Поща

1.

Междувременно животът си течеше. Няколко пъти подред ми провървя на хиподрума. Натрупах увереност. Всеки ден можеше да си поставиш за цел някаква печалба — между петнайсет и четирийсет долара. Не беше нужно да ламтиш за много. Ако не улучиш от самото начало, можеше да заложиш още малко — колкото да излезеш на плюс, ако конят ти спечели. Така ден след ден се връщах с печалба; давах на Бети знак с вдигнат палец, когато спирах колата пред къщи.

Един ден Бети си намери работа като машинописка, а когато някоя от тия кучки се залови с бачкане, веднага си проличава. Продължавахме да пиянстваме всяка нощ, а сутрин тя излизаше преди мен, с махмурлук. Сега щеше да разбере какво е. Аз ставах около 10.30, пиех си спокойно кафето, хапвах две яйца, играех си с кучето, задявах жената на монтьора, който живееше отзад, сприятелих се със стриптийзьорката, която живееше отпред. Към 13.00 отивах на хиподрума, после се връщах с печалбата и излизах с кучето да посрещна Бети на спирката. Живеех си супер.

Една нощ обаче Бети, моята любима, си изкара всичко на мен още на първата чаша.

— Ханк, не издържам вече!

— Какво не издържаш, коте?

— Ситуацията.

— Коя ситуация, коте?

— Аз да работя, а ти да лентяйстваш. Всички съседи мислят, че аз те храня.

— Мамка му, преди аз работех, а ти лентяйстваше.

— Това беше друго. Ти си мъж, а аз съм жена.

— Брей, не знаех. Мислех, че вие кучките винаги претендирате за равни права.

— Знам какво става с оная малка повлекана отзад, дето се разкарва с провиснали цици…

— Циците й са провиснали?

— Да, ЦИЦИТЕ й! Онези големи кравешки цици!

— Хм… Да, едри са.

— Ето! Видя ли!

— И какво от това?

— Имам приятелки в този квартал. Те виждат какво става!

— Те не са ти приятелки. Те са злобни клюкарки.

— Ами оная курва отпред, дето се представя за танцьорка?

— Курва ли е?

— Шиба се с всичко, което има член.

— Ти си луда.

— Просто не искам всички тези хора да си мислят, че аз те изхранвам. Всички съседи…

— Майната им на съседите! Какво ти дреме за мнението им? Никога не сме се интересували от тях. Освен това аз плащам наема. Аз пазарувам храната! Изкарвам пари на хиподрума. Твоите пари са си за теб. Никога не ти е било толкова добре.

— Не, Ханк, край. Не издържам повече!

Станах и се приближих до нея.

— Хайде, миличко, просто си малко нервна тази вечер.

Опитах се да я прегърна. Тя ме отблъсна.

— Добре, както искаш! — измърморих.

Върнах се на фотьойла, допих си питието, налях си още.

— Край — заяви тя. — Повече няма да ти пусна.

— Хубаво. Пази си путката. И без това не струва.

— Искаш ли да задържиш къщата, или ще се изнесеш?

— Ти вземи къщата.

— Ами кучето?

— Оставям ти го.

— Ще му липсваш.

— Поне на някого да липсвам.

Станах, качих се на колата и взех първия апартамент, който видях, че се дава под наем. Нанесох се същата нощ.

Така изгубих наведнъж три жени и едно куче.

2.

Докато се усетя, в скута ми седеше млада тексаска. Няма да описвам точно как я срещнах. Появи се и толкоз. Тя беше на двайсет и три. Аз бях на трийсет и шест.

Имаше дълга руса коса и хубаво, стегнато тяло. Освен това, макар че по това време още не знаех, имаше и доста пари. Не пиеше, но аз пиех. В началото ни беше много весело. И ходехме заедно на хиподрума. Беше голяма красавица и всеки път, когато се върнех на мястото си, заварвах някой навлек да се присламчва до нея. Бяха десетки. Примъкваха се постоянно. Джойс просто си седеше. Имаше два начина да се справя със ситуацията. Или вземах Джойс и се премествахме, или казвах на натрапника:

— Приятел, тая е заета! Чупка!

Обаче хем да гоня вълците, хем да следя конете, ми дойде в повече. Започнах да губя. Професионалистът винаги ходи сам на хиподрума. Знаех го. Но си мислех, че може би аз съм по-специален. Убедих се, че изобщо не съм специален. Губех парите си със същата скорост като всеки друг.

Не щеш ли, Джойс поиска да се оженим.

„Защо не? — помислих си. — И без това съм узрял.“

Отидохме до Вегас, за да се оженим по-евтино, после се върнахме.

Продадох колата за десет долара и докато се усетя, пътувах с автобуса към Тексас, където се изтърсих със седемдесет и пет цента в джоба. Градчето беше много малко, има-няма 2000 жители. Според статия в един национален вестник експертите го посочили като последното място в САЩ, над което евентуалните ни врагове биха хвърлили атомна бомба. Напълно основателно според мен.

През цялото това време, без да съзнавам, съм се връщал към пощенската служба. Като блуден син.

Джойс имаше малка къща в градчето и там се излежавахме, чукахме се, ядяхме. Тя ме хранеше добре, угояваше ме и ме изтощаваше в същото време. Беше ненаситна. Джойс, моята съпруга, бе нимфоманка.

За да се спася от нея, излизах из града да се разхождам, изпохапан по гърдите, врата, раменете — а и на друго място, където най-много ме притесняваше и много болеше. Тя ме изяждаше жив.

Куцуках из града и хората ме гледаха; знаеха за Джойс, за нагона й, а също, че баща й и дядо й притежават повече пари, земи, езера и ловни стопанства от всички тях, взети заедно. Беше им жал за мен и едновременно с това ме мразеха.

Една сутрин пратиха някакво измекярче да ме вдигне от леглото и да ме разкарва из града. Сочеше наляво и надясно: господин Еди-кой си, бащата на Джойс, бил собственик на това, а пък господин Еди-кой си, дядото на Джойс, бил собственик на онова…

Обикаляхме цяла сутрин. Някой се опитваше да ме уплаши. Отегчавах се. Седях отзад, а измекярчето явно си мислеше, че съм играч, който хитро се е домогнал до милионите. Не знаеше, че е станало случайно, че съм дошъл като бивш пощальон със седемдесет и пет цента в джоба.

Измекярчето, горкото, имаше някакво нервно заболяване и шофираше като луд; от време на време получаваше гърчове и изпускаше управлението. Колата криволичеше наляво-надясно и веднъж одраска стометрова ограда, преди отрепката да я овладее.

— ХЕЙ! ПО-ЛЕКО БЕ, КРЕТЕН! — изкрещях от задната седалка.

Това беше върхът. Опитваха се да ме очистят. Беше очевидно. Измекярчето имаше адски хубава жена. Като ученичка в гимназията си завряла бутилка от кока-кола в путето и трябвало да отиде на лекар, за да й я извадят; и както става в малките градчета, работата с бутилката се разчула, клетото момиче било заклеймено и измекярчето било единственият кандидат. В крайна сметка беше получил най-готиния задник в целия град.

Запалих пурата, която ми беше дала Джойс, и казах на отрепката:

— Това беше достатъчно, келешче. Сега карай обратно. И бавно. Не искам да прецакам играта сега.

Направих се на гъзар, за да му се харесам.

— Да, господин Чинаски. Слушам!

Той ми се възхищаваше. Мислеше ме за мръсник.

Когато се прибрах, Джойс ме попита:

— Е, видя ли всичко?

— Видях достатъчно.

В смисъл, разбрал съм, че искат да ме очистят. Не знаех дали и Джойс е в комбината.

Почна да се съблича и да ме бута към леглото.

— Чакай сега, сладурче! Вече два пъти го правихме, а още няма два!

Тя се изкиска и продължи да ме бута.

3.

Баща й ме мразеше и в червата. Мислеше, че целя да прилапам кинтите му. А мен хич не ми дремеше за неговите кинти. Не исках дори любимата му дъщеря.

Единственият път, когато го видях, беше, когато влезе в спалнята ни една сутрин в десет. С Джойс си почивахме. Добре, че току-що бяхме свършили.

Фиксирах го от кревата. Не можах да се овладея — ухилих се и му намигнах.

Той се разръмжа, разпсува се и изтърча навън.

Ако можеха да ме отстранят, той със сигурност щеше да се включи лично.

Дядката бе по-непроницаем. Ходехме у тях, пиехме уиски и слушахме кънтри записите му. Бабката беше просто безразлична. Нито ме харесваше, нито ме мразеше. С Джойс много се караха и аз веднъж-дваж взех страната на старата. Така май я спечелих. Дядката обаче нищо не издаваше. Мисля, че и той беше в заговора.

Веднъж отидохме в неговото кафене и хапнахме; всички ни се подмазваха и зяпаха. Бяхме дядката, бабата, Джойс и аз.

После се качихме в колата и тръгнахме.

— Виждал ли си бизон, Ханк? — попита дядката.

— Не, Уоли, не съм.

Наричах го „Уоли“. Стар другар по чашка. Дявол го взел.

— Тука имаме бизони.

— Мислех, че са на изчезване.

— О не, тука има десетки.

— Не вярвам.

— Покажи му, татко Уоли — каза Джойс.

Тъпа кучка. Наричаше го „татко Уоли“. Ама не й беше татко.

— Добре — каза той.

Потеглихме и стигнахме до празна оградена ливада. Имаше наклон и другият й край не се виждаше. Простираше се на километри във всички посоки. Имаше само ниска зелена трева.

— Не виждам бизони — отбелязах аз.

— Вятърът е благоприятен — каза Уоли. — Качи се там и походи малко. Трябва да влезеш по-навътре, за да ги видиш.

Ливадата беше пуста. Мислеха си, че е много забавно да будалкат гражданчето. Прескочих оградата и влязох навътре.

— Е къде са бизоните?

— Там са. Върви още малко.

Аха, искаха да ме оставят и да отпрашат с колата — изтъркан номер. Проклети селяци. Щяха да изчакат да се отдалеча и после да офейкат. Е, хубаво, щом искаха. Можех да се прибера пеша. Малко да си почина от Джойс.

Тръгнах бързо през ливадата. Чаках да потеглят. Обаче не чувах шума на мотора. Продължих още напред, после се обърнах, събрах ръцете си във фуния и извиках:

— КЪДЕ СА ТИЯ БИЗОНИ?

Отговорът дойде зад мен. Чух тропота на копитата им. Бяха три, големи, като във филмите; и тичаха, приближаваха се БЪРЗО! Единият беше водач. Нямаше съмнение кой е мишената им.

— Олеле, мамка му!

Обърнах се и хукнах. Оградата изглеждаше адски далече. Изглеждаше невъзможно да я стигна. Не смеех да погледна назад. Забавянето можеше да е фатално. Тичах като луд, опулен. Як спринт! Обаче те ме настигаха! Земята около мен се тресеше. Чувах как пръскат слюнка. Чувах дишането им. Със сетни сили се вкопчих в оградата и я прескочих. Не се покатерих по нея. Прелетях я. Приземих се в една канавка, а едно от ония същества се надвеси над оградата и се втренчи в мен.

Ония в колата си умираха от смях. Мислеха, че това е най-смешното нещо на света. Джойс се смееше по-силно от всички.

Глупавите зверове се завъртяха и отприпкаха откъдето бяха дошли.

Измъкнах се от канавката и се качих в колата.

— Видях бизоните — измърморих. — Сега искам да пийна нещо.

Смяха се през целия път обратно. Млъкваха за малко, после някой пак се разсмиваше и всички почваха. Веднъж се наложи Уоли да спре колата. Не можеше да шофира от смях. Отвори вратата и се изтъркаля навън, като се кикотеше. Дори бабата се хилеше, и Джойс.

По-късно случката се разчу из града и вече не се разхождах толкова наперено. Трябваше да се подстрижа. Казах на Джойс.

— Иди в бръснарницата — отговори тя.

— Не мога. Заради бизоните.

— Да не би да те е страх от хората в бръснарницата?

— Заради бизоните!

Джойс ме подстрига.

Окепази ми прическата.

4.

По едно време на Джойс й скимна, че иска обратно в големия град. Въпреки всички недостатъци, с добра или лоша прическа, животът в онова градче бе по-добър. Беше тихо. Имахме собствена къща. Джойс ме хранеше добре. Имаше много месо. Вкусно, питателно, добре сготвено месо. Едно мога да й призная на тая кучка. Умееше да готви. Готвеше по-добре от всяка друга жена, която съм познавал. Храната е полезна за нервите и духа. Пълният корем вдъхва кураж — всичко друго е отчаяние.

Обаче не, тя искаше да се изнесем. Бабата постоянно й пилеше и това я изнервяше. Аз лично предпочитах да играя лошо момче. Преди време бях натрил носа на братовчед й, градския бияч. Досега никой не го беше правил. В деня на дънките всеки в града трябваше да носи сини дънки, иначе го хвърляха в езерото. Сложих единствения си костюм и вратовръзка и бавно, като Били Хлапето, събрал всички погледи, минах през града, като разглеждах витрините, и спрях да си купя пури. Пречупих градчето на две като клечка кибрит.

По-късно срещнах градския лекар на улицата. Хареса ми. Винаги беше друсан. Аз не си падах по наркотиците, но в случай, че ми се приискаше да се скрия от себе си за няколко дни, вече знаех, че от него мога да получа всичко каквото поискам.

— Ще се изнасям — казах му.

— Трябва да останеш, живееш си добре. Може да ходиш на лов и риба. Въздухът е хубав. Няма напрежение. Градът на практика е твой.

— Знам, докторе, но командва тя.

5.

Та така, дядката написа на Джойс тлъст чек и тръгнахме. Наехме малка къща на една височина и тогава Джойс си науми едно глупаво моралистично нещо.

— И двамата трябва да си намерим работа — заяви един ден, — за да докажем, че не се домогваш до парите им. Да докажем, че можем да се издържаме сами.

— Коте, това е елементарно. Всеки глупак може да се примоли за някаква работа. Трябва да си мъдрец, за да измислиш как да живееш, без да работиш. Тук го наричаме „хайманосване“. Аз искам да бъда добър хаймана.

Тя не искаше.

Тогава й обясних, че мъжът не може да си намери работа, ако няма кола да се придвижва. Джойс взе телефона и дядката веднага прати пари. Докато се усетя, вече седях в чисто нов плимут. Тя ме изпрати навън наконтен с хубав нов костюм и с обувки за четирийсет долара. Помислих си: „Какво пък, ще се пробвам.“ Аз бях прост пощальон. Като не можеш да правиш нищо друго, такъв ставаш: раздавач, приемач, товарач. Проверих две обяви, отидох на две места — и на двете ме взеха. Първото място намирисваше на яко бачкане, затова постъпих на второто.

И ето ме, с руло опаковъчно тиксо в един магазин за художници. Беше лесно. Имах само по час-два работа на ден. Слушах радио, направих си малък офис от талашит, сложих старо бюро, телефона и там седях и четях „Конен бюлетин“. Когато ми станеше много скучно, отивах в близкото кафене и сядах, пиех кафе, хапвах пай и свалях сервитьорките.

Доставчиците ме търсеха:

— Къде е Чинаски?

— В кафето.

Идваха, пиеха кафе, после заедно се връщахме в офиса да свършим малко работа, сваляхме няколко кашона или пък качвахме. Пишехме товарителници.

Не ме уволняваха. Дори хората от продажбите ме харесваха. Постоянно крадяха от собственика, но аз си траех. Това си беше тяхна далавера. Не ме засягаше. Аз лично не бях такъв крадец на дребно. Исках всичко или нищо.

6.

В онази къща на хълма витаеше смърт. Разбрах го от първия ден, в който излязох в задния двор. Около мен се разнесе звънко, бръмливо, гъгниво жужене — 10 000 мухи литнаха едновременно. Във всички задни дворове имаше такива мухи — имаше от оная високата зелената трева и те живееха в нея, обожаваха я.

О, Боже, помислих си, и нито един паяк в радиус от пет километра!

Стоях там и 10 000 мухи почнаха да се връщат от небето, да кацат в тревата, по оградата, по земята, в косата ми, по ръцете ми, навсякъде. Една по-смела ме ухапа.

Изругах, изтичах навън и купих най-големия мухозол, който сте виждали. Борих се с тях часове, вилнеехме, мухите и аз, а часове по-късно, разкашлян и замаян от вдишването на отровата, се огледах и видях, че ги има повече отпреди. Като че ли всяка муха, която убивах, падаше в тревата и раждаше две.

В спалнята около леглото имаше ниска преграда. На нея — саксии, а в саксиите — мушката. Когато легнахме с Джойс и почнах да я работя, усетих, че дъските се огъват и тресат.

После — туп!

— Ох, ох!

— Какво има сега? — попита Джойс. — Не спирай! Не спирай!

— Коте, една саксия с мушкато ми падна на задника.

— Не спирай! Чукай ме!

— Добре, добре!

Продължих и всичко вървеше доста добре, но…

— Ох, мамка му!

— Какво? Какво има?

— Още една саксия с мушкато, коте, тупна на гърба ми, изтърколи се до задника и оттам изпадна.

— Шибани мушката! Давай! Давай!

— Ох, добре…

През цялото време тия саксии падаха върху мен. Все едно да чукаш по време на бомбардировка. Най-накрая свърших.

По-късно казах:

— Слушай, коте, трябва да вземем мерки срещу тия мушката.

— Не, остави ги!

— Защо, мила, защо?

— За по-силна тръпка.

— По-силна тръпка?

— Да.

Изкиска се. Саксиите останаха. През повечето време.

7.

Почнах да се прибирам вкъщи изнервен.

— Какъв е проблемът, Ханк?

Напивах се всяка нощ.

— Заради управителя, Фреди. Почна да си подсвирква една песничка. Подсвирква си, когато отида сутринта, и не спира, подсвирква си, когато си тръгвам за вкъщи вечер. Така е вече две седмици!

— Коя е песента?

— „Около света за осемдесет дни“. Никога не съм я харесвал.

— Тогава си намери друга работа.

— Така ще направя.

— Обаче не напускай, докато не си намериш друга работа. Трябва да докажем на нашите, че…

— Добре. Добре!

8.

Един следобед срещнах стария пияница на улицата. Познавах го от времето, когато живеех с Бети и обикаляхме баровете. Каза ми, че станал сортировач в пощата и работата била песен.

Това беше една от най-тлъстите, опашати лъжи на столетието. Търся тоя тип от години, но се опасявам, че някой друг го е пипнал преди мен.

Така се явих отново на изпита за държавен служител. Само че тоя път в бланката отбелязах не „куриер“, а „сортировач“.

Когато получих писмо да се явя на церемонията по встъпване в длъжност, Фреди вече не си подсвиркваше „Около света за осемдесет дни“, но аз вече нямах търпение да грабна сладката службица при Чичо Сам.

Казах на Фреди:

— Имам малко работа да свърша, затова може ли да си взема час — час и половина за обяд?

— Добре, Ханк.

Не предполагах колко ще продължи този обяд.

9.

Бяхме голяма тумба. Сто и петдесет-двеста души. Дадоха ни да попълним някакви досадни документи. После всички се изправихме и се обърнахме към флага. Типът, който ни закле, беше същият, който ме бе заклел предишния път.

След церемонията оня каза:

— Така, гушнахте сладка службица. Гледайте да не оплескате нещата и ще бъдете осигурени до края на живота си.

Осигуреност? Човек е осигурен в затвора. Три квадрата и не плащаш наем, не плащаш режийни, не плащаш данъци, не издържаш деца. Не плащаш данък за колата. Не плащаш глоби. Няма опасност да те гепят, че караш пиян. Не губиш на хиподрума. Безплатно здравеопазване. Приятели със сходни интереси. Църква. Прост живот. Безплатно погребение.

Дванайсет години по-късно от тези 150–200 бяхме останали само двама. Точно както някои хора не стават за таксиджии, сводници или наркопласьори, други не ги бива за сортировачи на писма. Не ги обвинявам. С годините постоянно съм ги виждал да идват на тумби по сто и петдесет-двеста и от всяка група да остават по трима-четирима — точно колкото да попълнят местата на пенсиониращите се.

10.

Пичът ни разведе из сградата. Бяхме толкова много, че трябваше да се разделим на групи. Ползвахме асансьора на смени. Показа ни барчето, мазето, всички тия скучни места.

„Боже — помислих си, — хайде да побързаме. Вече с два часа просрочих обедната почивка.“ После водачът ни раздаде работните карти. Показа ни автоматите за регистрация.

— Ето как се вкарва.

Показа ни. После каза:

— Сега нека всеки да си регистрира картата. Държаха ни дванайсет часа и половина. Ега си заклеването.

11.

След девет-десет часа на хората им се приспа и почнаха да клюмат пред сортировъчните шкафове, като се стряскаха навреме, за да не паднат. Сортирахме пощата по зони. Ако на някое писмо пишеше „Зона 28“, трябваше да го пъхнеш в преградка 28. Проста работа.

Един як негър заподскача и размаха ръце, за да се разсъни. Думкаше по пода.

— Мамка му! — изкрещя. — Не издържам!

Беше голям, мощен мъжага. Непрекъснатото използване на едни и същи мускули беше доста изморително. Навсякъде ме болеше. В края на пътеката стоеше отговорникът, още едно „паве“, и гледаше с онова изражение; сигурно се упражняваха пред огледалото, защото всички отговорници имаха такова изражение — гледаха те, сякаш си жалко лайно. Обаче и те бяха постъпили тук като всички останали. Били са пощальони или сортировачи. Не можех да го разбера. Сигурно с конкурс ги избираха.

През цялото време трябваше поне единият ти крак да е на пода. Другият — на „столчето за почивка“. Това столче представляваше кръгла възглавничка, монтирана на стойка. Разговорите бяха забранени. Две десетминутни почивки за осем часа. Записваха в колко часа излизаш и в колко се връщаш. Ако се забавиш 12–13 минути, веднага ти го напомняха.

Заплащането обаче беше по-добро отколкото в магазина. Помислих си, че с времето може да свикна.

Така и не свикнах.

12.

Отговорникът ни премести на нова редица. Бяхме в централата от десет часа.

— Преди да започнете — каза шефчето, — трябва да ви обясня нещо. Всяка табла с писма от този тип трябва да се сортира за двайсет и три минути. Това е нормативът. Сега, за развлечение, хайде да видим дали някой ще успее да го изпълни! Готови, три, две, едно… СТАРТ!

„Каква е тая глупост? — помислих си. — Уморен съм.“

Таблите бяха дълги по шейсет сантиметра. Във всяка обаче имаше различен брой писма. В някои бяха по два-три пъти повече отколкото в други, в зависимост от размера на пликовете.

Всички заработиха като луди. Страхуваха се от провал.

Аз не бързах.

— Когато свършите първата табла, грабвайте следващата!

Момчетата адски се стараеха. Свършеха ли с една табла, скачаха и грабваха нова.

Отговорникът се приближи зад мен.

— Ето, този мъж е голям работяга — извика, като ме посочи. — Вече е на втората табла!

Бях още на първата. Не разбрах дали не ми се подиграва, но щом съм бил по-напред от другите, забавих още малко.

13.

В 3.30 сутринта дванайсетте ми часа изтекоха. По онова време на нещатните сортировачи не им се полагаха петдесет процента отгоре за извънреден труд. Плащаха стандартна надница. Наемаха те като „временен нещатен сортировач за неограничен срок“.

Навих будилника, за да отида в магазина за художнически материали в 8.00.

— Какво стана, Ханк? Уплашихме се да не си катастрофирал. Чакахме те.

— Напускам.

— Напускаш ли?

— Да. Не можеш да обвиняваш някого, — че иска да живее по-добре.

Отидох в счетоводството и си взех чека със заплатата. Така се върнах в пощите.

14.

Междувременно все още имах Джойс, мушкатата и два милиона долара, ако издържа. Джойс, мухите и мушкатите. Работех на нощни смени, по дванайсет часа, а денем тя ме награбваше и се опитваше да ми го вдигне. Както си спя, усещах как ми го глади с ръка. Налагаше се да я оправям. Луда беше горката.

Една сутрин, когато се прибрах от работа, ме посрещна с думите:

— Ханк, само не се ядосвай.

Бях прекалено уморен, за да се ядосвам.

— Какво има, коте?

— Взех куче. Малко кутре.

— Добре. Хубаво. Нямам нищо против кучетата. Къде е?

— В кухнята. Кръстих го Пикасо.

Влязох и видях кучето. То не виждаше. Очите му бяха покрити с косми. Опитваше се да ходи. Вдигнах го и погледнах очите му. Горкичкият Пикасо!

— Мила, знаеш ли какво си направила?

— Не ти ли харесва?

— Не съм казал, че не ми харесва. Но кучето е малоумно. Има коефициент на интелигентност около дванайсет. Донесла си куче идиотче.

— Как разбра?

— Личи си от пръв поглед.

Тогава Пикасо почна да пикае. Пикасо беше събрал яко пикня. Тя потече на дълги жълти струйки по пода. След като източи бойлера, Пикасо изтича да види какво е свършил.

Вдигнах го.

— Избърши тука.

Та така тоя Пикасо — още един проблем.

Понякога, след дванайсетчасова нощна смяна, се събуждах от ръката на Джойс, която ми го лъскаше под мушкатата.

— Къде е Пикасо?

— Ох, майната му на Пикасо!

Ставах гол, с това огромно нещо отпред.

— Пак си го оставила на двора! Казах ти да не го оставяш на двора през деня!

Излизах на двора гол, прекалено уморен, за да се облека. Беше доста закътан. Намирах Пикасо накацан от петстотин мухи; пъплеха на кръгове по него. Нещото започваше да спада и се захващах да псувам мухите. Бяха в очите му, под космите, в ушите, по интимните части, в устата… навсякъде. А той просто седеше и ми се усмихваше. Смееше ми се, докато мухите го изяждаха жив. Може би знаеше повече отколкото всички нас. Вдигах го и го внасях в къщата.

— Мамка му, Джойс! Нали ти казвах, казвах ти, казвах ти.

— Ти си този, който го научи да ходи на двора. Сега трябва да излезе, за да се изсере!

— Да, обаче след като свърши, трябва да го прибереш. Той няма достатъчно акъл да си влезе сам. И отмивай лайното, след като се издриска. Така създаваш рай за мухите.

После лягах и заспивах, а Джойс пак почваше да ми го лъска. А двата милиона още бяха далече-далече.

15.

Дремех в креслото и чаках яденето.

Станах за чаша вода и когато влязох в кухнята, видях Пикасо да лиже глезена на Джойс. Бях бос и тя не ме чу. Носеше обувки с токчета. Тя го погледна и на лицето й се изписа дребнава селска омраза, беше пребледняла от гняв. Изрита го силно с токчето в хълбока. Бедната твар заподскача в кръг и заскимтя. От членчето му закапа урина. Тръгнах към чешмата. Държах чашата и преди да си сипя вода, изведнъж я хвърлих към шкафа вляво от мивката. Навсякъде се разлетяха стъкла. Джойс заслони лицето си с ръце. Аз не й обърнах внимание. Взех кучето и излязох. Седнах в креслото и погалих малкия пикльо. Той ме погледна, изплези език и ме лизна по китката. Размаха опашка и тя се замята като умираща риба в торба.

Видях Джойс на колене, събираше стъклата в хартиено пликче. Захлипа. Опита се да го скрие. Обърна се с гръб към мен, но тялото й се тресеше, потръпваше, трепереше.

Оставих Пикасо на земята и отидох в кухнята.

— Коте. Коте, недей!

Прегърнах я отзад. Тя се отпусна.

— Коте, извинявай… извинявай.

Притиснах я към себе си, с длан върху корема й. Погалих я леко, нежно, опитах се да успокоя гърчовете й.

— Успокой се, коте, успокой се. Спокойно…

Тя притихна. Дръпнах косата й назад и я целунах зад ухото. Беше топла. Тя отметна рязко главата си. Целунах я пак и този път не се извъртя. Чувствах придиханията й. Тя изстена. Вдигнах я, занесох я в другата стая и седнах, като я придърпах в скута си. Не искаше да ме погледне. Целувах шията и ушите й. С една ръка обхванах раменете й, другата плъзнах по ханша й. Движех ръката си нагоре-надолу по тялото й в такт с дишането й, опитвах се да разкарам лошите вибрации.

Най-накрая тя се усмихна съвсем леко и ме погледна. Вдигнах ръка и я захапах леко по брадичката.

— Шантава кучка!

Тя се засмя и се целунахме, пуснахме си език. Отново захлипа.

Дръпнах се назад и казах:

— НЕДЕЙ!

Пак се целунахме. Вдигнах я и я занесох в спалнята, сложих я на леглото, свалих си панталона, боксерките и обувките, бързо, смъкнах гащичките й връз обувките й, събух едната и после, с един обут и един събут крак, я изклатих, както не я бях клатил от месеци. Всички мушката изпопадаха от дъските. След като свърших, бавно започнах да я милвам, да галя косата й, да й говоря разни неща. Тя замърка. След известно време стана и отиде в банята.

Не се върна при мен. Отиде в кухнята и се захвана да мие чиниите, като си пееше.

Бога ми, Стив Маккуин нямаше да се справи по-добре.

Сега имах двама пикасовци на гърба.

16.

Веднъж след вечеря или след обяд, или след нещо друго — при тия дванайсетчасови нощни смени вече не знаех кое какво е, — казах:

— Виж какво, коте, съжалявам, но не осъзнаваш ли, че тази работа ме влудява? Хайде да се откажем. Хайде просто да си лежим, да правим любов, да се разхождаме и да си приказваме. Да отидем в зоопарка. Хайде да идем да гледаме животните. Да идем до океана и да го гледаме. Само на четирийсет и пет минути път е. Хайде да играем настолни игри. Да идем на конни надбягвания, в галерията, на боксов мач. Хайде да си намерим приятели. Да се смеем. Този начин на живот е прекалено банален — той ни убива.

— Не, Ханк, трябва да им покажем, да им покажем…

Какво да очакваш от едно селско момиче от Тексас?

Отказах се.

17.

Всяка вечер, когато се готвех да излизам, Джойс ми приготвяше дрехите на леглото. Купуваше винаги най-скъпите. Никога не излизах със същия панталон, същата риза, същите обувки две поредни вечери. Имах десетки различни костюми. Обличах каквото ми сложеше тя. Точно както правеше мама.

„Не съм напреднал много“ — казвах си и обличах дрехите.

18.

Измислиха да ни проведат „обучение“ и така по трийсет минути всяка нощ не се налагаше да сортираме писма.

На подиума се качи едър италианец:

— … Значи, няма нищо по-приятно от миризмата на прясна пот, но и няма нищо по-неприятно от миризмата на стара пот…

„Боже мили — помислих си. — Добре ли чух? Това сигурно е измишльотина на правителството. Този дебелак ще ме учи да се замивам под мишниците. Не биха постъпили по тоя начин с инженери или диригенти. А нас ни унижават така!“

— … затова моля, къпете се редовно. Ще ви оценяваме не само по продуктивност, а и по външен вид.

Мисля, че искаше да използва думата „хигиена“ някъде по трасето, но просто не му дойде навреме наум.

Дебелакът се върна отпред и разпъна голяма карта на света. Казвам ви, голяма. Покри половината подиум. Осветиха картата. И дебелият италианец извади показалка с малка гумена цицка на върха и като начален учител посочи картата.

— Така, нали виждате всичкото това ЗЕЛЕНО? Има адски много от него. Гледайте!

Взе показалката и потърка с нея напред-назад по зеленото.

Тогава имаше доста повече антируски настроения отколкото сега. Китай още не беше почнал да показва мускули. Във Виетнам имаше малко пукотевица. Но аз пак си помислих: „Сигурно полудявам! Добре ли чувам?“ Никой от другите не възнегодува. Имаха нужда от работата. И според Джойс аз също имах нужда от работа.

Дебелакът продължи:

— Вижте тук. Това е Аляска! И тук са те! Изглежда, сякаш почти могат да прескочат при нас, нали?

— Да — измънка някакъв промит мозък от предния ред.

Италианецът обърна картата. Тя се прегъна гъвкаво върху себе си, зашумоля войнствено.

Той излезе напред и размаха показалката с гумената цицка към нас.

— Искам да разберете, че трябва да се вместим в бюджета! Искам да разберете, че ВСЯКО ПИСМО, КОЕТО СОРТИРАТЕ — ВСЯКА СЕКУНДА, ВСЯКА МИНУТА, ВСЕКИ ЧАС, ВСЕКИ ДЕН, ВСЯКА СЕДМИЦА — ВСЯКО ДОПЪЛНИТЕЛНО ПИСМО, КОЕТО СОРТИРАТЕ ИЗВЪНРЕДНО, ПОМАГА В БОРБАТА СРЕЩУ РУСНАЦИТЕ! Това е за днес. Преди да си тръгнете, ще бъдете разпределени по зони.

Разпределение по зони? Това пък какво беше?

Един тръгна да раздава някакви листа.

— Чинаски?

— Да?

— Получаваш зона девет.

— Благодаря.

Не осъзнавах какво приемам. Зона 9 беше най-големият район в града. Някои от колегите получиха миниатюрни зони. Беше същото като с шейсетсантиметровите табли за двайсет и три минути — просто ти го начукваха отзад.

19.

Следващата нощ, когато отивахме в обучителния център, поспрях да приказвам с Гас, стария вестникар. Навремето Гас бил трети претендент в полусредната категория, но за малко се разминал с шампионската титла. Имаше силно ляво кроше, а както знаете, не е оферта да се биеш с левичар — трябва да тренираш твоя човек от нулата. Защо да се занимаваш? Гас ме покани вътре и двамата глътнахме по малко от бутилката му. После тръгнах да догоня групата.

Италианецът чакаше на вратата. Видя ме. Пресрещна ме на двора.

— Чинаски?

— Да?

— Закъсняваш.

Не казах нищо. Тръгнахме заедно към сградата.

— Много се изкушавам да ти пиша предупреждение.

— О, моля ви, недейте, господине! Моля ви, недейте!

— Добре — каза той. — Този път ще ти се размине.

— Благодаря, господине — измънках и продължихме заедно.

И знаете ли какво? Кучият син смърдеше на пот.

20.

Сега трийсетте минути бяха посветени на тренировка за сортиране по зони. Раздадоха ни по едно тесте картончета, за да се учим да ги разпределяме в преградките. За да вземеш изпита, трябваше да сортираш сто картончета за осем минути с 95 процента точност. Даваха ти право на три опита и ако не се справиш, те освобождаваха. Тоест, уволняваха те.

— Някои от вас няма да успеят — каза италианецът. — Това означава, че сте родени за друга професия. Някой може да стане президент на „Дженерал мотърс“.

После италианецът се пръждоса и остана симпатичният дребен инструктор, който ни насърчаваше:

— Ще се справите, момчета. Не е толкова трудно, колкото изглежда.

Всяка група имаше свой инструктор, който получаваше оценка според процента от хората, които вземаха изпита. Нашият имаше най-нисък рейтинг. Това го притесняваше.

— Не е чак толкова важно, момчета, но се мобилизирайте.

Някои от момчетата бяха получили по-тънки тестета. На мен ми бяха дали най-дебелото.

Стоях там в скъпите си нови дрехи. Стоях с ръце в джобовете.

— Чинаски, какъв е проблемът? — попита инструкторът. — Знам, че ще се справиш.

— Да. Да. Сега мисля.

— Какво мислиш?

— Нищо.

После си тръгнах.

След седмица пак стоях така, с ръце в джобовете. Един резервен се приближи.

— Господин началник, готов съм да взема изпита за зоната.

— Сигурен ли си? — попитах го.

— На упражненията постигах 97, 98, 99 и на два пъти 100 процента.

— Осъзнаваш ли колко сме инвестирали в обучението ти? Искаме да се справиш до последното картонче.

— Господине, сигурен съм, че съм готов.

— Добре. — Стиснах ръката му. — Върви тогава, моето момче, и късмет.

— Благодаря, господине!

Хукна към изпитната зала — стъклен аквариум, където те слагаха, за да видят дали можеш да плуваш в техните води. Горката рибка. Какво падение за един селски хулиган. Влязох в стаята за тренировки, свалих ластика от тестето и за първи път погледнах картончетата.

— Ох, по дяволите! — измърморих.

Двама-трима от момчетата се засмяха. После инструкторът каза:

— Трийсетте минути изтекоха. Връщайте се на работа.

Тоест, на дванайсетте часа.

Нямаше достатъчно хора да изнасят пощата, затова онези, които останаха, вършеха всичко. По график трябваше да работим по две седмици без прекъсване, но после получавахме четири дни почивка. Това ни крепеше. Четири свободни дни. Последната нощ преди четиридневната ни почивка, съобщителната уредба се включи:

— ВНИМАНИЕ! ВСИЧКИ РЕЗЕРВНИ СОРТИРОВАЧИ ОТ ГРУПА 409!…

Аз бях в група 409.

— … ЧЕТИРИДНЕВНАТА ВИ ПОЧИВКА Е ОТМЕНЕНА. ПРЕЗ ТЕЗИ ЧЕТИРИ ДНИ ЩЕ РАБОТИТЕ!

21.

Джойс също си намери държавна работа — не другаде, а в окръжната полиция. Живеех с полицайка! Добре, че работеше денем — така членът ми най-после си почина от галещите й ръце. Само дето Джойс купи две вълнисти папагалчета и проклетите пернати не говореха, но пък по цял ден цвърчаха.

С Джойс се виждахме на закуска и на вечеря — много за кратко — но така си беше супер. Пак успяваше да ме изнасилва от време на време, но всичко друго бе много по-добре. Освен папагалчетата!

— Слушай, коте…

— Какво има сега?

— Ето какво. Приех мушкатата, мухите и Пикасо, но трябва да разбереш, че работя по дванайсет часа всяка нощ и отделно от това уча за изпит, а ти тормозиш останалата ми енергия…

— Тормозя ли?

— Добре де, не се изразих добре. Извинявай.

— Как така те „тормозя“?

— Казах, че няма значение. Проблемът е в папагалите.

— Аха, сега пък папагалите! И те ли те тормозят?

— Да, тормозят ме.

— Кой ще е отгоре.

— Слушай, не започвай с шегите. Не започвай с мръсотиите. Опитвам се да ти кажа нещо.

— Опитваш се да ми казваш с какво да започвам!

— Добре! Мамка му! Ти си тази с парите! Ще ме оставиш ли да се доизкажа? Отговори ми, да или не?

— Добре, момченце, кажи на мама.

— Добре. Момченцето казва: „Мамче! Мамче! Тези шибани папагали ме влудяват!“

— Добре, кажи на мама как те влудяват папагалите.

— Ами ето как, мамче, по цял ден цвърчат, не спират, а аз ги чакам да кажат нещо, но те не казват нищо, и аз по цял ден ги слушам тия идиотчета!

— Добре, момченцето на мама, ако не ти дават да спиш, изнеси ги навън.

— Да ги изнеса ли, мамче?

— Да, изнеси ги.

— Добре, мамче.

Тя ме целуна, после се измъкна по стълбите на път към полицейското управление.

Легнах и се опитах да заспя. Как цвърчаха! Всеки мускул на тялото ме болеше. Ако легнех на едната страна, ако легнех на другата, ако легнех по гръб, болеше. Най-безболезнено беше по корем, но това ме уморяваше. Лежах две-три минути в едно положение, после се завъртах в друго.

Мятах се и се въртях, псувах, крещях по малко и по малко се смеех, защото беше смешно. А те цвърчаха. Издразниха ме. Не познаваха ли болка в този малък кафез? Кресливи яйчени глави! Само перушина; мозъци колкото главичка на топлийка.

Станах, довлякох се до кухнята, сипах чаша вода, отидох при клетката и лиснах водата върху тях.

— Копеленца!

Те ме гледаха мръсно изпод мократа перушина. Мълчаливо! Няма нищо по-ефикасно от стария метод със студената вода. Заимствах го от психиатрите.

Зеленият с жълтите гърдички се наведе и се клъвна по коремчето. Вдигна глава и зацвърча към червения със зелените гърдички. И пак почнаха.

Седнах на ръба на леглото, слушах ги. Пикасо дойде и ме ухапа по глезена.

Това преля чашата. Изнесох клетката на двора. Пикасо излезе с мен. Във въздуха литнаха 10 000 мухи. Оставих клетката на земята, отворих вратичката и седнах на стълбите.

Двете птици погледнаха вратичката. Не разбираха. Усещах как се опитват да размърдат миниатюрните си мозъчета. Вътре си имаха храна и вода, но какво беше това открито пространство?

Зеленият с жълтите гърдички излезе първи. Подскочи от стойката към вратичката. Хвана се за телта. Погледна мухите. Остана така петнайсет секунди, опитваше се да реши. После нещо прещрака в малката му главичка. Или в нейната главичка. Не излетя. Направо се изстреля към небето. Нагоре, нагоре, нагоре, нагоре. Право нагоре! Право като стрела! С Пикасо седяхме и гледахме. Проклетата птица изчезна.

Беше ред на червения със зелените гърдички.

Той беше по-колеблив. Крачеше нервно по пода на клетката. Адски трудно решение. Хора, птици, всеки трябва да взема такива решения. Играта беше трудна.

Червеното пернато се разхождаше и мислеше. Жълто слънце. Жужащи мухи. Човек и куче гледат. И толкова небе, толкова много небе.

Не се издържаше. Червеното пернато скочи на телта. Три секунди.

ЗУУП!

Птицата отлетя.

С Пикасо взехме празната клетка и се върнахме в къщата.

За първи път от седмици спах добре. Дори забравих да навия будилника. Яздех бял кон по „Бродуей“ в Ню Йорк. Току-що ме бяха избрали за кмет. Бях се надървил яко и изведнъж някой ме замери с кал… и Джойс ме разтърси.

— Къде са птиците?

— Майната им на птиците! Аз съм кмет на Ню Йорк!

— Попитах за птиците! Виждам само празната клетка!

— Птици? Птици? Какви птици?

— Събуди се, мамка ти!

— Труден ден в службата, коте? Май си нервна.

— Къде СА ПТИЦИТЕ?

— Нали каза да ги изнеса, ако не ми дават да спя.

— Имах предвид да ги оставиш на верандата или навън, глупак такъв!

— Глупак ли?

— Да, глупак! Да не си ги пуснал от клетката? Наистина ли ги пусна от клетката?

— Е, не са в банята. Не са в гардероба.

— Там ще умрат от глад!

— Могат да си хващат червеи, да кълват плодове, такива неща.

— Не могат, не могат. Не знаят как! Ще умрат!

— Ще се научат, ако искат да оцелеят.

Обърнах се бавно и пак заспах. В просъница чувах как готви, пуска капаци и лъжици на пода, псува. Пикасо обаче остана в леглото с мен, Пикасо беше защитен от острите й токчета. Протегнах ръка, той ме лизна и заспах.

Това е, известно време покой. Когато се събудих, нещо ме душеше. Погледнах и тя ме гледаше в очите като полудяла. Беше гола, гърдите й висяха пред очите ми. Косата й гъделичкаше носа ми. Сетих се за милионите й, вдигнах я, обърнах я по гръб и й го нацепих.

22.

Тя не беше истински полицай, беше полицейски чиновник. Когато се прибереше, почваше да ми разправя за някакъв пич, който носел лилава игла за вратовръзка и бил „истински кавалер“.

— О, той е толкова мил!

Всяка нощ слушах за него.

— Е — питах я, — как е Лилавата игла?

— О, знаеш ли какво стана?

— Не, коте, затова питам.

— Ах, той е ТАКЪВ кавалер!

— Хубаво. Хубаво. Какво стана?

— Знаеш ли, толкова много е страдал!

— Разбира се.

— Жена му е починала.

— Да бе, сигурно.

— Не бъди такъв гадняр. Казвам ти, жена му починала и трябвало да плати петнайсет хиляди долара за медицински и погребални разноски.

— Аха. И какво?

— Бях в коридора. Той идваше отсреща. Срещнахме се. Погледна ме и каза с онзи турски акцент: „Ах, много си красива!“ И знаеш ли какво направи?

— Не, коте, кажи ми. Кажи ми бързо.

— Целуна ме по челото, леко, много леко. И се отдалечи.

— Знаеш ли какво ще ти кажа за него, мила? Гледал е прекалено много филми.

— Откъде знаеш?

— В какъв смисъл?

— Собственик е на автокино. Вечер след работа ходи да прожектира.

— Това обяснява всичко.

— Обаче е такъв кавалер!

— Слушай, коте, не се обиждай, но…

— Какво „но“?

— Ти си от малко градче. Аз съм работил на петдесет различни места, може би сто. Никъде не съм се задържал задълго. Опитвам се да ти обясня, че в офисите из цяла Америка се разиграва един и същи театър. Хората се отегчават, нямат какво да правят и затова се впускат във флиртове с колежките. В повечето случаи го правят само за да минава времето. Понякога успяват да топнат веднъж-дваж чушката. Но дори тогава е само за запълване на времето, като ходене на боулинг или гледане на телевизия, или като новогодишното парти. Трябва да осъзнаеш, че това не е нищо сериозно, за да не се почувстваш наранена. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Мисля, че господин Партизян е искрен.

— Когато се убодеш на тази игла, мила, спомни си какво ти казах. Внимавай с тези хитреци. Те са фалшиви като оловна монета.

— Той не е фалшив. Той е кавалер. Истински кавалер. Иска ми се и ти да беше кавалер.

Отказах се. Седнах на дивана, извадих адресната схема на моята зона и се опитах да запомня разпределението на булевард „Бабкок“. „Бабкок“ се делеше на 14, 39, 51, 62. Какво ми ставаше? Не можех ли да го запомня?

23.

Най-сетне успях да си взема почивен ден и познай! Станах рано, преди Джойс да се прибере, и отидох в супермаркета да купя някои неща. Може би се бях смахнал. Ходех между стелажите и вместо да взема хубава говежда пържола или няколко парчета пържено пиле, знаете ли какво направих? Отидох на щанда за екзотични храни почнах да пълня кошницата с октоподи, морски паяци, охлюви, водорасли и тям подобни. Продавачката ме изгледа странно и почна да ги маркира.

Когато Джойс се прибра вечерта, всичко беше готово на масата. Варени водорасли с парченца от морски паяк и купчина изпържени до златисто дребни охлюви.

Заведох я в кухнята и й показах нещата на масата.

— Приготвих вечеря в твоя чест. В чест на нашата любов.

— Какви, по дяволите, са тия лайна?

— Охлюви.

— Охлюви?

— Да. Не осъзнаваш ли колко века азиатците са се гощавали така? Нека да ги почетем, да почетем себе си. Пържени са в масло.

Джойс влезе и седна.

Почнах да лапам охлюви.

— Проклятие, вкусни са, коте! ПРОБВАЙ!

Джойс набучи един и го лапна, докато гледаше другите в чинията.

Лапнах голяма порция вкусни водорасли.

— Хубаво, а, коте?

Тя задъвка охлюва.

— Пържени в златисто масло!

Взех няколко с ръка и ги пъхнах в устата си.

— Вековете са на наша страна, коте. Нищо не може да се обърка!

Джойс най-сетне преглътна своя. Погледна другите в чинията.

— Всички имат миниатюрни задничета! Ужасно е! Ужасно!

— Какво им е ужасното на задничетата, мила моя?

Тя притисна салфетка към устата си. Изтича в тоалетната. Започна да повръща. Извиках от кухнята:

— КАКВО ЛОШО ИМА В ЗАДНИЧЕТАТА, КОТЕ? И ТИ ИМАШ ЗАДНИК, И АЗ ИМАМ ЗАДНИК! КОГАТО ОТИДЕШ В МАГАЗИНА И КУПИШ ПЪРЖОЛА ОТ БУТ, ТОВА СЪЩО Е ЗАДНИК! ЦЯЛАТА ЗЕМЯ Е ПЪЛНА СЪС ЗАДНИЦИ! В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ, ДЪРВЕТАТА СЪЩО ИМАТ ЗАДНИЦИ, НО НЕ МОЖЕШ ДА ГИ НАМЕРИШ, ТЕ ПРОСТО ПУСКАТ ЛИСТАТА СИ. ТВОЯТ ЗАДНИК, МОЯТ ЗАДНИК, СВЕТЪТ Е ПЪЛЕН С МИЛИАРДИ ЗАДНИЦИ. ПРЕЗИДЕНТЪТ ИМА ЗАДНИК, МОМЧЕТО В АВТОМИВКАТА ИМА ЗАДНИК, СЪДИЯТА И УБИЕЦЪТ ИМАТ ЗАДНИЦИ… ДОРИ ЛИЛАВАТА ИГЛА ИМА ЗАДНИК!

— Ох, стига! СТИГА!

Тя отново повърна. Селско момиче. Отворих бутилка саке и си сипах.

24.

Беше около седмица по-късно, в 7.00. Отново бях изкрънкал почивен ден, лежах долепен до задника на Джойс — до нейния задник, заспал, много заспал, и не щеш ли, на вратата се позвъни; станах и отворих.

Навън стоеше дребосък с вратовръзка. Пъхна ми някакви листа в ръцете и избяга.

Беше призовка — за развод. Така ми се изплъзнаха милионите. Но не се ядосах, защото никога не ми е било до милионите.

Събудих Джойс.

— Какво?

— Не можа ли да им кажеш да ме събудят в по-човешки час?

Показах й документите.

— Съжалявам, Ханк.

— Няма нищо. Трябваше просто да ми кажеш. Щях да се съглася. Одеве се чукахме два пъти, смяхме се, забавлявахме се. А ти си знаела през цялото време. Проклет да съм, ако мога да разбера жените.

— Виж, подадох молбата, след като се скарахме. Мислех, че ако изчакам да ми мине, може да се откажа.

— Добре, коте, уважавам честните жени. Заради Лилавата игла ли?

— Заради него.

Засмях се. Беше тъжен смях, признавам. Но се засмях:

— Не беше трудно да се досетя. Обаче ще имаш проблеми с него. Желая ти късмет, мила. Знаеш, че те обичах заради много неща, не беше само за парите.

Тя заплака, заровила глава във възглавницата, легнала по корем, трепереше. Беше просто едно селско момиче, разглезено и объркано. Трепереше, плачеше, не се преструваше. Беше ужасно.

Завивките бяха паднали и аз погледнах белия й гръб, плешките й, изпъкнали, сякаш искаха да пораснат като криле, да пробият кожата. Малки плешки. Беше безпомощна.

Качих се в леглото, погалих гърба й, галех я, галех я, успокоих я — тя пак изпадна в истерия:

— О, Ханк, обичам те, обичам те, съжалявам, страшно съжалявам, съжалявам ужасно!

Наистина се измъчваше.

След време се почувствах, сякаш аз съм поискал развода.

После се изчукахме славно за доброто старо време.

Оставих й къщата, кучето, мухите и мушкатата.

Тя дори ми помогна с багажа. Сгъна грижливо панталоните ми в куфарите. Опакова боксерките и самобръсначката ми. Когато бях готов да си ходя, отново заплака. Ухапах леко ухото й, дясното, после слязох по стълбите с багажа си. Качих се в колата и почнах да обикалям улиците, търсейки табелки „Дава се под наем“.

Вече бях свикнал с това занимание.