент се изкуших да нахълтам вътре. После се обърнах, коленичих и започнах да преподреждам писмата и списанията. Безнадеждна работа. Двайсет минути по-късно всичко беше готово. Пуснах няколко писма в кутията, оставих списанията на верандата, заключих кутията, обърнах се и пак погледнах мрежестата врата. Нищо не шаваше.

Продължих по маршрута, като си мислех: „Сигурно ще се обади на Джонстън да се оплаче, че съм го заплашил. Когато се върна в станцията, трябва да съм готов за най-лошото.“

Отворих вратата. Павето седеше на бюрото си и четеше нещо.

Спрях и зачаках.

Той ме погледна, после — пак нещото, което четеше.

Останах на вратата.

Павето продължаваше да чете.

— Добре, какво ще правим сега? — попитах след малко.

— С какво?

— С ОБАЖДАНЕТО! КАЖИ МИ ЗА ОБАЖДАНЕТО! НЕ МИ СЕДИ ТАКА!

— Какво обаждане?

— Не ти ли се обадиха за мен?

— Кой да ми се обади? Какво е станало? Какви си ги надробил? Какво си направил?

— Нищо.

Отидох да сдам нещата си.

Оня тип не се беше обаждал. Нещастник. Сигурно си е помислил, че ще се върна да му отмъстя, ако се оплаче.

Минах покрай Павето, за да се върна при шкафа си.

— Какво си направил, Чинаски?

— Нищо.

Павето толкова се смути от поведението ми, че забрави да ми каже как съм закъснял 30 минути и да напише докладна.

16.

Една сутрин с Джиджи подреждахме пратките си един до друг. Така го наричаха всички: Джиджи. Истинското му име беше Джордж Грийн. От години обаче му викаха „Джиджи“ и той си беше такъв — едно джиджи. Разнасяше писма от двайсетгодишен, а сега отиваше към седемдесетте. Беше изгубил гласа си. Не говореше. Само хриптеше. А когато хриптеше, не казваше нищо смислено. Останалите нито го харесвахме, нито го мразехме. Той просто беше там. Лицето му бе набръчкано и представляваше странен пейзаж от бразди и месести подутини. Нямаше светлина в очите му. Той беше просто един изхабен дъртак, който си е изпял песента: Джиджи. Очите му приличаха на мътни парчета глина, пуснати в орбитите. Най-добре беше изобщо да не мислиш за него и да не го гледаш.

Заради преклонната си възраст Джиджи обслужваше един от най-лесните маршрути, на самата граница на богаташкия квартал. Всъщност неговият район също можеше да се нарече богаташки. Макар и не стари, къщите бяха големи, повечето от тях — двуетажни. Имаха обширни морави, косени и поддържани от градинари японци. Там живееха някои филмови звезди. Един известен аниматор. Прочут писател. Двама бивши губернатори. В този район никой не говореше с пощальоните. Никой не се мяркаше по улиците. Можеше да видиш хора само в началото на маршрута, където къщите не бяха толкова скъпи и децата идваха да ти досаждат. Джиджи беше стар ерген, представете си. И носеше свирка. Когато започваше маршрута, заставаше изпъчен и я надуваше, като пръскаше слюнки навсякъде. С цел да разберат хлапетата, че той е там. Изскачаха отвсякъде, а той им раздаваше бонбони. Добрият стар Джиджи.

Разбрах за бонбоните първия път, когато ме пратиха по този маршрут. Павето не обичаше да ми дава толкова лесни райони, но понякога нямаше как да го избегне. И така, вървя си аз и едно хлапе ме пита:

— Ей, къде ми е бонбончето?

— Какво бонбонче бе, фъстък?

— Моето бонбонче! Искам си бонбончето!

— Виж какво, фъстък, нещо бъркаш. Майка ти така ли те пуска да обикаляш улиците?

Хлапето ме погледна някак странно.

Един ден обаче Джиджи загази. Добрият стар Джиджи. Срещнал едно ново момиченце в квартала. Дал й бонбони. И й казал:

— Леле, какво хубаво момиченце! Искам да бъдеш мое момиченце!

Майката дочула от прозореца и тутакси изскочила навън; разкрещяла се и го обвинила в тормоз над детето. Не знаела за Джиджи и когато го видяла да дава бонбони на момиченцето й и чула думите му, това й дошло в повече.

Добрият стар Джиджи. Да го обвинят в тормоз на деца.

Влязох точно когато Павето обясняваше на жената по телефона, че Джиджи е почтен човек. Старецът седеше до шкафа си като препариран.

След като Павето свърши и затвори телефона, аз му казах:

— Не трябваше да й се мазниш на тая. Явно има мръсно подсъзнание. Половината майки в Америка, със скъпоценните си путки и скъпоценните си щерки, са мръсници. Кажи й да го духа. Джиджи не може да го вдигне, много добре знаеш.

Павето поклати глава:

— Не, обществото е като динамит! Като динамит е!

Само това измисли да каже. Много пъти съм виждал Павето така — да се подмазва, да се моли, да се обяснява на всеки, който звънне в станцията за каквото и да било…

Дадоха ми шкафа до този на Джиджи, маршрут 501, който не беше много зле. Яко трябваше да се напъна, за да сортирам пощата навреме, но все пак беше възможно, а това даваше надежда.

Макар Джиджи да знаеше, че всичко в шкафа му е объркано, ръцете му отказваха. Той просто бе сортирал прекалено много писма през живота си — сега дори лишеното му от чувствителност тяло се бунтуваше. На няколко пъти тази сутрин виждах да се олюлява. Спираше и се накланяше, изпадаше в нещо като вцепенение, после се сепваше и подреждаше още няколко писма. Не харесвах особено този тип. Не водеше пълноценен живот и, общо взето, беше едно жалко лайно. Всеки път, когато го видех да залита обаче, нещо в мен потрепваше. Приличаше на предан кон, който не може повече. На стара кола, която една сутрин просто не запалва.

Писмата бяха тежки и докато гледах Джиджи, ме побиха тръпки. За първи път от четирийсет години можеше да не успее преди сутрешната доставка! За човек като него, гордеещ се с работата си, това би било трагедия. Аз закъснявах за много сутрешни доставки и се налагаше да разкарвам торбите по кутиите с личния си автомобил, но моето отношение беше друго.

Той отново се олюля.

„Боже — помислих си. — Никой освен мен ли не забелязва?“

Огледах се. Никой не изглеждаше загрижен. В един или друг момент всеки от тях бе твърдял, че го харесва: „Джиджи е добър човек.“ Обаче сега „добрият човек“ сдаваше багажа, а на никого не му дремеше. След известно време купчината писма пред мен стана по-малка от тази на Джиджи.

„Може да му помогна да сортира списанията“ — помислих си. Обаче в този момент мина един служител и изсипа още писма пред мен. Купчината ми стана почти колкото тази на Джиджи. И двамата щяхме да закъснеем. Прилоша ми за момент, но стиснах зъби, разкрачих се, запънах се, сякаш се свестявах от юмручен удар, и награбих пак камарата пликове.

Две минути преди доставката и двамата с Джиджи бяхме сортирали писмата си, подредили и опаковали списанията, подготвили въздушната поща. И двамата щяхме да се справим. Притесненията ми се оказаха напразни. В този момент дойде Павето. Носеше два вързопа рекламни брошури. Даде единия на Джиджи, другия — на мен.

— Оправете тези — нареди и се отдалечи.

Джонстън знаеше, че не можем да ги сортираме и да слезем навреме за доставката. Аз уморено срязах канапа и почнах да подреждам брошурите. Джиджи просто седеше и гледаше своя вързоп.

Сетне наведе глава, закри лицето си с ръце и тихо заплака.

Не можех да повярвам.

Огледах се.

Другите пощальони гледаха настрани. Сваляха писмата си, подреждаха ги, приказваха си и се смееха.

— Хей! — извиках. — Хей!

Никой не поглеждаше Джиджи.

Приближих се до него. Докоснах ръката му.

— Джиджи. Мога ли да ти помогна?

Той подскочи и изтича към тоалетната на горния етаж. Никой като че ли не забеляза. Прибрах още няколко писма, после и аз хукнах след него.

Стоеше, подпрял ръце на една маса. Само че сега не плачеше тихо. Хълцаше и стенеше. Цялото му тяло се тресеше. Не можеше да спре.

Изтичах долу, покрай всички пощальони, до бюрото на Джонстън.

— Хей, Паве! Мамка му, Паве!

— Какво има?

— Джиджи превъртя. На никого не му дреме! Горе плаче! Има нужда от помощ!

— Кой обслужва маршрута му?

— Няма значение! Казвам ти, зле му е! Има нужда от помощ!

— Трябва да изпратя някого по маршрута му! Павето стана от бюрото; почна да обикаля и да оглежда пощальоните, сякаш можеше да намери свободен. После се върна на бюрото си.

— Слушай, Паве, някой трябва да заведе човека у дома. Кажи ми къде живее и аз ще го закарам — без да го броя като работно време. После ще обслужа проклетия ти маршрут.

Павето ме погледна:

— Кой сортира шкафа ти?

— Ох, по дяволите да върви шкафът!

— ОТИДИ СИ ОПРАВИ ШКАФА!

Вдигна телефона и се обади на друг началник-станция:

— Ало, Еди? Слушай, трябва ми човек…

Този ден децата не получиха бонбони. Върнах се при шкафа. Другите пощальони бяха тръгнали. Започнах да сортирам рекламни брошури. Върху шкафа на Джиджи беше останал неразопакованият му вързоп. Отново изоставах от графика. И останах без камион. Когато се прибрах следобеда, Павето ми писа закъснение.

Повече не видях Джиджи. Никой не знаеше какво му се е случило. И никой повече не спомена за него. За „добрия човек“. Съвестният служител. С прерязано гърло заради няколко рекламни брошури от местния супермаркет — със специалната оферта: безплатен марков сапун и талон за намаление при покупка над 3 долара.

17.

След три години станах щатен. Това означаваше право на платен отпуск (резервните не получаваха заплащане за неработни дни) и 40-часова работна седмица с два почивни дни. Освен това Павето бе принуден да ме назначи като дежурен раздавач за пет различни маршрута. Те бяха единствените, по които трябваше да разнасям — пет маршрута. След време ги научих добре, а също преките пътища и капаните по всеки от тях. Всеки ден ставаше по-лесно. Започнах да си изграждам самодоволен външен вид.

Не знам защо, но не бях особено щастлив. Не съм човек, който нарочно търси трудностите, и работата пак не беше лека, но някак я нямаше прелестта на дните ми като резервен раздавач — неизвестността във всеки следващ момент.

Няколко от щатните дойдоха да ме поздравят.

— Честито!

— Ъхъм… — отговорих.

Честито за какво? Аз не бях направил нищо. Сега бях член на клуба. Бях един от тях. Можех да работя така години наред и след време да си поискам собствен маршрут. Щях да получавам подаръци за Коледа от момчетата. И когато се обадех да кажа, че съм болен, щяха да натякват на нещастника, който ме замества:

— Къде е щатният днес? Закъсняваш. Редовният пощальон никога не закъснява.

Та така. По едно време издадоха заповед да не се оставят фуражки и други предмети върху сортировъчните шкафове. Повечето момчета оставяха шапките си там. Не пречеше, пък спестяваше разкарването до личните шкафчета. Сега, след като три години си бях оставял фуражката върху сортировъчния шкаф, искаха да ми забранят да го правя.

Е, сутрин, като дойдех махмурлия, фуражката беше последната ми грижа. Затова на другия ден след издаването на заповедта тя пак си стоеше на старото място.

Павето дотърча с докладна записка. Каза, че било забранено да се оставят предмети върху шкафа. Прибрах докладната в джоба си и продължих да сортирам писмата. Павето седна на стола си с лице към мен, гледаше ме. Всички други пощальони бяха прибрали фуражките си в шкафчетата. Всички освен мен и един друг — Марти. Павето пак стана и отиде при него:

— Марти, нали прочете заповедта. Фуражката ти не може да стои върху шкафа.

— О, съжалявам, господин началник. Навик. Извинявам се.

Марти взе фуражката от сортировъчния шкаф и изтича горе при шкафчето си.

На другата сутрин пак забравих. Павето пак довтаса с докладна.

Пишеше, че противоречало на правилника да се държат предмети върху шкафа за сортиране.

Прибрах я в джоба си и продължих да сортирам.

На другата сутрин, когато влязох, Павето ме гледаше. Гледаше ме много демонстративно. Чакаше да види какво ще направя с фуражката си. Оставих го да почака. След малко я свалих и я оставих върху шкафа.

Павето довтаса с докладна.

Не я прочетох. Хвърлих я в кошчето, оставих фуражката да стои на шкафа и продължих да сортирам.

Павето затрака нещо на пишещата машина. В тракането личеше раздразнение.

„Тоя пък как изобщо се е научил да пише на машина?“ — помислих си.

Дойде пак. Връчи ми втора докладна.

Погледнах го:

— Няма нужда да я чета. Знам какво пише. Пише, че не съм прочел първата.

Хвърлих втората докладна в кошчето.

Павето пак изтича на машината.

Донесе ми трета докладна.

— Слушай — казах му, — знам какво пише в тези докладни. Първата беше, задето съм си оставил фуражката върху сортировъчния шкаф. Втората — задето не съм прочел първата. А третата — задето не съм прочел първата и втората докладна.

Погледнах го и хвърлих третата записка в кошчето, без да я прочета.

— Мога да ги хвърлям по-бързо, отколкото си в състояние да ги пишеш. Можем да продължаваме така с часове и скоро един от двамата ще стане за смях. Решавай.

Павето се върна на стола си. Вече не посегна към машината. Само ме гледаше.

На другия ден не отидох на работа. Спах до обяд. Не се обадих в службата. Отидох в Централното управление. Казах за какво съм дошъл. Пратиха ме при някаква хилава бабка. Имаше прошарена коса и много тънък врат, прегънат рязко по средата. Така главата й беше извита напред. Тя ме погледна над рамките на очилата си.

— Да?

— Искам да напусна.

— Да напуснете?

— Да, да напусна.

— И сте щатен пощальон?

— Да.

— Цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ — зацъка със сухите си устни.

Даде ми съответните документи и аз почнах да ги попълвам.

— От колко време работите в пощите?

— От три години и половина.

— Цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ — продължи да цъка, — цъ-цъ-цъ-цъ.

И така. Върнах се вкъщи при Бети и отворихме една бутилка.

Не подозирах, че само след две години ще се върна като сортировач и ще остана такъв, прегърбен на столчето, близо дванайсет години.