Поща

1.

Седях до едно младо момиче, което не знаеше много добре адресната схема.

— Къде се сортира „Роутфорд“ 2900? — попита.

— Прати го в 33.

Отговорникът й приказваше:

— Значи сте от Канзас Сити, така ли? И двамата ми родители са от Канзас Сити.

— Наистина ли? — каза момичето. — После се обърна към мен: — Ами „Майърс“ 8400?

— Сложи го в 18.

Имаше малко тлъстинки, но беше готова. Аз обаче пасувах. Сега не ми беше до жени.

Отговорникът се умилкваше около нея:

— Далеч ли живеете?

— Не.

— Харесва ли ви работата?

— О, да.

Тя пак се обърна към мен:

— Ами „Олбани“ 6200?

— Шестнайсет.

След като сортирах таблата, отговорникът ми каза:

— Чинаски, засякох ти време за тази табла. Свърши я за двайсет и осем минути.

Не отговорих.

— Знаеш ли какъв е нормативът за сортиране на една табла?

— Не, не знам.

— От колко време си в службата?

— Единайсет години.

— Работиш тук от единайсет години и не знаеш норматива?

— Точно така.

— Сортираш писмата, сякаш не ти пука за тях.

Таблата на момичето все още беше пълна.

Бяхме започнали заедно.

— Освен това говореше с колежката.

Запалих цигара.

— Чинаски, ела за момент.

Застана пред металните шкафове и посочи. Сега всички служители пъхаха много бързо писмата в преградките. Мърдаха енергично ръце. Дори дебеличкото момиче действаше по-бързо.

— Виждаш ли тези числа, изписани отстрани на всеки шкаф?

— Да.

— Тези числа: показват колко бройки трябва да се сортират за една минута. Шейсетсантиметровите табли се сортират за двайсет и три минути. Ти се забави с пет минути.

Отговорникът посочи числото 23.

— Двайсет и три минути, това е нормативът.

— Двайсет и три не означава нищо.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че някой просто е минал с кутия боя и е намацал числото 23 на шкафа.

— Не, не, това е проверено и доказано с годините.

Какъв смисъл имаше? Не коментирах.

— Ще напиша докладна, Чинаски. Ще те пратя при съветника.

Върнах се на мястото си и седнах. Единайсет години! Нямах в джоба и десет цента повече, отколкото когато постъпвах. Единайсет години. Въпреки че нощите ми бяха дълги, годините минаха бързо. Може би заради работата през нощта. Или заради това, че правех едно и също ден след ден. При Павето поне никога не знаех какво мога да очаквам. Тук нямаше никакви изненади.

Единайсет години да те застрелват в главата. Бях станал свидетел как работата изяжда хората. Те сякаш се стопяваха. Например Джими Потс от станция „Дорси“. Когато постъпих, той бе добре сложен мъж с бяла тениска. Сега този Джими го нямаше. Нагласяше столчето възможно най-ниско и се застопоряваше с крака да не падне. От изтощение не си даваше труд дори да се подстриже и ходеше с един и същ панталон от три години. Сменяше фланелката си два пъти седмично и вървеше много бавно. Те го убиваха. Беше на петдесет и пет. Оставаха му седем години до пенсия.

— Няма да издържа — каза ми веднъж.

Хората или се стопяваха, или затлъстяваха — страшно, особено по задника и шкембето. Беше заради седенето, заради еднообразните движения и разговори. Ето, и при мен — с този световъртеж и болките в ръцете, врата, гърдите, навсякъде. Спях по цял ден, за да съм отпочинал за работа. През уикендите трябваше да се напия, за да забравя. Бях постъпил осемдесет и три кила. Сега тежах сто. Единствената част от тялото, която се налагаше да движиш, беше дясната ръка.

2.

Влязох при съветника. Еди Бийвър седеше зад бюрото си. Другите сортировачи го наричаха „Хилавия бобър“. Имаше остра глава, остър нос, остра брадичка. Всичко му беше остро. Включително поведението.

— Седнете, Чинаски.

Бийвър държеше някакви документи. Четеше ги.

— Чинаски, трябвали са ти двайсет и осем минути, за да сортираш табла с норматив двайсет и три.

— Ох, стига с тези глупости. Уморен съм.

— Какво?

— Казах, стига с глупостите! Дайте да подпиша и да си ходя. Не искам да слушам.

— Моята работа е да ви съветвам, Чинаски!

Въздъхнах:

— Добре, хайде. Да чуем.

— Ние имаме производствен план и трябва да го изпълняваме, Чинаски.

— Аха.

— И когато вие изоставате от норматива, това означава, че някой друг трябва да сортира писмата ви. Това означава извънреден труд.

— Искате да кажете, че аз съм виновен за тези три и половина часа допълнителен труд, които ни налагате всяка нощ?

— Вижте, факт е, че сте се забавили двайсет и осем минути, за да сортирате табла, която трябва да се сортира за двайсет и три минути. Това е единственото, което обсъждаме.

— Знаете много добре каква е истината. Всички табли са дълги по шейсет сантиметра. Но в някои има по три, дори четири пъти повече писма, отколкото в други. Повечето сортировачи вземат така наречените „лесни“ табли. На мен ми е все едно. Някой трябва да сортира и трудните. Обаче единственото, което знаете вие, е, че всяка табла е дълга шейсет сантиметра и трябва да се сортира за двайсет и три минути. Обаче ние не пъхаме табли в тия шкафове, а писма.

— Не, не, това е проверено и доказано!

— Може би. Макар че се съмнявам. Обаче, ако ще оценявате нечия скорост на работа, не го правете по една табла. Дори Бейб Рут понякога пропуска топка. Оценявайте по десет табли или по работата, която вършим за една смяна. Вие използвате това, за да прецаквате всеки, който ви боде в очите.

— Добре, Чинаски, каза каквото имаше да кажеш. Сега АЗ ти казвам: сортирал си таблата за двайсет и осем минути. За нас това има значение. СЕГА, ако втори път те хванат да се мотаеш, ще бъдеш привикан за ИНТЕНЗИВЕН ИНСТРУКТАЖ!

— Добре, може ли само още един въпрос?

— Може.

— Да предположим, че взема лесна табла. От време на време ми се случва. Понякога завършвам таблата за пет или за осем минути. Да речем, че съм я сортирал за осем. Според вашия проверен и доказан стандарт така съм спестил на службата петнайсет минути. Мога ли в такъв случай да използвам тези петнайсет минути, за да сляза в барчето, да си взема парче сладкиш със сладолед, да погледам телевизия и после да се кача.

— НЕ! ВЕДНАГА ЩОМ СВЪРШИШ ЕДНА ТАБЛА, ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕШ ДРУГА!

Подписах документ, че са ме инструктирали. Хилавия бобър ми написа извинителна бележка с часа, когато съм бил при него, и ме прати обратно на столчето да сортирам писма.

3.

Имаше все пак интересни случки. Хванаха един тип на стълбището, където и аз се бях заключил. Него обаче го завариха с глава под полата на една колежка. После едно от момичетата в барчето се оплака, че не й платили обещаната сума за оралните услуги, които оказала на главния инспектор и трима сортировачи. Уволниха момичето и тримата сортировачи, а главния инспектор понижиха в отговорник.

После подпалих пощата.

Бяха ме пратили на третокласната поща и запалих пура, докато сортирах купчина пратки от една ръчна количка. Мина един пич и каза:

— ХЕЙ, ПРАТКИТЕ ТИ ГОРЯТ!

Огледах се. Наистина. Пламъчето се виеше нагоре като танцуващо змийче. Явно част от нажежената пепел от пурата бе паднала между пликовете.

— Мамка му!

Пламъкът се разрастваше. Грабнах един каталог и заудрях с него. Разхвърчаха се искри. Беше горещо. Едва угасях един участък, друг пламваше.

Чух глас:

— Хей! Мирише ми на огън!

— НЕ ТИ МИРИШЕ НА ОГЪН! — изкрещях. — МИРИШЕ ТИ НА ДИМ!

— Най-добре да бягам!

— Начукай си го тогава! — изкрещях. — БЯГАЙ!

Пламъците обгаряха ръцете ми. Трябваше да спася имуществото на Съединените американски щати, третокласни рекламни материали!

Най-сетне овладях огъня. Изсипах цялата купчина пликове на пода и стъпках последните червени искри.

Отговорникът дойде да ми каже нещо. Стоях с опърления каталог в ръка и чаках. Той ме погледна и излезе.

Продължих да сортирам третокласни рекламни брошури. Отделях обгорените пратки настрана.

Пурата ми бе изгаснала. Не я запалих пак.

Ръцете ме заболяха. Отидох при автомата за вода и ги полях. Не помогна.

Намерих отговорника и го помолих да ме освободи, за да отида до лечебницата.

Сестрата беше същата, която обикновено идваше у нас и питаше: „От какво се оплакваш сега, Чинаски?“

Когато влязох, ме попита същото.

— Помните ли ме?

— О, да, помня, че имаше много тежки нощи.

— Да.

— Все още ли викаш жени в апартамента си?

— Да. А при вас идват ли още мъже?

— Добре, Чинаски, от какво се оплакваш сега?

— Изгорих си ръцете.

— Дай да видя. Как ги изгори?

— Какво значение има? Нали са изгорени.

Поръси ръцете ми с нещо. Едната й гърда се отърка в мен.

— Как се случи, Хенри?

— Пура. Седях до количка с третокласна поща. Сигурно е паднала пепел. Пламна.

Гърдата отново бръсна.

— Дръж си ръцете неподвижно, ако обичаш! Сетне опря цялата си страна върху мен, докато мажеше дланите ми с нещо. Седях на столче.

— Какво има, Хенри? Изглеждаш неспокоен.

— Ами… нали знаеш как е, Марта.

— Не се казвам Марта. Казвам се Хелън.

— Хайде да се оженим, Хелън.

— Какво?

— Имам предвид — веднага, щом мога да използвам ръцете си.

— И сега можеш да ги използваш, ако искаш.

— Какво?

— Имам предвид за работа.

Уви ги с марля.

— Наистина съм по-добре — признах.

— Не бива да гориш пощата.

— Бяха рекламни листовки.

— Всички пратки са важни.

— Добре, Хелън.

Тя отиде при бюрото си, а аз — след нея. Попълни ми извинителна бележка. Изглеждаше много сладка с бялата касинка. Трябваше да намеря начин пак да се намъкна тук.

Сестрата забеляза, че зяпам тялото й.

— Хайде, Чинаски, можеш да си ходиш.

— О, да… Е, благодаря за всичко.

— Само си върша работата.

— Разбира се.

Седмица по-късно навсякъде бяха закачени надписи: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Забраниха на сортировачите да пушат, освен ако не използват пепелници. Някой получи обществена поръчка да произведе всички необходими пепелници. Бяха много хубави. На тях пишеше: СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО. Сортировачите окрадоха повечето.

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Аз, Хенри Чинаски, съвсем сам бях предизвикал революционна промяна в пощенската система.

4.

Един ден дойдоха някакви типове и отнесоха половината автомати за вода.

— Хей, вижте! Какво правят, по дяволите? — извиках аз.

Никой не ми обърна внимание.

Бях в района за третокласна поща. Отидох при един от колегите.

— Гледай! — казах му. — Вземат ни водата!

Той погледна за миг автомата за вода, после продължи да сортира рекламни листовки.

Опитах с другите сортировачи. Те също не проявиха интерес. Не ги разбирах.

После, с голямо закъснение, дойде той — Паркър Андерсън. Паркър спеше в стара таратайка и се къпеше, бръснеше и ходеше да сере в една бензиностанция, където държаха тоалетната отключена. Беше се опитал да върти далавери, но не му се получи. Затова дойде в централната поща, влезе в профсъюза, ходеше на всичките им сбирки и стана активист. Скоро го направиха синдикален представител, а по-късно го избраха за заместник-председател.

— Какво има, Ханк? Знам, че нямаш нужда от мен, за да се справиш с тия отговорници!

— Айде без четки, пич. Плащам на профсъюза от дванайсет години и досега не съм поискал нищо.

— Хубаво, какъв е проблемът?

— Автоматите за вода.

— Автоматите за вода са проблем?

— Не, по дяволите, автоматите за вода са си наред. Проблемът е в това, което правят с тях. Гледай.

— Да гледам ли? Къде?

— Там!

— Не виждам нищо.

— Точно от това се жалвам. Тук имаше автомати за вода.

— Махнали са ги, значи. И какво от това?

— Слушай, Паркър, нямам нищо против да вземат един. Обаче те махат всеки втори автомат за вода в сградата. Ако не ги спрем сега, скоро ще почнат да затварят всеки втори кенеф… и после какво ще направят, не знам…

— Добре. Какво искаш от мен?

— Искам да си размърдаш задника и да разбереш защо махат автоматите за вода.

— Добре, ще проверя утре.

— Гледай наистина да провериш. Дванайсет години профсъюзни вноски — това са триста и дванайсет долара.

На другия ден трябваше да издирвам Паркър. Не беше проверил. Нито на следващия, нито на по-следващия ден. Казах му, че ми е писнало да чакам. Дадох му още един ден.

На следващия дойде в барчето.

— Готово, Чинаски, разбрах какво става.

— Да?

— Тази сграда е строена през 1912-а…

— 1912-а? Това е преди един век! Нищо чудно, че прилича на германски бардак!

— Млъкни малко. Така, през 1912 година, когато е строена сградата, договорът е включвал определен брой автомати за вода. От централата направили проверка и установили, че има инсталирани два пъти повече, отколкото е предвидено в първоначалния договор.

— Аха, добре, но лошо ли е да има два пъти повече автомати? Сортировачите изпиват едно и също количество вода.

— Така е. Обаче автоматите стърчат малко напред. Пречат да се минава.

— Е, и?

— Добре. Да предположим, че служител, който познава опитен адвокат, се нарани на някой от тези автомати за вода. Примерно да бъде притиснат в автомата от ръчна количка, натоварена със списания.

— Сега разбирам. Автоматът не трябва да е там. Пострадалият може да съди пощите за престъпна небрежност.

— Именно!

— Добре. Благодаря, Паркър.

— Моля.

Ако го беше съчинил, историята със сигурност си струваше 312-те долара. Чел съм много по-слаби в „Плейбой“.

5.

Установих, че единственият начин да се спася от пристъпите на световъртеж, е, като от време на време ставам и се разхождам.

Фацио, тогавашният отговорник, ме видя, когато отивах до един от малкото вече автомати за вода.

— Слушай, Чинаски, всеки път, когато те видя, ти се разхождаш!

— Това е нищо. Всеки път, когато аз те видя, ти се разхождаш.

— Да, ама за мен е задължение. Да се разхождам, е част от работата ми. Длъжен съм да го правя.

— Виж какво, то е част и от моята работа. Трябва да се разхождам. Ако остана още малко да седя на онова столче, ще скоча върху някой шкаф и ще почна да свиркам „Дикси“ през гъза или „Дечицата на мама обичат да месят хляб“ през предното ми отверстие.

— Добре, Чинаски. Забрави.

6.

Една нощ се връщах от барчето, където бях отишъл да си купя цигари. Като завих зад ъгъла, видях позната физиономия.

Том Мото! Пичът, с когото заедно бяхме резервни пощальони под надзора на Павето!

— Мото, кучи сине!

— Ханк!

Здрависахме се.

— Хей, мислех си за теб! Джонстън се пенсионира този месец. Няколко души подготвяме прощално парти. Нали знаеш, той много обича да ходи за риба. Ще му организираме излет с лодка. Искаш ли да дойдеш да го хвърлим през борда, да го удавим? Избрали сме хубаво дълбоко езеро.

— Стига бе, изобщо не искам да го виждам.

— Каня те.

Мото се хилеше като пача. Погледнах ризата му — значка на отговорник.

— О, не, Том!

— Ханк, имам четири деца. Трябва да ги храня.

— Добре Том.

Оставих го.

7.

Не знам какво им става на тия хора. Аз плащах детска издръжка, пиене, наем, обувки, чорапи, такива неща. Като всеки друг човек имах нужда от някаква кола, нещо за ядене, разни малки удоволствия.

Като жените.

Или един ден на хиподрума.

Когато всичко е заложено на карта и не виждаш изход, дори не се замисляш.

Спрях срещу централата и слязох, изчаках да светне зелено. Пресякох. Минах през въртящата се врата. Чувствах се като парче желязо, привлечено от магнит. Бях безсилен да се съпротивлявам.

Бяха на втория етаж. Отворих вратата и ги видях. Чиновниците във Федералната сграда. Имаше едно момиче — горкичката, беше едноръка. Тя щеше да остане там завинаги. Като стар алкохолик, подобен на мен. Е, както казваха момчетата, човек трябва да работи нещо. Приемаха нещата каквито са. Робска психика.

Към мен се приближи млада негърка. Беше добре облечена и доволна от обкръжението си. Радвах се за нея. Аз лично щях да полудея на нейната служба.

— Да? — попита тя.

— Работя в пощата. Искам да напусна.

Бръкна под един плот и извади купчина документи.

— Всичко това?

Тя се усмихна:

— Ще се справите ли?

— Не бойте се, ще се справя.

8.

Трябваше да попълниш повече документи, за да напуснеш, отколкото когато постъпваш.

Първата страница беше един вид лично обръщение от началника на градската пощенска служба.

Започваше така:

Много съжалявам за решението ви да напуснете работата си в пощенската служба и… т.н., и т.н., и т.н.

Как можеше да съжалява? Та той дори не ме познаваше.

По-надолу имаше списък с въпроси.

Срещахте ли разбиране от отговорниците? Бяхте ли в добри отношения с тях?

Отговорих с „да“

Проявявали ли са по някакъв начин предразсъдъци по отношение на раса, религия, образование или друго?

Отговорих с „не“.

Имаше и следния въпрос: Бихте ли посъветвали приятелите си да кандидатстват за работа в пощенската служба?

„Разбира се.“

Ако имате забележки или оплаквания от пощенската служба, моля, избройте ги на обратната страна на листа.

„Нямам оплаквания.“

Моето черно момиче се върна.

— Свършихте ли вече?

— Свърших.

— Не бях виждала някой да попълва документите толкова бързо.

— Бързо.

— Бързо? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, какво правим сега?

— Елате, ако обичате.

Последвах задника й между бюрата до едно място почти в дъното на помещението.

— Седнете — каза някакъв мъж.

Прочете документите. След известно време ме погледна:

— Може ли да попитам защо напускате? Заради дисциплинарните процедури срещу вас ли?

— Не.

— Защо тогава?

— За да градя кариера.

— Да градите кариера?

Погледна ме. До петдесетия ми рожден ден оставаха осем месеца. Досещах се какво си мисли.

— Може ли да попитам каква ще бъде тази ваша „кариера“?

— Ще ви кажа. Траперският сезон в делтата е само от декември до февруари. Вече изгубих един месец.

— Месец? Вие сте при нас от единайсет години.

— Ами хубаво, значи съм пропилял единайсет години. За три месеца лов в Байоу Лафурш мога да изкарам десет-двайсет бона.

— Какво ще правите?

— Ще залагам капани! Ще ловя ондатри, нутрии, норки, видри… еноти. Трябва ми само лодка. Двайсет процента от печалбата се дава като аренда за земята. Плащат по долар и двайсет и пет за кожа от ондатра, три долара за норка, четири за „лъжлива норка“, долар и петдесет за нутрия и двайсет-двайсет и пет за видра. Ще продавам труповете на ондатрите, които са около трийсет сантиметра дълги, за по пет цента на една фабрика за котешка храна. За одрана нутрия плащат по двайсет и пет цента. Ще отглеждам свине, кокошки, патици. Ще ловя сом. Лесна работа. Ще…

— Добре, Чинаски, достатъчно.

Сложи няколко листа в пишещата машина и затрака.

Когато вдигнах очи, съгледах Паркър Андерсън от синдиката — добрия стар Паркър, който се бръснеше и сереше по бензиностанциите, сега се хилеше мазно като типичен политик.

— Напускаш ли, Ханк? Знам, че от единайсет години заплашваш да го направиш…

— Да, отивам в Южна Луизиана и ще си карам кефа.

— Имат ли хиподрум?

— Шегуваш ли се? „Феър граундс“ е един от най-старите хиподруми в страната.

С Паркър имаше някакъв бял младеж — от невротичното племе на изгубените души. Очите на хлапето бяха замъглени от фин слой влага. По една голяма сълза във всяко око. Стоеше си вътре и не капваше. Удивително. Бях виждал жени да седят и да ме гледат с такива очи, преди да превъртят и да закрещят какъв гадняр съм. Очевидно хлапето беше попаднало в една от многото клопки и веднага бе дотичало при Паркър. Паркър щеше да спаси службицата му.

Чиновникът ми даде да подпиша още някакви документи и след това се чупих. Когато минавах покрай Паркър, той каза:

— Късмет, старче.

— Благодаря, пич.

Не се почувствах по-различно. Съзнавах обаче, че като бързо изплувал от морските дълбини водолаз, скоро ще започна да се терзая — от особен вид носталгия. Бях като проклетите папагали на Джойс. След като дълго бях живял в клетка, бях видял отворената врата и бях излетял — като стрела в небесата. Небесата ли?

9.

Изпаднах в депресия. Напивах се и се валях по-пиян от насран скункс в чистилището. Една нощ дори допрях месарския нож в гърлото си и си помислих: „Полека, старче, твоето момиченце може да поиска да я заведеш в зоологическата градина. Сладолед на клечка, шимпанзета, тигри, зелени и червени птици и слънцето, огряващо главата й, спускащо се бавно по космите на ръцете ти — спокойно, старче.“

Когато дойдох на себе си, бях в дневната, плюех на килима, гасях фасове в китките си, хилех се. Луд като Мартенския заек. Вдигнах очи и видях оня студент по медицина. На масичката между нас в голям буркан бе поставено човешко сърце. Навсякъде около сърцето — което имаше етикет с името на предишния собственик, „Франсис“ — бе пълно с полупразни бутилки от уиски и бира, пепелници, боклуци. Вдигнах една бутилка и погълнах ужасната смес от бира и пепел. От две седмици не бях ял. Безкрайна върволица от хора идваха и си отиваха. Имаше седем-осем щури купона, а аз постоянно повтарях: „Още пиене! Още пиене! Още пиене!“ Бях на седмото небе; те само говореха — и се опипваха.

— Да — казах на студента по медицина, — какво искаш от мен?

— Аз ще бъда личният ви лекар.

— Добре, докторе, първото нещо, което искам да направиш, е веднага да махнеш това проклето човешко сърце от тук!

— Да бе, веднага.

— Моля?

— Сърцето остава.

— Слушай, мой човек, не знам как се казваш…

— Уилбърт.

— Добре, Уилбърт, не знам кой си и как си дошъл, но искам да си вземеш тоя „Франсис“.

— Не, то остава при вас.

Сетне извади чантата си за играчки и апарата за кръвно, напомпа гумената круша и маншетът се наду около ръката ми.

— Кръвното ви е като на деветнайсетгодишен.

— Голям праз. Слушайте, не е ли противозаконно да оставяте човешки сърца наляво и надясно?

— Ще мина да си го взема. Сега вдишайте!

— Мислех, че пощата ме влудява. Сега се появявате вие.

— Тихо! Вдишайте!

— Имам нужда от хубав женски задник, докторе. Това ми е проблемът.

— Гръбнакът ви е разместен на четиринайсет места, Чинаски. Това причинява напрежение, слабоумие и често — лудост.

— Таратанци!

Не помня кога си е тръгнал. Събудих се на дивана в 13.10, в разгара на деня, и беше горещо, слънцето пронизваше щорите и огряваше буркана по средата на масичката. „Франсис“ бе останал с мен цялата нощ, киснеше в спирта, плуваше в слузестото издихание на мъртва диастола. Мъдреше се в буркана.

Приличаше на пържено пиле. Тоест, преди да го изпържиш. Именно.

Взех го, прибрах го в гардероба и го покрих със скъсани ризи. После отидох в тоалетната и повърнах. След като свърших, се изтъпанчих пред огледалото. Навсякъде по лицето ми стърчаха дълги черни косми. Внезапно седнах и се изсрах. Хубаво горещо лайно.

Някой позвъни. Избърсах си задника, навлякох някакви стари дрехи и отидох да отворя.

— Ехо?

Беше някакъв младок с дълга руса коса, провиснала навсякъде около лицето му, и млада негърка, която се хилеше като малоумна.

— Ханк?

— Да. Кои сте вие, момчета?

— Тя е жена. Не ни ли помниш? От купона. Носим ти цвете.

— Ох, по дяволите, влизайте.

Внесоха цветето, някакво червенооранжево нещо на зелено стебло. Имаше доста повече смисъл от много други неща, само дето беше убито. Намерих вазичка и натопих цветето вътре, донесох кана вино и я сложих на масичката.

— Не я ли помниш? — попита младежът. — Каза, че искаш да я шибаш.

Тя се засмя.

— Много мило, но не сега — отговорих.

— Чинаски, как ще се справиш без пощата?

— Не знам. Може би ще изчукам теб. Или ще дам ти да ме изчукаш. По дяволите, не знам.

— Можеш да спиш у нас на пода, когато поискаш.

— Може ли да гледам, докато се ебете?

— Разбира се.

Пийнахме. Бях забравил имената им. Показах им сърцето. Попитах дали биха взели това ужасно нещо у тях. Не смеех да го изхвърля, в случай че на студента му потрябваше за изпит, или ако се наложеше да го върне в библиотеката, или нещо друго.

Излязохме и отидохме да гледаме стриптийз — пихме, кикотихме се, смяхме се. Не знам у кого бяха парите, но мисля, че младежът даде повечето, което беше добре, за разнообразие, а аз продължавах да се хиля, да пощипвам мацката по задника и бедрата, да я целувам, но на никого не му дремеше. Докато има пари, и теб ще те има.

Закараха ме до нас и той си тръгна с нея. Влязох си, казах им „чао“, пуснах радиото, намерих четвъртинка скоч, изпих го, захилих се, чувствах се добре, най-сетне спокоен, свободен, парех ръцете си о̀ късите недопушени пури, после се добрах до кревата, добрах се до ръба му, спънах се, проснах се напряко на дюшека и спах, спах, спах…

На сутринта отново беше сутрин и аз бях жив.

Може би ще напиша роман, помислих си.

И написах.