Поща

1.

Не оспорвах развода. Не отидох в съда. Джойс ми даде колата. Тя нямаше книжка. Единствената ми загуба бяха три-четири милиона долара. Но все още имах пощата.

Срещнах Бети на улицата.

— Преди време те видях с една кучка — каза тя. — Не е твоят тип жена.

— Никоя жена не е.

Казах й, че съм се развел. Отидохме на бар. Бети се беше състарила, бързо. Надебеляла. Сбръчкана. Кожата на гушата й висеше. Тъжно. Но аз също бях остарял.

Бети била останала без работа. Някой прегазил кучето. Работила като сервитьорка, но я уволнили, след като съборили кафенето, за да строят офиси. Сега живеела в малка стая в хотел за отрепки. Сменяла чаршафите и чистела кенефите. Тя беше на вино. Предложи пак да се съберем. Аз предложих да изчакаме. Току-що бях преживял тежка раздяла.

Тя се прибра в стаята си и си сложи най-хубавата рокля, обувки с токчета, опита се да се пооправи. Но пак изглеждаше тъжно.

Взехме бутилка уиски и няколко бири, качихме се в апартамента ми — на четвъртия етаж в един стар блок. Вдигнах телефона и се обадих, че съм болен. Седнах срещу Бети. Тя кръстоса крака, свали си обувките, посмя се. Като в доброто старо време. Почти. Нещо липсваше.

По това време, когато звъннеш, че си болен, от пощите изпращаха сестра да провери дали не разпиваш или не си седнал на покер. Живеех близо до централата, та им беше удобно. С Бети бяхме седели около два часа, когато на вратата се почука.

— Кой ли е?

— Млъкни! — прошепнах. — Събуй тия обувки с токчета, отиди в кухнята и кротувай… МОМЕНТ! — извиках към вратата.

Запалих цигара, за да не лъхам на алкохол. Отидох при вратата и открехнах. Беше сестрата. Същата. Познаваше ме.

— От какво се оплакваш? — попита.

Издишах облак дим.

— От корем.

— Сигурен ли си?

— Да, боли ме коремът.

— Ще подпишеш ли този формуляр, за да докажа, че съм идвала и си бил вкъщи?

— Разбира се.

Сестрата ми подаде бланката странично. Подписах. Пъхнах й я обратно.

— Утре ще отидеш ли на работа?

— Няма как да знам. Ако се оправя, ще отида. Ако не, ще си стоя вкъщи.

Изгледа ме мръсно и си тръгна. Със сигурност надуши уискито в дъха ми. Достатъчно доказателство? Може би не — прекалено много технически подробности; а може би си е умирала от смях, когато се е качвала в колата с черната си чанта.

— Добре — казах на Бети, — обуй се и ела тук.

— Кой беше?

— Медицинската сестра от пощата.

— Тръгна ли си?

— Да.

— Всеки път ли правят така?

— Досега не са пропускали. Хайде сега да си сипем по едно и да празнуваме!

Отидох в кухнята и сипах две яки питиета. Върнах се в хола и дадох едното на Бети.

— Наздраве!

Вдигнахме високо чашите и се чукнахме.

Тогава будилникът зазвъня — силно.

Подскочих, сякаш ме бяха простреляли в гърба. Бети се метна с крак във въздуха, право нагоре. Изтичах при часовника и го спрях.

— Боже — възкликна тя, — щях да се надрискам!

Разсмяхме се. Седнахме. Вдигнахме чашите.

— Имах едно гадже, дето работеше за общината — каза тя. — Изпращаха му инспектор, но не всеки път, веднъж на пет. Та една вечер си пием с Хари — така се казваше той: Хари. Пием си с Хари и някой чука на вратата. Хари седи на дивана, облечен. „Ох, Боже!“ — вика, скача в леглото с дрехите и се пъха под завивките. Аз бутам бутилките и чашите под кревата, отварям вратата. Оня тип влиза и сяда на дивана. Хари е дори с обувки и чорапи, но се крие целият под завивките. „Как си, Хари?“ Хари вика: „Не съм добре. Тази приятелка дойде да се грижи за мен.“ И ме посочва. Аз седя там пияна. „Ами скорошно оздравяване, Хари“ — вика оня и си тръгва. Сигурна съм, че видя бутилките и чашите под леглото, и със сигурност знаеше, че стъпалата на Хари не са толкова големи. Нервна ситуация.

— Мамка им, не оставят човека да подиша! Искат те винаги на тръстиката.

— Разбира се.

Пихме още известно време, после се метнахме в леглото, но вече не беше същото, никога нямаше да бъде — между нас имаше дистанция, бяха се случили неща. Погледнах я, когато отиваше към банята; видях бръчки и провиснала кожа под бузите на задника й. Горката. Горкичката. Джойс бе стегната — като я награбиш, усещането беше супер. Бети не беше приятна на пипане. Тъжно, много тъжно. Когато се върна от банята, не пяхме, не се смяхме, дори не се скарахме. Седяхме в тъмното и пихме, пушихме, после си легнахме да спим и аз не сложих краката си върху тялото й, нито тя върху моето, както правехме едно време. Заспахме, без да се докосваме.

И двамата бяхме ограбени.

2.

Обадих се на Джойс.

— Как върви с Лилавата игла?

— Не мога да го разбера — отговори тя.

— Какво направи той, като му каза, че си се развела?

— Бяхме в барчето на участъка, когато му казах.

— Какво стана?

— Изпусна вилицата си. Облещи се. Каза: „Моля?“

— Значи е схванал, че имаш сериозни намерения.

— Не мога да го разбера. Оттогава ме избягва. Като го видя в коридора, бяга. Вече не сяда срещу мен на обяд. Изглежда… такъв… хладен.

— Коте, има и други мъже. Забрави го тоя. Вдигай платната и давай към следващия.

— Трудно ми е да го забравя. Тоест, как се държеше преди.

— Знае ли, че имаш кинти?

— Не, не съм му казвала. Не знае.

— Е, ако искаш той да…

— Не, не! Не искам така!

— Добре тогава. Сбогом, Джойс.

— Сбогом, Ханк.

Скоро след това получих писмо от нея. Върнала се в Тексас. Бабата била тежко болна, не очаквали да изкара дълго. Хората питали за мен. Доскоро. Обичам те, Джойс.

Оставих писмото и си представих как измекярчето недоумява защо съм изпуснал келепира. Нервният дребосък, който ме мислеше за такъв хитрец. Тежко беше да го разочаровам така.

3.

Извикаха ме в отдел „Личен състав“. Оставиха ме да чакам обичайните 45 минути или час и половина.

После:

— Господин Чинаски?

— Да.

— Заповядайте.

Мъжът ме заведе при едно бюро. Там седеше жена. Беше, така да се каже, секси, между трийсет и осем и трийсет и девет, но изглеждаше сякаш или отлага сексуалните си амбиции заради други неща, или ги пренебрегва.

— Седнете, господин Чинаски.

Седнах.

„Сладурано — помислих си, — мога да те чукам до припадък!“

— Господин Чинаски, чудехме се дали сте попълнили тази молба правилно.

— А?

— Става дума за полицейското ви досие.

Подаде ми лист. В очите й не личеше желание за секс.

Бях изброил десетина пиянски сбивания. По приблизителна преценка. Нямах представа за датите.

— Е? Посочили ли сте всичко? — попита тя.

— Ммм, да помисля…

Знаех какво иска. Искаше да кажа „да“ и тогава да ме пипне.

— Чакайте да помисля… хмм. Хмммм.

— Да?

— О, о! Боже!

— Какво?

— Бил съм пиян зад волана или съм карал пил. Преди около четири години. Не знам точната дата.

— И сте пропуснали да го запишете?

— Да, наистина. Мислех да го запиша, честно.

— Добре. Запишете го.

Записах го.

— Господин Чинаски. Това е ужасно досие. Искам да обясните всички тези арести и ако е възможно, да обосновете назначаването си при нас.

— Добре.

— Имате десет дни да отговорите.

Не исках работата чак толкова много. Но мадамата ме подразни.

Вечерта се обадих, че съм болен. Купих разграфени, номерирани листа за документи и синя папка с много официален вид. Взех си бутилка уиски и стек бира, седнах на машината и почнах да пиша. Бях си приготвил речника. От време на време го разлиствах, намирах някоя дълга неразбираема дума и изграждах цяло изречение или абзац около нея. Изписах четирийсет и две страници. Завърших с: „Копия от това изложение могат да бъдат изпратени до пресата, телевизията и други средства за масово осведомяване.“

Бяха ми кипнали лайната.

Тя стана от бюрото и лично взе листата.

— Господин Чинаски?

— Да?

Беше 9.00. На другия ден, след като ме накара да отговоря на обвиненията.

— Един момент.

Взе четирийсет и двете страници на бюрото си. Почна да чете, да чете… Някакъв се примъкна зад нея и също се зачете. После станаха двама, трима, четирима, петима. Всички четяха. Шест, седем, осем, девет души. Четяха.

„Майната им“ — помислих си.

По едно време някой възкликна:

— Всички гении са пияници!

Сякаш това обясняваше всичко. Пак някой беше гледал прекалено много филми.

Тя стана от бюрото с четирийсет и двете страници в ръка.

— Господин Чинаски?

— Да?

— Ще разгледаме случая ви. Ще ви се обадим.

— А междувременно да продължавам ли да ходя на работа?

— Междувременно продължавайте да ходите на работа.

— Лек ден.

4.

Една нощ ме сложиха до Бучнър. Той не сортираше писма. Само седеше. И приказваше.

Една млада жена седна в края на редицата. Бучнър забуча:

— Да, курво! Искаш да ти го туря, нали? Това искаш, курво!

Продължих да сортирам писмата. Отговорникът мина наблизо. Бучнър мърмореше:

— И ти си в списъка, мамче! Ще ми паднеш, мръсницо! Въшлива кучка! Ще го духаш!

Отговорниците не закачаха Бучнър. Никой не закачаше Бучнър.

Чух го пак да нарежда:

— Ей, сладурано! Не ме кефи тоя поглед! В списъка си, мамче! На първо място в списъка! Ще ти пръсна задника! Хей, на тебе говоря! Чуваш ли?

Това преля чашата. Хвърлих писмата.

— Добре — казах му, — да свалим картите! Да свалим цялото шибано тесте! Тук ли искаш, или навън?

Погледнах Бучнър. Говореше на тавана — луд:

— Казах, че си на първо място в списъка! Ще те опъна аз тебе, как само ще те опъна!

„Уф — помислих си, — май прекалено се вживявам.“ Другите сортировачи седяха много тихо. Не ги обвинявам. Станах и отидох да пийна вода. Върнах се. Двайсет минути по-късно излязох за десетминутната почивка. Когато пак се върнах, отговорникът ме чакаше. Дебел негър около петдесетте. Разкрещя се:

— ЧИНАСКИ!

— Какво има, готин?

— Напусна работното си място два пъти за трийсет минути!

— Да, първия път станах да пия вода. Трийсет секунди. После излязох в почивка.

— Ами ако работеше на машина? Не можеш да ставаш от машината два пъти в рамките на трийсет минути!

Лицето му лъщеше от гняв. Поразително. Не го разбирах.

— ЩЕ ТИ ПИША ЗАБЕЛЕЖКА!

— Добре.

Седнах до Бучнър. Отговорникът дотича с докладната. Беше я надраскал набързо. Нищо не се четеше. Бил е толкова ядосан, че цялата беше в петна и драскулки.

Сгънах внимателно листчето и го прибрах в задния си джоб.

— Ще го убия тоя кучи син! — измърмори Бучнър.

— Ще ми се да го направиш, дебелако — отговорих. — Ще ми се да го направиш.

5.

Не стигаха дванайсетчасовите нощни смени, ами и отговорниците, и другите сортировачи, и неспособността да дишаш в тази камара от плът, плюс застоялите манджи във „ведомствения“ стол.

Но върхът беше Ц1. Район „Център 1“. Адресната схема на моя участък бе нищо в сравнение с „Център 1“. Той обхващаше около една трета от улиците в града и всичките бяха разделени в номерирани зони. Живеех в един от най-големите градове на САЩ. Това бяха много улици. Освен това имаше Ц2. И Ц3. Трябваше да минеш всеки тест за 90 дни, от три опита, с успеваемост 95 процента или повече, 100 картончета в аквариума, за осем минути, а ако не се справиш, можеше да кандидатстваш за президент на „Дженерал мотърс“, както беше казал онзи тип. За тези, които минаваха, адресните схеми ставаха малко по-лесни — втория и третия път. Но дванайсетчасовите нощни смени и отменените почивни дни идваха в повече за мнозинството от колегите. От първоначалната група от сто и петдесет-двеста души вече бяха останали само седемнайсет-осемнайсет.

— Как очаквате да работя по дванайсет часа всяка нощ, да спя, да ям, да се къпя, да пътувам насам и обратно, да се пера, да плащам газта и наема, да сменям гумите, да правя всички тези неща и пак да уча зоните? — попитах един от инструкторите в учебната зала.

— Пробвай да не спиш — отговори той.

Погледнах го. Не се шегуваше. Проклетият глупак говореше съвсем сериозно.

6.

Установих, че единственото време, когато мога да уча, е точно преди да заспя. Бях прекалено уморен, за да си правя закуска и да я ям, затова излизах и си купувах стек бира, слагах го на стола до леглото, отварях кутия, отпивах як гълток и отварях адресната схема. На третата бира се налагаше да я оставя. Толкова можех да поема. Допивах бирата седнал в леглото, като зяпах стената. На последната кутия заспивах. Когато се събудех, имах време само да ида до тоалетната, да се изкъпя, да хапна и да тръгна пак за работа.

Няма как да се приспособиш, просто се изморяваш все повече и повече. Винаги купувах стек бира на прибиране и една сутрин бях адски скапан. Качих се по стълбите (нямаше асансьор) и вкарах ключа в бравата. Вратата се отвори. Някой беше сменил всички мебели, имаше нов килим. Не, всички мебели също бяха нови.

На дивана седеше някаква жена. Изглеждаше сносно. Млада. Хубави крака. Руса.

— Здрасти — казах аз. — Бира?

— Здрасти! Добре, може една.

— Харесва ми как си спретнала обстановката тук.

— Сама го направих.

— Защо?

— Просто така реших.

Взехме по една бира.

— Ставаш — отбелязах аз.

Оставих бирата и целунах мацето. Сложих ръка върху коляното й. Хубаво коляно.

Отпих още една глътка бира.

— Да, много ми харесва как е обзаведено тук. Действа ми ободрително.

— Много мило. На мъжа ми също му харесва.

— Тогава защо мъжът ти… Какво? Мъж ли? Кой номер е този апартамент?

— 309.

— 309? Мили Боже! Сбъркал съм етажа! Аз живея в 409-и. Ключът ми пасна на вратата.

— Седни, сладурче.

— Не, не…

Взех четирите останали бири.

— Закъде се разбърза? — попита тя.

— Някои мъже са луди — отговорих, като тръгнах към вратата.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че някои мъже обичат жените си.

Тя се засмя:

— Не забравяй къде живея.

Затворих вратата и изкачих още един етаж. Отворих собствената си врата. Вътре нямаше никого. Мебелите бяха стари и очукани, килимът — почти без цвят. Празни бирени кутии по пода. Този път нямаше грешка.

Съблякох се, легнах си сам и отворих поредната бира.

7.

Докато работех в станция „Дорси“, чух неколцина от по-старите служители да бъзикат Грейстоун — Големия боздуган, задето си купил магнетофон, за да си учи схемите. Записвал ги в почивките и после си ги пускал да ги слуша. Наричаха го Големия боздуган по очевидни причини. Беше вкарал три жени в болница с туй чудо. Последно решил да чука отзад. Намерил си някакъв педал на име Картър. Дори него беше разпорил. Картър лежеше в болница в Бостън. Майтапеха се, че трябвало да го закарат чак там, защото по Западното крайбрежие нямало достатъчно конец да го зашият, след като Боздугана го изклатил. Вярно или не, реших да пробвам с магнетофон. Край на притесненията. Можех да го оставям включен, докато спя. Някъде бях чел, че човек може да учи подсъзнателно, насън. Това изглеждаше най-лесният начин. Купих си магнетофон и ролки.

Прочетох адресната схема и я записах. Легнах си с бира в ръка и пуснах записа да слушам.

— ТАКА, ХИГИНС СЕ ДЕЛИ НА „ХЪНТЪР“ 42, „МАРКЛИ“ 67, „ХЪДСЪН“ 71, „ЕВЪРГЛЕЙДС“ 84! СЕГА, СЛУШАЙ, СЛУШАЙ, ЧИНАСКИ, ПИТСФИЙЛД СЕ ДЕЛИ НА „АШГРОУВ“ 21, „СИМЪНС“ 33, „НИДЪЛС“ 46! СЛУШАЙ, ЧИНАСКИ, СЛУШАЙ, УЕСТХЕЙВЪН СЕ ДЕЛИ НА „ЕВЪРГРИЙН“ 11, „МАРКХАМ“ 24, „УДТРИЙ“ 55! ЧИНАСКИ, ВНИМАВАЙ, ЧИНАСКИ! ПАРЧБЛЕЙК СЕ ДЕЛИ…

Не се получаваше. Гласът ми ме приспиваше, не можех да издържа след третата бира.

След известно време престанах да пускам магнетофона и да уча адресни схеми. Само изпивах шестте големи бири и си лягах. Главата ми не го побираше. Дори се замислих да отида на психиатър. Представих си как ще протече срещата:

— Да, моето момче?

— Ами ето как стоят нещата.

— Разказвай. Искаш ли да легнеш на дивана?

— Не, благодаря. Ще заспя.

— Разказвай, ако обичаш.

— Ами нуждая се от тази работа.

— Нормално.

— Обаче, за да остана, трябва да науча още три адресни схеми и да взема изпита.

— Адресни схеми? Какви са тия адресни схеми?

— Това е, когато хората не пишат пощенския код. Някой трябва да сортира тези писма в зоните. Затова ни карат да учим списъци с адреси, след като сме работили цяла нощ.

— И?

— Не мога да задържа листа. Като го взема, изпада от ръката ми.

— Не можеш да научиш схемите?

— Не. Трябва да разпределя сто картончета в стъклен аквариум за осем минути с минимум деветдесет и пет процента точност, иначе изхвърчам. А работата ми трябва.

— Защо не можеш да научиш схемите?

— Точно затова съм тук. За да попитам вас. Може би не съм нормален. Обаче всички тези улици са разпределени по различни начини. Ето, погледнете.

Ще му подам шестте листа с адресната схема, защипани с телбод, напечатани от двете страни с дребен шрифт.

Той ще ги разгледа.

— И трябва да научиш всичко това?

— Да, докторе.

— Моето момче — ще каже, като ми връща листата, — не си ненормален, задето не искаш да назубриш всичко това. По-скоро бих те обявил за побъркан, ако искаше. Двайсет и пет долара.

Затова се анализирах сам и си спестих парите.

Обаче трябваше да направя нещо.

Един ден ми писна. Около 9.10 телефонирах в централата, отдел „Личен състав“.

— Госпожица Грейвс? Може ли да говоря с госпожица Грейвс?

— Ало.

Ето я. Кучката. Започнах да си лъскам бастуна, докато говорех с нея.

— Госпожице Грейвс, Чинаски се обажда. Преди време ви писах отговор за лошото ми полицейско досие. Помните ли ме?

— Помня ви, господин Чинаски.

— Взехте ли някакво решение?

— Още не. Ще ви уведомим.

— Добре. Но има един проблем.

— Да, господин Чинаски?

— В момента уча Ц1.

Замълчах.

— Да?

— Много е трудно. Почти невъзможно е да науча тази зона. Посвещавам цялото си свободно време на това, но напразно. Като се има предвид, че мога да бъда отстранен от пощенската служба всеки момент, не е честно да ме карате да уча адресни списъци.

— Добре, господин Чинаски. Ще се обадя в центъра за обучение и ще им кажа да ви освободят от ученето на схеми, докато вземем решение за вас.

— Благодаря, госпожице Грейвс.

— Приятен ден — отговори тя и затвори.

Наистина беше приятен ден. След като си го лъсках, докато говорех по телефона, почти реших да се престраша и да сляза в 309-и апартамент. Все пак реших да не рискувам. Направих си бекон с яйца и отпразнувах случая с още литър бира.

8.

Останахме шест-седем души. Ц1 беше непосилен за останалите.

— Как върви овладяването на схемата, Чинаски? — питаха ме.

— Никакъв проблем.

— Добре. Как се дели „Удбърн авеню“?

— „Удбърн“ ли?

— Да, „Удбърн“.

— Виж какво, не искам да се разсейвам с тия неща, докато работя. Досадно е. Да не вършим по няколко неща наведнъж.

9.

Бети дойде на Коледа. Опече пуйка и седнахме да пием. Бети обичаше големи елхи. Тази беше около два метра висока и една педя дебела, отрупана с лампички, крушки, гирлянди, всякакви боклуци. Изпихме две бутилки уиски, шибахме се, ядохме пуйка, пихме още. Кръстачката се бе разхлабила и не беше достатъчно голяма, за да държи елхата. Постоянно се налагаше да я изправям. Бети се просна на леглото и заспа. Продължих да пия на пода, по боксерки. Изпружих се. Затворих очи. Нещо ме събуди. Отворих очи. Точно навреме, за да видя как огромното дърво, покрито с нажежени лампички, бавно се накланя към мен с острата звезда на върха като кинжал. Отначало не осъзнах какво става. Приличаше на края на света. Не можех да помръдна. Клоните ме обгърнаха като ръце. Дървото ме затисна. Лампичките бяха нажежени до червено.

— О, БОЖЕ ГОСПОДИ, ИМАЙ МИЛОСТ! БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ! БОЖИЧКО! БОЖИЧКО! ПОМОЩ!

Крушките ме изгаряха. Изтъркалях се наляво, не можах да се измъкна, изтъркалях се надясно.

— АУУУ!

Най-сетне се изплъзнах. Бети беше станала, стоеше.

— Какво стана? Какво?

— НЕ ВИЖДАШ ЛИ? ТОВА ПРОКЛЕТО ДЪРВО СЕ ОПИТА ДА МЕ УБИЕ!

— Какво?

— ДА, ВИЖ МЕ!

Имах червени петна по цялото тяло.

— Ох, горкичкият!

Отидох и издърпах щепсела от контакта. Лампичките угаснаха. Онова чудо умря.

— Ох, горкичкото ми дръвче!

— Твоето горкичко дръвче?

— Да, беше толкова красиво!

— Ще го изправя сутринта. Сега му нямам доверие. Нека си почине през нощта.

Това не й хареса. Усетих как ще се скараме, затова подпрях елхата на един стол и пак включих лампичките. Ако дървото беше изгорило нейните цици или задник, щеше да го изхвърли през прозореца. Аз даже бях прекалено добър.

Няколко дни след Коледа минах да видя Бети. Седеше в стаята си пияна, в 8.45 сутринта. Не изглеждаше много добре, но и за мен можеше да се каже същото. Май всеки клиент й подаряваше бутилка. Имаше вино, водка, бърбън, скоч. Най-евтините марки. Стаята беше пълна с бутилки.

— Проклети глупаци! Не знаят ли друго? Ако изпиеш всичко това, ще умреш!

Бети само ме погледна. Този поглед казваше всичко.

Тя имаше две деца, които никога не идваха да я видят, никога не й пишеха. Работеше като чистачка в евтин хотел. В началото, когато се запознахме, дрехите й бяха скъпи, тънките й глезени се открояваха над скъпи обувки. Беше стегната, почти красива. С големи очи. Смееше се. Току-що се беше развела с богат съпруг, който по-късно загина при катастрофа, след като карал пиян; изгоря жив в Кънетикът. Казваха ми: „Никога няма да я укротиш.“

А ето я сега. Знаех обаче как да й помогна.

— Виж какво — казах й, — трябва да взема всичко това. Ще ти давам само от време на време по някоя бутилка. Няма да ги изпия.

— Не пипай бутилките.

Не ме погледна даже. Стаята й бе на последния етаж и тя седеше на един стол до прозореца и гледаше колите навън.

Приближих се.

— Слушай, скапан съм. Трябва да тръгвам. Но за Бога, внимавай с тия работи!

— Добре.

Наведох се и я целунах.

Седмица и нещо по-късно пак минах да я видя. Почуках, но никой не отвори.

— Бети! Бети! Добре ли си?

Завъртях топката на вратата. Беше отворено. Леглото беше разбъркано. На чаршафа имаше голямо петно от кръв.

— О, мамка му!

Завъртях се. Бутилките ги нямаше.

Огледах се. Собственичката на хотела беше французойка на средна възраст. Стоеше на вратата.

— Тя е в Окръжната болница — каза ми. — Беше много зле. Снощи извиках линейка.

— Всичко ли изпи?

— С малко помощ.

Изтичах долу и се качих в колата. Отидох в болницата. Познавах мястото добре. Казаха ми номера на стаята.

В малкото помещение имаше три-четири легла. На едното седеше някаква жена, хрупаше ябълка и се смееше с две посетителки. Отметнах чаршафа, отделящ леглото на Бети, седнах на столчето и се наведох над нея.

— Бети! Бети!

Докоснах ръката й.

— Бети!

Отвори очи. Отново бяха красиви. Ясно, спокойно синьо.

— Знаех, че ще дойдеш.

Затвори очи. Устните й бяха сухи. В лявото ъгълче на устата й имаше засъхнала жълта слюнка. Взех кърпа, навлажних я и избърсах петното. Почистих лицето й, ръцете, шията. Взех друга кърпа и изстисках малко вода върху езика й. После — още малко. Наквасих устните й. Оправих косата й. През чаршафа чувах смеха на жените.

— Бети, Бети, Бети. Моля те, пийни малко вода, само си близни, не много, мъничко.

Тя не отговори. Десет минути се опитвах да й дам сила. Напразно.

От устата й пак потече слюнка. Избърсах я.

Станах и дръпнах чаршафа. Изгледах сърдито трите жени.

Отидох при дежурната сестра:

— Кажете, правите ли нещо за жената в 45-С? Бети Уилямс.

— Правим каквото можем, господине.

— Ама там няма никой.

— Посещаваме я редовно.

— Къде са лекарите? Не виждам лекар.

— Лекарят я прегледа, господине.

— Защо сте я оставили да лежи така?

— Направихме каквото можахме, господине.

— ГОСПОДИНЕ! ГОСПОДИНЕ! ГОСПОДИНЕ! СТИГА СТЕ МЕ ГОСПОДИНОСВАЛИ! Басирам се, че ако беше президентът, губернаторът, кметът или някой друг кучи син, там щеше да е пълно с доктори и да правят нещо! Защо просто ги оставяте да умират? Грях ли е да си беден?

— Казах ви, господине, направихме ВСИЧКО, което можахме.

— Ще се върна след два часа.

— Съпруг ли сте?

— Живеехме по закона за съжителството.

— Може ли име и телефон?

Казах й ги и бързо излязох.

10.

Погребението трябваше да започне в 10.30, но вече беше жега. Носех купен набързо евтин черен костюм. Беше първият нов костюм, който слагах от години. Бях намерил сина й. Пътувахме с новия му мерцедес. Бях го открил благодарение на листче с адреса на тъста му. Два междуградски разговора, и готово. Докато дойде, майка му почина. Почина, докато се опитвах да го намеря. Хлапето, Лари, не беше много пригоден за обществото. Имал навик да краде колите на приятелите си, но някак се споразумявал с тях и съдията и все се измъквал. После го взели в армията, но някак успял да се вреди в някаква програма за обучение и когато се уволнил, си намерил доходна работа. Тогава престанал да се вижда с майка си — когато намерил тази добре платена работа.

— Къде е сестра ти? — попитах го.

— Откъде да знам?

— Хубава кола. Моторът изобщо не се чува.

Лари се усмихна. Това му хареса.

На погребението отидохме трима: син, любовник и ненормалната сестра на собственичката на хотела. Казваше се Марша. Тя все мълчеше. Просто седеше с налудничава усмивка. Кожата й бе бяла като емайл. Имаше проскубана русолява коса и шапка, която не й беше по мярка. Собственичката я бе изпратила да я замества. Трябвало да наглежда хотела.

Разбира се, имах тежък махмурлук. Спряхме за кафе.

Покрай погребението вече се бяха появили проблеми. Лари се скара с католическия свещеник. Имаше известни съмнения дали Бети е била истинска католичка. Свещеникът не искаше да отслужи службата. Накрая решиха да проведе половин служба. Е, по-добре половинка, отколкото никаква.

Имахме проблеми дори с цветята. Бях купил венец от рози — различни рози, сплетени във венец. В цветарницата го правиха цял следобед. Цветарката познаваше Бети. Пиянстваха заедно преди години, когато Бети още имаше къщата и кучето. Делси, така се казваше. Винаги ми се е искало да вляза в гащите на Делси, но все не ми се удаваше случай.

Тя ми се обади:

— Ханк, какво им става на тия кретени?

— Кои кретени?

— Ония от погребалното.

— Какво е станало?

— Ами пратих момчето с камиона да закара твоя венец, а те не го пуснали. Казали, че е затворено. Дотам е много път, ако не знаеш.

— Знам, Делси.

— Затова оставил цветята до вратата, но те отказали да ги сложат в хладилната стая. Та момчето оставило венеца там. Какво им става на тия хора, бе?

— Не знам. Какво им става на хората навсякъде?

— Няма да мога да дойда на погребението. Добре ли си, Ханк?

— Защо не дойдеш да ме утешиш?

— Ще трябва да взема и Пол.

Пол беше мъжът й.

— Айде няма нужда.

Така, отивахме към полупогребението.

Лари вдигна глава от чашата с кафе.

— Ще ти пиша за паметника по-късно. Сега нямам пари.

— Добре — отговорих.

Лари плати кафетата, после излязохме и се качихме в мерцедеса.

— Чакай малко.

— Какво? — попита Лари.

— Май забравихме нещо.

Върнах се в кафенето.

— Марша.

Тя още седеше на масата.

— Хайде, Марша, тръгваме.

Тя стана и тръгна след мен.

Свещеникът си прочете каквото се полагаше. Не го слушах. Ковчегът беше там. Бети лежеше вътре. Беше голяма жега. Слънчевите лъчи се спускаха като жълта стена. Една муха кръжеше наоколо. По средата на полуслужбата дойдоха двамата типове с венеца. Розите бяха мъртви, мъртви и увехнали в жегата. Подпряха нещото на едно близко дърво. Към края на службата моят венец клюмна напред и падна. Никой не го вдигна. Свърши се. Отидох при свещеника и стиснах ръката му:

— Благодаря.

Той се усмихна. Така станаха двама усмихнати: свещеникът и Марша.

Докато се прибрахме, Лари пак каза:

— Ще ти пиша за паметника.

Все още чакам това писмо.

11.

Качих се в апартамент 409, сипах си скоч с вода, взех пари от горното чекмедже, слязох, качих се в колата и подкарах към хиподрума. Стигнах навреме за първия старт, но не заложих, защото нямах време да прочета бюлетина.

Отидох в бара за пиячка и видях онази висока азиатка със стар шлифер. Беше доста зле облечена, но понеже и аз не бях по-спретнат, извиках името й тихо, колкото само тя да чуе, докато минаваше.

— Ви, бебче.

Спря. Дойде при мен.

— Здрасти, Ханк. Как си?

Познавах я от централното пощенско управление. Работеше в друга станция, до автомата за вода, но изглеждаше по-добронамерена от повечето.

— Нещо ми е тъжно. Трето погребение за две години. Първо майка ми, после баща ми. А днес едно старо гадже.

Тя си поръча нещо. Отворих „Конен бюлетин“.

— Хайде да хванем втория старт.

Тя дойде и облегна количество крак и цица в мен. Винаги търся не много известен кон, който може да надбяга фаворита. Ако няма кой да го бие, залагам на фаворита.

Бях идвал на хиподрума и след другите две погребения и печелех. Имаше нещо в тия погребения. Отваряха ти очите. По едно погребение на ден, и щях да забогатея.

На едната миля номер 6 изостана с една глава от фаворита. Остави да го изпреварят, след като две обиколки водеше. Номер 6 имаше курс 35 към 1. За това състезание фаворитът се котираше 9 към 2. И двата бяха с изравнени възможности. Сега увеличиха тежестите на фаворита с един килограм, от 52 на 53. Номер 6 още носеше 52 килограма, но му сложиха по-неопитен жокей и увеличиха дистанцията на миля и една 16-а. Всички решиха, че след като фаворитът е настигнал номер 6 на едната миля, ще го изпревари и на допълнителната шестнайсетина. Изглеждаше логично. Обаче конните състезания не се подчиняват на логиката. Треньорите поддържат конете си в привидно недобро състояние, за да отклонят малко залозите от тях. Промяната на дистанцията и слагането на по-непопулярен жокей подсказваха бързо покачване на цената. Погледнах таблото. Сутрешният курс беше 5. Сега пишеше 7 към 1.

— Номер 6 ще спечели — казах на Ви.

— Не, този кон губи.

— Вярвай си.

Отидох и заложих 10 за победа на номер 6.

Номер 6 излезе начело още със старта, мина плътно до оградата на първата дъга, после с лекота набра преднина с една дължина и четвърт на задния прав участък. Основното множество го следваше плътно. Очакваха, че номер 6 ще ги изведе на дъгата, ще даде място в началото на правата отсечка и там ще го издухат. Това беше стандартният подход. Треньорът обаче бе дал на жокея други инструкции. В началото на завоя момчето отпусна юздите и конят дръпна рязко напред. Докато другите жокей реагират, номер 6 имаше четири дължини преднина. В началото на правата момчето даде на коня да си поеме малко въздух, погледна назад, после пак го пришпори. Перспективите ми изглеждаха добри. Изведнъж фаворитът, 9 към 5, се откъсна от масата и рязко дръпна, кучият му син. Ядеше дистанцията, настъпваше. Изглеждаше, че ще изпревари моето конче. Фаворитът бе номер 2. На средата на правата отсечка 2 беше само на половин дължина зад 6. Тогава момчето с номер 6 развъртя камшика. Жокеят на фаворита шибаше яко. Изминаха останалата част от правата по този начин, с половин дължина разлика, и така финишираха. Погледнах таблото. Курсът при моя кон се беше покачил на 8 към 1.

Отидохме пак в бара.

— В този старт не спечели най-добрият кон — каза Ви.

— Не ме интересува кой е най-добрият. Интересува ме само кой ще финишира пръв. Поръчвай.

Поръчахме.

— Добре, умнико. Да видим как ще се справиш на следващия старт.

— Казвам ти, сладка, адски ми върви след погребение.

Тя пак подпря крак и гърда о мен. Глътнах малко уиски и отворих „Конен бюлетин“. Трети старт.

Прегледах бюлетина. Този ден бяха решили да подлудят хората. Първият стартирал току-що бе спечелил, затова сега тълпата търсеше бързия бегач и не се интересуваше от късните спринтьори. Тълпата помни само един старт назад. Една причина за това е 25-минутната пауза между стартовете. Мислите им са фокусирани върху това, което се е случило току-що.

Третото състезание беше на шест фърлонга. Сега бързият бегач, тоест стартиралият с преднина, беше фаворит. Бе изгубил последното си състезание, на седем фърлонга, с един нос, като запази преднина през цялата права и се провали в последния скок. Номер 8 беше най-близо зад него. Бе завършил трети, с дължина и половина зад фаворита, като скъси дистанцията от две дължини на правата. Тълпата си мислеше, че щом номер 8 не е настигнал фаворита на седем фърлонга, как, по дяволите, ще го надбяга на трасе с един фърлонг по-малко? Тълпата винаги си тръгваше с празни джобове. Победителят от състезанието на седем фърлонга не участваше в този старт.

— Номер 8 ще спечели — казах на Ви.

— Разстоянието е твърде късо — възрази тя. — Абсурд.

Номер 8 имаше начална котировка 6, а сега — 9.

Взех си печалбата от последния старт и заложих 10 долара за победа на номер 8. Ако залагаш твърде голяма сума, конят ти губи. Или размисляш и се отказваш от него. Десет за победа беше хубав, удобен залог.

Фаворитът тръгна добре. Излезе от вратичката първи, мина близо до оградата и дръпна с две дължини. Номер 8 бягаше около средата на трасето, предпоследен, като постепенно се приближаваше към оградата. В началото на правата фаворитът все още изглеждаше добре. Момчето с номер 8, вече пети в групата, още далеч от оградата, даде на своя да опита камшика. Фаворитът скъси крачката. Мина първата четвърт за 22 и 4/5, но по средата на правата все още бе с две дължини напред. Изведнъж номер 8 дръпна, профуча покрай него и финишира с две и половина дължини преднина. Погледнах таблото. Все още показваше 9 към 1.

Върнахме се в бара. Ви притисна тялото си към мен.

Спечелих в три от последните пет надбягвания. Тия дни пускаха само осем старта вместо девет. Както и да е, осем бяха достатъчно. Купих си две пури и двамата се качихме в колата. Ви беше дошла с автобуса. Отбих се за бутилка уиски и отидохме вкъщи.

12.

Ви се огледа.

— Какво прави пич като теб в такава дупка?

— Всички жени ме питат това.

— Голяма мизерия е.

— Живея скромно.

— Хайде у нас.

— Добре.

Качихме се в колата и тя ми каза адреса. Спряхме за две големи пържоли, зеленчуци, продукти за салата, картофи, хляб, още пиячка.

Във фоайето на блока й имаше табелка:

Голям надпис с червена боя.

— Харесва ми това за телевизорите — казах й.

Качихме се с асансьора. Апартаментът й беше хубав. Занесох торбите в кухнята, намерих две чаши и ги напълних.

— Ти извади нещата — каза тя. — Сега идвам.

Извадих нещата, сложих ги в мивката.

Сипах си второ питие. Ви се върна. Беше се накиприла. Обеци, високи токчета, минижуп. Изглеждаше сносно. Пълничка. Но с хубав задник и бедра, и цици. Стегната кобила за яко яздене.

— Ей, здрасти — казах. — Аз съм приятел на Ви. Каза, че ей сега ще дойде. Нещо за пиене?

Тя се засмя. Награбих едрото й тяло и я целунах. Устните й бяха студени като диаманти, но имаха хубав вкус.

— Гладна съм. Дай да сготвя.

— И аз съм гладен. Ще изям теб!

Тя се засмя. Целунах я бързо, стиснах я за задника. После отидох в дневната с чашата, седнах, изпружих крака, въздъхнах.

Можех да остана тук, помислих си, да печеля на хиподрума, а тя да се грижи за мен в лошите моменти, да ме масажира с ароматни масла, да ми готви, да ми говори, да спи с мен. Разбира се, не можеше без скандали. Такава е женската природа. Обичат взаимното замеряне с кирливи ризи, малко крясъци, малко драматизъм. После размяна на обещания. Не бях много по обещанията.

Почнах да се замайвам. Във въображението си вече се бях нанесъл.

Ви не си губеше времето. Дойде с питието си, седна в скута ми, целуна ме с език. Членът ми скочи и се опря в стегнатия й задник. Награбих шепа месо. Стиснах.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя.

— Сигурен съм, но нека отложим за около час след като се навечеряме.

— О, нямах предвид това!

Прегърнах я и й пуснах един език.

Ви стана от скута ми.

— Искам да ти покажа снимка на дъщеря ми. Тя е в Детройт с майка ми. Но наесен ще дойде за училище.

— На колко е?

— На шест.

— А бащата?

— С Рой се разведохме. Непрокопсаник. Само пиеше и залагаше на коне.

— О?

Донесе снимката и я пъхна в ръката ми. Опитах се да различа нещо. Имаше черен фон.

— Ама, Ви, тя е черна! По дяволите, не се ли сети да я снимаш на светъл фон?

— От баща й е. Черното е доминантен белег.

— Да. Очевидно.

— Снимката я е правила майка ми.

— Имаш хубава дъщеричка.

— Да, голяма е красавица, наистина.

Ви остави снимката и отиде в кухнята.

Вечната снимка! Тия жени с техните снимки… Винаги беше същото, все същото. Ви застана на вратата на кухнята.

— Недей да пиеш прекалено! Знаеш какво ще правим!

— Не се безпокой, бебче, ще получиш каквото искаш. Междувременно дай едно питие! Имах труден ден. Скоч с вода, едно към едно.

— Я си сипи сам бе, отворко.

Завъртях се със стола, включих телевизора.

— Ако искаш пак успешен ден на хиподрума, жено, сипи на господин Отворко едно питие. Веднага!

В последната гонка Ви най-накрая заложи на моя кон. Беше на 5 към 1 и от две години нямаше прилично представяне. Заложих на него само защото беше 5, а не 20 към едно. Конят спечели с шест дължини, без усилие. Бяха го стегнали от муцуната до опашката.

Вдигнах глава и над рамото ми се подаде ръка, държаща чаша.

— Благодаря, бебче.

— Да, господине — засмя се тя.

13.

В леглото имах нещо пред себе си, но не можех да направя нищо. Лъсках ли, лъсках и лъсках. Ви беше много търпелива. Напъвах се, търках, но бях изпил прекалено много.

— Съжалявам, бебче.

Обърнах се. И заспах.

Нещо ме събуди. Беше Ви. Бе успяла да ми го вдигне и го яздеше.

— Хайде, бебче, хайде! — насърчих я.

От време на време извивах гърба си. Тя ме гледаше отгоре с алчни очи. Изнасилваше ме висока жълта вещица! За момент това ме възбуди.

После й казах:

— Мамка му. Слизай. Имах дълъг, труден ден. Да изчакаме по-добър момент.

Тя слезе от мен. Оная ми работа спадна като експресен асансьор.

14.

Сутринта я чух да обикаля. Ходеше ли, ходеше и ходеше.

Беше около 10.30. Повдигаше ми се. Не исках да я виждам. Още петнайсет минути. След това щях да стана.

Тя ме разтърси.

— Слушай, искам да се махнеш, преди да дойде приятелката ми!

— И какво? Ще изчукам и нея.

— Да, бе — изсмя се тя, — вярвай си.

Станах. Задавих се, щях да повърна. Бавно почнах да се обличам.

— Караш ме да се чувствам като някаква отрепка — казах й. — Не може да е толкова зле! Трябва да има нещо добро в мен.

Най-сетне се облякох. Отидох в банята и си наплисках лицето с вода, сресах се. „Де да можех да си среша лицето — помислих си, — но не мога.“

Излязох.

— Ви.

— Да?

— Не се сърди толкова. Не е твоя грешката. Алкохолът е виновен. Случвало се е и преди.

— Тогава не трябва да пиеш толкова. Никоя жена не иска да бъде на второ място след бутилката.

— Тогава защо не поправиш положението?

— Ох, я стига!

— Слушай, трябват ли ти пари, бебче?

Извадих двайсетачка от портфейла си.

Подадох й я.

— Леле, много си мил!

Погали бузата ми, целуна ме леко отстрани по устата.

— Да караш внимателно.

— Разбира се, бебче.

Карах внимателно през целия път до хиподрума.

15.

Извикаха ме в кабинета на съветника на втория етаж.

— Я да видя как изглеждате, Чинаски.

Погледна ме.

— Ау! Много зле. Я да взема едно хапче.

И наистина, отвори някакво шишенце и взе хапче.

— Добре, господин Чинаски, бихме искали да знаем къде бяхте през последните два дни?

— Бях в траур.

— В траур? Траур за какво?

— За една стара приятелка. Почина. Един ден да я заровим. И един ден траур.

— Не се обадихте да предупредите, господин Чинаски.

— Да.

— Искам да ви кажа нещо, господин Чинаски. Неофициално.

— Добре.

— Когато не се обаждате, знаете ли какво казвате?

— Не.

— Господин Чинаски, вие казвате: „Да им го начукам на пощите!“

— Така ли?

— И знаете ли какво означава това, господин Чинаски?

— Не, какво означава?

— Означава, господин Чинаски, че пощенската служба ще ви го начука на вас!

Наведе се и се втренчи в мен.

— Господин Федърс — казах му, — вървете на майната си.

— Не ми се отваряй, Хенри, мога да ти вгорча живота.

— Моля ви, господине, говорете ми на „ви“. Проявете малко уважение.

— Искаш уважение, но…

— Точно така. Знаем къде паркирате, господин Федърс.

— Какво? Заплашваш ли ме?

— Черните тук ме харесват, Федърс. Заблудих ги.

— Черните те харесват?

— Подмазват ми се. Дори чукам жените им. Или поне се опитвам.

— Добре. Така нищо няма да постигнем. Ако обичате, върнете се на работното си място.

Даде ми извинителна бележка. Уплаши се, нещастникът. Не бях заблудил черните, не бях заблудил никого — единственият заблуден беше Федърс. Все пак беше разбираемо, че се уплаши. Един отговорник го бяха блъснали по стълбите. Друг го наръгаха в задника. Трети бе намушкан с нож в корема, докато чакал на светофара една нощ в 3.00. Пред самата централа на пощите. Повече не го видяхме.

Скоро след разговора ни Федърс също се махна от централното управление. Не знам къде отиде. Обаче избяга от централата.

16.

Една сутрин около 10.00 телефонът иззвъня.

— Господин Чинаски?

Познах гласа и започнах да лъскам бастуна.

— Ммммм.

Госпожица Грейвс, оная кучка.

— Събудих ли ви?

— Да, да, госпожице Грейвс, но кажете. Няма проблем, всичко е наред.

— Добре, получихте разрешение да останете.

— Мммм, мммм.

— Затова уведомихме обучителния център.

— Мммхммм.

— Изпитът ви за Ц1 е насрочен за след две седмици.

— Какво? Чакайте малко…

— Това е всичко, господин Чинаски. Приятен ден.

Затвори.

17.

Взех адресната схема и асоциирах всичко със секс и възраст. В еди-коя си къща живееше еди-кой си с три жени. Биеше едната с колана (името й беше същото като на улицата, а годините й съвпадаха с номера), втората направо я изяде (същото), а третата просто я шибаше класически (същото). Беше пълно с педали и единият от тях („Манфред авеню“) беше на 33… и т.н.… и т.н.

Сигурен съм, че нямаше да ме пуснат в аквариума, ако знаеха какво си мисля, докато гледам картончетата. Всички ми изглеждаха като стари приятели.

Въпреки това обърках някои от оргиите си. При първия опит получих само 94. Десет дни по-късно, когато пак се явих, вече знаех кой на кого какво прави.

Постигнах 100 процента за пет минути.

Получих поздравително писмо от началника на Градската пощенска служба.

18.

Не след дълго ме направиха щатен и започнах да работя по 8 часа, което беше много по-добре от 12, а също получих право на платен отпуск. От всичките 150–200 в началото бяхме останали само двама.

Един ден се запознах с Дейвид Дженко в станцията. Беше бял младеж около двайсетте. Допуснах грешката да се заприказвам с него, нещо за класическа музика. Мислех си за класика, защото това беше единственото, което можех да слушам, докато пиех бира в леглото рано сутрин. Ако слушаш всяка сутрин, започваш да запомняш разни неща. А когато Джойс ме напусна, погрешка бях пъхнал в куфара двата тома на „Животът на знаменити класически и съвременни композитори“. Животът на повечето от тези хора бе толкова измъчен, че ми доставяше удоволствие да чета за тях, като си мислех: „По дяволите, и аз живея в ад, но не мога да пиша музика.“

Обаче се разприказвах. Дженко спореше с един друг тип и аз разреших спора им, като им казах рождената дата на Бетовен, кога е написал Третата симфония и направих кратък (и объркан) обзор на критиките за това произведение.

На Дженко това му дойде в повече. Той веднага ме помисли за учен човек. Седна до мен и почна да се оплаква, да нарежда, нощ след нощ, за нещастието, заровено дълбоко в изтерзаната му и прецакана душа. Имаше ужасно висок глас и искаше всички да чуят. Сортирах писма и слушах ли, слушах, чудех се какво да правя сега. Как щях да накарам този побъркан нещастник да млъкне?

Всяка нощ се прибирах вкъщи замаян, повдигаше ми се. Той ме убиваше с гласа си.

19.

Започвах работа в 18.18, а Дейв Дженко идваше чак в 22.36, тъй че можеше да бъде и по-зле. В 22.06 излизах да похапна за половин час и обикновено се връщах по времето, когато се появяваше той. Влизаше и се настаняваше до мен. Освен че се възприемаше като голям умник, Дженко се смяташе и за голям любовник. Във въображението му красиви млади жени го преследваха по улиците, приклещваха го из коридорите. Не му даваха почивка на горкия. Обаче никога не го бях виждал да говори с жена в службата, нито някоя му обръщаше внимание.

А като дойдеше:

— ЗДРАСТИ, ХАНК! ЧОВЕЧЕ, КАКВА СВИРКА МИ ВРЪТНАХА ДНЕСКА!

Той не говореше, той крещеше. Крещеше по цяла нощ.

— БОЖЕ, ТЯ НАПРАВО МЕ ИЗЯДЕ! И БЕШЕ МЛАДА! ОБАЧЕ БЕШЕ ИСТИНСКА ПРОФЕСИОНАЛИСТКА!

Запалвах цигара.

После трябваше да изслушам в детайли как я е срещнал…

— ИЗЛЯЗОХ ЗА ХЛЯБ И ТОГАВА…

После — до последната подробност — какво казала тя, какво казал той, какво направили и прочее.

По това време прокараха закон, задължаващ пощите да плащат петдесет процента за извънреден труд на резервните сортировачи. Затова прехвърлиха допълнителните задачи към щатните.

Осем-десет минути преди редовния край на работното ми време, в 2.48, се включваше радиоуредбата:

— На вниманието на всички! Щатните сортировачи, които са се явили на работа в 18.18, да останат един час извънредно!

После, осем минути преди изтичането на деветия ми час, уредбата отново обявяваше:

— На вниманието на всички! Щатните сортировачи, които са се явили на работа в 18.18, да останат втори час извънредно!

После, осем минути преди изтичането на десетия ми час:

— На вниманието на всички! Щатните сортировачи, които са се явили на работа в 18.18, да останат трети час извънредно!

През това време Дженко не спираше:

— СЕДЯ СИ АЗ В КАФЕТО, РАЗБИРАШ ЛИ, И СЕ ПОЯВЯВАТ ДВЕ ПЪРВОКЛАСНИ ПУТКИ, БРАТЧЕ. СЯДАТ ОТ ДВЕТЕ МИ СТРАНИ И…

Този пич ме убиваше, но нямаше начин да се спася. Спомних си всички други места, на които бях работил. Всеки път привличах местния идиот. Падаха си по мен.

Един ден Дженко ми сервира романа си. Не умееше да пише на машина, затова го бе дал на професионална машинописка. Беше го облякъл в луксозна черна кожена подвързия. Заглавието бе много романтично: „КАЖИ МИ КАКВО МИСЛИШ!“

— Добре — отговорих аз.

20.

Занесох нещото вкъщи, отворих си една бира, настаних се в леглото и започнах.

Отначало беше добре. Разказваше как Дженко живял в тесни стаички и гладувал, докато си търсел работа. Имал проблеми в агенциите по заетостта. После в един бар срещнал някакъв тип — изглеждал много начетен, — но този приятел постоянно вземал пари назаем и не ги връщал.

Беше искрено написано.

Може би не бях преценил правилно този човек, помислих си.

Започна да ми става симпатичен, докато четях. Изведнъж в романа нишката се загуби. Неизвестно защо, когато започна да пише за пощите, логиката му се разпадна.

Писанията му ставаха все по-зле и по-зле. Накрая описваше как отишъл на опера. Дошъл антрактът. Той станал от мястото си, за да избяга от недодяланата, глупава тълпа. Е, в това го подкрепях. Изведнъж, както заобикалял една колона, се случило нещо невероятно. Станало толкова бързо. Сблъскал се с културно, изтънчено, красиво същество. Почти я повалил на земята.

Диалогът беше следният:

— О, страшно съжалявам!

— Добре съм…

— Не исках… такова… извинявайте…!

— Уверявам ви, няма нищо!

— Ама аз… не ви видях. Не го направих нарочно…

— Моля ви. Няма нищо…

Диалогът с извиненията заемаше страница и половина.

Леле, тоя пич наистина беше луд.

Оказва се, че въпросната мацка, скитаща сам-самичка между колоните, била омъжена за някакъв лекар, а той изобщо не разбирал от опера, дори не се интересувал от такива простички неща като „Болеро“ от Равел. Или дори балета „Триъгълната шапка“ на Де Фала. Тук напълно подкрепях доктора.

От сблъсъка между тези две чувствителни души възникна нещо. Започнаха да ходят заедно на концерти, а после се срещаха за някое бързо изчукване. (За това само се намекваше, защото и двамата бяха твърде изтънчени, за да използват думата „чукам“.)

Обаче всичко хубаво си има край. Клетото красиво същество обичаше съпруга си, а също и героя (Дженко). Не знаеше какво да прави и затова, разбира се, се самоуби. Накрая докторът и Дженко оставаха сам-сами в баните си.

Казах на младежа:

— Началото е добре. Но трябва да махнеш диалога след сблъскването зад колоната. Много е зле…

— НЕ! ВСИЧКО ОСТАВА!

Минаха месеци и от издателството постоянно връщаха романа.

— БОЖЕ МОЙ! — възкликна той. — НЕ МОГА ДА ОТИДА В НЮ ЙОРК И ДА СИ СТИСНЕМ РЪКА С ИЗДАТЕЛИТЕ!

— Слушай, момче, защо не напуснеш тази работа? Затвори се в някоя стаичка и пиши. Завърши го веднъж завинаги.

— ЧОВЕК КАТО ТЕБ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ, ЗАЩОТО ПРИЛИЧАШ НА АЛКОХОЛИК. ЩЕ ТЕ НАЕМАТ, ЗАЩОТО ЩЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ НЕ МОЖЕШ ДА СИ НАМЕРИШ ДРУГА РАБОТА И ЩЕ ОСТАНЕШ ПРИ ТЯХ. МЕН НЯМА ДА МЕ ВЗЕМАТ, ЗАЩОТО ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД СЕ ВИЖДА КОЛКО СЪМ ИНТЕЛИГЕНТЕН И ЩЕ СИ КАЖАТ: ИНТЕЛИГЕНТЕН ЧОВЕК КАТО НЕГО НЯМА ДА СЕ ЗАДЪРЖИ ПРИ НАС, ЗАТОВА НЯМА СМИСЪЛ ДА ГО НАЕМАМЕ.

— Пак ти казвам, затвори се в някоя стаичка и пиши.

— АМА ИМАМ НУЖДА ОТ СИГУРНОСТ!

— Добре, че не всички мислят като теб. Добре, че Ван Гог не е мислил така.

— ВАН ГОГ Е ПОЛУЧАВАЛ БЕЗПЛАТНО БОИ ОТ БРАТ СИ! — изтъкна хлапето.